Марк Хименес
Най-важният клиент (22)

21

Мобилният телефон на Хармън Пейн иззвъня. Беше шефът му.

— Хармън, кантората на Прескот на Саут Конгрес авеню е собственост на Рамон Кабрера, така че той го познава много добре. Прескот е бил приет по спешност в Градската болница преди две години след злополука при колоездене. В картона му пише, че е висок метър и седемдесет и пет. Изобщо не е над метър и деветдесет.

— Имаме ли вече негова снимка?

— Още не.

— Трябва ми снимка.

Хармън затвори и въздъхна. Двамата със Сесил закусваха в ресторанта на хотела.

— Оня мексиканец с татуировките ме излъга.

Сесил преглътна и каза:

— Мамка му мръсна.

 

 

В този момент Анди пресичаше моста над реката, яхнал велосипеда си. На път за университета майка му го бе оставила пред апартамента на Пета улица. Беше се изкъпал и преоблякъл. Замисли се дали да не закуси в „Хоул Фудс“, но нямаше желание да се вижда със Сузи или Боби. В момента го интересуваха само Франки и Джеси. Спря да си вземе кафе от „Джо“ и застана пред фургона.

— Още ли не си си купил „Айрън Хорс“, Анди? — Гилермо грабна бананово кексче от витрината и му наля голямо кафе. — Не мога да повярвам, че още не си го строшил — каза той и посочи велосипеда му.

— Все не ми остава време да покарам в планината.

— Е, сигурно вече страдаш от недостиг на адреналин.

— Прав си.

Гилермо протегна ръка и двамата чукнаха юмруци.

— Не се предавай, братко.

Анди седна на една маса да изяде кексчето си. Редовните посетители на „Джо“ бяха наоколо, но той се чувстваше като чужденец в СаКо. Животът му се промени безвъзвратно в мига, в който Ръсел Рийвс прекрачи прага на малката му кантора. Преди два месеца и половина Анди Прескот беше известен като адвокат, занимаващ се с пътни глоби; сега беше Анди Прескот, адвокатът на Ръсел Рийвс. Тогава беше щастлив; сега имаше пари. Тогава беше водил безгрижен живот; сега всичко беше безкрайно сложно. Не можеше да си обясни много неща. ДНК-то беше на Франки, а не на Джеси. Защо тогава Ръсел твърдеше, че тя е негова дъщеря? Анди усещаше надвисналата опасност, същото онова предчувствие, което бе изпитал миг преди да полети в пропастта с велосипеда си. Лошо предчувствие.

Той се огледа.

Рей, Дарла, Оскар, Джордж, Дуайт… познаваше ги всичките. Нямаше и един без татуировка; само хора от племето. Грабна кафето и яхна стъмпджъмпъра. Подкара по авенюто към кантората си. Беше едва девет, но Рамон вече беше в салона.

— Анди! — провикна се той.

Анди влезе при него.

— Какво правиш толкова рано тук?

Рамон посочи към масата, където по корем лежеше студентката с жълтата тексаска роза върху левия хълбок. Беше със слушалки на ушите си, със затворени очи и голо дупе.

— Имам час. Следобед била на лекции. Иска същата роза и на десния хълбок.

— Недей да я сваляш много нахално.

— Няма, мисля, че спи. Горилата беше тук, търсеше те.

— Кой, Рийвс ли?

— Не бе, оная горила, дето го вози.

— Даръл? Беше тук без Ръсел?

Рамон кимна.

— Каза: „Ще се върна“, също като Терминатора.

Тази сутрин Ръсел Рийвс беше оставил три съобщения на мобилния телефон на Анди. Анди трябваше да му се обади, но се боеше, че не е добър лъжец.

— Вземи си актовете — каза Рамон.

На плота бяха оставени четири акта плюс четири стодоларови банкноти. Това му напомни, че при майка му има още актове за него.

— И някакви други двама мъже те търсиха вчера — каза Рамон. — Не бяха местни.

— Как разбра?

— По лъскавите костюми и акцента. Излъгах ги, че не те познавам.

— Благодаря ти.

— Да кажа ли на горилата, че не съм те виждал?

— Да. Също и на ония задници.

 

 

Хармън и Сесил паркираха пред салона за татуировки точно когато някакъв младеж с дънки, маратонки и тениска излезе отвътре, яхна един велосипед и отпраши.

— Този беше малко над метър и седемдесет — каза Сесил.

— Сесил, познаваш ли адвокат, който кара велосипед?

— Не, прав си.

Влязоха в салона. Мексиканецът на име Рамон се бе навел над голия задник на някакво момиче с една игла в дясната си ръка. Без да вдига поглед, той каза:

— Нещо да ви помогна?

— Рамон, ти ме излъга — каза Хармън.

Мексиканецът извърна лице към Хармън и Сесил, застанали на прага му; изражението му се промени.

— Много добре познаваш Прескот. Ти си му хазяин. И не е висок над метър и деветдесет, а доста по-нисък.

Хармън пристъпи по-близо.

— Хей, не виждаш ли, че работя! Стой настрани от стерилното ми поле! — кресна мексиканецът.

— Къде е Прескот?

— Да ти приличам на секретарка?

— Ще заприличаш на мъртъв мексиканец, ако не ми кажеш къде се намира.

Рамон се изправи и се озова точно срещу дулото на чисто новия глок на Хармън.

— Хей, кретен!

— Кретен ли каза? Приличам ли ти на кретен, Сесил?

* * *

Лоренсо Ескобар караше на юг по Саут Конгрес авеню на отворени прозорци. Отпиваше от кафето, купено от „Джо“, и се наслаждаваше на прекрасната ноемврийска сутрин. Когато стигна пред салона за татуировки, видя една черна краун виктория, паркирана отпред — същата кола, която беше видял преди два дни — и двама бели мъже, влезли при Рамон. Не бяха местни. Обзе го лошо предчувствие, така че паркира ескалейда на свободното място пред магазина за обувки малко по-надолу. Угаси двигателя и излезе.

Улицата беше тиха в този ранен час. Когато стигна пред вратата на Рамон, чу нервния му глас:

— Хей, махни тоя пистолет.

Лоренсо надзърна вътре и видя един висок бял мъж, насочил пистолет към Рамон; другият стоеше отстрани. Лоренсо измъкна беретата си и вкара патрон в цевта. Прекрачи прага с насочен пистолет.

— Hombre… свали пистолета.

Мъжът с пистолета замръзна. Той се обърна бавно към Лоренсо и видя насочената в гърдите му берета.

— По-кротко, ако обичаш — каза Лоренсо. — Остави го на плота.

Белият мъж сложи пистолета върху плота. Лоренсо махна и на двамата непознати да застанат до стената.

— Какво става, Рамон? — попита той, без да отделя очи от тях.

— Търсят Анди.

— Такава ли била работата? И защо ви е Анди?

— По личен въпрос — каза високият бял мъж.

— Струва ли си да умреш заради един личен въпрос?

— Май не.

— Добре. — Лоренсо застана встрани от вратата. — Можете да тръгвате. И не се връщайте.

— Може ли да си прибера пистолета?

— Не може.

Мъжете пристъпиха към вратата.

— Може би някой ден ще се срещнем отново — просъска високият мъж.

Лоренсо се усмихна.

— Доведи и приятелите си.

Високият мъж се изхили.

— Чу ли това, Сесил? „Доведи и приятелите си.“ Хареса ми.

Мъжете отидоха до автомобила си, качиха се и отпътуваха. Лоренсо се обърна към Рамон, който бършеше потта от челото си. Момичето върху масата не бе и помръднало. Имаше чудесно дупе.

— Къде, по дяволите, е Анди? — попита Лоренсо.

 

 

Анди караше на север по Саут Конгрес авеню, докато не стигна до Единайсета улица пред сградата на щатския Капитолий. Обикновено седемлентовото кръстовище беше претъпкано с коли, автобуси и пешеходци, които се промъкваха между тях, рискувайки да бъдат размазани от някой войнствен шофьор, който говори по мобилния си телефон и преминава на червено; но през този ден широкото асфалтово платно беше задръстено от работници, които издигаха високи шатри, подобни на циркови куполи, за Тексаския фестивал на книгата.

Фестивалът на книгата беше най-голямото културно събитие в Остин, което се провеждаше ежегодно. Улиците биваха блокирани и в двете посоки и движението се пренасочваше по пресечките. През следващите три дни поне четирийсет хиляди души щяха да посетят фестивала, за да се наслаждават на музикални изпълнения, да слушат съвети за родители от автори на наръчници, да бъдат забавлявани от фокусници и кукловоди, да посещават кулинарни изложби и да се срещат с писатели. Разбира се, събитието нямаше да мине без Фрийдман Откачалката, който щеше да се появи както всяка година. Щеше да пафка пури, да претендира за губернаторския пост или да рекламира последната си книга. Фрийдман беше голяма атракция.

Анди заобиколи жълтите заграждения и подкара по шахматните плочки пред Капитолия. Пешеходната алея, известна като Голямото стъргало, бе дълга двеста метра и стигаше до южния вход на величествената сграда. Мина покрай паметниците на загиналите войници на Конфедерацията, Тексаските рейнджъри на Тери и Тексаската бригада на Худ (всички те бяха воювали на страната на Конфедерацията), покрай две старинни оръдия (използвани от Конфедерацията) и каменната плоча с Десетте заповеди (в които не се казваше нищо за робството). Заобиколи монументалната сграда от розов гранит и вдигна поглед към Статуята на свободата, която се извисяваше над купола със златна звезда в протегнатата си ръка.

Тя винаги му вдъхваше надежда. След четири пресечки стигна до кампуса на Тексаския университет и остави велосипеда си пред входа на Факултета по изящни изкуства. Качи се на втория етаж, свали шлема си и леко се затича по коридора към кабинета на майка си. Тя се изправи и го прегърна, след което му подаде актовете за пътни нарушения.

— Как си, Анди?

— Не съвсем добре.

— Чудиш се на кого да вярваш: на клиента си или на Франки.

— Умна си.

— Такива сме ние, професорите. — Помълча малко и каза: — Джеси има червена коса. Ръсел Рийвс няма.

— Генът е рецесивен.

— Кой ген?

— На червената коса. Ръсел казва, че Джеси я е наследила от неговата майка.

— Защо не от Франки и нейния бивш съпруг?

— Мики имаше червена коса, но косата на Франки е черна. И двамата родители трябва да имат червена коса, за да може и тяхното дете да има червена коса.

— Ти пита ли?

— Кого да питам и за какво?

— Франки — за цвета на косата й.

— Мамо, не видя ли, че не е червенокоса?

Тя се усмихна.

— Анди, ние, жените, се боядисваме.

Анди излезе от кабинета на майка си и извади мобилния си телефон. Поиска от телефонни справки номера на „Бостън Гранд“. Помоли операторката да го свърже с бара. Попадна точно на Бени.

— Бени, обажда се Анди Прескот от Тексас.

— Ааа, адвокатът. Намери ли Франки?

— Да, намерих я.

— Добре ли е?

— Засега да. Бени, когато тя работеше на бара, какъв цвят беше косата й?

— На Франки ли? Както ти казах, тя е добро ирландско момиче. Имаше огненочервена коса.

Ръсел Рийвс беше излъгал.

Докато крачеше забързано по коридора, телефонът му иззвъня. Беше Лоренсо.

— Анди, две копелета заплашваха Рамон с пистолет, изнудваха го да им каже къде си.

— Господи. Рийвс съвсем е превъртял.

— Ръсел Рийвс ли? Той ли е твоят таен клиент?

— Да.

— Анди, той не си поплюва. Тия двамата бяха професионалисти, ако разбираш какво ти казвам.

Анди разбираше.

— Внимавай, братко. Не искам да загубя платежоспособен клиент.

Анди затвори. Сложи каската и очилата и се затича към изхода. В мига, в който излизаше, се блъсна в стена. Месестата лапа на Даръл склещи ръката му като менгеме.

— Мистър Рийвс иска да говори с теб. Чака те в колата.

Дългата черна лимузина беше паркирана на Тринити стрийт. Задното стъкло се спусна и отвътре се показа лицето на Ръсел. Даръл грубо изблъска Анди през пешеходния мост към лимузината. После го пусна, но остана плътно до него. Ръсел отвори вратата.

— Влизай.

Анди не помръдна. Клиентът му изглеждаше така, сякаш не е мигнал цяла седмица.

— Не дойде да видиш Зак.

— Тъкмо потеглях към болницата.

Поредната лъжа.

— Анди… Зак е в кома.

— По дяволите. Ще се оправи ли?

— Не знам. Къде е Франки?

— Ръсел, синът ви е в кома.

— И дъщеря ми може да го последва.

— Момичето не е ваше, Ръсел. Вие излъгахте.

— Защо да те лъжа?

— Не знам защо. Но вие излъгахте… за косата на Франки. Тя е червенокоса, просто се е боядисала. Момичето е наследило червения цвят от родителите си, а не от майка ви. А и кръвта на лепенката не е била на Джеси, била е на Франки.

— Какво? Не, не може да бъде. ДНК-то съвпадна.

— Вие преследвате Франки, Ръсел. И сте наредили да убият Мики, за да се доберете до нея, така ли?

— Кой е Мики?

— Мики Дойл. Нейният бивш съпруг.

— Той е мъртъв?

— Убили са го в Бостън.

— И ти мислиш, че аз съм замесен?

— Не сте ли?

— Не.

Анди посочи към Даръл.

— А той?

— И той не е.

— Ами ония две горили, които сте изпратили при Рамон?

— Какви горили?

— Ония, които ме преследват.

— Защо да ги пращам, и сам те намерих.

— Ами Лорънс Смит? И той е мъртъв.

— Да, мъртъв е.

— Опитваше се да открие Франки ли?

— Да, но смъртта му няма нищо общо с нея. Някой се е опитал да го ограби. Виж, Анди, ти пак започваш да си фантазираш. — Той посочи към Юридическия факултет, кацнал на един хълм. — Не забравяй, че едва си изкарал изпитите си.

— Не се справях добре на тестовете.

Ръсел се втренчи в Анди, който съзря в очите му отчаяние, каквото никога не бе виждал.

— Кажете ми истината, Ръсел.

— Анди, в твоята попечителска сметка има един милион долара за Сали Армстронг от Сан Диего. Можеш да ги задържиш. Само ми кажи къде се намира Франки, и те оставям да си живееш живота… и да си харчиш парите.

Анди се загледа в часовниковата кула на Тексаския университет, която се белееше на фона на синьото ноемврийско небе. Представляваше великолепна гледка. В основата й, на южната фасада на Ректората, бяха изписани думите: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“. Какво представляваше истината? Юридическата истина беше проста: Анди Прескот беше адвокат, а Ръсел Рийвс — негов клиент. Анди имаше юридическото задължение да съобщи на Ръсел местонахождението на Франки; бяха му платили за тази информация. Клиентът имаше юридическото право да научи онова, което адвокатът му знаеше.

А какво право имаше Франки?

Анди Прескот нямаше никакво юридическо задължение към Франки Дойл. Той не беше неин адвокат; тя не беше негов клиент. Франки просто беше обект на желанието на клиента му, каквото и да бе то. А онова, което желаеше един клиент милиардер, му биваше предоставено от неговия адвокат. Това беше начинът, по който работеше юридическата система на Америка. За богатите хора. Които възнаграждаваха щедро адвокатите си. Всичко, което се очакваше от Анди, беше да съобщи на Ръсел Рийвс онова, което той искаше да научи; за тази информация щеше да получи един милион долара. Повече пари, отколкото някога бе мечтал да има. Щеше да е богат. Сузи, Боби, апартаментът, животът. Всичко щеше да е негово. Всичко, за което някога беше мечтал. И единственото изискване беше да каже на клиента си онова, което знаеше.

Вместо това, той побягна.

— Спри! Чакай!

Анди се затича, прекоси мостчето, метна се на велосипеда и полетя покрай западната страна на сградата. Даръл го подгони, но нямаше как да го настигне; на средата на мостчето се отказа и се върна при колата. Анди профуча през паркинга край Тринити стрийт и свърна на север. Заизкачва се по хълма покрай Юридическия факултет на върха, откъдето се спусна надолу и набра скорост. В подножието на хълма свърна на север по Робърт Дедман Драйв и прелетя покрай Факултета по обществени науки.

Зад него изсвириха гуми. Той погледна през рамо и видя лимузината, която го преследваше. Така че пое на запад по Двайсет и трета улица, прекоси площада пред футболния стадион, както и Сан Хасинто стрийт. Влезе в студентското градче през входа с фонтана.

Оттам започваше възвишението, на чийто връх бе часовниковата кула.

Строителството върху наклонения терен изискваше укрепващи стени, така че кампусът бе терасиран. Анди скочи от велосипеда и го качи по бетонните стъпала около укрепващата стена на изток от фонтана; след като се озова на първата тераса, той погледна назад. Лимузината спря със свистене. Даръл изскочи от нея и безпомощно замаха към Анди.

Тук не можеха да го стигнат.

Той отново яхна велосипеда, но този път потегли по алеите, без да бърза. И бездруго трябваше да внимава; защото беше междучасие и петдесет хиляди студенти сменяха залите си. Опита се да помисли. Не можеше да се върне в кантората си; там щяха да го чакат горилите на Ръсел. Не можеше да се върне и в СаКо. Но можеше да отиде в апартамента. Ръсел не знаеше, че той живее там, а и нямаше как да научи.

Миг преди да завие на юг и да се насочи към центъра, дочу писъци и крясъци зад себе си, както и бръмчене на… косачки? Не, наподобяваше форсиране на мощни мотоциклети. Той погледна назад.

По дяволите.

Двама мъже, с черни якета, черни каски и черни очила, възседнали мощни мотоциклети, разцепваха тълпата от студенти така, както Моисей разцепваше Червено море в онзи филм. Хлапетата се хвърляха панически встрани от пътя им. Те идваха да го заловят. Но Анди Прескот беше отраснал в кампуса. Познаваше всеки път, пътека, алея и проход върху тези триста и петдесет акра.

Изправи се върху педалите и се втурна между закритото стрелбище и стария гимнастически салон, заобиколи бизнес училището, пресече шосето и се изкатери по бетонните стъпала на още две тераси. Докато стигна до часовниковата кула, краката му бяха отмалели. Избърса потта от лицето си и погледна назад.

Единият мотоциклетист продължаваше да го преследва упорито.

Другият сигурно щеше да се опита да му пресече пътя на юг, към центъра на града, така че той зави на север покрай сградата, носеща името на губернатор Джеймс Стивън Хог, и се стрелна към моравата. Дочу писъци и видя мотоциклетистите да връхлитат от юг. Той се вряза между две групи демонстранти с противоположни искания: едните бяха за абортите, а другите срещу тях, и бясно завъртя педалите. Планираше да излезе от кампуса през западния изход и да се откъсне от тях на търговската улица, но когато се добра до него, видя лимузината, паркирана до бордюра, и Даръл, застанал до нея с кръстосани ръце.

Анди се обърна и се втурна право срещу мотоциклетите. Точно преди да се сблъскат, завъртя кормилото надясно и излетя във въздуха; прехвръкна над цяла редица стъпала, водещи към поляната пред Голдсмит Хол. Друсна се здраво при приземяването и свърна на запад по една алея, която водеше към аулата. После зави на юг и пое към Хълма на Конфедерацията, покрай статуите на Джеферсън Дейвис, Албърт Сидни Джонстън и Робърт Лий, главнокомандващ армията на Конфедерацията. Когато се добра до булевард „Мартин Лутър Кинг“, излезе от кампуса и остави след себе си двамата мотоциклетисти.

Беше успял да се откъсне от тях.

Изправи гръб върху велосипеда. Подкара с умерена скорост по булевард „Гуадалупе“ и поуспокои малко дишането си… докато двамата мотоциклетисти не му отрязаха пътя на кръстовището с Шестнайсета улица.

По дяволите.

Отново натисна педалите и зави на изток по Шестнайсета, после на юг по „Лавака“ срещу еднопосочното движение; мотоциклетите не се откъсваха от него. Продължи на изток по Петнайсета улица, после на юг по „Колорадо“, прелетя над бордюра и се качи на тротоара от северната страна на Върховния съд. Те упорито го следваха.

Сградата на щатския Капитолий се извисяваше величествено насреща му.

Дистанцията между него и тях се скъсяваше бързо, така че той профуча покрай градините и рампата за инвалидни колички пред северния вход на Капитолия, като изкрещя на един човек: „Задръж вратата!“, и се шмугна вътре.

— Благодаря ти, чичо.

Капитолият на щата Тексас се славеше с мраморните си статуи и мозаечните подове, дърворезбата и красивите врати, масивните стълбища и добре въоръжената охрана. Анди искаше да се измъкне. Най-бързият път за навън беше през южния вход, така че той се стрелна през северното фоайе и през ротондата, където висяха портретите на всички тексаски губернатори; върху Великия печат на Тексас се бяха скупчили двайсетина хлапета със сини униформи.

— Нашият Капитолий е най-големият в страната… — тъкмо казваше екскурзоводът.

— Дай път! — изрева Анди.

Стреснатият екскурзовод успя да отскочи встрани в последния миг.

— Хей! Извикайте охраната!

Някой вече го беше сторил. Двама полицаи вече тичаха към южното фоайе; те блокираха пътя му, така че той свърна надясно към западното крило, после пак надясно, точно зад едно широко стълбище — дори и един стъмпджъмпър не можеше да изкачи тези стъпала — и направи обратен завой към северното фоайе. Щеше да напусне по същия маршрут, по който беше дошъл. Други двама полицаи обаче му препречиха пътя, така че той се стрелна през фоайето и се шмугна в един отворен асансьор.

Натисна бутона за втория етаж. Вратите хлопнаха точно под носа на полицаите. Това не им хареса. Анди изпусна въздишка на облекчение и в следващия момент установи, че не е сам. В асансьора имаше и една възрастна двойка. Той ги погледна и им се усмихна.

— За по-напряко.

Те се свиха в ъгъла.

Асансьорът спря на втория етаж. Вратите се отвориха и възрастната двойка бързо се изниза. Анди предпочете да остане в кабината. Полицаите, които се изкачваха по западното стълбище, го бяха забелязали. Той натисна бутон 3. Вратите отново се затвориха и след секунда се отвориха на третия етаж. Анди предпазливо подаде глава навън. Нямаше никой, така че той натисна педалите и се озова върху кръглия балкон, който опасваше ротондата. Долу ученичетата го сочеха с пръст и се смееха. Полицаите обаче не се смееха.

— Ще се измъкне с асансьора! Блокирайте всеки етаж!

Анди свърна към източното крило и стремглаво се спусна по стълбището. Прелепя по двете крила до втория етаж, направи завоя на площадката и отново се спусна по стъпалата. Амортисьорите на стъмпджъмпъра смекчиха друсането.

Стовари се на първия етаж, зави на запад и отново влетя в ротондата. Сега полицаите бяха на втория и третия етаж и сочеха надолу от балконите. Учениците пищяха от възторг, без съмнение тази екскурзия щеше да е най-вълнуващата за цялата учебна година. Анди зави на юг и се стрелна между белите мраморни статуи на Сам Хюстън и Стивън Остин и през една колонада, след което излетя през южната врата, която един друг старец задържа отворена.

— Благодарности, чичо.

Пред него се простираше прав участък по склона към Единайсета улица. Той отново се озова на Стъргалото и препусна покрай паметниците на героите на Конфедерацията и… полицая, седнал в патрулката си на изхода на…

По дяволите, беше насочил оръжието си срещу Анди!

Полицаят обаче не стреля. Вместо това включи буркана и сирената. Анди профуча през високите врати от ковано желязо и се заби право във фестивала на книгата. Рязко изви настрани, за да не помете един работник, който опъваше тента: „Много се извинявам!“. Работникът тупна на земята и тентата рухна върху него.

Анди зави на запад по Конгрес авеню, после на юг по „Колорадо“. Изправи се на педалите покрай резиденцията на губернатора, навремето великолепна сграда, превърната в овъглени руини — един луд я беше подпалил. Не се чуваше бръмчене на мотоциклети. Без съмнение бяха обърнали назад, след като бяха чули полицейската сирена. Така че той зави надясно пред Съдебната палата на Осма улица и пресече „Лавака“. Реши да кара на юг по „Рио Гранде“ право към апартамента, но два черни мерцедеса му отрязаха пътя на „Гуадалупе“.

Ааах!

Зави рязко на юг по „Гуадалупе“. Бързо набра скорост, защото не се налагаше да върти педалите; беше на върха на хълма, който се спускаше стръмно към езерото. Точно натам се беше насочил. Мерцедесите не бяха в състояние да го преследват по крайбрежната велоалея. Той се приведе на седлото, за да намали въздушното съпротивление. Нямаше обаче как да синхронизира светофарите; трябваше да разчита на късмета си.

Профуча на червен светофар на кръстовищата на Седма и Шеста, като и двата пъти избягна на косъм сблъсък с мотоциклетисти, докато на Пета, Четвърта, Трета и Втора хвана зеления светофар.

С приближаването към Сезар Чавес стрийт скоростта му се увеличи; това беше четирилентовото платно от северната страна на езерото Лейди Бърд. Колите се движеха и в двете посоки.

Анди се озова на „Сезар Чавес“ само миг след като светофарът светна зелено. Той полетя през платното точно преди автомобилният поток да се раздвижи. Писнаха клаксони, екнаха ругатни, колите се разминаваха на милиметри с него.

Успя! На косъм. Но мерцедесите не бяха успели. Светофарът ги беше спрял. Анди се стрелна надолу по стръмната пътека, която водеше до велоалеята. Вече на нея, той зави на запад и се шмугна под един мост, където двама бездомници седяха върху стара автомобилна седалка и ловяха риба. Езерото беше спокойно, а вятърът студен. По блестящата зелена повърхност се плъзгаха канута, каяци и един сърф. Туристическо корабче пореше вълните срещу течението. Пешеходци, бегачи и кучетата задръстваха алеята. Велосипедистите се опитваха да избягнат сблъсъка с тях.

Анди овладя дишането си.

Ръсел беше превъртял, точно както беше казал Флойд Ти. Но защо смяташе, че момичето е негово? Изглеждаше искрено изненадан, когато Анди му съобщи, че ДНК-то е на Франки. Анди не виждаше никаква логика и не знаеше какво да мисли. Със сигурност обаче знаеше едно нещо.

Франки Дойл криеше нещо от него.

Той свали слънчевите си очила и ги пъхна в джоба си. Високи дървета засенчваха алеята; очилата му пречеха да вижда добре. Мина през пешеходния мост и излезе на булевард „Ламар“, откъдето свърна по Пета улица към апартамента си.

Някъде в далечината се разнесе писък.

Анди спря и се заслуша. Дочу крясъци и слаб стържещ звук. Изправи се на педалите и огледа алеята в двете посоки. И тогава ги видя. Мотоциклетистите в черно. Бяха се устремили право към него от запад.

Нямаше ли най-после да се откажат?

Анди завъртя велосипеда и пое обратно на изток, провирайки се между пешеходците и бегачите, но ревът на двигателите се увеличаваше застрашително. Не можеше да ги надбяга по равната алея.

Изведнъж му хрумна как да се отърве от тях.

Този участък беше облян в слънце, но след малко алеята навлизаше под сенките на дърветата.

Щяха да го настигнат съвсем скоро. Той обаче искаше да препускат с пълна скорост, докато го гонят, и продължи да върти бясно педалите. Погледна назад и видя колко бързо скъсяват дистанцията.

Скоро го обградиха от двете страни. Той не можеше да види лицата им заради отблясъците на слънцето по предпазните стъкла на каските им, които обаче щяха да ги заслепят при гмурването в сенките.

Поне така се надяваше.

Мотоциклетистът от дясната му страна протегна крак и се опита да го срита, при което Анди се засили напред. Те на свой ред дадоха газ, за да го настигнат. Той се обърна и ги загледа; те го загледаха. А трябваше да гледат алеята.

Анди рязко натисна спирачките и велосипедът му поднесе настрани, спирайки точно където алеята навлизаше в сенките… и където правеше рязък завой на деветдесет градуса към брега на езерото. Те обаче не последваха примера му. Излетяха от алеята, блъснаха се в една ниска каменна стена, изхвърчаха от седалките и се забиха във водата подобно на синхронни плувци. Тъмните стъкла на каските им бяха попречили да зърнат завоя в гъстите сенки.

Анди не остана да се наслади на гледката. Той прекоси един малък мост, изкачи се до „Сезар Чавес“ и пое на север по „Сан Антонио“. Черните мерцедеси не се виждаха никъде, така че той свърна по Трета улица, после на север по „Рио Гранде“. Стигна до апартамента, отключи входната врата и вкара вътре велосипеда. Подпря го на стената в коридора и отиде право при хладилника. Грабна една ледена бира, издърпа капачката и рухна на кожения фотьойл пред телевизора.

В апартамента беше в безопасност. Нямаше как да го намерят тук. Приятелят на Трес не беше поискал да подпишат договор за наем, така че името на Анди го нямаше никъде: на никакви табелки, пощенска кутия или в телефонния указател. Анди Прескот не беше оставил никаква следа, която да ги доведе до това жилище.

Адвокатът се намираше в безопасност от своя клиент.

Краткотрайната кариера на Анди като адвокат на Ръсел Рийвс беше приключила заедно с всичко, което я съпътстваше: скъпите момичета, скъпите дрехи, скъпите ресторанти, скъпия апартамент, парите. С изключение на едно: животът на Анди се бе усложнил невероятно.

Едно от усложненията беше сумата в попечителската му сметка. Ръсел беше превел в нея 50 000 долара за Холис Макклоски и един милион за Сали Армстронг в Сан Диего. Анди беше платил 25 000 долара на Холис и три пъти по 9999 долара на Лоренсо. Оставаха 995 003 долара.

Анди взе един бележник и химикалка и пресметна работните си часове след последната сметка, изпратена на Ръсел: пътуванията до Бостън, Монтана и Сан Диего, проследяването на Франки, снабдяването с ДНК-то й, дори скоростната гонитба из кампуса на Тексаския университет. Общо излизаха сто и двайсет работни часа. При надница петстотин долара на час, това правеше 60 000 долара. Плюс 12 000 долара разходи, включително онези хиляда долара, които беше платил на Мики, и другите хиляда на Рамон. Трябваше да извади онези 25 000 долара, които Ръсел вече му беше платил (десетте хиляди за ДНК-то бяха премия), и се получаваха 47 000 долара, които щеше да прехвърли в личната си сметка. В попечителската сметка оставаха 948 003 долара. По закон беше длъжен да върне тези пари на Ръсел Рийвс. Той извади мобилния си телефон и звънна в къщата. Когато баща му се обади, Анди го помоли да извика Франки.

— Анди, добре ли си? — Гласът й звучеше загрижено.

— Допреди малко хората на Ръсел ме гониха из целия град.

— Защо?

— Не исках да му съобщя къде се намираш.

— Казах ти, че ще ме преследва.

— Франки, имаш ли банкова сметка?

— Да, в Бюда.

— Как си я открила, без да обявяваш номера на социалната си осигуровка?

— Използвах номера на мама.

— Ти ли си единственият бенефициент?

— Да, защо?

— Продиктувай ми я.

— Защо?

— Имай ми доверие.

— Но ти си адвокат.

Въпреки този факт обаче тя му даде номера на банковата си сметка. Анди затвори. За всичко беше виновен той. Ако не беше продължил да рови, след като Макклоски не можа да я открие, сега нямаше да се чуди какво да прави. Но той се бе поблазнил от парите. Искаше да има Сузи и Боби и всичко онова, което идваше с парите. Така че беше отишъл при Лоренсо. Беше успял да намери Франки Дойл. Беше завел Ръсел Рийвс при нея. Майка му беше права: парите караха добрите мъже да вършат злини. И сега той трябваше да поправи нещата.

Зачуди се дали един посредствен студент би се справил с тази задача.