Джос Стърлинг
Кристал (17)

Седемнайсета глава

Атмосферата в стаята навяваше ужас с тишината си. Скай беше седнала до Зед и му беше позволила да вземе ръката й, но в жеста й липсваше порив. Айвс показваше на Феникс нещо на компютъра си и двамата приличаха на любезни непознати, срещнали се в обществената библиотека. Трейс и Даймънд седяха на масата в кухнята и преглеждаха списъка с гостите, които се надяваха да дойдат на сватбата; с натежало сърце слушах как той й припомня приятелите и роднините й и как тя му отговаря шепнешком. Уриел и Виктор стояха край мивката, допрели рамене — братя, търсещи солидарност пред ужасната вероятност да бъде помрачено семейното им щастие.

Лицето на Уриел светна, щом ме видя. Приятно ми беше, че нося радост на някого.

— Ей, Кристал, наред ли е всичко?

— Да, благодаря. Какво мислиш, Виктор? — Махнах с ръка към момичетата. — Ти знаеш повече за съзнанието от мен. Аз все така не разбирам какво стана с тях.

Виктор потърка наболата брада по лицето си. Заради тежката нощ всичките братя приличаха на разбойници.

— Скай ми позволи да надникна в ума й и понеже и друг път съм бил там, го познавам. Тя някога е имала празнини в паметта, причинени от травма в детството, но това, което сега са й причинили, е съвсем различно. Не мога да се добера до истинското й „аз“.

— Продължавай.

— Не откривам никаква невярна информация. По-скоро Скай ми прилича на заключена кутия. Но не съм сигурен, че като повдигнем капака, ще открием вътре кой знае какво.

— Ще ми се да знам какво точно е направила контесата, та да мога да му дам заден ход.

— Ти какво си спомняш?

— Когато атакува, се почувствах сякаш бях отнесена от камион.

— Като моя мисловен снегорин ли? Онзи, който използвах в замъка?

— Не, не точно. Аз почувствах силата на твоята атака, тя притежаваше звук, бучене. Нейната приличаше повече на удар в тила — ненадейна, сковаваща.

С един скок Уриел седна на плота.

— Тя е паяк — каза той.

— Тоест? — попита Хав.

— Паяците често парализират жертвите си, след което ги складират…

— За да ги изсмучат по-късно — довърши Хав. Той погледна към момичетата. — Божичко, кажи ми, че те не са всъщност… празните обвивки, каквито се чувстват. Братята ми никога няма да го превъзмогнат, нито татко. Да не говорим за самите момичета… Как ли биха се почувствали, ако узнаеха?

— Вече знаят — промълвих тихо аз и си спомних снощните хлипания на Скай.

Виктор започна да тупа с пръсти по ръцете си.

— Това всъщност ме обнадеждава, Кристал. Повече бих се тревожил, ако нямаха представа какво им липсва. Мозъкът има изумителната способност да се възстановява. Вземи хората с удар и всякакви случаи на травма на главата. Може би в тази заключена кутия все пак се крие нещо.

Хав ме обгърна с ръце:

— Да не се плашим много от метафорите. Добре, нека контесата е паяк, но от това не следва, че тя притежава всички способности на паяците. Искам да кажа, че не съм я видял да пуска паяжини. А ти? Мръсна, жалка жена паяк! Ще я смачкаме като буболечка.

Потупах го по опакото на ръката:

— Иска ми се.

— Ще успеем. Нали ти — нашият изтребител на паяци — си с нас. Момичетата ни също са тук и са на наша страна. Хайде де, никоя луда няма да унижава семейство Бенедикт, без да си изпати.

Изведнъж Айвс погледна нагоре:

— Ей, момчета, елате да видите това — беше намерил някакъв денонощен новинарски канал. — Ние сме новината на деня.

Скупчихме се край екрана. Една мила италианска журналистка интервюираше контесата, която се бе разположила в старинното си кресло. Беше облечена в черно и изглеждаше убедително крехка: нещастна дребна женица, смутена от това, че някакви разхайтени младежи нападнали дома й. Никога не съм мразила другиго така, както тогава мразех нея.

— Какво казва тя?

Послушах известно време.

— Разказва своята версия за случилото се: как в наследствения й дом нахълтали група американски селяни, които не желаели тя да общува със съпругите им. Намеква, че сте ксенофоби и сте против хората от стария свят. Намеква също, кравата му с крава, че Виктор и Трейс са злоупотребили с полицейските си контакти, за да я преследват само защото синът й бил заловен да извършва сложна финансова сделка и бил арестуван по фалшиви обвинения. Извърта всичко така, сякаш цялата работа е скалъпена, за да бъде опозорен знатният й род.

— И какъв е мотивът ни? — сопна се Виктор.

— Ами ти имаш достъп до голям фонд от гаранции. Тя загатва, че си натрупал незаконни печалби от работата си като полицай и призовава да бъдеш отстранен и уволнен.

— А спомена ли нещо за савантите?

Послушах още малко. Журналистката буквално призоваваше Трейс и Виктор да бъдат обесени, изкормени и разчленени.

— Не… не. Предполагам, че това ще повдигне въпроси относно собствените й умения и ще смени образа й от беззащитна жертва на човек, който е напълно способен да се грижи за себе си.

Трейс извърна глава.

— От години живеем незабележимо, а сега само заради една нощ се превърнахме в голяма новина. Така всичко ще пропадне.

— Ами тя това цели — обади се Виктор.

— Според мен си отмъщава по стария италиански обичай: с жестокост и докрай. „Ти си ме ударил там, където боли, аз съм те изхвърлил от водата с гръм и трясък.“ На нея не й стига това, че ще ни отнеме връзките с нашите сродни души, тя иска да ни опозори, както стана със сина й.

— Ако бяха поверили престъпната савантска мрежа в ръцете й, те с положителност нямаше да паднат толкова лесно в Лондон — обади се Уриел.

— Не ме интересува дали ще си изгубя работата, но теб, Даймънд, няма да те изгубя — протегна ръка към нея Трейс.

Сестра ми съчувствено стисна ръката му.

— Ако не възразяваш, аз пък не искам да ме уволнят — Виктор сграбчи телефона си, обмисляйки на кого би било най-добре да се обади. — Струва ми се, че е време да подхванем сериозна контраатака. Най-напред трябва да вземем показанията на твоя милански банкер, Кристал. Искам да бъде записана и най-малката подробност, за да можем да я погнем с нашата версия за събитията.

Неочаквано Хав извика.

— Не викай така! — рече Айвс и се улови за гърдите.

— Току-що ми хрумна една много зла идея.

— Те са ми любими! — отбеляза Зед. Скай му се усмихна леко.

— Старата вещица се надява, че известността й в Италия ще й бъде от полза — нали нас никой не ни познава. Може да говори всякакви лъжи по наш адрес, защото никой не знае кои сме и какви сме. Прекалено добра работа свършихме, като си снишихме толкова много главите.

— Не разбирам какво е злото в плана ти, братко.

— Не е преценила, че на наша страна е едно от най-големите имена на планетата. Стив Хю, приятелят на Кристал, който се спуска да спаси сестрата на своето момиче, какъвто е герой.

— Не съм ли твоето момиче? — промърморих.

— Така е, мила, само че ние говорим за измислената земя на известността, където е повела битката си контесата. Защо не позвъниш на твоя холивудски хубавец и не го накараш да даде ексклузивно интервю за някоя международна новинарска компания? Да им каже, че ще изхвърли разказа на контесата от водата с гръм и трясък! Когато на хоризонта се покаже бойният му кораб, тя ще изглежда по-малка и от гумено патенце по вълните на океана.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? — попита Феникс, като силно търкаше слепоочията си. Усетих, че тя усилено напъва мозъка си да си спомни Айвс взе ръката й и целуна кокалчетата на пръстите й, преди да се е наранила.

Кимнах:

— Да, ще го направи. Според мен даже може да извлече лична изгода от тази работа, тъй като смятам, че точно сега иска да отклони вниманието на печата от връзката си с Лили. Това ще им предостави нещо, за което да пишат няколко седмици поред.

— Може да се наложи и вие да дадете интервю — предупреди ни Трейс. — Готова ли за такова изпитание, Даймънд? Кристал?

— Ще направя каквото трябва — твърдо заяви Даймънд. — Само ми помогни с това какво да кажа.

— Разбира се — обеща Трейс.

Ако Даймънд имаше смелостта да го направи със съзнанието, че само част от ума й функционира както трябва, нима аз можех да й откажа?

— Добре. Ще участвам.

— Прекрасно — потърка доволно ръце Хав. — Хайде да проведем няколко телефонни разговора.

 

 

Когато Сол и Карла се прибраха, след като бяха закарали Уил в една венецианска болница, тази история вървеше по всички големи новинарски телевизии. Арестът на граф Монте Балдо представляваше интересен материал. В Би Би Си бяха намерили снимки от операцията в Централен Лондон и ги бяха предоставили на други информационни агенции. Версията на контесата за неговата невинност беше силно разклатена, защото по време на следствието в полицията му бяха направили снимка, на която беше излязъл с налудничав поглед и нездрав цвят на лицето. След това тя беше съпоставена с шестте снимки на братята Бенедикт, направени от веронската полиция.

Гледахме как се разгръща целият филм.

— Ей, та ти приличаш на сериен убиец — присмя се Зед на Виктор. Понеже до този момент те бяха избягвали публичността, сега посрещаха по най-добрия възможен начин известността си. Според мен изглеждаха великолепно, особено Хав. Не бих се учудила, ако започнеха да получават писма от телевизионни почитатели в електронната си поща.

Следваше интервюто със Стив, проведено живописно на върха на планината, като за фон служеше неговият хеликоптер.

— Да, истина е, втурнах се да помагам на приятелката си. И как иначе, тя много държи на сестра си.

— Какво ще кажете за твърдението на контесата, че Даймънд Брук и приятелките й са били само гости? — запита журналистката.

Стив изсумтя:

— Това е една странна дама. Нима, когато човек устройва парти в дома си, той просва гостите си в безсъзнание, захвърля един от тях на някакъв остров, където да умре от студ, а останалите взима за заложници и не ги пуска да се приберат при семейството си? Аз предпочитам да разпращам покани и да се погрижа всички да си прекарат добре.

Журналистката гледаше да му се докара с надеждата да получи покана за следващото частно парти на Стив.

— Не се и съмнявам.

— Всъщност тя навярно е самотна, но според мен така може да постъпи само една много неуравновесена жена. Синът й е в затвора, тя съзира начин, по който да си отмъсти, и тогава преминава всякакви граници.

— Щом е имало заложници, защо не се обърнахте към полицията?

Значи журналистката не беше чак такава балама.

Стив дари всички ни с лъчезарната си усмивка:

— Защо да чакаме, като си имаме хеликоптер и можем да се оправим сами? Щяхме само да почукаме на вратата и да поискаме да си ги приберем.

Съвсем вярно.

— Контесата изостри ситуацията. Простреля един от моите приятели, а никой от нас не носеше оръжие.

След това излъчиха репортаж от двора на болницата, в който се каза, че Уил се възстановява. Това щеше да предизвика вълна от съчувствие в наша полза.

Накрая дойде интервюто, което дадохме с Даймънд този следобед пред нашето жилище. Ди изглеждаше бледа, но непоколебима; аз си бях придала колкото може по-очарователен вид, за да се представя възможно най-убедително като приятелката модел на Стив. Даймънд обясни накратко какво се беше случило, както бе направила това пред полицая. Аз подкрепих разказа й, като обрисувах подробно как бях изоставена в лагуната само по вечерна рокля. Пресата хареса тази малка подробност и дори ме накара да опиша кройката и цвета й.

— Така ли постъпва една здравомислеща жена? — попитах аз.

Журналистката реши с този въпрос да приключи репортажа, преди да се впусне в предположения за несъществуващия роман между Стив и мен.

Силата на славата: как да не я обикнеш?

Седнал до мен на канапето, Хав ме целуна по шията:

— Справи се отлично. Ха сега да те видим, контесо!

— Само дано това не я предизвика да направи нещо още по-лошо.

Виктор се изправи:

— Отивам да видя Уил. Ще дойде ли някой с мен?

За моя изненада Даймънд прие:

— Щом ще ми става девер, трябва да го посрещна подобаващо.

Трейс тъжно се усмихна и отиде при нея на вратата. Явно бяха решили да пътуват с надежда към сватбата.

— Идвам и аз — рече той.

Щом излязоха, останалите решихме да си легнем рано. След като няколко дни почти не бях спала, предполагах, че щом легна и ще захъркам, но вместо това започнах да се мятам и въртя в леглото, а умът ми се стрелкаше като състезателен автомобил по пистата на затрудненото ни положение.

Разгласената от медиите битка с контесата ми припомни историята на два италиански ренесансови града, които сипели обиди един към друг иззад укрепленията си. Това по никакъв начин не помагало да се спаси опустошената долина между тях — в нашия случай руините представляваха умовете, върху които контесата бе упражнила зловредното си дарование. Бях обещала да намеря решение на проблема, но без карта, която да ме ориентира какво им бе причинила, нямах и най-малка представа откъде да започна.

Вероятно можех да се спазаря за малко информация? Сетих се за сина й: дали нямаше да ни каже как действа силата на майка му в замяна на известна снизходителност в отношението към него?

Но Хав ми каза, че неговият случай все още се разглежда в съда. Докато не получи присъда, той не би се заинтересувал от споразумение с нас.

А самата контеса: тя какво би поискала срещу известна информация?

Сродна душа? Ако не за нея, то за сина й, когото обичаше, и за савантите сред внуците и, ако имаше такива? На такова предложение от моя страна не би отказал нито един савант. Бях намерила примамливо предложение.

Отметнах завивките, навлякох си анцуга и пуловера и се изнизах от стаята. Хав действително щеше да ме убие, ако разбереше какво съм намислила. Поемах огромен риск, но нямаше да мога да се погледна, ако продължавах да стоя със скръстени ръце и да не помагам на момичетата и на техните сродни души, не и когато знаех какво да направя.

Докато вървях към входната врата, едва не се спънах в Бароци и не паднах върху канапето.

— Да не отиваш някъде? — попита ме Феникс. Тя седеше до прозореца и гледаше как играят лунните сенки по градинската стена.

— Изплаши ме! — казах аз и потупах гърлото си. — Ще пусна котката навън. Няма да се бавя. Не стой будна да ме чакаш.

Това, че обяснението ми не усъмни изобщо Феникс, показваше колко далеч бе тя от нормалното си състояние.

— Добре.

Спрях се на вратата:

— Феникс, защо си тук, а не при Айвс в хотела?

Тя сви рамене на една страна:

— Просто не се чувствах добре.

Това окончателно ме убеди. Непоносима ми беше мисълта, че Айвс седи в хотелската си стая сам и силно страда без жена си.

— Можеш да останеш колкото пожелаеш, Феникс — казах аз и си нахлузих ботушите. — Ще се видим призори.

На пристана при моста „Академия“ намерих един гондолиер, който свършваше работния си ден. Той беше дебел мъж с бузесто лице и приличаше на изморен херувим. Тъкмо се стягаше да си ходи и прибираше тлъстия бакшиш от последните влюбени, които бе превозил. Прехвърляше принадлежностите си от лъскавата гондола в една мръсна лодка, с която щеше да се прибере у дома.

Колко ще струва да ме закарате до острова на контеса Николета? — попитах аз.

— Сто евро — отговори небрежно той, застанал най-отзад на подскачащата си лодка, приличен на ездач, който е възседнал неоседлан галопиращ кон.

Изсумтях.

— Аз да не съм вчерашна. Погледнете ме, не съм туристка, а и вие сигурно се прибирате в Гвидека, така че няма да се отклоните много от пътя си.

Той ме огледа от главата до петите. За разлика от следобеда, когато стоях пред камерите, сега бях облякла най-удобните си широки дрехи.

— Защо отиваш там толкова късно?

— Неотложно събрание на персонала. Сигурно сте чули слуховете за проблемите на контесата.

Той се ухили:

— Да. Странна женица. Никога не съм я харесвал. Май че този път наистина е преминала границата. На каква служба си при нея?

— Работя за главния й готвач — отвърнах аз, стиснала палци зад гърба си.

— Добре, синьорина, качвай се. Ще те оставя при стълбите за двайсет евро. На обратно ще се прибереш сама, нали?

— Да — Ако изобщо ме пуснеха да се прибера. Но сега не можех да се тревожа за подробностите след това.

С няколко дръпвания на връвчицата, която палеше мотора, моят остарял херувим ме преведе през развълнуваното, широко корито на Канале дела Гвидека.

— Искаш ли да ти попея? — попита ме безсрамно той.

— За това няма да плащам — наведох се и опрях глава в коленете си. Тресях се от нерви, а не ми се искаше той да заподозре, че съм намислила нещо.

— За теб ще е безплатно.

И той подхвана не много мелодично една италианска оперна ария. Обикновено гондолиерите наследяваха лодката и мястото й за акостиране от семействата си: позорно беше, ако гените не им предаваха и музикалното ухо.

Сетих се за последния път, когато мъж ми беше пял, докато ме води някъде. Беше Хав, когато ме караше към летището. „Хей, сестричке по душа“, песента се бе оказала вярна. Молех се да не излагам на риск нашата връзка с това свое пътуване до бърлогата на лъва. „Но нали и аз съм лъвица“, смъмрих се строго; пък и не отивах там без своята сила, която да ме предпазва. Господството на старата алфа женска щеше да бъде предизвикано от новото момиче в стадото от саванстки лъвове.