Джос Стърлинг
Кристал (14)

Четиринайсета глава

Гаденето в стомаха ми подсказа, че телепатичните съобщения между братята летяха с пълна пара. Клекнах и сложих глава на коленете си. Моментът не беше подходящ да се поддавам на слабостта си. Зед и Айвс скочиха до мен.

— Ранена ли си? — попита Зед и сложи ръка на гърба ми.

— Не. — Поех дълбоко въздух. — Заради телепатията е. Ще се справя.

— Свържи се с нас по твоя начин, а ние ще сведем телепатията помежду ни до минимум — предложи Айвс. Вниманието им беше привлечено отново към обръщалото. Виктор беше насочил снегомобила си право към мъжете, които се изкачваха по хълма. — О, за бога… какво прави Виктор?

Зед се усмихна злорадо.

— Мисля, че големият брат се е ядосал.

— Боже! Залягайте!

Въздухът бръмчеше от енергия.

— Какво става? — попитах ги. Можех да го почувствам — космите на тила ми бяха настръхнали, но знаех, че не се намирам на пътя му, каквото и да беше „то“.

— Нашият Виктор бута пред себе си мисловен снегорин — рече Зед. — Тези момчета ще налетят право в ад от животински писъци.

Върху обикновено милото лице на Айвс се изписа ожесточено доволство — разплата за Феникс.

„Ще си вземат белята, щом ядосват Виктор.“

Усетих удара, когато снегомобилът се изкачи на върха и връхлетя право в мисловната бариера на Виктор. Мъжът, който управляваше, вдигна ръце да прикрие лицето си и като падна назад, повлече и спътника си. Снегомобилът се завъртя в кръг и се блъсна в колоната, върху която имаше слънчев часовник.

Айвс ме изправи на крака.

— Това беше сигналът да тръгваме. — Той ни поведе напред, а Зед вървеше зад мен и пазеше отстъплението ни.

„Къде отиваме?“ Попитах Айвс, като проектирах себе си в главата му чрез по-слабата пътека на новопоникналото ни приятелство.

Той забави крачка.

„Уха, телепатията ти е необичайна.“

„Добре де, аз говоря с телепатия по различен начин от вашия. Преживей го.“

„Извинявай. Не видях, но усетих как се ухили широко. През оградата и обратно при колата. Очакваме всеки момент полицията да се притече на помощ на горката, дребна старица — контесата, срещу тези американски крадци.“

„Тя стреля по вас!“

„Самоотбрана.

Беше пленила момичетата!“

„А те бяха съвсем щастливи при нея. Последва мълчание. Кристал, ти можеш да им помогнеш, нали? Ти си търсач на души, ще можеш да намериш връзките им с нас, щом те са ги изгубили, нали?“

Наведох се, за да не се блъсна в един клон.

„Истината ли? Нямам никаква представа, но ще опитам.“

„Аз и Зед… В отчаянието си да си върне Феникс, Айвс искаше да ме моли, да ме призове да ги намеря, но той знаеше, че иска невъзможното, и аз усетих как премисли думите си. Разбираме. Не бива да се виниш, ако не успееш. Ти не си виновна за нищо.“

Казаното засили решимостта ми да успея. Трябва да има някакъв начин и аз няма да се откажа, докато не го открия.

Стигнахме оградата — висока и неприветлива, тя изглеждаше така сякаш преди стотици години нещастните крепостни на графа на Монте Балдо бяха положили камъните един върху друг.

— Ъ, Айвс.

— Какво има?

— В училище никак ме нямаше по физическо.

— Зед, сладкишчето тук има нужда да я повдигнеш.

— Сладкишчето? — Щях да обезглавя Хав.

— Извинявай. Хав не спираше да говори за теб и е малко трудно да изтрия гласа му от главата си.

Точно като по сигнал, чух Хав да изстрелва съобщението си към мен като метеор, който падаше в личната ми атмосфера.

„Сладкишче, къде, по дяволите си? Нали трябваше да си в безопасност в хеликоптера!“

От гневния изблик гласът му беше толкова силен, че се препънах.

— Добре ли си, Кристал? — попита ме Зед и ме хвана за ръка.

— Хав ми е ядосан.

— Кажи му да се пръждосва. Трябва да се спасяваме. — Зед дръпна въжето, което бяха преметнали през каменната стена, за да се увери, че още е вързано здраво.

„Преброй седалките, Хав. Или аз оставах, или ти и Уил. Той как е?“

„Работя по него сега. Ще използваме гримьорната на Стив в Уинебаго за спешно отделение. Куршумът го е уцелил високо в дясното рамо.“

„Съсредоточи се върху работата си. Скоро ще се измъкна оттук.“

Уриел, Виктор и Трейс изскочиха от дърветата от малко по-различна посока от онази, по която ние бяхме поели. След като всички се събрахме, Зед се изкачи по въжето и изчезна от поглед. Изкачването щеше да е много унизително. Щях да забавя всички.

— Кристал, ти си наред — рече Трейс и сигурно се питаше защо се взирам във въжето, сякаш беше питон, който се поклаща пред очите ми.

Скочих, повдигнах се няколко метра нагоре, усетих как ръцете ми не издържат и се пуснах на земята. Опитах отново, но този път успях само да се ударя в стената като неопитен звънар, който бие камбаните и когото въжето е повдигнало от пода.

— Съжалявам, не мога да се кача. Никога не съм мечтала да ставам екшън герой и никога не съм развивала мускулите на ръцете си, освен като вдигам чашата за кафе.

Трейс се покатери по въжето чевръсто като маймуна.

— Вик, вържи я с въжето през кръста.

Беше мило от тяхна страна да не ме поднасят, когато ме затеглиха нагоре като чувал с картофи. Сълзи на гняв заради собствената ми неумелост запариха в очите ми, но бях твърде ядосана, за да им позволя да потекат. Вместо това ги обърсах силно.

— Извинявай — измърморих, когато стигнах горе.

— Няма нищо, Кристал — Трейс отвърза въжето и го хвърли към следващия. — Ще се оправиш ли сега?

Погледнах надолу и преглътнах — беше доста високо. За късмет, снегът се беше натрупал до стената, така че щях да се приземя на мекичко.

— Естествено. Аз съм нинджа. Не исках да ви преча. — И като се примъкнах не много грациозно по дупе до ръба на стената, взех въжето, което минаваше от другата страна, и наполовина се спуснах, наполовина паднах по дупе в снега и цялата се разтресох. Зед ме измъкна от дупката и ме прегърна.

— Нинджа, а?

— Ти си чул?

— Всички чухме. Трябва да разкажа на Хав.

— Ще те убия, ако му кажеш как съм ви забавила.

— Не си ни забавила, Кристал, справяш се отлично.

Братята му се спуснаха без усилие при нас и всяко елегантно кацане беше упрек към мен, затова че бях избягвала часовете по физическо. Когато и шестимата се събрахме извън земите на крепостта, безпокойството ми намаля.

— Татко казва, че Уил ще се оправи — докладва Трейс. — Лили ще го закара до болницата с Хав, а татко ще отведе момичетата във вилата със Стив. Иска да отидем при тях.

Колата беше паркирана малко по-надолу до пътя, скрита зад един шубрак калини. Натоварихме се в нея. Наложи се да седна в скута на Трейс, за да се поберем. Уриел обърна и се отправи към главния планински път.

— Феникс, изглеждаше добре, нали? — попита Айвс братята си.

— Да, всички изглеждаха добре — поне на повърхността — потвърди Уриел.

— Скай със сигурност може да се бори — рече Виктор с възхищение. — Не ми позволи да й помогна да заспи, когато не й се спеше.

— Може би е видяла цветовете ти и е разбрала, че лъжеш, когато й каза, че само ще провериш дали има температура. — Зед потропваше неспокойно по стъклото до себе си и гореше от желание по-бързо да стигне при нея.

Виктор сви рамене.

— Сънотворната мисъл работи най-добре, когато докосна някого по челото.

— Изненадах се, че мама те остави да я преметнеш така — рече Уриел. — Не се е хващала на номера ти, откакто ти стана на десет.

— Да, но тя не си спомня, нали? Не позна никой от нас.

Никой нямаше какво да отвърне.

Пътят зави надясно и пред нас се показа разклонението. Една полицейска кола с мигащи сини светлини, озаряващи боровете, които стояха на пост, беше паркирана през средата и блокираше пътя ни.

— Някакви предложения? — попита Уриел тихо. — Вик?

Виктор поклати глава.

— Не мога да манипулирам съзнанието им. Прекалено много са, а и не би било редно. Те просто си вършат работата.

— Тогава ще спрем и ще разговаряме с тях възпитано — рече бавно Уриел. — И ни дума, момчета, за момичетата, Стив, Лили или каквото и да е, свързано с крепостта. Просто сме излезли на разходка на лунната светлина.

Един полицай застана по средата на пътя и вдигна ръка. Уриел свали прозореца си и спря до него.

— Проблем ли има, офицер?

Да, проблем имаше, както обясни мъжът скорострелно на италиански, а в това време колегите му наобиколиха колата. Аз бях преводачът. Всички трябваше да слязат и да знаят, че са арестувани. Не, той не бил впечатлен от полицейските документи на Виктор и Трейс: тук било Италия, а не Америка. Не, нямало да ни позволят да разговаряме един с друг. Ще ни позволят да се обадим единствено на адвокатите ни.

В такъв случай, той не знаеше за телепатията.

Обвиненията ли? Влизане с взлом в крепостта на контесата? Нападение срещу прислугата й. Умишлен палеж.

Наредиха ни в редица отстрани до автомобилите и ни претърсиха. Не откриха никакви оръжия, нито дори клечка кибрит. Един по един братята бяха закопчани с белезници и прибрани в полицейския микробус. Аз останах да стоя на пътя. Виждах, че братята не бяха никак радостни от факта, че трябваше да ме оставят сама с италианските полицаи.

— Ами аз? — попитах главния полицай — служител на реда със сурово лице, който имаше неподправено уморен вид от това, че си имаше работа с вилнеещи туристи — основната причина за престъпленията в курортното градче.

— Вие ли, синьорина? Вие не сте арестувана. — Той даде знак на останалите да затворят вратите на микробуса. — За тези мъже получихме информация, но контесата не спомена нищо за младо момиче, което да е присъствало по време на нахлуването.

Щеше да бъде много глупаво от моя страна да ги убедя да ме арестуват.

— Къде ги отвеждате?

— Полицейският ми участък не е толкова голям. Предполагам, че на сутринта ще бъдат преместени във Верона. Можете да се отбиете в участъка в осем, когато полицаите започват дежурство. Бих искал да дойдете, за да дадете показания. Те ще ви кажат тогава къде са били преместени приятелите ви. — Той тръгна към автомобила си и ме остави сама с нашата кола. Ключовете още бяха на стартера, където Уриел ги беше оставил.

— Но, синьор, аз не мога да карам!

Той, изглежда, се изкуши много да ме изостави там.

— Офицер Фари ще ви закара до участъка и ще паркира там автомобила. Сутринта може да изпратите някого да го прибере.

Усетих как Айвс чукаше по съзнанието ми. Беше разбрал как да обърне мисловната пътека, която бях построила до него.

„Добре съм. Уверих го аз. Един от полицаите ще ме закара обратно до Малчезине. Грижете се за себе си.“

„Ще кажа на татко какво се случи. Ти кажи на Хав, става ли?“

„Добре.“ Не чаках с нетърпение този разговор.

„Само му кажи да не прави глупости като това да се навре в лапите на полицията заедно с нас. Трябва да остане при Уил.“

От радиостанцията на полицая се чу силен пукот. Сред статичното електричество успях да разшифрирам съобщението.

„Мисля, че вече е късно. Контесата е знаела, че са тръгнали към болницата. Хав вече е задържан. Лили и Уил продължават към болницата под охрана.“

Айвс изруга.

„Някакви новини от татко?“

Никой не беше споменал него или Стив. Ако мислеха, че и холивудска звезда е заподозряна, това сигурно щеше да прелети по радиовълните, нали? Струва ми се, че контесата не се интересува от него — както не обръща внимание и на мен.

„Трябва да сме благодарни за това. Ще се видим веднага, след като поискаме да ни освободят под гаранция. Направи всичко, за да помогнеш на момичетата.“

— Готова ли сте да потеглим, синьорина? — офицер Фари — мъж едва прехвърлил двайсетте и далеч по-склонен от шефа си да се държи приятелски, беше забелязал отнесеното ми изражение.

Прокарах пръсти по челото си.

— Извинете. Преживях шок.

Той кимна.

— Хайде да ви закарам вкъщи тогава.

Качих се отпред и го загледах, докато той се запознаваше с управлението. Бавно потеглихме след полицейската кола. Микробусът отдавна беше заминал.

— Какво правехте тук, синьорина? — попита ме офицерът. Подтекстът беше защо такова приятно момиче като мен се мотае в компанията на петима подозрителни типове?

— Наслаждавахме се на гледката. Единият от тях е бъдещият ми зет.

„Хав, добре ли си?“

„Не. Не чух, но почувствах как изруга. Не ме оставиха да остана при Уил. Изглежда, съм задържан под арест за нападение срещу пазачите на контесата. Ще ме отведат при братята ми. Ами ти къде си?“

„Не съм арестувана, не още. Един полицай ще ме свали с колата от планината, а после ще отида при баща ти. Айвс е уверен, че ще ви пуснат под гаранция, но аз не съм толкова сигурна. Контесата има доста влияние в областта.“

„Познаваш ли някой добър адвокат?“

„Ще потърся.“

„Най-много ще ни помогне, ако върнем паметта на момичетата. Действията ни изглеждат напълно нелогични, освен ако те не дадат показания, че са били отвлечени.“

Изведнъж се почувствах капнала от умора. Този ужасен ден никога ли нямаше да свърши?

„Не е толкова ужасен. Ти ме откри, забрави ли?“

„Да, а в края му ти отиваш в затвора. Поздравления, моя сродна душа.“

„И аз те обичам.“

„Как поздравлението ми се превърна в любовно обяснение?“

„А не беше ли такова? Усещах, че въпреки всичко Хав е развеселен. Не можеш да скриеш факта, че те е грижа какво става с мен.“

„Естествено, че ме е грижа!“

„Видя ли. И аз те обичам.“

„Добре, прав си. Обичам те, вбесяваща ме напаст, която обеща да се върне. Предупредих те, че ще те убия, ако не спазиш обещанието си.“

„Чакам с нетърпение.“

„Не искам да прекарам най-хубавите години от живота си, като ти идвам на свиждане в затвора.“

„Кристал, няма затвор, който да може да опази семейство Бенедикт, когато всички впрегнем умовете си в бягството.“

„Не искам и да ги прекарам, като бягам от закона.“

„Ау, аз, ти, затънтен тропически остров — че кое не ти харесва?“ — Той прожектира снимка, на която беше по хавайски къси панталони, а аз по хавайска пола и венец от цветя, сложен на стратегическо място. Усетих как бузите ми пламнаха.

„Хав!“

„Какво? Попита ме той съвсем невинно.“

„Смущаваш ме, тикво такава!“

„Нищо не мога да направя, скъпа. Това е твоето въображение.“

Върнах му начаса снимка, на която бях напълно облечена, и тъкмо го удрях по задника с ботуш, запращайки го в един скалист вир.

„Да, за мен и тук става.“

Момчето беше… коя беше онази дума, която старите ми учители обичаха? Непоправим.

„Е, благодаря ти, красива девойко. Ще приема това за комплимент.“

— Синьорина, сигурна ли сте, че сте добре? — попита ме офицерът, озадачен от мълчанието ми.

— Добре съм. Просто съм разстроена.

„Да приключваме, Хав. Шофьорът ми става подозрителен.“

„Ще се чуем скоро. Край на предаването.“

— Не се тревожете — ако не са сторили нищо нередно, скоро ще ги пуснат на свобода — рече бодро офицерът. — Не мисля, че шефът ще иска да държи затворени толкова много американски посетители. Не е добре за туризма, а в този финансов климат не мисля, че това ще се хареса на местните власти.

Офицерът беше мил човек.

— Благодаря. Дано всичко свърши добре.

— Но ако са виновни, може би ще е добре да стоите настрана. — Той зави на полицейския паркинг. — Не бихте искали да се окажете замесена в свада с контесата в съда. Братовчед й е главният прокурор в областта.

След тази отрезвяваща оценка, аз се втурнах обратно към вилата, в която бяхме прекарали толкова малко време този следобед. Светлините горяха, за да потвърдят, че Сол и Стив вече бяха пристигнали, само дано и момичетата бяха с тях. Позвъних на вратата. Отвори ми Сол и без да каже и дума отпърво, ме прегърна силно и дълго.

Тогава осъзнах колко много ми липсва баща ми, но все пак прегръдката на Сол не беше лош заместител.