Марк Хименес
Най-важният клиент (9)

8

Тони Фалко беше набожен. Но той също така вярваше и в науката. Не се придържаше към възгледа, че това са взаимоизключващи се нагласи, че да си религиозен означава да отричаш науката или че да вярваш в науката означава да отричаш Божието съществуване.

Той беше набожен учен. Винаги следваше науката, където и да го отведеше тя, без всякакви морални, етически, религиозни или политически ограничения, защото за него те бяха дело на човека, а не на Господ Бог. Беше му дошло до гуша от американската политика, която ограничаваше науката. Прекалено много американци смятаха, че вярата стои над науката, сякаш Бог ни е дарил с любознателност, но изисква от нас да игнорираме околния свят — самия свят, който Той беше създал. Тони Фалко не понасяше хората, които използваха политиката, за да налагат собствените си морални и религиозни ограничения върху науката.

Лечението със стволови клетки наистина можеше да се окаже медицинското откритие на столетието, но религиозната десница притежаваше политическата власт да елиминира стволовите клетки от медицината в Америка — просто защото учените ги бяха нарекли „ембрионални стволови клетки“. Противниците на абортите се бяха вкопчили в думата „ембрионални“ подобно на доберман пинчер в неоглозган кокал и бяха потопили полето на научните изследвания в блатото на дебатите относно аборта, въпреки че стволовите клетки нямаха нищо общо с него.

Учените създаваха ембрионални стволови клетки, вземайки кожни клетки от болния пациент и извличайки ядрата им. След това те поставяха ядрото в неоплодена яйцеклетка. Яйцеклетката, вече ембрион, растеше и се делеше, докато се образуваше бластоцист — единичен слой от клетки, оформен като сфера — и тогава те изолираха стволовите клетки. Тези стволови клетки след това биваха инжектирани на болния пациент и по някакъв чудодеен начин се преобразуваха в други видове клетки — кръвни, мозъчни, сърдечни, нервни — и „ремонтираха“ болното тяло. Те спасяваха живота на пациента.

Така че в какво точно се състоеше политическият момент? Без стволови клетки яйцето умираше. Не някакъв нов човешки живот, а клонираните клетки на пациент. Но тези две думи — ембрион и клониране — бяха трън в очите на днешните политици. И когато се разбра, че преобладаващата част от съществуващите линии стволови клетки в САЩ са увредени и негодни за използване с цел лечение, подмяната им беше почти невъзможна. Поради тази причина изследванията на ембрионалните стволови клетки в САЩ бяха преустановени.

Но Тони Фалко се беше посветил на спасението на човешкия живот, така че решението дали да остави клонираните клетки — били те „яйца“, „ембриони“, каквото и да е — да умрат в стъкленица, за да бъде спасено умиращо от рак дете, беше лесно от морална гледна точка. Той и родителите на детето не биха се замислили и за миг. Тони Фалко не желаеше до края на живота си да прави опити с плъхове, докато чака американското правителство да одобри лечението на умиращи пациенти; той искаше да ги спаси сега. Искаше да удължи живота им с помощта на науката.

И затова се бе преместил в Китай.

В Китай нямаше такива политически ограничения. Опитите с ембрионални стволови клетки се насърчаваха, подпомагаха и финансираха. Техниката беше от световна класа, а учените бяха завършили на Запад и изследванията на стволовите клетки и лечението с тях се развиваха без контрол от страна на държавата. Китайските изследвания на стволовите клетки бяха водещи в света. В Китай управляваше науката, а не религията. Американците можеха да носят вярата си в Китай, но Тони Фалко щеше да ги лекува с наука. Защото те отчаяно искаха науката. Тълпяха се в китайските институти за експериментално лечение със стволови клетки, което беше незаконно в страната им. Плащаха до 50 000 долара за това. Да, те представляваха опитни свинчета, но когато човек гледа смъртта в очите, парите и рискът не означават нищо, защото няма какво да губи. Фалко беше разбрал, че хората искат да живеят.

Колегите му в САЩ публично заклеймяваха лечението му в медицинските списания като неетично — наричаха го „стволовоклетъчен туризъм“ — но тайничко мечтаеха и те да имат свободата да развиват науката без намеса на политиката. Съзнаваха, че ако стволовите клетки са ефективни при лечението на левкемията, могат да се окажат също така ефективни при лечението на широк кръг болести. Те обаче бяха готови да чакат и двайсет години, за да разберат така ли е.

Тони Фалко не желаеше да чака.

Така че той беше инжектирал ембрионални стволови клетки в гръбначния мозък на пациенти с болестта на Лу Гериг, множествена склероза, мозъчни травми, епилепсия, церебрална парализа, атаксия, болестта на Батън, атрофия на очния нерв и множество други сериозни заболявания. Беше провеждал експерименти в САЩ, преди да бъде открито замърсяването на линиите стволови клетки, но нямаше как да прилага такова лечение върху хората, защото Агенцията по храните и лекарствата не го бе одобрила. В Китай резултатите варираха от провал до забележителен успех. Което с всеки изминал ден водеше все повече и повече американци тук.

Фалко беше решил, че американецът, застанал срещу него, е дошъл в Пекин за лечение със стволови клетки. Оказа се обаче, че е сбъркал.

— Мистър Смит, вие желаете да дарите петдесет милиона долара на моята изследователска лаборатория?

— Да.

— Без никакви условия?

— Само едно.

— И какво е то?

— Да ми кажете едно име.

— Чие име?

— На Пациентката X.

Фалко се облегна на стола си и скръсти ръце.

— Пациентката X е мит.

Мистър Смит посегна към пода и отвори куфарчето си; извади няколко листа и ги хвърли върху бюрото. Фалко разпозна статията най-отгоре: „Пациентката X: Спасителката?“.

— Мистър Смит, чел съм тези статии.

— Всъщност вие сте авторът им.

— Авторът е анонимен.

— Авторът сте вие, доктор Фалко. Разбрахме това от самото издателство, от Алвин Адамс.

Фалко си спомни, че беше разменил по няколко имейла с Алвин за всяка една статия.

— Трябва ни само името на жената — каза мистър Смит.

— Името на жената?

— Да, името на жената. — Мистър Смит зачете въведението на статията: „Пациентката X е бяла жена на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години…“.

— А, да, жената. И защо ви е нужно името й?

— Тя има нещо, което ни трябва.

— Да, предполагам, че има такова нещо. Нещо, което всеки иска. Нещо, което аз исках. Но тя не пожела да сподели дарбата си със света.

Пациентката X беше най-голямото професионално разочарование на Тони Фалко. Три години по-късно той все още не можеше да го превъзмогне.

— Съжалявам, мистър Смит, но не мога да ви помогна.

— Сто милиона долара.

— Вие ли ги давате?

— Моят клиент.

— А вие сте адвокатът му, така ли?

— Да.

— И кой е вашият клиент?

— Не мога да ви кажа. Дал съм клетва да го запазя в тайна. Това е право на клиента при взаимоотношенията му с адвоката.

— И аз съм дал клетва.

— Вие адвокат ли сте?

— Заклел съм се да пазя тайна.

— Законът не признава правото на конфиденциалност между доктор и пациент.

— Аз обаче го признавам.

— Двеста милиона долара. Само ми дайте името на жената.

— Мистър Смит, доколкото разбирам, вие работите за фармацевтичните компании.

Смит замълча.

— Пациентката X няма да иска да бъде използвана за бизнес, нали така? Е, аз също. Съжалявам, мистър Смит, но се опитвам да не въвличам клиентите си в търговски сделки. Сбогом.

 

 

Хармън Пейн седеше на бюрото срещу Тони Фалко. Докторът беше слаб, вероятно поддържаше фигурата си с кросове. Беше на средна възраст и косата му беше посивяла и оредяваща. Носеше очила с телени рамки. Изглеждаше интелигентен. Хармън не беше дошъл в Китай, за да убие доктор Фалко, а само за да го подкупи или да го сплаши, с цел да научи едно определено име. И двата метода рядко водеха до успех, ако съдеше по собствения си опит. Убийството беше далеч по-ефективно средство. Но той беше само един наемник, така че не биваше да разочарова работодателя си. Тези корпоративни шефове бяха страшно консервативни.

— Какво мога да направя за вас, мистър Пейн?

— В случая трябва да ме попитате какво мога аз да направя за вас.

— И какво е то?

— Да ви дам пари.

Докторът се усмихна.

— Двама американци в разстояние на два дни ми предлагат пари. Чисто съвпадение, нали, мистър Пейн?

— Какво казахте на мистър Смит?

— Не че е ваша работа, но ще ви съобщя: нищо. Не помагам на фармацевтичните компании.

— Смит работи за фармацевтична компания, така ли?

— Предполагам.

— За коя по-точно?

— Не ми каза.

— Какво искаше?

— Не ви влиза в работата, мистър Пейн.

— Пациентката X?

— Мистър Пейн, не съм казал нищо на мистър Смит и на вас няма да кажа нищо.

— Не искате парите?

— Не и вашите.

— Аз мога да използвам и други методи.

Доктор Фалко натисна един бутон на интеркома.

— Лин Су, моля повикайте охраната. — Той се обърна към Хармън. — Мистър Пейн, охраната ще бъде тук след по-малко от две минути. Можете да си тръгнете веднага или да останете и да бъдете арестуван. Ще прекарате остатъка от живота си в китайски затвор. Тук процедурите са по-различни, отколкото в Щатите.

Хармън се изправи.

— Пак ще се срещнем с вас, доктор Фалко. Когато се приберете у дома.