Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саванти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seeking Crystal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Кристал

Преводач: Кристина Георгиева

Година на превод: 2013 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1030-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17478

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Как човек възвръща нормалното си отношение към друг, когато все още се чувства замаян от най-прекрасните целувки в живота си? Наложи се да направим десет дублажа на сцената, но нито в една от прегръдките не почувствах монотонност. Когато свършихме, бях руина и не мисля, че Хав се чувстваше по-добре. И на двамата ни беше ясно, че някъде по света живееха нашите сродни души. Не бях очаквала да изпитам такава сила на чувствата към друг човек. Но и дълбоко бях обезпокоена, когато открих, че усещам всичко това не към друг, а към Хав. Привличането не беше само физическо — бях започнала да харесвам човека под очарователната външност. И макар че често се дразнехме един друг, той прояви невероятна нежност по повод на случилото се между нас. Можеше да ме вземе на подбив, но когато разбра, че и двамата изпитваме привличане един към друг, той не ми се присмя, нито се престори, че нищо не се е случило, при все че това щеше да е най-лесният изход от неловката ситуация. Отнасяше се към мен внимателно, а към случващото се с възхищение.

Докато вървяхме към къщи в ранните часове на деня, изведнъж ме осени мисълта, че се бях влюбила малко в него.

По улиците на Венеция рядко цареше покой, но сега те бяха притихнали. Няколко рибарски лодки се движеха по канал Гуидека, връщаха се от нощна смяна обратно в лагуната, а моторите им мъркаха в скута на вълните. Не след дълго щяха да стоварят улова си на рибния пазар на моста Риалто, готвачите щяха да излязат на пазар за пресни морски деликатеси и да започнат пазарлъците за плодовете и зеленчуците, градът щеше да се отърси от съня и да се върне към делника, но в този час беше наш и на котките, които кръстосваха тесните улички. Нощем те винаги изглеждаха злокобни, свърталища на убийци и призраци, настоящето се разтапяше в миналото, каналите нашепваха неудържани обещания със стари гласове. В сенките се спотаяваха древни обиди.

Хав взе ръката ми. Разлюля ръцете ни между него и мен и тихичко си затананика. Игривото му настроение държеше злите духове на разстояние, сякаш вървяхме в собствен балон от щастие.

— Знаеш ли, Кристал, може би ще трябва отново да обсъдим въпроса дали между нас няма връзка. Така и не опитахме да се свържем както трябва.

Бях омекнала от лунната светлина и тишината и затова не отвърнах с обичайната си войнственост.

— Опитах се да ти обясня още в Денвър — не мога да осъществявам телепатична връзка.

— Но нали имаш дарба?

— Съвсем незначителна. Намирам разни изгубени вещи.

— Като Трейс, така ли?

Поклатих глава.

— Нищо чак толкова необикновено. Той може да открие всяка вещ, до която някой се е докоснал. При мен тази вещ трябва да е твоя — като например ключовете ти или любимото ти плюшено мече.

Той стисна ръката ми.

— Не разбирам защо наричаш дарбата си незначителна. Има купища деца по света, които ще си умрат за това. Родителите им паднат на колене пред теб, за да ти благодарят, задето си намерила бебешкото одеялце на детето им.

Усмихнах се, когато си представих картината.

— Да, знам. Братята и сестрите ми понякога се възползват от дарбата ми. Не че някога са коленичили пред мен.

— Предполагам, защото те имат за даденост. Та, защо толкова се страхуваш от телепатията?

— Смяташ, че се страхувам, така ли?

— Греша ли?

Може би се страхувах.

— С мен никога не се получава. Същото като с птиците, които връхлитат двигателя на самолет — мозъкът ми е двигателят, а всичко онова, което кръжи около хората, е ятото от чайки. Мога да се справям, когато сама чертая курса си към нечий ум, но когато някой тръгне към мен, изцяло ме помита и рухвам. — На върха на Моста на Академията спряхме. Кой би подминал мястото, когато луната посребряваше мастилените води на Големия канал? — Струва ми се, че наистина ме е страх да не би да открия, че не съм истински савант като всички вас. — Ето на — истината ми излезе наяве.

— Тогава каква си? — Той се обърна към мен. Изпитвах благодарност, че не се подигра със страховете ми.

— Не знам и аз. Нещо като издънка в рода може би. Някога виждал ли си друг савант, който да не умее да общува чрез телепатия?

— Не, но това не означава, че няма и други. Ще ми се да ми позволиш да те погледна с дарбата си. Може би ще мога да ти кажа защо ти е толкова трудно да се свързваш чрез телепатия с другите.

Последния път, когато ми предложи да направи това, аз се паникьосах и на мига побягнах. Реакцията ми беше предизвикана от страха. Сега се чувствах далеч по-спокойна, усещах Хав по-близък и вече не се боях от него, но се страхувах да науча какво не беше наред с мен.

Той обви ръцете си около кръста ми и аз се облегнах на гърдите му. След като часове наред бях правила това пред камерата, всичко ми се струваше съвсем естествено. Дори се чувствах така, сякаш имах запазено място за паркиране точно до сърцето му. Тази мисъл ме накара да се усмихна.

— Не знам какви сме си един на друг с теб, Кристал, но ми се иска да бъдем поне приятели. Можеш да разчиташ на мен. Аз ще се погрижа за теб. Ако нещо не е наред, не е ли по-добре да го научиш от мен, отколкото от някой непознат?

Кимнах.

— Да, прав си.

Той се затресе с тих смях.

— Ще ми дадеш ли писмено потвърждение? Смяташ, че съм прав за нещо?

— Не, защото няма да спреш да ми го напомняш. — Той миришеше толкова приятно — лек аромат на одеколон за след бръснене, на лосиона, с който ни свалиха грима, и на нещо, което беше Хав. Трябваше да възпра желанието си да потъркам лицето си в кожата, която се виждаше през разкопчаните горни копчета на ризата му. — Ще ти позволя да ме погледнеш, но не сега.

— Добре, друг път тогава — съгласи се той. — Сигурно е към четири сутринта. Със сигурност няма да бъде сега.

Насила се откъснах от него.

— Може би трябва да изчакаме да мине сватбата. Какво ще кажеш? Ако новините за дарбата ми са лоши, тогава все още не искам да ги научавам, а ако са добри, няма никакво значение, че ще ги чуя едва след като мине.

За моя изненада той се съгласи.

— Да, предпочитам семейството ми да е тук, когато установя контакт. Можем да обединим способностите си със Зед и да ти направим обстоен преглед. Виктор, по-големият ми брат, е изключително надарен в областта на контрола над съзнанието и би могъл да разбере дали някой е бърникал в главата ти по едно или друго време.

Но аз не бях давала съгласието си да разкрия недостатъците си пред цялото му семейство.

— Хав, та аз дори не ги познавам. Не ми се иска всички да участват.

— Нямах предвид всички — само Зед и Виктор. Зед е седмият син и има по малко от почти всички наши умения, а освен това може да ни държи заедно, когато правим дружно проучване. Досаден е като конска муха, но ще свърши работа. — От тона му личеше, че не мисли онова, което казваше. Хав беше много по-близък с братята си, отколкото аз с моето семейство. — Когато Скай и Феникс срещнаха братята ми, и двете имаха насадени лоши работи в главите си, макар и по различен начин. Известно време беше трудно, докато ги оправят. В нашия свят понякога се случва някои от савантите да станат жертва на такива злини. Злосторниците сред нас не са малко и контролът над съзнанието е очевиден начин за действие.

— Но аз съм сигурна, че никой никога не ми е причинявал нищо. Скай и Феникс ми разказаха, че са попаднали в ръцете на злодеи. А моят живот е бил спокоен и безгрижен — училище, семейство, нищо лошо не ми се е случвало никога.

— В такъв случай няма да открием нищо такова. Но аз все пак искам да се уверя.

— Добре, но не обещавам. Нека първо отново да се срещна със Зед и Виктор. Не им съобщавай какво си намислил. Искам сама да преценя дали мога да ги пусна вътре.

— Моля те, Кристал.

Вдигнах ръка.

— Стига вече, Хавиер Бенедикт. Достатъчно територия отстъпих за тази вечер.

— Хавиер Бенедикт ли? Сега вече знам, че наистина съм прекрачил границата, щом използваш цялото ми име. — Той ме завъртя във валс около Кампо ди Санта Агнезе, малко площадче близо до апартамента ни с няколко от оскъдния брой дървета, които растяха в Дорсодуро. — А ушите няма ли да ми издърпаш?

— Не ме предизвиквай!

Той ме повдигна върху една пейка, разходи ме до края й, а сетне, когато слязох от нея, ми се поклони.

— Ще прости ли някога госпожицата дързостта на своя смирен слуга?

— Виждам, че одеждите от осемнайсети век са полепнали по маниерите ти. — Потрих с кокалчета главата му. — Глупчо.

— За вас, милейди, сър Глупчо.

Когато стигнахме до моста пред нашата порта, и двамата едновременно осъзнахме, че приливът отново бе дошъл.

Вдигнах крак и му показах ботуша си.

— Още едно конче на гръб?

— Не! Гордостта ми не може да го понесе. — Той седна на гърбицата на моста, свали си обувките и ги тикна в ръцете ми — На, дръж! И каквото и да правиш, само не ги изпускай! — Тогава, преди да успея да разбера какво е намислил, той ме грабна в ръцете си и нагази във водата, която стигаше почти до коленете му.

— Хав! Нали съм с ботуши! Няма нужда да ме носиш.

Той ме притисна по-близо.

— Има нужда, и още как, милейди. Нима не сте чели „Наръчник по галантност за джентълмени“?

Поклатих глава и се засмях, защото той взе да съска, когато пръстите му усетиха студената вода.

— На страница двайсет и осма, изрично се споменава, че джентълменът ще бъде изритан позорно от редиците на събратята си, ако приеме второ конче от една дама. Той следва да жертва пръстите си, за да не се намокри тя.

— Но не и Тимбрълевда си, така ли? — Аз стисках обувките за връзките над водата.

— Не, не и Тимбърлевда си. — Той се ухили широко и ме остави край портата. — По-добре да си взема обувките, преди да им се е случило нещо лошо.

 

 

Затоплянето в отношенията ни продължи и през следващата седмица. При все че продължавах да съм претрупана с работа, аз вече не отбягвах гостите ни, а Хав дори дойде да тича с мен един-два пъти. Той беше в по-добра форма от мен и нали беше отраснал в планините, където имаше на разположение безкрайни горски пътеки, та гледаше на лекия ми тръс по „Затере“ като на много градско събитие, но подмятанията му не бяха подигравателни, а по-скоро шеговити, затова аз и Роко правехме изключение и ги подминавахме. Късите крачета на кучето ми даваха нужното извинение, когато спирах да си почина, а Хав беше достатъчно мил да се престори, че ми вярва.

Но между двамата имаше съперничество за ергенското и моминското парти. След колебливото ми начало, аз се бях впрегнала здраво на работа да организирам вечерта. Никой от нас не издаваше всички подробности от плана си, но не можехме да се стърпим да не подхвърлим по някой и друг дразнещ намек на другия, с който да го разтревожим, че неговата вечер ще бъде засенчена.

— Даймънд, да не забравиш — за петък трябва да си купиш наистина специална рокля, най-скъпата и от най-добрия дизайнер. Не ме интересува, дори ако заради това на сватбата ще трябва да ядем от картонени чинии, но не може да ни излагаш — обявих аз на сестра ми в понеделник по време на вечерята и се постарах братята Бенедикт да чуят всяка дума.

Хав повдигна вежди.

— Нали не си ми откраднала идеята за казиното? От самото начало още трябваше да си мълча повече и да не издавам толкова много неща.

Аз махнах с ръка презрително.

— Казино ли? Как пък не! Това е толкова предсказуемо и, бих се осмелила да прибавя, обикновено. Всеки опитен турист може да се помотае там.

Хав изплю виното в чашата си. Трейс взе ръката на Даймънд и я погали с пръст.

— Къде ще ходиш, скъпа, та ще трябва да ограбиш банката, за да си купиш роклята? Не забравяй — аз съм полицай и ще трябва да те предупредя, че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб, когато стигнеш в съда.

Тя се засмя.

— Не се безпокой, скъпи, няма да направя нищо незаконно…

Той се усмихна широко.

— Просто ще накарам майка ти, Скай и Феникс да ограбят банката вместо мен.

Трейс изпъшка.

— Не отваряй дума за това, Даймънд. Трите заедно могат да направят могъщ отбор — мама вижда в бъдещето, Скай я бива да мести разни неща с ума си, а Феникс може да накара времето да спре. Биха могли да проникнат във Форт Нокс и никой няма дори да разбере.

При следващата ни среща трябваше да поразпитам по-подробно момичетата за способностите им — всичко това ми се струваше интригуващо.

— Спокойно, Трейс. Досега трябваше да си разбрал, че Даймънд си има малък, но процъфтяващ бизнес, така че няма да се наложи да връхлети с взлом в банката, за да си купи премените. Но на бъдещата ти балдъза, която се труди за една оскъдна надница, може и да се наложи да прибегне до отчаяни мерки.

По лицето му личеше, че Трейс не разбра дали се шегувам — човекът беше живял прекалено дълго сред престъпници.

— Спомням си, че в началото, когато заживееш сам, е трудно. Ако имаш нужда от нещо, Кристал, трябва да ни кажеш. — Той хвърли поглед към Даймънд, но тя му се усмихваше любящо.

— Няма страшно, капитане. Не можеш да си представиш колко находчива е Кристал. — Даймънд го потупа по бузата.

Уха! Двамата бяха толкова мила гледка.

— Точно така. Аз работя в ателие за костюми — сама ще си ушия дрехите и няма да счупя с тухла витрината на бутик „Версаче“

Хав дръпна купата със салата от брат си.

— Трейс, докато момичетата тук се занимават с рокли и други щуротии, ти защо не ми дадеш мерките си за костюма и другата екипировка, която ще ти трябва. — Хав поръси марулите със зехтин. — Лола много държи всичко да пасва точно.

— Лола ли? — изпищя Даймънд. Исках да я предупредя да не се хваща на въдицата, която Хав размахваше пред нея, но вече беше късно.

Хав си сложи малко пармезан и пипер.

— Страх ли те е, Даймънд? И има за какво. Това тук да не ти е училищен излет. Та аз организирам ергенско парти и мога да те уверя, че то ще завърти главата на Трейс. Може би Лола е много вещ спортен инструктор, но може би е екзотична танцьорка. Оставям на въображението ти да реши кое от двете.

Завъртях очи към Даймънд.

— А може би и двете. Според мен на мъжете това много би има харесало. Не се безпокой, Ди, Луиджи и неговата банда няма да ни разочароват. — В действителност Луиджи беше нисичкият, очилат готвач на контеса Николета, с когото обсъждахме менюто за петък, но за нищо на света двамата братя Бенедикт нямаше да научат това. — Той обеща да ни приготви нещо пикантно точно за вкуса ни.

— Ъъ… Кристал — Даймънд изглеждаше обезпокоена и ме накара да се запитам дали в стаята имаше някой, който наистина да ме познава. — Нали не си прекалила? Аз бях на моминската вечер на Мари и стриптийзьорите там бяха стъпили с огромна крачка отвъд границите на добрия вкус.

Придадох си невинно изражение.

— О, разбира се, че не съм. Луиджи и компания ще бъдат самият образец на добрия вкус.

Даймънд вдигна вежди, но после ме видя, че й намигвам. Отпусна се назад в стола.

— Отлично. Искам вече да е петък!

Трейс и Хав се спогледаха продължително. И двамата знаеха, че Даймънд никога не би наела отбор от италиански еротични танцьори, но на мен ни един от двамата ми нямаше много доверие. О, как се забавлявах само! Наведох се напред и доверих на сестра ми:

— Предупредих Луиджи да не е нещо много люто. Подчертах, че всички до една сме дами с изтънчени небца, затова представлението трябва да е апетитно, но не прекалено пикантно.

— О, мили боже! — Даймънд се плесна по лицето със салфетката.

Хав не ме изучаваше с подозрение. Дали не попрекалих с готварската метафора? Той ме ритна леко по крака под масата.

— Какво? — попитах го само с устни, докато Трейс и Даймънд потънаха в един от малките си, романтични разговори с полушепот. От деликатност към мен, не използваха телепатия, когато бях около тях.

— Люто, но не прекалено пикантно? Сладкишче, това не ти подхожда.

— Мисля за сестра ми — рекох превзето.

— Добре. Защото нали съм те целувал и знам, че ти си женският еквивалент на люто чили.

Изчервих се.

— Шшшът!

— Че защо? Всичко е запечатано на лента и светът ще го види — погледът му падна на устните ми.

— Престани! — Боях се, че Даймънд може да забележи. Да се забъркам с девера й не беше най-разумното нещо, което можех да сторя за бъдещата хармония на семейните взаимоотношения. Но той сви рамене.

— Изглежда, не мога да се възпра. Може би трябва да звънна на Лола и да синхронизираме плановете си за петък. Явно, че ще имам нужда от нещо, което да разсее вниманието ми, за да не се поддам на изкушението.

Да не се поддаде на изкушението ли! Непокорното ми съзнание закрещя, макар да знаех, че това щеше да ми създаде много главоболия. Затова се фокусирах върху чувството на оскърбление — как можеше дори да си помисли, че една екзотична инструкторка по водни ски ще разсее вниманието му.

— Добре, обади се на Лола. — Озъбих му се широко аз, но без да се усмихвам. — Но помни едно, сладкишче: твоето парти може и да стане забавно, но моето ще бъде незабравимо!

В сряда Даймънд бе извикана по спешност в Рим, за да сдобри двама враждуващи саванти от едно семейство. Бяха си разменили писмени обвинения и страстите се бяха нагорещили опасно. Трейс и Хав я придружиха заради разходката. И това беше добре дошло, защото Лили се появи в магазина с предложение, което никой от тях нямаше да одобри.

— Кристал, ще ми направиш ли една огромна услуга? — нахлу Лили в магазина и попита още от вратата. Беше облечена в яркочервена блуза и пола, носеше сребърни обеци във формата на светкавици и сякаш изсипа хиляда волта електричество в спокойния ми работен следобед.

— Не знам, зависи какво искаш. — Захвърлих работата си настрани. — Винаги чета дребния шрифт, преди да слагам подписа си някъде.

— Мъдро момиче! — Лили се облегна на тезгяха. — Но ще ти хареса. Всъщност, аз ще ти направя услуга. — Тя вдигна захвърлената рокля — синя коприна, избродирана на ръка — която подгъвах. — Хубава е.

— За петък е. За моминското парти на сестра ми.

— Мхм. Ще изглежда фантастично. Но най-напред на въпроса. Какво ще правиш довечера?

Чаках другите да се върнат чак късно вечерта.

— Нямам планове. Но предполагам, че синьора Кариера все ще ми намери работа.

— Тогава ще я помоля да те пусне рано днес. Имам мисия за теб.

— Звучи обещаващо.

— Стив Хю — нали го помниш? Красивият актьор, от който чак ченето ти увисва, с банкова сметка с размерите на Монако?

Усмихнах се широко.

— Май го забелязах.

— Той ще придружи мен и Джеймс на откриването на една изложба тази вечер. Агентът му мисли, че ще стои добре на образа му да го заснемат, докато се занимава с високо изкуство. Трябва му история, с която да отвърне на удара на някои неприятни статии за провалената му връзка.

— Ти и Джеймс ли?

Тя махна с ръка.

— Ние сме приятели — нищо повече. Нима не знаеш за приятеля му в Ел Ей?

О, извинявай.

— Та, да се върнем на Стив. Момичето на деня беше изпъдено, защото взела, че разказала на жълтите вестници някои подробности от връзката им срещу пари.

— Предателка!

— Точно така. И затова Стив има нужда от някое красиво момиче, което да хване под ръка довечера и да покаже, че вече е преживял раздялата и продължава напред. Момиче, на което може да се довери.

Дали Лили биеше натам, накъдето на мен ми се струваше, че бие?

— Аз не съм красива.

— Лошо си подбрах думите. Исках да кажа — поразително и необикновено. Но кажи — какво по-добро начало на кариерата ти на модел от това името ти да се свърже със Стив, макар и за кратко? Лицето ти ще излезе във всички клюкарски рубрики оттук до Сиатъл.

— Стив иска аз да изляза с него? — Изпитвах странна смесица от емоции — отчасти радост, отчасти ужас.

— Е… той всъщност не знае, че го уреждам точно с теб. — Лили ме тупна по носа. — Не се впускай в романтични мечти — това е само една среща, нищо повече от възможност. Той няма да се влюби в теб и да те отнесе в палата си в Холивуд. По-добре се прости с тези очаквания.

В действителност, аз не исках Стив да ме води никъде. Имаше само едно момче, което ме караше да си мисля за приказния край „и те заживели щастливо“, но името му не започваше със „С“.

— Да, знам добре това, Лили, но ми е малко обидно да открия, че съм просто име в списък, през който минаваш.

Лили се засмя.

— Ако това ще ти донесе утеха, ти беше на върха. Какво ще кажеш?

Дали да си вадя цяла вечер очите, като пришивам пайети, или да изляза в компанията на филмови звезди?

— Трябва само да се обадя на секретарката ми по светските въпроси, за да отложи срещата ми с Тейлър Лаутнър до вторник, да премести Робърт Патинсън за другата седмица, но при все това, май тази вечер съм свободна.

— Благодаря ти! Ей сега ще уредя нещата със синьората и ще отидем да те облечем.

Погледнах дънките си и шарената си блуза.

— Да не искаш да кажеш, че няма да мога да дойда в този вид?

— Само чакай да видиш, Кристал Брук. Намислила съм нещо специално за теб.