Джос Стърлинг
Феникс (3)

Трета глава

Девет часът през нощта — най-омразното за мен време на денонощието. В студ и пек Общността се събираше на разбита от вандали детска площадка в центъра на жилищния комплекс, за да докладва на Пророка. Той се появяваше на балкона над нас като папата на Великден и ни гледаше, докато хората му взимаха плячката от всеки от нас. След това обявяваше програмата за следващия ден и накрая, ако всичко минеше добре, се разотивахме или обратно в стаите си, или пак по задачи.

Ако всичко беше наред.

Ако ли не, тогава завеждаха нарушителя в стаята на Пророка, за да говори с него. Знаех, че по всяка вероятност ми предстои точно това. Липсата на плячка, която да предам, определено изискваше личното му внимание.

Подготвих се за срещата, като облякох блуза с дълги ръкави, за да прикрия изгарянето си, и увих бинт около дланта си, все едно съм се порязала — често срещан риск при влизане с взлом, затова едва ли някой щеше да се учуди. Погледнах се в парчето огледало, окачено над умивалника в банята. На фона на слънчевия загар на кожата ми тъмносините ми очи изглеждаха по-светли от обикновено. Преди седмица бях подстригала сама дългата си до раменете коса, която сега падаше на неравни кичури около лицето ми. Изглеждаше сравнително добре, след като й бях клъцнала краищата с ножичката си за нокти. Без грим и с редицата малки, скромни обеци на ушите, изглеждах по-малка от седемнайсет, което се надявах, че е в моя полза.

Будилникът на нощното ми шкафче иззвъня и ме предупреди, че до проверката остава само една минута. Изскочих от стаята си и се присъединих към другите, които тичаха надолу по стълбите към детската площадка. Никой не говореше. Напрежението в този момент беше твърде голямо. След като оцелеехме от изпитанието, тогава преставахме да говорим.

Вмъкнах се на обичайното си място до въртележката, седнах на ръба и зачоплих лака на ноктите си. Тони се спотайваше до люлките и както винаги, гледаше да не се набива на очи.

Точно в девет часа, по идея на Пророка, светнаха прожекторите и прогониха мрака. На последния етаж се отвори врата и до перилата се приближи нашият водач, облечен в бял костюм.

Никой не знаеше истинското име на Пророка. Черната му коса беше пригладена назад, под лицето му висеше тройна брадичка и дебелите му пръсти бяха отрупани с пръстени.

Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар, но за жалост никога нищо не го болеше. Понякога си фантазирах как той се строполява на земята. Щяхме ли да се разпръснем като затворници, които бягат по време на почивка, или веднага щеше да го замести някой друг тиранин? От две години Пророка гласеше Дракон и Еднорог за лидерската позиция и се забавляваше със съперничеството помежду им. Ако някой от нас го наследеше, това щеше да бъде единият от тях. Дарбата на Дракон беше да премества предмети със силата на ума си. Веднъж го бях видяла да премества кола. Еднорог можеше да състарява нещата — плодовете узряваха, растенията разцъфваха и умираха, такива неща. От двамата предпочитах да ме нападне Дракон — да ме запрати в другия край на стаята беше много по-привлекателно, отколкото да загубя години от живота си.

Хората на Пророка навлязоха между нас, за да съберат плячката. Те се обличаха в черни тениски и кожени якета и панталони — контрастиращи на белия костюм на Пророка. Бях приковала очи в ноктите на ръцете си, чоплех синия лак и се надявах да стане чудо и да ме подминат. Имах достатъчно време да мисля и да изпадна в депресия. Какъв ни беше проблемът на нас, савантите? Защо с тези дарби бяхме принудени да живеем такъв скапан живот? Бях гледала достатъчно много телевизия и знаех, че повечето хора на моите години имат семейства, ходят на училище и живеят нормално в домове на хубави улици. Защо аз бях тук в тази дупка? Много бих искала да бъда някъде, където хората под покрива на къщата са повече от плъховете. Да бъдем саванти означаваше, че сме изтеглили дългата клечка от генетичната лотария, тъй като по приумица на природата ни беше дадено повече, но някак бе станало така, че сме двойно прокълнати. Първо, ние бяхме разделени от обикновения свят с дарба, за която другите не трябваше да знаят, или щяха да ни направят дисекция в лаборатория, или да ни убият от страх. Второ, ние бяхме обречени да бъдем сами, тъй като съдбата ни беше отредила партньор, който вероятно никога нямаше да срещнем. Бяхме като комплект „Лего“, на който половината части са разпръснати в другия край на света.

— Е, Фей, какво имаш днес?

Страхотно, лошият ми късмет продължаваше. Пред мен беше спрял Еднорог. Той беше висок и гърчав и с огромен нос и ми напомняше на разтеглен Мистър Бийн с благия характер на Хитлер. Еднорог обичаше да налага наказания на по-слабите членове на Общността и всички гледахме да стоим далеч от него.

— О, здравей, Еднорог. Групата не дойде на обекта днес, но разбрах, че утре ще бъдат в колежа, затова смятам да ги обера тогава. — Дали думите ми прозвучаха смислено, както се надявах?

Той се почеса по гърбицата на подобния си на клюн нос.

— Искаш да кажеш, че не носиш нищо?

Не беше необходимо да вдигам глава, за да разбера, че разговорът ни вече привлича вниманието на другите. Паузата в събирането на плячката никога не беше добра новина.

— Не, но утре очаквам богат улов.

— О, Феникс, знаеш, че това не устройва Пророка. — Гласът му беше изпълнен с подигравателно съжаление.

Отлющих голямо парче син лак от нокътя си.

— Мислех, че… няма проблем. Само веднъж. Само този път.

Еднорог ме дръпна за лакътя — слава Богу, за здравия.

— Хайде. Да отидем да кажем на Пророка.

Никой не ме погледна в очите, докато той ме влачеше по площадката. Позорът има свое силово поле на отблъскване.

— Как влезе тук? — студено попита Еднорог и отвори с ритник високата до кръста порта.

Не исках да създавам неприятности на единствения си приятел.

— Накарах насила Тони да ми отвори. Той не искаше да ме пусне да вляза, но аз му казах за плана си за утре.

— Можеше да откраднеш нещо друго за компенсация и да си спестиш главоболието. — Еднорог ме бутна нагоре по стълбите.

Поклатих глава, сякаш се изненадах от тази идея.

— Мислех, че трябва да изпълняваме възложените ни задачи, а не да действаме на своя глава. — Това беше едно от правилата в Общността.

— Да, но понякога играеш по правилата, а друг път малко излизаш от пистата, схващаш ли намека ми? — Той ме блъсна в гърба, тъй като не вървях достатъчно бързо за дългите му крака. — Ако имах твоята дарба, по цял ден щях да пътувам с метрото и да замразявам пътници в тунелите. Не знам защо Пророка иска да прахосва дарбата ти за дребни риби като туристите на онзи обект. — Той се закашля, защото осъзна, че думите му са прозвучали твърде бунтовнически. — Но съм убеден, че има причини.

По стълбите се чуха стъпки, които ни настигнаха.

— Хей, Еднорог, къде водиш Фей? — попита Дракон, пухтейки от непривичното физическо упражнение. Той беше червенокос и с лунички и изглеждаше по-дружелюбно настроен, отколкото всъщност беше — добродушен на вид ръгбист, но с прякор на отровна змия.

— Тя не е донесла нищо. — Еднорог се наслади на мига на съобщаването на клюката.

— Какво?

— Нищо. Нула. Празно.

— Фей, да не си се побъркала?

Наведох глава, опитвайки се да изглеждам като смутено хлапе.

— Днес на обекта не дойде никой, затова реших да свърша работата утре. Разбира се, ако Пророка все още иска този групов удар.

Еднорог ме бутна да вървя.

— Да, иска да откраднеш нещата на онзи, за когото ти каза.

— Но аз пак мога да отмъкна много неща от тях. Всеки има поне лаптоп. И чужда валута.

Той повдигна рамене.

— Все едно. Оправдавай се пред Пророка, не пред нас.

Дракон го задържа.

— Говорим за Фей. Ами ако той я накара да се самонакаже?

Изненадах се, че Дракон изпитва съчувствие към мен. Вярно, бяхме израснали заедно, но това ни правеше по-скоро като раци в чувал, които се бият един с друг и не са съюзници.

— Проблемът не е наш. — Еднорог ме бутна да вървя по-бързо към балкона на петия етаж. — Съмнявам се, че той ще отиде толкова далеч с нея. Все пак кръвта се брои за нещо.

Кръв?

— Прав си. — Дракон въздъхна облекчено. — Досега Пророка не се е отървавал от никого от нас децата.

Заковах се на място и се завъртях с лице към тях.

— Деца?

Спрях толкова внезапно, че Еднорог се блъсна в мен и ме събори на пода. Той се спъна в тялото ми и стъпи върху ръката ми.

— Върви, проклета идиотко! Влошаваш нещата, като го караш да чака.

Притиснах ръце до гърдите си — сега и двете бяха ранени, но шокът притъпи болката.

— Ти каза „деца“. — Не исках да ставам, без първо да получа отговори.

— Е, и? Не ми казвай, че не си подозирала. Пророка не задържа деца в Общността, освен ако не мисли, че са негови.

Господи!

— Ще повърна. — Прегърбих се на колене да повърна, но от устата ми не излезе друго, освен жлъчна киселина. Не бях яла нищо от вчера.

Дракон ме сграбчи за ризата и ме дръпна да се изправя.

— Съвземи се, Фей. Пророка е твоят баща и ти си наследила способностите си от него, затова трябва да си му благодарна.

— Той не ми я баща. — Мама винаги казваше, че татко е прекрасен мъж, в когото се е влюбила по време на романтична почивка в Гърция, преди да се включи в Общността. Той бил висок, с тъмносини очи като мен, и красив — идеалният мъж, но не и савант, нито нейната сродна душа.

Дракон ме разтърси.

— Изобщо не ми пука кой мислиш, че е баща ти, но не искам да те виждам да се самонараняваш, затова престани да се държиш като глупачка и направи каквото трябва. Обясни на Пророка как стоят нещата, вместо да получаваш нервна криза на пода.

Думите му бяха груби, но разумни. Каквато и да беше истината, засега трябваше да я забравя и да се справя с нея по-късно, както много неща от живота тук.

— Добре, добре, дайте ми минутка. — Поех си дълбоко дъх. Едно разумно момиче би трябвало да се помъчи да се възползва от новината, а не да превърта. — Тогава, ако вие сте… Сешате се, нали… Това ви прави мои братя?

Еднорог изсумтя.

— Полубратя, но това е само биологично съвпадение, затова не го превръщай в нещо повече.

— Да, и виждала ли си как се държат малките птичета в гнездото? — ухили се Дракон, показвайки неравните си зъби. — Ще те изхвърлим, ако ни пречиш. — Той ме плесна по гърба и аз тръгнах, препъвайки се.

Ясно, моите вероятни братя не се интересуваха много от бъдещето ми, главно защото ако с мен се случеше нещо, то можеше да се случи и на тях. Почти нищо не се беше променило.

Стигнахме до покоите на Пророка и застанахме пред вратата. Другите саванти все още бяха събрани долу на детската площадка и Пророка ги приковаваше с поглед, който беше по-болезнен, отколкото да гледаш право в прожекторите. Той чу стъпките ни и се обърна към нас. Светлосините му очи, малки скъпоценни камъни на лъскавото му лице, се спряха на мен. Мигновено почувствах убождането от търсенето му на извинения в ума ми. За да се отбранявам, аз напълних съзнанието си с вълнение от току-що научената новина, че Пророка може би е мой баща — нещо, което би трябвало да е достатъчно, за да отклони дори неговото внимание. Той прекъсна контакта, като се усмихна леко, както прави Дракула, преди да впие зъби в нечия вена.

— Еднорог, раздай програмата за утре. — Пророка говореше шепнешком, сякаш постоянно го душеха. — Дракон, доведи вътре Феникс.

Единственото място в жилищния комплекс, където се вършеше работа, беше този апартамент. Хората на Пророка бяха съборили две стени, напълно пренебрегвайки строителните изисквания, за да разширят пространството. На пода имаше лакиран дъбов паркет, който бяхме откраднали от магазин от веригата „Направи си сам“, и бяхме наредили, преди Пророка да се нанесе там. Пред големия телевизор в единия край на стаята бяха наредени три огромни кожени дивана. Настоящите гаджета на Пророка се бяха излегнали като украса на възглавниците и пиеха невероятни на вид коктейли. Винаги ми се е струвало странно, че Пророка се преструва, че е в мансарда в Манхатън, когато всъщност бяхме в скапания Майл Енд^[1]. Ефектът беше почти толкова убедителен, колкото да продадеш на пазара краден дизайнерски ролекс за петдесет кинта. Пророка обичаше фантазиите си и тази беше евтин вариант, нещо доближаващо се до живота, който гледаше на телевизионния екран.

Той пльосна дебелия си задник в средата на средния диван. Мястото вече беше вдлъбнато по очертанията му, тъй като седеше там през по-голямата част на деня. Пророка размаха пръсти — знак, че трябва да се приближа.

— Феникс, обясни.

Застанах пред него, като спрях до пухкавия бял килим, защото се страхувах, че ще го изцапам, ако стъпя върху него, и ще засиля желанието на Пророка да ме накаже. Историята ми прозвуча неубедително дори в моите уши, докато отново я разказвах забързано. Дракон стоеше зад Пророка и съдейки по мрачното му изражение, не мислеше, че нещата се развиват добре.

Бях стигнала до жалкия завършек, когато Пророка вдигна пръст.

— Видя ли момчето, от което ти казах да откраднеш?

Предишния ден ми бяха дали снимка на мишената, копие от фотографията в паспорта му.

— Да, от разстояние. Лесно го забелязах. Видях го… — опитвах се да измисля правдоподобно място, — да влиза в зала за лекции заедно с другите. Той е висок.

— И мислиш, че можеш да свършиш работата утре? Да вземеш ценностите му, както те помолих?

Не, защото нещата му вече бяха купчина разтопени интегрални платки.

— Сигурна съм.

„Сериозно!“ Пророка беше превключил на телепатия. Мразех да усещам, че се промъква в съзнанието ми.

„Да, сигурна съм.“ Отговорих по същия начин, опитвайки се да съсредоточа мислите си върху думата „татко“.

Той се усмихна отново и ми направи знак да се приближа още. Приех го като покана да изцапам килима с краката си. Пророка посочи място непосредствено пред него и зачака. Сега пък какво искаше?

Погледнах Дракон, който ми правеше знаци да коленича. Коленете ми се огънаха и аз се спуснах на пода в краката на Пророка. Отрупаната му с пръстени ръка погали главата ми.

— Много приличаш на Сейди, когато тя беше на твоите години. Скоро ще трябва да ти намеря партньор в Общността — някой достоен да се свърже с моята кръв.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. Не исках да го чувам да си спомня за майка ми, нито плановете му за бъдещето ми.

— Питах се кога ще осъзнаеш връзката си с мен. Майка ти напълни главата ти с куп лъжи и ти отне повече време да се вразумиш. Мисля, че е крайно време да се присъединиш към Еднорог и Дракон като част от династията ми. — Той млъкна. Явно очакваше да запълня паузата с разточителни благодарности, когато всъщност ми се искаше да избягам на километър в противоположната посока.

— Аз… ами… не знам какво да кажа. — Това поне беше вярно.

Пророка хвана брадичката ми и я стисна прекалено силно.

— Вземи нещата на американското момче, Феникс. Трябват ми. И после ще се погрижим за бъдещето ти.

Все още ли имах бъдеще?

— Ще го направя, обещавам.

Той ме пусна и аз погрешно изтълкувах това като сигнал да стана.

— Почакай. Наказанието ти.

Отново паднах на колене. В стаята настъпи тишина. Жените на диваните не смееха да помръднат. Ледът вече не потракваше в чашите с коктейлите им.

В мозъка ми се промъкна червейче, което започна да изписва със слуз посланието си в съзнанието ми.

„Няма да ядеш и да пиеш, докато не изпълниш задачата. Няма да можеш.“ Пророка изговаряше думите, докато ги запечатваше в ума ми по телепатичен път.

Дракон изпусна затаения си дъх, очевидно опасявайки се от нещо далеч по-лошо. Жените се отпуснаха. Едната си взе маслина от стъклената масичка.

Пророка ме пусна.

— Разбра ли, Феникс?

Кимнах, допряла ръка до гърлото си. Вече чувствах отвращение от мисълта да изпия нещо, внушена в съзнанието ми от дарбата му.

— Тогава утре по-добре започни рано. Не би искала да пропуснеш закуската, нали? — Пророка се засмя и грамадните гънки на корема му се разтресоха като малък остров, на който става земетресение. — Тръгвай, цвете мое. — Той погледна тъмния екран зад мен и телевизорът се включи.

Изправих се и бързо излязох от стаята, оставяйки Пророка заобиколен от приятелите му. Не беше необходимо да съм гений, за да се досетя, че онези, които нямаха кръвна връзка, се състезаваха за позиция, за да спечелят шанса да бъдат партньорът, който Пророка щеше да избере за мен, още един съперник, за когото трябваше да се тревожат Еднорог и Дракон. Моите двама „братя“ нямаше да бъдат приятели в тази схема.

Тони се спотайваше в сенките на площадката на стълбището, осмелил се да се качи на петия етаж, когато трябваше да си стои в мазето.

— Наред ли е всичко, Фей?

Кимнах, въпреки че трябваше да поклатя глава, ако бях искрена. Нямах ДНК-та на онзи зъл човек, нали?

— Каза ли му за мен? — Аха, ето защо беше дошъл.

— Еднорог знае, но не вдигна шум. Не казах нищо на Пророка, защото той не повдигна въпроса.

Тони се почеса по брадичката и кимна доволно.

— Добре. Всичко е уредено и с Шон. Той няма да каже какво е станало на обекта. Само се погрижи утре да се върнеш с богата плячка.

— Добре.

Той се усмихна.

— Поне веднъж печели малкият човек, а?

Не бих го нарекла така, но оставих Тони да се радва на въображаемата си победа.

— Да.

— Лека нощ. — Той ми махна с ръка за довиждане и затътри крака надолу по стълбите.

Не можах да си наложа да отговоря. Нощта изобщо не беше лека. Щях да огладнея и да ожаднея, но нямаше да мога да хапна и да пия нищо. Отвратителното разкритие за баща ми обаче щеше да ме лиши от сън. Ако имах звезда, на която да си пожелая нещо, щях да поискам да не се бях раждала.

Готвех се да се оттегля в апартамента си, когато изневиделица се появи Еднорог. Дръпна ме, притисна ме до стената и ме стисна за гърлото.

— За какво говореше Тони?

— Че не са ме наказали много строго… и че са ми дали втори шанс — отвърнах, твърде ужасена, за да се съпротивлявам. Това се превръщаше във втория най-лош ден в живота ми. Първият беше, когато почина мама.

Еднорог се наведе и ме сграбчи още по-силно.

— Пророка все още ли иска да обереш онова момче?

— Да. — Затворих очи от болка. Имаше ли сантиметър от тялото ми, който тази вечер щеше да завърши без болка?

— Защо?

Откъде можех да знам? Но Еднорог, всъщност, не говореше на мен и въпросът му остана без отговор.

— Тони те е пуснал да влезеш.

Вече му бях казала това.

— Да.

— Държиш ли на Тони?

Подвеждащ въпрос. Отговорих, като повдигнах рамене.

— Знам, че държиш. Ако искаш Тони да не се забърква в това, донеси първо на мен онова, което откраднеш от момчето. Преди да го занесеш на Пророка.

Правилата не бяха такива. Трябваше да предаваме всичко публично на събирането, а не да разменяме неща зад гърба на Пророка.

Изражението ми сигурно подсказа на Еднорог, че не съм доволна от предложението. Той отново ме стисна за гърлото, засилвайки болката.

— Толкова малко ли означава Тони за теб? Мислех, че ти е приятел. — Еднорог произнесе думата така, сякаш беше синоним на „хлебарка“.

— Добре, ще намеря първо теб. Само не прави нищо на Тони, чу ли?

Той вдигна ръка и се усмихна.

— Сякаш бих му направил нещо.