Мег Кабът
Пленница на смъртта (10)

10

Не зная как се в тоя лес вглъбих,

от сън тъй в пълно бил съм упоен,

кога от правий път се отклоних!

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Мама ме беше записала в национално акредитирана програма в гимназията на Исла Хуесос, наречена „Нови пътища“(в противен случай татко щеше да ме прати в пансион в Швейцария).

„Нови пътища“ беше за ученици с „проблеми“: момчета като Алекс, чийто баща току-що бе освободен предсрочно от затвора, а майка му на практика беше изчезнала по време на бойните действия още след раждането му. Той бе принуден от бебе да живее с баба, която притежаваше единствения магазин за плетива на острова, „Плати за плетиво“. И да, магазинът наистина бе толкова ужасен, колкото и името му.

„Нови пътища“ беше и за момичета като мен, които са умрели и са се върнали към живота с променен характер.

Наистина. „Нови пътища“: какъвто и да ти е проблемът, ще те излекуваме (не, това не е официалното й лого).

— Препоръките им са блестящи — не спря да ми повтаря мама през цялото лято. — Ще караш по обичайната програма като всички други. Просто ще ти осигурят допълнително наблюдение през учебната година и социални работници с опит в когнитивно-поведенческата терапия. Наистина знаят какво правят, Пиърс. Нямаше да те запиша, ако не вярвах, че могат да помогнат.

„Ъъъ — помислих си, но не го казах гласно, — гимназията на Исла Хуесос изобщо нямаше да ме приеме, ако ти не ме беше записала в програмата «Нови пътища». Заради случилото се с господин Мюлър.“

Но както и да е. При положение че изборът ми беше или тази програма, или пансион за богати деца със социални проблеми в Швейцария, какво можех да кажа? Ура за „Нови пътища“!

Поне съветниците от „Нови пътища“ — особено Джейд, при която ме бяха записали — се държаха много мило и се опитваха да ме накарат да се почувствам добре дошла, макар да знаеха какво бях направила (или се твърдеше, че съм направила) на един от учителите в предишното ми училище. Джейд никога не изглеждаше уплашена на нашите срещи, винаги ме гледаше в очите, усмихваше се често и дори ми предлагаше да си взема бонбони за смучене от буркана, който държеше на бюрото си. Забелязах, че докато съм в кабинета й, колието ми нито веднъж не промени цвета си. Остана си успокояващо синьо… също като козината на остаряла хрътка.

Но щом пристигнах за първия си учебен ден в единствената гимназия на Исла Хуесос, в която стотици ученици идваха с автобус от съседните острови (край бреговете на Флорида островчетата са повече от хиляда и седемстотин, както недотам услужливо ме бе осведомила мама един ден, докато изброяваше всички начини, по които компанията на татко бавно унищожаваше екосистемата им), — аз не се чувствах особено спокойна. Нямаше нужда да поглеждам към цвета на камъка си (камък, който така или иначе вече не притежавах), за да го разбера.

Въпреки внимателните предупреждения на Джейд какво да очаквам, първият учебен ден ми дойде в повече. Никога не бях виждала толкова много деца и по-конкретно толкова много колелета, натъпкани в толкова много сгради… общо четири огромни крила, свързани с централен павиран вътрешен двор — „Квадрата“, както ми каза Джейд, че се нарича, — в центъра на който се намираха всички тези маси за пикник, заслонени със сенници.

Тук, беше ми обяснила Джейд, трябваше да обядваме всеки ден. Закусвалнята беше отвън.

Това ми звучеше абсолютно безсмислено, колкото и пъти да го повтаряше Джейд.

Само учениците последна година можеха да обядват извън двора. Аз бях последна година, но как щях да излизам от двора? Нямах шофьорска книжка. Щата Кънектикът, изглежда, бе съгласен с невролога ми, че не е добра идея да ми издаде такъв документ.

Бях разгледала онлайн въпросите за писмения изпит за шофьорска книжка в щата Флорида, защото Джейд ме бе окуражила да го направя, но въпросите тук бяха дори повече, отколкото за изпита в Кънектикът. Беше безнадеждно.

На път към училище Алекс беше казал:

— Ще се срещнем в „Квадрата“ за обяд. Ще отидем да си вземем сандвич.

Но разбира се, когато дойде време за обяд, не можах да го намеря. Не ми беше казал къде да го чакам. Типично за Алекс! Типично и за мен, че забравих да попитам.

Взех си две газирани води, пакетче ядки, пликче чипс и пакет сладки от автоматите. После се скрих в библиотеката, за да ги изям. Така ми се стори най-безопасно.

Точно тук ме намери Джейд.

— Пиърс — каза тя, издърпа стола от кабинката до моята и седна. — Търсех те.

— Тук съм — отвърнах глупаво. Очевидно беше, че съм тук. Свалих слушалките си. — Как е?

— Добре — отвърна Джейд. — А при теб? Виждам, че не си отишла в закусвалнята да обядваш.

— Не днес — отвърнах. — Може би утре.

Какво трябваше да кажа? Че вече не разполагам с колието, което да ме защити? Не че вярвах, че задължително имам нужда от защитата му.

Просто не бях сигурна, че не се нуждая от него.

— Виж, разбирам. Няма проблем — увери ме Джейд. Тя беше с много тъмна коса и носеше много ивици от черна кожа, увити около врата и китките й. На китката й имаше татуировка с надпис „Контролирай се, преди да се разбиеш“ с изчанчен почерк. — Но ако искаш да говориш с някого, може би за случилото се с онзи учител в старото ти училище или за онази приятелка, която е умряла… за каквото и да било… знаеш къде да ме намериш.

Знаех. Кабинетите на ръководителите на „Нови пътища“ се намираха в крило Д, където се провеждаха и всичките ми часове. Удобно.

И наистина… за всичко ли, Джейд? За оня тип, на когото се натъкнах снощи на гробищата? Може ли да поговорим за него? Защото и преди съм се сблъсквала с него, всъщност точно по време на „случилото се с онзи учител“ в старото ми училище. Когато „онази приятелка“ умря.

Или поне когато се опитах да потърся справедливост за смъртта й.

Тогава той прати онзи учител в болницата.

— Благодаря — казах, без да споменавам нито едно от тези неща. — Ще дойда.

Джейд ме погледна особено, полуусмихната, полунамръщена.

— Хей — каза тя и докосна ръката ми, — сериозно говоря. Случилото се в старото ти училище не е по твоя вина, нали знаеш?

Когато ме докосна, застинах. Не само защото библиотекарката ни стрелкаше с неодобрителен поглед от другия край на помещението… макар да бях сигурна, че не й е приятно, задето провеждаме разговор в тихата зона на библиотеката й, камо ли факта, че я използвам за трапезария.

— Да — съгласих се. — Знам.

Майтапеше ли се?

Джейд кимна.

— Добре. Просто не го забравяй. А междувременно се опитай да се забавляваш, става ли? Знам, че си преживяла много, но си дай почивка. Това е просто гимназия.

Изписах усмивка на лицето си.

— Разбира се — потвърдих. Може би Джейд беше лудата, а не аз. Макар че и тя, и колегите й от „Нови пътища“ бяха положили огромни усилия да напомнят на всички ни, че не съществуват понятия като „луд“ и „нормален“. Тези думи не са терапевтично полезни. — Ще опитам.

— Добре, радвам се, че си поговорихме — изправи се Джейд. — Пет минути до биенето на звънеца. Не забравяй да се отбиеш при мен след училище. Имам още бонбони за смучене, от онези, които ти харесват. Червените. О, и в два часа има събрание в аудиторията. Не го пропускай. Ще е потресаващо.

Намигна ми и излезе. „Потресаващо“, за разлика от „луд“ или „нормален“, е дума, която хората от „Нови пътища“ харесват. Особено Джейд. „Контролирай се, преди да се разбиеш.“

Ясно беше, че времето ми в гимназията на Исла Хуесос ще мине под знака „Удави се или плувай“.

Вече знаех какво е да се удавиш.

Реших, че нищо не ми струва да плувам.

Когато пристигнах в аудиторията за събранието, ме посрещна оглушителна врява. Помещението с две хиляди места за сядане беше пълно с хора, които се поздравяваха, след като цяло лято са били разделени. Момичетата бяха с дълги нокти с бели крайчета — този маникюр изглеждаше абсолютно префърцунен на север… поне според слуховете, които бях дочула в Академията за млади дами „Уестпорт“, преди да ме изключат. Те надаваха писъци и се прегръщаха. Момчетата — с татуировки и кожени ленти на главата, се поздравяваха с удряне на юмрук в юмрук, а някои и по-агресивно. Шумът от разговорите на толкова много ученици в една огромна стая бе така оглушителен, че се изкуших отново да си сложа слушалките, за да се спася от полудяване. Или каквато там е терапевтично полезната дума за „полудяване“.

Но знаех, че не мога. Бях си обещала, че тази година няма да се отнасям. Ако започнех да се отнасям, как можех да предотвратя смъртта на следващото момиче, докато стоя на пост?

Да, признавам, при последното се провалих с гръм и трясък.

Но човек никога не знае. Тук, на Исла Хуесос, разполагах с много предимства, които нямах в Кънектикът. Ако не друго, поне не бях невидима, каквато за жалост бях станала — изцяло по мое желание — за прекалено дълъг период в старото ми училище. Вече знаех, че тук не съм невидима, защото някакво момче в бяла риза ме бе забелязало и ми задържа отворена вратата на аудиторията.

Не можех да повярвам, наистина.

— След теб — каза учтиво младежът.

Не знаех кое ме стъписа повече: фактът, че беше първият човек през този ден — освен Джейд, — който ме бе заговорил, или това, че бе толкова незаплашително привлекателен. Приличаше на изпълнител в момчешка музикална група: висок, със сини очи и приятелска усмивка, разкриваща идеално прави бели зъби; загар, за който се виждаше, че идва от здравословен живот на открито, а не от солариум; а също така и с руси оттенъци в светлокестенявата му коса.

Всичко това бе опаковано в шорти цвят каки и бяло поло, което подчертаваше бицепсите му.

Невероятно!

Кайтбординг, трябваше да предположа. Никой не може да има такива бицепси — комбинирани с такъв загар — от обикновено плаване с лодка.

— Благодаря — отвърнах, без да се усмихвам.

Точно тогава океанският бриз отвя розовата ми учебна програма, която лежеше най-отгоре в чантата ми.

— О — каза той и пусна вратата, — позволи ми.

— Няма нищо — отвърнах. Исках просто да се махне. Той бе като концепцията за закусвалня на открито: нещо, което не разбирах.

Но бе много късно. Вече бе вдигнал програмата ми от мястото, където се бе приземила: залепила се бе за едно кошче с надпис „САМО ЗА КУТИИ И БУТИЛКИ“.

— Значи, Пиърс Оливиера. — Той погледна програмата, преди да ми я върне. После се разсмя. — Крило Д?

Нямах представа за какво говори. Предполагам, че му стана ясно от изражението ми, защото с удоволствие ми обясни:

— Няма проблем, не се тревожи за това — което ми се стори странно, почти като съвета на Джейд да си дам почивка. Поне не ми беше казал да се отпусна. Мразя, когато хората го правят. — „Нови пътища“, нали така?

Втренчих се в него. Откъде знаеше? Да не носех табела или нещо подобно? Тази сутрин се бях облякла толкова внимателно. Беше първият ми ден в обществено училище, което означаваше първи ден без униформа… първият учебен ден в живота ми, в който можех да облека каквото си искат. Какво бях сбъркала?

— Всички в крило Д са в „Нови пътища“ — обясни момчето. — Не че в това има нещо лошо. „Нови пътища“ е страхотна. Супер програма. Наистина су…

Наведох се и му дръпнах програмата. После я натъпках обратно в чантата си. Той ме изнервяше. Колкото по-привлекателни бяха хората, толкова по-нервна ставах около тях.

Може би защото привлекателните хора обикновено са толкова поддържани, а поддържаните хора ме караха да откачам. Как запазваха дрехите си така чисти? Ризата на тоя тип беше толкова бяла. Как бе успял да не разлее нищо отгоре й? Това не можеше да е нормално. Единственото положително нещо във факта, че вече не трябваше да нося униформа — поне доколкото знаех, — бе, че сега поне можех да слагам черни блузи, така че петната да не личат.

Джон никога не носеше бяло. Според мен това беше хубаво.

Ох, да. Нали никога повече нямаше да мисля за него?

— Имам проблеми да държа гнева си под контрол — осведомих момчето. Рано или късно всички щяха да го разберат, така че можех да го кажа още сега.

— Хей, на света има и по-страшни неща — успокои ме младежът и ми демонстрира всички свои блестящо бели зъби. — Имам предвид, нали още си Пиърс Оливиера? Това е добре, нали?

— Да — отвърнах и се усмихнах, защото той се беше усмихнал. Джейд ми бе казала, че когато не съм сигурна как да реагирам на нещо, трябва просто да подражавам на поведението на хората наоколо. — Да, предполагам.

Все още си Пиърс Оливиера? Какво изобщо искаше да каже? Дали тази усмивка не беше мазно намекване: „Роднина си на Зак Оливиера?“. Или подсмихване: „Братът на майка ти е оня тип, който прекара толкова време в затвора?“.

Или: „Ти не си ли момичето, което направи онова нещо на учителя си?“.

Не можех да кажа кое от трите е. Може би и трите. Може би нито едно. Искаше ми се Джон да не беше изхвърлил колието ми в нощта.

Не, не ми се искаше. Той беше мръсник. Бях приключила с него. Бях в „Нови пътища“.

Посочих към вратата на аудиторията.

— Ти няма ли да…?

— О, да, разбира се. — Протегна се и отново отвори вратата. Връхлетя ни оглушителна звукова вълна.

— Благодаря — казах и се отдалечих от него.

„Отърси се от неудобството“ — заповядах си. Джейд би нарекла това „положително общуване“. Наистина беше потресаващо.

Само че може и да не беше. Защото, когато за втори път видях онзи тип, вече вътре, той отново погледна към мен и се усмихна. Беше се приближил към няколко приятели. Сега всички те се взираха в мен. Две момичета с изправена с преса коса (истинско чудо за постигане в Южна Флорида) ме изгледаха лошо. Тракаха съобщения по мобилните си телефони с ноктите си с бели върхове. Бях изумена как могат едновременно да пишат и да гледат заплашително към някого. Това извеждаше изпълнението на много задачи едновременно до нови висоти.

— Крило Д — усмихна ми се подигравателно едното, сякаш това бе смъртна обида.

Защо всички тук бяха обсебени от крило Д?

С надеждата, че няма да получа паническа атака — пулсирането в задната част на врата ми бе по-силно от всякога, — аз огледах аудиторията, но никъде не можах да намеря Алекс. Зърнах обаче едно момиче, което познах от часа по икономика. Миналата седмица го бях видяла в кабинета на „Нови пътища“ в час за ориентация със съветник — друг, не Джейд. Спомнях си момичето, защото… ами, защото беше малко трудно за забравяне. Освен това забелязах, че когато то беше наоколо, колието ми ставаше пурпурночервено. Не знаех какво означава това, но момичето седеше на края на една пейка и около него имаше много празно място.

— Това място заето ли е? — приближих се и попитах.

Момичето не ми обърна внимание. Чак след една-две секунди осъзнах, че не ми вири нос. Просто носеше слушалки. Отначало не ги бях забелязала, защото огромният водопад от тъмна къдрава коса, прорязана с яркочервени ивици, ги скриваше.

Потупах момичето по рамото, то вдигна поглед от екрана на телефона, каза „О, съжалявам“ и премести краката си, за да мина.

— Благодаря — отвърнах и се стоварих на пейката до него.

Разбира се, трябваше да знам, че ще стане така. Не само заради предишната вечер (все още не бях сто процента сигурна, че което и да било от снощните събития наистина се е случило, дори след историята на Алекс за цветчетата от коледна звезда. Когато станах, бурята вече бе отвяла повечето от тях). Имам предвид това, че след като дойдох в училище, забелязах, че аз съм едно от малкото момичета с пола, която не е мини. Моята, съгласно наръчника за ученици на гимназията, който с мама бяхме изчели внимателно, особено в частта „Правила за обличане на учениците“, беше не повече от десет сантиметра над коляното, както се уточняваше в книжката.

Откъде можех да знам, че правилата по никакъв начин не са задължителни — особено забраната за „оголване на корема и панталони или шорти с ниска талия“, — след като до днес не бях срещнала на Исла Хуесос нито — един човек на моята възраст? Миналата седмица, като изключим карането на колело край гробището с надеждата да зърна Джон, бях прекарала времето си с Алекс и баща му в седене на дивана пред телевизора у баба.

А когато го попитахме какво носят в училище момичетата от гимназията, Алекс, кат типичен мъж, отговори:

— Не знам. Дрехи.

Момичето до мен — с пиърсинг и на устната, и на веждата — се втренчи в екрана на телефона си веднага щом аз седнах. Някои хора смятат шпионирането за невъзпитано. Аз обаче не съм от тях. Вярно, външен човек вероятно щеше да си помисли, че слухтя… може би го правех, защото аз самата нямах мобилен телефон.

Тим, началникът на „Нови пътища“, бе взел моя преди училище. Каза, че след края на учебния ден ще си го получа обратно. Според него съм щяла да се съсредоточавам по-добре и да „общувам повече“, ако не мога да влизам в интернет.

Не си направих труда да споря. От това, което се случи миналата година в старото ми училище, знаех, че всичко, което казва, е вярно.

В деня, в който се върнах на училище след злополуката, казах на най-добрата си приятелка Хана, че ще я защитя от злото.

Но не го бях направила. Вместо това, наранена от факта, че ме бяха нарекла луда, и все още вцепенена от постъпката на Джон в бижутерийния магазин, разтревожена, че някой ден ще се върне и този път ще направи същото и на мен, просто се отпуснах в стъкления си ковчег и зачаках красивият ми принц да дойде да ме спаси.

Ето как не забелязах злото. Не онова зло, което хората се преструват, че е истинско — злото от историите за призраци и филми на ужасите.

А истинското зло, което бродеше из коридорите на Академията за млади дами „Уестпорт“ и търсеше най-младата, най-невинната жертва, която успееше да намери.

Когато най-после осъзнах, че красивите принцове не съществуват, че всичко зависи от мен, че винаги е зависело от мен, вече бе много късно.

Хана беше мъртва.

И за разлика от мен, тя никога нямаше да се върне.