Мег Кабът
Пленница на смъртта (21)

21

Анотация

Но те не искат тука да се спират,

а бързат да преминат ототвъд:

тъй греховете им духа раздират,

че става в тях желание страхът.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

— Говоря сериозно! — Притиснах ръка към сърцето си, което биеше толкова силно, та си помислих, че ще получа удар. — Трябва да спреш да го правиш!

— Съжалявам — отвърна той и отпусна ръце.

Стоеше от другия край на яркосинята вода, висок и заплашителен, както винаги, и все така облечен в черно. Навярно точно затова не го бях различила в сенките.

Но сега у него имаше нещо различно. Отначало си помислих, че са очите му. Може би отразяваха яркосинята светлина от басейна, защото сякаш блестяха също толкова ярко, колкото и той.

Но после осъзнах, че е нещо друго.

И тогава ахнах.

— Чакай! — възкликнах и направих няколко колебливи крачки към него, покрай ръба на басейна, за да видя по-добре изражението му. — Наистина ли каза това, което мисля, че каза?

Той не помръдна от мястото си. Изглеждаше нащрек, както гущерът, когато падна върху листото… сякаш се питаше: „Какво се случи току-що? Това някакъв капан ли е?“.

— Какво? — попита отбранително той.

— Наистина го каза — промълвих.

Не можех да повярвам. Когато стигнах до него — не помръдна нито един негов мускул през цялото време, докато шляпах боса край ръба на басейна — и застанах само на половин метър от него, го видях. Беше изписано на лицето му, в блясъка от лампите и във вълнистото отражение, което хвърляше водата от басейна отгоре му.

— Току-що казах, че съжалявам.

Той пристъпи неловко от крак на крак. Погледът му също се раздвижи неспокойно и се премести от лицето ми към басейна.

— Просто се извиних, задето те стреснах — допълни сковано. — А ръкопляскането беше поздрав, задето си подобрила животоспасяващите си техники от последния път, когато…

— Не — прекъснах го и вдигнах ръка. — Спри. Просто спри. Трябва да поговорим. Наистина да поговорим. Обещавам, че няма да те обиждам, ако ти обещаеш да не се опитваш да убиеш никого.

Погледът му отново се премести към мен. В този миг прочетох в него хиляди чувства — гняв, срам, объркване, болка и много други, — преди очите му да се сведат към колието ми.

— Носиш го — промълви с глас, който не бях чувала преди.

— Да — потвърдих. Сърцето ми все още не бе спряло да бие шумно. Начинът, по който ме гледаше Джон, не ми помагаше.

— Видях как Ричард го намери тази сутрин — каза той. — Видях, че вечерта отиде в кабинета му.

Значи наистина е бил там. Трябваше да се досетя. Нищо чудно, че времето беше толкова ужасно. Тогава осъзнах каква е била онази нотка в гласа му… нотката, която не бях усещала никога преди. Страх. Той се страхуваше. Боеше се какво може да ми е разкрил Ричард Смит.

— Да — казах отново. — Виж… — млъкнах и се огледах наоколо. Макар че вуйчо Крис бе прибрал всички външни мебели в гаража, имаше едно място, където безжалостната горещина вече бе изсушила част от настилката край басейна.

— Ела тук — подканих го и посегнах към ръката му.

Той направи крачка назад — не че точно дръпна пръстите си, но и не искаше да ми позволи да го докосна. Все още не.

— Всичко е наред — промълвих с, както се надявах, успокояващ глас. Той наистина беше като онзи гущер — не беше сигурен какво може да му причиним ние, хората. — Просто искам да седнем някъде на сухо. Така ми харесва, помниш ли? Да съм суха.

Не мисля, че схвана шегата. Продължи да ме гледа подозрително, когато хванах ръката му и го придърпах към мястото, където исках да седна. Дори след като го пуснах и седнах на ръба на басейна, за да потопя краката си в хладката вода, за миг той просто продължи да стои неподвижно и да ме гледа така, сякаш не можеше да разбере какво точно става.

Реших да не му обръщам внимание. Така трябва да се постъпва с дивите създания, бях го научила от доброволческата работа в групите за спасяване на животни. Този метод наистина действаше. Остави ги сами да разберат, че не представляваш заплаха за тях — всъщност остави ги да разберат, че изобщо не се интересуваш от тях.

И накрая, ако извадиш голям късмет, те ще дойдат при теб.

След известно време Джон направи точно това: седна до мен с кръстосани крака… но готов да скочи и при най-малкия признак на опасност. Което беше същинска ирония, като се има предвид, че беше божество на смъртта.

Дори не ми хрумна да му предложа да си свали ботушите. Това навярно щеше да предизвика следващия апокалипсис.

Някъде в двора жътварят, който бе поспрял да си почине, отново запищя. За щастие шумът от падащата вода бе достатъчно силен, за да заглуши и него, и жабите.

— Какво каза Ричард? — попита най-после Джон, след като седяхме цяла минута в абсолютно мълчание. Изглеждаше зашеметен — предполагам, че беше разбираемо. Нито бях започнала да крещя, нито го бях обидила, нито го бях замерила с нещо — за пръв път, откакто се познавахме. Навярно се чудеше какво ли може да ми е казал гробарят, за да промени до такава степен отношението ми към него.

— Ами… — започнах бавно. Самата аз не можех да повярвам, че всичко това се случва. Не бях сигурна как се случваше. Ако някой ми беше казал, дори само преди час, че ще се случи, за нищо на света нямаше да му повярвам.

Но сега ми се струваше някак естествено.

Бъдете мила. Така ми бе казал Ричард.

Е, това беше само мнението на един човек.

— Каза, че това колие е убило хиляда души — отвърнах.

Джон на мига се напрегна, сякаш искаше да стане и да си тръгне… или може би да ме хвърли в басейна.

— Хей — продължих с, както се надявах, все още успокояващ глас, пресегнах се и положих ръка на коляното му. — Ти ме попита какво е казал. Просто ти предавам думите му.

Жестът сякаш свърши работа. Той остана на мястото си и напрежението се оттече от тялото му.

— Не беше колието — заяви той и се намръщи. — Мислиш ли, че бих ти дал нещо, което убива хора? Защо ми е да го правя? Убийствата ги извършваха Фуриите, защото бяха ядосани, че камъкът не е в ръцете на човека, за когото е предназначен.

— И кой е това? — попитах.

Джон пак се намръщи.

— Много добре знаеш. Ричард каза, че ти е казал. Ти какво, флиртуваш ли с мен?

— Разбира се, че не — отсякох. Надявах се, че на осветлението на басейна няма да забележи, че се изчервявам. — Просто се опитвам да уточня фактите. Господин Смит говори ужасно дълго за Фуриите.

Той се навъси.

— Ричард е обсебен от Фуриите.

— Е — отвърнах, — те наистина ми се струват ужасни. Той ми каза, че са духовете на онези мъртви, които не са доволни къде са се озовали.

Той пак се намръщи, но на басейна, не на мен.

— Това в общи линии е точно.

— А ти ми каза — продължих, — че те изпълняват наказанията, ако хората нарушат правилата на твоя свят. Така ли си получил тези? — Плъзнах пръст по един от белезите на ръката му, отпусната близо до моята.

За пръв път той не отдръпна рязко ръката си, макар че погледът му се отдели от водата и се спря на пръстите ми.

— Да — отвърна тихо.

— А сега Фуриите са по петите ми?

Искрящите му сребристи очи най-после се обърнаха напълно към лицето ми.

— Няма Фурии по петите ти — отвърна той. Изглеждаше наистина объркан. — Защо мислиш, че има?

— Ами… — „Защото ти ме избра“ — исках да кажа. Както Хадес е избрал Персефона. Само че предпочетох да играя на сигурно, за да не ме обвини пак, че флиртувам, и вместо това се задоволих със: — Защото ми подари колието.

— А ти плисна в лицето ми чаша чай — напомни ми сухо той. — След което си тръгна. Сигурен съм, че дори и Фуриите са разбрали кристално ясно какво означава това. Не е много вероятно да тръгнат да преследват някого, който ме мрази също толкова, колкото и те. Всъщност Фуриите навярно те смятат за един от най-верните си съюзници.

Отместих ръката си от неговата, ужилена от думите му… макар че по-голямата част от това, което каза, беше вярно. Е, поне за чая.

— Обясних ти, направих го само защото бях уплашена — заявих. — А освен това не съм Фурия. Въпреки че според мен няма да е зле, ако от време на време се контролираш малко, преди да се разбиеш.

Той ме гледаше, без да разбира. Разясних му:

— Може да си малко по-гостоприемен с гостите, когато пристигат в твоя свят, а освен това може да не тичаш напред-назад и да се опитваш да убиваш невинни хора като бижутера, когото едва не довърши.

На лицето му се изписа възмущение.

— Той не беше невинен. Беше негодник. Не трябваше да те докосва. Заслужаваше си всичко, което му се случи.

Вдигнах глава към звездите, които сега, когато облаците се бяха разсеяли, горяха над главите ни — студени и ясни. Исла Хуесос беше толкова малък остров и бе толкова далеч от континента и от всички големи градове, че в задния ни двор тук виждах повече звезди, отколкото бях виждала някога в задния ни двор в Уестпорт. Понякога успявах да зърна дори Млечния път.

— Джон — казах и се опитах да бъда търпелива. — Господин Смит ми обясни, че Фуриите могат да обсебят всеки човек, когото поискат, стига характерът му да е достатъчно слаб.

— Могат — съгласи се Джон, но гласът му звучеше скептично. — Само че почти никога не го правят, освен за да ме накажат по някакъв начин. Все още не разбирам защо смяташ, че са по петите ти, когато ти пределно ясно показа, че не искаш да имаш нищо общо с мен.

Отклоних погледа си от звездите и погледнах към него. Беше толкова дразнещ!

— Как мислиш, защо старецът беше толкова заинтересуван от колието, ако не заради това? — попитах остро. — Защо да го прави, ако не е бил Фурия?

— Може би защото е бижутер — изтъкна той.

Зарових лице в ръцете си. Как изобщо можех да се надявам да стигна до него?

— Ами учителят ми, господин Мюлър? — попитах между пръстите си. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че той не е фурия?

— Снощи ти ми призна, че сама си се поставила в тази опасност — отвърна Джон. Когато свалих ръцете си, видях, че лицето му е помръкнало. — Доброволно си влязла в нея, за да му заложиш капан. Той не е тръгнал след теб.

Исках да го поправя. Господин Мюлър беше тръгнал след мен, и още как — като тръгна след най-добрата ми приятелка.

Но не той уби Хана. Тя сама го направи.

И все пак…

— Това, което причини на Хана, не беше добро — заявих. — Някой трябваше да го спре.

— Но ти не си искала той да умре, не наистина — възрази Джон. На трепкащата синя светлина, хвърляна от басейна, изражението му беше полусериозно-полуразвеселено. — Нали знаеш каква си, Пиърс. Излезе посред нощ от къщата, за да извадиш един гущер от басейна и да го спасиш от смърт.

— Откъде знаеш? — попитах удивено. — Освен ако… — Млъкнах, втренчих се в него и най-накрая разбрах. — Един момент. Ти си хвърлил онзи гущер в басейна. Знаел си, че ще го видя и ще изляза да го спася и тогава ще можеш да говориш с мен. Нали така?

Той дори не си направи труда да го отрече. Просто се наведе напред, докато лицето му се озова само на сантиметри от моето.

— Ако Ричард Смит ти е казал толкова много ужасни неща за това колие, като например че е убило хиляда души и че Фуриите ще започнат да преследват всяко момиче, на което го дам, за да ме наранят — в което очевидно вярваш, иначе нямаше да ми задаваш всички тези въпроси, — тогава защо още го носиш? Мислех, че ме мразиш, задето съм такъв мръсник.

Пулсът ми рязко се ускори.

Заради въпроса ли беше — той гледаше право в мен, — или заради внезапната му близост?

— Наистина те мразя — оповестих и се надигнах, както се надявах, възмутено, макар че вътрешно треперех. — Всъщност ще се върна вкъщи. За в бъдеще, Джон, ще съм ти благодарна, ако си стоиш на твоята страна на острова. А аз ще си стоя на моята. И ако не се опитваш да убиваш хора — или гущери, — за да привлечеш вниманието ми. Лека нощ.

Бях направила само една крачка, когато той сграбчи ръката ми. В следващия момент ме дръпна обратно към себе си — точно както преди малко аз го бях хванала за ръката и го бях дръпнала.

Само че той дори не си направи труда да стане. Просто ме дръпна в скута си.

Останах толкова изненадана да се озова там, че отначало можех само да се взирам стъписано в лицето му и да се опитвам да проумея какво се случи току-що.

— Джон… — започнах. — Наистина не можеш просто…

А после устните му се наведоха към моите.

И всичко това — шумът от водопада, крякането на жабите и воят на жътваря, лампите в основата на палмовите дървета и вълнистото синьо отражение, което водата от басейна хвърляше наоколо, — всичко изчезна. Остана само Джон и силните му ръце, които се стегнаха около мен. Остана миризмата на горящо дърво, която се носеше от него, и мекотата на косата му под пръстите ми, и начинът, по който можех да почувствам ударите на сърцето му до своето, и фактът, че не можех да повярвам, че всичко това се случва, не можех да повярвам, че никога преди не се бе случило, не можех да повярвам, че досега не съм позволила да се случи, и не исках никога да свършва…

— Чакай — прошепнах задъхано и отдръпнах устата си от неговата. — Джон. Чакай.

Бях принудена да сложа ръка на гърдите му и физически да го отблъсна от себе си.

— Един момент.

— Какво? — Ръцете му не бяха охлабили хватката, в която ме стискаха, дори с милиметър. — Какво има?

Какво имаше? Всичко. Нищо. Не знаех. Не можех да мисля. Струваше ми се, че Млечният път, който висеше над главите ни като небесна стомна, внезапно се е обърнал и е изсипал в гърлото ми куп слънца и планети. Звездите сякаш излитаха от пръстите на ръцете и краката ми, от крайчетата на косата ми.

— Не можем да го направим — промълвих, докато той целуваше врата ми.

— Да — заяви той. В очите му имаше блясък, какъвто не бях виждала никога преди. — Можем.

— Не — възразих. — Имам предвид, аз не мога.

Пулсът ми препускаше толкова бързо, та ми се стори, че сърцето ми ще излети от гърдите и ще се пръсне, както когато тичах по онези стълби, за да избягам от него. Ала сега със сигурност знаех, че не е от епинефрина.

— Трябва да помисля за това.

Той вдигна глава и ме погледна.

— Дадох ти достатъчно време да помислиш — заяви. — Почти две години. През цялото това време носеше колието. Дори го взе отново, след като го хвърлих и ти дадох възможност да се освободиш. Сега знаеш какво е, но продължаваш да го носиш. Знаеш какво означава това, Пиърс.

Сега осъзнах какво значи блясъкът в очите му. Триумф. Нищо чудно, че сърцето ми биеше толкова силно. Той беше огън, а аз — подпалки.

Бях обречена.

— Означава само — уверих го, като се мъчех да се измъкна от ръцете му, — че може да не си чак такъв голям мръсник, за какъвто те смятах преди.

За мое облекчение той ме пусна. Не изглеждаше доволен, точно както онзи път, когато го накарах да пусне господин Мюлър. Но ме пусна.

— Означава, че те е грижа за мен — каза той.

— Мен ме е грижа за всичко — отвърнах светкавично. — Ти сам ми го каза веднъж. Аз съм човек, когото го е грижа за другите.

— Кога ще те видя пак? — попита той.

Разбира се, че бе видял право през мен. Сарказмът ми беше просто защитен механизъм, с който се опитвах да скрия колко ме изнервя реакцията на тялото ми.

Самият факт, че не можех да стоя настрана от гробището, подсказваше, че съм привлечена от Джон.

Все си повтарях обаче, че това се дължи само на обстоятелството, че помежду ни има неуредени въпроси. Както и защото той продължава да обикаля наоколо и да се опитва да убива хора заради мен. Как бих могла да предположа какво ще чуя в кабинета на Ричард Смит? Или това… незабавната химична реакция, която протече, когато устните ни се срещнаха? Устата ми още пареше.

Какво означаваше всичко това? Как можеше да се развие? Той бе божество на смъртта. Аз бях ученичка последен курс в гимназията.

Нямаше да излезе нищо.

Той обаче не споделяше песимизма ми.

— Утре — обяви и се надигна. Погледът му сякаш ме погълна. — Утре ще се срещнем отново, пак тук. Призори.

— Джон… — поклатих глава. Всичко се случваше прекалено бързо. — Не. Не призори. По това време нормалните хора спят. Освен това трябва да ходя на училище.

— Тогава привечер. — Сребристите му очи просветнаха. — Ще се срещнем тук привечер.

— Джон, трябва да поговорим разумно. Снощи ти ме предупреди да не се връщам на гробището. Каза ми, че там не е безопасно за мен. Това хипербола ли беше? — Бях потърсила думата в речника. Означаваше преувеличено изказване, което не трябва да се приема буквално. — Или беше сериозен?

Той пристъпи напред, обви ръка около кръста ми, привлече ме към себе си и отново ме целуна. А после пак. И пак.

Беше невъзможно да мисля за гробището, за Фуриите или за Нощта на ковчега, докато той ме целуваше. Беше невъзможно да повярвам, че може да се случи нещо лошо, когато и да било, докато ме целуваше. Можех да мисля единствено за него.

Устата му се задържа върху моята нито собственически, нито особено нежно… сякаш там й беше мястото — върху моята.

И беше прав.

Наистина беше така. Винаги е било.

Не можех да повярвам, че не съм го знаела. А може би съм го знаела. Може би точно това е бил проблемът през цялото време.

Когато най-после ме пусна, изпитах чувството, че кожата ми блести и отразява всичко точно както водата в басейна.

— Със сигурност трябва да стоиш настрана от гробището — промълви той с леко дрезгав глас. — Това не е хипербола. Ще се срещнем тук утре вечер в седем часа. Няма да чакам и минута по-дълго. Където и да си, ще дойда да те потърся.

Сведе поглед към пижамата ми и се понамръщи.

— Облечи роклята, с която беше снощи, онази с копчетата.

След което изчезна.