Джеймс Дашнър
Последният кандидат (24)

24

Оказа се, че не се налага Томас да обяснява. Бренда и Хорхе бяха започнали работа за ЗЛО достатъчно отдавна, за да знаят кой е Гали, как е бил низвергнат в Езерото, как двамата с Томас са станали съперници заради спомените на Гали след Промяната. Но за Томас той бе само гневното момче, метнало ножа, който уби Чък. Спомняше си как Чък издъхна в ръцете му.

След това Томас бе изгубил контрол над себе си. И беше удрял Гали, докато сметна, че го е убил. Сега, когато осъзна, че явно не е, почувства неочаквано облекчение — ако тази бележка наистина бе от Гали. Колкото и да го мразеше, Томас не искаше да бъде убиец.

— Не е възможно да е от него — подметна Бренда.

— Защо не? — попита Томас, все още завладян от облекчението. — Какво може да е станало с него, след като ни отведоха? Дали той…

— Не, не умря. Прекара няколко седмици в лазарета, където лекуваха счупената му скула. Но това нараняване не можеше да се сравни с психическата травма. Използваха го да убие Чък, защото психиатрите смятаха, че ще се сдобият с полезни поведенчески реакции. Всичко беше планирано предварително. Накараха Чък да застане пред теб.

Всичкият гняв, който Томас досега стоварваше върху Гали, внезапно се премести към ЗЛО, допълвайки вече съществуващия резервоар с омраза към тази организация. Ако Бренда беше права, Гали се бе оказал безволев инструмент. Омразата се увеличи, когато осъзна, че е било предварително замислено да убият Чък вместо него.

А Бренда продължаваше:

— Чух, че един от телепатите е организирал инцидента по такъв начин, че да е променлива не само за теб и за езерните, които бяха свидетели… но и за Чък през последните му секунди живот.

За миг Томас си помисли, че гневът ще го завладее напълно — че ще сграбчи някоя невинна жертва от тълпата и ще я пребие до смърт, както си мислеше, че е направил с Гали.

Той си пое рязко въздух и разтърси глава.

— Вече нищо не ме учудва — процеди през стиснати зъби.

— Разсъдъкът на Гали не можа да понесе деянието му — говореше Бренда. — Той се побърка и трябваше да го освободят. Сигурна съм, че никой не вярва на историята му.

— Защо тогава мислиш, че не е той? — попита Томас. — Може би се е поправил, намерил е занимание тук.

Бренда поклати глава.

— Виж, всичко е възможно. Но аз съм го виждала с очите си. Изглеждаше като човек, заразен от изблика. Опитваше се да яде столове, пръскаше слюнка, крещеше с цяло гърло и си скубеше косите.

— Аз също го видях — добави Хорхе. — Един ден успя да се промъкне покрай охраната. Тичаше гол по коридорите и крещеше неистово, че имал буболечки в кръвта.

— Чудя се каква ли ще е тази „Дясна ръка“? — подхвърли замислено Томас.

— Чувал съм слухове за тях — рече Хорхе. — Говорят, че е нелегална група, опитваща се да свали ЗЛО.

— Още една причина да се явим на срещата, определена в бележката — промърмори Томас.

На лицето на Бренда се четеше съмнение.

— Наистина смятам, че преди всичко трябва да се свържем с Ханс.

Томас вдигна бележката и я размаха.

— Първо ще се срещнем с Гали. Нуждаем се от човек, който познава този град. — А и инстинктът му говореше, че трябва да започнат от Гали.

— Ами ако е клопка?

— Да — кимна Миньо. — Да не пропускаме и тази възможност.

— Не — поклати глава Томас. — Време е да престанем с тази игра на отгатване. Понякога те правят нещо, за да ме подтикнат да извърша противоположното на това, което смятат, че бих направил.

— Какво? — И тримата го погледнаха учудени.

— Отсега нататък ще постъпвам така, както ми се струва, че е правилно — обясни Томас. — А нещо ми подсказва, че ще е добре да отидем на онова място и да се срещнем с Гали — поне ще разберем дали наистина е той. Гали преживя много в Езерото и има всички причини на света да бъде на наша страна.

Останалите продължаваха да го гледат смутено, сякаш не можеха да измислят доводи да се противопоставят.

— Разбрахме се значи — заяви Томас. — Приемам тези погледи за съгласие. Радвам се, че сме на едно мнение. А сега, как ще стигнем до това място?

Бренда въздъхна уморено.

— Да си чувал някога за такси?

След бързо похапване в една от закусвалните на мола те взеха такси, за да ги откара в града. Когато Хорхе подаде на шофьора карта, с която да плати, Томас се разтревожи да не би чрез нея да ги проследят от ЗЛО. Веднага щом се отпуснаха на седалките, той шепнешком му зададе този въпрос.

В отговор на лицето на Хорхе също се изписа безпокойство.

— Страхуваш се, защото Гали знае, че идваме, така ли? — предположи Томас.

Хорхе кимна.

— Малко. Но от думите на непознатия излиза, че в града наистина се носи мълвата за избягала от ЗЛО групичка. Изглежда, „Дясната ръка“ ни търси от известно време. Доколкото зная, те се укриват някъде тук.

— Или има връзка с групата на Тереза, ако са дошли преди нас — подметна Бренда.

Томас не знаеше какво да мисли.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно? — обърна се той към Хорхе.

— Всичко ще бъде наред, мучачо. След като вече проникнахме в града, ЗЛО ще видят доста зор да ни намерят. По-лесно е, отколкото си мислиш, да се слееш с тълпата в този град. Отпусни се.

Томас въздъхна, облегна глава и се загледа през прозореца.

Градският пейзаж поразяваше въображението му. Помнеше тези летящи коли от детството си — с автоматично управление, между тях множество полицейски машини. Но толкова много неща му бяха напълно непознати — огромните небостъргачи, ярките неонови реклами, безбройните тълпи. Наистина му беше трудно да повярва, че всичко това е реално. Дълбоко в съзнанието му продължаваше да съществува съмнението, че по някакъв начин ЗЛО са манипулирали зрителните му нерви и това е поредната симулация. Чудеше се дали някога е живял в подобен град и ако е така, как е могъл да забрави подобно великолепие.

Докато се носеха по оживените улици, мина му мисълта, че светът в края на краищата може да не се окаже толкова лошо място. Но с течение на времето погледът му привикна и тогава взе да забелязва подробности, които в началото пропускаше. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно се пробуждаше безпокойството му. Почти всички хора по улиците имаха нещастен вид. Опитваха се да се избегнат — и не само от желание да са учтиви. Стараеха се да не се доближават едни до други. И също като в мола, много от тях носеха маски или притискаха към лицата си кърпи.

Стените на сградите бяха окичени с табели и облепени с плакати. Някои предупреждаваха за опасността от зараза, други обясняваха какви опасности дебнат извън пределите на града, даваха указания какво да направиш, ако се натъкнеш на болен. Сред плакатите вниманието на Томас привлече един, на който се виждаше снимката на жена със слабо лице и пристегната назад коса. Под нея пишеше „Председателят Пейдж ви обича“.

Председателят Пейдж. Томас веднага позна името. Това бе жената, на която според Бренда можеха да имат доверие. Единствената. Обърна се да попита Бренда, но се отказа. Нещо му подсказа, че ще е най-добре да го обсъдят, когато останат сами. Постепенно забеляза и още нещо — голяма част от плакатите бяха издраскани отгоре с графити. Трудно беше да запомни как изглежда жената, тъй като често й бяха изрисувани мустаци или дяволски рога.

По улиците доста често се срещаха усилени полицейски патрули — стотици на брой, всичките с червени ризи и противогази, държащи в едната си ръка оръжие, а в другата портативно устройство за лабораторен анализ, подобно на това, на което се бяха подложили и те при влизането в града. Колкото повече се отдалечаваха от външната стена, толкова по-мръсни ставаха улиците. Имаше боклуци навсякъде, често се виждаха изпочупени прозорци, почти всички стени бяха надраскани с графити. И въпреки яркия слънчев ден ставаше все по-сумрачно.

Таксито свърна в една странична уличка и Томас се изненада как тротоарите внезапно опустяха. Колата спря пред бетонна сграда, издигаща се поне двайсет етажа нагоре, шофьорът извади картата на Хорхе от таксиметъра и му я върна. Томас възприе това като подкана да напуснат таксито.

Веднага щом се озоваха навън и колата отпътува, Хорхе посочи близкото стълбище.

— Номер 2792 е там, на втория етаж.

Миньо подсвирна, докато се озърташе.

— Ама че уютно местенце.

Томас се съгласи. Нямаше нищо приветливо в това място, а покритите с графити тухлени стени го плашеха. Не искаше да се изкачва по стълбището, за да види какво го очаква там.

Бренда го побутна отзад.

— Твоя беше идеята, ти води.

Той преглътна болезнено и започна да се изкачва по стълбите. Останалите го последваха. Олющената и напукана врата на апартамент 2792 изглеждаше сякаш е била поставена тук преди хиляда години, бяха останали само няколко петна от зелената боя.

— Това е безумие — прошепна Хорхе. — Абсолютна лудост.

Миньо изсумтя.

— Веднъж вече Томас го нарита почти до умирачка, ако трябва, ще го направи отново.

— Освен ако не ни посрещнат с оръжие — възрази Хорхе.

— Ще млъкнете ли? — тросна се Томас, чиито нерви бяха изопнати докрай. Без повече колебание той се пресегна и потропа на вратата. Изминаха няколко секунди, преди да се отвори.

Томас веднага позна чернокосото момче отсреща. Беше Гали. В това нямаше съмнение. Но лицето му бе покрито с белези, които се смесваха с чертите му като бели червеи. Дясното му око изглеждаше затворено завинаги, а носът, който и преди инцидента бе закривен, сега очевидно бе зараснал на една страна.

— Радвам се, че дойде — рече Гали с пресипнал глас. — Защото краят на света е близо.