Марк Хименес
Най-важният клиент (21)

20

На следващата сутрин Анди влезе в офиса на частния детектив и завари Лоренсо Ескобар изтегнат на стола си с черните каубойски ботуши, подпрени на бюрото, и ръце на тила. Гледаше телевизия. Той посочи към екрана.

— Това е най-красивата бременна жена, която някога съм виждал.

Натали Ригс предаваше на живо от родилното отделение на Общинската болница. Тя беше застанала пред стъклената врата на отделението и зад нея се виждаха десетки креватчета с новородени латиноамериканчета, увити като пашкули. Още не й личеше, че е бременна. Тялото й изглеждаше страхотно под тясната плетена рокля.

— Виждаш ли? Без бельо е. — Той хвърли един последен поглед и изключи телевизора, след което се обърна към Анди. — Отново ли й изгуби следите?

Анди кимна.

— Трябва да я открия.

— Заради себе си ли, или заради клиента ти?

— Моят клиент плаща.

— Същата такса ли?

— Да, но ще трябва да ме закараш при нея, където и да се намира.

— Готово.

Лоренсо седна пред лаптопа си и зачука по клавиатурата.

— Само че този път няма да бъде толкова лесно, защото тя е умно момиче. Знае, че успяхме да я проследим чрез кредитното й досие, защото е подписала оня договор за наем, така че няма да повтори грешката си. Ще отседне на такова място, където няма да й се налага да подписва договор за наем.

— Хотел? Мотел?

— Възможно е. Но те обикновено изискват кредитна карта, а тя знае, че можем да я проследим и чрез нея. Няма обаче да отседне в някоя дупка заради дъщеря си. Така че ще търси някакво по-уютно място, което да прилича на дом и да се плаща в брой.

— Пансион?

— Именно.

— Лоренсо, в Остин има стотици пансиони, да не говорим за предградията.

— Точно това е проблемът.

Лоренсо поглади брадичката си — сигурен знак, че мисли напрегнато.

— Ти не спомена ли, че звъни на майка си в Бостън? — попита той след малко.

— Всеки ден.

— По мобилния телефон ли?

— С карта от автомат.

— Умно момиче. Сега обаче имаме нещо, върху което да работим. Обади се на справки в Бостън и поискай телефона на майка й. Трябва да е регистриран.

— Защо?

— Защото е възрастна.

— Питам, защо ти трябва номерът й?

— Имам човек, който работи в телефонната компания.

 

 

Франки Дойл беше позвънила на майка си в Бостън в девет часа тексаско време. В единайсет Лоренсо паркира ескалейда пред пансиона в Грийн, щата Тексас. Франки беше използвала карта, за да се обади от автомата на входа.

Грийн се намираше край магистрала 35, между Остин и Сан Антонио. В миналото на това място бе имало истинско селище, но Голямата депресия го бе обезлюдила. Грийн представляваше само туристическа дестинация край река Гуадалупе с хотелчета, пансиони, ресторанти и магазинчета, предлагащи антикварни вещи, керамични съдове и сувенири. Приличаше на филмов декор.

Една сграда в Грийн обаче беше автентична: кръчмата, построена в края на деветнайсети век и оцеляла през Депресията. В огромната зала с дълги маси и дансинг бяха свирили музиканти като Бо Дидли, Джери Ли Луис, Крис Кристофърсън и Пол Прескот. Анди си спомняше нощите, когато заспиваше в скута на майка си, докато баща му беше на сцената.

— Жената.

Франки Дойл и дъщеря й току-що бяха излезли от пансиона. Младата жена се спря и запали цигара. Анди изскочи от колата и тръгна към тях. Франки сякаш бе плакала допреди малко. Когато го видя, раменете й увиснаха. Той й се усмихна.

— Пушенето е вредно за здравето ти.

— Ти си вреден за здравето ми. Бях ги отказала, но пак пропуших, когато ти се появи.

— О, извинявай.

Тя засмука цигарата, издуха дима и каза:

— Какво искаш от мен?

— Франки, трябва да поговорим… Насаме.

Тя въздъхна и се обърна към дъщеря си.

— Миличко, изчакай ме две минутки на онази пейка.

Момиченцето се отдалечи.

— Франки, ти ме излъга.

— За какво?

— За това, че не си има връзка с никой мъж, когото си срещнала в бара.

— За какво говориш?

Анди посочи към момиченцето.

— За нея.

— Какво за нея?

— Тя е негово дете.

— Чие?

— На моя клиент.

— Аз пък си мислех, че се кани да ми даде един милион долара.

— Той търси детето си.

— Нека потърси някой психиатър.

— Франки, дъщеря ти може да е наследила раков ген.

— Раков ген ли?

— Да. От моя клиент. Той е предал мутирал ген на сина си, който сега има много рядка форма на рак. Може да го е предал и на нея. Франки, дъщеря ти може би умира.

Франки Дойл дори не трепна от думите му.

— Дъщеря ми си е жива и здрава. Няма никакъв раков ген.

— Възможно е да има.

— Не е възможно.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото той не й е баща.

— Тогава защо избяга отново?

Франки заби поглед в земята.

— Видя ни в Сан Маркос, нали? — каза Анди.

Тя кимна.

— Франки, заради Мики ли е цялата работа? От него ли се криеш?

— Анди… Мики е мъртъв.

— Какво? Как?

— Някой му е разбил черепа пред един бар. Тази сутрин звънях на майка ми и тя ми каза. Помислих си, че съвсем се е побъркала, но все пак влязох в интернет и прочетох бостънския вестник. Вярно е.

Първо остинският адвокат, а сега и Мики Дойл. Какво общо имаше между тях двамата? Ръсел Рийвс. Холис Макклоски се отказа от издирването, защото реши, че го използват. И него, Анди.

— Франки, чувала ли си някога за Ръсел Рийвс?

— Не.

— Рийвс е милиардер.

— Той ли е твоят клиент?

— Да.

— И той твърди, че е неин баща?

— ДНК-то го потвърди.

— Какво ДНК?

— Нейното.

— Как така?

— Чрез проба, взета от една лепенка в торбата с боклука ви.

Внезапно тя му заприлича на притиснат в ъгъла щраус.

— Анди, те ще дойдат ей сега.

— Кой ще дойде?

— Твоят клиент и хората, които са убили Мики.

— Ръсел Рийвс не е убиец. Той просто е богат.

Тя го изгледа така, сякаш беше слабоумен. А може и да беше.

— Ти май наистина не разбираш за какво става дума.

— За какво?

Франки захвърли цигарата си и се извърна към пейката.

— Хайде, Джеси, тръгваме. — Тя сграбчи ръката на дъщеря си и я повлече след себе си.

Анди затича след тях.

— Къде отивате?

Те продължиха да крачат бързо.

— Някъде, където можем да се скрием от клиента ти.

— Защо трябва да се криеш от него?

— Защото той не й е баща.

— Но защо ще лъже за това? Защо ще твърди, че му е дъщеря, ако не е?

— Анди, аз не познавам Ръсел Рийвс. Никога не съм го срещала. Никога не съм имала връзка с него. Не й е баща и не й е предал никакъв раков ген. Тя не умира.

— Тогава защо иска да й помогне?

— Не иска. — Тя внезапно спря. — Анди, кръвта върху лепенката… беше моята.

Тя дръпна момичето на пътеката към хотелчето. Анди ги последва.

— Франки, чакай!

— Не знаеш какво си направил.

Анди изтича, настигна я и я хвана за ръката.

— Франки, какво? Какво съм направил?

Тя не каза нищо.

— Ще поговоря с Ръсел, ще изясня нещата.

— Той ще дойде, Анди.

— Франки, позволи ми да ти помогна.

— Достатъчно ми помогна вече.

Анди Прескот не се плашеше лесно, но този път наистина беше уплашен — защото тя беше уплашена. Видя страха, изписан на лицето й.

— Франки, знам едно място, където можете да отседнете и да сте в безопасност.

 

 

Пол Прескот си приготвяше обяд, когато чу едрите птици да вдигат кански шум. Някой бе влязъл в двора. Той се приближи до вратата. По алеята наближаваше малка кола. Не можа да я разпознае, затова грабна двуцевката и зареди два патрона. После излезе на верандата.

Макс се втурна към колата и залая така, сякаш нападаха къщата. Колата спря и от нея слезе синът му. Анди приклекна да погали кучето. От колата слезе червенокосо момиченце, а после млада жена. Синът му се изправи и тръгна към верандата.

— Не познах колата — каза Пол.

Той извади патроните от пушката и ги пусна в джоба на ризата си, след което го закопча.

— Тате, това са Франки и дъщеря й Джеси. Нуждаят се от подслон за няколко дни.

— Да заповядат.

— Благодаря ти. Франки, запознайте се с баща ми Пол Прескот.

— Здравейте, мистър Прескот — каза тя и вторачи очи в оранжевата му кожа.

— Просто Пол. Жълтеница. Черният ми дроб се скапа.

— Чака за трансплантация — каза Анди.

— Гладни ли сте? Тъкмо приготвях някакъв обяд. Твоето момиченце обича ли печени сандвичи с кашкавал?

Джеси дотича при тях.

— Много ги обичам.

Пол отвори вратата и покани Джеси и майка й да влязат.

— Хайде, Макс, че ще изтървеш обяда.

Макс се стрелна по стъпалата на верандата и се мушна в къщата. Анди понечи да влезе, но Пол го спря и попита:

— Какво става, Анди?

— Ти беше прав. Работата за Рийвс не я бива.

— Неприятности ли си имаш?

— Може би.

— Със закона ли?

— Все още не.

— А те?

— Те бягат, но не от закона.

— Тогава от кого?

— Първо от мен. Сега от Ръсел Рийвс.

— Твоят клиент?

— Да.

— И ти ги криеш от него?

— Точно така.

— Но не е ли това конфликт на интереси, както му казвате вие, адвокатите?

— Да.

— Това не е хубаво.

— Никак.

Пол Прескот почеса брадата си.

— Е, нека да ги нахраним и да ги настаним в стаята за гости. Вкарай колата й в хамбара, после ще видим какво ще правим.

— Благодаря ти, татко.

 

 

На шейсет километра от къщата на Пол Прескот Хармън Пейн и Сесил Дюран крачеха по Саут Конгрес авеню и разпитваха всяка срещната откачалка дали познава Анди Прескот. Всички отричаха, което много ядосваше Хармън, защото знаеше, че лъжат. Шофьорът му обаче си подсвиркваше като малко момче, сигурен знак, че…

— Снощи си бил с някоя, нали? — попита Хармън.

— Личи ли ми?

— Може и да ти проличи след няколко дни.

Те спряха пред едно кафене на открито, наречено „Джо“, и си поръчаха кафета и сандвичи от фургона.

— Познаваш ли Анди Прескот? — попита Хармън мексиканеца, който ги обслужваше.

— Анди Прескот? Не, не съм чувал за такъв. — Не беше особено убедителен в лъжата си.

Взеха сандвичите си, но Хармън изгуби апетит, когато се обърна и се озова срещу един гол задник. Задникът беше мъжки. Точно тук, на тротоара на Конгрес авеню, пред Бог и всички останали. Мексиканецът се обади от фургона:

— Това е Лесли Кралицата, местна знаменитост. — Въпросният Лесли Кралицата беше по-възрастен и от Хармън, с посребрена къдрава коса, хваната на опашка, и сива козя брадичка; беше по розови прашки, черен сутиен и маратонки.

— Дали може да тича с този екип? При малко повече движения тия впити прашки ще му претрият задника — отбеляза Сесил.

Мобилният телефон на Хармън иззвъня. Той погледна номера на екранчето и отговори:

— Здравей, скъпа.

Сесил се отдалечи на няколко крачки, за да не излезе, че го подслушва. Но въпреки това го чуваше добре.

— Да, в момента имаме съвещание… Още няколко дни… Мачът му е в събота? По обяд?… Не знам, тая сделка нещо се проточва… Разбира се, дай да го чуя… Здравей, моето момче, как си?… Три гола, ама това е страхотно… На всяка цена ще гледам да дойда, обещавам… Добре, хайде, тръгвай за училище… Обичам те и кажи на брат ти и сестрите ти много поздрави от татко… Чао.

Хармън се опитваше да планира командировките си според спортната програма на децата си. Те бяха четири на брой, което доста усложняваше задачата му, но той рядко пропускаше мачовете и състезанията им. Сесил се надяваше, че не е по-лош баща от Хармън, който затвори и се обърна към него.

— Сесил, трябва бързо да открием адвокатчето. Синът ми ме чака на мача си. Толкова се изнервих от тия откачалки, че ми иде да почна да стрелям напосоки.

 

 

Анди качи багажа на Франки в стаята за гости и отвори прозорците да проветри.

— Вечер тук е много приятно. Спи се прекрасно, защото звуците на природата и мирисът на реката упойват. Банята е отсреща. Използвайте хавлиите, пастата за зъби, каквото ви трябва.

— Имаш страхотен баща.

— Да, много го обичам.

— Спешно ли се нуждае от трансплантация?

— Много спешно.

 

 

— Харесва ми кожата ти.

Пол Прескот придържаше един щраус, за да може момиченцето да го погали.

— Ох, изглеждам като голям презрял пъпеш.

Тръгнаха към реката. Момиченцето му беше разказало за многобройните им пътувания и смени на имената. Той беше предложил да й покаже щраусите и реката, докато майка й приготвяше спалнята.

— Ти си щастливо момиче, Джеси. Аз изкарах цял живот с едно и също име.

— Любимото ми име беше Есмералда. Есмералда Бустаманте.

— И защо?

— Като го изговарях, все едно пеех.

— Есмералда, Есмералда, моя сладка Есмералда — запя Пол. — Права си, това е песен. Обичаш ли да пееш?

— И още как! Искам да стана кънтри певица, като Кари Ъндъруд.

— Да, онова дребосъче има страхотен глас. Какво ще ми изпееш?

 

 

— Тук е чудесно — каза Франки.

Двамата с Анди бяха излезли да търсят баща му и дъщеря й и да може Франки да изпуши някоя цигара. Той подхвърли една пръчка на Макс. Макс се стрелна и се върна с пръчка, която обаче не беше същата.

— Не сме имали истински дом от три години. А и преди това, защото живеехме при Мики, където не беше особено приятно нито за мен, нито за нея. Хубаво е човек да срещне нормално семейство.

— Ние нормално семейство? Един алкохолизиран музикант, очакващ трансплантация на черен дроб, една крайно лява преподавателка по история на изкуството, арестувана многократно заради протестите си срещу войната и футбола, и един адвокат, който оспорва пътни глоби и троши велосипед след велосипед? Какво му е нормалното?

— Никой не се напива и не бие никого.

— Семейство Прескот не са хора на насилието. Искаш ли да видиш ателието на майка ми?

— Разбира се. — Влязоха в хамбара, превърнат на ателие. Франки се загледа в глинената скулптура на ангела. — Талантлива е.

— Ти също.

— Това ми беше голямата мечта — да имам собствено ателие, където да рисувам и да правя скулптури. — Тя помълча и накрая добави: — Само че не се сбъдна.

— Ти си само на двайсет и осем години, Франки. Животът ти не е свършил.

— Преследва ме един милиардер. Така че не е сигурно.

— Аз съм тук.

— Да, ти си тук. И аз също. И Джеси. Всички сме тук, Анди.

— Съжалявам, Франки.

Те излязоха навън и видяха Джеси да тича към тях. Нямаше вид на дете с цъкаща в тялото бомба.

— Мамо! Ще ме учат да свиря на китара — каза тя и посочи Пол, който вървеше след нея.

— Чудесно, миличка.

— Детето наистина може да пее — произнесе се старият музикант.

— Това е мечтата й.

Пол Прескот погали Джеси по главата и каза:

— Да отидем да откъснем няколко домата за вечеря. Доматите ми са червени като косата ти. От кого си наследила тоя цвят? Явно не от майка си.

— Червената коса е рецесивна, татко — обади се Анди.

Баща му го изгледа смаяно и каза:

— Добре. — Той и Джеси тръгнаха към градината.

— Нека ви помогна — каза Франки и ги последва.

Анди я наблюдава известно време, после се върна в къщата. Влезе през задната врата точно в момента, в който майка му влизаше откъм верандата, понесла книжни пликове с продукти. Той ги пое от нея и двамата влязоха в кухнята.

— На връщане се отбих в „Хоул Фудс“ — каза тя. — Реших да взема сьомга за вечеря. Къде са те?

— Берат домати.

Тя излезе на задната веранда и погледна към градината.

— На колко години е момиченцето? На осем… девет?

— На осем.

— А майка й?

— На двайсет и осем.

— О, видях приятелката ти, блондинката, в „Хоул Фудс“. Разговаряше с някакъв младеж.

— Кой?

— Не попитах.

— Приличаше ли на адвокат?

— Сега, като ме питаш… да, приличаше.

— Ричард Олсън. Кара порше.

— Какво става, Анди? Каква е тая история с жената и момичето?

 

 

— Значи ти даде билети за най-големия мач на годината? О, боже, не казвай на майка ти. Какво ли ще поиска Рийвс в замяна?

— Аз вече му го дадох. Затова и те са тук.

Франки и Джеси се бяха качили горе да се измият преди вечеря. Анди беше паркирал тойотата в хамбара и вървеше към къщата с баща си. Завариха майка му в кухнята и Анди й разказа останалата част от историята: за пътешествията си до Бостън и Монтана, за Холис Макклоски и Лоренсо Ескобар и за ДНК-то от лепенката.

— Той смята, че Джеси е негова дъщеря.

— Така ли?

— ДНК-то показва, че е.

— А Франки какво казва?

— Тя казва, че не е.

— Според мен майката най-добре знае.

— Рийвс смята, че тя може да е наследила същия раков ген, който е предал на сина си. Просто иска да я спаси от съдбата на Зак. Защо му е да лъже?

Мобилният телефон на Анди иззвъня: беше Ръсел Рийвс. Той излезе на задната веранда и се обади.

— Анди, намери ли я?

— Все още не.

— Защо се протака толкова тая работа?

— Тя е хитра, Ръсел. Знае, че ще я търсим. Как е Зак?

— Не е добре.

— Предайте му поздрави от мен.

— Ела да му ги предадеш лично.

— Ще дойда.

Последва тишина.

— Ръсел?

— Анди, нали не ме лъжеш?

— Не. Наистина ще дойда да видя Зак.

— За Франки те питам.

— Ръсел, аз съм вашият адвокат.

— Не ми отговори на въпроса.

— Не. Не лъжа.

Анди лъжеше, че не лъже. Трес беше прав. Всеки лъжеше.

— Побързай, Анди.

Той затвори и влезе в кухнята.

— Рийвс ли беше? — попита баща му.

Анди кимна.

— Мога да го забавя с ден-два, но после ще разбере, че го лъжа. И ще прати хората си да я открият. Затова ще тръгнем след няколко дни.

— Ще тръгнете? И ти ли?

— Аз отговарям за тях сега. Аз ги издирих.

— Е, той никога няма да ги открие тук.

— Татко, научих някои неща за това как се откриват хора. Първото нещо, което ще направят, е да претърсят данъчните регистри за недвижима собственост на името „Прескот“.

— Тази земя е собственост на майка ти, Анди. И се води на моминското й име — Уорън, а не Прескот. Мога да останат тук колкото желаят. Хубаво е човек да си има приятна компания.

 

 

Хармън и Сесил влязоха в салона за татуировки на Саут Конгрес авеню номер 1514. БОДИАРТ ОТ РАМОН. Някакъв мексиканец с тениска, изопната над мускулите му, седеше пред компютър и чукаше по клавишите.

— Ти ли си Рамон?

— Аха.

— Търся Анди Прескот. Познаваш ли го?

— Не.

— Кантората му е точно над теб.

— О, за тоя Прескот ли става дума? Адвокатът по пътните глоби. Изобщо не се мярка наоколо.

— А как изглежда?

— Над метър и деветдесет, с черна коса, дебел.

— Каква кола кара?

— Буик.

Хармън излезе и изсумтя.

— Видя ли го тоя вътре? Нашарен от горе до долу.

Сесил кимна и каза:

— Значи нашият човек е с ръст на баскетболист.

 

 

Джийн Прескот приготвяше сьомгата, Анди и Франки подреждаха масата, а Пол учеше Джеси да пее една нова песен, акомпанирайки й с китара на задната веранда. Анди ги чуваше в кухнята.

— Изпей това, миличко.

Баща му изсвири няколко ноти, после се разнесе нейният глас:

Героите на кънтрито, изчезващ вид сме ние,

сега светът е само бизнес и музиката също.

Гласът й беше силен, плътен и уверен.

Пол Прескот влезе в кухнята с китарата в ръка.

— Джийн, чу ли как пее това дете? То е истински талант. Имаме си кънтри певица.

Появи се и Джеси, която каза:

— Пол, нали не се подиграваш с мен?

— За какво, миличко?

— За това, че мога да стана кънтри певица.

— О, аз никога не се подигравам на хората за мечтите им. Изпей я още веднъж.

Той засвири и тя запя.

Героите на кънтрито, изчезващ вид сме ние…

Баща му се включи и двамата запяха в дует:

… сега светът е само бизнес и музиката също.

Пяха така до началото на вечерята.

— Наложи ни се да обикаляме от място на място — каза Франки. — Монтана, Ню Мексико, Западен Тексас. Надявахме се, че това ще ни е последното местене.

— Е — каза баща му, — ние пък прекарахме трийсет и пет години тук. Джийн наследи земята, преди да се оженим. Взех я заради нея — каза той и намигна на Франки.

— А аз се омъжих за него, та да има кой да храни птиците — не му остана длъжна Джийн. — Анди ми каза, че си художничка.

— Всъщност искам да бъде художничка.

— Ще ми е интересно да видя твои картини.

— Наистина ли? Имам цяла папка.

— Покажи ми я, след като вечеряме.

Баща му погледна към Джеси.

— Обичаш ли сьомга? По-добре кажи „да“, иначе Джийн ще те накара утре да ядеш тофу.

— Това не е ли китайска храна?

— Май да.

Два часа по-късно Анди завари Джийн на задната веранда с чаша вино в ръка. Баща му вече си беше легнал; Франки и Джеси се бяха качили в стаята си. Анди седна до майка си.

— Много ще ми липсва този мъж — въздъхна тя.

Анди почувства, че в очите му напират сълзи, и не каза нищо. Седяха безмълвно, слушаха нощните звуци и усещаха лекия повей откъм реката.

— Спомням си как едно време седях на таза веранда и си представях мъжа, за когото ще се омъжа. Не приличаше на Пол Прескот. Но когато го видях онази вечер в „Броукън Споук“, се влюбих в сините му очи. И след трийсет и пет години все още усещам тази тръпка.

— Родителите на Дейв са разведени, а родителите на Трес не са единствено заради попечителския фонд. Вие двамата как успяхте да съхраните връзката си?

— Успяхме, защото всеки си има свой собствен живот и живот, който споделяме. Никога не сме се опитвали да се променяме един друг. И двамата си даваме сметка, че един живот без страст е вяло съжителство. А ние живяхме истински.

Анди хвана ръката й и я стисна.

— Знаех, че ще се случи — каза след малко тя.

— Кое?

— Че ще доведеш момиче да го представиш на майка си. Надявах се, че Мери Маргарет няма да е последната.

— Хей, тя беше страхотна… за една четвъртокласничка.

— Франки ти подхожда повече.

— Повече от Мери Маргарет?

— От онези момичета в „Хоул Фудс“.

— Не е това, което си мислиш, мамо.

— Видях как я гледаш. И как проблясват очите й.

— Проблясват от желание да ме убие.

Джийн се усмихна.

— Не мисля така. — Тя вдигна папката с рисунките на Франки. — Не е вземала уроци, а е доста добра. Природен талант.

— Животът й не е бил лек.

— Животът й не е свършил. — Тя отпи от виното. — Хубаво е, че са тук. През последната година баща ти никога не е бил толкова въодушевен. В тези сини очи отново се появи искрица живот.

Анди се замисли за времето, когато Пол Прескот нямаше да го има.

— Мамо, ще ме закараш ли утре в града? Велосипедът ми остана в апартамента.

Тя кимна.

— И мини през кабинета ми. Имам актове за теб.

 

 

Катрин Рийвс се бе вкопчила в ризата на мъжа си и писъците й огласяха апартамента в болницата.

— Спаси го, Ръсел! Спаси го! Не го оставяй да умре!

Зак беше изпаднал в кома.

Съпругата на Ръсел бе получила нервна криза. Той я беше открил в банята с разтворена ножица. Едва бе успял да я изтръгне от ръцете й. Тя го бе зашлевила през лицето.

— Направи нещо! Спаси го!

— Ще го спася, Катрин. Ще намеря начин.

Ръсел Рийвс никога не се бе чувствал по-отчаян.