Мег Кабът
Пленница на смъртта (6)

6

Бедите, що смущават ти духът

за да избегнеш — с благ вид отговори, —

ти требува да хванеш други път.

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Вместо у дома или край езерото, се намирах в голяма, красиво обзаведена стая.

Конят бе изчезнал. Пазачите — също. Брега на езерото го нямаше. Всички онези хора — хората, които чакаха на опашките — също се бяха изпарили.

Вятърът обаче продължаваше да духа. Той издуваше леко дългите прозрачни бели завеси, които висяха пред елегантните арки, прорязващи едната стена на стаята.

Но вятърът бе единственото, което ми се стори познато. Всичко друго край мен — леглото с бели чаршафи и тъмен тежък балдахин в единия край на стаята; двата трона край дългата банкетна маса пред огромна камина в другия; богато украсените старинни гоблени, изобразяващи средновековни сцени, окачени на различни места по гладките стени от бял мрамор; дори белият диван, на който седях — всичко това ми беше чуждо. Никога през живота си не го бях виждала.

Това беше сън. Трябваше да е сън.

Само че всичко — бълбукането на водата във фонтана в двора отвъд арките; мекотата на кожената покривка под странно защо босите ми крака; мирисът на горящо дърво в камината — всичко изглеждаше толкова истинско.

Най-истински обаче беше той. Седеше до мен на дивана.

— Така по-добре ли е? — попита ме.

Гласът му вече не кънтеше като гръмотевица. Тембърът му бе плътен — като кожата, в която краката ми потънаха в момента, в който скочих на тях.

А аз го направих в мига, в който той проговори.

Какво ставаше? Вдигнах трепереща ръка, за да отметна част от дългата си — сега вече суха — коса от лицето и пред очите ми проблесна нещо бяло. Погледнах надолу.

Вече не носех неговото яке или мокрите студени дрехи. Бях облечена в някаква рокля. И нямам предвид болничен халат. От кръста нагоре беше прилепнала по тялото ми, а полата стигаше почти до пода. Смътно ми заприлича на одеждите, които носеха девойките на гоблените по стените. Щеше да изглежда много на място в ежегодния котильон^[1], който организираха за жените от висшата класа в Академията за млади дами „Уестпорт“.

Това вече трябваше да е сън.

Но защо тогава сърцето ми биеше толкова силно?

Той беше станал от дивана, след като аз скочих. Сега стоеше и гледаше надолу към мен с изражение, което мога да опиша само като обезпокоено.

— Нали точно това искаше? — попита той. — Вече ти е топло и си суха. Нали каза, че искаш да се махнеш от там?

Зяпнах го с отворена уста, неспособна да проговоря.

Бях десетокласничка от Кънектикът, която току-що бе мигнала и се бе озовала в спалнята на деветнайсет-двайсетгодишен младеж.

Нима не разбираше защо това ме притеснява?

— Тук си на сигурно място, нали знаеш? — увери ме той.

Преди си мислех, че съм на сигурно място в задния ни двор, и вижте какво излезе от това.

— Не разбирам — казах, когато най-после си възвърнах дар слово. Дори тогава гласът ми прозвуча по-жално от всякога. Трябваше да седна. Сигурна бях, че съм получила някакъв удар или нещо такова. — Какво става? Къде сме? Кой си ти?

Предполагам фактът, че изобщо бях успяла да продумам, го накара да реши, че съм добре, защото се отдалечи от мен и тръгна към масата.

— Джон — подметна той нехайно името през невъзможно широкото си рамо. — Казвам се Джон. Не ти ли го казах предишния път? Мислех, че съм.

Джон? Казваше се Джон?

Може би си бях ударила главата по-силно, отколкото си мислех, и бях получила амнезия или нещо подобно. Може би съм била на парти с маскарадни костюми — това обясняваше робата, — а това момче беше някой от приятелите на брата на Хана, а аз просто съм забравила.

Само че тази теория изобщо не обясняваше случката на гробищата с баба.

Джон. Казвам се Джон.

— Как… как го направи? — попитах с треперещ глас. — В един момент бяхме тук, край езерото, а в следващия…

— О! — вдигна рамене той. — Една от работните ми привилегии, предполагам. — Издърпа единия от двата стола, които наподобяваха тронове. — Сигурно си уморена. Не искаш ли да седнеш? Освен това съм сигурен, че си гладна.

Едва когато го каза, осъзнах, че наистина е така. Само като погледнах към планините от зрели праскови, сочни ябълки и кехлибарено грозде в онези искрящи сребърни купи — да не споменаваме бистрата вода в кристалните бокали, толкова студена, че виждах как по стените им се стичат капки от кондензацията — … ами, не беше лесно да остана на мястото си, особено при положение че краката ми трепереха.

Баща ми обаче ме бе предупредил за подобни ситуации. Е, може би не точно за тази. Но ми беше казал никога да не приемам храна — или напитки — от непознати.

Особено млади непознати от мъжки пол. Дори такива, които познавах отпреди.

— Работни привилегии ли? — попитах, без да помръдвам от мястото си. Умът ми сякаш не можеше да възприеме какво се случва. Защото се случваха прекалено много неща, прекалено бързо. — Каква работа? Не разбирам. Все още не си ми казал къде точно се намирам. И кои бяха всички онези хора?

— О, там навън ли? — Сега тези сиви очи, насочени към мен, не изглеждаха като буреносни облаци, не бяха и изпъстрени с пръски стомана. Бяха изпълнени единствено с… ами, съжаление. Това бе единствената дума, с която можех да ги опиша. — Съжалявам за всичко. Това, в което те обвиних преди — беше непростимо от моя страна. Просто никога не съм срещал момиче като теб. Поне не от дълго време.

— Момиче като мен ли? — повторих. Спомних си какво беше казал, докато ме влачеше към другата опашка… онази с грубияните. — Какво означава това?

— Нищо — отвърна бързо той. — Исках само да кажа, че не ми се случва често да срещна момиче с твоята… природа.

— Какво знаеш ти за природата ми? — попитах. Гласът ми все още трепереше. Бях сигурна, че ме обзема истерия, макар че вече не бях мокра и в стаята беше много по-топло, отколкото преди, при езерото. — Ти изобщо не ме познаваш. При последната ни среща бях седемгодишна. Преди малко дори не ме позна, докато не ти казах коя съм, а дори и тогава трябваше да ме провериш на машинката си. Какво пишеше там за мен…

— Това беше комплимент — уточни той и пусна облегалката на стола, на който искаше да седна. Направи крачка към мен с обърнати длани, сякаш се опитваше да успокои пони. — А ти не си се променила толкова, колкото си мислиш. Все още имаш най-големите очи, които съм виждал някога. Топли са, знаеш ли. Като мед.

Не можех да не забележа, че неговите собствени очи бяха със същия цвят като купите с всички тези плодове. Съвсем същия.

— Ти обаче си се променил — казах.

Не беше комплимент и той сякаш го разбра. Трябваше да го е разбрал дори и само поради факта че на всяка крачка, която правеше към мен, аз правех отбранителна стъпка назад… поне докато не се блъснах в дивана. Сега нямаше къде да ида, затова погледнах към него и сърцето ми се качи в гърлото. В какво се бях забъркала? Изобщо не биваше да му позволявам да ме отвежда от езерото?

Всъщност — отвърна той и застана толкова близо до мен, че почувствах топлината, която се излъчваше от тялото му, — изобщо не съм се променил. Нито пък ти. Продължаваш да молиш другите за услуги. При последната ни среща ме помоли да съживя една птичка. После дядо ти. А сега, в този момент, продължаваш да говориш за всички други. Те са мокри, на тях им е студено. Те заслужават по-добро отношение. Това каза. Дали аз съм добре? Това искаше да разбереш, когато конят ми едва не те сгази. Дали аз съм добре. Знаеш ли колко пъти някой ме е питал дали съм добре, откакто дойдох тук?

Преглътнах. Лицето му се намираше само на сантиметри от моето. Миризмата на горящо дърво беше много силна. Не знаех дали идва от него, или от камината. Може би и от двете.

— Нямам представа — отвърнах.

— Никога — заяви той. — А се занимавам с това от дълго време. Всички други казват: „Мокър съм. Студено ми е“. Никой никога не се е интересувал от моето здраве. Не и ти обаче. Теб те е грижа. Не само за птичките и конете, а и за хората. И заради това — продължи той и се наведе още по-опасно близо — предполагам, че много хора ги е грижа за теб.

За миг си помислих, че ще ме целуне. Бях почти сигурна. Устата му беше съвсем близо до моята и той бе протегнал дългата си мускулеста ръка, сякаш щеше да я обвие около мен.

Бях чувала за хора, които се влюбват от пръв поглед. Това, което беше казал за впечатлението ми, че се е променил, беше истина: изглеждаше зашеметяващо с тази тъмна коса, падаща по лицето му, и контраста със светлосивите очи. Не беше точно красив, но бе човек, от когото, ако го видиш в мола или някъде другаде, няма да можеш да откъснеш поглед.

Поне аз не бих могла.

Той обаче не ме целуна. Оказа се, че се протяга за нещо на една лавица над главата ми. Беше малка дървена кутия. След като я свали, хвана ръката ми, повдигна я и каза:

— Ела, седни до мен. Само за малко.

Сърцето ми все още биеше лудо от мисълта, че може да ме целуне. Не че исках да го направи. Не исках дори да сядам до него. Просто не желаех да изглеждам нелюбезна, особено след като се опита да ме придърпа обратно към масата.

Какво друго можех да направя? Би било неучтиво да откажа да му правя компания. Не бе направил нищо, с което да ме нарани, освен че ми се разкрещя, задето бях станала причина конят му да се подхлъзне и може би да се нарани, а после да изляза от опашката, на която трябваше да чакам. Да не забравяме, че той управляваше това място, каквото и да беше то. Тук аз бях само гостенка. Трябваше да чакам.

Въпреки това, докато сядах на стола, който ми бе предложил, казах колкото се може по-любезно:

— Виж, това беше много мило от твоя страна. Надявам се всичко да се уреди с работата или, ъъъ, каквото там правиш. Много ти благодаря за поканата да… — Кое време беше, така или иначе? Нямах представа. Наоколо нямаше никакви часовници, а светлината, която проникваше през прозрачните бели завеси, беше розова, точно като край езерото. Цялата пещера сякаш бе окъпана в розово сияние. Време за обяд ли беше? Или за вечеря? Нямах представа. — Благодаря за поканата да хапна заедно с теб. С удоволствие бих останала, но…

Докато говорех, той бе поставил пред мен кутията, която бе свалил от лавицата, и сега вдигна капака.

Тя лежеше вътре. Погледнах към нея и дъхът ми секна. Не съм от момичетата, които си падат по бижута. Но това тук беше различно.

— Харесва ли ти? — попита той. Звучеше почти… нервен, в известен смисъл. Което, като се има предвид колко самоуверен — или дори авторитарен — човек изглеждаше, бе доста необичайно. — Не е нужно да я вземаш, ако това те кара да се чувстваш неудобно или ако просто не ти харесва.

Камъкът се приземи с меко тупване върху гръдната ми кост.

Защото, разбира се, аз бях кимнала в отговор на въпроса дали висулката ми харесва. Бях онемяла, замаяна от желание.

А после — естествено — той се бе приближил отзад към стола ми, за да закопчае колието на врата ми.

Никога през живота си не бях виждала нещо толкова красиво. Камъкът имаше цвета на буреносен облак… опушеносив по ръбовете, а в средата бе невероятно тъмносин, почти черен.

Той бе пълната противоположност на блестящите бели диаманти солитер или яркосините сапфири, които всички други момичета от училище получаваха за рождените си дни от „Тифани“.

Направо можех да ги чуя как казват в един глас: „Сиво. Сивото е толкова типично за Пиърс“.

— Отива ти — каза отсечено той. Гласът му отново трещеше като гръмотевица. Той прочисти гърло. — В мига, в който те видях там долу, си помислих за него. Само че изобщо не ми хрумна… ами, изобщо не ми хрумна, че ти ще се окажеш ти или че ще поискаш да дойдеш тук с мен.

Нямах представа за какво говори. Върху белия корсаж на роклята ми камъкът беше в същия цвят като Лонг Айлънд Саунд по време на буря. Напомни ми за гледката, която виждах през прозореца на моята стая.

— Знаеш ли нещо за цветните диаманти? — попита той.

Поклатих глава, все още занемяла от красотата на подаръка му. Той кимна и продължи:

— Те са във всички цветове, които можеш да си представиш. Розови, жълти, червени, зелени, черни, сиви… но са много редки. Всеки оттенък на синьо, като този тук, е особено желан. Мъже са убивали за сини диаманти. Разбираш ли, камъните като този са заровени толкова дълбоко в земната кора, че е почти невъзможно да бъдат открити. Познати са само два или три, големи почти колкото този.

Посегна иззад облегалката на стола и повдигна тежкия камък от мястото, на което висеше.

Все още не бях сигурна какво ми се беше случило. Но от всичко станало до момента — ударът по главата; борбата в басейна; събуждането в някакъв странен свят, покрит от розово небе, изваяно от камък; натъкването на човек, когото бях срещнала, когато бях само на седем, който се оказа, че не само притежава силата да съживява мъртви птички, но и магически да транспортира момичета от едно място на друго — точно това сега бе ударът, който най-накрая ме накара да откача: някой най-нехайно бе посегнал да наруши личното ми пространство, сякаш имаше право да го стори.

Сигурна бях, че той не забеляза как бузите ми внезапно пламнаха.

Вместо това продължи да говори, като че ли не бе станало нищо. Имайки предвид, че единствената му компания май бяха коне, огромни татуирани пазачи и седемгодишни момиченца, бе напълно възможно да не знае, че нещо не е наред.

Това обаче не решаваше проблема. Не и за мен.

— Чел съм, че този диамант притежава особени свойства — каза той. — Казват, че защитава жената, която го носи, от зло. Възможно е дори да й помогне да го види. Това е полезно, защото истинското зло често се крие под най-невинното лице. Понякога се оказва, че най-близките ни приятели не ни мислят доброто. А ние изобщо не го подозираме… преди да е станало късно.

Думите му съдържаха горчивина, която подсказваше, че има личен опит в това отношение.

— Не мога да се сетя — продължи той и сега тонът му бе съвсем различен, леко развеселен — за нито един човек, който да се нуждае от нещо подобно повече от теб.

Все още нямах представа за какво говори.

Знаех само, че с този камък, който той държеше в мазолестите си пръсти, докато говореше, стана нещо странно… сърцевината му се превърна от почти черна в съвсем бледосива, като пуха по гърдите на малко котенце.

Всичко се развиваше прекалено бързо за мен. Аз дори не бях ходила на кино с момче. Въпреки усилията на Хана да накара приятелите на брат си да я забележат — при повечето си опити ме влачеше с нея, — така и нито един не й обърна внимание. А сега стоях в стаята на този невероятно сексапилен тип, който ми бе подарил това колие, и дори не знаех къде са ми дрехите.

Проврях се под ръката му, скочих от стола и казах:

— Много ти благодаря, Джон. Но май трябва да тръгвам. Сигурна съм, че майка ми ме търси. Навярно е много разтревожена. Нали ги знаеш майките. Само ми кажи как да стигна до къщи, и ще си отида.

Част от мен знаеше, че е безполезно. Но трябваше да опитам. Може би някъде наблизо имаше таксита. Баща ми винаги казваше, че където и да съм, ако повикам такси, той ще плати, дори да е от Ню Джърси.

— А после — довърших — ще можеш да се върнеш към това… което правиш… каквото и да е то…

Гласът ми заглъхна, когато видях как изражението му се променя от леко развеселено към мрачно сериозно.

— Какво? — попитах. Изражението му не ми хареса. — Какво има?

Съжалявам — каза той. Сега лицето му беше смръщено.

А после чух как той ми напомня, че съм се спънала и съм си ударила главата, че съм паднала в басейна и съм се удавила, затова дрехите ми са се намокрили, и че съм…

Мъртва.

Това бе главно думата, която чух.

Точно тук спрях да слушам.

Предполагам, че част от мен го беше знаела през цялото време. Но да го чуя да изрича думата — мъртва, аз бях мъртва — бе най-големият от всички преживени шокове. По-лош от удара по главата. По-лош от давенето с всичката тази вода. По-лош от лежането на дъното на басейна със съзнанието, че татко няма да дойде навреме, за да ме спаси, и че съм загинала заради една птичка. Заради птичка.

Птичка, която изобщо не бе ранена, а просто зашеметена от студа или нещо такова, защото тя бе отлетяла веднага щом се стоварих върху покривалото на басейна. Бях я видяла, докато се давех.

Мъртва. Бях мъртва.

Толкова много неща сега придобиха смисъл. Ето защо нито един телефон не работеше. Защото телефоните бяха мъртви.

Също като нас.

Почувствах, че замръзвам. Цялата. Сякаш все още лежах на дъното на онзи басейн, в онази ледена вода.

Бях само на петнайсет. Само преди няколко часа говорех с Хана по телефона. Смятахме да отидем на кино в мола. Успях да я убедя преди това да накара майка си да ни остави до конюшните, за да видим Двойно предизвикателство…

Майка й! Моята майка дори не знаеше къде съм. Трябваше да съобщя на майка си къде съм.

— Аз… — Езикът и устните ми сякаш бяха единствените части от мен, които не бяха замръзнали. — Благодаря ти — обърнах се към него, прекъсвайки каквото там ми обясняваше. Защото Джон все още говореше. Кой знае какво казваше? Отново изглеждаше нервен. — Много ти благодаря за всичко. Но сега трябва да вървя. Довиждане.

Извърнах се от него и понечих да се отдалеча, да се втурна към онези прозирни завеси, а оттам — към двора. Той направи бърза крачка напред и ми препречи пътя.

— Знам, че това те разстройва — каза той. — Но нещата не стават точно така. Разбираш ли, след като веднъж вече си дошла тук, не можеш да си тръгнеш.

Поклатих глава.

— Трябва — възразих. — Трябва да кажа на майка ми, че съм добре. С изключение на това, че съм мъртва — добавих. Не бях сигурна как ще приеме тази новина.

— Майка ти е добре — увери ме той, сложи ръце на голите ми рамене и ме избута обратно в стаята. — Вече ти казах, не можеш да си тръгнеш. И мисля, че трябва да седнеш. Преживя шок.

— Какво искаш да кажеш, как така не мога да си тръгна? — Завъртях се, за да го погледна в очите. Внезапно нещата вече не ми се струваха неопределени. — Ами всички онези хора там, до езерото? Те си тръгват, нали?

Той вдигна рамене.

— В известен смисъл. Тръгват към крайната си спирка.

— Каква е тази спирка? — попитах.

— Справедливата им отплата — отвърна той с лека горчивина.

— Там ли ги води лодката? — попитах. — А аз не трябваше ли да се кача на нея? На лодката, която потегля?

Гласът ми заглъхна, когато видях изражението му. Никога досега не го бях виждала толкова сериозен.

— Имаш предвид лодката, която току-що потегли — поправи ме той.

Думите сякаш отекнаха в стаята, макар че всъщност не бе така.

— Чакай! — извиках. — Какво?

— Лодката тръгна — каза той. — Попитах те дали искаш да отидеш на някое друго място и ти каза „да, моля те“. А лодката вече замина. Ти избра мен, а не лодката, затова трябва да останеш тук. Виж, наистина не изглеждаш добре. Мисля, че трябва да седнеш. Искаш ли да хапнеш нещо? Или да пийнеш? Малко горещ чай?

Прокънтя гръм, но в главата ми, не навън. Внезапно отново почувствах, че замръзвам, въпреки пращящия огън в огромната камина.

— Какво ми казваш — че трябва завинаги да остана тук с теб, защото ме накара да изпусна лодката! — попитах гневно.

Той беше толкова висок, че трябваше да проточа врат, за да го погледна в лицето. Това, което видях там — мускулът, подскочил в слабата му буза, и упоритото стягане на челюстта му, — ме уплаши също толкова, колкото тогава, край езерото.

Само че въпреки решителността, която бе изписана на лицето му, аз забелязах и тъга в тези сребристи очи…

Нито едното, нито другото обаче ми помогна да спра сълзите, които почувствах, че напират в очите ми, както и препускането на пулса ми.

— Ами другата лодка? — настоях и гласът ми прозвуча пискливо дори в собствените ми уши. — Онази за хората от другата опашка?

— Не искаш да отидеш там, за където се отправя другата лодка — отвърна кратко Джон. — Защо мислиш, че всички напираха да се качат на твоята?

Не можех да повярвам, че това наистина се случва.

— Всичко е наред — казах, като полагах усилия да остана спокойна, макар че усещах как сърцето ми тупти в гърлото. — Не се качих на лодката, което означава, че не съм тръгнала към крайната си спирка, нали така? А ти можеш да съживяваш мъртвите. Направи го с онази птичка. Значи ще го направиш и с мен. Просто ще ме съживиш. Трябва, защото ти я оплеска, ти ме накара да изпусна лодката си. Затова го направи. Веднага, Джон!

Упоритото му изражение не се промени, при все че очите му си останаха тъжни.

— Не мога — отвърна той.

— Не можеш? — промълвих и гласът ми се задави от ридание. — Или просто няма да го направиш?

Той отклони погледа си настрана.

— Няма — отвърна.

Сега сърцето ми се сви така, сякаш отново се стягаше в покривалото на басейна.

— Защо не?

— Защото… — отвърна той, но се замисли за известно време и сякаш се отказа от това, което искаше да каже. — Против правилата е.

— Правилата не ги ли определяш ти? — попитах. Това беше ужасно. Най-лошото нещо, което ми се бе случвало някога. По-лошо дори от това, че умрях.

— Не — отвърна той. Виждах, че се опитва да овладее гнева си, но се справяше не по-умело, отколкото аз със сълзите. Някъде в далечината гръмотевицата продължаваше да трещи. Този път не беше в главата ми. — Не ги определям аз.

— Тогава кой?

Фигурата му бе започнала да избледнява пред мен. Не защото отиваше някъде, а заради сълзите, които заплашваха да рукнат от очите ми. Яростно ги избърсах.

— Не знам — отвърна той. Сега гласът му просто звучеше уморено. — Ясно ли е? Мислиш ли, че на мен ми харесва повече, отколкото на теб? Не смяташ ли, че и аз бих искал да си тръгна и да видя моята майка? Но и аз не мога.

Новината, че и той копнее да види майка си, не ми помогна да спра сълзите си. Дори не ми беше хрумвало, че някой като него може да има майка. Но той, разбира се, имаше. Та нали всеки има?

— Защо?

— Заради Фуриите — отвърна равно той, сякаш това Я обясняваше всичко. — Повярвай ми, те се грижат последствията от нарушаването на тукашните правила да са по-ужасни от всичко, което можеш да си представиш. И не само от нарушаването на правилата. От всичко, което им се струва… — Млъкна и ме погледна, а после хвърли поглед надолу и поклати глава. — Просто ми повярвай. Затова ти дадох колието. То ще те предупреди, ако наблизо има фурия. Така ще знаеш, ако правиш нещо, което може да те изложи на опасност от тях, дори да е неволно.

Когато отново вдигна глава, и неговите очи блестяха. Блестяха по-ярко дори от звездите на татко. Но гласът му беше нежен:

— Обещавам ти, Пиърс: след като мине малко време, ще видиш, че тук не е толкова лошо. Ще имаш всичко, което поискаш. Всички удобства, които си имала и у дома.

Това бе най-неподходящото, което можеше да каже. Всички удобства на дома ми… освен всичко — всичко, — което обичах.

Сега вече не бях замръзнала. Топях се. Сълзите започнаха да се стичат от очите ми, толкова едри и бързи, че всичко, включително и той, изчезна от погледа ми.

— Съжалявам — прошепнах и скрих лице в дланите си. Това беше ужасно. Бях мъртва, а сега ме и измъчваха? — Не мога да остана тук. Не мога.

— Недей — каза той. Сега гръмотевицата звучеше така, сякаш бе точно над главите ни. — Не плачи.

Докато говореше, протегна ръка, сякаш искаше да я положи на рамото ми — за да ме утеши, предполагам, — но аз отскочих от докосването му, отдръпнах се така, сякаш ме бе опарил, и се върнах до камината, където рухнах на пода.

Завинаги ли? Щях да бъда прикована тук, с него,_завинаги?_

И защо? Заради някакво правило? Заради някой, наречен „фурия“? Сигурно се шегуваше. Можех само да си представя какво би казал баща ми, ако беше тук. „Не знаеш ли кой съм?“ — щеше да изреве той.

Миг по-късно Джон беше застанал до мен.

— Ето — каза той. — Изпий това. Ще ти помогне.

Сложи в ръката ми някаква чаша с гореща течност.

Аз обаче не можех да пия.

Тогава той седна до мен пред камината. След известно време забелязах, че отново говори.

— Знам, че сега всичко ти изглежда лошо, но ще се подобри, обещавам. Скоро — не веднага, но накрая все пак ще се случи. Дори няма да имаш нищо против да стоиш тук. Или поне не толкова. Не е същото, като изобщо да нямаш нищо против, знам. Но поне няма да си сама. Това е най-важното. Това беше най-ужасното. Да съм сам толкова време.

За какво изобщо говореше?

Вдигнах измъчения си поглед и го оставих да броди из стаята, докато накрая спря до леглото. Едва тогава забелязах колко е огромно. Всъщност беше за двама души. Господи!

Стой настрана от басейна, Пиърс. Дори с покривалото пак не е безопасно.

Това бе цената, която платих, задето не послушах майка си.

Никога не бях и помисляла, че ще е толкова висока.

Не бе възможно да е съвпадение, че точно в този момент зърнах отвор — една арка от другата страна на стаята, точно от другата страна на леглото. Изходът водеше към дълъг коридор, осветен от красиви стенни свещници. В другия му край се извиваха две каменни стълбища. Едното водеше нагоре. Другото — надолу.

Не бях го забелязала преди това, сигурна бях, защото тогава не носех колието. Той сам ми беше казал, че диамантът защитава жената, която го носи, от злото.

Защитата му вече действаше.

В съзнанието ми се въртеше само един въпрос: кое от стълбищата щеше да ме отведе възможно най-далеч от тук?

Налагаше се просто да взема решение, когато му дойде времето.

— Ами… — подхванах, осъзнала, че ако по някакъв начин не отвлека вниманието му, никога няма да имам: възможност дори да се опитам да се измъкна. — Сигурно си прав. Аз просто… просто се държа глупаво.

Той погледна към мен, леко стъписан от внезапната промяна.

— Наистина ли? — попита той. — Наистина ли… наистина ли го мислиш?

— Разбира се — отвърнах и дори успях да се усмихна, през сълзи.

А после вдигнах чашата, която ми беше дал, сякаш наистина възнамерявах да отпия от нея.

Тогава той направи нещо, което не бе правил пред мен дотогава.

Нещо ужасно. Нещо, което ми показа, че въпреки предишните му думи колко много е знаел за природата ми, той изобщо не ме познаваше.

Усмихна се.

И тогава аз направих нещо, от което сърцето ми все още се свива всеки път, щом си го спомня. Нещо, което все още се връща в сънищата ми. Нещо, което не мога да повярвам, че направих, и до този ден все още ми се иска да не го бях правила. Но трябваше. Начинът, по който изглеждаше леглото, и начинът, по който изглеждаше той… имах ли друг избор?

Просто когато си спомня за тази усмивка, сърцето ми все още се разбива по малко.

Но бях толкова млада и толкова уплашена. Не знаех какво друго да направя.

Затова направих първото, което ми хрумна. Това, за което съм сигурна, че баща ми — и дори майка ми и Академията за млади дами „Уестпорт“ — щяха да поискат да направя.

Плиснах онази чаша горещ чай в лицето му.

А после побягнах.