Джеймс Дашнър
Последният кандидат (50)

50

Когато пикапът спря и Лоурънс изключи двигателя, светът около Томас бе обгърнат от тишина. Единственото, което чуваше, бе пулсиращата в слепоочията му кръв. Той затвори очи и се опита да успокои дишането си. Известно време никой не смееше да проговори. Пръв Лоурънс наруши мълчанието.

— Отвън са. Заобиколили са ни. Чакат да излезем.

Томас се наведе към прозореца. Зад строшеното стъкло бе непрогледен мрак.

— Кой? — попита Бренда.

— Пазачите на шефа. Знаят, че това е наша кола, но няма да се приближат, докато не излезем. Трябва да се уверят, че ни познават. Поне двайсетина души ни държат на прицел.

— И какво ще правим? — попита Томас.

— Ще излезем бавно. Те ще ме познаят.

— Едновременно или един по един?

— Аз ще изляза пръв, за да им кажа, че всичко е наред. Почакайте, докато чукна на прозореца, преди да ме последвате. Готови ли сте?

— Доколкото е възможно — въздъхна Томас.

— Ще бъде голяма тъпотия — обади се Бренда, — ако ни застрелят, след като преживяхме всичко това. Сигурна съм, че вече и аз приличам на побърканячка.

Лоурънс отвори вратата. Томас зачака, изпълнен с безпокойство. Малко след това на капака се потропа и той едва не подскочи.

Бренда отвори вратата и излезе навън. Томас я последва, напрягайки очи да различи нещо в мрака.

Чу се остро изщракване и мястото внезапно се озари в светлина. Томас вдигна ръце да закрие очите си и се опита да надзърне между пръстите. Точно срещу тях върху триножник бе поставен мощен прожектор. Едва успяваше да различи два силуета от двете му страни. Той завъртя бавно глава и преброи поне десетина души, въоръжени с различни оръжия — точно както бе казал Лоурънс.

— Лоурънс, ти ли си това? — извика един мъж откъм бетонната стена. Беше невъзможно да се определи кой точно бе проговорил.

— Да, аз съм.

— Какво е станало с пикапа и какви са тия хора? Кажи ми, че не си довел заразени вътре.

— На две преки оттук ни нападна голяма група побърканяци. А тези тук са мунита — те ме накараха да ги докарам при вас. Искат да се срещнат с шефа.

— Защо? — попита мъжът.

— Казаха, че…

— По-добре да го чуя от тях — прекъсна го мъжът. — Я си кажете имената и защо сте накарали моя човек да ви докара. Дано да имате солидна причина да ми повредите пикапа.

Томас и Бренда се спогледаха и тя кимна.

Той отново извърна лице към прожектора, съсредоточавайки се върху човека вдясно от него. Предполагаше, че той е заговорил.

— Казвам се Томас. Това е Бренда. Ние познаваме Гали — бяхме с него в ЗЛО. Преди няколко дни той ни каза за „Дясната ръка“ и какво правите. Смятахме да ви помогнем, но не и ако действате по този начин. Искаме само да разберем какво подготвяте, защо отвличате хора и ги затваряте. Според мен така биха действали от ЗЛО.

Томас не знаеше какво да очаква, но човекът отсреща започна да се смее.

— Мисля, че ще ви позволя да се срещнете с шефа. Ако не за друго, поне за да избиете от главиците си тъпата идея, че може да имаме нещо общо със ЗЛО.

Томас сви рамене.

— Чудесно. Да видим този ваш началник. — По тона на неговия събеседник личеше, че той бе искрено отвратен от ЗЛО. Но това все още не обясняваше защо са отвлекли толкова хора.

— Хлапе, по-добре внимавай какви ги плещиш оттук нататък — скастри го другият. — Лоурънс, вкарай ги вътре. И някой да провери пикапа за оръжие.

Томас запази мълчание, докато ги водеха с Бренда по зле осветеното метално стълбище. После през една паянтова дървена врата поеха надолу по мръсен коридор, осветен от една-единствена крушка и с олюпени тапети, и накрая се озоваха в просторно помещение, което вероятно е било разкошна заседателна зала преди около петдесет години. Сега мебелировката се свеждаше до голяма захабена маса и подредени около нея пластмасови столове.

Двама души седяха в далечния край на масата. Томас веднага позна в единия Гали. Изглеждаше уморен и раздърпан, но поздрави с кимване и дори с усмивка — по-скоро леко набръчкване в долната част на луничавото му лице. До него седеше огромен мъж, по-скоро тлъст, отколкото мускулест, туловището му едва се побираше на пластмасовия стол.

— Това ли е щабът на „Дясната ръка“? — попита Бренда. — Очаквах нещо по-впечатляващо.

Гали се намръщи и отвърна:

— Местили сме се повече пъти, отколкото мога да изброя. Но благодаря за комплимента.

— И кой от двама ви е шефът? — попита Томас.

Гали кимна към събеседника си.

— Не се прави на умник — естествено, че командва Винс. И покажи малко уважение. Рискувал е живота си само защото вярва, че този свят може да бъде и по-добър.

Томас вдигна ръце в успокояващ жест.

— Не исках никого да обидя. Но като си спомних как се държа в твоята квартира, помислих си да не би ти да дърпаш юздите.

— Е, не съм аз. Винс е.

— Този Винс може ли да говори?

— Стига! — изрева дебелият с нисък, тътнещ глас. — Градът ни е превзет от побърканяци. Не мога да повярвам, че седим тук и вие двамата се надприказвате. Какво всъщност искате?

Томас се постара да овладее надигащия се гняв.

— Само едно нещо. Искаме да разберем защо ни отвлякохте. Защо отвличате хора за ЗЛО. Гали ни вдъхна доста надежди — помислихме си, че сме на една страна. Представете си изненадата ни, когато научихме, че „Дясната ръка“ са също толкова лоши, колкото и хората, срещу които би трябвало да воюват. Колко пари ще спечелите от продажбата на хора?

— Гали — произнесе мъжът сякаш не бе чул нито дума от казаното от Томас.

— Да?

— Вярваш ли на тия двамата?

Гали отказа да срещне погледа на Томас.

— Да — кимна. — Вярвам.

Винс се наведе напред и опря масивните си ръце на масата.

— Тогава да не губим време. Момче, това е диверсионна операция и не възнамеряваме да печелим от когото и да било. Събираме мунита, за да имитираме дейност за ЗЛО.

Томас го зяпна изненадано.

— И защо, по дяволите, ви е хрумнало да правите подобно нещо?

— Смятаме да ги използваме, за да проникнем в техния щаб.