Марк Хименес
Всички екстри (10)

9

Бек връзваше връзките на обувките на Меги с двоен възел.

— Не се притеснявай, миличка.

— Не се притеснявам. Мама казва, че в училище е забавно.

Куклата беше в раницата й.

Бек се изправи. Учителката от детската градина го гледаше със съчувствие, сякаш искаше да каже: „Първият училищен ден на бащата“. Бек Хардин никога досега не беше водил свое дете на първия училищен ден. Но ги беше завел на последния.

Обединеното училище на окръг Гилеспи покриваше малко под 3000 квадратни километра и обучаваше четири хиляди ученици в четири образователни нива: предучилищно, начално училище, прогимназия и гимназия. Бек и Джей Би вече бяха оставили Люк в началното училище.

— Майка ми е на гости при Христос — каза Меги на учителката си. — Скоро ще се върне, вероятно по Коледа.

— Добре дошла в детската градина, Меги — каза жената и се обърна към Бек. — Здравейте, аз съм Гретхен Йънг.

Беше младичка, стройна блондинка, облечена с дънкова пола и пъстра блуза; приличаше на Мери Джо Майер от гимназията.

— Аз съм Бек Хардин. Това е баща ми…

— Ооо, познавам Джей Би. — И тя се обърна към баща му. — Мерлото беше прекрасно.

— Значи знам какво да подаря на учителката за Коледа — отвърна Джей Би.

Гретхен погледна тефтера си и смръщи вежди.

— Трябва да е станала някаква грешка. Още днес ще преместя Меги в друг клас.

— Защо?

— Не пожелахте ли да е в английски говореща група?

— Възможно ли е?

— Да, при нас е възможно. Всички английски говорещи родители пожелават същите учители, за да може часовете на децата им да са на английски. Аз водя латино групата. Официално се води двуезична, но така се разделят децата.

Бек надникна в класната стая. Беше светла и изпъстрена с рисунки, постери и изработени от децата предмети, а от тавана висяха украшения. Децата до едно бяха мургави и си говореха на испански. Той се обърна към учителката.

— Това е държавно училище, нали?

— Не казвайте това на английски говорещите родители. — Тя се огледа и сниши глас. — Директорката ни, мис Родригес, е от Сан Антонио. Когато започна работа миналата година, заяви на администрацията, че сегрегацията на децата е незаконна, спря всички молби и смеси групите. Американските родители побесняха и се оплакаха на училищното настоятелство. От администрацията отмениха нашето разпределение и позволиха на родителите да избират учителите.

— Но след като е незаконна сегрегация, как се налагат?

— Просто никой не се оплаква.

— Ами родителите латиноси?

— Повечето живеят тук нелегално. А и на кого да се оплачат? Ако подадат молба до щатската управа, веднага ще се разчуе, американските работодатели ще ги вкарат в черния си списък и те никога повече няма да си намерят работа. Градът е малък. Нуждаят се от работа и затова не се оплакват.

— И децата им попадат в изцяло испански говорещи групи?

— Да, а в началното училище попадат в класове за специално обучение.

— Защото са латиноси?

— Защото не говорят английски. По този начин не трябва да полагат тестовете за успеваемост. Латиносите нямат високи резултати и администрацията изиграва системата, като ги вкарва в специалните класове. Ако не допускат латиносите до тестовете, в окръга ще има по-висок успех. Наскоро дочух един служител от администрацията да казва колко се радва, че най-сетне са махнали табелата „Welcome — willkommen — bien venidos“ от Мейн стрийт. Искал да се сложи друг надпис „Никакви мексиканци“. Мексиканците проваляли резултатите ни. А в днешно време, Бек, държавните училища се интересуват само от резултатите.

— Ами онзи закон „Нито едно изоставащо дете“?

Мис Йънг посочи мургавите дечица в стаята.

— Ето как изглежда този закон в училище.

— Законът на нежеланите последствия.

— Законът не означава нищо за тези хлапета, те просто искат да учат. Трябва да видите личицата им, когато се учат да четат на английски. Мозъчетата им прищракват и всички думички в учебника оживяват пред тях. Толкова са щастливи. Затова преподавам.

Бек помисли, че тя ще се разплаче.

— Хората могат да си спорят колкото искат за нелегалните мексиканци, но тези деца са родени тук. Те са американски граждани и имат право на образование, точно като германските деца. — Тя се поуспокои и въздъхна. — Трябва да се боря за тези деца всеки ден, за да им дам шанс.

Тя се обърна към едно мургаво момиченце, стиснало ръката на майка си.

— Ola, Graciela! Buenas dias! — каза момиченцето. — Señora Gomez. Le gust a su verano?

— Si — отвърна майката.

— Este año será maravilloso.

Майката се наведе, целуна момиченцето и си тръгна. Мис Йънг подкани децата:

— Меги, Грациела, защо не отидете да намерите чиновете си? Ще седите една до друга.

Момичетата влязоха в класната стая, всяка с раница на рамо и усмивка на лице. Мис Йънг кимна към сеньора Гомес, която се отдалечаваше.

— Ето, майката е незаконно пребиваваща, но Грациела има американско гражданство.

— Испанският ви е много добър — похвали я Джей Би.

— Старая се да го поддържам. Нямаме испански преподаватели, така че някой трябва да говори езика. Мис Родригес кара децата да рецитират клетвата за вярност на испански и английски всяка сутрин. Американците учат испански, мексиканците учат английски. На тази възраст възприемат доста бързо.

— Умен ход — отбеляза Джей Би.

— Умна директорка. — Мис Йънг отново се огледа и сниши глас до шепот. — Но германците се превърнаха в Гестапо. Училищното настоятелство заяви, че иска училищата да поощряват германските корени, а не мексиканските. За подобно изказване в Остин щеше да се наложи да подадат оставка. Но не и тук. Казаха на мис Родригес: „Повече никакви клетви на испански и никакъв испански в училище“. Четирийсет процента от учениците ни са латиноси, но настоятелството иска да спре изучаването на испански в цялото училище. Но мис Родригес не се отказва.

— Как са я наели тук?

— Беше назначена само за показ. Щатската администрация беше притиснала училището да предприеме действия за подпомагане на мексиканските ученици и училищното настоятелство реши, че ако наеме мексиканка за директорка, щатската управа ще ги остави на мира. Но мис Родригес продължава да упорства. Училището се превърна във военна зона между нея и американците. Американските родители дори не я поздравяват. Наричат я „мексиканката“. Опитват се да я уволнят. — Мис Йънг въздъхна и поклати глава. — И така, искате ли да преместя Меги?

— Не, искам вие да й бъдете учителка. Мога ли да ви попитам нещо?

— Питайте.

— Защо ми казахте всичко това? Как разбрахте, че не съм като останалите американски родители? Вие не ме познавате.

— Познавам Джей Би. — Жената се усмихна и погледна в тефтера си. — Ще ми трябва картонът с имунизациите на Меги.

— Ами ще трябва да…

Джей Би подаде някакъв документ.

— Били са й всички инжекции.

Мис Йънг се усмихна.

— Тя да не е коза, Джей Би?

— Приготвил съм й обяда — невъзмутимо продължи Джей Би. — Никакво безалкохолно, никаква захар. Има и резервен чифт дрехи в една чанта с цип, с името й, както и една възглавничка и одеялцето й за спане.

Бек се втренчи в баща си.

— Одеялцето й?

— Имаш нещо против ли?

— Но защо й е резервен чифт дрехи?

— В случай че се напишка — отвърна мис Йънг.

— Но тя се напишква само през нощта.

— Децата на нейната възраст понякога се напишкват и по време на следобедния сън. По-добре е да сме подготвени.

Интеркомът пропука.

— Надявам се да спечелите, Бек — каза мис Йънг. — Не ми се вярва, но ще гласувам за вас.

Тя влезе в класната стая и подкани децата да станат и да поставят ръце на сърцето си. Меги махна на Бек и Джей Би. Двамата мъже й махнаха в отговор и се отдалечиха по коридора. По интеркома се чу детско гласче, което рецитираше клетвата на английски; след него друго детско гласче започна да рецитира на испански: „Yo prometo lealtad a la bandera de los estados Unidos deAmerica…“.

Джей Би каза:

— Дядо ти по майчина линия ми е разказвал, че когато близките му се преселили, говорели само на немски и отказвали дори да учат английски. Настоявали да живеят тук, на границата, в изолация, и не искали да имат нищо общо с американците.

— Тогава защо са се преселили?

— Защото не са можели да притежават земи в Германия. А тук можели да си купят. Дошли, за да работят здраво и да подобрят живота си. Сега техните потомци негодуват срещу мексиканците, защото искат да направят същото.

— А немците и мексиканците в крайна сметка не са толкова различни.

— Разликата е, че германците нямат нищо против мексиканската храна.

 

 

Стотици байкъри се бяха стекли във Фредериксбърг. Но не размирници, които си търсят белята, а улегнали майки и бащи от средната класа, облечени с черни кожени елечета, кожени каубойски панталони, яхнали дизайнерски мотори „Харли Дейвидсън“, които търсеха добър ресторант, за да се нахранят.

— Човек би решил, че с кожени панталони през август може да му е малко топло — отбеляза Джоди.

— Жени с каубойски панталони — защо ли това е толкова интересно? — попита Бек.

Джоди го изгледа.

— Защото си от мъжки пол.

— Джоди, мислиш ли, че кампанията ни за Бек наистина му помага? — обади се Джанел.

Джанел Джоунс като че ли не обръщаше внимание как изглежда. Косата й беше къдрава и черна със сиви нишки и тя очевидно се беше отказала от грима. Носеше синята дънкова риза, с която рисуваше, и джинсова пола; беше обула розово пластмасово сабо. Джоди, от друга страна, беше слаба и беше облечена с дънки, червени ботуши с черни бомбета и черна тениска. Джанел караше тюркоазен спортен тъндърбърд, а Джоди — джип 4×4. Странна двойка.

— Джанел, ако ние не организираме кампанията, то кой ще го направи? — После добави към Бек: — Не се обиждай.

— Знаеш какво имам предвид, знаеш какво мислят всички за нас.

— Че сме двойка смахнати либералки, когато вдигаме врява в градския съвет и пред училищното настоятелство.

— А кореняците не могат да го понесат.

— Почитай Господ и гласувай за републиканците! — възкликна Джоди.

— В Остин никой не се вторачваше в нас. Тук сме като животни в зоологическата градина, непрекъснато ни сочат.

— Джанел, Бек не иска разни тесногръди десни консерватори да гласуват за него, нали, Бек?

— Ами…

— Тогава кой ще гласува за него? — каза Джанел. — Не се обиждай, Бек.

— Всички, които познаваме, ще гласуват за него — отсече Джоди.

— Ще получи гласовете на хората по Мейн стрийт, Джоди, но немците няма да гласуват за него.

— И какво да направи, да обещае, че ще натика мексиканците в затвора като окръжния прокурор ли?

— Не. Просто казвам, че може би не му помагаме, като ни виждат с него на обществени места.

— Предпочитам да общувам с вас двете луди либерални лесбийки, отколкото с големците в града — обади се Бек.

Двете го погледнаха странно.

— Знаете какво искам да кажа — сви рамене Бек.

Като се изключат байкърите, центърът на града беше спокоен и щеше да остане такъв до петък на обяд, когато се стичаше цял поток туристи с джипове и каравани. През почивните дни центърът на града принадлежеше на туристите, затова местните идваха в града през седмицата. Тази сутрин Джоди и Джанел запознаваха Бек с търговците по Мейн стрийт, по-голямата част от които се бяха преместили в града от Остин и гласуваха за демократите, и нито един от тях не говореше немски.

— При всички избори е едно и също — отбеляза Джанел. — Мейн стрийт срещу немците. И ние винаги губим. На последните общински избори деветима немци се кандидатираха без опозиция. Не успяхме да накараме никой да се кандидатира срещу тях… не си струваше труда.

— Този път ще спечелим — заяви Джоди. — Имаме Бек Хардин. Говори се, че си притеснил окръжния прокурор — обърна се тя към него. — Настоява немците да му отпуснат повече пари. — Тя посочи надолу по Адамс стрийт. — Виждаш ли онзи магазин — „Дивия запад на тексасеца Джак“? Когато Томи Дий снимаше тук „Самотният гълъб“, изкупи всичките му дрехи за капитан Кол. Не мисля, че Лари Макмъртри получава заслуженото признание като писател, а ти?

— Ами… не знам.

— Той наистина спечели „Пулицър“ за „Самотният гълъб“ и наградата на Академията за „Планината Броукбек“ и…

Джанел рязко дръпна Джоди, но не успя да я накара да млъкне.

— Не днес, Джанел. — И тя отново се обърна към Бек. — Но понеже е тексасец…

— Не днес ли?

— Броукбек… не беше ли онзи филм за каубоите гейове?

— Това притеснява ли те?

— Хей, играл съм куотърбек. Ръцете ми бяха върху задника на един тип цели дванайсет години.

— Не днес ли?

— Не днес, Джанел.

Джанел беше поставила ръце върху едрия си ханш и на лицето й беше изписано недоумение. Изражението на Джоди беше решително. Между двете явно имаше стар неразрешен конфликт.

— Какво става, момичета? — попита Бек.

— Мексиканско еспресо мока — отвърна Джанел. — Двойно еспресо, мексикански ванилов сладолед, шоколадов сироп, канела и бита сметана. Направо да умреш. Винаги когато минем покрай „Клиър Ривър“, си поръчваме.

Стояха пред „Клиър Ривър Пекан Ко“, старомодна сладоледена къща с бонбоненочервена витрина и плакат на Елвис на витрината.

— Защо не предлагате такова кафе във вашия магазин?

— Да, точно това ми трябва — отвърна Джоди, — цял ден да гледам сладолед. Сега поне се разходихме дотук.

— Не си променяйте навиците заради мен. Ще ви изчакам.

Бек седна на една червена метална пейка под сянката на навеса до едно механично конче за деца. Джоди седна до него и каза на Джанел:

— Днес ще пропусна.

— Защо? — намръщи се Джанел.

— Защото е удебелително.

— Това не те спря първите хиляда пъти. Мамка му, Джоди, не сме тръгнали да си търсим каубои.

— Ти си вземи, Джанел, просто днес не искам.

— Но нали винаги си го делим.

— Кажи на Джон да ти направи малко кафе. Трябва да вляза във форма за състезанието.

После обясни на Бек:

— Търговците от магазините по Мейн стрийт организират надбягване всяка Коледа. Трябва да си с костюм на Дядо Коледа, за да участваш. Джоди вече е печелила няколко пъти.

След това се обърна към Джоди.

— Сигурна ли си?

Джоди кимна. Джанел влезе в заведението точно когато голям дизелов пикап с немска овчарка отзад паркира на едно от свободните места до тротоара. От него слезе един от местните жители, който влезе в „Клиър Ривър“, без да изключва двигателя.

— Ако в Остин си оставиш така колата — отбеляза Джоди, — докато излезеш, няма да я намериш. А хората тук не заключват къщите си дори нощем.

Няколко минути по-късно ранчарът излезе, ближейки розов сладолед във фунийка, поръсена с цветни захарни пръчици, досущ като любимия сладолед на Меги. Той им кимна и ги поздрави. Когато отпраши в облак черен дизелов дим, Джоди каза:

— Старите местни жители като него, ако ме видят на пътя със спукана гума, ще спрат и ще я сменят, без да се замислят. Но ако карам под сто километра в час по пътя за пазара, направо ще ме прегазят. Тексасците са най-милите хора в света… докато не седнат зад волана на пикап. Проблемът е, че повечето тексасци карат пикапи. — Джоди се обърна към него и го погледна в очите. — Благодаря ти, че се кандидатира, Бек. Може би ще успееш да промениш нещата.

— Законът не може да оправи всичко.

— Но един добър съдия може да се опита.

— Защо търговците по Мейн стрийт не се обединят и не променят нещата?

— Защото първо трябва да спечелим изборите. И защото немците отлъчват всеки, който се опълчи срещу тях. Ако трябва да ремонтираш магазина си, градският съвет ще отхвърли искането ти. Идва време да си подновиш договора и немският собственик ти вдига наема до небесата. Така стават нещата в малките градове, Бек. Затова търговците по Мейн стрийт гласуват срещу немците тайно, но никога не биха им се опълчили публично.

— Вие с Джанел го правите.

Тя се усмихна.

— Ние сме просто две луди либералки. Освен това сме собственици на сградата.

Джанел се върна с мексиканското си еспресо мока и те продължиха да се разхождат по тротоара. Бяха се отбили при собствениците на „Смелата маймуна“, „Зерц“, и Ъртбаунд Трейдинг Къмпани, на чийто прозорец се мъдреше Буда. Джоди отбеляза, че във Фредериксбърг по-добре би се продавало африканско изкуство, отколкото статуйки на Буда.

Бек поспря пред „Аксесоари без имена“ на мястото на старото кино „Палас“. Спомни си как се бяха натискали с Мери Джо на балкона. На витрината бяха изложени хавайски ризи от по 100 долара.

— Не помня Джей Би да е носил други освен, карирани ризи.

— Аз му подарих първата хавайска риза — каза Джоди. — Преди пет години за Коледа. Живееше и се обличаше твърде еднообразно.

— Той те харесва.

— И аз го харесвам.

— Вероятно би се оженил за теб, ако не беше… толкова млада. Та на колко си години?

Тя поклати глава.

— Не се давам лесно.

Стигнаха до „Джакузи маниаци“.

— Любимият ми магазин — каза Джоди. — Правят соли по желание на клиента, според любимия му аромат и цвят.

— Соли за вана по поръчка за скотовъдци?

— За туристите. Мейн стрийт не е за местните. — Тя посочи нагоре и надолу по улицата. — Трите „магически пресечки“. Витрините се отдават под наем за десет хиляди долара месечно и магазините на тези три пресечки докарват по милион и половина туристи в града всяка година. Търговците по Мейн стрийт се поддържат, за да не могат старите немци в градския съвет да прецакат всичко това.

— Как?

— Като позволят да дойдат големите вериги. Опитваме се да прокараме наредба за забрана на веригите магазини, за да не се окажем с кафенета „Старбъкс“ на всеки ъгъл и „Виктория Сикрет“ до „Нимиц“. Туристите идват, защото магазините ни са различни. Ако градът заприлича на Хюстън или Далас, защо да идват чак дотук?

— Но ако веригите магазини се настанят тук и туристите изчезнат, градът отново ще стане какъвто беше, докато живеех тук, с празни сгради по Мейн стрийт.

— Единственото желание на някои от старите немци е да прогонят туристите. Както и нас новодошлите.

— Но защо?

— Защото вече не харесват града си. Смятат, че всичко отива по дяволите заради либералите от Остин и латиносите от Мексико. За старите немци няма по-лошо от либерали и латиноси.

Минаха покрай бижутерията „Джийп Колинс“ и спряха пред „Кучелогия“ — произнасяше се точно като психология — магазин само за кучета. На витрината се мъдреше тениска с надпис „Твой съм от първото излайване“; в магазина се предлагаха кучешки креватчета, кучешки играчки, кучешки колички, кучешки сладкиши с невероятна глазура, като онези, които се правеха за хората, и кучешки полички. Розовите полички бяха доста зловещи. Бек обаче протегна ръка на жената зад щанда.

— Здравейте, аз съм Бек Хардин. Ще се кандидатирам за съдия.

 

 

Здравейте, аз съм Ани Хардин, съпругата на Бек.

Бяха изминали шест седмици от последния път, когато Бек чете от имейлите на Ани до Джей Би. Не беше събрал сили за повече. До този момент. Мисълта за нейните писма, запаметени в този компютър, изгаряше съзнанието му. Трябваше да разбере всичко. Минаваше единайсет, Джей Би и децата спяха. Бек беше решил да започне от началото, от първия имейл на Ани до Джей Би. Току-що го беше открил — с дата отпреди две години и половина.

Скъпи мистър Хардин,

Здравейте, аз съм Ани Хардин, съпругата на Бек. Не мога да повярвам, че ви открих!

Търсех нови вина в интернет (не пия много, но обичам вино, а Бек не би тръгнал да пазарува вино с мен. Той изобщо не пие). Както и да е, попаднах на информация за винарските изби в Тексас, Хил Кънтри. Знам, че Бек е израснал там, и когато кликнах на винарна „Краят на пътя“ и прочетох името „Джей Би Хардин“, разбрах, че съм открила баща му. Това е невероятно. Свекърът ми е собственик на винарска изба. Но Бек ми каза, че е израснал в ранчо за кози. Няма значение, нека ви дам малко информация. Имате двама внуци: Лукас Бек, на осем години, и Меган Ани на три. Те са страхотни деца. Прикачвам последната ни семейна снимка.

С Бек се оженихме преди десет години, след като завърших Юридическия факултет на университета в Нотр Дам. Практикувах почти две години, но след това реших да се отдам на майчинството. Бек е партньор в голяма адвокатска кантора в Чикаго. Живеем в Уинетка, на трийсетина километра на север от града. Умолявала съм го да ме заведе в Тексас, но той се е зарекъл никога да не се върне там. Знам, че майка му е починала, когато е бил малък, но какво се е случило между вас двамата?

Моля ви, пишете ми. (Това ще остане между нас двамата, нали? Хей, доверете ми се, аз съм адвокат. Ха!)

Поръчах две бутилки вино.

Ани Хардин

Бек кликна на „изпратени“ и прехвърли изходящите имейли. Джей Би беше отговорил на Ани още същия ден.

Скъпа Ани,

Това беше много приятна изненада. Мили боже, децата изглеждат страхотно. А ти си красива жена. Бек е мъж с късмет.

Аз се отказах от отглеждането на кози преди около осем години и се захванах с винарския бизнес.

Майката на Бек почина, когато той беше на тринайсет. Аз не се справих особено добре. Бек беше много ядосан и си тръгна оттук, преизпълнен с омраза към мен. Това е тежко бреме за един мъж.

Никога не съм мислел, че Бек ще иска да живее в голям град, но предполагам, че е щастлив.

Ще ти изпратя виното, което поръча, но заплащането ще е чрез повече снимки.

Д. Б.

Бек откри десетки писма, писани за около година. Джей Би пращаше още вино на Ани, тя му изпращаше семейни снимки. Разказваше му за кариерата на сина му, за семейство Хардин в Чикаго и за родителите й, които бяха починали; той й разказваше за живота на Бек като малък и за Пеги, за Тексас Хил Кънтри и за метличината. Постепенно писмата им ставаха все по-приятелски.

Скъпи Джей Би,

Шардонето беше превъзходно! Поздрави Хектор от мен.

Този път поръчах цял кашон. Бек изобщо не забеляза етикета. Него, разбира се, го няма вкъщи, когато пия вино.

Децата са на училище, а Бек е в Лос Анджелис за поредния продължителен процес. Той е адвокат по така наречените обществено значими дела. Има корпоративни клиенти из цялата страна и пътува почти всяка седмица. Веднъж пледира пред Върховния съд (и спечели). Много е добър. Би се гордял с него. Само дето отсъства толкова много и децата растат без него, а аз ги възпитавам сама. Знам, че такъв е светът в днешно време, и се радвам, че имат поне един родител, който винаги е край тях, но Бек пропуска живота им. Знам, че обича децата, мен също, но вече свикнах да спя без него. Естествено, с една бутилка от виното ти спя като къпана! (Шегувам се. Пия само по една-две чаши всяка вечер. Или три. Снощи изпих четири. Човек не може да е алкохолик, ако пие само вино, нали?)

Хайде стига оплакване за днес. Може да започна да ходя на фитнес. Време е да се отърва от тлъстинките, натрупани покрай раждането! (Минаха само четири години.) Ще взема да отслабна (е, не чак толкова де) и Бек ще започне да прекарва повече време вкъщи. Прилагам снимки от първия учебен ден.

С обич, Ани

 

П.П. Джей Би, двайсет и три години е много време. Двамата с Бек трябва да се помирите. Децата имат нужда от дядо и аз искам да те прегърна. Искам да видя избата и да се запозная с Хектор. Дори да е последното нещо, което ще направя, но отново ще ви събера с Бек.

Значи страхотният им живот не е бил толкова страхотен за Ани. Но тя го беше пазила в тайна от него и беше споделяла с баща му. Самият той беше толкова отдаден на кариерата си, че я беше предал като съпруг, а децата си като баща. Сякаш спечелването на поредното дело щеше да промени живота му. Сега знаеше, че бракът, децата, болестите и смъртта са нещата, които променят живота. Всичко останало беше просто вълнички по реката. И наистина, последното, което Ани беше направила, бе да събере Бек и Джей Би отново.