Марк Хименес
Най-важният клиент (16)

15

— Защо не можете да откриете Франки Дойл?

— Защото тя не иска да бъде открита.

— Как открихте първите шест?

— Те не се криеха.

Беше точно девет часът на следващата сутрин и Анди седеше срещу Холис Макклоски от другата страна на бюрото му. Холис се облегна назад в стола си.

— Виж, Анди, Америка е мобилно общество. Всяка година сто милиона души сменят адреса си, преместват се в другия край на улицата или в другия край на страната било заради по-голяма къща, било заради по-добра работа. Това означава, че двеста милиона души си стоят на едно и също място. Сю Тод, Тамека Евънс, Силвия Гутиерес — те не са мърдали от последния им известен адрес. Аманда Пиърс е сменила къщата си, но е останала в Чикаго. Така че тези четири бяха лесни за откриване.

— А как намерихте Бевърли Гриър и Пам Уорд?

— Бевърли се е преместила от Денвър в Сиатъл, така че се обадих на старите й съседи в Денвър. Научих имената им от Данъчната служба, където по адреса можа да се открие собственикът, след това се обадих на справки и научих телефонните им номера. Първият съсед не беше живял още там, когато Бевърли се е преместила, но вторият беше. Той ми даде новия й адрес в Сиатъл.

— Ами Пам Уорд?

— Тя се е преместила от Лос Анджелис в Далас. Не можах да открия съседите й, така че се обадих на новия собственик на апартамента й в Лос Анджелис.

— Как намерихте телефонния му номер?

— В указателя. Можеш да търсиш стационарните номера по адреса. Така го открих. Пам му беше продала апартамента на изплащане, така че той й изпращаше вноските на адреса й в Далас. И ми го даде.

— Никога не съм предполагал колко е лесно да намериш някого.

— Лесно е, ако знаеш какво правиш и… ако човекът не се крие. Хората, които не се крият, оставят следи чрез различни документи: полици, лизинга, телефонни указатели, платежни сметки… Но Франки Дойл се е преместила и не е оставила никаква следа под формата на някакъв документ. Тя се крие.

— От кого?

— От бившия си съпруг.

Холис се приведе напред и отвори една папка върху бюрото си.

— Последният известен адрес на Франки Дойл е бил в Бостън преди три години. Тогава е била на двайсет и пет години, омъжена за някой си Майкъл Дойл, известен като Мики, с когото имали петгодишна дъщеря на име Абигейл. Работила е като сервитьорка в един бар в скъп хотел в центъра на града — „Бостън Гранд“. После двамата с Мики се развели, след което тя и малката изчезнали.

— Кое ви кара да мислите, че тя се крие от него?

— Той я е биел. Мики е бивш боксьор и още живее на същия адрес в Бостън. Бил е съден за побой, не на нея, но всеки, с когото разговарях, твърдеше, че я е биел. Предполагам, че й е дотегнало, развела се е с копелето и с изчезнала с детето. — Той повдигна рамене. — Франки Дойл вече не съществува.

— Как така вече не съществува?

— Искам да кажа, че следата от документите свършва при развода. Според мен е сменила името си, за да не може Мики да я открие. Проблемът е там, че и ние не можем да я открием.

— Но тя трябва да е подала молба за смяна на името в съда на окръга, в който живее. Проверете тези архиви.

— Вече го направих, проверих архивите, които са качени в интернет. Проблемът е там, Анди, че в САЩ има над три хиляди окръга, всеки със собствени архиви, като по-малките, които вероятно са половината, не са публикувани онлайн. Ако Франки Дойл е съобразителна, а аз имам всички основания да я смятам за такава, тя се е преместила в някой малък затънтен окръг, вероятно на запад, и там си е сменила името, защото архивите им не са онлайн. Единственият начин да я намерим, е да претърсим на място архивите във всички онези окръзи — поне хиляда и петстотин на брой.

— Все едно да търсиш игла в купа сено.

— Именно. А дори и клиентът ти да е готов да плати за наемането на частни детективи във всеки щат, които да проверят всеки окръг, това ще отнеме месеци. А когато успеем да я открием, тя вероятно вече ще се е преместила на нов адрес и отново ще е сменила името си. След което ще се наложи да повторим цялата процедура.

— Значи се е покрила много успешно.

— Това не е толкова просто, колкото си мислят повечето хора. Не можеш да имаш мобилен телефон на твое име, нито кредитна карта, не можеш да си купиш кола или дом, не можеш да живееш в хубав квартал, не можеш да си откриеш банкова сметка или да си извадиш шофьорска книжка. Разправят колко е лесно да се покриеш, но това са само приказки.

— Тогава как ще издирите Франки Дойл?

— Вероятно няма да успея, Анди. Изрових всяка следа, до която успях да се добера. Претърсих всички онлайн архиви: данъци върху недвижими имоти, списъци за гласуване на избори и автомобилни регистрации, брачни свидетелства и лицензи за бизнес. Тя обаче не е адвокат, счетоводител, доктор, медицинска сестра, фризьорка, частен детектив или изобщо нещо, което да изисква лиценз. Не е гласувала в никой щат, поне не под името Франки Дойл.

— Ами шофьорската й книжка? Трябва да има такава, за да кара кола.

— Не мога да издирвам повече никакви регистрации на шофьорски книжки. Федералният закон ограничава достъпа поради опасност от кражба на самоличност.

— Има ли още нещо?

— Претърсих всички частни бази данни, предоставени срещу заплащане на частните детективи. Нищо. Обикновено разполагам поне с телефонен номер, чрез който да търся определен адрес. Но не можах да открия никакви нейни телефони, нито стационарни, нито мобилни.

— Но ако тя си е променила името, значи шофьорската книжка няма да бъде вече на името на Франки Дойл.

— Правилно. Претърсих националния онлайн регистър на гражданските и наказателните дела във федералните съдилища. Нищо. Претърсих щатските криминални архиви, качени в интернет, но се нуждая от датата й на раждане, за да направя едно цялостно проучване. Проверих регистрите на затворите…

— Затворите?

Холис вдигна рамене.

— Знае ли човек.

— И?

— Не е лежала във федерален затвор, нито в повечето от щатските… тях не мога да претърся всичките. По дяволите, дори и на Мики се обадих. — Холис поклати глава. — Съвсем я е закършил. Живее в къщата на починалите си родители, кара колата им, работи в гаража на баща си. Няма да се учудя, ако носи и бельото му.

— И какво каза той?

— Нищо. Когато му се обадих да го питам за Франки, той ми затвори. Така че звъннах в бара, в който е работила, разговарях с бармана, казва се Бени. Била при тях в продължение на седем години, докато една вечер просто не се явила за смяната си. Оттогава никой не я бил виждал, нито чувал. Дори не си прибрала последната заплата.

— Може би е мъртва?

— Пуснах името й в регистъра за покойници на службата за социално осигуряване: не излезе да е мъртва. Но това не означава непременно, че не е. Както и да е, Бени ми каза, че майка й живеела през няколко къщи от нейната, така че й позвъних. Номерът го има в указателя. Казва се Колин О’Хара. Добра женица, но не знае дори собствения си адрес, какво остава за този на Франки. Има Алцхаймер.

— Откъде знаете?

— Посетих съседите на Мики. Те познават Колин О’Хара, грижат се за нея. Бащата на Франки е починал. Нямат други деца. Но съседите не знаят адреса на Франки. И те твърдят, че Мики я е биел. — Холис направи пауза. — Той не е вашият потаен клиент, нали?

— Кой, Мики ли? Не.

— Добре. Франки наистина е проявила достатъчно разум, като се е измъкнала от него, преди да свърши в новинарските емисии като поредната жена, убита от лудия си бивш съпруг.

— Ами кредитното й досие?

— Съществуват два проблема с кредитните досиета. Първият, ако го изискам под незаконен предлог, това представлява федерално престъпление. А търсенето на стара приятелка не е законен предлог, Анди. Освен това няма смисъл: тя няма да използва кредитна карта.

— Защо не?

— Защото знае, че така могат да я проследят. Кредитното досие бива предоставяно на всеки кредитор — човек, който е дал пари назаем, хазяин, работодател — който прави запитване, така че тя не би взела заем или не би започнала работа, или не би наела жилище, поне не прилично. Стандартните приложения им позволяват да направят кредитна проверка.

— А какъв е вторият проблем?

— Кредитните бюра вече не предоставят отчетите си на частни детективи. Хората ще ги съдят.

— По дяволите. Ами номерът на социалната й осигуровка?

— Понеже разполагам само с името й, търсенето ми извади хиляди Франк или Франки или Ф. Дойл. Ако разполагах и с датата на раждане, щяха да са няколкостотин. А ако имах името й, датата на раждането и номера на социалната осигуровка, щеше да излезе само едно. Проверих архивите по разводите, но данните за нейния случай са изтрити. Проблемът е там, че в днешно време е почти невъзможно да се доберем законно до данните за нечий развод. Никой не ще да стават публично достояние — това е нарушение на закона за защита на личните данни.

— Вие сте работили във ФБР, може би бившите ви колеги могат да я издирят… или да открият данъчната й декларация.

Холис поклати глава.

— Това е подсъдно. В тази страна има закон за защита на личните данни, дори и правителството ни понякога да го забравя. Казах ти, Анди, строго спазвам закона.

— Законът се нуждае от промяна.

— Анди, някои частни детективи сключват сделки със служители, които работят с личните данни и които са склонни да престъпват закона. Аз не го правя.

— Защо?

— Не ми трябват такива пари.

— Готов съм да ви плащам по хиляда долара на час.

— Анди, двайсет и пет години съм вкарвал хора в затвора, това ми е била работата. Нямам намерение сега да се присъединя към тях нито заради теб, нито заради твоя потаен клиент. Искаш ли да продължа с издирването на другите жени?

Анди кимна.

— Дайте ми каквото сте намерили за Франки Дойл.

 

 

Същия ден следобед Анди излетя за Бостън.

Преди това се обади на Ръсел Рийвс, за да му докладва за разговора си с Макклоски.

— Отивай в Бостън, Анди — каза му Ръсел. — Намери я.

Анди прочете папката с документите в самолета. Холис беше събрал биографията на Франки Дойл от рождението допреди три години. След това животът й беше бяло петно. Анди можеше да се обзаложи, че тя е мъртва.

Пристигна късно, нае едно беемве и се настани в апартамент за петстотин долара на нощ в хотел „Бостън Гранд“ в центъра на града; същия, в който беше работила Франки. След като си остави багажа, отиде в бара и си поръча бира. Бени беше на смяна — около четирийсетгодишен оплешивял мъж, едър, но не страшен като Даръл. Анди се представи и му каза, че се опитва да открие Франки Дойл.

— Преди няколко дни ми се обади един частен детектив от Остин, ирландец на име Макклоски, питаше за Франки.

— Той работи за мен, аз съм адвокат.

— И защо искате да откриете Франки?

— За да й помогна.

— Какво не е наред с нея?

— Искам всъщност да помогна на детето й.

— На Аби? Какво й е?

— Още не знам.

Бени го изгледа.

— Ами както вече казах на вашия човек Макклоски, нито съм я виждал, нито съм я чувал от три години. Една вечер не се яви за смяната си и това беше всичко; след седем години работа. — Той направи пауза. — Да не мислите, че е мъртва?

— Не знам. Възможно е.

Това сякаш сломи Бени.

— Беше едно добро ирландско момиче, омъжено за гаден ирландски гангстер.

— Мики?

Бени кимна.

— Той я биеше.

— И аз така чух.

— Когато се разведоха, я помолих да се омъжи за мен.

— Връзка ли имахте?

— Франки Дойл да изневерява? В никакъв случай. Беше католичка с типичното за тях чувство за вина и прочие. — Той сви рамене. — Въпреки това я обичах. Но тя искаше просто да се махне от Мики.

— Имате ли някаква представа къде може да е?

Той поклати глава.

— Тя никога не се бе отдалечавала от дома си на повече от осемдесет километра, но все приказваше как щяла да се премести в Монтана или Тексас и да гледа коне. Казвах й, че е градско момиче и няма да знае как да се оправя на село.

Бени отиде да обслужи един клиент в другия край на бара. Анди изпи бирата си и се опита да си представи Франки Дойл на работа тук. Беше сравнително евтино, но изискано заведение с елегантен дървен плот и кожени столове, огледало зад бара и телевизор с плосък екран на стената, както и фланелки с автографи на играчи от „Пейтриърс“, „Ред Сокс“, „Селтикс“ и „Бруинс“ и всевъзможни плакати и флагчета от спортни събития. Беше спортен бар. Единственото произведение на изкуството висеше зад бара и представляваше черно-бял графичен портрет на Бени. Анди се приведе и прочете името на художника: „Ф. Дойл“.

— Това е скица на Франки. Нарисува я един ден, когато не бяхме особено заети.

Бени се бе върнал при него.

— Искала е да стане художничка?

— Тя беше художничка. — Бени се втренчи в портрета си. — Надявам се, че все още е.

Анди му пожела „лека нощ“ и се качи в стаята си. Поръча да му донесат вечерята в стаята, изпи още три бири и изгледа един филм по платения видеоканал.

 

 

На следващата сутрин се отправи към последния известен адрес на Франки Дойл в един работнически квартал в Южен Бостън. Озова се пред тухлена къща в редица от еднакви къщи. Паркира и почука на вратата; никой не отвори.

— Мики ли търсите? — попита възрастен мъж от съседната къща, застанал до ниския жив плет.

— Знаете ли къде мога да го открия?

Той посочи надолу по улицата.

— Гаража на Дойл, през две преки.

— Благодаря ви. — Анди пристъпи до живия плет. — Познавахте ли Франки?

— Разбира се. Изчезна преди три години, след като се разведе с Мики. Той я биеше, когато беше пиян. С една дума, всеки ден. Не е трудно да се досетите, че накрая тя не издържа. Взе си момиченцето и напусна това копеле.

— Беше ли болно момиченцето?

— Аби ли? Доколкото знам, не. Беше голяма палавница.

Най-после една жена без болно дете. Може би просто беше случайно съвпадение, както бе казал Ръсел. Но това все пак беше преди три години.

— Имате ли някаква представа къде заминаха?

Старецът поклати глава.

— А къде живее майката на Франки?

Мъжът посочи надолу по улицата.

— През три къщи.

Анди му благодари и подкара към гаража на Дойл. Гаражът представляваше малка постройка, която побираше само две коли, а отвън имаше още десетина. Вътре го лъхна миризма на масло и грес; някакъв мъж бе наведен над мотора на една кола.

— Мики Дойл?

— Кой пита? — раздаде се глас изпод вдигнатия капак.

— Анди Прескот. Аз съм адвокат от Тексас.

Мъжът най-после се изправи. Беше с късо подстригана червена коса и изглеждаше само няколко години по-възрастен от Анди. Имаше физиката на боксьор и нос, който беше чупен неведнъж. Ръцете му бяха почернели от грес. Не бе зарадван от срещата с Анди.

— Изчезвай.

Анди измъкна портфейла си и извади десет стодоларови банкноти, които остави върху колата.

— Имам нужда от информация.

Мъжът изгледа парите, после Анди.

— Какво искаш да знаеш?

— Ти ли си Мики Дойл?

— Аха.

— Опитвам се да открия Франки.

— Да не е забогатяла?

— Не още.

— Е, не съм я виждал, нито съм я чувал от деня, в който се разведе с мен. Преди три години.

— Имаш ли представа къде живее?

— Не. Подай ми гаечния ключ.

Мики посочи към една стойка с инструменти. Анди му подаде ключа. Сега и той имаше грес по ръцете. Потърси някакъв парцал да се избърше.

— Това ли е истинското й име — Франки?

— Аха. Шон О’Хара, баща й, държеше една ирландска кръчма. Беше хубаво място, само че отдавна вече го няма. Искал момче, да го прави футболист, но му се родило момиче. Така че я кръстил Франки на Франк Гифорд.

Мики продължи да работи. Анди нямаше представа кой е тоя Гифорд.

— Заедно ли израснахте?

— Тя е седем години по-малка от мен. Оженихме се веднага щом завърши гимназия.

— И ви се роди дъщеря. Не се ли виждаш с Аби?

— Трябваше да се откажа от бащинските си права, за да отърва затвора. Франки ме заплаши, че ще ме съди за побой.

— Беше ли болна?

— Кой, Франки ли?

— Аби.

Мики се усмихна.

— Не, Аби не беше болна.

— Имате ли някакви нейни снимки?

— Искаш снимки на Аби?

— Не. На Франки.

— О, изгорих ги всичките. За да я забравя. — Той замълча и се втренчи в двигателя. — Не успях.

— Тя има ли някакви роднини наблизо освен майка й?

— Франки беше единственото им дете. Колин непрекъснато забременяваше, но помяташе. Така и не можа да роди син на Шон.

— Дали си е вкъщи?

— Винаги.

— Тя знае ли къде живее Франки?

— Колин не знае самата тя къде живее. Има Алцхаймер. Като излезе на разходка, и се изгубва. Два-три пъти на седмица ми се налага да я търся. — Той отново посочи инструментите. — Подай ми голямата отвертка.

Анди му я подаде.

— Мики, мислиш ли, че Франки е мъртва?

— Глупости!

— Защо си толкова сигурен?

— Защото се обажда всеки ден на Колин.

— Откъде знаеш?

— Колин ми казва, когато я навестявам.

— Навестяваш бившата си тъща?

— Всяка сутрин. Проверявам да не се нарани нещо.

— Мики, да не се опитваш да откриеш Франки?

Мики остави отвертката и се облегна на колата. Не погледна към Анди.

— Защо да го правя?

— Защото искаш да се върне при теб.

— Нямам нищо против, но тя не ме ще. По дяволите, дори накара да ми издадат ограничителна заповед. Само да припаря до нея или Аби, и отивам в затвора.

— Има ли някой друг, който би могъл да я търси?

— Ти. — Той изгледа Анди. — Защо я търсиш?

— Не мога да кажа. Кога е родена Франки?

— На седми юли хиляда деветстотин и осемдесета.

— А номера на социалната й осигуровка?

— Не го знам.

— Ще удвоя сумата.

— Не мога да ти го кажа, защото не го знам. А дори и да го знаех, пак нямаше да ти го кажа. Нито съм те чувал, нито съм те виждал. Цъфваш тук и ми задаваш разни въпроси… откъде да знам какво целиш? — Той посочи към банкнотите. — Мога ли вече да ги прибера?

Анди кимна и Мики грабна банкнотите. Анди му подаде визитната си картичка.

— Това е мобилният ми телефон. Обади ми се, ако се сетиш къде може да се намира, окей? Важно е.

Мики взе картичката и я разгледа.

— Занимаваш се с пътни глоби и издирване на хора… Сигурно добре печелиш.

— По-добре, отколкото можеш да си представиш.

Мики прибра картичката в джоба на ризата си и отново се пъхна под капака.

 

 

Анди се обади на Холис Макклоски и му даде рождената дата на Франки. После отиде в центъра на града до съда на окръг Съфък. Влезе в деловодството и поиска документацията по развода на Франки Дойл и Майкъл Дойл отпреди три години. Чиновничката провери в компютъра.

— Досието на делото е в архива. Представете разрешително за проверка и елате следващата седмица.

— Пише ли кой е адвокатът на Франки Дойл?

— Марти О’Конър.

Чиновничката му даде телефонния номер на адвоката. Анди излезе от съда и се обади на О’Конър от мобилния си телефон. След като го свързаха, се представи и обясни, че се опитва да издири Франки.

— С каква цел? — попита О’Конър.

— Това е конфиденциална информация, Марти.

— Е, и моята информация за Франки е конфиденциална.

— Знаете ли къде живее?

— Не. Но и да знаех, пак нямаше да ви кажа. Вижте, Анди, направете й услуга и я оставете на мира. Тя преживя достатъчно неприятности.

— С Мики ли?

Конър се поколеба, преди да отговори.

— Да, с Мики.

— Моят клиент иска да й помогне.

— Едва ли ще й помогне. Просто я оставете на мира, Анди.

Двамата затвориха. Анди отиде в Данъчната служба и провери имотния регистър; Франки Дойл не притежаваше недвижима собственост в окръг Съфък. Провери и регистъра на моторните превозни средства; в Масачузетс нямаше автомобил на името на Франки Дойл.

Анди се върна до дома на Колин О’Хара и почука на вратата; след малко старицата му отвори.

— Мисис О’Хара?

— Кой?

— Госпожо, вие ли сте майката на Франки?

— Къде е Франки?

— Не знам, госпожо. Опитвам се да я открия.

— Искам да си видя детето.

— Мога ли да вляза, да поговорим?

Тя се усмихна и каза:

— Влизай.

Анди прекрачи прага и се озова в 1955 година. Килимът беше износен, тапицерията протрита, стаята мъжделиво осветена от няколко стари лампи. Той изброи пет котки, които се протягаха наоколо. Телевизорът беше включен на сапунен сериал. Мисис О’Хара седна на едно кресло точно пред екрана. Анди се огледа. По стените висяха една дузина рамкирани графики с подписа на Франки Дойл. Всичките бяха мрачни и пустинни пейзажи и напомняха на Анди за Западен Тексас и Ню Мексико.

— Франки е художничка.

— Да, госпожо, личи си. А имате ли нейна снимка?

Тя се пресегна към масичката до креслото си и вдигна една снимка в рамка. Подаде му я. На нея се виждаха симпатична млада жена и прекрасно момиченце сред снежни преспи. Носеха якета с плътно пристегнати качулки. Бяха щастливи. Живи и здрави.

Анди се запита дали да не открадне снимката, но самата мисъл го накара да се почувства като отрепка: да открадне скъпия спомен на старица с Алцхаймер. Така че се помъчи да запамети образа на Франки Дойл. Имаше хубави черти. Косата й беше прибрана под качулката, но той си каза, че едно момиче с фамилия О’Хара ще има червена коса, ала може би това предположение се дължеше на слабостта му към червенокосите; тя го подтикваше да я търси още по-упорито. Искаше да я види на живо.

Мисис О’Хара потъна в сапунения сериал, така че Анди се вмъкна в кухненския бокс. На масата имаше няколко квитанции. Той ги прехвърли и видя една телефонна сметка с разпечатка на разговорите.

— Мисис О’Хара, Франки обажда ли ви се по телефона?

— Франки е на телефона?

— Не, не, госпожо.

Анди вдигна телефонната разпечатка и я прегледа. Всички разговори бяха входящи, но номерата нямаха кодове за населено място. Всички започваха с 888. Холис излезе прав: Франки беше много интелигентна. Тя използваше карта за телефонен автомат, за да се обажда на майка си. Можеше да е звъняла от Ню Йорк или от Лос Анджелис — това нямаше как да се разбере.

Анди не се сети за нищо повече, което можеше да научи от Колин О’Хара, така че се върна в гостната и преди да се сбогува, й връчи снимката.

— Мисис О’Хара, къде е правена тази снимка?

Тя сложи очилата за четене и се загледа в нея.

— Това са Франки… и Аби.

— Да, госпожо. Къде са се снимали?

— В снега.

— В кой щат?

Тя откъсна поглед от снимката, сякаш се опитваше да намери отговора написан на тавана. Анди се замисли за баща си и за отслабващата му памет вследствие на болния му черен дроб. Забравянето вбесяваше Пол Прескот; мисис О’Хара не осъзнаваше, че забравя, и не се ядосваше.

— Благодаря ви, мисис О’Хара. — Той й подаде визитната си картичка. — Когато Франки ви се обади, помолете я да ми позвъни. Много е важно.

Тя се усмихна.

— Не ставайте да ме изпращате.

Тъкмо преди да затвори вратата след себе си, я чу да казва:

— Монтана.

 

 

Бени беше споменал, че Франки Дойл никога не се е отдалечавала от дома си на повече от петдесет километра, така че снимката в Монтана трябва да беше след изчезването й преди три години. Франки Дойл се беше преместила в Монтана.

Билингс се намираше в Източна Монтана и беше най-големият град в щата с население от 100 000 души. Холис Макклоски беше казал, че Франки Дойл най-вероятно се е заселила в някое затънтено място в западен щат, за да си смени по-лесно името. Така че Анди се опита да се постави на мястото на Франки Дойл. Обикновено регистрацията по местожителство се правеше след шестмесечно пребиваване в даден административен окръг, което означаваше, че Франки трябва да бе живяла някъде най-малко половин година, преди да има възможност да си смени името. Вероятно си беше избрала някой по-малък окръг близо до по-голям град. Билингс не беше Бостън, но със сигурност си имаше своите предимства. Така би постъпил той; може би така беше постъпила и тя.

Той излетя от Бостън за Билингс и нае един линкълн навигатор. Направи справка с картата и си отбеляза най-слабо заселените окръзи в близост до Билингс: Голдън Вали (с население 1021 души), Петролиъм (с население 497 души) и Трежър (с население 735 души). Последният окръг се намираше на сто и петдесет километра източно от Билингс край магистрала 94. Лесно се стигаше дотам.

Анди излезе от магистралата и влезе в Хайшъм, селище от 330 души, административен център на окръг Трежър. През него минаваше река Йелоустоун; във всички посоки се простираше хълмиста земя. Пейзажът беше мрачен и унил, точно както на една от графиките на Франки Дойл в къщата на майка й.

Може би беше улучил градчето.

Анди паркира пред сградата на съда на окръг Трежър и побърза да влезе — не беше в подходящо облекло за трийсет и осем градуса жега. Намери деловодството и помоли да направят справка за смяната на едно име отпреди две до три години: Дойл, Франки. Архивите обаче не бяха вкарани в компютъра. На служителката й се наложи да преравя разни папки. Но тя откри документа.

Франки Дойл беше сменила името си на Рейчъл Холкоум преди две години.

Анди провери в Данъчната служба, но не успя да открие нито недвижим имот, нито автомобил, притежавани от Рейчъл Холкоум. Не откри никаква Рейчъл Холкоум и в телефонния указател на Билингс и околните селища. Анди плати да му направят копие от документите за смяна на името и излезе навън. Набра номера на Холис Макклоски. Когато Холис се обади, Анди му съобщи:

— Франки Дойл сега е Рейчъл Холкоум. Х-о-л-к-о-у-м. Открийте я, Холис.