Джос Стърлинг
Феникс (2)

Втора глава

— Тони, Тони, отвори ми! — Заудрях със здравия си юмрук по очуканата аварийна врата на Общността, която имаше напречна греда отвътре, и затова трябваше да чакам някой да се смили над мен и да ме пусне да вляза.

Както предполагах, Тони беше единственият дежурен толкова рано през деня. Другите вече бяха навън и „събираха“ богатства за Общността. Чух го, че тътри крака. Осакатеният му крак се влачеше на всяка крачка. Той отмести гредата и отвори. Долната част на вратата изстърга по напуканата бетонна настилка.

— Фей, защо се прибираш толкова рано? — Тони се отдръпна, за да ми направи място да мина, и после затвори вратата. — Къде е торбата ти? Скри ли я някъде?

Тони беше дребно човече с прошарена коса, кожа с бронзов загар и очи като на горско птиче, което вечно е нащрек за някой хищник, и беше нещо като най-добрият ми приятел в Общността. Преди две години той беше загубил спор с камион, който се опитвал да отмъкне на отбивка близо до Уолтъмстоу, без да знае, че шофьорът спи в кабината. Мъжът потеглил, когато чул, че Тони отключва вратата с помощта на телекинетичните си способности, без да поглежда каква е причината. Тони попаднал пред колелата и едва не загинал. Оттогава можеше да използва само едната си ръка и единия крак. Другите бяха премазани и така и не заздравяха добре, въпреки всичко, което аз се помъчих да направя за него. На членовете на Общността не беше разрешено да използват услугите на Спешна помощ. Ние трябваше да „летим под радара“, както се изразява нашият водач.

— Не трябваше да се връщаш. — Тони колебливо стоеше на входа, без да реши дали да ме изрита навън, или да ми позволи да вляза.

— Ранена съм.

Той погледна нервно през рамо.

— Но вървиш. Знаеш правилата, Фей.

Беше ми омръзнало да се боря сама и очите ми се напълниха със сълзи, които не можех да си позволя да пролея.

— Знам проклетите правила, Тони. Торбата ми се запали. И се изгорих. — Вдигнах дланта си, където имаше голям мехур. Поне веднъж исках малко съчувствие, а не само да ми заповядват да изпълнявам задълженията си. — Много ме боли.

— Да, изглежда неприятно. — Раменете му се прегърбиха пораженски за миг, докато мислеше за последиците, и после се изправиха. — Не трябва да те пускам вътре, но какво пък? Ела с мен да видя раната ти.

— Благодаря, Тони. Страхотен си. — Добротата му помагаше повече, отколкото той предполагаше.

Тони пренебрежително махна с ръка.

— И двамата знаем, че това няма да е краят на историята. Само почакай Командира да чуе. — Той безпомощно повдигна рамене. — Но първо нека се справим с нараняването ти. Очаквам, че и двамата ще съжаляваме.

Избърсах сълзите с опакото на ръката си.

— Съжалявам.

— Да, да. — С гръб към мен, Тони направи пренебрежителен жест с пръсти, знак на предизвикателност към предстоящите неприятности. — Всички съжаляваме — непрекъснато. — Той затътри крака по вонящия коридор, който беше отчасти мазе, отчасти сервизен тунел.

Общността се беше нанесла незаконно в празен общински комплекс, предвиден за събаряне. Мисля, че местните власти хранеха надежди, че олимпийското строителство ще погълне този грозен жилищен квартал, но рецесията беше попарила тези мечти. Те бяха опразнили ниските блокове, като мислеха, че обитателите, живеещи от социални помощи, ще бъдат изместени от плащащи данъци градски работници, но булдозерите така и не бяха дошли и красивите апартаменти, които щяха да заменят бетонните кутии, все още не бяха построени. Преди шест месеца ние се бяхме вмъкнали и настанили вътре малката си колония. Не беше толкова лошо като на някои от местата, където бяхме живели, защото все още имаше вода, въпреки че електричеството беше прекъснато. С един-два добре пласирани подкупа полицията беше убедена да си затвори очите, когато влязохме без разрешение в закованите с дъски апартаменти. Пазачите ни скоро уплашиха и прогониха кварталните гамени, които смятаха да използват сградата за търговия с наркотици. Ако в блока ставаха лоши неща, водачът ни държеше да се облагодетелства. Ето защо ни оставиха на мира. Ние бяхме група от шейсет саванти и един властен Пророк, пчели работнички и царица майка.

— Влез тук. — Тони ме заведе в малката като шкаф стая, която му бяха дали. Той беше принуден от нараняването си да се откаже от активна дейност и му беше разрешено да остане само заради „доброто“ сърце на нашия водач. И добротата се ограничи само с тази дупка. За разлика от Тони, на мен ми бяха дали хубава стая в апартамент на последния етаж — нещо като награда. И тъй като бях най-добрата в занаята, аз никога не бях разочаровала Пророка — до днес.

— Лошо ли е положението? — попитах и протегнах ръка към мръсния прозорец. Виждах белия мехур в средата на дланта си и ярко зачервената кожа на ръката си до лакътя.

Тони въздъхна.

— Вероятно трябваше да отидеш в „Бърза помощ“, Фей.

— Знаеш, че не мога.

Той извади тубичка с мехлем от пътническата си чанта, сложена на дюшека. Никой от нас не беше разопаковал багажа си, защото винаги трябваше да бъдем готови бързо да се изнесем оттук. Тони изцеди малко мехлем върху кожата ми и ме погледна с премрежени очи.

— Не, и ако искаш да се върнеш.

— Аз… Знаеш, че няма къде другаде да отида. — Проверяваше ли ме? Пророка често подлагаше на тест лоялността ни, като ни настройваше един срещу друг, и всички съзнавахме, че сред нас има шпиони.

— Така ли? Младо момиче като теб би трябвало да си намери по-добър живот от този. — Той прерови чантата си и извади ролка прозрачно домакинско фолио — нашият еквивалент на хирургична превръзка. Живеехме като войници на вражеска територия, имахме най-необходимото и си помагахме сами. — Трябва да пазиш раната чиста.

Прехапах устни от болка, докато Тони увиваше фолиото около изгорената ми ръка, и гледах как мехлемът се процежда между раната и превръзката.

— Има ли нещо друго, Тони? Не съм живяла извън Общността. Пророка казва, че хората като нас не са добре дошли навън.

Той изсумтя.

— Да, той знае всичко.

Пророка наистина знаеше всичко, откакто го помнех.

— А ти защо остана? — Ако Тони ме проверяваше, можех поне да му върна услугата.

— Няма къде другаде да отида, нито имам пари. Не съм тук законно. Ако ме върнат у дома, ще бъда низвергнат бивш крадец на коли в Албания, без средства за издръжка. И не заразях семейството си в добро положение. Вероятно ще ме застрелят веднага щом ме видят.

Повечето от хората в Общността бяхме като Тони, скитници без родина. Това беше само видимата част на капана, в който бяхме хванати.

— И аз не живея законно. Нямам свидетелство за раждане, нищо. Дори не съм сигурна къде съм родена.

— Аз бях там. — Той откъсна фолиото. — Мисля, че бяхме в Нюкасъл.

— Толкова далеч на север? — Не знаех, че Тони е с нас от толкова отдавна, и се зарадвах, че съм запълнила малка част от празнотите в спомените си. — Помниш ли майка ми?

Той повдигна рамене.

— Да, навремето тя беше една от компаньонките на Пророка. Беше хубава. Ти малко приличаш на нея. Нямаш ли никакви спомени за нея?

— Имам, но не оттогава, а от по-късно, когато тя вече не беше добре. — Майка ми умря от рак, когато аз бях на осем, след като една година се бори с болестта, и аз си спомнях ясно само една болезнено слаба жена, която пламенно ме прегръщаше. За щастие, бях достатъчно голяма, за да поема събираческите и задължения, затова запазихме покрива над главите си през последните дни на заболяването й. Въпреки че беше обречена да умре, тя не можеше да отиде в болница. Пророка не й разреши. Той ми каза, че лекарите няма да помогнат, след като неговите лечителски способности не са успели да премахнат тумора. Тогава му повярвах, но девет години по-късно и много по-наясно с методите му, вече се съмнявах. Лечителските му способности не ми се виждаха нещо много повече от превъзходство на духа над материята. Мама доказа, че не може да си внушаваш, че си по-добре и да не обръщаш внимание на болката, както ни казва да правим Пророка, когато тялото ти престане да функционира.

— Това трябва да свърши работа. — Тони пусна в чантата си медицинските запаси. — Ще ми кажеш ли как получи изгарянето?

Преглътнах и кимнах. По-късно трябваше да кажа на Пророка, затова можеше да проверя как ще възприеме историята един приятел.

— Бях на стадиона, на който снощи ми заповядаха да отида.

Тони седна на дюшека. Вече знаеше тази част от историята, тъй като обикновено присъства на срещите, когато разпределят задълженията ни. Колонията ни живееше близо до район в източен Лондон, който обхващаше финансовите богатства на Сити и новите олимпийски строежи в Лий Вали, изсмуквайки пари като паразит върху здрав организъм.

— Всичко вървеше добре. Задигнах айфон и айпад от раницата му. Страхотна, безпроблемна кражба.

Тони подсвирна одобрително.

— Почти се бях измъкнала, когато те… избухнаха в пламъци.

Той поклати глава.

— Фей, тези неща не се взривяват току-така.

Показах му ръката си за доказателство.

— Вече го правят. Момчето сякаш беше сложило в тях фойерверки. Предполагам, че ги е заредил с взрив или нещо подобно. — Хрумна ми идея. Боже, мислиш ли, че може да е бил терорист, който е планирал атентат?

— Щом са обгорели само пръстите ти, тогава не. Прилича по-скоро на електрически огън, отколкото на бомба. — Тони се намръщи.

И аз свъсих чело.

— Чела съм за преносими компютри, които избухнали в пламъци преди няколко години. Нещо не било наред с батериите.

— Да, но да се взривят веднага щом си ги откраднала — това не е случайно.

И аз бях стигнала до същия извод.

Тони се почеса по брадичката. Пръстите му драскаха наболата брада.

— Но той не би трябвало дори да знае, че си ги взела, ако все още си била на обекта. — Беше проницателен. Знаеше как действа дарбата ми и беше забелязал най-странното нещо в разказа ми.

Свих се до дюшека, грохнала от умора.

— Знам. И това ме уплаши. Той съзнаваше какво правя, кълна се. Видях лицето си в мислите му, докато крадях от него. Той не беше напълно вцепенен и отблъскваше атаката ми да го вцепеня.

— Фей! — Тони стана, най-после разтърсен като мен от последователността на събитията. — Не можеш да кажеш това на Пророка! Той ще те убие, ако мисли, че някой знае коя си.

Гърлото ми пресъхна.

— Пророка… няма да го направи, нали?

Тони се изсмя задавено.

— Какво мислиш, че стана с Мич миналата година, след като го арестуваха и освободиха под гаранция?

Не исках да слушам това.

— Мич отиде в Испания със задача за Пророка.

— Испания? Така ли му викат? Той отиде в плитък гроб в гората Епинг. Пророка много му се ядоса.

Увих здравата си ръка около кръста си и се облегнах на стената, която беше студена и влажна под голите ми рамене. Чувствах ужаса, който съществуваше под повърхността на живота ми с Пророка, но исках още малко да се преструвам, че не го знам. Боях се, че страхът ще ми отнеме и малкото независимост и гордост, които бях съумяла да запазя в Общността.

Тони въздъхна, като видя изражението ми.

— Фей, можеш да се измъкнеш от Общността само по два начина — да умреш или да изчезнеш.

— Мислех, че можем да напуснем, ако намерим сродната си душа — нашата друга половина — промълвих.

Тони изкриви лице в гримаса.

— Кой ти разправя тези врели-некипели?

Майка ми, но нямаше да му кажа. Тя беше продължила да се надява, че ще бъде спасена от този ад на земята, ако срещне идеалния си партньор в някой от градовете, през които минаваме. Според нея всеки от нас с дарба имаше взаимно допълващ се двойник, заченат по същото време като нас някъде по света. Родени през няколко дни или седмици, животът ни представляваше търсене на саванта, който да ни допълни. Надеждата, че ще срещна сродната си душа, беше историята, която стопляше детството ми. Мама ми шепнеше, че някъде има красив принц само за мен, който ме чака, и че ако първо тя намери своя принц, тогава ще напуснем Общността и аз ще имам баща, който да ме обича като родна дъщеря. Не знам коя от двете истории желаех повече. Но после майка ми умря. Заедно с нея постепенно умря и мечтата ми да намеря сродната си душа — изключителен човек, който да ме обича и да се грижи за мен, във връзка, по-силна от всяко друго романтично увлечение. Всъщност, като се замислех, това беше твърде хубаво, за да е истина.

— Вече не вярвам, че съществува такова нещо — каза Тони, отразявайки като ехо мислите ми, и сви в юмрук здравата си ръка. — Твърде жестоко е да се надяваш да се случи. Дори да намериш сродната си душа, Пророка никога няма да те пусне.

Затворих очи, унасяйки се за последен път в приятната мечта, че може да имам живот извън Общността и някого, с когото да бъда вечно. Савантите без сродни души никога не се обвързваха с друг. Не можеха. Сменяха партньорите си един след друг, както беше правила майка ми. Не исках такова съществуване, но това ме чакаше, за да живея. Детинско беше да вярвам, че някой чака да ме спаси. Трябваше да се откажа от тази мечта.

— Имаш две възможности за избор, Фей — смърт или изчезване — продължи Тони. — Много те моля, помисли за втората. Не искам да бъда тук, когато Пророка избере първата за теб. — Той се приближи до мен и сложи осакатената си ръка на лицето ми, с пръсти, свити към дланта. — Ти заслужаваш по-добър живот от този. И не му казвай онова, което сподели с мен.

— Той ще разбере. Винаги разбира. — Това беше причината да ни ръководи — Пророка надушваше лъжата от сто крачки. Дарбите му бяха силни. Той можеше да отключва и изключва механизми с мисълта си, да манипулира електричеството и да прониква в ума ти, да променя съзнанието ти и да те кара да правиш каквото иска, дори да се самоубиеш, ако това е желанието му. Мич вероятно сам беше изкопал гроба си и после се бе хвърлил в него по заповед на Пророка. Нашият водач беше проницателен познавач на характери и разбираше нелоялните мисли още преди да си имал възможността да пристъпиш към действие. Имахме причина за готовността си да му служим.

Тони спусна ръката си.

— Пророка ще си направи труда да провери само ако не ти повярва, затова измисли убедителна история. Упражнявай се да си изграждаш защитни щитове.

— Няма да мога да си изградя щит срещу него. — Страхувах се да опитам нещо толкова предизвикателно.

— Пророка те харесва. Няма да търси грешки, ако не му покажеш никакви. Трябва ти друга история. — Тони потърка чело. — Сетих се. Кажи му, че групата не се е появила. Ако скриеш раната си, може да твърдиш, че е имало промяна в плана. Аз ще поговоря с Шон. Днес той е на обект, но ще си мълчи, ако утре компенсираш загубата.

Шон беше вътрешният ни човек и работеше в охраната на Олимпийския стадион.

— И какво съм правила цял ден?

Тони започна да крачи из тясната си стая.

— Ами… ходила си да търсиш други мишени, когато групата не е дошла. Нали са на конференция в колежа „Куин Мери“?

Кимнах.

— И си измислила кога да ги обереш утре, за да вземеш плячка за два дни. На Пророка ще му потекат лигите за всичките онези преносими компютри, чужда валута и телефони. Ще ти даде един ден да се докажеш пред него.

Докоснах ръката си над изгарянето. Кожата ми беше настръхнала.

— Но Пророка искаше да обера определена мишена, а онова момче ме видя. Ще си търся белята, ако отново се опитам да го ограбя.

— Да, ще трябва да направиш нещо и по този въпрос. — Тони вече не гледаше мен, а напуканата мазилка над главата ми.

— Какво да направя?

— Погрижи се онова момче да не мисли, че крадеш от него, като му подхвърлиш нещо по-голямо, за което да се тревожи.

— Какво?

— Използвай въображението си, Фей. Замрази го и го бутни надолу по стълби. Направи така, че да получи мозъчно сътресение, или го удари с чук по ръката. Измисли нещо. Засега си използвала само дарбата си да крадеш, но със сигурност не си толкова тъпа, че да не съзнаваш, че тя ти дава много повече възможности!

— Но той ще пострада!

— Печелиш първото място — възмутено рече Тони. — Не ти казвам да го убиваш. Само му дай нещо, с което да се занимава. Ако е зает с лекари, той няма да се тревожи за случая с взривилия се айпад, нали? Принуди го да се прибере у дома.

— Не… мога.

Тони отвори вратата. Търпението му се изчерпи.

— Забравяш, че ти ме въвлече в това, Фей. Когато те пуснах да се върнеш без плячка за Пророка. Погрижи се всичко да свърши добре и утре да се върнем към нормалния си живот. Или това, или изчезни, така че да не се отрази на мен по някакъв начин. — Той направо ме изхвърляше, уплашен от факта колко много правила нарушихме току-що. — Скрий се някъде и измисли история, която да разкажеш. Аз не мога да ти помогна да вземеш тези решения. Това зависи от теб.

Току-що се бях натъкнала на една от онези прегради по пътя на истинското приятелство, които са част от живота в Общността. Казах му довиждане и благодарих. Всички ние се опитвахме да оцеляваме и чувството за лоялност един към друг стигаше дотук. Замолих се да имам късмет и надявайки се да не срещна никого, забързах нагоре по стълбите към стаята си. Светлината и миризмата ставаха по-приятни, колкото по-нависоко се качваш. Имах малка стая в апартамент на петия етаж. Останалата част от това ниво беше заета от Пророка и малката му група телохранители и любимци. Те бяха единствените други хора, които вероятно бяха тук по това време, но се надявах, че имат работа и не обикалят по стълбищата. Жилището на Пророка беше луксозно и имаше генератор, който беше монтиран пред моята врата, затова прекарвах нощите си под акомпанимента на монотонното бръмчене на мотора и дизеловите изпарения. Нямах нищо против, защото звукът заглушаваше шума на купоните му. На тези увеселения ставаха лоши неща и засега бях успяла да се скатая от тях. Запитах се още колко дълго ще ги отбягвам, защото бях забелязала, че напоследък Пророка ме гледа странно. Тъй като бях едно от малкото деца, израснали в Общността, дългата сянка на детството ме пазеше, но вече бях на седемнайсет и беше започнала да избледнява. Не исках да бъда измъкната на светло, за да бъда употребена и захвърлена, както Пророка беше правил с толкова много други жени.

Като майка ми.

Стигнах до стаята си, без да ме забележи никой. Влязох вътре и сложих тънката верига на вратата, не защото би спряла някого, а защото така се чувствах по-добре. Изкуството да живееш в Общността беше в това да се възползваш от малките отстъпки, които ни правеше Пророка. Уединението беше най-високо ценената. Апартаментът се използваше като склад за крадени вещи — електроника, каси вино, пакетирани кашони с кожени якета. Миришеше на универсален магазин, а не на дом. Бяха ми дали стая и дори легло — определен знак на благосклонност, когато повечето спяха на дюшеци на пода.

Единствените други обитатели на Общността, които имаха тази привилегия, бяха телохранителите и двама младежи, Еднорог и Дракон. Странни имена, но пък и аз се наричах Феникс, затова какво бих могла да кажа? Те бяха близки на Пророка, затова специалното отношение към тях беше логично. Моите привилегии бяха по-трудно обясними, но предполагах, че водачът ни смята дарбата ми за полезна и уникална.

Разбира се, ако все още я владеех. На Пророка нямаше да му хареса, ако разбереше, че има изключение за силата ми. Преди кражбата негласно се поздравявах, че съм златен медалист, а сега се чувствах като бегач, финиширал на позорното последно място. Каквото и друго да бях сторила на момчето, трябваше да се погрижа никой друг да не научава, че той успя да ми се противопостави.