Джос Стърлинг
Кристал (5)

Пета глава

Хав разбра, че нещата между нас не потръгнаха и през следващите няколко дни се постара да се държи мило с мен, но аз не му помагах много. Реших въпроса със ситуацията, като се превърнах в господаря на изчезването, и се изпарявах или на работа, или отивах да тичам. Но се трогнах, когато той остави в стаята ми малко букетче от изкуствени копринени теменужки, които без съмнение някой уличен продавач му беше продал на твърде висока цена. Но важното бяха подбудите му, та дори и да го правеше само за да не съсипя сватбата на брат му, като се дърлям с него през цялото време до големия ден.

За първи път се видяхме отново при пукването на зората в неделя, когато отидох да го събудя в пет сутринта в стаята му. За безкрайна моя радост открих, че не обичал да става рано и затова хвърлих отгоре му една ледена кърпа.

— Хър-мърф! — Той запрати кърпата в единия ъгъл и зарови глава под възглавницата. При нормални обстоятелства бих се постарала да не обръщам внимание на откритите загорели ръце, нито на стегнатия корем, който можах да зърна, докато той размахваше ръце, но, хей, като всяко друго момиче и аз имам хормони. А и някои неща в живота си струва да се видят.

— Ставай да огрееш света, сладкишче! Холивуд те чака!

В отговор той изгрухтя.

— Добре тогава, ще отида сама. Жалко, че сварих кафе — и него сама ще трябва да изпия.

— Има кафе? — Изпод възглавницата се подаде лицето му. Сложих чашата на нощната масичка. Това беше моята версия на маслинова клонка, защото трябваше да призная, че и двамата имахме вина за кавгата.

— Само не си мисли, че ще ми стане навик.

Върнах се в стаята си да се приготвя. Лили ме беше предупредила да не слагам грим и да не правя нищо с косата си, тъй като гримьорите искали да работят на чиста палитра. Оставих косата си пусната свободно и, разбира се, спиралите от нея щръкнаха на всички страни, сякаш тъкмо бях бръкнала с пръст в контакта. Мечтата ми да стана модел никога не беше изглеждала толкова нелепа.

Когато се върнах в кухнята, Хав беше се намъкнал вече в дрехите си. Защо момчетата изглеждат възхитително, дори да са рошави, а ние имаме вид, като че са ни влачили през плет на обратно?

— Благодаря за кафето. Не мога да направя нищо без сутрешната си доза кофеин.

— И с мен е същото.

Той се плесна по гърдите.

— Спирай печатарската преса: имаме нещо общо!

— Да, да, сменяме заглавията на първа страница. А сега кажи, носиш ли си палто?

Той грабна якето си.

— Да, мамо.

— А гумени ботуши?

— Моля? А, не, не ги нося. Сигурно ще е, защото се приготвях за слънчева Италия, а не за дъждовната Англия.

— Хъм, Даймънд е трябвало да те предупреди. Ще ти трябват. — И с това пъхнах краката си в любимия си чифт на едри точки. Той си помисли, че го занасям.

— Ама трябва ли чак да ги слагаш? — посочи той ботушите.

— О, трябва и още как!

Хайде, шеф и кройка, да тръгваме.

Но щом излязохме навън, дойде мой ред да се смея. Ранният сутрешен прилив беше придошъл и паважът пред двора ни беше залят. Модерните му обувки щяха добре да подгизнат.

— Искаш ли на конче?

Той погледна мрачно носовете на кожените си обувки „Тимбърлевд“.

— Ти пък като че ли ще успееш да ме пренесеш, Красавице.

— Ще пробвам, но само до моста. Оттам би трябвало да може да се върви спокойно по целия път.

— Само не казвай на братята ми. — Той се покачи на един градински стол и се яхна отгоре ми. Беше доста тежък, да си призная, и аз се поклатушках няколко крачки, докато запазя равновесие и накрая успяхме да прекосим малкото разстояние, без да цопнем в канала. До моста го пуснах на сухо. Той ме поздрави и весело ми благодари.

— Колко взимаш?

— За кое? Че те спасих ли? Не можеш да си го позволиш. Само този път беше безплатно. Сега вече ще трябва да жертваш Тимбърлевда.

Тръгнахме по уличките обратно към Моста на Академията над Големия канал.

— Къде отиваме? — Хав едва сега се беше събудил.

— Снимките са на площада Сан Марко. Не мисля, че ще заснемат нещо, преди да се стъмни. Но трябва да сме там, за да могат да подготвят сцената.

— Искаш да кажеш, че можеше да си остана в леглото?

— Ако беше Стив Хю, сигурно още щеше да си в леглото. Но нарочно приготвят първо статистите, за да не се налага звездите да стоят и да чакат. Лили ме предупреди, че може да е малко досадно. — Таях известна надежда, че Хав ще се върне. — Можеш да се откажеш, ако искаш. Никой няма да се обиди.

— Как ли не! Щом ти можеш да изтърпиш скуката, значи и аз мога. Така ще имаме възможност да си поговорим.

— Хъм. — Не ми се искаше да споменавам в краткото затишие на военните действия помежду ни, че бях уредила да прекарам свободното си време с приятеля на Лили, фотографа.

Снимачната група беше превзела единия край на площада и там бяха разположили палатките за костюмите и грима. Записахме се при един помощник-режисьор и после се наредихме на опашката. Двамата с Хав хвърлихме по едно око на останалите статисти и избухнахме в смях. Беше странно да стоиш насред толкова много върлини, сякаш светът неочаквано се беше разделил на нас — нормалните люде, и мънчкините^[1], които ни обличаха. Между двете страни прехвърчаха много добронамерени остроумия. А аз дори не бях най-високата. Имаше едно момиче, което стърчеше доста над един и осемдесет.

Отведоха Хав в мъжката страна на палатката и тъй като той не говореше италиански, местните гримьорки, които бяха наели за филма, го дърпаха и бутаха да върви като дете накъдето си поискаха. Те се радваха, че такова красиво момче бе оставено на милостта им, а той изглеждаше малко смутен от вниманието им.

— Бъдете внимателни! — чух го да ги умолява той, когато го набутаха в един стол пред огледалото. Възклицанието му предизвика смях и аз заключих, че момичетата разбираха повече английски, отколкото показваха.

Когато дойде моят ред, гримьорката ми обясни, че ще ми сложи съвсем лек грим, тъй като лицата почти на всички ни ще бъдат скрити зад маските. Само на устните щяха да сложат кървавочервено червило, а на клепачите блясък.

— Но Лили ме помоли специално да те гримирам, тъй като ще си направиш няколко снимки, нали така? — Марина, гримьорката ми, поръси страните ми леко с руж. — Нищо тежко няма да слагаме. Само малко ще подсилим чертите, за да изпъкнат по-ярко. — Тя отстъпи назад, доволна от постигнатия ефект. — Хъм, Лили беше права — у теб има нещо. След костюмите иди при Паоло — отдел перуки и коса. Той знае от какво имаш нужда.

Върнах се при Хав в ъгъла, отделен за костюмите, които бяха направени с моя помощ. Двамата бяхме пристигнали заедно и затова костюмите ни бяха в тон един с друг: неговият се състоеше от жакет в потъмняло злато и бричове в същия цвят, пурпурна жилетка и пелерина, а моят обратното — имаше пурпурна рокля със златни акценти и златно наметало. Дадоха ми маската, която вече бях виждала — онази, изработената от плетеницата от червени думи. Неговата беше обикновена златна маска само за очите и му придаваше вид на първокласен ловък крадец.

Накрая дойде ред и на фризьора. И аз, и Хав имахме дълги коси, така че бяхме пощадени от необходимостта да носим перуки. Неговата коса вързаха на опашка с панделка и това завърши чудесно образа му на джентълмен от осемнайсети век. За моята им трябваше повече време, тъй като фризьорът искаше да я натрупа на главата ми в сложна прическа.

— Кристал, имаш фантастична коса! — възкликна Паоло, докато прокарваше пръсти през къдриците ми. — Такава плътност, такава структура. Дори няма да имаш нужда от уплътнители за онова, което съм наумил.

Той беше запазил една тиара за костюма ми и сега уви косата ми така, че тя се спусна от нея като някой пощурял водопад. После смекчи ефекта около лицето ми, като остави няколко кичура да се измъкнат, а една дълга къдрица се зарея надолу по врата ми и стигна до деколтето ми Накрая Паоло ме напръска със златен прашец и косата и кожата ми засияха едва доловимо. Щом си сложих и маската, заприличах на някакво екзотично създание.

Излязох иззад завесата и открих, че Хав ме чака на мястото за кафе. Когато го видях да стои равнодушно сред останалите момчета с пелерината, наметната небрежно през рамото му, сърцето ми забърза. В сравнение с тези дрехи, днешните облекла са толкова прозаични. Той беше несправедливо привлекателен в костюма си — мистър Дарси^[2] и дяволит бандит, събрани в една мечта. Но аз бих предпочела да ми изтръгнат ноктите на краката, отколкото да му го призная.

— Какво ще кажеш? — завъртях се в кръг, като се наслаждавах на непознатото усещане от тоновете фусти, кръжащи около краката ми.

Италианските статисти оправдаха очакванията ми и ме затрупаха с комплименти, превъзнесоха ме с нечувани хвалби, обещаха ми безграничната си преданост и всичко това с игривото пламъче в очите на професионални флиртаджии. Италианските мъже се учат да ласкаят жените още от раждането си. Без да разбира думите им, но все пак схванал същината им, Хав се намръщи.

— Хав? Каква е твоята присъда? — Почуках по маската. — За тази маска помагах и аз.

— Страхотна е — той погледна над главата ми.

— А за мен какво ще кажеш?

Той насила върна погледа си върху мен.

— Сладкишче, сигурен съм, че и сама знаеш: изглеждаш толкова добре, че да те схруска човек. Но внимавай. Не ми се ще да се налага да тичам и да ти спасявам кожата, когато бъдеш засипана от почитатели. Нямам им доверие на тези момчета.

— Ей, Хав, ние сме свестни момчета! — възропта един дявол на име Джовани. — Няма да пипаме дамата ти. — Той ми смигна и пак мина на италиански. — Или поне няма, докато той гледа, така става ли?

Засмях се.

— Джовани, аз не съм негова дама. Той е… — Но какъв ми беше Хав в действителност? — Той е роднина.

Джовани сви вежди.

— Ах, още по-зле тогава. Трябва много, много да внимаваме, защото може да ни хвърли ръкавицата, ако поставим под съмнение честта ти.

— Какво каза? — Хав не беше разбрал и думичка от диалога ни.

— Джовани приема цялата тази работа с костюмите от осемнайсети век прекалено сериозно и очаква, че ще го повикаш на дуел, ако флиртува с мен. — Аз се ухилих широко на Джовани. — Саби или пистолети?

Лили ме приближи отзад и ме потупа по рамото. Сигурно беше дочула част от разговора, защото се усмихваше.

— Съжалявам, но дуелите са забранени. Опасни са за здравето и сигурността ви. Всички изглеждате фантастично. Момчета, бихте ли отишли при асистента по осветлението. Той иска да види как ще стои светлината върху костюмите ви. — Хав, Джовани и останалите момчета покорно се запътиха към снимачната площадка, която отчасти беше настанена под колонадата, ограждаща площада по края. — Кристал, ти ела с мен. Джо е приготвил фотоапарата си и има половин час на разположение.

Истински се забавлявах с кратката фотосесия с Джо. Той беше официален фотограф на продукцията и ролята му се състоеше в това да документира събитията за уебсайта и специалните приложения към DVD-то, но тъй като Стив Хю все още не беше пристигнал на снимачната площадка, Джо можеше да снима, каквото душата му поискаше. По произход беше шотландец, с обветрено, набръчкано лице, което щеше да подхожда на високопланински овчар, свикнал да присвива очи срещу северните ветрове. Цялото му внимание беше погълнато от работата, докато подреждаше кадрите според виждането си. Усещах, че за него се превръщам в абстракция — линии, сенки и светлини, които си взаимодействат с гондолите и дворците на фона зад мен. С мен се случваше същото, когато ми хрумваше някой дизайн, и тогава детайлите на заден план се размиваха, и виждах образа в неговата цялост.

Накрая Джо погледна часовника си.

— Съжалявам, Кристал, но днес само за толкова имам време. Очакваме Стив Хю да пристигне в единайсет. Беше невероятно търпелива с мен — родена си за това. Сигурен съм, че някои от снимките станаха чудесни.

— Благодаря ти, че ми отдели време, Джо.

— Удоволствието беше мое, уверявам те. Ако имаме време, ще се радвам отново да работя с теб. Може би трябва да опитаме с ежедневното ти облекло — ще се получи добър контраст със сегашния ти театрален вид.

— Ако смяташ, че ще мога да се справя — с най-голямо удоволствие.

Той ми стисна ръката.

— Значи, разбрахме се. Ще ти се обадя, когато разбера, че ми се отваря свободна пролука. Би трябвало да ми остане време на края на снимките тук във Венеция. — Той смени лещата на фотоапарата и хвърли поглед към канала да не би лодката на Стив Хю вече да се приближава.

— За къде заминавате после? — Реших да се помотая още малко с надеждата да успея да зърна моя герой.

— За Алпите. Там ще заснемем един дълъг епизод с много екшън, ще има хеликоптери и най-различни каскади.

— Уха!

— Да, сигурно ще е вълнуващо за зрителите после, но иначе подготовката на тези сцени е отегчителна, защото всеки детайл трябва да се изпипа много прецизно. — Джо се усмихна, като видя изражението ми. — Вече сама си видяла, че снимането на един филм е деветдесет и девет процента скука и един процент действие. Всички сме в ръцете на операторите и осветителите, но най-вече на режисьора. — Моторен грохот привлече вниманието му. — А, ето го и Стив. Нещата ще се задвижат, щом той стъпи на снимачната площадка.

Останах при Джо, за да проследя бялата моторница, която се плъзна до пристана. От начало не можах да видя Стив, но тогава разбрах, че той сам управляваше лодката. Знаменитата му руса коса се показа, когато върна капитанската шапка на лоцмана. Колко вълнуващо! Той скочи на кея и помаха на малката, но шумна група от фенове, събрали се в края на преградената с въжета зона, която градските власти бяха разрешили на компанията да използва за филма. Той се запъти към палатката за костюмите, която се намираше точно зад нас.

— Здрасти, Джо. Как си? — попита Стив, когато профуча край нас.

— Добре съм, Стив, не се оплаквам. — Джо продължи да снима, докато отговаряше.

— Страхотен костюм! — Стив ме беше забелязал. Не му беше никак трудно, когато представлявах едно крещящо изделие от златно и червено сред хора във всекидневни дрехи. — Всички статисти ли са облечени така?

Устата ми пресъхна, когато си дадох сметка, че говори на мен.

— Ъ…

— Стив, да ти представя Кристал. — Джо приклекна помежду ни и заснима мига, в който се запознах с моя идол. — Тя помогна да се ушият костюмите.

— Страхотно. Изглеждаш великолепно, драга. — Вниманието на Стив вече се бе насочило другаде. — Къде е Джеймс?

Един от асистент-режисьорите го улови под ръка и го отведе, а по пътя му даде подробна информация за сцената, която планираха да заснемат.

Джо видя слисаното ми изражение и се усмихна широко.

— Дишай дълбоко, Кристал. Отделът по костюмите ще ме уволни, ако срежа връзките на корсета ти.

— Той е… невероятен! — потупах се аз по гърдите.

Джо пъхна фотоапарата си в калъфа.

— Да, за актьор е прилично мил. Винаги помни имената, което говори добре за него.

Върнах се зашеметена в зелената палатка за статистите, където бяха приготвили маса с храни и напитки, за да се подкрепяме, докато ни повикат. Щом влязох, Хав се спусна отгоре ми.

— Къде беше? Вече бях започнал да се притеснявам, че си се отказала да участваш в снимките.

— Нищо подобно. Просто току-що се запознах със Стив Хю.

Думите ми бяха дочути от едно от другите момичета статисти.

— О, каква късметлийка! И как изглежда?

— Страхотен е! — и аз се престорих, че припадам.

Хав направи кисела физиономия.

— Чух, че бил нисък.

— На ръст е среден, но това е без значение. Той е съвършен. — Седнах внимателно на пейката, за да не смачкам костюма. — Не ми обръщай внимание, аз просто ще се насладя на мига. — И с един жест отпратих Хав. С гневни крачки той отиде в другия край на палатката, където няколко човека играеха на карти. Нали не ревнуваше? Или? Е, ако ревнуваше, щеше да му се отрази добре, тъй като обикновено той беше този, по когото припадаха момичетата.

Започнахме да снимаме филма чак в късния следобед, когато падна мракът. Режисьорът събра на едно място всички статисти, за да ни даде инструкции.

— Дами и господа — думите му се превеждаха от английски на италиански. — Нощта на Карнавала е. Трябва да си представите, че цяла нощ сте се отдавали на развлеченията, без да мигнете, а сега наближава часът преди разсъмване, най-тъмният и злокобен час, в който емоциите достигат своя връх. Вие не сте отделни личности, а символи на карнавала и значението му за Венеция. Ще ви разделя на групи. Двойката в зелено и черно ей там — вие сте Гневът. Искам да застанете до онази колона и да се престорите, че се карате бурно за нещо. Искам от вас да ръкомахате ожесточено и заплашително — вие сте италианци, няма нужда аз да ви уча как да се държите ексцентрично.

Италианските статисти се засмяха.

— Мъжете с черните наметала и маските с извитите клюнове — вие сте тръгнали на лов за жени, неспокойни, от онези типове, които си търсят белята и я намират. Ето това сте вие — Злина с главно З. Момичетата в сребристо и синьо да седнат на столовете и пейките ето там. Вие искате да привлечете момчетата за компания. Вие сте Изкушението. Дамата в бяло — ти си Самотата. Искам да се скиташ безцелно с трагично изражение, сякаш се каниш да се хвърлиш от някой мост. Червеното и златното, вие сте Любовниците. Искам да застанете на стъпалата и да изиграете романтична сцена между двама влюбени. Разбрахте ли ме?

Какво! Хвърлих бърз поглед към Хав. Беше толкова ужасен, колкото и аз. Нито един от двама ни не отговори.

— Червено и златно… О, това си ти, Кристал. — Тонът на Джеймс стана по-сърдечен, не така делови. — Ще можеш да се справиш, нали?

Шепотът зад гърба ми издаде, че останалите статисти бяха впечатлени, задето режисьорът се обърна към мен по име. След като бяхме стигнали дотук, пред нас имаше само един възможен отговор.

— Да, няма никакъв проблем.

— Чудесно. — Джеймс обхвана всички ни с остър поглед. — Внимавайте какво ще си говорите един на друг. Знам, че носите маски и това ви създава илюзията, че каквото и да кажете, няма да проличи, но светът е пълен с хора, които могат да четат по устните и те начаса ще ме затрупат с писма, ако излезете от роля. Никакви духовитости. Никакви разисквания какво ще има за вечеря. Решете каква ще бъде историята на образа ви и останете в него, докато не кажа „Стоп“.

Бутнах с рамо Хав.

— Нали нямаш нищо против? Искат от нас малко повече, отколкото очаквах. Лили ми каза, че трябва просто да стоим с внушителен вид и толкова.

След шока, че се налага и да играе, Хав вече си беше върнал отчасти обичайната самоувереност.

— Не, разбира се. Както сама каза — няма проблем. Имам добро въображение.

Заехме местата си за репетицията. Звездата все още не беше дошла на площадката и всички знаехме, че първо трябваше да направим сцената няколко пъти, за да бъдем готови, когато той се появи. С Хав застанахме на стъпалата и заехме пози според указанията на Джеймс, който стоеше зад редицата от камери. Не можах да се въздържа да не си помисля колко забавно щеше да е всичко, ако партньорът ми беше всеки друг, но не и Хав. С Джовани или някое от другите момчета всичко щеше да е на шега. Щяхме да обърнем всичко на смях и да устроим представление. Но някак не можех да усетя същата безгрижност, когато ръцете на Хав ме обгръщаха.

Той наведе главата си към мен.

— Чувала ли си за теорията за безкрайния брой светове?

На площадката изстреляха сух лед, за да направят мъглата преди зазоряване.

— Не. Какво е това? — Някога доближавали ли сме се толкова много един до друг?

— Това е едно от обясненията за вселената и как едновременно с нея някъде съществуват и всички останали.

Набърчих вежди.

— И това какво общо има с актьорската игра?

Той премести ръката си, така че тя обхвана гърба ми и се надвеси над мен.

— Просто си мислех, че според тази теория някъде съществува вселена, където аз и ти сме любовници и там всичко е истинско, а не игра. — Устата му закръжи над моята.

Навлажних устните си и усетих топлината от кожата му върху лицето си, макар че не ме беше докоснал.

— Стоп! Как се получи? — Джеймс оглеждаше осветлението за репетицията заедно с главния си техник.

Отдръпнах се от Хав, без да съм сигурна как да се приземя след свободното падане от прегръдката.

— Ако теорията ти е вярна, то тогава съществува и друга вселена, където ти имаш лилави точки, а аз зелена кожа.

— Така е. — Той ме погледна с присвити очи, като се престори, че ме равнява с камерата. — Да, зеленото ще ти отива.

Стив пристигна на площадката с антуража си от асистенти и появата му привлече погледите на всички статисти. Момичетата се оживиха, гласовете им се надигнаха, жестовете им станаха по — женствени. Момчетата се спогледаха един друг, свиха рамене и несъмнено се зачудиха какво толкова имаше Стив, което те нямаха. Аз можех да им кажа — харизма. На площадката имаше само още едно момче, което притежаваше естествената дарба да очарова хората, и то стоеше до мен.

— Как върви работата, Джеймс? — попита Стив със загрижен глас и тупна режисьора по гърба.

— Почти сме готови за теб. Искам да влезеш от онази арка ей там и да минеш през тълпата. Ще носиш ето това. — От масата с реквизита Джеймс му подаде една отворена бутилка шампанско. — Помни: героят ти е стигнал дъното, изгубил е вярата в себе си, в душата си. Статистите са олицетворение на твоите вътрешни демони.

Стиснах Хав за ръката и прошепнах:

— Ето затова тези филми са толкова добри — малка доза магически реализъм, втъкан в платното на сюжет от суров реализъм! Не е ли фантастично да видиш как се ражда пред очите ти?

Хав сви рамене.

— Аз ги обичам просто, защото има взривове.

Шляпнах го леко по корема.

— Пфу! Момчетии!

Той ме тупна по носа — в друг случай сигурно щеше да ми разроши косата, но сега не смееше да го направи, за да не ми развали сложната прическа.

— Пфу! Момичища!

— Така, дами и господа, този път ще снимаме. Стив, готов ли си?

От мястото си в далечния край на колонадата, звездата вдигна нагоре палците си.

— Пуснете мъглата… и камера!

Хав ме притисна до гърдите си, усмихна се в лицето ми, обърнато нагоре към неговото, и с пръст ме погали по очертанията на маската. В изражението му имаше нещо, което никога преди не бях виждала, нещо изключително нежно. Усетих, че пропадам в черните му очи, без изобщо да забележа, че Стив Хю тъкмо беше минал край нас.

Стив кой?

— Стоп! — Джеймс се надвеси над монитора, допрял глава до звездата на филма, и двамата тихо обсъдиха нещо около въздействието на сцената. — Така, дами и господа. Мъжете в черно, искам от вас да влезете няколко секунди по-рано, тъй като препречихте пътя на Стив. Докато той стигне до втората арка, искам да сте вън от сцената. Жените в бяло — отлична работа! Продължавайте в същия дух! Любовници, показахте нежност, но аз искам да видя страст! За бога, момче, целуни момичето! Помисли само — държиш в ръцете си красиво момиче, а аз съм ти дал извинението, което ти трябва, за да й залепиш една целувка! Какво чакаш? — Всички статисти се засмяха, а Хав само махна смутено с ръка, за да покаже, че е разбрал. — Хайде, снимаме отново. Заемете места си!

Сърцето ми биеше тежко — чувах го и се боях, че и Хав го чува. Да бях се сетила поне да лапна едно ментово бонбонче след последната ми чаша кафе. Бях се сковала цялата и си мислех само, че устата ми е голяма колкото самолетоносач. Сигурна бях, че ще оплескам романтиката и я ще си ударя носа в неговия, я ще се разсмея в неподходящия момент.

Хав беше доловил напрежението ми.

— Шипнът. Всичко ще бъде наред. — Той ме погали по гърба в кръг. — Всичко е на ужким. Той е прав. Изглеждаш великолепно. Като принцеса. От няколко дни умирам да те целуна.

Казах си, че говори това само заради хората, които четяха устни, но камерата още не беше включена.

— Камера! — изкрещя режисьорът.

Обещах си този път да устоя на обаянието на Хав и да забележа Стив Хю, когато мине край нас, но тогава устните на Хав се допряха до моите и всички мисли се изпариха от главата ми. Целувката му беше много топла и нежна. От устата ми трепетът слезе надолу по гръбнака ми и се разля из цялото ми тяло. Костите ми сякаш се стопиха и неспособна да правя друго, аз се държах за него в онази съвършена точка на допир, която ни свързваше. Около глезените ми се въртеше студеният лед за мъглата. Топли ръце ме прегръщаха и ме държаха на крака. Дланта му като люлка приюти главата ми, изви я така, че целувката да проникне още по-надълбоко, устните му ме проучваха, докосваха извивката на лицето ми, колоната на врата ми. Бях така увлечена, че дори не чух кога Джеймс е извикал „Стоп“. Хав вдигна глава. Аз направих крачка назад и открих, че се намираме в центъра на неколцина доста поразвеселени техници.

Джеймс се покашля.

— Добре, момчета и момичета. Много се радвам, че някои от вас взимат инструкциите ми толкова присърце. Браво, Любовници! Целувката ви беше много… убедителна. Хайде отначало.

Сложих ръката си върху ръката на Хав. Той трепереше, а и аз самата бях доста развълнувана. Но изпитах облекчение, че целувката не е разтърсила само мен. Щеше да е много обидно, ако той просто беше свил рамене, сякаш нищо особено не се е случило.

— Това беше… — замълчах, без да мога да намеря думи.

— Това беше най-прекрасната целувка в живота ми — Той докосна врата ми с върха на пръста си и завъртя разпиления кичур коса. — Благодаря ти.

Сведох очи към ризата му, където бях положила ръката си.

— Това беше първата ми целувка в живота. Искам да кажа, първата истинска целувка. — Започнах да се натъжавам, че всичко беше само игра за пред камерата.

Хав въздъхна.

— Заради такива целувки ми се ще нашата вселена да е тази, в която ти си моята сродна душа. — Той подпря челото си в моето и се приготви за настъплението на нови трепетни чувства при следващата целувка за камерата.

— И на мен — тихо рекох и оставих устните му да се срещнат с моите.