Джеймс Дашнър
Последният кандидат (48)

48

Пикапът се стрелна напред, Лоурънс се бе вкопчил с побелели пръсти във волана. Томас се обърна и погледна през задните прозорци — но там нямаше нищо. По някакъв начин човекът на покрива се бе задържал.

Тъкмо Когато се извръщаше напред, едно лице се показа над предното стъкло, обърнато наопаки. Беше жена с развети коси, тъй като Лоурънс бе подкарал пикапа по улицата с главоломна скорост. Тя се втренчи в Томас и му се усмихна, показвайки два реда идеално запазени зъби.

— За какво се е хванала? — извика Томас.

— Кой знае? — отвърна напрегнато Лоурънс. — Но не може да издържи дълго.

Без да сваля очи от Томас, жената освободи едната си ръка, сви я в юмрук и заудря по стъклото. Бум, бум, бум. Усмивката й оставаше все така налудничава, зъбите й блестяха на уличната светлина.

— Не може ли да се отървем от нея? — извика отзад Бренда.

— Добре. — Лоурънс натисна рязко спирачки.

Жената полетя напред като изстреляна граната, разперила ръце и крака, и тупна на пътя. Томас неволно трепна и затвори очи. Но когато ги отвори, тя вече се надигаше. Изправи се и се обърна към тях под ярките светлини на фаровете.

Ала вече не се усмихваше. Вместо това устните й бяха извити в хищна гримаса, а лицето й бе почервеняло. Очите й продължаваха да се впиват в Томас и той потрепери.

Лоурънс даде газ, а жената стоеше като вкопана, сякаш се готвеше да се хвърли върху колата, но в последната секунда се дръпна встрани и ги пропусна. Томас не можеше да откъсне очи от нея и когато я подминаваха, видя как лицето й се променя, сякаш едва сега бе осъзнала какво е направила. Като че за миг от дълбината на съзнанието й бе прогледнала онази предишна, унищожена личност.

— Радвай се, че беше само тя — подхвърли Лоурънс.

Бренда стисна ръката на Томас.

— Зная как се чувстваш. Вероятно Нют беше прав.

Томас не отговори, но постави ръката си върху нейната.

Стигнаха края на улицата и Лоурънс свърна надясно към друга, по-широка улица. Пред тях имаше малка групичка хора. Неколцина, изглежда, се биеха, други се бяха навели и копаеха с ръце. Към тях се извърнаха бледи, призрачни лица и ги изгледаха с мъртвешките си очи.

Никой в пикапа не проговори, сякаш се бояха да не привлекат побърканяците.

— Не мога да повярвам, че се случи толкова бързо — поде по някое време Бренда. — Дали пък падането на Денвър не е било подготвяно предварително? Възможно ли е да имат своя организация?

— Няма как да разберем — отвърна Лоурънс. — Имаше признаци. Изчезваха хора, откриваха все повече и повече заразени. Но навярно голямата част от тези нещастници са се спотайвали някъде и са чакали да удари техният час.

— Аха — въздъхна Бренда. — Сега вече единственото, което има значение, е численото превъзходство. И то явно е на страната на побърканяците. Наруши ли се балансът, нещата ще станат необратими.

— Кого го е грижа как е станало? — ядоса се Лоурънс. — Единственото, което има значение, е какво е положението сега. Огледайте се. Това място е като кошмар наяве. — Той забави малко, за да завие в една странична уличка. — Почти стигнахме. Тук трябва да сме особено внимателни. — Лоурънс изключи фаровете и отново даде газ.

Ставаше все по-тъмно и Томас не можеше да различи нищо, само големи безформени сенки, които кой знае защо му се струваше, че ще скочат върху тях.

— Може би не трябва да караш толкова бързо.

— Спокойно — каза мъжът. — Минавал съм от тук безброй пъти. Познавам го като длан…

Томас полетя напред и коланът едва го задържа. Бяха се блъснали в нещо, което попадна под пикапа — съдейки по звука, беше от метал. Пикапът подскочи няколко пъти и после спря.

— Какво беше това? — прошепна Бренда.

— Не зная — отвърна Лоурънс дори по-тихо от нея. — Трябва да е някакъв боклук. Изкара ми акъла.

Той подкара бавно напред и в същия миг металното стържене се появи отново. Чу се трополене, после нов удар и след него се възцари тишина.

— Освободихме се — промърмори Лоурънс, без да си прави труда да крие облекчението си. Той продължи, но този път далеч по-бавно. — Нищо не виждам отвън.

— Дали да не включиш пак фаровете? — предложи Томас, учуден от това колко силно тупти сърцето му. — Навън е такава тъмница.

— Тъй де — добави Бренда. — И без това всички са чули шумотевицата.

— Май си права — рече Лоурънс и включи фаровете.

Светлините озариха цялата улица, която, след доскорошния мрак, изглеждаше ярко осветена, като да е на слънце. Томас присви очи, ала миг по-късно ги ококори, парализиран от страх. На около двайсетина крачки пред тях се бе появила тълпа от поне трийсет души, които стояха плътно притиснати един в друг и запречваха улицата.

Лицата им бяха бледи и измъчени, покрити с белези и драскотини. Дрипави парцали едва покриваха телата им. Стояха там, загледани в светлината на фаровете, но сякаш не я забелязваха. Приличаха на ходещи трупове, на възкръснали мъртъвци.

Томас потрепери и усети, че го побиват ледени тръпки.

Тълпата започна да се разделя. Движеха се в унисон и по средата на улицата се оформи широко празно пространство. После един от тях махна с ръка, давайки знак на пикапа да продължи.

— Брей, че учтиви побърканяци — прошепна Лоурънс.