Марк Хименес
Най-важният клиент (18)

17

Анди плати на Рамон петстотин долара, за да стане рано на следващата сутрин и още петстотин, за да го откара до къщата на Франки Дойл в Бюда. Анди трябваше да вземе ДНК проба от момичето, макар да нямаше никаква представа как да го направи, и да я отнесе на Ръсел, след което да стигне навреме на стадиона на Тексаския университет за големия мач в два часа. Искаше освен това да се види с Франки Дойл. Когато обаче спря жълтия корвет на алеята пред къщата на Франки, Рамон каза:

— Изчезнали са, братко.

Анди почука на входната врата. Никой не дойде да му отвори. Погледна през прозорците. Мебелите още бяха по местата си, но Франки и момичето бяха изчезнали. Къщата беше в пълен порядък, сякаш току-що бе основно почистена. Той заобиколи отзад. Нищо. Рамон беше прав. Бяха изчезнали. Анди се върна отпред и влезе в колата. Не каза нито дума, седеше и мълчеше.

— Ясна е работата, човече — каза Рамон.

Анди се обърна към него.

— Какво е ясно?

— Искал си да я видиш.

— Е, и?

— Никога не бива да смесваш бизнеса с удоволствието.

— Но ти го правиш.

— Никога не съм вземал пари от бившата си съпруга… докато тя не почна да ми изневерява.

— Но защо е трябвало да тръгват посред нощ?

— Защото ти я откри… а тя не е искала да я открият.

Рамон изкара колата от алеята.

— Спри!

Рамон натисна спирачките.

— Какво?

— Това.

Край пътя имаше черен пластмасов контейнер за смет, който чакаше следващата боклукчийска кола. Анди слезе и вдигна капака на контейнера. Измъкна една голяма найлонова торба с отпадъци. Разхлаби възела и я отвори.

— Ще ровиш в боклука й? — възкликна Рамон. — Все едно гледам как Флойд Ти се гмурва в контейнера за смет.

— Почистила е жилището, преди да тръгне.

— Е, и?

— Ами значи тук може да се намери нещо.

Анди нямаше намерение да претърсва торбата с голи ръце, така че се огледа и откри една дълга пръчка. После изсипа отпадъците на земята. Клекна и ги разпръсна с пръчката. Останки от храна и кутии от хранителни продукти, мръсни хартиени салфетки, обелки от банани, угарки и един празен пакет от цигари — тя отново бе пропушила — кофички от кисело мляко, пакетчета от чипс, дамски превръзки, черупки от яйца, лепенка за рани… Той замръзна на мястото си. Беше една от онези квадратни лепенки, които често бе използвал след падане от колелото. Обърна я с пръчката. Беше просмукана с кръв.

Но чия беше кръвта?

 

 

Анди занесе лепенката на Ръсел, след което той му връчи чек за десет хиляди долара. Анди разполагаше и с четири билета за футболен мач, които струваха двайсет хиляди долара. Беше се замислил дали да не ги продаде, но какво представляваха двайсет хиляди долара в сравнение със студентския футболен мач на годината, гледан от страхотни места с най-добрите ти приятели. Тексаският университет срещу Университета на Охайо. „Лонгхорнс“ срещу „Бъкайс“. Отборите номер едно и две в националната лига играеха мача на сезона.

И разбира се…

— Мажоретките!

Дейв сочеше въодушевено като дете в цирк. Мажоретките на „Лонгхорнс“, облечени в късичките си оранжево-бели роклички, минаха покрай тях. Бяха стройни и красиви, неотразими. Анди, Трес и Дейв стояха като омагьосани. Разбуди ги гласът на Къртис.

— Момчета, тия нови каравани струват по един милион и са оборудвани с интернет, сателитни чинии, джипиес…

— Къртис, ти гледаш караваните вместо мажоретките? — възкликна Дейв.

Къртис мигом се извъртя.

— Къде са?

 

 

Вървяха през паркинга до Факултета по обществени науки, който беше през една улица от стадиона. Беше претъпкан с джипове и каравани, а феновете бяха отдадени на една типично американска традиция: опустошаване на сергиите за храна и напитки. Вихреше се голямото парти преди големия футболен мач. Месо и бира за загрявка. Бойни химни. Скандиране, крясъци, закани. Паркингът наподобяваше някакво политическо сборище с барбекю; от скарите се надигаше пушек: цвърчеше говеждо месо с убийствен холестерол. Прохладният вятър разнасяше миризмата, която беше като упойващ парфюм. Феновете на Тексаския университет крещяха „Ще ги разбием“ към всеки пешеходец, който минаваше покрай тях. Всеки, който пропуснеше да отвърне със знака на победата — кутре и показалец нагоре, палец, притиснал средните пръсти, знака, символизиращ два рога — за да покаже подкрепа за „Лонгхорнс“, се превръщаше във враг и моментално биваше замерян с празни бирени кутии.

Четиримата се вляха в един мощен поток от запалянковци с тъмнооранжеви ризи и фланелки с номерата на любимите си играчи, който течеше на запад към стадиона, издигащ се пред тях подобно на…

— Колизеума — каза Къртис.

— Американският футбол изумително прилича на гладиаторските битки в древния Рим… Разликата е в това, че тълпите тук са много по-настървени — каза той.

— Усещам, че ни чака поредната лекция по история на Рим — подметна Трес.

— Знаете ли, че повечето гладиатори са били роби или бедняци, готови на всичко, за да се измъкнат от мизерията — точно като днешните чернокожи футболисти от затънтените малки градчета?

Отборът на Тексаския университет беше спечелил шампионата през 1969 г. с последния изцяло бял състав. След това бяха започнали да наемат чернокожи играчи от предградията на Хюстън и Далас; отборът, участващ в шампионата през 2005 г., беше съставен предимно от чернокожи.

— Гладиаторите са били необичайно едри мъже, които са се биели за забавление на богатите зрители. Някои са се превръщали в национални герои. Имали са татуировки и са били преследвани от тълпи фенки, точно както футболистите днес.

— Виж ти — възкликна Дейв, — дори и в древността момичетата са си подали по атлети.

— Игрите са представлявали публични зрелища в специално построени амфитеатри, точно както градовете днес харчат стотици милиони за изграждане на стадиони, с които да примамват футболни отбори в града. Имало е и музикални групи, и талисмани, правели са се залагания, продавали са билети на многократно по-високи цени, точно както…

— Точно както аз можех да направя днес — прекъсна го Анди.

— Колизеумът е побирал петдесет хиляди зрители и е имал отделни входове и ложи за важните персони, точно както този стадион. А арената е била голяма колкото днешното игрище. Като се замисли човек, обществото ни прилича на древноримското.

— Но не е ли загинала римската империя? — запита Анди.

— Къртис, ти си същинска ходеща енциклопедия. Има ли нещо, което да не познаваш? — попита Трес.

— Да. Жените.

— Амин, братко.

Дейв и Къртис чукнаха юмруци.

— Анди, благодаря ти за срещата с хлапето на Рийвс — каза Къртис.

— Запозна се със Зак, така ли?

— Вчера. Дойдоха да ме вземат с лимузината му. Шофьорът му е гаден тип, но затова пък вози чудесно. Рийвс ми плаща по шестстотин долара.

— На час ли? Това е повече, отколкото плаща на мен.

— Можеш ли да преподаваш алгебра?

— Едва научих таблицата за умножение.

— Светът принадлежи на умниците, човече.

— Анди, можеш ли и мен да ме уредиш с някаква работа при Рийвс?

— Какво можеш да преподаваш?

— Имам докторат по пиене на бира.

— Зак е страхотен на „Китара герой“ — каза Къртис. — И е по-умен от повечето студенти, на които преподавам.

— Къртис, каква е тая работа с гена на червената коса, който бил рецесивен? — запита Анди.

— Тук механизмът е произволен. Това, че генът е рецесивен, означава, че обикновено и двамата родители трябва да имат червена коса, за да има и детето им червена коса, защото гените на черната, кестенявата и русата коса доминират над гена на червената. Всеки има този ген, но за да си риж, трябва да имаш един ген по линия на майка си и един по бащина линия. Ако и двамата ти родители са с червена коса, стопроцентово и ти ще си червенокос.

— Ами когато някое дете е червенокосо, но само един от родителите е такъв?

— Тогава един от четирите баби и дядовци на детето трябва да има червена коса. Като статистика.

Това е причината, поради която рижите са между два до шест процента от населението на САЩ.

След като минаха през металдетектора, влязоха в стадиона. Деветдесет и шест хиляди крещящи запалянковци от Тексас с тъмнооранжеви ризи и от Охайо с червени (противниковите запалянковци бяха пропътували хиляда и шестстотин километра заради един мач) бяха изпълнили до пръсване стадиона. Те откриха местата си, които бяха точно до ложата на губернатора на Тексас. Трес посочи надолу към пейката на отбора на Тексаския университет.

— Вижте кой стои до страничната линия — Макконахи.

— Но какво прави на страничната линия? — запита Дейв. — Той никога не е играл футбол, когато е учил тук.

— Така са звездите — повдигна рамене Трес.

Балон с логото на една застрахователна компания кръжеше над главите им подобно на лешояд, съзерцаващ битка в полето. Камерата му щеше да осигури картина от птичи поглед, която можеше да се види на огромния екран в южния край на стадиона. Беше все едно че гледаха… Ами все едно че гледаха плоския екран на Годзила.

— Единственият по-голям такъв екран в света се намира в Токио — каза Къртис.

Като студент в Тексаския университет Анди Прескот беше посещавал скришом от майка си повечето мачове на „Лонгхорнс“ на собствен терен. Но той не беше идвал заради футбола, а заради момичетата. Имаше нещо особено във футболната игра в съботния следобед — дори и в първия ден на ноември — което караше студентките да носят най-предизвикателните си тоалети. Той винаги се бе досещал, че причината за това са телевизионните камери. Най-страхотните студентки на Тексаския университет се надяваха да бъдат забелязани на някой предаван по националния ефир футболен мач. Така че демонстративно показваха прелестите си.

Дори само това си струваше цената на билета.

През следващите три часа тексаските запалянковци — богати бели хора от престижните квартали на Далас и Хюстън — поддържаха отбора на Тексаския университет — състоящ се от бедни чернокожи момчета от бордеите на Далас и Хюстън. Приятелите на Анди гледаха играта, а той зяпаше момичетата. Бичето Бево, талисманът на „Лонгхорнс“, се излежаваше край игрището, куотърбекът на противниковия отбор беше изнесен от терена на носилка с травма на главата, мажоретките подскачаха и правеха акробатични номера на страничната линия, като че ли се явяваха на кастинг пред Матю Макконахи, щастливото копеле… И да. Тексаският университет спечели.

 

 

Сесил Дюран се втренчи през илюминатора на самолета и каза:

— Виж, играят футбол на стадиона. Трябва да е мачът между Тексас и Охайо.

Хармън поклати глава. Да пътуваш със Сесил беше все едно да водиш деца на екскурзия. Човек можеше да си помисли, че през живота си не е мръдвал от Ню Джърси.

— За пръв път идвам в Тексас. Може ли да разгледаме Аламо, докато сме тук?

— Сесил, сградата на мисията „Аламо“ се намира в Сан Антонио.

— О! Ами какво ще кажеш за ранчото „Саутфорк“ на Джей Ар Юинг? Умирам за този сериал.

— То се намира в Далас, Сесил. Което е и причината да нарекат сериала „Далас“.

Сесил кимна.

— Има логика. А НАСА?

— В Хюстън е.

— Е, добре, какво можем да видим в Остин?

— Анди Прескот.

 

 

Сесил Дюран не приличаше на кандидат за членство в Менса, но беше умел шофьор и сръчен с щангата в случай на нужда. Когато кацнаха, наеха една черна краун виктория и отпътуваха от летището. След като стигнаха магистрала 35, завиха на юг. Хармън умираше от болки в ребрата.

— Мога ли да си купя каубойски ботуши? — попита Сесил.

— Нека първо си купим някакво оръжие.

Единственият проблем при полетите на гражданската авиация в тези дни, ако не се брояха плачещите деца, хленчещите пътници, изгубеният багаж, закъснелите самолети и разсъбличането пред металдетектора, беше носенето на оръжие. Трябваше да се попълват куп формуляри и да се отговаря на куп въпроси, а заглушителят винаги караше охраната да повдига вежди при рентгеновата проверка на ръчния багаж. Така че когато Хармън потегли за Тексас, оръжията му си останаха у дома в Джърси. За щастие, в Тексас всеки можеше да си купи цял арсенал значително по-лесно, отколкото една жена да си уреди аборт.

Първата работа на Хармън беше да провери остинския вестник за местонахождението на някое оръжейно изложение; там можеше да си купи буквално всяко огнестрелно оръжие, което му хрумнеше, заглушител, боеприпаси, нападателно оръжие и дори картечница срещу пари в брой и без никакви въпроси или формуляри за попълване, или показване на документи за самоличност. Хармън беше чел, че мексиканските наркокартели сега си купували оръжията от изложенията в Тексас и ги прекарвали контрабандно през границата, защото законите за притежание на оръжие в Мексико били по-строги. Но най-близкото оръжейно изложение този уикенд беше в Уейко, на сто четирийсет и пет километра северно от Остин. Така че той беше проверил в телефонния указател на летището адреса на най-близкия оръжеен магазин от веригата „Кабела“. Намираше се на двайсет и пет километра южно от Остин в едно градче на име Бюда.

„Кабела“ се помещаваше в сграда с дървена конструкция с размерите на самолетен хангар. Пред входа имаше огромна бронзова статуя на каубой върху кон. Вътре се издигаше изкуствена планина, пълна с препарирани животни: сърни, елени, лосове, бели вълци и мечки (гризли, черна, кафява и полярна). На стените бяха подредени глави на животни. Препарирани птици висяха от тавана. „Кабела“ продаваше оръжията за отстрелване на всичкия този дивеч. Оръжейният отдел предлагаше изделия на „Браунинг“, „Смит и Уесън“, „Уинчестър“, „Рюгер“, „Глок“, „Савидж Армс“, „Бушмастър“, „Ремингтън“, „Колт“, „Зиг-Зауер“ и „Берета“. Бели мъже на средна възраст се тълпяха пред щандовете с оръжията.

Американците на всяка цена държаха да си упражняват правата по Втората поправка към Конституцията през този ден в Бюда, Тексас.

Хармън стоеше до щанда и подмяташе в ръка един къс полуавтоматичен „Глок 21“ с пълнител за тринайсет патрона и цена 549,99 долара. Сесил стоеше до него и правеше резки движения с един магнум .44 калибър, като че ли се целеше в някаква подвижна мишена, и ръмжеше през стиснати зъби:

— Не мърдай, боклук!

Хармън въздъхна.

— Остави оръжието, Сесил. Нервираш ме. Ти си шофьор, а не стрелец.

Хармън Пейн беше стрелец. И въпреки двайсетте години, прекарани с мафията на Ню Джърси, и над двеста изпълнени мокри поръчки, той нито веднъж не беше разпитван, арестуван или осъждан. Нито веднъж. Толкова беше добър. Така че проверката за криминално минало в електронната система на федералните служби, въведена в действие, след като оня дребен куку Хинкли се бе опитал да убие президента Рейгън, не показа нищо. Трийсет секунди след въвеждането на името, адреса, мястото и датата на раждане, номера на социалната осигуровка, височината, теглото, пола, расата и местожителството на Хармън в системата дойде и отговорът: СДЕЛКАТА РАЗРЕШЕНА. Продавачът се усмихна на Хармън и му каза, че има право да си купи каквито иска оръжия.

Той искаше този глок.

В Тексас не беше нужно да имаш разрешително за притежание на огнестрелно оръжие, нито разрешително за носене на огнестрелно оръжие в моторното превозно средство. Така че петнайсет минути, след като влязоха в магазина, той вече се бе сдобил с оръжие. Следващите петнайсет минути прекара в търсене на Сесил Дюран.

Откри шофьора си в секцията за маскировъчно облекло, нахлупил ловджийска шапка със спуснати наушници и държащ в ръка миниатюрни бикини с камуфлажен десен.

— Хармън, как мислиш, че ще изглежда Хариет в тях?

— Жена ти в камуфлажни бикини? Не си я представям, Сесил.

Хармън Пейн и Сесил Дюран излязоха с два нови глока без заглушители, но той все щеше да импровизира нещо, два пълнителя с по тринайсет патрона и достатъчно боеприпаси, с които да надстреля тексаската национална гвардия.

Не беше никак трудно.

Разбира се, Хармън Пейн нямаше вид на превъртял студент, който е бил скъсан на изпит и е хукнал директно към студентското градче, за да стреля наред и да убие петдесет-шейсет студенти. Хармън Пейн беше професионалист. Той щеше да убие само един човек.

— Време е да открием Анди Прескот.

Сесил подкара на север по шосе I-35.

 

 

— Ето го — каза Хармън. — Номер 1514 на Саут Конгрес авеню. На табелата пише: „Пътни глоби“. Паркирай малко по-нататък.

Сесил продължи на север по авенюто, докато се озоваха пред училището за глухи, след което направи обратен завой и паркира пред един магазин на име „Шантаж“. Той се изкикоти.

— И ние сме горе-долу в същия бизнес.

Излязоха от колата. Един бърз поглед наоколо подсказа на Хармън, че са с неподходящо делово облекло; винаги се обличаха като средни мениджъри в командировка. Така че свалиха вратовръзките си и разкопчаха горните копчета на ризите си. Хармън остана със сако, за да прикрива пистолета, който беше пъхнал отзад под колана си. Но въпреки усилията им продължаваха да изглеждат като счетоводители на средна възраст.

Бяха паркирали в квартал 1200; трябваше да се върнат три преки назад до кантората на Анди Прескот. На път към нея минаха покрай голям фризьорски салон, бутик за обувки и салон за масаж и източни терапии.

— Предлагам после да си направим по един масаж — каза Сесил. — Може да ти облекчи болките в ребрата.

— Ако всичко мине гладко, ще се върнем още днес с по-късен полет.

— Но ако останем до утре, довечера да си поръчаме по една проститутка.

— Какво, да не си губернаторът на Ню Йорк, че да си ги поръчваш?

Минаха покрай малък мотел и кафене на име „Джо“, покрай някакъв скитник, който дрънкаше на китара, мексикански ресторант на име „Хуеро“ и най-големите палячовци, които Хармън бе виждал извън цирка.

— Сега знаем как са изглеждали хипитата и битниците през шейсетте. — Той посочи една татуирана хлапачка, която се мотаеше пред магазин за карнавални костюми. — Виж я тая мацка на какво е заприличала с тия татуировки. Пълна откачалка! — Хармън поклати глава, отвратен от младежта на Америка. — Господи.

Сесил кимна.

— И „Бийтълс“.

— Какво?

Сесил посочи към дългия транспарант над витрината.

— Виж, изтипосали са Исус, „Бийтълс“, Мерилин Монро… Мислиш ли, че е спяла с Кенеди?

— Мисля, че не — и двамата не са мигвали.

Стигнаха до номер 1514. Хармън пробва вратата, но тя беше заключена. Някакъв просяк седеше върху стъпалата на съседния салон за татуировки и пишеше нещо в един бележник, същия, който използваше най-малката дъщеря на Хармън.

— Познаваш ли Анди Прескот?

Просякът не вдигна глава, но каза:

— Не.

Те се отдръпнаха от него, за да си поемат чист въздух.

— Не е задължително да работи в събота — каза Хармън.

— Кой, просякът ли?

— Прескот.

— Ооо. — Сесил се протегна и каза: — Гладен съм. Дай да идем да хапнем в мексиканската кръчма.

— Добре. После ще си намерим хотел.

— А проститутки?

— Никакви такива, Сесил.

Върнаха се до „Хуеро“, чиято веранда, гледаща към Конгрес авеню, беше претъпкана със студенти. Хармън и Сесил едва си пробиваха път между масите. На една маса трима младежи пиеха бира и подмятаха глупави закачки на минаващите по тротоара момичета.

— Дейв, затвори си устата, човече!

В този момент към тях се присъедини още един младеж, понесъл четири бири.

— Макконахи е вътре. Ронда се опитва да си вземе автограф, така че купих бирите на бара. Този път аз черпя.

— Страхотен си, Трес!

Те чукнаха юмруци над масата като играчите от „Янкис“ след регистриран хоумрън. Мършав дребен младеж с черни очила и коса, която сякаш беше подстригвана с градинска ножица, каза:

— И с какво толкова ни превъзхожда Макконахи?

— С външност, пари, слава…

— А освен това?

Всички се разсмяха така, сякаш той беше Дейвид Летърман.

Мършавият младеж каза:

— Я чуйте обявата на тази. „Готова съм да отдам сърцето си на някой, който пък е готов да приеме и кучето ми в леглото.“

— Кучето й? Човече, това е прекалено перверзно дори и за мен — възкликна момчето с прическата на Елвис.

— И бълхите му — обади се мършавото момче.

Те отново се разсмяха.

Хармън поклати глава. Разглезени студентчета пилееха по кръчмите изкараните с пот на чело пари на бащите си. Хармън не беше учил в колеж. Баща му беше умрял, когато той беше едва десетгодишен, и трябваше да издържа майка си и двете си сестри. Така че отиде да работи за мафията веднага щом завърши гимназия. Много беше искал да стане инженер; вместо това стана наемен убиец.

— Да влезем. Там може да е по-тихо.

Вътре не беше по-тихо. Тексаският университет беше победил Университета на Охайо, така че студентите празнуваха, като се напиваха и се надвикваха. Сервитьорката им съобщи, че във вътрешния салон има и филмова звезда, което още повече допринасяло за шумотевицата. Хармън въздъхна; не им се очертаваше тиха и приятна вечеря.

Точно до вратата се намираше барът, един старомоден автомат за сода и препарирана дива патица на стената. Очевидно беше популярно заведение. Небрежното облекло на посетителите подхождаше на обстановката. Сервитьорката — красиво дребно създание с минижуп и опъната на бюста й фланелка с надпис на „Хуеро“ — ги поведе към големия салон. Минаха покрай отворената кухня, където една атрактивна мексиканка печеше тортили. Хармън улови погледа й и й намигна; тя му отговори с престорено свенлива усмивка. При изпълнението на една поръчка в Канкун — беше постановка на провалена покупка на наркотици — той бе преспал с една мексиканска сервитьорка в хотела им, първата му двуезична авантюра.

Декорът в големия салон напомняше на нещо от Канкун с мексиканските си календари, шарени керамични съдове и фигурки. Настаниха ги в едно сепаре до тухлена стена, покрита с черно-бели снимки на стари мексикански разбойници и… графити. Като дете и Хармън беше драскал по стените на тоалетните в училище. Един музикант с кожена сиджимка на врата и китара в ръка мина покрай тях, пеейки някаква мексиканска балада. Беше добър. Музиката и глъчката отекваха от бетонния под и тухлените стени и кънтяха силно в главата на Хармън.

Може би една бира щеше да облекчи главоболието му.

Поръчаха си мексиканска храна и бира „Дос Екис“ на една сервитьорка с татуировки и пиърсинги от главата до петите. Явно беше демократка. Цялото заведение беше претъпкано с демократи.

— Тук е пълно с откачалки — каза Хармън. — В тоя град има ли изобщо нормални хора?

— Досега един не видях.

Бирата обаче беше студена, а храната — добра. Настроението му започна да се подобрява, докато не забеляза един мъж със семейството му. В този момент съпругата и децата на Хармън бяха на футболния мач, в който участваше синът му. Беше пропуснал два поредни негови мача. Изпитваше угризения, че е лош баща. Сесил, изглежда, бе прочел мислите му.

— Хармън, дай да си хванем някакви проститутки. Ще ти оправят настроението. А и ребрата ти ще поминат.