Марк Хименес
Най-важният клиент (12)

11

Един богат клиент променя значително живота на адвоката.

Шест седмици след деня, в който Ръсел Рийвс бе прекрачил прага на малката му кантора над салона за татуировки, Анди Прескот се събуди с кичури руса коса върху лицето си и нежна ръка на гърдите си. Той се усмихна, както често се улавяше да прави напоследък.

Беше сключил три сделки, беше заработил сто и петдесет часа и беше получил от Ръсел Рийвс хонорари в размер на 60 000 долара. Така че този понеделник Анди не се събуди в евтината си къща на Нютон стрийт, струваща 600 долара месечно. (Кой знае защо, не я бе освободил.) Събуди се върху едно огромно легло на най-горния етаж на един апартамент на три нива с наем 3000 долара на Пета улица в центъра на Остин. С момиче. Красиво момиче. Едно от онези повърхностни, но изваяни същества от „Хоул Фудс“.

Всъщност това беше самата Сузи.

Той се подпря на лакът и я загледа в захлас — беше страхотна. Съвършено лице, съвършено тяло, съвършен аромат. И не хъркаше. Беше самата мечта. Той нежно докосна голия й хълбок — да, беше истинска. Допирът до кожата й, особено на това възхитително място, бе по-вълнуващ и от тръпката, която изпита в деня, когато се качи на новия си стъмпджъмпър. Сузи се размърда и отвори сините си очи.

— Снощи беше страхотно, Анди.

Бяха вечеряли в „Куа“, луксозния ресторант с акулите, плуващи под пода.

— Ти беше права — каза Анди.

— За какво?

— Че си много скъпо момиче.

Вечерята му излезе осемстотин долара. Само два часа адвокатска работа.

— Но си струвам парите, нали?

Той се претърколи върху нея.

— О, да!

Анди Прескот беше най-щастливият мъж на планета.

 

 

Спалнята на третия етаж предлагаше невероятен изглед към езерото Лейди Бърд. Банята беше с гранитен плот, джакузи, парна душкабина за двама и биде. Кухнята и всекидневната бяха на втория етаж, а на първия имаше огромен гараж за единична кола. Жилището се предлагаше напълно обзаведено. И всичко това само за седем и половина работни часа на месец. Собственикът беше приятел на Трес; временно беше командирован в друг град. Анди щеше да наема апартамента месец за месец, но кой знае, ако собственикът не се върнеше, той можеше да го купи. Да живееш в луксозен дом в центъра на града беше неописуемо удоволствие.

Един час по-късно Сузи си беше тръгнала, а Анди бе облякъл изискано спортно сако и безупречно изгладена риза. Беше с луксозна вратовръзка и кожени обувки и караше стъмджъмпъра си към „Хоул Фудс“. Не се реши да си купи кола при тези цени на бензина, но имаше скъпи дрехи и страхотен планински велосипед, живееше в скъп квартал и спеше с красавица. Анди Прескот беше нов човек. Такъв, какъвто винаги бе мечтал да бъде.

Благодарение на Ръсел Рийвс.

Той паркира пред заведението, заключи велосипеда и влезе да закуси с тако. Беше се запътил към бара, когато едно момиче го пресрещна.

— Здрасти, Анди.

Боби. Беше сладка брюнетка, която учеше журналистика, но първата й специалност беше купонджийството. Поредното страхотно момиче от „Хоул Фудс“, облечено в спандекс.

— О, здравей, Боби. Тази сутрин си много съблазнителна.

Тя се усмихна и пристъпи още по-близо до него. Анди усети, че градусът на ситуацията започва да се повишава.

— Къде е Сузи?

— Кой? О, Сузи… да, ами… някъде.

— Видях ви снощи в „Куа“. Ще бъда там и тази вечер. Ако дойдеш сам, можем да пийнем или пък да правим… нещо друго.

Каквото и да беше другото, звучеше добре. Но проблемът беше Сузи. Тя щеше да му се обади по-късно да разбере плановете му за вечерта. Той можеше да не вдигне телефона, но Сузи, току-виж, се появила в апартамента му. (Интересно как жените си бранеха територията; това беше ново и вълнуващо преживяване за Анди.) Или пък дали не можеше да… Боби пристъпи още по-близо до него, за да направи път на една жена с количка; бюстът й, покрит само с тънък спандекс, се отърка в гърдите му и мигом изтри всичките му мисли за Сузи.

— Ще се видим довечера, Боби.

Тя стисна ръката му над лакътя.

— Доскоро.

Боби си тръгна и той остана загледан след нея. Това момиче имаше страхотно тяло.

Човек не можеше да свали усмивката от лицето на Анди Прескот дори и с плесница.

 

 

Анди беше станал нов човек, но продължаваше да си пие кафето в „Джо“.

— Я, тежкарят се появи — рече Гилермо Гарса, когато Анди се доближи до фургона му. — Изглеждаш много изтупан. Голямо кафе и кексче, нали?

— Само кафе. Вече закусих в „Хоул Фудс“. Но ми дай едно за Флойд Ти.

Гилермо кимна към велосипеда.

— Страхотно колело, човече.

— „Стъмпджъмпър“ е.

— Колко се бръкна за него?

— Шест хиляди и петстотин.

— Вече живееш нашироко.

— Пак съм си същият.

Гилермо се засмя.

— Ако Ръсел Рийвс ме наеме на работа, със сигурност няма да бъда същият. Забрави да си вземеш вестника.

— Какво?

— „Кроникъл“.

— Не ми трябва.

— Вече нямаш нужда да си търсиш гадже по обявите, нали?

Анди се усмихна.

— Открих едно по-добро място.

— „Хоул Фудс“ ли? — усмихна се на свой ред Гилермо.

— Позна, човече!

Двамата чукнаха юмруци за поздрав.

— Не се предавай, братко.

Анди плати и потегли към кантората си. Завари Флойд Ти на верандата пред салона на Рамон, даде му кексчето и пусна банкнота от двайсет долара в кутията за пури до него.

— Много щедро от твоя страна. Благодаря ти, Анди.

Анди Прескот си беше все същият човек, макар и по-добре облечен и с по-добро транспортно средство. Той продължаваше да работи в малката си кантора над салона за татуировки, все така ползваше компютъра на Рамон за електронната си поща и все така ходеше в съда, който се занимаваше с дела за пътни нарушения.

Анди беше хванат в капана на собствената си схема. Беше пуснал молби за обжалване на всеки акт на всеки клиент, така че имаше насрочени дела за всеки понеделник през следващите две години. Ако не се явеше на тях, общината печелеше служебно и той трябваше да се бръкне дълбоко в джоба, за да плати глобите на клиентите си. При средна глоба от 500 долара сумата скоро щеше да стане огромна. За следващия понеделник сутринта имаше насрочени пет дела, така че, ако не се явеше, трябваше да извади от собствения си джоб 2500 долара. А току-що беше платил 15 000 долара във вид на данък върху тримесечния си доход, социални осигуровки и здравна застраховка — отвратителна сума! За шест седмици къртовски труд бе получил само 45 000 долара след данъчното облагане. Сега разбираше защо богатите се оплакват, че правителството ги обира.

Анди Прескот не можеше да си позволи да плаща глобите на клиентите си.

Така че минути преди девет часа той влезе в градския съд. Пазачът Артуро му махна от кабинката си да минава, без да си изпразва джобовете. Анди се качи с асансьора до третия етаж и влезе в залата. Съдийката Джудит веднага го привика с жест. Когато той застана пред масата й, тя му се усмихна като майка, чийто син безделник най-после се е завърнал у дома с договор за работа. Захлупи с ръка микрофона и каза:

— Анди, днес имаш много делови вид. А прическата ти е… чудесна.

— Благодаря, Ваша Светлост. Изглеждате прекрасно както винаги.

— Знам, че си много ангажиран с мистър Рийвс, така че първо ще разгледаме твоите дела.

— Нямаше нужда, но ви благодаря, госпожо съдия.

Петнайсет минути по-късно и петте дела бяха решени в полза на клиентите му и Анди си тръгна от съда. На излизане мис Манинг го спря и му подаде визитката си, приведе се към него и прошепна:

— Отбий се в кабинета ми, Анди. Ще заключим вратата за една бърза извънсъдебна процедура. — Намигна му дяволито. Строгият костюм на прокурорката явно стягаше разгорещеното й тяло.

Анди се усмихваше, докато излизаше от съда.

 

 

Все така усмихнат, спря пред кантората си, където завари Флойд Ти. Седнал на тротоара с гръб към сградата, той пишеше нещо в бележника си, а на една лимузина, паркирана отпред, се бе облегнал Даръл, същински герой от екшъните. Даръл, шофьор и бодигард на Ръсел Рийвс, кимна към салона на Рамон и каза:

— Отиде да си прави татуировка.

Анди влезе вътре и видя Ръсел Рийвс да разговаря оживено с Рамон Кабрера.

— Ще боли ли?

Рамон се засмя.

— Разбира се, че ще боли, Ръсел. Болката е неразделна част от преживяването.

— Не знам, Рамон. Наистина ми харесва идеята да татуирам лицето на сина ми върху гърба си, но трудно понасям физическа болка.

— Ръсел, човече, физическата болка е прагът, който един мъж трябва да прекрачи, за да се озове от другата страна на живота.

— И какво има от другата страна?

— Просветление.

— Ти бил ли си от другата страна, Рамон?

Рамон съблече ризата си, за да покаже покритото си с татуировки тяло. Разпери ръце и бавно се завъртя.

— Ръсел… аз съм другата страна.

Ръсел Рийвс огледа живата фреска, наречена Рамон Кабрера.

— Господи, та ти си произведение на изкуството.

— Аз съм и художникът, и изкуството.

След малко Ръсел каза:

— Ще си помисля известно време.

— Мисли бързо.

— Довиждане, Рамон.

Рамон протегна юмрук; Ръсел го чукна със своя, както бе направил и на влизане, и си тръгна.

— Вземи си актовете — каза Рамон на Анди.

— Какво правиш тук толкова рано?

— Имам записан час. — Той погледна часовника си. — Но тя закъснява.

Анди грабна двата листа от плота и последва Ръсел навън, където видя Даръл да рита Флойд Ти с обувката си.

— Махай се от пътя ми, вонящ боклук.

Анди се втурна покрай Ръсел и с всичка сила блъсна Даръл в гърдите; горилата обаче не помръдна.

— Остави го на мира, дебелако!

Горилата сграбчи Анди за раменете и го стисна; стоманените пръсти на Даръл всеки миг щяха да му строшат костите и краката му се подкосиха. Помисли си, че ще припадне, когато чу спокойния глас на Ръсел:

— Пусни го, Даръл.

Тъмните очи на Даръл се отместиха от Анди към шефа му.

— Веднага!

Даръл разтвори пръсти и Анди едва не се строполи на тротоара.

— Извини се!

Даръл въздъхна и се обърна към Анди.

— Извинявай, че те сграбчих и…

— Не на него. На Флойд Ти.

— Какво?

— Извини се на Флойд Ти.

Даръл посочи към Флойд Ти.

— На един бездомен боклук?

— На един герой от войната.

— На герой от войната?

— Да. Флойд Ти е ветеран с ордени, Даръл. Загубил е крака си на бойното поле и заслужава уважение.

Лицето на Даръл омекна и той се надвеси над Флойд Ти.

— Ей, човече, съжалявам, задето те нарекох „боклук“.

Флойд Ти вдигна безизразно лице към Даръл и изсъска:

— Задник.

Ръсел се засмя и каза:

— Заслужи си го, Даръл.

Горилата поклати глава и се върна при лимузината. Ръсел подаде банкнота от сто долара на Флойд Ти.

— Съжалявам, човече.

Флойд Ти пое банкнотата.

— Благодаря ти, Ръсел. Но не бива да наемаш задници. Не можеш да им имаш доверие.

— Вероятно си прав.

Анди и клиентът му изкачиха стъпалата до малката кантора. Анди отвори и подпря прозореца, така че да следи дали Даръл няма отново да срита Флойд Ти.

— Постъпихте много добре спрямо Флойд Ти.

— Някакви си сто долара.

— Не, имам предвид, че накарахте Даръл да се извини.

— Флойд Ти го заслужава.

— Не знаех, че с него се познавате.

— Запознахме се първия път, когато се отбих, а теб те нямаше. Поразговорихме се. Той е интересен човек.

— Даръл извади късмет, че Флойд Ти беше седнал на земята. Ако беше прав, можеше да свали протезата си и да го фрасне.

Ръсел въздъхна.

— Даръл си е… Даръл.

— Защо ви е да наемате човек като него?

— Защото е трудно да намериш състрадателен бодигард, Анди. — Той поклати глава. — Това е светът, в който живеем. Аз струвам петнайсет милиарда долара и съм много примамлив обект за отвличане. Жена ми също. Така че се нуждая от охрана. Да си богат има своите предимства, но и своите неприятности.

Те седнаха от двете страни на масичката за карти.

— Току-що минах да видя как върви строежът.

— Преустройството.

— Напредва бързо. Знаех си, че си най-подходящият адвокат за тази работа, Анди.

— Благодаря ви.

— Мисля, че ти си най-подходящият и за една друга работа.

— Каква работа?

Ръсел се отпусна на стола.

— Анди, искам да поправя някои грешки.

— Какви грешки?

— От миналото си. Направих преоценка на живота си и открих, че има още много да се желае.

— Какво да се желае? Вие сте милиардер.

— Има неща, които не могат да се купят с пари. Душевното спокойствие например. Не се гордея с всичко, което съм направил, Анди. Дълбоко съжалявам за някои неща в живота си.

Звучеше като онзи сенатор, когото бяха хванали със смъкнати панталони в тоалетната на едно летище. Анди кимна.

— Знам какво имате предвид, Ръсел. Слава богу, че не задържам в съзнанието си такива спомени.

— За да не те измъчват ли?

— Не, алкохолът ги замъглява.

— Аха. Е, нещата, които съм вършил, са малко по-сериозни от това да се напиеш и да се държиш като глупак. — Той самият не знаеше какво е да се държиш като глупак. — Анди, аз…

Анди се бе опитал да разведри разговора, но Ръсел остана съвсем сериозен. Адвокатът беше сигурен, че клиентът му всеки момент ще направи самопризнание за убийство.

— … не се държах добре с жените в моя живот.

Анди осъзна, че е спрял да диша от напрежение. Това ли била работата? Но в следващия момент си помисли, че може би Ръсел ги е малтретирал, макар че всяка жена от СаКо би успяла да срита Ръсел Рийвс така, че да му се завие свят. Беше твърде слаботелесен, за да малтретира жени.

— Със съпругата ви ли?

— С любовниците ми.

— Какво се е случило с тях?

Ръсел Рийвс въздъхна и каза:

— Спях с тях и после ги зарязвах.

— Просто сте ги зарязвали, така ли?

Ръсел кимна.

— Но нали не сте ги наранявали… физически?

— О, не. Просто ги зарязвах, без да ме е грижа за емоционалните им страдания. Мислех само за себе си.

— Значи вие се чувствате виновен за бившите си гаджета отпреди… колко време, петнайсет, двайсет години?

Ръсел отново кимна.

— За колко говорим — за две… три?

— За седемнайсет.

— Седемнайсет. Имали сте седемнайсет гаджета? Още преди да забогатеете?

Ръсел повдигна рамене.

— Имах чар.

— Вероятно и още нещо. — Анди поклати глава. — Седемнайсет. Хей, това е внушително постижение!

— Анди, ти никога ли не си мислил за старите си приятелки? Не си ли се чудил в какво положение са, какво правят?

— Имал съм само една приятелка, когато бях… в четвърти клас. Мери Маргарет Макдърмот. Тя се омъжи за един доктор и има четири деца.

— Ти си на двайсет и девет и последната ти приятелка е била в четвърти клас?

— Е, до неотдавна. Благодарение на вас.

— На мен ли?

— Плащате ми добре.

Ръсел Рийвс се усмихна.

— Е, предполагам, че едно момиче от „Хоул Фудс“ не ти излиза евтино.

— Вие знаете за Сузи?

Или за Боби.

— Един ден спрях да хапна нещо и те видях да говориш с една хубавица. Блондинка.

Сузи.

— Предположих, че ти е гадже. Доста е красива.

— Сладка е.

Анди се сети за сутринта в леглото… страхотното голо тяло на Сузи… как те…

— Анди?

— Какво? О, да, бившите ви гаджета.

— Искам да ги компенсирам.

— Как?

— По единствения възможен начин — с пари.

— Искате да дадете на някогашните си гаджета пари, защото едно време сте ги изоставили?

— Защото ги използвах като сексуални обекти за собствено удоволствие.

— Ръсел, така правят всички мъже. Жените също. Тук, в СаКо, просто държим това да не става на публично място. — Той поклати глава. — Беше ли по взаимно съгласие?

— Разбира се.

— Тогава какъв е проблемът?

— Вината.

— И вие ли сте католик?

— Не.

Анди изпъшка.

— В какво се състои моята задача?

— Да ги намериш. Да им дадеш пари. Да улесниш живота им.

— Искате да намеря бившите ви гаджета и да им дам пари? И това е всичко?

— Това е всичко.

— Значи връчвам на всяка жена по един чек и казвам: „Много поздрави от Ръсел Рийвс“?

— Не. Искам да го направиш анонимно.

— Защо?

— Това са седемнайсет жени и поне една от тях може да се похвали на пресата. Представяш ли си заглавията в таблоидите? Те само това чакат.

— Мисля, че със сигурност ще си вдигнат тиражите.

— Анди, искам да откриеш бившите ми любовници. Ако са задлъжнели, ще им платя дълговете. Ако са болни, ще платя за лечението им. Ако са бездомни, ще им осигуря жилище. Възнамерявам да изкупя вината си, като направя живота им по-добър. Но това трябва да остане в пълна тайна. Не бива да казваш на абсолютно никого, дори и на Сузи.

— Защо просто не наемете някой частен детектив?

— Защото те продават информация. И могат да свидетелстват срещу тези, които ги наемат. А ти не можеш.

Анди се отпусна на стола си.

— Да, привилегията на клиента.

Ръсел Рийвс кимна.

— Информацията, споделена от клиента, е поверителна — каза Анди. — Не мога да разкривам на никого нищо. Не мога да бъда принуден дори да свидетелствам в съда.

— А ако се изпуснеш пред приятелката си и в пресата се появи нещо?

— Ще бъда лишен от адвокатски права.

Клиентът милиардер отново кимна.

— Това е абсолютна тайна, Анди.

Ръсел му връчи два листа. На тях бяха изписани имена и адреси.

— Това ли е всичко, с което разполагате?

— Имената им и последните им известни адреси.

— Ами аз дори не знам откъде да започна.

Ръсел посочи листовете.

— На края на втория има едно име. Холис Макклоски. Той е частен детектив с кантора в центъра на града, бивш агент на ФБР. От висшия ешелон. Моите адвокати са го използвали при корпоративни разследвания. Обикновено не издирва хора, но ще го направи, ако цената е добра.

— Нали споменахте, че не желаете да наемате частен детектив?

— Не желая аз да го наемам. Искам ти да го направиш. Дай му списъка, нищо повече. Не споменавай името ми. Кажи му да ги открие, да научи всичко за тях: финансово положение, дългове, съпрузи, деца и да направи досие на всяка една от тях. Но неговата работа свършва дотук. Той няма да се свързва с жените. Това е твоя задача. Разбери от какво се нуждае всяка една от тях и как мога да им помогна. После ми донеси информацията.

— Как ще разбера дали съм открил точно тези жени?

— Направи снимки. Аз ще разбера.

— Нямам фотоапарат.

— Купи си, ще го платя.

— Тази бивша клечка от ФБР няма да се задоволи с малко пари, Ръсел.

— Тази сутрин, докато ти беше в съда, преведох по попечителската ти сметка петдесет хиляди долара. Плати му колкото поиска.

— Ръсел, защо избра мен за тази работа? Наясно съм защо ме нае за сделките със СаКо, но и твоите адвокати могат да свършат сегашната задача. Няма никакъв проблем те да наемат Макклоски.

— Не искам официалните ми адвокати изобщо да знаят за това.

— Защо?

— Защото познавам Холис и той ме познава. Познава и адвокатите ми. Ако те го наемат, той ще разбере, че аз съм клиентът. А разбере ли, ще научат и неговите служители… и техните съпрузи, съпруги, приятелки и приятели. Всички ще научат. А това не трябва да се случва. Никой не бива да знае.

Анди сви рамене и каза:

— Вие сте шефът.

— Добре. Ето основните правила. Обсъждаме проблема само при лични срещи, никакъв телефон. Никаква електронна поща. Нищо в писмен вид. Когато научиш нещо, само ми звънваш на мобилния, и аз идвам при теб.

— Тези адреси в Хюстън, Чикаго, Ню Орлиънс, Маями, Лос Анджелис, Денвър… Да не са били студентки в Тексаския университет?

— Не. Запознавах се с тях по време на командировките си.

— Значи отивате в Чикаго или Маями, харесвате си някое момиче и го вкарвате в леглото си? Безплатно ли?

Ръсел само повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Не че се хваля, но…“.

— Искате да пътувам със самолет из цялата страна, за да открия тези жени?

— Първа класа.

— Първа?

— Разбира се.

Анди никога не беше летял в първа класа.

— И скъпи коли под наем. Нали можеш да караш и друго освен велосипед?

— Естествено.

— Петзвездни хотели, румсървис, каквото пожелаеш. И ще ти плащам по петстотин долара на час. Защото ще пътуваш много и… ще трябва да оставиш сладката Сузи, докато приключиш с тази работа. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

— Разбира се.

Той не каза нищо за върховната Боби.

— Ръсел, ами сделките в СаКо?

— Могат да почакат. Работи по новата задача нонстоп. Искам да намериш тези жени по възможно най-бързия начин.

— Вие сте шефът.

Богатият му шеф се изтегна на стола. Да, всичко това беше малко налудничаво, но нали майка му винаги казваше: „Богатите са различни от мен и теб“. А Дейв му беше казвал, че чел за един чернокож рап певец, който всеки ден се потапял във вана с шоколад, и за един ирландски прочут актьор, който целият се намазвал с мед и после влизал в сауната, и за разни киноактриси, които редовно си правели клизми, за да са слаби. Ей, богу, в сравнение с техните приумици желанието на Ръсел Рийвс да открие няколко стари приятелки изглеждаше почти нормално. Почти.

Анди усети, че шефът му го гледа изпитателно.

— Нещо притеснява ли те, Анди?

— Ръсел, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се. Какъв въпрос?

— Има ли нещо друго, свързано с тази задача, което не ми казвате?

Ръсел продължи да се взира в него, после се изправи и отиде до прозореца. Дълго време остана загледан навън, преди да проговори.

— Анди, ти четеш ли некролозите във вестниците?

— Не. А вие?

— Всеки ден.

— Защо?

— Заради сина ми. Нали знаеш за неговото състояние?

— Само онова, което съм чел в пресата.

— Той е страхотно дете. И е смел. Умира, но всеки ден се събужда с усмивка. — Ръсел помълча и накрая промълви: — Аз убих собствения си син, Анди.

— Как така?

— Аз му предадох този ген.

— Кой ген?

— Мутирал ген… раков ген. Предадох го на Зак.

— Ръсел, не се чувствайте виновен. Не сте знаели, че носите такъв ген, нали?

— Да. Но това не променя факта, че Зак умира заради мен. Аз съм го осъдил на смърт.

— Вашите учени… не могат ли да го спасят?

— Не, Анди, не могат. Единственият ми син ще умре.

Анди се почувства много неловко. През шестте седмици, откакто Ръсел Рийвс го беше наел на работа, нито веднъж не бе и помислял за личната трагедия на клиента си, чийто единствен син умираше. Анди го възприемаше просто като източник на хонорарите, които той му плащаше и които щеше да продължава да му плаща. Ръсел Рийвс беше подарил на адвоката си Сузи и новия велосипед, апартамента и ресторантите, новото отношение към него в „Хоул Фудс“. Анди не се беше замислял никога за клиента си. А благодарение на Ръсел Рийвс той се беше превърнал в уважаван адвокат.

— Съжалявам, съчувствам ви.

Стори му се, че Ръсел всеки момент ще се разплаче, но той се овладя и каза:

— И аз ти съчувствам, Анди. Заради баща ти.

— Вие знаете за него?

Ръсел кимна.

— Слушам диска му в колата си. Много е добър. Могъл е да стане голяма звезда.

Сега пък Анди без малко да се разплаче.

— Така и не успя да пробие.

Адвокат и клиент се гледаха известно време. И двамата бяха съкрушени от ударите на съдбата. Накрая Ръсел въздъхна тежко.

— Затова чета за мъртъвците. За живота им, какво са правили, кого се обичали, кой ги е обичал. Това ме накара да се замисля за собствения си живот. Какво съм правил, кого съм обичал, кой ме е обичал. Как съм се отнасял към околните. Искам да коригирам някои неща… Да изкупя вината към сина си, към тези жени, към хората в живота ми… Преди да… — Изглеждаше безпомощен и объркан. — Анди, ще ми помогнеш ли?

— Да, ще ви помогна.

— Благодаря ти.

Ръсел Рийвс си тръгна, но на прага се обърна и попита:

— Анди, нали ще запазиш в тайна това, което ти споделих?

Анди кимна.

— Аз съм вашият адвокат.