Джеймс Дашнър
Последният кандидат (54)

54

„Дясната ръка“ им отпусна нов пикап. Лоурънс управляваше, а до него се настани пилотът. Беше мрачна жена, не особено любезна, затворена в мислите си. Лоурънс също не изглеждаше в добро разположение на духа въпреки блестящата си кариера от доставчик на храна до шофьор за особено важни задачи в град, из който върлуват побърканяци. При това за втори път.

Когато слънцето изгря, то озари един съвсем различен град. Светлината някак го правеше да изглежда по-безопасен.

Томас бе получил пистолета си напълно зареден и го бе пъхнал в джинсите си. Знаеше, че пълнител от дванайсет патрона няма да спре тълпа побърканяци, но все пак му даваше някакво спокойствие.

— Добре, не забравяй плана — рече Лоурънс, нарушавайки най-сетне мълчанието.

— И какъв беше той? — попита Томас.

— Да се доберем до хангара, без никой от нас да умре.

Томас се съгласи, че плана си го бива.

Отново потънаха в мълчание и сега се чуваше само бумтенето на двигателя и трополенето от дупките под гумите. Томас не можеше да не се замисли за всички неща, които биха могли да се объркат. Опита се да изтика тези мисли и се загледа през прозореца в опустошените улици.

Досега бе видял само неколцина минувачи, повечето от тях от разстояние. Зачуди се дали жителите не са си останали по домовете, изплашени от това, което може да ги дебне в сенките — и дали някои от тях сами не дебнеха в сенките.

Слънцето се отразяваше в грамадните прозорци на небостъргачите — масивни постройки, които се простираха във всички посоки. Пикапът мина през самия център на града, движейки се по широка улица с изоставени автомобили. Томас зърна неколцина побърканяци да се спотайват вътре в колите в очакване някой да се приближи, за да го нападнат.

Лоурънс сви след около две мили и продължи по друг булевард, водещ към градския портал. Покрай пътя бяха вдигнати прегради — вероятно построени в по-добри времена, за да спират шума от преминаващите превозни средства и да не смущават отдиха на живеещите в околните къщи. Струваше му се невъзможно някога да е съществувал подобен свят. Свят, в който не изпитваш всекидневен страх за живота си.

— Този булевард ще ни откара право там — обясни Лоурънс. — Хангарът е добре защитен, така че там няма от какво да се безпокоим. След час ще сме във въздуха — далеч от всякаква опасност.

— Разбрано — кимна Томас, макар че след изминалата нощ не му се вярваше всичко да мине толкова лесно. Пилотът продължаваше да мълчи.

Изминаха още три мили, преди Лоурънс да забави скоростта.

— Какво е това, за бога? — промърмори той.

Когато Томас погледна към улицата, видя, че шофьорът говори за няколко коли, които обикаляха в кръг.

— Най-добре да се разминем по-бързо с тях — реши Лоурънс, който, изглежда, говореше на себе си.

Томас не се обади, макар да подозираше, че каквото и да става там, очакват ги неприятности.

Лоурънс отново натисна газта.

— Ще изгубим твърде много време, ако се върнем да потърсим друг път. Минавам, пък каквото ще да става.

— Само не прави нищо глупаво — тросна се пилотът. — Защото пеша със сигурност няма да стигнем при берговете.

Когато се приближиха, Томас се наведе към прозореца, за да види какво става. Тълпа от двайсетина души се сражаваше за голяма купчина от нещо, което той не различаваше добре. На около стотина крачки от тях бяха колите, които се въртяха, засилваха и блъскаха една в друга. Цяло чудо бе, че все още никой на пътя не бе пострадал.

— Какво смяташ да правиш? — попита Томас. Лоурънс продължаваше да натиска газта и вече почти бяха стигнали на мястото.

— Трябва да спреш! — извика пилотът.

Лоурънс не й обърна внимание.

— Не. Ще мина през тях.

— Ще се ударим.

— Всичко ще бъде наред. Просто млъкни!

Наближиха групата налагащи се хора. Томас извъртя глава към страничния прозорец. Побърканяците разкъсваха чували с боклуци и вадеха отвътре остатъци от храна и полуразвалено месо. Ала не успяваха да ги задържат, тъй като други мигом се нахвърляха върху тях. Разменяха се удари, закривени пръсти оставяха кървави дири. Един от мъжете имаше зееща рана на лицето, от която шуртеше кръв.

Пикапът рязко се наклони на една страна и Томас насочи вниманието си напред. Колите пред тях бяха престанали да се въртят и удрят и сега три от тях бяха застанали на пътя на тяхната. Лоурънс все така не забавяше. Вместо това изви волана и се прицели в широкия отвор между две от колите. Внезапно колата вляво се стрелна напред и зави така, че да засече пикала, преди да е преминал през отвора.

— Дръжте се! — изкрещя Лоурънс и натисна педала до долу.

Томас сграбчи седалката под него. Двете коли отстрани не помръдваха, но третата се носеше право към тях. Томас осъзна, че няма да успеят, и се готвеше да го каже, но бе твърде късно.

Предният капак на пикала тъкмо бе навлязъл между двете коли, когато третата ги удари отстрани. Томас полетя наляво и се блъсна в колоната между двата прозореца, които се разбиха с ужасяващо хрущене. Стъкла се разлетяха във всички посоки и пикапът се завъртя на място, сякаш задницата му бе краят на камшик. Въздухът се изпълни със свистене на гуми и стържене на метал.

Шумът изчезна едва когато пикапът се блъсна в бетонната стена на ограждението.

Томас падна на пода, натърти се, кожата на много места се охлузи. Когато се изправи, трите коли вече се отдръпваха назад и шумът от двигателите им отслабваше. Отдалечаваха се по дългата права улица, по която бяха дошли. Томас погледна Лоурънс и пилота — двамата, изглежда, не бяха пострадали.

После се случи нещо странно. Когато извърна глава към прозореца, Томас откри, че го гледа познато лице. Трябваше да изминат няколко секунди, преди в съзнанието му да изплува името.

Беше Нют.