Джос Стърлинг
Кристал (19)

Деветнайсета глава

Хав сигурно добре се беше оръсил за водното такси, за да дойде и да ме прибере в този късен час. Когато се показах от градинската порта, той не каза почти нищо, а ме грабна на ръце от стълбите и ме тръшна на седалката до него.

— Към „Затере“ — нареди той на лодкаря.

Усетил настойчивостта му, кормчията пусна двигателя на пълни обороти и потегли, а носът на лодката запори срещу малките вълни в лагуната.

— Още ли си ядосан? — сгуших се в него аз.

— Да.

— Малко съм импулсивна.

— Да, това го разбрах.

— Но и ти си същият.

— Ъ… извинявай, но не аз се втурнах сам на битка срещу врага ни.

— Някой тук да е скачал от хеликоптер и да се е спускал със ски през една градина, случайно?

— Хм! — той ме прегърна през раменете. — Ти поне знаеше какво си бях наумил.

Блъснах главата си в гърдите му.

— Да, да знам. Точно за това съжалявам — че не ти казах. Но напрежението се натрупваше в мен и когато гледах как всички страдат, просто трябваше да предприема нещо. — Набърчих вежди. — Струва ми се, че не разсъждавах благоразумно, а по-скоро следвах инстинкта си.

Той въздъхна.

— И какво се оказа?

Един огромен круизен кораб се появи пред нас, след като беше потеглил от пристана в другия край на Дорсодуро. Той прорязваше водите на канала с въжетата от светлинки подобно на коледна украса и дребните лица по прозорците, взиращи назад в града, който бяха посетили за кратко. Корабът беше прекалено голям за средновековния пейзаж, край който плаваше.

— Мисля, че инстинктът ми не ме подведе. Вече знам срещу какво съм изправена и защо. — Разказах му за миналото на особения дар на контесата.

— Още един търсач на души? — удиви се Хав, а в това време лодката ни започна да подскача по дирята, оставена от круизния лайнер. Контесата беше рискувала живота ни като в игра на зарове.

— Мисля, че се е занимавала повече с криеница, отколкото с търсене.

— Значи е причинила това и на други, не само на нашите момичета, а също и на семейството си и на прислугата, така ли?

— Да. Тя е много объркана жена. От години е била неконтролируема и е разпръсквала отровата си сред савантите, които познава, даже от нейния род. Каза ми, че постъпва така, за да предпази сина си от болката на загубата, но от друга страна, явно е, че използва силата си като вид наказание. Но това не е грандиозен, добре замислен план, а по-скоро безотговорната реакция на човек, който страда.

— Проявяваш прекалена щедрост.

— Ами аз успях да надзърна вътре. Умът й е разбъркан — любов се свързва с омраза, добрината с жестокостта.

Хав ми се усмихна, а един кичур от косата му падна напред и погали бузата ми.

— Ти си едно много мило момиче… когато не си държиш невъзможно и не ме вбесяваш де.

— А ти си едно невъзможно момче, когато не се държиш ужасно мило с мен де.

— В такъв случай бих казал, че добре си подхождаме.

Лодкарят на водното такси спря на кея и хвърли едно въже на стълба, за да придърпа лодката успоредно на пристана.

— Дами и господа, добре дошли на „Затере“.

Скочих на брега.

— Другите научиха ли, че съм излязла?

— Разбира се. — Хав извади портфейла си и изброи сумата. — Не може да очакваш, че ще излетя след нашия търсач на души, без Уил и татко да разберат, че нещо става, а Зед да предскаже, че вижда страховити откъслечни картини, в които ти седиш с контесата.

— Леле!

— Вече си част от семейство Бенедикт — без значение дали ти харесва, или не. Приготви се цял живот всичките ми братя, баща ми и майка ми, когато отново стане каквато е била, да ти се карат, щом решат, че си се изложила на опасност. — Той подаде на лодкаря бакшиша и се качи при мен на кея.

— О, но аз си имам една голяма и смела сродна душа, която ще ме пази.

— Скъпа, не можеш да се скриеш зад мен — много си висока.

Подхрани малко илюзиите на момичето си.

— Хайде, да вървим да ни четат конското.

Когато докладвахме в хотела, че сме се завърнали невредими, Хав успя да ме предпази от бавното въртене на шиш, което Виктор и Сол бяха замислили, като заяви, че вече е късно да ме нахокат хубаво. Той даде дума да им разкаже какво се беше случило, ако ме оставят да се наспя.

— Почакайте до утре. Тази вечер тя преживя достатъчно.

— Ще обещаеш ли повече да не излизаш сама от къщата? — попита ме Сол и стисна раменете ми, за да подсили думите си.

Беше толкова хубаво, че имах баща, който да ми се скара. Изгарях от желание да го прегърна, но вместо това се опитах да си придам разкаян вид.

— Имаш думата ми.

— Тогава върви да спиш.

Не можех да срещна погледа му и се чувствах засрамена.

— Ще опитам да върна назад стореното. Мисля, че знам как.

— Знаеш ли? — Той не можа да скрие искрицата надежда.

— Добре де, може би знам. Не обещавам, че ще успея.

— Естествено, скъпа. До утре тогава.

Хав ме изпрати за няколкото метра от хотела до дома ми и ме целуна за лека нощ край портата. Странно, за първи път връзката ни влизаше в традиционния модел на момчето, което изпраща момичето, след като още преди да почнем да излизаме заедно, бяхме започнали със страстни целувки.

— Толкова се надявам, че ще успея — прошепнах аз.

— Вярвам в теб, Кристал. Опитай се и ти да повярваш в себе си поне мъничко.

— Контесата каза, че ще се наложи да взимам тежки решения и че мога да причиня повече злини, отколкото добрини.

— Вероятно е права, но да не правиш нищо също е вид решение, нали така?

— Да, и аз така мисля. Тя се е мъчела да попречи на хората да живеят, а това е дори още по-лошо.

Хав разроши косата ми.

— Иди да поспиш. Ще решим проблема утре.

— Може ли да ти кажа „Обичам те“, без ти да ми отхапеш главата?

— Не знам, но идеята ми харесва. — Той отвори широко уста и се престори, че ме захапва за врата като вампир. Отблъснах го от мен.

— Никога ли не се държиш сериозно?

— Хъм — той се престори, че мисли, — не. А ти?

Засмях се.

— Не много често.

— Обичам те, Кристал.

— И аз също, Хав. — Оставих вратата да се хлопне с дрънчене зад мен и прегърнах тази мисъл, докато се качвах по стълбите към стаята си.

 

 

Спах, без да сънувам и когато се събудих на следващата сутрин, във въздуха витаеше очакване. Всички се бяха събрали в дневната и кухнята и се мъчеха да се престорят, че не чакат мен. Докато вървях на пръсти от стаята към банята, останах малко изненадана, когато видях, че Стив и Лили също бяха пристигнали.

Да запомня: да разкарам всички пижами на „Дисни“ преди световната мегазвезда и дизайнерката да са ме видели отново в тях.

— Здравейте, хора, дайте ми малко време — изграчих аз. Заключих вратата и се погледнах в огледалото. Да, нещата бяха наистина лоши: косата ми стоеше вирната от едната страна, а от другата приличаше на птиче гнездо. Оправих набързо положението и притичах обратно в стаята си, за да се пъхна в най-удобните си дрехи. Докопах един пуловер, зает ми от Хав, така че това беше почти като сутрешна прегръдка.

— Добре, мога да посрещна каквото ми предстои. — Погледнах навън през прозореца. Животът там течеше постарому — Роко гонеше птиците, Барози го наблюдаваше с ленива веселост, едното му око полуотворено и проснат върху масичката — неговия команден пост. Гледката ми припомни как синьора Кариера беше разкъсана в своята преданост, след като и нашата версия на историята стана обществено достояние, но след разговора й с Даймънд, застана на наша страна. Тя познаваше сестра ми прекалено добре, за да не се досети, че нещо не е наред. Беше ме освободила от работа до края на седмицата, за да можем да се справим със семейните проблеми. Тя се оказа добър приятел, а не ми беше минавало през ум, че мога да имам за приятел жена от друго поколение. Но също така не бях очаквала да бъда близък приятел със Стив Хю, нали?

— Хайде, Кристал, стига се спотайва. — Заставих се да изляза от стаята си. Толкова много очаквания бяха се струпали на раменете ми тази сутрин, че се чувствах като краварка, нарамила прекалено тежка кобилица. Щях да разлея менците с млякото.

— Здравейте!

Хав бутна чаша кафе в ръката ми и ме целуна по бузата.

— Здрасти и на теб.

— Уил, и ти си тук! — втурнах се към средния брат, който лежеше изтегнат на канапето.

— Чудотворно изцеление! — Уил докосна превръзката на гърдите си. — Не можех повече да заемам леглото в болницата, когато имам нужда единствено от почивка и нежните грижи на брат ми.

Хав се поклони.

— Мой специалитет.

— Много се радвам, че ще се оправиш. — Потупах го по ранената ръка.

— Ей, та нали ти ще запретнеш ръкави по случая ми. Ще бъда повече от добре, всъщност в ума ми се въртеше върховно щастлив.

Уриел се появи на гърба на канапето.

— Малко е разтревожен, че ще се заемеш първо с мен, а него ще избуташ на края на опашката.

— Не, ти си твърде мил. — Уил се ухили широко. — Всъщност най-много се тревожех, че Вик ще те принуди със заплаха да намериш най-напред неговата сродна душа. Нали знаеш, когато външният му вид сякаш казва: „Твърде съм страшен, за да нося риза“^[1].

— Трябва да кажа, че го е превърнал във висше изкуство — съгласих се аз.

Уриел се наведе по-близо.

— Защото е истински. Дано душата му близнак да е някое невъзмутимо момиче.

— Предугаждам, че съдбата я е направила мека като памук и той ще трябва да се свърже с по-нежната си половина, а да остави каменния си вид за всеки, който би се осмелил да я обиди. — Хав потърка ръце. — Това ще ми хареса!

Прекосих стаята, за да поздравя Стив и Лили.

— Взел си малка почивка от снимките, а?

— Свърших снимките вчера. Останалото е за каскадьорите. Лили ме убеди да дойдем тук, в случай че се нуждаете от подкрепа.

Лили го щипна по ушенцето.

— Лъжец. Ти ми нареди да стегна багажа веднага щом камерата спря да записва. — Тя ми се усмихна. — Той е много верен приятел.

Толкова се радвах за нея.

— Да, виждам.

Дали хладнокръвният Стив всъщност се изчерви от нашата похвала? Той се покашля.

— Аз… ъ… със съжаление трябва да кажа, че доведох със себе си и цялата глутница от репортери. В момента шляпат във водата пред портата ви. Знаете ли, че всичко отвън е под водата?

— Случва се. — С Хав се усмихнахме един на друг широко, а сетне прегърнах Лили и я отведох настрани. — Всичко, такова, наред ли е?

Тя се усмихна.

— Странно, но да. Разбирам, че благодарение на теб е събрал куража да ме покани на среща.

— Хайде, признай си — от години кръжиш над нея. Аз само приземих самолета.

Стив изви очи.

— Благодаря ти, Кристал. Тя наистина трябваше да разбере какъв страхливец съм.

— Стига толкова приказки. — Хав ме улови за раменете и ме сложи да седна пред чиния с пресни сладкиши. — Яж!

— Какво е това? Да не си решил да ставаш деспот? — пошегувах се аз.

— Не, просто те угоявам преди заколението. — Той открадна една хапка от кроасана ми, което ме накара светкавично да му го дръпна от устата и да го натикам в моята. Сниших гласа си.

— Донякъде точно така се чувствам.

— Ще се оправиш. Та нали си нашият търсач на души. Виж какво направи за Стив и Лили.

— Странно е като си помисля, че първият ми успех беше сред хора извън света на савантите.

— Което ме навява на мисълта, че прекалено много значение отдаваме на различията.

— Ти каза на Лили, че всеки има някаква дарба.

— Точно така. Да бъдеш страхотна дизайнерка или да участваш в касов хит трябва да е на висотата на савантската дарба. Може би трябва да помислим дали да не снижим някои от бариерите си.

— Значи имам връзка с един истински демократ, така ли?

— Предполагам. Но аз знам, че всеки е специален с нещо и това не са само празни приказки Виж Лили — тя е щастието на Стив, нали така?

Те бяха толкова мили заедно. Когато Лили беше в орбитата му, Стив изоставяше всичко от трошливата си аура на звезда.

— Така.

— Както и ти си моето.

— Ау, глупости. — Обърнах разговора на шега, но и двамата знаехме, че това е самата истина. Усетихме, че другите ни хвърлят коси погледи. Бях си изпила кафето, хапнах си и закуската, пофилософствах, пофлиртувах и сега вече наистина нямах никакви извинения.

— Добре, да започваме. — Изтръсках трохите. — Ако не възразявате, нека седнем в кръг. Ако никой няма нищо против, започвам.

— Кристал, какво ще правиш? — попита ме Виктор.

— Снощи позволих на контесата да ме нападне, за да разбера как работи дарбата й — По мрачните лица на Сол и Уил долових, че нито един от двамата не одобряваше дързостта ми — Тя има същата сила като моята, но я обръща и прерязва връзките, вместо да ги проследява. После ги „скътава на сигурно място“ по нейните думи, което обяснява неестествения ред, който цари в умовете на жертвите й. Сякаш ги приглушава от реалния свят.

— Продължавай. — Виктор беше избрал мястото срещу мен. Сродните души седяха по двойки на земята или деляха креслата.

— Правя само догадки, но струва ми се, че трябва да разнищя краищата. След това сродната душа сама трябва да се свърже отново с партньора си, затова всички трябва да бъдете там с мен. Трейс, ще опитам това първо с Даймънд. Подготви се.

Бъдещият ми зет кимна.

— Хав, и ти ще ми трябваш, защото може да настане хаос. Не съм сигурна, но може и да причиня още повече вреди. — Като помнех предупреждението на контесата за неблагоприятния изход, който дарбата ми можеше да донесе, аз се боях, че така не мога да получа напълно осведомено съгласие от момичетата. — Ди, разбираш ли ме? Все още ли искаш да продължа напред?

Сестра ми срещна погледа ми.

— Да, искам. Няма да остана в това състояние. Не мога да го търпя повече.

Това щеше да свърши работа.

— Зед, можеш ли да ни събереш всички заедно, както направи миналия път?

— Разбира се. — Усилието да поддържа цялото си семейство щеше да е непосилно, но аз разчитах на ефекта на доминото — веднъж един да започне да се разплита, после лесно щях да се оправя с другите.

— Хав, когато влезем, ще трябва да ме оставиш да летя соло. Не можеш да ме защитаваш.

Той взе ръката ми.

— Това ще те нарани.

Да, ето тази част не бях признала докрай пред себе си. Свих рамене.

— Животът наранява. Точно това не разбира контесата.

— А ние какво да правим? — попита Лили.

— Стойте тук за всеки случай. Пресечете всеки опит да ни безпокоят. — Извих устните си в нещо, което се надявах да прилича на усмивка. Вече бяхме изключили телефона и звънеца заради медиите отвън. — Направете чай.

— Много ме бива да варя чай — предложи сам Стив. — Лили, хайде да отидем в кухнята и да оставим приятелите ни на спокойствие.

— Зед, твой ред е.

Отпуснах се назад в ръцете на Хав — най-любимото ми място на света. Той ми залепи една целувчица по главата.

— Всичко ще е наред — прошепна ми, но повече като заповед да се погрижа това да се случи, отколкото като убеждение.

— Лесна работа — измърморих, като използвах собствените му думи отпреди два дни.

Този път влизането в семейната връзка беше по-лесно, защото знаех какво да очаквам. Защита на Хав ми позволяваше да виждам и да чувам какво става, без да припадам от тяхната телепатична комуникация. Изведнъж ми хрумна, че е възможно с помощта на Хав да участвам в нормална телепатия между саванти, стига той да е там да ме защити. Но това не беше нещо, с което да експериментирам сега.

„Добре, когато доближа достатъчно Даймънд, ще изляза отвън.“

Хав потърка ръката ми, за да ми покаже, че е разбрал.

„Започвам.“

Познатото ми ужасно усещане от атаката на боклуците в ума ме завладя, веднага щом излязох из подслона на Хав. Опитах се да скоча на въртележката, която се въртеше в ума и, но тя ме изтласка назад и ме запокити назад. Въртеше ми се свят, прилоша ми, не се получаваше. Хав ме улови и отново ме скри зад стените си.

„Добре. Мина добре.“

Уриел докосна ума ми.

„Помни, умът ти е силен, много по-силен от това, което си представяш. Създала си илюзията за въртележката, защото така можеш да разбереш какво се случва, но тя изобщо не съществува.“

Трейс беше до мен.

„Трябва да повярваш, че си достатъчно голяма, за да спреш въртележката.“

Право в целта, а? Цял живот бях правила усилия да мисля за себе си като за човек, който има някаква стойност. Последните дни, които бяха преобърнали света ми, не можеха да променят това толкова бързо. Мисълта, че бих могла да оправя вредите, нанесени от много по-възрастна и опитна жена, беше смешна. Но нямаше как да се държа за вярата на другите в мен. Трябваше сама да повярвам в себе си.

Хав усети решимостта ми.

„Готова ли си?“

Кимнах и тръгнах. Въртележката беше мое творение, но аз имах свободата да я променя. Добре, значи ще я заменя с нещо познато. Космически боклук — ето как бях мислила за това през годините. И този път аз бях ракета, изпратена горе, за да се намеси. Влязох в попътната струя на Даймънд и усетих как масираният огън на грижите й застреля по мен.

Болеше. Все едно да летиш през отломъци с остри като бръснач ръбове. Болката не остана отвън, а премина със свистене през тялото ми и подпали нервите ми.

„Трябва да спреш.“ Това беше Хав.

„Не, мога да се справя.“

Когато отново влязох в атмосферата й, сякаш пламнах в огън. Хав сложи ръката си на врата ми и се опита да ме охлади със силата си. Това ми помогна малко, колкото да разчистя място в съзнанието си и да продължа напред.

„Кристал, сигурна ли си, че знаеш какво правиш?“ Попита Сол. Той се беше опитал да стои настрана, но аз усетих, че не му беше никак леко да ме остави да се изложа на опасност.

„Имам предчувствие. Време е да му се доверя.“ Контесата се беше мъчила винаги да подреди необшитите краища. Аз щях да разбъркам всичко отново. Улових потоците на съзнанието на Даймънд и дръпнах в посока към Трейс. Беше като да се опиташ да се държиш за метеорен дъжд.

„Готово!“ Окуражи ме Трейс.

„Температурата ти е много висока!“ Предупреди ме Хав.

Издърпах връзката с все сила от изкуствената, стегната орбита, изтъкана от контесата, с надеждата, че Трейс ще я улови, и се насочих право към Карла. Този път действах без колебание — гмурнах се право вътре, грабнах една шепа от нещото, което беше тя, и го метнах към Сол.

„Носът ти тече. Тонът на Хав беше настоятелен. Трябва да спреш.“

„Не сега.“

Сега Феникс. Тя се опитваше да ми помогне. Усещах как търси спомени за Айвс, за които да се уловя, скорошните им моменти, когато той я беше успокоявал и й беше давал утеха след травмата. Тя използва силата си, за да спре времето, така че те изскочиха от вихрушката от веществото в ума й.

„Да, това е от помощ!“ Поощрих я аз. Този път беше по-лесно да уловя една нишка и да я изтегля. На всяка крачка от пътя Айвс ме следваше като сянка и чакаше да я улови.

„Кристал, трябва да спреш! Върни се! Ще довършиш после!“ Хав целият се тресеше от страх. Усетих как сложи една кърпичка на носа ми, а сетне попи ъгълчетата на очите ми.

„Моля те.“ Зовът на Зед пресече призива на Хав. Той беше така търпелив, помогна на другите и държа връзката ни заедно. Не можех да се откажа сега.

Ред е на Скай.

Тя последва примера на Феникс и използва дарбата си, за да натисне с все сила спирачките на своя материал, който се въртеше в орбита. Видях смътната връзка към Зед да се развява с вече свободен край, който да уловя, и лумнал ярко, за да привлече вниманието. Плъзнах се напред, но усетих, че силата на въображаемите ускорители на ракетата ми намалява. Не бях сигурна дали направих достатъчно. Боях се, че мога да й навредя повече, ако връзката паднеше и се заплетеше отново.

„Тук съм.“ Хванах я. Зед някак си беше успял да долети при мен и да я вземе от хватката ми. Не видях, но усетих пулса на силата, който пътуваше надолу по връзката. Веригата беше поправена; електричеството на връзката им сега отново течеше с високо напрежение.

„Прибирам се“, казах на Хав. Но не можах. Не можех да спра да се отдалечавам навън, далеч от съзнанията, които бях посетила. Без сила, аз падах свободно в пространството, а инерцията ме отвеждаше към чернотата.

„Хав!“

„Държа те! Няма да те пусна.“

И тогава разбрах, че не бях сама в бездната на ума — той винаги е бил там и щеше да ме отведе у дома.