Джос Стърлинг
Феникс (14)

Четиринайсета глава

Айвс спря във фоайето на Шекспировата кула, за да потърси указания в пътеводителя на Лондон. Потропах с крак раздразнено, че семейство Бенедикт са решили бъдещето ми и после са организирали следобеда ми, без да ме попитат. Трябваше да направя нещо по въпроса.

— Не ти трябва карта — рекох и я блъснах настрана. — Само ми кажи къде искаш да отидеш.

Айвс се усмихна и прибра картата във вътрешния си джоб.

— Забравих, че съм с местен жител.

— Да, донякъде. — Вдигнах ципа на кафяво-червеникавото яке с качулка, което взех назаем от Скай. Подхождаше на тениската, която ми беше дал Айвс първия ден — с надпис „Рикънридж рафтинг в разпенена река“ на гърба. Не можех да твърдя, че съм коренячка лондончанка, какъвто Айвс очевидно беше в своето градче, но познавах града. В това отношение поне аз щях да ръководя нещата.

Той погледна билетите.

— Добре. Да видим колко си добра. Как да стигнем до театър „Аполо“?

Много нощи крадях около гара „Виктория“, когато свършваха вечерните представления и хората излизаха от театрите. Зачудих се дали Айвс се е замислял как съм се сдобила със знанията си за града.

— Трябва да отидем на „Виктория“.

Той ми отвори вратата да мина първа и закачливо ми се поклони.

— Мислех първо да хапнем нещо на „Пикадили“, но сега съм в твоите ръце. — Забележката му прозвуча като флиртуване.

— Така ли? — Спрях и размахах пръсти. — Имаш ли ми доверие?

Айвс хвана китките ми, притисна пръстите ми до устните си, засмя се и ме завлече в един ъгъл, скрит от асансьорите.

— О, да. — Устните му нежно докоснаха пръстите ми един по един и разпратиха тръпки по ръцете ми, свързвайки се с гърба ми, и оттам с всеки нерв в тялото ми.

— Айвс… — Той само докосваше връхчетата на пръстите ми, а аз вече се разтапях, останала без дъх.

— Хмм? — Айвс не прекъсна нежната си атака. Шепотът му вибрираше по чувствителната ми кожа. Обърна ръката ми и целуна дланта.

— Трябва ли да правим това?

— Определено трябва. — Той продължи от ръката към рамото ми и целуна челюстта ми. — Не мога да те целувам, когато братята ми са наоколо, затова трябва да стане тук. От часове умирам да те докосна. Това ме убива.

— Да ме докоснеш? — Гласът ми представляваше слабо писукане.

— Аха. Имаш бръчица от мръщене между веждите, знаеш ли? — Палецът му докосна мястото. — Сигурен знак, че се тревожиш за нещо. Искам да я изгладя с целувки.

Задавих се.

— Тревожа се за много неща!

— Но не сега. Не тук. — Той се насочи към устните ми. — Днес имаш почивен ден от тревогите.

Айвс допря устни до моите и аз не бях в състояние да мисля за нищо, освен да се отдам на усещането, че моята сродна душа ме прегръща и гали. Нежното момче с огън в сърцето беше разбило защитата ми и ме бе накарало да си падна по него толкова силно, че съзнавах, че по всяка вероятност приземяването ще ме убие. Но падането беше чудесно. Не исках да мисля какво ще се случи, когато се изправим пред реалността.

Ръцете му се плъзнаха от раменете към кръста ми.

Отдръпнах се, за да сложа глава на гърдите му.

— Изумително е.

— Целувам добре, нали?

— Не.

— А кое?

Опа, пак одрасках самочувствието му, а той наистина целуваше добре. Имах предвид, че ме прегръща — нещо, което от години не ми се бе случвало.

— Разбира се, целувките ти са изумителни.

Айвс разроши косата ми.

— Кажи ми, че съм най-добрият в целуването, когото познаваш, и наранената ми суета може да се възстанови.

Потупах го утешително по гърба.

— Така е. Ти си единственото момче, с което съм се целувала.

— Наистина ли? Слепи ли са английските момчета? — Той ме придърпа към себе си.

— Не мисля. Просто не съм срещала свестни момчета и стоя надалеч от лошите. Пророка не позволява на момчетата да се приближат до мен — не и онези, които не одобрява.

— Значи може да целувам ужасно, но ти не знаеш разликата?

— Повярвай ми, ще я разбера. Ако някоя целувка ме накара да се почувствам по този начин, ще трябва да я забранят със закон.

— Права си. Тогава нека нарушим правилата. — Айвс наклони назад брадичката ми, за да изследва възможностите.

Най-после се откъснахме един от друг, все още прегърнати.

— Тук ли ще стоим цял ден? — попитах.

— Да. — Пръстите му преминаха през косата ми и я разрошиха. — На мен ми е добре. Пък и кой иска да гледа някакво старо наградено шоу?

Щом той поставяше въпроса така…

— Ами аз? — Не бях ходила на театър и с нетърпение очаквах да гледам представление на живо.

Айвс изпъшка.

— Аз също. Да вървим тогава. Ще отложим за по-късно целувките.

Усмихнах се.

— Добре.

Повлечени във водовъртежа на живота в големия град, ние се качихме на метрото, слязохме на „Пикадили“, сляхме се с тълпите, които прииждаха нагоре по ескалаторите, и излязохме на площада с емблематичната статуя на Купидон, заобиколен от сгради, украсени с проблясващи реклами.

Айвс настоя да спрем, да отдаде почит на изстрелващия стрели бог и да обиколим постамента, докато застанем точно на огневата му линия. Намигна ми и се престори, че е улучен в сърцето.

— Хайде, твой ред е. — Айвс ме зачака да направя като него.

Погледнах нервно през рамо. Не бях щастлива, че ще ме видят да върша сантиментални щуротии.

— Какво е това? Традиция?

Очите му заблестяха.

— Вече е традиция.

Бързо притиснах ръка до сърцето си.

— Сега доволен ли си? — Чувствах се глупаво.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Не.

Привличахме вниманието на туристите на стъпалата. Двойка корейци направиха снимки на Айвс, който се олюлява драматично, преструвайки се, че е ранен от стрела, и изглеждаха много разочаровани от моето незадоволително изпълнение.

— Може ли да тръгваме вече?

— Не и докато не направиш както трябва сцената със стрелата на Купидон. — Айвс се наведе към мен. — Една от стрелите му е нищо в сравнение със силата на сродната ти душа.

Осъзнах, че трябва да изиграя целия театър, за да се махнем оттам, направих се, че съм улучена от стрела, залитнах и се отпуснах в обятията на Айвс. Туристите изръкопляскаха.

— А сега?

Той сложи ръка на рамото ми.

— Страхотно изпълнение. По-добро от моето. Да го направим ли пак?

Задърпах го да върви.

— Не, гламчо. Хайде да хапнем нещо преди представлението.

— Какво е гламчо?

— Провери в речника и ще видиш твоя снимка.

— Опа.

Усмихнах се самодоволно, но се запитах дали Айвс е вложил някакво значение в тъпата игра със стрелата на Купидон. Знаех, че съм се влюбила в него, но не хранех надежди, че той изпитва нещо по-силно към мен. Как би могъл? Разбирах, че връзката между сродните души може да направи физическата страна на връзката ни по-разпалена от обичайното, но такива предварително планирани инстинкти не бяха равни на любов. Най-много се страхувах, че той се преструва, че ме харесва, защото знае, че е предопределено да бъдем заедно и е твърде учтив, за да ме обиди. Нямаше да го понеса, ако беше така.

Терзанията ми продължиха по време на вечерята и до вратата на театъра. Останах доволна, като видях, че макар някои хора да се бяха издокарали за вечерта, Айвс и аз сме незабележими с нашите неофициални дрехи, дори на най-скъпите места. Разпоредителката ни махна с ръка да влезем и после друга служителка принуди Айвс да изръси пет лири за програма, пълна с реклами.

— Би трябвало да платят на теб да прочетеш това — прошепнах, докато се настанявахме на местата си.

Айвс се въздържа от коментар за подмятането ми в стил Скрудж Макдъф и се ограничи само със завъртане на очи.

— За пет лири можеш да си купиш много неща. — Предизвикателно скръстих ръце на гърдите си, чувствайки се евтина. Представих си се като награда, която получават децата на играта „Улови патенце“ на панаирите, която се счупва след пет минути, в сравнение с уникалните, ръчно изработени неща около мен, продавани в магазина за детски играчки „Хамлис“. Едно момиче през две места от мен беше съблякло коженото си палто и бе останало по тясна червена рокля и великолепни обувки от Никол Фари с остри като шила токчета. Тя оглеждаше Айвс и отмяташе коси с онзи жест „ела тук“, който аз никога не бях опитвала и знаех, че няма да опитам. Изглеждах я кръвнишки, окуражена, че Айвс не е забелязал, тъй като вниманието му беше насочено към списъка на актьорите. Беше много обидно, че тя ме намира за толкова безлична, че не ме смята за конкуренция.

— Чел съм книгата, но не мога да си представя как са я превърнали в мюзикъл — каза Айвс, прелиствайки програмата.

— Какво? — Отместих поглед от съперницата, определено тип Барби, инкрустирана с диаманти.

— „Злата вещица от запад“. Това е преразказ на „Магьосникът от Оз“ от гледната точка на Злата вещица от запад, нещо като поредица. — Естествено, че моят гений я беше чел, както и несъмнено всяка друга важна книга на света.

— О! — Дори с моето непълноценно детство аз бях гледала филма — Дороти, пътя с жълтите павета и червените обувки. Дори бях чела оригиналните приказки от Л. Франк Баум, благодарение на навика си да вися в библиотеките. — Има ли още някоя гледна точка, от която да се разказва?

Айвс сложи ръка на облегалката на стола ми и я остави да се плъзне на раменете ми. Повдигнах вежда и това го накара да отметне глава назад и да се засмее.

— Хитър ход, а?

— Не бих го нарекла точно хитър. Може би очевиден. — Ощипах палеца му.

Това го накара да се засмее още по-силно. Видях, че Диамантената кукла изглежда раздразнена. Вероятно се чудеше защо такова готино момче излиза с такова заядливо момиче.

Айвс разроши косата ми.

— Нахакана си. Това ми харесва.

Следващата ми хаплива забележка беше прекъсната от намаляването на осветлението. Айвс нежно стисна рамото ми, наведе се към мен и прошепна:

— Забавлявай се. Отсега-нататък всичко ще бъде наред.

 

 

Представлението свърши в десет и ние излязохме на улицата, когато мракът поглъщаше небето и неосветените задни алеи. Неоновите светлини на главните пътни артерии държаха настрана нощта и ни обливаха със студената слънчева светлина на комерсиалното двайсет и четири часово денонощие. Не можех да повярвам колко бързо е минало времето. Пъстрите цветове на декорите и костюмите, музиката на оркестъра, актьорите само на няколко метра от мен — всичко беше зашеметяващо. През цялото време седях на ръба на седалката и жадно поглъщах всеки нюанс на представлението. Искаше ми се да се разплача на несправедливостта, с която се отнесоха към Злата вещица. Тя наистина нямаше шанс в един свят, където розовата кожа и русата коса бяха критерий за красота. Ние, отрепките, нямахме шанс срещу диамантените Барбита.

Изпитах желание да вървя, за да успокоя гнева си, и закрачих по Виктория Стрийт към осветената кула на Биг Бен. Преливах от чувства и исках да протестирам срещу неправдите в живота, както се беше опитала да направи вещицата. Айвс трябваше да подтичва, за да ме настигне, докато вървях напред, когато спря, за да размени няколко любезности с разпоредителката.

— Фей, чакай! — Той ме сграбчи за якето. — Какво има? Аз мисля, че представлението беше страхотно, а ти?

— Да, изключително. Но много съм ядосана как завърши.

Айвс ме прегърна и ме притисна до себе си.

— Животът е несправедлив дори в приказките.

— Искам да цапардосам Магьосника.

Айвс прехапа устни, отстъпвайки пред гнева от страна на измисления герой.

— Знам какво имаш предвид.

— Да си доверчив и неразбран е нещо, което мога да приема — не и в частта „доверчив“ де. — Не можех и не исках да го понеса, ако Айвс ми се присмееше, а отчасти съзнавах, че съм смешна. — Имам предвид неудачниците.

Той кимна и мъжествено не се подигра с вълнението ми. Не съзнаваше факта, че онова, което бях видяла на сцената, се беше преплело със съмненията и страховете ми като бръшлян върху рухнала стена. Ако ме подразнеше, върху него щеше да се стовари цялата ми мощ като пословичния един тон камъни.

— Тя се опита да постъпи правилно, но правилното се оказа грешно — продължих, като сега мислех за моето положение, когато се опитвах да предпазя някого, когото обичах, и въвличах в опасност цяло семейство невинни непознати.

Айвс ме дръпна да спра пред едно кафене.

— Фей, твърде развълнувана си за човек, който би трябвало да е прекарал забавна вечер на мюзикъл. Искаш ли нещо за успокояване? Горещ шоколад? Скай твърди, че горещият шоколад винаги я успокоява.

Блъснах го. Задушавах се от суетенето му около мен и непрекъснато да ми казва какво да правя. Не исках топло мляко и да ме завива в леглото, когато едва се сдържах да не се разкрещя и да не строша с камък някоя витрина. За късмет на Айвс не виждах мишени — Пророка или някой от савантите, с които се бях запознала предишната вечер, иначе щяха да ни арестуват.

— Не, благодаря. Не искам да се успокоявам. Искам… — Дъхът ми излизаше на болезнени, накъсани експлозии. — Искам да бъда разбрана!

Айвс вдигна ръце и направи крачка назад като укротител на лъвове, който отстъпва от замах на раздразнителна дива котка.

— Добре, добре. Може ли да те разбера на някое не толкова публично място?

— Не ми пука какво мислят другите.

— Може би, но аз искам да се махнем от улицата.

Привличахме любопитни погледи, докато нощни гуляйджии дочуваха спора ни — едностранна дискусия, в която хвърлях всичкия си гняв и чувства срещу спокойната му реакция, като море, което атакува вълнолом. Това, разбира се, ме накара да се почувствам още по-зле. Айвс стоеше пред мен и се оставяше да го засипвам с огън и жупел.

Наругах го.

Той трепна, но не помръдна.

— Фей, моля те.

Протегнах ръка към него.

— Защо ми позволяваш да правя това? Току-що те наругах и вместо да ми отвърнеш като нормален човек и да ми кажеш да престана да се държа като кретен, ти само стоиш там като… като Нелсън Мандела.

Той смутено прокара пръсти през косата си.

— Искаш да се карам с теб? Мислех, че искаш да те разбера.

В момента Айвс не можеше да направи нищо.

— Това не е разбиране, а толериране. Съжаление. Мразя го.

— Добре. Ами виж, нека да вървим и да поговорим.

Свих ръце в юмруци. Изкушавах се да го ударя, но съзнавах, че всъщност искам да нараня себе си.

Телефонът на Айвс иззвъня. Предоставяйки ми пространство, той го извади и отговори на обаждането.

— Да, свърши. Беше… хубаво.

— Благодаря за билетите. — Айвс ме погледна. — Мисля, че й хареса, може би. Аха. Така ли? Добре. Да, получих съобщението. До скоро. — Той прибра мобилния си телефон обратно в джоба на якето си.

Скръстих ръце на гърдите си, опитвайки да се изтласкам от настроението си като човек, отлепящ крака от локва лепкав катран.

— Някой от братята ти ни проверява, а? — попитах хладно.

— Ами, да. — Той погледна през рамо към кафенето. — Нуждая се от нещо за пиене. Ела с мен, ако искаш.

Айвс влезе и се нареди на опашката пред касата. Позата му беше обидена и напрегната. Новата му тактика проработи и аз се почувствах задължена да го последвам. Къде другаде можех да отида?

— Какво ще пиеш? — попита той.

— Нещо без кофеин. — Бях достатъчно възбудена и без да добавям доза кофеин в кръвообращението си.

Айвс поръча две кафета лате без кофеин и предложи аз да отида да намеря свободно сепаре. Вмъкнах се в едно в дъното на заведението, тъмен ъгъл, където можех да се отдам на унилото си настроение. Господи, бях ужасена. Айвс се беше опитал да ми подари една хубава вечер, а аз я развалях, като се впусках в хаотично паническо бягство, смазвайки го, докато преминавам.

Пейката изскърца, когато той седна и бутна към мен висока чаша — предложение за помирение.

— Благодаря. — Прокарах пръсти по топлата повърхност.

— Трябва да те предупредя, че Зед те е видял да бягаш. Виктор ми се обади да ми каже да не се държа като тъпак.

— Не беше ти. — Не можех да го погледна в очите. — Извинявай. Превъртях.

— Знаеш, че представлението не е реално.

Гневът ми пламна отново, като чух това.

— Разбира се, че го знам! Не съм глупава! — Успокой се, Фей. — Но въпреки че е фантазия, „Злата вещица от запад“ пресъздава вярно жизнения опит — поне моя. И най-добрите намерения се провалят. — И после се хвърлих с главата напред в онова, което всъщност ме безпокоеше. — Трябва да ми кажеш дали ще предадеш семейството си и Мрежата на савантите! Не издържам като не знам.

Ръцете му стиснаха чашата и връхчетата на пръстите му побеляха.

— Имай ми доверие.

Айвс отбягваше прекия отговор.

— Не мога да повярвам, че ще го направиш и затова се питам какво ще стане вдругиден. Аз няма да ги нараня. Не можеш да ме върнеш в онзи апартамент. — Смачках пакетче кафява захар, която се разсипа на масата. — Не можеш да причиняваш това на тях — или на мен.

— Ако нямаш доверие на мен, тогава поне се довери на семейството ми, че ще направят всичко възможно.

Разпръснах зрънцата захар с показалеца си.

— И какво означава всичко възможно?

— Да се грижат един за друг — и за нас.

Айвс все още не разбираше.

— Но това е слабостта им. Те не съзнават, че си довел змия в гнездото. Не искам да ги ухапя, но това ще се случи, и ти го знаеш. Казал си на Пророка, че ще изпълниш сделката, но не можеш да го направиш Няма да ти позволя да ги предадеш.

Той изпи глътка кафе, овладявайки потреперването на коляното си в реакция на острите ми нападки.

— Фей, ти всъщност не знаеш какво мога да направя аз — и семейството ми.

Поех си дълбоко дъх, осъзнавайки, че само отлагам момента, в който ще го напусна. Ако наистина го обичах, а аз знаех, че го обичам, аз трябваше да направя избора вместо него.

— Не, не знам. Но знам какво могат да направят тези хора, ако впият ноктите си във вас. Ти мислиш, че имаш предпазна мрежа — любящо семейство, домът ти в Съединените щати, но враговете ти са навсякъде. Ще ти вземат всичко. Влизаш в капан.

— С отворени очи.

— Отворени, затворени — няма значение. — Плъзнах се до края на пейката. — Виж, знам, че смяташ, че си измислил някакъв хитър изход от положението, но не си. Аз съм инструктирана да нараня семейството ти и после да се върна. Аз съм оръжието, което лошите използват срещу теб. Ти започна да решаваш съдбата ми, без да ме питаш. Не мисли, че не съм го забелязала. — Айвс изглеждаше малко засрамен, когато осъзна, че съм права, и това ми позволи да продължа речта си. — Опитвам се да пренебрегна очевидното. Прави каквито планове искаш, но аз не мога да остана с теб. Погледни ме — аз съм крадец, Айвс. Това дори ми харесва. — Видях, че изявлението ми го стъписа. Той си внушаваше, че аз по-скоро съм жертва, отколкото престъпник.

— Но не задържаш нещата, които крадеш. Правиш го, защото си принудена.

— Да, да, продължавай да си го повтаряш. Аз не съм добър човек. Харесва ми да крада, защото това е единственото, в което съм добра. Във всичко останало съм зле, включително взаимоотношенията с хората. — Почувствах, че нещо в мен се пропука. — Какъв смисъл има? Беше… чудесно да се запознаем, но по-добре да тръгвам.

Излизах през вратата, когато Айвс ме настигна.

— Пак ли бягаш? Мислех, че вече сме преминали този етап. — Тонът му беше раздразнен. Наскърбен.

— Да, може би първата ми реакция е била правилната. — Продължих да вървя, отправяйки се по улица Уайтхол към площад „Трафалгар“. Айвс ме следваше. Минах през тълпите около фонтана, прекосих улицата пред Националната галерия и завих към Странд. Чувах стъпките на Айвс зад гърба си, но той не се опита да ме спре.

— Госпожице, искате ли да видите менюто? — На пътя ми се изпречи сервитьор, на когото плащаха, за да привлича клиенти сред туристите.

Прегърбих рамене.

— Не, благодаря — отвърнах и продължих да вървя. Айвс ме последва.

Стигнах до Странд и се опитах да се отърва от него, като се качих на автобус точно когато вратите се затваряха. Той провря рамене в пролуката и също се качи.

— Трябва ли ти билет, мила? — попита шофьорът и почука с пръст по автомата.

— Да, моля. — Нямах ни най-малка представа къде отива автобусът. — Коя е следващата спирка?

Той ме изгледа учудено.

— Крайбрежната улица.

— Добре, устройва ме. — Бръкнах в джоба си да потърся монети.

— Не е необходимо. Тя има карта. — Айвс показа картите за цялата градска мрежа, които си бяхме купили по-рано и които включваха пътуване с метрото и с автобусите.

Шофьорът реши да не пита защо гледам гневно услужливия си спътник, поклати глава и потегли.

Стоварих се на седалка близо до задната врата. Айвс седна зад мен.

— Това е глупаво — измърморих под нос.

— Да, така е. Радвам се, че го осъзна. — Той погали рамото ми, но аз станах и се преместих. Автобусът зави по крайбрежната улица и аз натиснах звънеца. Вратите се отвориха и аз изскочих навън. Айвс ме последва. Едва не изкрещях от безсилие и се втурнах в самоубийствен бяг по оживената улица, за да стигна до стената покрай Темза. Встрани от мен беше гранитната колона на „Иглата на Клеопатра“, а насреща — гара „Ватерло“. Тази отсечка от реката беше оживена и корабчета ресторанти пореха тъмните води. Остъклените каюти с вечерящи пътници преминаваха като крокодили с прозрачна кожа, напълнили търбусите си с плячка. Гуляйджиите не съзнаваха факта, че са погълнати цели.

Отидох досами ръба и скочих на парапета.

— Фей, какво правиш? — разтревожи се Айвс. Най-после беше загрял, че говоря сериозно.

— Правя избор. Ако не отстъпиш, ще се хвърля. — Надникнах долу. Нямах намерение да се самоубивам, но и потапянето в калната вода нямаше да ми достави удоволствие. Целта ми беше да накарам Айвс да ме остави на мира.

— Слез оттам!

— Когато си тръгнеш.

Айвс изруга тихо, отмести очи от мен и вдигна ръце.

— Добре, печелиш. Ще си тръгна. Дано животът ти е хубав. — Той се завъртя на пети, тръгна към метростанцията и изчезна от погледа ми.

Внезапната ми победа ме стъписа. Това ли беше всичко? Толкова лесно ли се отказа Айвс? Разбира се, стана каквото исках, но той не се опита много настоятелно да ме убеди да остана с него.

Почувствах се глупаво, застанала на парапета, скочих на земята, седнах на стъпалата на обелиска „Иглата на Клеопатра“ и притиснах колене до гърдите си.

Защо имах чувството, че победата ми, всъщност, е поражение?