Мики Спилейн
Тела, родени за бикини (7)

Глава 7

Не помня как съм заспал, но когато се събудих, беше вече светло. Часовникът ми показваше дванайсет без четвърт. Изругах тихо на глас, защото толкова ценно време беше пропиляно на вятъра. Когато станах, от гърдите ми падна бележка: „Ще се видим в Блу Рибън в шест, a АЛКОхолико.“

Вместо подпис отдолу се мъдреше едно главно „В“. Познах почерка на Велда.

Душът ми подейства освежаващо и унищожи и последните следи от умората. Порових в куфара, който Велда беше докарала тук за мен, и се облякох. По навик проверих своя 45-калибров, пъхнах го в кобура и облякох шлифера си.

Миналата нощ беше доста бурна. Усмихнах се, вдигнах слушалката и набрах номера на служебния телефон на Далси. Вдигна мис Тейбър, онази стара мома, която бе изпаднала в ужас при първата ми поява в Проктър Груп Билдинг. Тя ми обясни, че мис Макинес е излетяла за Вашингтон със самолета в десет и ще се върне след няколко дни. Попита кой се обажда и когато й отговорих, тя първо се стъписа, а после ми отговори, че ще предаде на мис Макинес, че съм се обаждал.

Затворих и станах от стола, когато телефонът изведнъж иззвъня. Отново вдигнах слушалката.

— Да?

— Търся Майк Хамър.

— На телефона.

— Обажда се Рей Такър, Майк. Таксиметровият шофьор, спомняте ли си? Помолихте ме да проследя онова момиче.

— Да, Рей. Къде отиде тя?

— Трудно ми е да кажа. Излезе от хотела, махна ми и аз я откарах до закрития паркинг, сещате ли се, оня пететажен платен паркинг на ъгъла на Осмо Авеню и Четирийсет и шеста улица. Тя влезе вътре. Вратата беше затворена, така че аз обиколих паркинга и изчаках малко. После отвътре излезе кола и ми се струва, че тя седеше зад волана. Канех се да тръгна след нея, но точно тогава се появи клиент. Бях твърде далеч от нея, за да мога да я следя. Стигна до Седмо Авеню, после зави към южния изход на уестсайдската магистрала. Това е всичко, което можах да разбера.

— Каква марка беше колата?

— Светлосин шевролет седан. Чисто нов. Не можах да видя номера — отвърна той и после добави: — А, да, на десния заден калник имаше вдлъбнатина, съвсем малка.

— Окей, благодаря ти, Рей? Къде да ти изпратя чека?

— Зарежи го, Майк, това не беше задължение, а удоволствие за мен.

Той затвори.

Нещо отново не беше наред. Не беше нормално хора, които живеят в такава дупка като хотел Сейндлър, да карат чисто нови коли. Но всъщност Рей Такър не беше сигурен, че е видял Грета. А ако е била наистина тя, можела е да се възползва от платения паркинг само от предпазливост, за да не може никой да я проследи.

Знаех мястото. Там имаше само един вход за автомобили, входът от другата страна беше само за собствениците на колите, там не можеше да се мине с кола. Ако се е страхувала, че я следя, това е мястото, от което би могла да ми се изплъзне.

Взех шапката и шлифера си, слязох долу, попитах дали няма писма за мен, излязох на улицата и след пет минути вече седях в едно такси. Дадох на шофьора адреса на хотел Сейндлър. Никога не са ме взимали за чужденец, но този шофьор изведнъж реши, че съм турист. Като улови погледа ми в огледалото за обратно виждане, той каза:

— Ако разчитате там да си хванете някоя, трябва да ви кажа, че няма смисъл.

— Няма ли да стане? — разсеяно го попитах аз.

— Боклук — продължи той. — По-добре е да отидете в някоя кръчма. Там е пълно с пичове, които плащат.

Направих кисела гримаса.

— Така ли?

— Разбира се. Чуждестранни моряци, извратени момчета и кой ли не още. Край хотела има половин шепа проститутки, но аз не бих дал и пет цента за тях.

— Не си търся мадама. Там живее един приятел. Той поклати съчувствено глава.

— Лошо — каза той. — Това е ужасен коптор.

Този път на рецепцията стоеше нов човек. Беше висок, прегърбен младеж, облечен в протрит син костюм. Очите му блестяха като на пор. Като че ли виждаха всичко наоколо, но оставаха напълно неподвижни. Когато минах покрай него, той ми каза шепнешком:

— Я чуйте…

Обърнах се, приближих се, спрях и няколко секунди го гледах в очите.

Той се направи, че не забелязва нищо, но после това спря да му харесва.

— Мога ли… не бих ли могъл да ви помогна с нещо?

— Да. Можете да стоите на мястото си и да си затваряте устата. Ясно ли е?

Очичките му примигаха и застинаха. Той сви рамене и отново потъна в книгите си. Качих се по стълбата, минах по коридора и се приближих до стаята, в която бях миналата нощ. Вътре лампата беше запалена и нечий мъжки глас ругаеше с все сила. После се чу шум от шамар и вратата се отвори със замах.

Тя се просна на пода до самата стена, без да чува нищо. Притискаше ръка към бузата си. Беше мърлява блондинка, доста обрулена от живота, а мъжът беше огромен, облечен в спортно яке и джинси. Лицето му носеше следи от кариера на неуспял боксьор: носът му беше изкривен на една страна и сплескан, едното му ухо беше разкъсано, а през цялата му буза до самите му устни минаваше кос белег.

Ухили се гузно, като ме видя, и каза:

— Сбъркал си стаята, малкия.

— Не съм.

Учудването придаде на усмивката му нотка на неприязън.

— Хайде, да те няма оттук. Не разбираш ли?

Стоях, без да мърдам от мястото си. Той изчака няколко секунди, после придоби застрашителен вид и тръгна бавно към мен. Беше изпънал лявата си ръка и се канеше да ме удари по зъбите, но аз сам го измлатих така, че той отлетя назад. Без да му дам възможност да се опомни, го ударих в корема и после му отпрах и едно кроше под брадата. Той се олюля, краката му се подгънаха. За по-сигурно го абонирах и за едно дясно кроше, като за малко не му счупих врата, и в резултат на това той се блъсна в единствения шкаф в стаята и счупи лампата, която беше поставена върху него.

Момичето ме гледаше с явен ужас в очите, тя вече се беше окопитила.

— Защо направихте това?

— Успокой се, малката. Той те удари, нали така?

Тя упорито се опитваше да се изправи на крака. Помогнах й да стане, заведох я до леглото и я накарах да седне.

— Той… по дяволите… той ми е…ние работим заедно — лицето й се беше изкривило от злоба и думите излизаха със съскане от устата й. — Глупав кучи син, сега той ще ме пребие. Да не би да сте се побъркал! Защо си пъхате носа в чуждите работи? Защо се навирате тук?

Показах й портфейла си така, че да види вътре разрешителното ми. Както си и мислех, тя не беше от онези, които ще седнат да изучават внимателно всичко, което им показват. В ъгълчето на устата й се появиха бръчки и тя хвърли нервен поглед към младежа, който лежеше на земята.

— Да започнем от имената — казах аз. В гласа й вече нямаше яд.

— Чуйте, мистър…

— Имената, малката. Как се казваш?

Тя наведе глава. Пръстите й се впиха в чаршафа.

— Вирджиния Хауел.

— Къде е Грета Сървис?

Видях я как се намръщи, после потрепера и ме погледна.

— Не познавам никаква Грета Сървис.

Твърде много ми се е налагало да си имам работа с курви, така че винаги познавах дали ме лъжат или казват истината. Тази не лъжеше. И така, всичко се върна отново в началото.

— Да започнем от миналата нощ, Вирджиния. Къде беше?

— Ами… работех.

Тя отново наведе очи.

— Продължавай.

— В хотела на Четирийсет и шеста. Някакъв тип, според мен от покрайнините, може би и моряк… не се справяше много добре, но ми даде стотачка и останах с него цялата нощ.

— Къде го забърса?

Тя посочи към момъка на пода.

— Той определи срещата, както винаги. Не му харесва, когато работя сама… — в гласа й се долови лека ирония. — Навярно искате нещо. Но аз нямам нищо. Изтръскайте го него. Той взе всичко, дори и процента, който ми се полага, защото съм му била вързала някаква тенекия.

— Разрешавала ли си на някого да използва стаята ти?

— Че кой кретен ще поиска да използва тази дупка?

— Не питам за това.

— Не, не съм разрешавала.

Наведох се над момчето. Той дишаше тежко. По брадата му се стичаше тънка струйка кръв. Отворих шкафа. Същите рокли и куфара, които бях видял миналата нощ.

— По-добре си вървете, мистър, той ненавижда ченгетата.

— Кой е той, миличка?

— Лоренцо Джоунс, бивш боксьор.

— Да, но сега не е във форма…

— Няма значение. Опасен е. Не си мислете, че няма да ви търси.

Наведох се и извадих портфейла от джоба му. В него имаше петстотин и трийсет долара, шофьорска книжка, в която хотелът беше посочен като постоянен адрес, и два билета за бокс за следващата седмица.

— Коя е неговата стая?

Вирджиния направи гримаса на отвращение.

— Кой го знае! Шест момичета работят за него. Когато някоя стая е празна, той остава да нощува в нея. Никога за нищо не плаща. Казва, че живее тук. Лъже. Може и да е било така преди, когато още не е имал момичета.

— Да се върнем към миналата нощ.

Тя въздъхна, затвори очи и назова името на хотела, номера на стаята и мъжа, като го нарече просто Бъд. Бил на средна възраст, тъмнокос, с белег на брадата, говорел с лек акцент. Лоренцо Джоунс се срещнал с нея към единайсет на обичайното място, дал й адреса и тя отишла. Обикновено така правят. Тя добави с известно съжаление:

— Знаете ли, мистър, само преди две години взимах по двеста долара на нощ.

— Винаги има две възможности, моето момиче, само че човек не бива да се тутка.

— По дяволите! Че къде мога да отида!

Хвърлих портфейла на Лоренцо на леглото и се наведох, за да го изправя на крака, когато нечий глас до вратата извика:

— Не мърдай!

На вратата стояха двама. Единият препречваше изхода с тялото си, а другият държеше дебела тояга. Това бяха истински бандити, калени в безбройните улични битки и превърнали града във вертеп. Бяха по на около трийсет и дяволски опасни, защото харесваха това, което правеха, и бяха въоръжени по съответния начин, за да могат да го правят.

Първият усети какво се каня да направя и скочи като котка. Преди да успея да измъкна патлака си, той вече висеше на мен, дигайки тоягата във въздуха, която едва успях да хвана с ръка.

Но все пак той успя да ме улучи по рамото и цялата ми ръка изведнъж изтръпна. Вече се канеше да ме удари през лицето, когато с всичка сила го ръгнах в слабините. Той нададе сърцераздирателен вик, но явно ударът не беше достатъчно силен и той отново се нахвърли върху мен, като ме ругаеше през стиснати зъби.

В това време откъм вратата връхлетя другият и с всичка сила ме мушна в ребрата с юмрук. Ударът беше толкова силен, че ме отхвърли на леглото, от което Вирджиния отново падна на земята. Всъщност той беше спасил врата ми, защото ударът ме беше изхвърлил от полето на действие на тоягата, но аз нямах време да му благодаря за това.

Скоро обаче разбраха, че и на мен ми се беше случвало да участвам в улични побоища. Изправих се, вдигнах крака си и с тока на обувката ударих втория право в противната физиономия. После се превъртях във въздуха, скочих на крака и за миг се озовах в противоположния ъгъл на стаята.

Оня с тоягата отново се нахвърли върху мен. Хилеше се самодоволно, ръката му беше протегната напред. Наведох се и се промуших под нея, хванах го за рамото, приложих му хватка и извих ръката в лакътя му с такава сила, че се чу ужасен звук от чупене на кост. Той се сгърчи като марионетка от болката, която прониза тялото му. За част от секундата се опита да изкрещи с широко отворена уста, но после се сгромоляса на пода и загуби съзнание.

Вторият все още лазеше на четири крака, като се опитваше да се изправи. Ритнах го още веднъж в лицето и той се просна на пода като безформена парцалена кукла.

Вирджиния се беше свила в ъгъла, притиснала устата си с ръка. Очите й бяха изскочили от орбитите от ужас. Нямаше никакъв смисъл да говоря с нея. Взех си шапката и се огледах.

Лоренцо Джоунс беше изчезнал някъде.

Слязох долу. Когато администраторът ме видя, лицето му видимо пребледня, не помръдна и не издаде никакъв звук, когато се протегнах над плота, хванах го за ризата и го ударих три пъти по лицето. Не беше успял и сега си плащаше за това, като се надяваше, че другите ще бъдат също толкова снизходителни.

Той ме гледаше мълчаливо, докато вдигнах телефонната слушалка, обадих се на Пат и му разказах за това, което се беше случило.

Нещата се усложняваха и сега трябваше да открием Грета Сървис, но трябваше да намерим предлог, а също и Лоренцо Джоунс, само че за него предлог не ни трябваше.

Пат ми нареди да не мърдам от мястото си, за да обясня всичко на хората от патрулната кола, която беше изпратил насам, но аз нямах намерение да направя това. Момчетата добре си знаеха работата, а онези двамата горе нямаше къде да отидат.

След четвърт час трябваше да се видя с Велда. Щеше да й се наложи да ме почака. Излязох на дъжда и извървях два квартала, докато намеря такси. Накрая, когато се качих, наредих на шофьора да ме откара в Проктър Груп Билдинг. Дежурният във фоайето току-що беше застъпил на смяна, но беше онзи същият, който бе на дежурство миналата нощ. Напомних му, че съм идвал тук с Далси. Казах му, че тя ме е помолила да взема някои неща от бюрото на Тиъдър Гейтс, че е много важно и че ще ми откъснат главата, ако желанието й или по-точно — нареждането й, не бъде изпълнено.

Той взе толкова присърце нещата, че веднага се обади на помощника си и ме придружи до вратата. Когато влязохме в офиса на Гейтс, аз веднага отидох до въртящата се картотека на бюрото му и започнах да търся. Трябваше ми картонът на Грета, за да видя онези знаци, които бяха написани на него, защото сега вече знаех какво означаваха.

Прегледах три пъти картоните, но не открих това, което търсех — картонът на Грета го нямаше. Дежурният внимателно следеше всяко мое действие.

— Намерихте ли това, което търсехте, сър?

Не му отговорих, а го попитах:

— Как се казва секретарката на мистър Гейтс?

Той се замисли.

— Струва ми се, че мис Уолд.

— Трябва ми телефонът й.

— Може би в бюрото има указател.

Той се приближи, измъкна горното чекмедже, извади отвътре указател и прокара пръст по редовете, намери нужния номер и ми го каза.

— Мис Уолд, търся мистър Гейтс. Бил ли е днес в офиса?

— Да, дойде към десет, отмени всичките си срещи и излезе.

— Не знаете ли къде мога да го намеря?

— Позвънихте ли у тях?

— Не още.

— Ако го няма вкъщи, просто не зная къде би могъл да бъде. Ще трябва да почакате до утре сутринта.

Благодарих й и оставих слушалката, после намерих номера на Гейтс и го набрах, но сигналът ми даде да разбера, че там няма никой. Оставих слушалката и си записах адреса.

— Това ли е всичко, сър?

— Да — отговорих му аз. — Засега.

 

 

Гейтс живееше в една от реставрираните тухлени сгради на Петдесета улица. Притежаваше апартамент-ателие. Двама други фотографи заемаха останалите апартаменти в зданието. Единият от тях, който живееше на първия етаж, явно още работеше, защото в помещението светеше и вратата, която водеше във фоайето, беше отворена.

Влязох, качих се по стълбата на втория етаж и натиснах звънеца на вратата на Гейтс.

Никой не отговори.

Опитах шест шперца от тези, които носех със себе си, преди да успея да отворя вратата. Стиснах колта в ръка и напипах ключа на стената. Студиото си изглеждаше напълно нормално. Миришеше на застояло и на разни химикали, но беше абсолютно празно. За да съм напълно сигурен, обиколих и останалите стаи. Тиъдър Гейтс го нямаше никъде.

Двата гардероба на стената бяха пълни с дрехи, чекмеджетата, също, но всичко беше подредено идеално и ми беше трудно да преценя дали е взел със себе си нещо, или не.

На бюрото му имаше купища рекламни каталози на фирми, търгуващи с фотоапарати, наоколо се търкаляха пликове с писма, а по средата се намираше въртяща се картотека, както и на бюрото му в служебния офис. Бързо проверих, но и тук не намерих картона на Грета. До стената имаше каталожни чекмеджета, измъкнах онова, на което беше написана буквата „С“. Там имаше папка с пробни снимки на Грета, дубликати на онези, които бях виждал в Проктър Груп Билдинг. Вече се канех да затворя чекмеджето, когато изведнъж забелязах, че неговото съдържание е подредено но азбучен ред от П до Т. От чисто любопитство прегледах първите няколко картона.

И тогава видях името на Хелън Постън.

В папката имаше четири пробни снимки, но и това беше напълно достатъчно. Теди Гейтс я беше накарал да позира така, че всеки инч от пищното й тяло се виждаше ясно през прозрачната гръцка туника, същата като онази, с която се бе снимала и Грета. Да, и тя както и Грета не ставаше за манекенка в Проктър Груп. И това беше много лошо. На техния фон девойките от Проктър Груп приличаха на мокри кокошки.

Пъхнах снимката обратно, измъкнах чекмеджето с буквата Д и открих там три пробни снимки на Максин Дилейни. Тя беше самата женственост. Имаше знойна плът, но съвсем не беше от типа на онези в Проктър Груп. Гърдите и бедрата й бяха твърде пищни, от цялото й същество лъхаше страст. Нямаше нищо общо с онази неземна ефирност, която се искаше от едно момиче, за да стане манекен.

Затворих чекмеджето и отново завъртях картотеката. Там нямаше картони нито на Хелън Постън, нито на Максин Дилейни. Това можеше да се очаква. И двете бяха мъртви. Очевидно Гейтс ги беше извадил при поредната проверка на картотеката, но тук нямаше и картон на Грета Сървис, а съвсем скоро той беше там.

Изтрих всичките си отпечатъци, слязох долу и тръгнах към Бродуей, където взех такси и дадох на шофьора адреса на Блу Рибън.

 

 

Велда явно вече не се надяваше, че ще ме види, и точно допиваше второто си кафе. Юджийн се опитваше да я забавлява, но когато се приближих до масата, те прекратиха разговора си. Очите на Велда гневно блеснаха. Ако имаше нещо подходящо под ръка, сигурно щеше да го запрати по мен. Но в този момент забеляза следите по лицето ми, които бяха останали след побоя в хотел Сейндлър с онези двамата. Гневът й отстъпи място на съчувствието и загрижеността и тя ме хвана за ръката.

Юджийн донесе кафе и сандвич и докато кротко отпивах от кафето, аз разказах всичко на Велда. Реших да не споменавам някои неща. Това засега бяха само идеи, които все още не се бяха оформили в нещо определено. Те все още неясно се въртяха в ума ми в очакване да ги обмисля окончателно.

Оказа се, че Велда беше оставила включен телефонния секретар, така че знаеше, че Хай и Пат са се обаждали. Пат беше проучил двамата типа, които били съдени за сексуални извращения и пуснати под гаранция. И двамата бяха нарушили задължението си да се регистрират в полицията и бяха обявени за издирване.

Момчетата, които ме бяха нападнали, сега бяха в предварителния арест. Бяха казали, че администраторът ги бил повикал, за да ме изхвърлят от хотела. Трябваше да се явя, за да потвърдя обвинението. Лоренцо Джоунс също бе обявен за издирване, но типове като него спокойно можеха да изчезнат в град като Ню Йорк. Вирджиния Хауел беше назовала имената и адресите на останалите момичета, които работеха за него, но него самия не бяха успели да открият никъде.

Хай искаше да ме види колкото се може по-скоро. Ал Кейси беше открил нещо важно и аз трябваше да се видя с него в десет часа в офиса му.

Като ми изложи накратко цялата информация, Велда попита:

— Е, на какво ти прилича всичко това?

— Вони. Но когато всичко се обърква до такава степен, непременно се появява нещо ново.

— Открих колата, която Грета Сървис е използвала. Взимала я е под наем два пъти, и двата пъти я е регистрирала на свое име, и двата пъти показанията на километража били приблизително еднакви: първия път — сто и осемнайсет мили, а втория — сто и дванайсет.

Велда порови в чантата си и измъкна оттам карта на Ню Йорк, Джърси и Лонг Айланд.

— Като че ли и двата пъти е обикаляла някъде. Очертах кръг с радиус шестдесет мили. Ето го.

Тя ми подаде картата и очерта с пръст един кръг.

— Дявол знае колко квадратни километра са тук — отбелязах аз. — Интересува ни само периметърът.

— Да, ако се е насочвала направо към целта.

— Във всеки случай с нея често е пътувала Хелън Постън, а жените обикновено не се отклоняват много от целта, когато сами карат колата.

Още веднъж проследих очертания на картата кръг, като отбелязах през кои места минава. Те бяха странно малко. Ако можеше да се вярва на схемата, пътят на Грета би трябвало да я отведе към някое доста отдалечено място. И отбелязаната от Велда линия минаваше доста близо именно до едно такова място. Намираше се в Лонг Айланд и се наричаше Бредбъри. Извадих писалка и заградих града с кръгче.

— Ще започнем оттук.

Велда погледна към мен през масата и кимна:

— Да, писмото, което Хари е видял у Грета, е било именно от там.

— А когато Хари попитал за писмото, тя го прекъснала. Може би зад всичко това се крие нещо.

— Зная това място, Майк. Когато бях дете, в него живееха само богаташи. Оттогава някои неща се промениха, защото хората вече бягат към предградията, но въпреки това там има доста тузари.

— Кого би могла да познава там Грета? — попитах Велда.

— Една красива жена може да познава кого ли не. Това поне е някаква следа. Какво ще кажеш, ако надникна в някой мотел по пътя и се опитам да изясня някои неща? Ако разбера нещо, ще ти се обадя.

— Внимавай, пази се. Ти също си красива кукличка.

— Отдавна трябваше да го забележиш — каза Велда и ме награди с една нежна усмивка.

— Като си помисля за онези стаи в семейните пансиони, които пропадат напразно…

— И мене ме е яд, котенце.

Тя хвърли поглед към пръстена, който носеше на лявата си ръка. Беше подарък от мен.

— Мога да се омъжа по-лесно от всяко друго момиче. Защо ли ми трябваше да се захващам с теб?

— Ние сме родени един за друг — казах аз. — А сега да се размърдаме.

 

 

Винаги усещах, когато Пат се готвеше да избухне. Той започваше да ме гледа с мразовит поглед, като че ли бях заподозрян, и трябваше три пъти да повтарям разказа си, преди той да попита:

— По-добре ми обясни защо не задържа Грета Сървис.

— Под какъв предлог?

— Можеше да ме извикаш.

— Да, разбира се, ако тук наистина има нещо и тя е забъркана, веднага щеше да заличи всички следи.

— Майк, на мен тези не ми минават.

— Нима! Бих искал да чуя какво щеше да ти каже адвокатът, ако се беше опитал да предприемеш нещо. Сам зная как да постъпвам, но тук не може нищо да се направи. Имаш ли някакви сведения за Лоренцо Джоунс и за Гейтс?

— Никакви. Джоунс се е забил в някоя дупка, а всичко, което знаем за Гейтс, са сведенията от момчето, обслужващо асансьора в Проктър Груп Билдинг, което ни каза, че Гейтс си е тръгнал към единайсет. Не е носел със себе си никакъв багаж и ужасно е бързал. Жената, която чисти жилището му, твърди, че там всичко е наред, но според нея Гейтс си има гадже, при която държи дрехи за преобличане. Търсим я. За съжаление другият служител в хотел Сейндлър не ни каза нищо ново. Той познава Хауел, но не разпозна Грета. Разбира се, знае някои неща, но упорито мълчи. Натискаме го, но засега не се получава нищо.

— А Далси Макинес?

— Появила се е по вашингтонската телевизия днес сутринта. Организирала модно ревю пред някаква голяма женска организация. Тя е на гости на една дама, която е съпруга на един от големите ни политици, и не знае нищо за Гейтс. Според нея той е тръгнал някъде по лични дела, но нашите хора са на друго мнение, защото цялата апаратура, която би следвало да вземе със себе си, е останала в студиото.

Облегнах се на стола и скръстих ръце на тила си.

— Във вестниците не пишат кой знае колко много за Мич Темпъл.

— Помолихме ги и те се съгласиха. Часовникът на стената отмерваше секундите.

Накрая Пат каза:

— Съдебният лекар получи отговор на запитването си относно отровата, с която е била отровена Постън. Оказа се, че не е чак толкова екзотична, колкото мислехме в началото. Има още няколко подобни производни, които се използват в Изтока в продължение на столетия. Излязла е от употреба, когато кралската династия била свалена, но все пак още може да се намери. В Интерпол разполагат със сведения, че тази отрова на няколко пъти е била използвана в Турция за кръвно отмъщение.

— Не ми е много ясно какво имаш предвид? — казах аз.

— Нищо, просто разсъждавам на глас.

— Извини ме, приятел.

— Не можем да открием бича, с който е била причинена смъртта на Дилейни.

— Все още имате шансове. Разберете кой е неговият собственик.

Пат ми хвърли ядосан поглед.

— Майк… този тип сигурно е доста костелив орех — той хвърли молива на масата и удари с длан по плота. — По дяволите, умът ми не го побира какво може да е това, а ми се струва, че и ти не знаеш.

Замълчах.

— По дяволите, Майк…

— Нещо не е наред. Има твърде много факти, които не се връзват един с друг. В тази история са замесени хора, които не би трябвало да участват в нея. Обикновено обекти на подобни убийства са определен род личности… те не би трябвало да се намират в голям район.

Млъкнах и се залюлях със стола.

— Не, не мисля, че това е работа на един човек. Всичко е доста добре координирано. Ако тук наистина действаше един човек, нещата щяха поне малко да се изяснят. Ако тези убийства са свързани, в тях няма нищо случайно.

— Имаш право, Майк.

— Може би Тиъдър Гейтс държи ключа към цялата тази история. Познавал е и трите момичета. Снимките им бяха в картотеката му. Видях там името на Грета, а после картонът изчезна. Имал е достатъчно време, за да го унищожи. Може би Грета му се е обадила и му е казала, че съм я открил. Нужно му е било само малко да размисли, за да се сети как трябва да постъпи. Взел е картона и е изчезнал.

— Защо?

— В това се заключава въпросът — отвърнах аз. — Защо. Навярно двамата с Грета са имали някаква обща работа. Очевидно някой е платил на Лоренцо Джоунс за престоя му онази нощ в стаята на Вирджиния Хауел. Сигурен съм, че тя не е получила нищо.

— Ще го хванем.

— Разбира се, но каква полза от това? Той е обикновен сводник. Ако тук се крие някаква изгода, него за нищо на света не биха го взели. Такъв тип сигурно би провалил всичко. Не. Просто са се възползвали от него за някакви определени цели. Напълно е допустимо, че Гейтс е установил контакт с Джоунс. Можел е да получи указание от някого да се свърже с него, а може и просто понякога да прибягва до услугите му. Всичко ще стане ясно, когато се появи Гейтс, но нямаме време да чакаме.

Пат стана и се приближи до прозореца, като нервно пукаше с кокалчетата на пръстите си.

— Мич Темпъл също се е опитал да свърже нещата. Познал е някого и затова е умрял — Пат се обърна и ме загледа. — А после и оня, който се опитваше да те пречука. Тук също не успяхме да изясним нищо. Честна дума, струва ми се, че имаме работа с цяла тълпа призраци.

— Но въпреки това те съществуват.

— Именно. А ние се намираме в идиотско положение. Представяш ли си какъв шум ще вдигнат вестниците, ако не предприемем нещо.

Кимнах с глава.

— Да, всички репортери в града работят извънредно.

— Разликата е в това, приятел, че те не могат да операт пешкира…

— Пат!

— Слушам те.

— Какво знаеш за Бредбъри?

— От каква дупка в главата си го извади това?

— Хрумна ми просто така, в хода на мислите.

Усмивката на Пат стана толкова студена, че чертите на лицето му се изкривиха. В нея нямаше и намек за хумор. Добавих:

— Хари Сървис спомена, че Грета получила писмо оттам. Но самият той не го е чел.

Изразът на лицето му стана по-мек.

— Кога е било това?

— При последното й посещение в затвора. Пат помисли една-две минути, после каза:

— Това е курорт на брега, там се намират вилите на някои много богати хора. Не съм ходил близо пет години там.

— Нищо повече ли не знаеш?

— Да не си надушил нещо?

— Не, само питам.

— Напълно е възможно да е ходила там. Пълно е с обществени плажове, има пристанище за яхти. В последно време това място гъмжи от художници и модели, явно е, че постепенно се превръща в тяхна колония. Постоянните жители дори се опитват да се оплакват, но без никаква полза. Те са на мнение, че цялата тази тълпа им разваля пейзажа, особено след като едно-две посолства наеха там вили.

— Какви посолства?

— Френското и още някакво, от сателитите на Русия. Мисля, че и едно посолство от някаква близкоизточна страна се премести там преди две години.

Засмях се изненадан.

— А пък аз си мислех, че знаеш само нещата, които се отнасят само за града.

— Зная го съвсем случайно, защото няколко от най-добрите ни служители излязоха в оставка и получиха там работа за двойно по-голяма заплата.

— Но не и в посолствата?

— Не, те си имат собствена служба за сигурност. В града всяка година се провежда фестивал на джазовата музика и тогава там прииждат цели тълпи от всякакви съмнителни типове. Затова обществеността е поискала и съответните сили за охрана на реда, докато все още не е възникнал някой международен скандал. И с всяка година става все по-лошо и по-лошо. Жалко, че Джералд Ют не се занимава с филантропия в някоя друга област.

— Ют?

— Да, типът, с когото те запознах онази вечер.

— Вила ли има там?

— Не той. Само финансира джазовите фестивали и превръща вилата в увеселително място за онези типове от ООН. Градът отпуска средства за това, но те са твърде ограничени. От страна на Ют това беше жест, който му създаде отличен имидж, но заедно с това значително намали и данъците му.

Той седна на стола и се облегна назад, без да сваля очи от мен.

— Велда сега е там — казах аз.

— Там се намират и стотица агенти от Вашингтон, които трябва да осигурят безопасността на големите клечки от ООН. Само това ни липсва, да се случи нещо с някого от тях! По дяволите, дипломатическият имунитет в наши дни стига дотам, че дори не си позволяваме да ги глобим за неправилно паркиране.

Ще си кажа направо, че точно в този момент не ми се искаше Пат да вижда лицето ми. Без да подозирам, той се оказа именно онзи катализатор, който ми помогна да уловя тънката нишка на връзката между събитията, която толкова дълго ми се беше изплъзвала.

Ставайки от масата, аз оставих на бюрото му бележка.

— Можеш ли да направиш така, че Хари да получи това?

— Окей. Каниш се да предявиш обвинение срещу онези тримата, които са при нас?

— Да, и то незабавно.

— Ще трябва да поразкажеш доста неща в съда по време на делото за убийството на оня тип.