Мег Кабът
Пленница на смъртта (4)

4

Гладът разгаряше свирепостта,

с коя фучеше страшно и към мене

вървеше право с зяпнали уста.

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Той изглеждаше също толкова стъписан, колкото и аз.

— Какво правиш тук?

Гласът му звучеше като онзи гръм, чието приближаване можех да чуя при всяко блясване на светкавица над върховете на палмите — там, където надвисналите сиви буреносни облаци се блъскаха един в друг.

Опитах се да кажа нещо, но от устните ми излезе единствено въздух.

Това всъщност не трябваше да ме изненадва толкова, защото още от мига, в който чух мама да казва думите „Исла Хуесос“, част от мен знаеше, че моментът ще настъпи. Струва ми се, че по някакъв странен начин дори съм искала да се свърши с всичко. Защо иначе главата ми щеше да казва на краката да продължават да въртят педалите към гробището?

Не главата ми. Сърцето. Десетсантиметровата кардиологична игла, която бяха забили в гърдите ми? Да, тя може и да бе накарала сърцето ми да забие отново, но това не означаваше, че то не беше останало разбито.

Прочистих гърло и опитах отново. Надявах се, че той не вижда колко силно треперят коленете ми под роклята.

— Съ… съжалявам — започнах. — Съжалявам, че извиках. Стресна ме. Не бях… Не исках… Двете с майка ми току-що се преместихме тук.

Последните думи излязоха от устата ми толкова бързо, че бяха почти нечленоразделни.

— На Исла Хуесос — продължих. — Тя иска да започне отначало тук заради… е, добре, нали знаеш.

Гласът ми секна. Не обичах да говоря за това, което се бе случило в старото ми училище в Уестпорт.

А и какъв смисъл имаше да му казвам? Той беше там.

Той просто се взираше в мен. Изражението му ми подсказваше с абсолютна сигурност, че никак не се радва да ме види. Разбира се, аз току-що бях изкрещяла право в лицето му. Подобни неща рядко печелят симпатиите на хората. Особено на мъжете, предполагам.

— Не съм виновна аз — добавих. Сърцето ми биеше толкова силно, че вече почти не чувах вятъра, който люшкаше палмовите клонки над главите ни, нито щурците и цикадите между криптите, които се издигаха сред сенките край нас. — Тя иска да спаси птиците. Какво трябваше да кажа аз?

Гласът ми изобщо не приличаше на моя собствен. И нищо чудно. Кое момиче е способно да говори нормално с човек с такава външност, който гледа заплашително надолу към него? Беше толкова висок — метър и деветдесет или метър и деветдесет и пет, почти тридесет сантиметра по-висок от мен, — а бицепсите и раменете му бяха толкова широки, че спокойно щеше да се класира сред нападателите на футболния отбор на всеки колеж в страната… При посещенията си при татко бях изтърпяла достатъчно мачове, за да мога да различа този тип фигура.

Само дето на тоя свят нямаше жив треньор, който да го вземе поради очевидния му проблем с поведението. Черните дънки, тясната черна тениска, черните ботуши и покритите с пресичащи се белези кокалчета — при това не само неговите собствени — безпогрешно издаваха, че няма да играе почтено. Дори косата му, падаща небрежно на гъсти, дълги кафяви вълни край лицето и врата му, сякаш крещеше „Тъмен субект!“.

Освен очите му. Сиви като облаците над главите ни, те винаги горяха със силен пламък, който ми бе трудно да забравя… а повярвайте ми, не е като да не се бях опитвала.

Но сега не беше така. Сега очите му изглеждаха лишени от израз, празни като дупки от куршум. Човек почти би могъл да каже, че са… ами, мъртви.

Зачудих се какво ли се е случило с него, за да предизвика тази промяна. Аз със сигурност не бях виновна. Не съм такова момиче.

Гласът му обаче не беше мъртъв. Беше изпълнен със сарказъм.

— Имам предвид — каза той, — какво правиш тук, сега, тази вечер? На гробищата. След залез-слънце.

Преглътнах с усилие.

Разбира се. Разбира се, че знаеше какво правя на Исла Хуесос.

Той, изглежда, винаги знаеше къде съм и какво правя. Навярно бе видял кацането на самолета ми. Навярно бе видял как свалям чантите си от лентата с багажа, а мама ми помага да ги изтъркалям до колата. Запитах се дали не е гледал как се борим да ги вдигнем в багажника на нейния хибриден автомобил, защото бяха толкова тежки. Колко мило от негова страна да ни предложи помощта си!

Можех буквално да почувствам гнева, който се излъчваше от тялото му на вълни.

Знаех, че го бях наранила веднъж (в своя защита ще отбележа, че той ме нарани пръв. Беше ме накарал да повярвам, че ме държи в затвор, а това е углавно престъпление. Бях проверила).

Но като се има предвид фактът, че оттогава се бе появил два пъти, за да ми спаси живота — или поне предполагам, че си е мислел, че прави точно това, — бях решила, че ми е простил.

Да, но сега в очите му нямаше и капка топлина, камо ли разкаяние заради това, което се бе опитал да ми причини. Така че сигурно грешах.

— Виж… — казах и гласът ми бе малко рязък, аз също бях ядосана. Той нямаше право да е толкова груб. Беше ме стреснал и аз бях изкрещяла.

Но какво — през цялото време беше знаел, че съм на острова, и нито веднъж не се отби да каже „здрасти“? Не че предпочитах да го е направил, защото май всеки път, когато се появеше, някой пострадваше. И все пак!

— Просто бях наблизо, затова реших да се отбия да се уверя, че всичко, което се случи помежду ни, е… нали разбираш — продължих и осъзнах, че съм се закопала сериозно. Защо не бях послушала мама да не слизам от колелото? — Да се уверя, че никой на никого не се сърди.

Той продължаваше да ме гледа.

— Никой на никого не се сърди — повтори.

— Точно така — потвърдих. Нещата се развиваха още по-ужасно, отколкото можех да си представя. А както вече стана ясно, носеше ми се славата на човек с доста развинтено въображение. — Вече ти простих за това, което ми стори. Просто исках да се уверя, че разбираш… това, което ти причиних… това, което се случи, когато… нали знаеш. Когато си тръгнах. Не беше нищо лично.

— О, разбирам — увери ме той. Гласът му беше също толкова студен като погледа. — Беше абсолютно обективна. Взе решение. След което го изпълни. — Сви рамене и скръсти ръце на гърдите си. — Без изобщо да се замислиш за последствията.

Ужилена от преднамереното му напомняне за поведението ми онзи ден — Беше абсолютно обективна. Взе решение. След което го изпълни, — аз почувствах как очите ми се наливат със сълзи.

О, Господи. Сега щях и да се разплача пред него? Мама искаше всичко да е идеално. Е, това със сигурност беше идеално.

— Бях само на петнайсет — заявих и се опитах да се овладея без особен успех. Бях репетирала този разговор в главата си толкова пъти, че трябваше вече да съм запаметила всичко наизуст. Проблемът, разбира се, беше, че в истинския живот разговорите с него никога не бяха такива, каквито бяха в главата ми. — Кой е готов за такова обвързване на петнайсет!

— Седемнайсет ти звучи по-добре, така ли? — попита многозначително той.

— Какво? — извиках ужасена. — Не!

— Е, добре — отвърна, — за човек, който твърди, че не е готов да умре, определено го показваш по интересен начин.

Вперих поглед право в тези мъртви очи.

— Какво означава това?

— Означава само, че повечето хора, които ценят живота си поне малко, не се разхождат из гробищата след мръкване. Но пък какво, в крайна сметка говорим за теб.

На осемдесетте декара земя, върху които се простираха гробищата на Исла Хуесос, нямаше никакви охранителни камери или пазачи. Гробарят си тръгваше към къщи веднага щом станеше шест часът, както ми бе съобщил кисело една вечер, след като ме изрита (и ме сгълча, задето използвам „святото място като улица“), докато заключваше портата на гробищата.

Така че, ако той наистина решеше да ме отведе със себе си обратно в своя свят — а бях сигурна, че има силата да го направи (освен ако не се намереше пияница, легнал да спи зад някой гроб наблизо, за да чуе писъка ми и да се обади на 911), никой нямаше да дойде да ме спаси.

Добър вечер. Днес стават десет години от загадъчното изчезване на седемнайсетгодишната Пиърс Оливиера, която се изпари без следа от малкия остров край Флорида Исла Хуесос по време на привидно невинна разходка с колело пред една гореща септемврийска вечер…

— Заплашваш ли ме? — попитах остро и сложих ръце на хълбоците си, като се опитвах да изглеждам по-смела, отколкото се чувствах. Защото това, което изпитвах, беше абсолютен ужас.

Не осъзнавах, че докато говореше, се бе приближил към мен — бях забравила, че притежава способността да стъпва леко като котка, когато реши. Този път изсъхналите листа от коледната звезда не бяха издали нито звук под ботушите му със стоманени подметки — не и преди да се озове на две педи от мен.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно биеше сърцето ми. Не само заради това, което се боях, че може би замисля да ми стори, а и защото забелязвах всички онези негови черти, които бяха така дразнещо привлекателни.

Отблизо очите му бяха толкова светли, колкото моите бяха тъмни… само че, както знаех, моите бяха топлокафяви, изпъстрени с кехлибарени и медени точици, както самият той ме бе осведомил веднъж, в един по-нежен момент помежду ни.

Което, като се замислех, не бе точно комплимент, защото и кехлибарът, и медът са лепкави, лигави вещества, по които залепват насекомите.

Неговите очи бяха изпъстрени с точици от нещо, което е точно противоположно на тези вещества — стомана, един от най-коравите метали на земята.

Факт, който не беше труден за забелязване, когато лицето му се намираше само на сантиметри от моето.

— Да те заплашвам ли? — повтори той и сведе поглед към мен. — С какво? Какво бих могъл да ти сторя? Не си мъртва. Поне вече не.

Рязко си поех дъх и заповядах на пулса си да не удря толкова шумно, защото внезапно стана очевидно какво ще се случи: той щеше да ме целуне…

… или може би, както осъзнах с разочаровано изпърхване на сърцето, нямаше да го направи.

Бях възприела погрешно фокуса на вниманието му. Той се взираше не в устните ми, а в нещо по-надолу… в мястото, където роклята ми зееше отворена благодарение на факта, че бях разкопчала копчетата отпред.

Интересът му бе привлечен от нещо, лежащо в тази дупка и увиснало на златната верижка, която не бях сваляла от деня на смъртта ми.

То би трябвало да защитава от злото човека, който го носи. Поне така ми беше казал, когато ми го даде.

Но тази вечер определено не ми беше помогнало — нито пък някой друг път, доколкото знаех.

Едва когато се озовах застанала пред него в гробището и лекият му дъх погали бузата ми, осъзнах, че нито веднъж не бях го попитала дали може да взема камъка със себе си в този свят. Не беше кражба, поне не точно, защото той ми го беше дал.

Но бях сигурна, че този подарък вървеше ръка за ръка с определени условия и едно от тях беше да остана в неговия свят, а…

Ами, това не се случи.

Без изобщо да помислиш за последствията — бе казал той.

Стомахът ми се сви. Бързо скръстих ръце на гърдите си, за да прикрия и камъка, и всичко друго, което се случваше под горната част на роклята ми.

— Още го пазиш — прошепна той.

Гласът му вече не звучеше като гръмотевица. Звучеше точно така, както в деня на първата ни среща, когато беше толкова добър към мен и ме успокои.

— Разбира се, че още го пазя — отвърнах, объркана от изненадата му. Какво си мислеше той — че в минутата, в която се разделя с него, ще хвърля камъка под някой валяк, или какво?

А после прехапах долната си устна. Той май имаше право да си мисли, че може да не съм поискала да запазя какъвто и да било предмет, напомнящ ми за деня, в който умрях… или за него. Навярно наистина беше малко глупаво, че не го хвърлих в океана, както направи старицата от филма „Титаник“. Всяко друго момиче щеше да го направи. Всъщност повечето момичета навярно щяха да го продадат, като се има предвид колко ми казаха, че струва.

Аз обаче не бях направила нито едното, нито другото. Какво означаваше това?

Нищо. Със сигурност не значеше, че изпитвам някакви особени чувства към него. Наистина щях да съм луда, ако изпитвах, като се има предвид какво ми бе причинил. О, боже, моля те, не му позволявай да си помисли, че затова съм запазила камъка!

Но тогава защо мисълта да му го върна ме караше да изпитвам… ами, леко гадене? Трябваше да чувствам единствено облекчение.

Неохотно посегнах и извадих верижката. Кръглият многофасетен диамант — сега сив като облаците над главата ни и голям колкото едро зърно грозде — изпадна от сигурния си пашкул и успя да намери начин да проблесне дори в тази бурна нощ. Облаците все още не бяха закрили луната.

Когато той видя какво правя, сякаш зърнах как някой отваря със замах кепенците на къща, затворена през сезона на ураганите. Цялата предпазливост изчезна от лицето му. Дори животът се завърна в тези очи, които доскоро изглеждаха мъртви.

Беше прав да се учудва, че още пазя диаманта.

Кой се разхожда наоколо, нахлузил на врата си спомен от деня, в който е умрял?

Навярно трябваше да се върна при всички онези психиатри и този път да им кажа цялата истина.

Но каква полза щеше да има?

Това можеше да ми помогне. На тях обаче със сигурност нямаше.

— Ъъъ… — подех колебливо. „Направи го!“ — прокънтя насърчително в главата ми гласът на мама. Само че тя дори не знаеше откъде е висулката. Ако й кажех, и тя като всички останали щеше да си помисли, че съм луда. — Искаш ли си я… обратно?

Едва не умрях, докато задавах този въпрос. Но си казах, че е дошло времето. Време за ново начало.

През всичките тези дни, докато криех диаманта под блузите си, се бях опитвала да предпазя другите.

Но ако трябваше да съм честна пред себе си, аз се опитвах да предпазя и него. Защото толкова обичах камъка, че чак беше нелепо. Бях се влюбила в този камък още от мига, в който го зърнах за пръв път, в мига, в който той ми го даде.

Но не исках и последствия. Нито за мен. Нито за него. За никого.

Издърпах верижката от шията си, без да ми пука, когато се заплете в дългата ми коса. Опитвах се да го направя колкото се може по-умело и деликатно. Защото в Академията за млади дами „Уестпорт“ — от която, вярно, ме бяха изритали, но какво от това! — преподават до припадък умелост и деликатност, когато трябва да се справяш с други хора или с трудни теми. Ето защо баща ми настояваше да отида там веднага след детската градина. Беше чул за училището от някой от клиентите си и се надяваше, че там щяха да ми попречат да стана същата като него.

До момента нещата не изглеждаха обещаващи.

Направи го!

Протегнах висулката към него, без да си направя труда да махна заплелите се в нея косми.

— Няма нищо — казах и се проклех наум, задето не можех да накарам гласа си да спре да трепери. Както и пръстите си. Имаше ли как той да види това на лунната светлина? Това и сълзите в очите ми? — Можеш да си го получиш обратно. Знам, че изобщо не трябваше да го вземам. Съжалявам за всички… последствия, които съм предизвикала. Но всичко стана толкова бързо. Е, ти го знаеш. Все едно — добавих в опит да разведря ситуацията с малко хумор, — сега поне няма да ти се наложи да вървиш след мен навсякъде.

Дори да се бях опитвала да намеря възможно най-неподходящото нещо, което да кажа и направя, нямаше да се справя по-добре. Само след миг кепенците, които се бяха отворили, когато той видя, че все още пазя висулката, се затръшваха обратно над лицето и очите му.

Той грабна висулката от ръката ми и попита остро:

— Да вървя след теб ли? Така ли го наричаш?

Примигнах, поразена от реакцията му.

Толкова за сръчността и деликатността. Както и за чувството за хумор.

— Дадох ти това… — размаха той колието пред лицето ми и дълбокият му глас ме шибна така, както дъждът, който вече чувах да удря по мангровите дървета по-навътре на сушата — … защото, както си мислех, че съм ти обяснил ясно, то дава на човека, който го носи, закрила от злото. Нещо, от което, трябва да добавя, ти, изглежда, имаш нужда повече от другите. Защото всеки път, когато те срещна, си в някаква смъртна опасност. Но тъй като ти очевидно не ме искаш — нито мен, нито него — в живота си, ще ти предложа нещо. Спри да идваш тук. И спри да го носиш.

След думите „спри да го носиш“ той се обърна и го захвърли — захвърли красивото ми колие — колкото можеше по-надалеч. То се понесе през нощното небе и се приземи някъде в необятната тъмнина на гробището на Исла Хуесос.

Не трябваше да изпитвам чувството, че го гледам как захвърля сърцето ми.

Но се почувствах точно така.