Джос Стърлинг
Кристал (18)

Осемнайсета глава

Гондолиерът ме остави на стъпалата и аз загледах след него. Той пое към дома си, който вероятно бе пълен с момчета с ангелски лица, и те до едно се упражняваха да изпълняват арии, та когато пораснат достатъчно, да сменят баща си. Искаше ми се и моят живот да бе толкова простичък. Натиснах домофона.

Никакъв отговор.

Беше късно, някъде към полунощ. Така ли щеше да свърши приключението ми: да седя на тези стъпала до сутринта? Огледах стената. След провала ми в амплоато на нинджа от предишния ден, сега и през ум не ми минаваше да я прескачам. Отново натиснах звънеца, но този път задържах пръста си върху бутона.

От домофона долетя пращене:

— Да?

— Добър вечер. Кажете на контесата, че Кристал Брук е дошла да я види.

Последва кратко мълчание, после вратата се отвори с бръмчене.

„Заповядай в мойта гостна, рече паякът на мухата“ — промърморих аз, като в главата ми безполезно се вмъкна този стих от една стара песен. — „Остани вярна на лъвския образ, Брук: той ти дава сила.“

Градината беше пуста. Мрачните очертания на живия плет се простираха наоколо във формата на шахматна дъска, а бледосивите сенки на статуите приличаха на фигури, зарязани по средата на партия, играна от великани. Без светлината от пламтящите факли на партито на Даймънд, тайният остров имаше вид на призрачно място. За миг ми стана жал за затворения граф, който е отраснал в тази странна обстановка; нищо чудно, че не беше прокопсал.

Градинската врата ми отвори икономът. Друг персонал, изглежда, нямаше.

— Може ли да взема палтото ви?

— Благодаря — стоях с ръце в джобовете и се чувствах съвсем не на място в тази разкошна стая.

— Ще предам на контесата, че сте тук — рече напевно икономът и тръгна да изпълни мисията си.

Прекосих помещението, за да разгледам инкрустирания със злато часовник върху една мраморна масичка. Чернолики херувими — жизнерадостни родственици на моя гондолиер — подпираха циферблата.

„Кристал, къде си?“

Подскочих, когато гневният глас на Хав профуча през главата ми като изстрелян с катапулт снаряд.

„Излязох да подишам малко чист въздух.“

„Това го разбрах. Феникс казала на Айвс и той ме събуди. Къде точно се намираш?“

„О, Хав, няма да останеш доволен от мен.“ Буйният ми нрав беше се изпарил заедно със здравия ми разум, но аз не можех да лъжа моята сродна душа. Оставих го да огледа обстановката.

Мълчание.

„Хав?“

„Да, все още съм тук. Защо си отишла там, Кристал?“

„Трябваше да направя нещо, за да спася момичетата. Имам план.“

„Който не пожела да ми разкриеш?“

Не му бях разкрила плана, защото щеше да ме спре.

„Не беше точно така.“

„Не се залъгвай: точно така е било.“

Имаше право. Ако той се бе запътил към някаква опасност, без да ме вземе със себе си, щях да побеснея.

„Божичко, съжалявам.“

„Съжалението ти сега не може да ме трогне. Мислех си, че нещата между нас вървят много добре, че сме един екип.“

„Екип сме…!“ Имаше пълно основание да се сърди, но ми бе непоносима мисълта, че толкова съм го огорчила.

„Пълни глупости, Кристал. Наумила си си, че трябва да се правиш на героиня, рискувайки половината ми душа, без дори да ме попиташ какво мисля. Така не се работи в екип.“

Върна се икономът и никак даже не се изненада, като ме свари със стичащи се по бузите ми сълзи.

— Контесата ще ви приеме.

Кимнах и си избърсах с ръкав страните.

„Трябва да тръгвам, Хав. Трябва да се съсредоточа върху това, което ще й кажа.“

Хав вече беше изпаднал в отчаяние.

„Моля те, не го прави. Обърни се и излез от там. Ще дойда да те взема.“

„Много е късно. Вече съм тук.“

Гняв разклати връзката ни, както става при земетресение.

„Хубаво. Иди да съсипеш съвместния ни живот с идиотския си план! Но не се надявай да те чакам, като се върнеш. Може пък и аз да имам планове, които не искам да ти споделя, като, знам ли, например да се хвърля в басейн, пълен с акули.“

„Обичам те, Хав.“

„Не смей да ми говориш така! Ти не ме обичаш, щом си способна да ми причиниш това.“ Той затръшна вратата към нашата връзка и ме остави толкова наранена и страдаща, че едва дишах.

— Кристал, трябва да призная, че съм ужасно изненадана да те видя отново тук — контесата седеше край огнището, а краката й бяха подпрени на специална табуретка. Не бях в подходящо състояние да се изправя срещу й, но трябваше да го сторя.

— Има ли нещо друго, милейди? — попита икономът.

— Засега не, Алберто. Не се отдалечавай много.

Той се поклони и се изниза от стаята.

Захапах вътрешната страна на бузата си, като се мъчех да внимавам какво ми говори жената в библиотеката, а не сърдитият Хав оттатък канала.

— Контесо, благодаря ви, че ме приехте.

Тя ми даде знак да седна на отсрещния стол. Седнах. Известно време контесата разглежда лицето ми.

— Интересна е тактиката ти да дойдеш тук. Какво целиш да постигнеш?

— Искам да се договоря с вас.

Тя скръсти ръце на скута си:

— Какво имаш да ми предложиш? Бих казала, че, струва ми се, ще водим тази война до смърт и това е пределно ясно. Любопитен ход: да извадите на показ онзи актьор. Не съм очаквала това. Не съм очаквала, обаче, и да дойдеш тук с нещо, което вземаш според мен за маслинова клонка, права ли съм?

— Да.

— Хъм. Искаш ли нещо за пиене? — Тя посегна към едно малко звънче върху масичката.

— Не, благодаря.

Контесата отпусна ръката си.

— Добре, кажи сега каква сделка предлагаш?

Поех си въздух.

— Аз съм търсач на души. Предлагам ви да намеря партньорите на сина ви и внуците ви… и вашия собствен партньор, ако го търсите… при условие че ми кажете какво сторихте на сестра ми и останалите момичета.

Като се изключи проблесналата в тъмните й очи изненада, тя почти не реагира на моето съобщение. Само допря пръстите на двете си ръце и не отвърна нищо.

Какво друго можех да й кажа?

— Разбирам, че играете тази игра, за да понесат и двете страни щета в еднакъв размер: позор за позора, загуба за загубата. Ами ако предложа награда, която да компенсира това, да не се лишават братята Бенедикт от техните сродни души, а именно: вашето семейство да спечели своите?

Зачаках.

— Ти наистина си много по-интересна, отколкото считах първоначално — рече замислено контесата. — След няколко години, когато улегнеш, можеш дори да бъдеш достойна противничка.

Не очаквах точно такъв отговор.

— Май че не ви разбирам.

— Не, не би могла. Толкова много неща не разбираш, застанала на ръба на своята дарба, като дете, потопило пръстите на краката си във водата, загледано в океана.

— Но вие навярно желаете децата и внуците ви да бъдат щастливи? Цялата тази работа беше заради сина ви… сигурна съм, че милеете за тях — А подтекстът беше: макар да си една противна стара кокошка.

Тя погали с грапавата си длан гърба на другата си ръка:

— И ти смяташ, че като намериш двойниците им, те ще бъдат щастливи?

— Да. — Надявах се тази дума да бе прозвучала повече като твърдение, отколкото като въпрос.

Тя се премести на мястото си и обърна тялото си към портрета на красив мъж, който висеше до камината. Мъжът имаше зализана назад коса и изсечени черти на лицето, като идола от някое представление през петдесетте години на миналия век.

— Някога имах сродна душа. Моят съпруг. Той почина.

— О, съжалявам.

— Не е вярно — за първи път тя прояви истински дълбоко чувство и като стисна главичката на бастуна си, тропна с него по пода. — Не разбираш какво означава това, да изгубиш по-добрата част от себе си. Далеч по-добре е никога да не познаваш такова щастие, отколкото да живееш с липсата му в остатъка от живота си.

— Щом знаете колко е болезнено, защо тогава причинявате това на семейството ми? — не можех да разбера защо някой ще кара другите да страдат с неговата болка.

— А, момичетата не страдат — махна тя пренебрежително с ръка във въздуха. — Скъсих връзката им с партньорите им и я скътах, за да не им навреди отново. Само мъжете страдат — такова е моето отмъщение.

— Но нима не разбирате, че момичетата живеят половин живот, а дали и толкова?

— Нямаш представа — изстрелваше тя думите си към мен — каква мъка е да живееш със страстния, болезнен копнеж по нещо, което вече не притежаваш! Не знаеш в какво те превръща това.

Можех да се досетя: превръща те в озлобена душа, като тази насреща ми.

— Но защо вие трябва да избирате вместо тях?

— Глупости. Когато си търсач на души, през цялото време ти избираш вместо другите. Защо смяташ, че така им помагаш?

Това признание проеча през мен като сирена, сигнализираща за наводнение.

— Какво, да не искате да кажете, че и вие сте търсач на души? — това обясняваше толкова много неща.

— Разбира се. Само ние, търсачите, имаме власт да си играем с връзките на сродните души. Мислех си, че вече си го разбрала.

От това се почувствах ужасно невежа.

— Такава съм само от ден. Има още да се уча.

— Късметлийка си. Не си имала време да нанесеш щети с дарбата си; все още можеш да обърнеш нещата.

— Но аз искам да правя хората щастливи… цялостни. — Спомних си как се чувствах, когато бях при Хав. Дори караниците с него бяха много по… как да кажа, цветни от черно-белите чувства, които хранех към други момчета. Не можех, нямаше да се откажа от това.

— И какво ще направиш, когато някой савант дойде при теб за помощ, а се окаже, че той няма сродна душа, защото тя е починала при злополука, от болест или във война? Това не е абстрактен въпрос — такива неща се случват.

— Не знам.

— Или когато сродната душа е претърпяла поражения вследствие на възпитанието си, или може би страда от някаква душевна болест, което означава, че с нея е невъзможно и дори опасно да се живее? Би ли свързала с окови такива двама души до края на живота им?

— Аз… не съм сигурна. Моя работа ли е да решавам какво прави един савант с откритието?

— Щом отваряш вратата, значи носиш отговорност за това, което влиза през нея. Имаш ли смелост да се изправиш пред такова нещо? Ти си мислиш, че ще сбъдваш мечти, а може би само ще докараш един кошмар?

Тя малко по малко разколебаваше моята увереност, че дарбата ми е дадена свише; аз никога не съм била убедена в това и, напипала тази моя слабост, контесата умело я използваше. Струваше си да помисля върху доводите й, но не и сега, когато имаше истински хора, които страдаха, а не предполагаеми. Осъзнавах, че тя се мъчи да ме отклони от основното съображение, което ме бе довело тук: трябваше да намеря как да си разменим ролите.

— Контесо, не знам как ще постъпя, но не можете да отречете, че имах мъжеството да дойда тук и да застана пред вас. Не ми липсва смелост.

Тя наклони глава в знак на съгласие.

— Това ме изпълва с надежда за теб.

Сетих се за родителите си; след смъртта на баща ми не бях чула нито веднъж майка ми да се оплаква, че го е познавала.

— Но моля ви, отговорете ми честно: не си ли спомняте нещо хубаво от времето, когато сте живели със своя сродна душа? Не си ли е заслужавало да го познавате дори за краткия срок, в който сте били заедно?

В очите й заискри твърд пламък.

— Ти се осмеляваш да ми говориш така несериозно за Джузепе? Няма как да знаеш, няма как да разбереш — тя опря юмрук в гърдите си. — Нямаш и най-малка представа какво изстрадах, когато го убиха.

Връхлетя ме вълна от съжаление. Тя бе преживяла най-лошото. Едно беше смърт от болест, съвсем друго — някой друг да реши да ти отнеме любимия човек. Нищо чудно, че бе толкова озлобена.

— Струва ми се — започнах аз предпазливо, — струва ми се, че тогава сте приличали на мен повече, отколкото си давате сметка. Изслушах ви и чувам думите на някого, който е хранел надежди или илюзии, както смятате сега. Вие сте го обичали, сигурна съм. И тъй като познавам нрава ви, предполагам, че сте си отмъстили за загубата му.

Тя кисело се засмя.

— Нали видя Алберто и прислугата ми?

Кимнах.

— Това са синовете и дъщерите на човека, убил съпруга ми. Естествено, най-напред ликвидирах самия Миноти. Той минаваше за наш приятел, но ни предаде по най-долния начин. Кристал, ти не знаеш какво означава да избухне кавга между саванти и как тогава положението може да излезе от контрол.

Всъщност знаех: нали Даймънд бе отдала живота си именно на това — да предотвратява свади.

— Безразсъдният ми съпруг и Миноти се бореха за надмощие в Северна Италия, по линия на бизнеса, сякаш това имаше някакво значение! Предупредих ги, но те продължиха глупавата си битка. Миноти взе да губи властта си, затова повреди спирачките на колата на Джузепе — дори нямаше куража да го предизвика в лицето.

— Това е ужасно. — Нямах нужда от специална сила, за да разбера, че историята ще свърши грозно.

— Така е. Моята сродна душа падна от една скала по пътя за Гарда, тялото му бе потрошено и обезобразено, а след себе си ми остави едно дете без баща и справедливото желание за мъст. Заклех се синът ми никога да не познае болка като онази, която изпитах тогава. Научих се как да използвам дарбата си по нов начин: открих, че мога да заличавам и пренареждам нещата така, че емоционалните връзки да се късат. Никой не разбираше, защото те изобщо не си спомняха какво съм направила. Всъщност до твоето идване.

Трябваше да й кажа, та дори това да я разгневи — сравнението поразително ми се натрапваше.

— Значи сте повредили мозъка на сина си, също както бащата на Алберто е направил със спирачките. Същото сте сторили с иконома и прислугата си. Справедливо ли е това?

— Не! — изкряска тя и пак тропна по пода. — Не е същото. Аз ги предпазих от истинското зло.

— Не сте им позволили да живеят.

— Няма да ти позволя, невежо дете, да идваш в дома ми и да ми казваш, че знаеш кое е по-добре!

Тревогата ми нарасна, когато усетих, че тя се готви да атакува:

— Не, казвам ви, че според мен вие знаете по-добре. Станали сте като онзи Миноти, човека, когото мразите, задето ви е отнел сродната душа.

— Как смееш!

— Синът ви е извършил престъпления и когато семейство Бенедикт са помогнали за залавянето му, вие сте засилили колата на техните взаимоотношения от скалата.

— Не, съвсем не е същото.

— Ами това, дето държите Алберто и останалите като свои… роби, как може да бъде оправдано това? Навредил ви е бащата, а не синът. Не им давате да живеят, защото вие сте престанали да живеете в онзи ден. Мотивите ви са същите като на крадлива сврака — щом аз не притежавам нещо, няма да го притежава никой друг!

Мисловната й атака ме блъсна по главата. Бях вдигнала щитовете си и те устояха. Постоянно си повтарях, че тъкмо за това бях дошла: ако контесата не приемеше сделката ми — а тя очевидно не желаеше, — трябваше да науча как обръща своите сили срещу неприятелите си, само че беше мъчително. Чувствах се като застанала до реактивен самолет с включен на пълна мощност мотор, без да имам с какво да запуша ушите си от рева. Опитах се да дишам, за да се успокоя. Нали тя не може вечно да поддържа този натиск?

Пот се стичаше по гърба ми. Затворих очите си. Усещах как тя опипом се мъчи да намери връзката ми с Хав, като се стремеше да я вземе в своя власт, но мисловната й кука отскачаше от стената, която бях издигнала, а железата й не успяваха да се закачат за назъбения горен край. Значи така действаше тя: обръщаше на обратно силата на търсача и вместо да върви подир връзката, тя я намотаваше като предач, който трупа нишката, така че от нея да не може да бъде изплетено нищо.

Достатъчно. Бях намерила отговор.

„Хав, имам нужда от теб.“

„Кристал, какво става, по дяволите?“ Той усещаше под каква атака се намирам, но нямах място да му покажа източника й, понеже всяко отпускане на контрола можеше да я пусне вътре.

„Слава Богу, че все още си там.“

„Винаги ще съм тук, непоносим… Хав отхвърли куп обидни думи, докато накрая се спря на моята собствена любима обида… мъпет.“

Дълбоко в сърцето си знаех, че той няма да ме остави, както заплашваше да направи, че той говореше така само защото беше ядосан, и сега му дължах много:

„Трябва ми помощта ти. Контесата се мъчи да докопа нашата връзка.“

„Дявол да го вземе, Кристал!“

„Ще пусна щита си и ще обърна атаката, но искам да отвръщаш на ударите заедно с мен, за да не успее да намотае тя нашата връзка.“

„Не разбирам.“

„Нямам време за обяснения: това са работи на търсачите на души. Трябва да я разтърсиш, за да я пусне. Направи нещо неочаквано.“

„Значи да използвам сила.“

Зърнах го как си мисли за последната битка от филмите: Хари срещу Волдемор, Човекът паяк срещу Зеления Гоблин.

„Не. Тя е прекалено силна. Не мога да спечеля силов дуел.“

„Какво тогава?“

Усетих как щитовете ми започнаха да се тресат. Главата ми щеше да се пръсне. Мога ли да оставя на теб да решиш, Хав?

„Кристал, ти изпитваш болка.“

„Ще те оставя и това да решиш по-късно. Сега да действаме. Броя до три.“

„Не ми даваш много време, а?“

„Едно…“

„Кристал!“

„Две… три!“

Пуснах щита си с надеждата, че Хав ще свърши своята работа и ще изтръгне връзката ни от ноктите й. Отидох право до ума й. Нямаше никакви щитове — толкова се бе съсредоточила върху атаката, че и не помисляше да се отбранява. С част от съзнанието си видях как Хав слаломира надолу по нашата връзка, облякъл костюма на жабока Кърмит, а аз като мис Пиги Неочаквано решение, но резултатно, ако можеше изобщо да се съди по смаяното изражение на контесата. Влязох зад преградите й и открих, че в ума й е същинска бъркотия, като монтажна платка, чиито жички са били свързани от аматьори. Скръбта я беше съсипала. Но сега не му бе времето да проявявам жалостивост: трябваше да защитя себе си и всичко свое.

Заспивай, наредих й аз, като си припомних как Виктор бе проявил способностите си. Тя се съпротивляваше, но започна да поддава. Той беше казал още, че допирът засилваше мисловната команда. Прекосих разделящата ни празнина и сложих ръка на челото й. Заспивай.

Очите й се затвориха, а главата й се отпусна на гърдите. Душевното й присъствие изчезна от стаята и вътре останахме само двамата с Хав.

„Ей, Кърмит, влизай.“

„Наистина ли нищо ти няма? Сладкишче, изплаши ме до смърт — струва ми се, че бих могъл да те намразя за това.“

„Не, няма. Бях изтощена, но изпитвах облекчение. Като се видим, можеш да ме нахокаш. И да, нищо ми няма. Ще се омета оттук, само че някой трябва да ме откара.“

„Пак ли да те спасявам? Ще ти струва скъпо.“

Усмихнах се, като си спомних нашия първи разговор, когато флиртувахме.

„Ще ти се отплатя, обещавам. Можеш ли да ме вземеш от острова на контесата?“

„Ще видя какво мога да направя.“

„Среща при стълбите. Преди да си тръгна обаче, трябва да проверя нещо.“

„Надявам се, че не е опасно.“

„Не, мисля, че не е. До след петнайсет минути.“

„Ще бъда там.“

Изправих се. Контесата спеше и дишаше едва-едва. Изглеждаше толкова дребна и крехка, че сърце не ми даваше да я мразя повече. Каква ли щях да съм аз, ако бях преживяла същите беди като нея? Можех само да се надявам, че няма да бъда толкова невъздържана в жаждата си за мъст, но сега тя ми изглеждаше повече човек, отколкото чудовище. Ако успеех да поправя някои от нанесените от нея поражения, навярно щях дори да й простя, защото в крайна сметка тъкмо поради злонамерените й постъпки намерих Хав.

Позвъних. Алберто бързо пристигна.

— Синьорина? — той погледна господарката си с ужас. — Случило ли се е нещо?

— Не, господарката ти само спи. — Започнах да го разглеждам. Той имаше същото блуждаещо изражение, каквото бях видяла върху лицето на Даймънд. Бях сметнала, че това е обичайното му изражение, възпитано в училището за икономи, но вече знаех, че то му е било наложено. Години наред горкият мъж е бил жертва на контесата и се питах дали нямаше да влоша състоянието му, ако се помъчех да върна нещата назад. Контесата ме беше предупредила, че ще се сблъскам с подобен избор, ако реша да използвам способностите си, но аз отказах да подвия опашка само защото се боях да не направя грешка. Вместо това си зададох въпроса, ако бях на негово място, какво бих поискала да сторят за мен?

Бих поискала някой да ме освободи.

— Извини ме за малко, Алберто.

Затворих очи и се пресегнах към ума му. Видях пред себе си въртележката от подредени емоции, чиито необшити краища бяха отрязани и вплетени в затворена верига, която не отвеждаше никъде. Сега разбирах какво бе направила тя: беше създала схема, която наподобяваше живота, но не беше живот. Само че бе сгрешила при изработката й: болката и страданието, копнежът и тъгата не можеха да бъдат избегнати, защото те бяха обратната страна на всички хубави неща. Точно сега не можех да му помогна — ако се опитах да поправя стореното, вероятно щях да нанеса повече щети, защото още не разбирах добре способностите си — но поне можех да му предложа малко помощ.

— Синьорина? — мълчаливият ми вперен поглед бе изплашил Алберто.

— Алберто, ти савант ли си?

— Моля, синьорина?

— Сред прислугата има още саванти, нали… може би твои роднини?

Той повдигна вежда. Взех това за утвърдителен отговор.

— Много ще ти бъда благодарна, ако уредиш да се срещна с тях вдругиден.

— За какво?

— Имам нещо за… за празнотата, която знаеш, че е вътре в теб.

— Празнота ли? — икономът с право се изуми, че така изведнъж се бях отклонила от обикновения разговор и му бях заговорила на лична тема.

— Ти си бил, хъм, обработен. От контесата. Ако наистина си помислиш за това, можеш да разбереш, че вътре в себе си знаеш това. — Той се намръщи като дете, което трябва да реши непонятна за него математическа задача. — Не те моля да ми вярваш, само ми дай възможност да ти помогна. Разбираш ли, аз съм търсач на души. О, и не казвай на господарката ти, че ще идвам пак.

— Не разбирам за какво говорите.

Горкият човек.

— Знам. Можеш ли поне да ме пуснеш, като се върна? Няма да правя нищо, което не желаеш, и ще дойда само ако смятам, че знам как да… разреша този проблем.

Той кимна предпазливо.

— Добре. Ще ми подадеш ли сега палтото?

Този път лицето му просия. Завърнал се обратно в сценария на иконом със своите задължения, той се чувстваше много по-доволен.

— Лека нощ, синьорина.

— Лека нощ, Алберто. Ще се видим скоро… надявам се.