Джос Стърлинг
Феникс (21)

Двайсет и първа глава

Нямаше знаци, че ни преследват, когато се прибрахме в Общността. Всичко изглеждаше странно нормално, защото все още не беше пристигнала вестта, че Пророка е заловен. Дракон удари с чук по ръждясалата катерушка на детската площадка — нашият първобитен сигнал за тревога.

— Всички да излязат! — извика той, когато хората подадоха глави от прозорците. — Проверете на обичайното място за инструкции след три дни. — Това означаваше, че на стъклото на будка за вестници и списания на Майл Енд Роуд ще бъде поставена малка обява. Картичка, рекламираща чистачески услуги, с несъществуващ номер на мобилен телефон и адрес, беше начинът, по който разбирахме къде трябва да отидем, след като бъдем евакуирани от предишното скривалище.

Членовете на Общността бяха добре обучени. Чух, че навсякъде в сградата се тряскат врати, докато те грабваха вече приготвените си чанти и се отправяха към изходите, оставяйки обикновено заключените порти да зеят широко отворени. Тони надникна от вратата на стаята си и веднага се дръпна назад, преди братята ми да го забележат. И в следващия миг осъзнах, че надушвам миризма на пушек.

— Сградата гори. — Дракон огледа покрива. — Там горе. — Той посочи последния етаж.

Еднорог измъкна ръцете ми през врата си и ме пусна да стъпя на земята. Приведох се. Раменете ме боляха от последните двайсет минути на малтретиране, докато препускахме по задните улици на лондонското Сити. Бях премръзнала, въпреки че беше топла лятна нощ. Вероятно щяха да ме оставят тук. Би било хубаво.

Но нямах този късмет. Братята ми сигурно бяха обсъдили телепатично какво да направят, защото Дракон ме преметна на рамо и двамата хукнаха нагоре по стълбите.

— Мислиш ли, че някой друг може да е взел нещата? — задъхано попита Дракон.

— Не. Не биха посмели. — Еднорог разблъска група от жените на Пророка, които слизаха по стълбите, като бързо потракваха с токчета.

— Какво става? — попита едната и го сграбчи за ръкава. — Там горе има пожар. Не можете ли да направите нещо?

Той се отскубна от нея.

— После. Излизайте навън. — Тонът му им каза да не го притискат за повече информация и те покорно ни направиха път и после продължиха да слизат по стълбите. Видях обезпокоени погледи, отправени към мен, докато висях на гърба на Дракон, но никой нямаше да попита нищо. Ние в Общността не правехме такива неща.

Стигнахме до петия етаж и Еднорог извади връзка ключове.

— Как мислиш? Само дребните неща ли?

Дракон ме хвърли като нежелан куфар и се облегна на стената да си поеме дъх.

— Да. Нямаме време да вземем останалото. Бижутата и парите би трябвало да са достатъчни, за да започнем нов бизнес някъде другаде.

„Фей, внимавай и се пази! Запалих пожар, за да ги изгоня.“ Айвс нямаше как да види, че съм завързана и не мога да направя нищо с предупреждението му.

„Затворена съм на последния етаж.“

Апартаментът на Пророка изведнъж избухна в пламъци. Пожарът на покрива се беше разпространил надолу.

— Какво става? — изкрещя Дракон.

— Нейното момче. Той е тук. — Еднорог отвори с ритник вратата и отвътре изригнаха облаци черен пушек. — Той опожарява сградата от горе на долу.

„Кажи им да не влизат. Това е като горски пожар — бърз и ненаситен.“

Използвах завързаните си ръце, за да махна превръзката на устата си.

— Не трябва да влизате — извиках и сграбчих сакото на Дракон, който се готвеше за безумен набег към сейфа. — Пожарът не е обикновен. Вече е извън контрол.

Дракон ме блъсна настрана.

— Твоята сродна душа го запали, нали? Той иска да вземе парите.

— Няма да стане. — Еднорог съблече ризата си, направи от нея маска за устата и носа и я хвърли на брат си.

Дракон сложи ризата на лицето си, втурна се в горящата стая и изчезна в пушека.

— И двамата сте луди! Да се махаме оттук, докато можем! — Опитах се да мина покрай Еднорог, за да стигна до стълбите преди огъня.

— Никъде няма да ходиш. — Еднорог извади пистолета си. — Сродната ти душа обърка всичко за нас, но и той няма да те получи.

Дракон излезе, залитайки, от стаята. Носеше сейфа от склада. Ръцете му бяха зачервени от изгаряния.

— Убий кучката — заповяда той.

Побягнах по единствения път, който ми беше останал, и се отправих към стаята си в дъното на коридора. Разнесе се изстрел и на стената до главата ми се появи дупка от куршум. Между нас се носеше на талази облак от пушек, който ме скриваше отчасти. Последва още един изстрел и почувствах, че кракът ми се огъна под мен. Изпитах силна болка. Мълния в крака.

— Тя падна. Да тръгваме — каза Дракон, като се давеше от кашлица.

Строполих се по лице върху бетона, тъй като ръцете ми бяха завързани зад гърба и правеха непохватни движенията ми. Бяха ме улучили в крака. Еднорог беше прав.

Никъде нямаше да ходя.

 

 

Сигурно бях загубила съзнание. Две мазолести ръце пляскаха лицето ми.

— Фей, трябва да се събудиш. — Не беше Айвс, както се бях надявала, а Тони, който се беше надвесил над мен и наскоро посивялата му коса висеше над челото му. Лежахме на малко чисто пространство. Пушекът се виеше встрани от нас, сякаш имаше заповед да ни остави на мира.

— Тони?

— Да, сладурче. В голяма беда сме. Стълбището гори.

— Какво правиш тук горе?

— Видях ги, че те водят, и реших да тръгна след вас. — Той развърза китките ми и ми помогна да седна. Използва същата ивица плат, за да превърже раната ми, въпреки че шифонът скоро се обагри в червено. Губех много кръв. Болката ме пронизваше като стъклени остриета, забити в плътта ми.

„Фей, къде си?“ Айвс продължаваше да ме търси.

„Все още на последния етаж.“

Той изруга.

„Не знаех, защото ти млъкна.“

„Припаднах. Заклещена съм в капан, Айвс. Тони е с мен.“

„Братята ти трябваше да изскочат навън, когато започна пожарът, а не да се втурнат в сградата!“

„Това би била реакцията на нормални хора, а те не са нормални. Какво каза брат ти? Че плановете ти невинаги взимат под внимание начина на мислене на другите хора.“

Докато разговарях телепатично с Айвс, Тони търсеше маршрут за бягство.

— Има път надолу — водосточната тръба. — Той посочи края на балкона.

— Изглежда солидна.

— Тръгвай. — Не си направих труда да помръдна. Никога нямаше да се спусна до земята с куршум в крака.

Тони се колебаеше.

— Трябваше да се махнеш оттук, когато ти казах, Фей.

— Да, може би трябваше. Но тогава нямаше да срещна сродната си душа.

— Надявам се, че той си заслужава. — Тони ме потупа несръчно по рамото, а после дръпна огърлицата от врата ми и я пусна в джоба си. — Съжалявам, сладурче.

— Аз също.

Той се прехвърли през парапета.

— Вероятно пожарникарите ще дойдат скоро.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Вероятно.

„Тони слиза долу — съобщих на Айвс. — Помогни му, ако можеш.“

Жилавият албански крадец беше компенсирал за нараняванията си, като бе развил сила в здравата си страна, и това му помогна сега. Вкопчил се с една ръка като маймуна, той уви колана си около тръбата и се скри от погледа ми. Трябваше да се уверя, че се е спуснал долу благополучно. Допълзях до стената и видях, че главата му изчезна.

„Фей, спусни се!“ — Айвс ме беше забелязал. Съзрях го да стои в средата на детската площадка, самотна фигура пред горящата сграда. „Ти си на ред.“

Той очакваше да последвам Тони.

„Не мога. Ранена съм. Простреляха ме в крака.“ Въпросният крайник трепереше. Подпрях се на стената и се запитах кое ще ме убие първо — загубата на кръв или пушекът. Фактът, че не ми пукаше, ми каза, че ми се вие свят. Мисълта да припадна ми се стори някак желана.

„Тогава идвам да те взема.“

„Не. Тони долу ли е?“

Айвс погледна към долната част на сградата.

„Да. Бяга. Искаш ли да го спра?“

„Не, остави го. И дори не си помисляй да се качваш тук горе. Не можеш да ме изнесеш по стълбището. И двамата ще умрем.“

„Но аз запалих пожара. Аз съм виновен!“

Той се обвиняваше за нещо, което сега не можеше да спре. Планът щеше да е добър, ако беше успял и бе изкарал всички ни от сградата.

„Не си виновен, че братята ми са луди.“

„Не мога да стоя тук и да гледам! Трябва да направя нещо.“

И после изведнъж Айвс вече не беше сам. Пристигнаха членовете на семейството му и хукнаха към детската площадка, минавайки през отворената порта, водеща към улицата. Почувствах огромна вълна на облекчение. Те поне щяха да му попречат да направи нещо глупаво. Всичките се събраха около него и го обсипаха с прегръдки. Облегнах се на парапета, доволна, че последното нещо, което щях да видя, ще бъде Айвс, заобиколен от хората, които го обичат.

„Не се предавай, Фей! — заповяда ми Айвс. — Ще те смъкнем оттам.“

„Обичам те.“

„Без сълзливи сантименталности. — Този път се обади Хавиер, включвайки се в разговора ни. — Искам да стигнеш до ръба.“

„Ще те пренесем до земята, Феникс“ — прозвуча окуражително гласът на господин Бенедикт.

Избърсах очи. Зрението ми започваше да се замъглява. Семейство Бенедикт и Скай застанаха до Айвс и всеки сложи ръце на раменете на другия.

„Свести се, Фей. Имаме план. — До съзнанието ми достигна бодрият тон на Скай. — Зед ще канализира телекинетичните сили на всички. Би трябвало да имаме достатъчно, за да те свалим оттам.“

„Качи се на парапета, любов моя. Трябва да ни улесниш, за да ти помогнем.“ Гласът на Айвс отново звучеше уверено.

„Как да ви улесня?“

„Ще скочиш.“

„Ха.“

„Ще скочиш.“

„Правили ли сте досега?“

„Да, с плодове“ — отвърна Хавиер.

„Защо ли не съм окуражена?“

„Качи се на перваза, Фей“ — каза Виктор, демонстрирайки уменията си да убеждава.

„Кажи на брат си да престане. — Писнало ми беше от мъже, които объркват съзнанието ми. — Или ще го направя по собствена воля, или изобщо няма да го направя.“

Воят на пожарникарските сирени ми вдъхна нова надежда. Може би щях да дочакам да издигнат стълба.

„Фей, нямаш време. Познавам огъня. Този е почти до теб. Задържам пушека, но дори аз не мога да спра пламъците, след като съм ги отприщил.“

Търпението на Айвс се изчерпваше. Ако не скочех, той щеше да направи някоя глупост като например да се опита да се качи тук да ме вземе.

„Добре, добре.“ Стиснах зъби и се качих на перваза. Остра болка прониза тялото ми. Пред очите ми се завъртяха черни петна. Не можех да кажа дали са прашинки пепел, или припадах.

„Ние ще те хванем, миличка“ — прошепна Карла и закри с ръце устата си, за да сподави писъка си.

О, Боже, о, Боже. Наистина ли щях да се хвърля от перваза и да им се доверя да свършат работата си? Не се съмнявах, че ще се опитат, но ако не успееха?

Провесих крака от ръба, без да обръщам внимание на страха и тракащите си зъби.

„Онези плодове, Хавиер? Винаги ли ги хващаш?“

„Всеки път“ — увери ме той, поне веднъж абсолютно сериозен.

Изтласках се.

И веднага полетях към земята.

„Айвс!“

И после падането ми смени посоката си. Почувствах, че се отдалечавам от сградата, сякаш под мен се е появила детска пързалка. Но се носех прекалено бързо.

„Дръж се!“ — предупреди ме Айвс.

„За какво?“ — изпищях.

Стрелнах се право към ръцете му. Той се хвърли на земята и омекоти приземяването ми с тялото си.

— За мен — отговори Айвс, останал без дъх.

Чух, че Хавиер се смее.

— Успяхме! Наистина го направихме! Не мога да повярвам!

— Няма да те пусна — заклех се и после припаднах за втори път.