Марк Хименес
Най-важният клиент (17)

16

Мобилният телефон събуди Анди в шест и трийсет сутринта в последния ден на октомври.

— Да?

— Откри ли Франки Дойл?

Беше Ръсел Рийвс.

— Открих, че се е развела и се е преместила да живее в Монтана преди три години. Сменила си е името.

— Защо?

— Бяга от бившия си съпруг. Биел я.

— Значи я откри в Монтана?

— Не. Пак се е преместила.

— Къде?

— Не знам. Холис я търси под новото й име, но не можа да я намери никъде в Монтана, така че аз се прибрах снощи. Тази сутрин ще се срещна с него.

— Открий я, Анди.

Два часа по-късно Анди влезе в офиса на Холис Макклоски. Частният детектив се усмихна.

— Не беше необходимо да се обличаш официално, Анди — каза саркастично той.

Анди носеше дънки, маратонки и тениска с надпис: „Не ме обвинявайте, че гласувах за смотаняци“.

— Нямах нищо друго чисто.

Холис кимна.

— Най-големият плюс да си женен, Анди, е, че винаги имаш чисти дрехи.

Агент Макклоски беше едно романтично копеле.

— Разкажете ми за Рейчъл Холкоум.

— Престанала е да съществува преди една година. По същата схема.

— Но как ги върши тия неща?

— Умна е. И знае какво прави. Не иска да бъде открита, Анди.

— Значи се е развела с Мики, преместила се е в Монтана, сменила е името си, отново се е преместила и отново е сменила името си.

Холис кимна.

— Сигурно много се страхува от него.

— Не ми се стори твърдо решен да я намери.

— Гадовете като Мики обикновено не афишират намеренията си.

— Той работи в гаража си всеки ден.

— Вероятно е наел някой да я издирва. Точно като теб.

— Но вие не я открихте.

Холис разпери длани в знак на примирение.

— Нека гледаме оптимистично на нещата, Анди. Мики също няма да успее. Направих проверка за криминално минало на Франки Дойл, Франки О’Хара и Рейчъл Холкоум с тази рождена дата. Няма арести и присъди. Тя е чиста.

— Успяхте ли да откриете номера на социалната й осигуровка? Така ще можем да я проследим при смяната на имената й.

— Бихме могли, но тя използва фалшив номер.

— Откъде знаете?

— Няма да е прибягнала до всички тези главоболия и накрая да ни позволи да я открием по номера на социалната осигуровка.

— Холис, нима няма никаква възможност да направите нещо?

— По реда на закона — никаква, Анди.

— По дяволите, Холис, трябва да открием тази жена.

— Защо? Защо клиентът ти държи толкова много да я открие?

— Казах ви, че това е конфиденциална информация.

— Виж, Анди, започвам да изпитвам подозрения относно тази поръчка: има нещо много нередно в цялата работа.

— Имате предвид жената ли?

— Клиента ти.

— Той е съвсем порядъчен човек, Холис.

— Тогава защо харчи толкова пари, за да открие тези жени?

Анди и бившият агент на ФБР се загледаха втренчено, сякаш да видят кой ще мигне пръв. До каква степен можеше да се довери на Холис? Каква беше максималната информация, която можеше да му даде, без да разкрие истинското име на клиента си? Той се нуждаеше от Холис Макклоски, за да открие Франки Дойл.

— Тези жени… са стари приятелки на клиента ми. Той иска да ги открие и да им помогне, защото не се е отнесъл почтено с тях. Иска да ги компенсира.

— Как?

— С пари.

— Колко пари?

— Един милион.

— На всяка ли?

Анди кимна.

— И това ти звучи правдоподобно?

— Холис, богатите хора обикновено са ексцентрични.

— Не, Анди, богатите хора са мошеници, лъжци, измамници и престъпници — поне всички онези, с които съм се срещал, докато работех във ФБР, бяха такива.

— Но ето че сега работите за богати хора.

Холис вдигна рамене.

— Вече не съм във ФБР.

— Клиентът ми не е от този тип богаташи. Той е просто…

— Какъв е? Откачен, психически разстроен, болен? — Холис се облегна на стола. — Анди, според мен тук има нещо, което не се връзва. Не знам какво е намислил клиентът ти, но това не ми харесва. Отказвам се от поръчката.

— Не желаете да я търсите повече, така ли?

— Не, освен ако не ми кажеш за какво точно става дума.

Анди не смяташе, че трябва да споменава болните деца. Това можеше да събуди подозренията на бившия агент и той да навърже логически нещата: болни деца… богаташ от Остин с болно дете… Ръсел Рийвс.

— Холис, наистина става дума за човек с възможности, който издирва бившите си приятелки, за да им даде пари. Иска да изчисти старите се дългове, за да постигне душевен мир.

Холис поклати глава.

— Не ми минават тия.

— Защо?

— Богатите не пръскат парите си на вятъра. Те винаги искат нещо в замяна.

— Холис, аз собственоръчно връчих чековете на първите шест жени, всеки на стойност един милион. Той така и не поиска нищо в замяна. Ще потърсите ли поне останалите?

Холис му връчи една папка.

— Не, връщам ти списъка.

— Значи това е краят?

— Да, аз приключих.

— Защо?

— Защото мисля, че ме използват, Анди… както впрочем и теб.

 

 

Анди излезе от офиса на Холис Макклоски и се обади на Трес да му поиска малка услуга: да провери в компютъра на Данъчната служба декларациите на Майкъл и Франки Дойл отпреди три години, след което да проследи нейните следващи декларации. Да открие номера на социалната й осигуровка. Да открие адреса й. Трес се изсмя.

— Анди, да не те е блъскала кола и да имаш мозъчно сътресение?

— Не.

— Е, ще ти го обясня с прости думи: искаш от мен да извърша престъпление. За такова нещо мога да вляза в затвора, човече. Те могат да проследят всяко влизане в компютъра, всяко чукване по клавиатурата. Ако въведа името й, веднага ще ме засекат и ще искат да разберат защо ми трябва. Съжалявам, Анди, няма как да стане.

— Трес…

— Казах ти преди време, Анди.

— Какво ми каза?

— Че усетиш ли веднъж вкуса на парите, вече няма да ти се връща към предишния живот. Че ще си готов да направиш всичко, само и само да не се връщаш. Предупредих те, Анди.

 

 

Трес грешеше. Анди Прескот не вършеше това заради парите. Той можеше всеки момент да прекрати взаимоотношенията си с Ръсел Рийвс и парите му. Правеше го заради Франки Дойл и… заради болното й дете. Да, то можеше и да не е било болно преди три години, но вероятно сега беше. А за да ги открие и да им помогне, се нуждаеше от далеч по-изобретателен частен детектив от този сухар и страхливец от ФБР.

Така че от офиса на Макклоски в центъра на Остин подкара директно към кантората на Лоренсо Ескобар в СаКо. Върху предния прозорец с черни букви беше изписано ЧАСТНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ и ПЛАЩАНЕ НА ГАРАНЦИИ. Анди влезе и се озова в спартанска обстановка с един красив латиноамериканец, който седеше на голяма дървена маса и пишеше на лаптоп. Анди мигом разпозна почерка на Рамон върху предмишниците на Ескобар. Изглеждаше на около четирийсет години, с гарвановочерна коса, сресана назад, добре оформена черна козя брадичка и черни очила за четене, смъкнати на носа му. Носеше черна тениска, изопната от мускулестия торс, черни кожени ленти на китките, черни дънки, черни каубойски ботуши и един черен пистолет в черен кобур, закопчан на черния му колан. Чукаше сръчно по клавиатурата.

Без да вдига поглед към Анди, мъжът каза:

— Законно е.

— Кое?

— Оръжието.

В раздела за Остин на Правилника на Националната асоциация на собствениците на огнестрелно оръжие — известен като Тексаското законодателство — наскоро бяха прокарани многобройни закони от рода на „първо стреляй и после питай“, които осигуряваха на тексаските граждани правото: а) да убиват всеки, проникнал незаконно в дома им, б) да носят огнестрелно оръжие в колите си, за да се защитават срещу похитителите, и в) да носят скрито огнестрелно оръжие, в случай че са изкарали курс за безопасно боравене с него. Понастоящем в Тексас живееха двайсет и четири милиона души, като половината от тях притежаваха огнестрелно оръжие. Другата половина също трябваше да притежава такова, за да се защитава срещу първата половина.

— Лоренсо?

— Какво мога да направя за вас? — попита мъжът, без да вдига поглед от лаптопа.

— Рамон ми даде името ви. Казвам се Анди Прескот.

— Адвокатът по делата за оспорване на пътни глоби.

Значи славата му се бе разнесла.

— Нали вие ми изпратихте онова богаташче.

— Да, аз дадох на Трес вашия номер.

Лоренсо продължи да пише.

— Страхотно гадже беше. С голям кеф я следих. Знаете ли, че тя не носи бельо? — Той подсвирна. — Това момче цял живот ще се тормози от мисълта дали не му изневерява. Ако ги нямаше такива като нея, щеше да ми се наложи да се преквалифицирам. Изневеряващите съпруги осигуряват седемдесет и пет процента от приходите ми. Лесни пари, поне доскоро. Сега с тия нови закони за огнестрелните оръжия нещата малко се поусложниха: някои съпруги могат да стрелят. Нали разбирате какво имам предвид?

Анди предположи, че това е риторичен въпрос, така че не отговори.

— И сега какво, Анди, жена ти ти изневерява ли?

— Нямам жена.

— Приятелката тогава?

Сузи? Или Боби? Да му изневеряват? Никога не се беше замислял за това. Нито пък го вълнуваше.

— Не.

— Не се занимавам с приятелчета като оня телевизионен коментатор, когото ме нае да проследя твоят познат.

— И това не е.

— Искаш да измъкна някого под гаранция? — Лоренсо се усмихна, разкривайки блестящи бели зъби. — Виж, като съобщя на някой клиент лошата новина, че съпругата му кръшка, той хуква към къщи и я смила от бой, след което го арестуват. Така че аз трябва да го измъквам. После той намира гадното копеле, което чука жена му, пребива и него и отново го арестуват. Така че пак трябва да го измъквам. Бизнесът ми е, тъй да се каже, „вертикално интегриран“, като нефтените компании.

— Не става дума за освобождаване под гаранция.

Най-сетне Лоренсо спря да пише, смъкна очилата си за четене и се втренчи в Анди.

— Тогава какъв вид услуга очакваш от мен, Анди?

Анди му разказа за усилията си да открие Франки Дойл. След като слуша замислено, поглаждайки брадичката си, Лоренсо рече:

— Макклоски е добър човек. Знае какво прави.

— Той спазва буквата на закона.

Лоренсо изгледа Анди развеселено.

— Значи ти искаш от мен нещо повече от буквата на закона, така ли?

— Искам да я откриеш и не ме е грижа как ще го направиш.

— Тази жена не желае да бъде открита, Анди. При такива ситуации тарифите ми са по-високи.

— Ще ти платя колкото кажеш.

— Защо ти е толкова нужно да я откриеш!

— На мен не. На клиента ми е нужно.

— Кой е клиентът ти?

— Това е поверителна информация.

— Защо клиентът ти иска да открие тази жена?

— Това също е поверителна информация.

— Тогава таксата ми ще бъде девет хиляди деветстотин деветдесет и девет долара. В брой.

— Защо?

— Поради повишения риск, Анди.

— Не, защо не кръгло десет хиляди?

— При десет хиляди в брой трябва да попълваш декларации и да отговаряш на въпроси в банката, така че федералните могат да проследят парите ти. Което ограничава възможностите ми за оптимизиране на данъците, ако разбираш какво имам предвид.

Анди разбираше.

Законът срещу прането на пари беше замислен да пречи на престъпниците да използват банковата система за пране на незаконните си печалби, сякаш наркобароните бяха достатъчно глупави да внасят и превеждат пари в брой чрез местните си банкови сметки. Само политиците, които плащаха на скъпи проститутки, проявяваха такава глупост, поради което и федералните бяха успели да спипат бившия губернатор на щата Ню Йорк.

— Окей. Но трябва да бъдеш гроб, ясно ли е?

Лоренсо се изсмя.

— Че на кого да кажа?

— Май си прав.

— Знаеш, че съм прав. Каза ми, че последният й известен адрес бил Хайшъм, окръг Трежър, Монтана, след което изчезнала и оттам. Имаш ли някаква представа къде може да е отишла?

Анди понечи да отговори отрицателно, но си спомни за черно-белите рисунки на Франки Дойл в къщата на майка й. Една от тях изобразяваше пейзаж в Монтана. А другите бяха напомнили на Анди за…

— Ню Мексико или Западен Тексас.

Лоренсо кимна.

— Това вече ми дава фронт за работа. Ела след няколко часа, ще имам нещо за теб. И донеси парите.

Анди подкара към закусвалнята „При Сиси“, където изяде един сандвич с печено месо и купичка ванилово кисело мляко. После отиде в банката и изтегли девет хиляди деветстотин деветдесет и девет долара.

— Откри ли я?

— Донесе ли парите?

Анди му връчи плика от банката. Той прелисти банкнотите със сръчността на стар комарджия.

— Открих я.

— Как? Намери номера на социалната й осигуровка? Или по кредитната карта, която е използвала? Как успя да го направиш?

— Стига, Анди, искаш от мен да разкрия професионалните си тайни, да ти кажа източниците на поверителна информация, да си издам…

— Не искам да знам.

— Правилен отговор. Ти не искаш да знаеш как, искаш само резултатите. А те са ето тук.

Лоренсо сложи един лист хартия пред Анди. Преди две години Франки Дойл беше станала Рейчъл Холкоум в Хайшъм, окръг Трежър, щата Монтана. Преди една година обаче се беше преименувала на Ирма Бустаманте.

— Ирма Бустаманте?

Лоренсо се усмихна.

— Това ирландско момиче има чувство за хумор.

В Москеро, окръг Хардинг, щата Ню Мексико. А преди четири месеца бе сменила името си на Карън Джеймс в Ментоун, окръг Джеф Дейвис, щата Тексас.

— Явно предпочита малките градчета — каза Лоренсо. — В Москеро живеят сто и двайсет души, а в Ментоун само петнайсет.

— Но защо ще сменя толкова пъти името си?

— Не иска да оставя никакви документални следи, но и не иска да живее нелегално. Не използва кредитни карти, но има нужда от банкова сметка. Иска да живее законно, по нормален начин, ала не желае някой да я открие.

— Бившият й съпруг я е биел.

— Ето една наистина основателна причина.

— Но той ми каза, че не се е опитвал да я открие.

— След като тоя задник може да удари жена, значи може да е и лъжец, Анди.

— Предполагам, че си прав.

— Знаеш, че съм прав.

Лоренсо постави на масата пред него принтирано копие на шофьорска книжка от Тексас със снимка на Карън Джеймс. Той я разгледа — същото лице, което беше видял на снимката в къщата на майка й.

— Тя е. Това е Франки Дойл.

— Виж адреса.

Анди погледна копието на шофьорската книжка, после вдигна очи към Лоренсо.

— Бюда, Тексас? Значи тя живее само на двайсет и пет километра оттук?

— В къща под наем. И вече в по-оживено селище — Бюда има пет хиляди души.

— Защо ще бяга в такива безлюдни места като Монтана, Ню Мексико и Западен Тексас, а после ще дойде само на двайсет и пет километра от Остин?

— Предполага, че никой няма да я търси толкова наблизо. Смята, че си е заличила следите и вече може да живее край град, да запише детето си в някое училище и да води спокоен живот вече като Карън Джеймс.

Анди подкара велосипеда си към своята кантора. Надникна в салона за татуировки и видя Рамон на компютъра.

— Рамон, ще ми услужиш ли с колата си?

Без да вдига глава от екрана, Рамон каза:

— Хей, Анди, само чуй какво писмо получих: „Здравейте, аз съм красива рускиня, която скучае тази вечер. Искате ли да си побъбрим и да видите мои снимки?“. Мислиш ли, че ме поднася?

— Как се казва?

— Канди.

— Рускиня на име Канди? Не й вярвай. Мога ли да взема колата ти?

— Не, Анди.

 

 

Рамон Кабрера караше корвет кабрио модел 1978. Беше жълт металик с бели врати, алуминиеви джанти и червени кожени седалки. Беше в безупречно състояние, имаше стереоуредба с бас бокс, който разтърсваше колата при всеки по-силен звук, и пластмасов Буда, закрепен на таблото с магнит. Корветът беше най-скъпото му нещо, откакто жена му го бе напуснала. Не би допуснал Анди да седне зад волана. Но тъй като този следобед нямаше записани часове, след малко вече препускаше с Анди по магистрала 35 към Бюда, Тексас. Гюрукът беше свален, вятърът развяваше косата на Анди, а латиномузиката, която гърмеше по радиото, беше оглушителна. Седнал до Рамон Кабрера на нагорещената седалка, Анди се чувстваше като някакъв актьор в екшън филм.

Бюда, Тексас, открай време беше фермерско градче между Остин и Сан Антонио, в което имаше само памук, крави и завод за цимент. През последното десетилетие обаче строителните предприемачи изкупуваха селскостопанската земя, разделяха пасищата на парцели и издигаха домове за онези жители на Остин, които повече не можеха да си позволяват скъпия живот там. Бюда сега представляваше гигантска леглова база, дом на пет хиляди души, които спяха в Бюда, но работеха в Остин. Десетки хиляди хора обаче редовно пътуваха по магистрала 35 до Бюда, и то не само за световноизвестните надбягвания на дакели. Те идваха да пазаруват в търговския комплекс „Кабела“, истински рай за ловците, разположен на площ от 18 000 квадратни метра, където всеки начинаещ Рамбо можеше да си купи достатъчно оръжие и муниции. Лозунгът на търговската камара беше: „Отдайте се на шопинг в Бюда“.

Или поне си купете пушка.

Анди беше разпечатал една карта на компютъра на Рамон. Адресът на шофьорската книжка беше на Оулд Блек Колони Роуд, в покрайнините на градчето, където все още имаше някакви останки от природа. На алеята пред къщата беше паркирана тойота корола. Но те не можеха просто да спрат жълтия корвет до нея и да направят снимки с телеобектив. Щяха много лесно да ги забележат. Така че паркираха по-надолу по пътя, където можеха да я видят, когато излезе.

Франки Дойл излезе петнайсет минути, след като те бяха пристигнали.

Анди си записа номера на тойотата; без съмнение беше регистрирана на последното й име. Проследиха я до началното училище в Бюда, където едно красиво момиченце с огненочервена коса изтича към колата и скочи вътре. Съвсем не изглеждаше болна. Анди снима с телеобектив момиченцето, но не можа да улови добре Франки.

Проследиха майката и дъщерята обратно до къщата и отново паркираха на пътя. Рамон реши да подремне. Анди се приведе да разгледа снимките на екранчето на фотоапарата в мрака под арматурното табло и…

— Следите ли ме?

Той подскочи и си блъсна главата в ръба на таблото. Погледна встрани. Франки Дойл беше застанала точно до колата. От плът и кръв.

— Господи, изплашихте ме.

Рамон отвори очи, смъкна слънчевите си очила и огледа Франки с възхищение. В момента ръцете й бяха вкопчени в рамката на прозореца и лицето й се намираше на една педя от Анди. Не беше рижа като дъщеря си. Косата й беше гарвановочерна, имаше гладка кремава кожа и святкащи от гняв зелени очи, чиито черни зеници го караха да се чувства тъй, все едно гледа в дулото на зареден пистолет.

— Аз съм Рамон Кабрера. Имате великолепна кожа. Мислили ли сте да си направите художествена татуировка? — произнесе с мекия си латиноамерикански акцент Рамон.

Очите й се отместиха към Рамон; тя го огледа и каза:

— Не. — После се върна обратно на Анди. — Наистина ли смятахте, че няма да забележа един жълт корвет?

Нямаше смисъл да лъже.

— Голяма мъка беше, докато ви открия.

— Ще се обадя на полицията.

Анди й подаде мобилния си телефон.

— Мислите, че няма да позвъня ли?

— Няма.

— Защо не?

— Защото едва ли искате ченгетата или който и да е да научи коя сте всъщност… Франки Дойл.

Тя го изгледа с безизразен поглед. После рязко се извърна и забърза към къщата.

— Готино парче — отбеляза Рамон. — Чудя се кой ли е любимият й бар?

Анди изскочи от колата и хукна да я настигне. Тя носеше бяла тениска с дълъг ръкав и сини дънки; погледната отзад… ами имаше хубаво дупе. Не беше като на Сузи разбира се, но хубаво.

— Франки, знам защо бягате.

Тя продължи да крачи.

— Как ме открихте? — попита, без да се обръща.

— С помощта на майка ви.

Тя спря и се извъртя рязко.

— Срещали сте се с майка ми?

— В къщата й.

— Кой сте вие?

— Анди Прескот. Адвокат съм в Остин.

Тя го огледа от главата до петите — маратонките му, дънките и тениската с шантавия надпис.

— Вие сте адвокат? С тия дрехи и — тя посочи към жълтия корвет… — и с тази кола?

— О, това е колата на Рамон. Той е моят хазяин… и художник татуировчик.

— Вашият хазяин ви вози с колата си?

— Нямам кола. Карам велосипед.

— Вие сте адвокат, карате велосипед и се возите с жълт корвет с шофьор, който е татуировчик? Това да не е някакъв майтап?

— О, не.

— Отишли сте да се срещнете с майка ми в Бостън, защото се опитвате да ме откриете?

— Отидох в Бостън да се срещна с Мики, защото се опитвах да ви открия.

— Срещнали сте се и с Мики?

— В гаража му.

— Как изглежда той?

— Вероятно е същият като по време на брака ви.

— Господи, така ми се пуши. Виждате ли, споменахте Мики и сега умирам за цигара. Как е мама?

— Горе-долу.

Тя кимна.

— Не ми беше лесно да я напусна.

— Показа ми онази снимка от Монтана.

— Как ме открихте тук?

— Бени каза, че сте искали да се махнете колкото се може по-надалеч…

— Срещнали сте се и с Бени?

— В бара.

— Как е той?

— Липсвате му.

— И той ми липсва.

— Както и да е, знаех, че снимката от Монтана е направена, след като сте напуснали, така че излетях за там, предположих, че ще сте се установили в най-малкия окръг близо до Билингс, докато успеете да си промените името. След това сте отишли в Ню Мексико и Западен Тексас. Всеки път сте си променяли името.

— Как сте разбрали къде да търсите?

— От графиките при майка ви. Познах пейзажите.

— Много ни харесваше в Монтана и Ню Мексико. Западен Тексас не беше никак гостоприемен. Вятърът беше свиреп като майката на Мики.

— Много ви бива — и в рисуването, и в криенето.

— Очевидно не съм чак толкова добра, иначе нямаше да ме намерите. Е, защо ме издирвахте?

— Моят клиент иска да ви помогне.

— Как?

— Иска да ви даде пари.

— Колко?

— Един милион долара.

— Иска да даде един милион долара на напълно непознат човек?

— Той ви познава.

— Как се казва?

— Не мога да кажа.

— Че къде бих могла да се запозная с богат мъж?

— В хотелския бар.

— И какво, сервирала съм му няколко напитки преди три години и сега иска да ми даде за това един милион долара?

— Очевидно.

— Защо?

— Чувство за вина. Че не се е отнесъл добре с вас.

— В бара?

— Когато сте се виждали.

Тя поклати глава.

— Бъркаш ме с някоя, Анди. Никога не съм излизала с никого, когото съм срещнала в бара. Аз бях омъжена за Мики. — Тя въздъхна. — Някои грешки могат да траят цял живот.

— Мики каза, че сте се оженили веднага щом сте завършили гимназия.

Тя кимна.

— За да избягам от баща ми, било то и през три къщи. Но след като се омъжих за Мики, разбрах, че съм се омъжила за баща ми. Господи, толкова беше ревнив. Само да ме погледнеше някой мъж на улицата, и той беше готов да го пребие.

— Обзалагам се, че се е случвало доста често.

Лека усмивка — пукнатина в леда.

— Удрял ли ви е?

Тя извърна поглед встрани.

— Удрял ли е детето ви?

— Нямаше да остане жив, ако го беше направил.

Звучеше напълно искрено.

— Франки, знам, че бягате от него.

Тя отново тръгна към къщата.

— Точно в момента бягам от вас.

— Моят приятел просто се опитва да помогне на жените, с които е имал връзка.

Тя отново спря.

— Вашият богат приятел дава по един милион долара на всички свои бивши гаджета?

Анди кимна.

— Седемнайсет са.

— Имал е седемнайсет жени? Какво, да не изглежда като Робърт Редфорд?

— Редфорд ли? Че той е стар.

— Не гледате ли стари филми, например „Каквито бяхме“?

— Това екшън трилър ли е?

— Любовна история.

— Аха. Вижте, Франки, вие сте номер седем в списъка на бившите приятелки на моя клиент.

— Това е някаква грешка. Не съм в този списък.

Стигнаха до входната врата. Тя се обърна към него.

— Анди, просто кажете на клиента си, че не сте успели да ме откриете, става ли?

— Не мога да го излъжа.

— Но вие сте адвокат.

— Франки, той даде шест милиона долара на шест свои стари приятелки. Иска да даде и на вас един милион.

Тя протегна ръката си.

— Окей. Дайте ми го.

Той поклати глава.

— Не става така. Аз събирам цялата информация и правя снимки. Това е задължително. После се срещам с него, показвам му снимките и той ми дава парите. След което аз ви нося един чек за осребряване на стойност един милион долара.

— Каква информация?

— Първо, на колко години сте.

Ама че смешно.

— На двайсет и осем.

— Годините на дъщеря ви.

— Осем.

— Какви дългове имате.

— Нямам дългове.

— Финансовото ви положение. С една дума, разполагате ли с пари.

Тя махна с ръка към старата къща под наем.

— Притежавам имение.

— Имате ли работа?

— Не.

— Как си плащате сметките?

— Оправям се.

— Някакви проблеми в живота ви?

— Да — вие.

— Ето, виждате, че не беше толкова трудно. Вие сте на двайсет и осем години, имате финансови затруднения, но иначе всичко е наред, като изключим факта, че се опитвате да откажете цигарите и се криете от бившия си съпруг побойник. Имате дъщеря на осем години, която е… О, да не е болна?

Изражението й се промени. Вече не й беше смешно.

— Не.

— Няма здравословни проблеми, така ли?

Изражението й стана подозрително.

— Какви здравословни проблеми?

— Някаква болест.

— Не.

— Значи е напълно здрава?

— Да.

Най-после едно здраво дете. Случайността беше променила знака си.

— Е, това е добре… различно е.

— От какво е различно?

— От другите.

— От бившите приятелки?

Анди кимна.

— Те болни деца ли имат?

— Да. Всъщност едно от тях е починало.

— Но всичките шест са имали болни деца?

— Да.

— Колко болни?

— Рак, церебрална парализа, болестта на…

— Вашият клиент също ли има болно дете?

Анди отново кимна.

— Синът му умира. Има някаква рядка форма на левкемия.

Лицето й вече не беше кремаво, я бяло. Сякаш и тя внезапно беше заболяла. Бързо влезе вътре и затръшна вратата под носа му.

 

 

Вратата на асансьора се отвори и се показа един усмихнат клоун.

Анди излезе; клоунът нахлупи карнавална шапчица на главата му и пъхна в устата му разтегателна свирка като баща на новородено, раздаващ пури. На отсрещната стена имаше транспарант, на който пишеше: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЗАК! От тавана висяха разноцветни балони и гирлянди от разтегателна хартия. Два часа, след като се беше разделил с Франки Дойл в Бюда, Анди влезе в раковото отделение на седмия етаж на остинската Градска болница.

Други клоуни раздаваха дребни подаръчета, гримьори рисуваха лицата на децата, за да приличат на лъвове, тигри и мечки; фокусници и жонгльори забавляваха гостите. Декоратори оформяха животни от дълги балони. Красиви медицински сестри ядяха торта и сладолед с пациентите си. Плешиви момченца и момиченца бяха засмени до уши. Предишния ден бяха болни деца, щяха да бъдат болни деца и на следващия, но днес бяха просто деца.

Анди дочу възгласи и забеляза Зак Рийвс, качен на легло на колела, бутано по коридора от един клоун. Зак размаха ръце и закрещя, когато на финалната линия леглото му изпревари леглото на друго дете.

Надбягване с болнични легла.

Ръсел Рийвс зорко следеше всичко. Анди се приближи до него.

— Благодаря ти, че дойде, Анди. Зак питаше за теб.

— Нямаше начин да не дойда.

— Казах му, че може да си празнува рождения ден където пожелае: на стадиона на „Янкис“, в Медисън Скуер Гардън, „Дисни Уърлд“. Каза ми, че иска тук, при приятелите му.

— Добро дете е.

Ето че и Зак застана до тях. Лицето му беше с шарка на зебра, а на главата си имаше бейзболна шапка с обърната козирка.

— Анди, видя ли надбягването с легла? Аз спечелих!

— Страхотен си, браво.

Те чукнаха юмруци. Зак смъкна шапката от главата си.

— Виж — татко ми я занесе на отбора и всички са се подписали.

Целият отбор на „Ню Йорк Янкис“.

— Това е изумително! Виж какво ти нося.

Анди смъкна раницата от рамото си и извади красиво опакована кутийка. Момчето я взе и разкъса хартията. Извади отвътре подаръка на Анди: черна кожена кърпа за глава.

— О, човече, страхотна е! Рапърска!

— Не можах да намеря звезда, която да я надпише.

Зак си сложи кърпата. Анди му я върза отзад.

— Честит рожден ден, Зак.

— Благодаря ти, Анди.

Момчето го прегърна бързо, след което се присъедини към децата.

— Той те обича, Анди.

— И аз го обичам.

— Опитвам се да бъда неговият по-голям брат, но не е същото.

— Днес изглежда добре.

Ръсел кимна.

— Днес. Химиотерапията е утре.

Няколко минути и двамата мълчаха. Анди гледаше как Зак играе с другите болни деца, после се извърна към Ръсел, който също наблюдаваше Зак. Знаеше отлично какво занимава ума на клиента му в този момент.

— Намерихме я — каза накрая Анди. — Открихме Франки Дойл.

— Да се качим горе.

Тръгнаха към асансьорите. Ръсел използва един специален ключ, за да влезе в наетия от него апартамент. Все едно се намираха в луксозен хотел. Ръсел въведе Анди в кабинета. Седнаха от двете страни на масата, един срещу друг. Анди извади от раницата си досието и снимките на Франки Дойл и дъщеря й и ги разпръсна по масата.

— Не беше лесно да я открием, Ръсел.

Ръсел прехвърли досието и разгледа снимките на светлината на настолна флуоресцентна лампа.

— Преселила се е от Бостън в Монтана, после в Ню Мексико, после в Западен Тексас. Всеки път е променяла името си. Сега живее в Бюда.

Ръсел вдигна поглед.

— Ходил си чак в Бостън и Монтана, за да я откриеш на двайсет и пет километра оттук?

— Да.

— И каква е историята й? — попита Ръсел и пак се взря в снимките.

— Франки Дойл е на двайсет и осем години, разведена, с една дъщеря. Дъщеря й е на осем години.

— Финанси?

— На практика никакви. Кара една стара тойота и живее под наем. Безработна е.

— Някакви други проблеми?

— Цигарите и бившият й мъж в Бостън. Биел я. Бяга от него.

Ръсел бавно поклати глава.

— Горките жени. Всичките носят някакво бреме на гърба си.

— Запознах се с мъжа й. Бивш боксьор, сега автомонтьор със собствен малък гараж. Гаден тип.

— Какво му е на момиченцето?

— Нищо му няма.

Ръсел отново вдигна очи.

— Не е болно?

— Не.

— Сигурен ли си?

Анди вдигна рамене.

— Франки каза, че дъщеря й е напълно здрава.

— Ти видя ли я с очите си?

— Да. Страхотно дете с рижа коса. Изглеждаше чудесно.

— Разбра ли сега, Анди? Онези болни деца са били случайно съвпадение.

Ръсел пак се върна към снимките.

— И е на осем години?

Анди кимна.

— А Франки на двайсет и осем. Което означава, че не може да сте имали връзка с нея, Ръсел.

Ръсел не реагира. Остана надвесен над снимките.

— Защо ми го казваш, Анди?

— Направих проста сметка. Вие сте женен от четиринайсет години, така че Франки е била на четиринайсет, когато сте се оженили. А самата тя се е омъжила четири години по-късно.

Ръсел бавно вдигна очи от снимките.

— Никога не съм твърдял, че това е станало, преди да се оженя… Или че тя не е била омъжена.

Анди се опита да прикрие изненадата си.

— Били сте женен и тя също е била омъжена, когато двамата сте имали… имали…

— Казва се извънбрачна връзка, Анди.

— Ръсел, Катрин е страхотна жена.

— Изневярата е сложно нещо.

— Няма как да знам. Значи тя затова отричаше — била е вече омъжена, когато сте имали връзка.

Ръсел отново наведе очи към снимките на Франки и дъщеря й. Толкова напрегнато ги разглеждаше, че в съзнанието на Анди изплува прозрение: даде си сметка коя може да е причината един милиардер да търси седемнайсет бивши любовници.

— Ваша дъщеря ли е това момиченце?

Ръсел Рийвс вдигна поглед към Анди. Лицето му беше придобило сурово изражение. Анди се подготви да бъде уволнен на мига. Клиентът му обаче се отпусна на стола и въздъхна. Сякаш най-накрая беше дошъл моментът да се изповядва на адвоката си.

— Може би.

Той се загледа в пространството, сякаш си припомняше миналото.

— С Франки имахме интимна връзка преди девет години, когато за един семестър водех курс в Масачузетския технологичен институт. Бяха решили да поканят като гостуващ лектор милиардер, забогатял от високите технологии. Запознахме се в един хотелски бар. Тогава и двамата бяхме семейни.

Кой знае защо, Анди изпита лека ревност при мисълта, че Ръсел Рийвс е имал интимна връзка с Франки Дойл.

— Кой бар?

— Не си спомням името му, Анди. Намираше се в „Бостън Гранд“.

Това беше хотелът, споменат в досието. Франки беше работила там преди девет години, на деветнайсет. Още девет месеца бременност, и трябваше да има дете на осем години. И тя го имаше.

Франки Дойл беше излъгала Анди.

— Бившият й съпруг е голям побойник. Имали сте късмет, че не е разбрал.

— Нямаше как да разбере. — Той въздъхна. — Анди, трябва да знам дали тя е моя дъщеря.

— Защо?

— Защото ракът на Зак е наследствен. Аз го предадох на сина си и моите гени сега го убиват. Ами ако и това момиче го е наследило?

— Но тя не е болна.

— Още не е. Но ако е мое дете, е възможно да носи гена и също да се разболее: следващата седмица, следващия месец или следващата година. Ами ако учените от лабораторията ми могат да го предотвратят? Генната терапия е изключително напреднала, Анди. Представи си, че при нея могат да предотвратят развитието на същия този рак, който има Зак.

— Но, Ръсел…

— Анди, ако тя е моя дъщеря, има вероятност да носи в себе си бомба със закъснител. Помисли си само, че можем да обезвредим тази бомба — можем да й спестим съдбата на Зак. Ако сме в състояние да спасим живота й, не си ли струва да опитаме?

— Как?

— Чрез ДНК проба.

— Искате да взема ДНК проба от нея?

Ръсел кимна.

— Ще сравним нейната ДНК с моята. Така ще разберем истината.

— Ръсел, малко е налудничаво да дебна някъде там и да се мъча да взема ДНК проба от нея… ако приемем, че изобщо мога да го направя. Защо просто не поговорите с Франки? Разкажете й за ситуацията и я помолете да направи изследвания на момичето.

— Защото не съм разговарял с Франки от девет години. За нея това може да е в реда на нещата, но може и да не е. Представи си, че се е преместила в Тексас, за да ме изнудва за пари. Тя може да се покаже по телевизията и да ме компрометира пред целия свят. Мисля, че първо трябва да разбера дали момичето е мое дете.

— Прав сте, но въпреки всичко това е налудничаво.

Ръсел стана и се приближи до прозореца. Стоя загледан през него дълго време, след което пъхна ръка в сакото си, извади един плик и го подаде на Анди. Той пое плика и го отвори. Не можа да повярва на очите си.

— Четири билета за утрешния мач? Тексаския университет срещу Университета на Охайо? И то на такива страхотни места?

— ТУ ми дава безплатни билети за всеки мач, откакто построих лабораторията в кампуса. Няколко пъти водих Зак, когато беше по-добре, но самият аз не съм футболен запалянко.

— Ръсел, и двата отбора нямат загуба досега. Който и да спечели, ще стане национален шампион. Това е студентската футболна среща на годината. Бихте могли да продадете тези билети за двайсет хиляди долара.

Ръсел вдигна рамене.

— Вземай Сузи и се забавлявайте.

— Ще взема приятелите си.

Изгаряше от нетърпение да види физиономиите им, когато им съобщеше новината.

— Ще има и бонус, Анди.

— За какво?

— За ДНК пробата.

Анди отново погледна към билетите. Най-добрите места на стадиона за най-големия мач на годината.

— Десет хиляди.

Билети за двайсет хиляди долара. Десет хиляди бонус. Този човек жонглираше със сумите, сякаш играеше на „Монопол“.

Ръсел загледа Анди.

— Когато Катрин забременя със Зак, не знаех, че го обричам на смърт. Трябва да разбера дали тя е мое дете, Анди. Ако е така и ако се окаже, че съм й предал същия злокачествен ген, значи съм обрекъл две деца на смърт. Как бих могъл да живея с тази мисъл?

— Тя е рижа, Ръсел. Бившият съпруг на Франки също е риж. Вие не сте.

Ръсел посочи снимките.

— Косата на Франки е черна.

— И?

— Генът на червената коса е рецесивен.

— Което означава…

— Което означава, че детето трябва да има две копия от този ген, за да е рижо: един от майката и един от бащата. Ако само единият родител е червенокос, е по-възможно детето да няма червена коса. Цветът на косата на другия родител ще бъде доминантен.

— И?

— Рецесивният ген се проявява през поколение. Майка ми имаше червена коса. Морийн О’Моли, това й беше моминското име. Аз не наследих червената й коса, но нося този ген, а Франки е ирландка, няма как поне единият й родител да не е червенокос. Така че нашето дете може да има червена коса. Проста генетика, Анди.

— Проста!

— Ако тя е моя дъщеря, разбира се. Вземи ДНК проба, и ще разберем истината.

— Значи това е, което не сте ми казали — че целта на издирването на всички тези жени е била да открием детето ви.

— Да открием дали имам и друго дете.

— Наистина ли са ви били любовници?

— Да… или поне сексуални партньорки за кратко време.

— Значи сте искали да разберете дали имат деца, чиято възраст да съответства на периода на връзката ви?

— Да.

— И първите шест нямат?

— Не. Болните деца не са мои, нито което и да е от другите им деца.

— Но това момиче може да се окаже ваша дъщеря?

— Да.

— И ако наистина се окаже?

— Ще се срещна с Франки и ще я помоля да доведе детето в моята лаборатория за изследване. Ако то носи гена ми, ще му осигурим генна терапия. Ще спасим живота му. Нещо, което вече не мога да направя за Зак.

Анди не искаше дъщерята на Франки Дойл да умре.

— Добре, Ръсел, ще ви доставя пробата от неговата ДНК.

— Благодаря ти, Анди.

— Искате ли да продължа да търся и другите жени?

— Да. Това момиче може да не е моя дъщеря. Но някое от децата на другите жени може да е.

Те се върнаха на празненството. Анди изигра реванша си със Зак на „Китара герой“ и отново загуби. Но той изобщо не беше съсредоточен върху играта; мислеше за Ръсел Рийвс. И за Франки Дойл. И за момичето.

Какво щеше да стане, ако тя се окажеше дъщеря на Ръсел? И какво щеше да стане, ако той наистина й беше предал раковия ген? И как щяха да се развият нещата, ако учените му успееха да я предпазят от съдбата на Зак? Не би ли желала и Франки това да се случи? Не би ли молила Ръсел да спаси живота на дъщеря й?

Всичко звучеше логично: това, че Ръсел искаше да получи ДНК проба на момичето, за да провери дали тя е негово дете, преди да отиде при Франки; това, че искаше да изследва дъщеря си и да спаси живота й; това, че той не желаеше да бъде отговорен за смъртта на друго дете.

Да, наистина звучеше логично.

Но нямаше логично обяснение на факта, че другите шест деца бяха болни.

* * *

Мики Дойл се загледа във визитната картичка на адвоката по делата за обжалване на пътни глоби. Имаше и номер на мобилен телефон. Мики на няколко пъти се канеше да му позвъни и да го пита дали е успял да открие Франки и Аби. Цели три години се бе мъчил безуспешно да ги забрави, а сега, след като този човек дойде при него, те вече не излизаха от ума му.

Той пъхна картичката обратно в джоба на ризата си.

Господи, животът му беше пълен провал. Без съпруга, без дете, без бъдеще. На трийсет и пет години беше стигнал до дъното. Поръча си още едно малко уиски и халба бира.

Изпи на един дъх уискито и продължи с бирата.

Затоплянето бързо бе последвано от разхлаждане. Потръпна леко. Още няколко бири, и щеше да е готов за сън.

Разбира се, нямаше кого друг да вини освен себе си. Сприхавия си характер. Юмруците си. Няколко пъти беше удрял Франки, но последния път наистина я беше фраснал силно. Като нищо можеше да я убие: единствената жена, която някога бе обичал.

Обичаше я, откакто тя беше само на десет години. Беше я наблюдавал как пораства през три къщи от неговата. След като навърши шестнайсет, той я покани да излязат заедно. Две години по-късно се ожениха, след като тя завърши гимназия. Беше девствена. Католичка. И раздирана от чувство за вина. Така че сексът им не беше кой знае колко вълнуващ. Скоро Мики започна да хойка като повечето мъже от Южен Бостън, които се възхищаваха на братята Кенеди. По онова време това му бе изглеждало като невинно забавление; но когато в неделя ходеха на църква, изпитваше чувство на вина. Сега вече не стъпваше в църквата, но въпреки това продължаваше да се чувства виновен.

Липсваха му и двете.

Беше се влюбвал само два пъти в живота си: в бокса и във Франки. Беше стигнал до полупрофесионално ниво — през уикенда се боксираше, през работните дни беше в гаража. Но суровите му умения не бяха достатъчни за по-сериозни състезания. Така че той се бе отказал от ринга.

Но не се бе отказал от Франки. Тя завинаги щеше да остане любовта на живота му. Разбира се, през изминалите три години бе имал и други връзки, но всички те бяха мимолетни. Когато беше с някоя жена, той си мислеше за нея. Франки беше неговата единствена любов и той я бе изгубил. Какво ли не би дал да си я върне. Съдията му беше дал втори шанс, дори и трети, но Франки — не. Заради Аби.

Той плати сметката си, излезе от бара и тръгна по тротоара; до дома му имаше само три преки. След първата пряка нечий юмрук го фрасна в устата и го прикова към стената. Някакъв тъпанар се опитва да ограби Мики Дойл? По дяволите, той се биеше най-добре, когато едва се държеше на крака, както в този момент. Извърна се: един висок мъж се беше надвесил над него.

— Къде е Франки? — попита мъжът.

— Какво?

— Бившата ти съпруга, Мики, къде е тя?

— Ти да не работиш за адвоката?

— Какъв адвокат?

— Казах му, че не знам къде се намира.

— Не ми ли кажеш, Мики, ще те убия. След това ще открия Франки и ще убия и нея.

Всичката вина, която Мики беше изпитвал през последните три години, всичките пъти, когато се бе проклинал, че е бил жена си, всичката любов, която беше изпитвал към Франки през последните осемнайсет години, сега сякаш се събраха в юмруците му. Той направи лек финт с рамо, на който мъжът се хвана, и му стовари ляв прав в носа. После заби десен ъперкът в брадичката му и няколко бързи крошета в стомаха. Чу как въздухът му излезе със свистене. Още няколко удара, и Мики го притисна до въжетата — или поне до една кола.

— Няма да ти позволя да я докоснеш!

Мики обсипа с удари лицето и тялото на мъжа и усети как няколко ребра изпукаха под юмруците му. Бе твърдо решен да го пребие до смърт, за да спаси Франки, когато изведнъж изпука и… черепът му. Мики рухна върху паважа и съзнанието му потъна в мрак. Последната мисъл на Мики Дойл, преди да умре, беше: прости ми, Франки.

 

 

Хармън Пейн се изправи и изплю кръв.

— Благодаря ти, Сесил.

Сесил Дюран, шофьорът му, беше халосал Мики с щанга. Хармън разтри ребрата си. Шефът му беше забранил да убива без разрешение и сега ребрата щяха да го болят цяла седмица. Един куршум в главата на Мики Дойл щеше да е далеч по-безболезнен и за двамата.

— По дяволите, тоя знае да се бие.

Хармън приклекна и провери пулса на Мики. Той беше мъртъв.

— По-точно знаеше — каза той и претърси тялото. В джоба на ризата му откри визитна картичка. Анди Прескот. Адвокат. Пътни глоби. Остин, Тексас. С номер на мобилен телефон. Хармън се изправи.

— Сесил, тръгваме за Тексас.