Мег Кабът
Пленница на смъртта (2)

2

Както есенес, кога задухат вихри мразовити,

едно по друго капят в тъмний лес

листата, дорде оголее клоня.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Веднъж умрях.

Никой не е сигурен колко време съм била мъртва. Линията на електрокардиограмата останала равна повече от час.

Освен това съм имала и хипотермия. Точно затова — след като ме затоплили — дефибрилаторите и голяма доза епинефрин успели да ме върнат към живота.

Така поне казват лекарите. Аз имам друго обяснение на въпроса защо още съм сред живите.

Но се научих да не го споделям с хората.

Видя ли светлина?

Това е първото нещо, което всеки иска да знае, когато разбере, че съм умряла и съм се съживила. Първото, което седемнайсетгодишният ми братовчед Алекс ме попита тази вечер на партито на мама.

— Видя ли светлина?

Думите едва бяха излезли от устата му, когато баща му, вуйчо ми Крис, го плесна по тила.

— Ох! — потърка скалпа си Алекс. — Само я попитах дали е видяла светлина. Какво лошо има в това?

— Грубо е — отвърна кратко и ясно вуйчо Крис. — Този въпрос не се задава на хора, които са умирали.

Отпих от газираната вода, която държах в ръка. Мама не ме беше питала дали искам голямо парти „Добре дошла на Исла Хуесос, Пиърс“. Какво обаче можех да кажа? Тя изглеждаше толкова въодушевена. Очевидно бе поканила всички, които познаваше от едно време, включително цялото си семейство. Нито един член на това семейство не се бе местил от острова с площ три на пет километра, намиращ се близо до крайбрежието на Южна Флорида. На него бяха родени всички, с изключение на мама и по-малкия й брат Крис.

Само че вуйчо Крис не просто беше напуснал Исла Хуесос, за да отиде в колеж, да се ожени и да създаде дете, както бе направила мама.

— Но от злополуката минаха почти две години — възрази Алекс. — Не е възможно все още да е чувствителна на тази тема — продължи той и погледна към мен. — Пиърс — попита той със саркастичен глас, — все още ли си чувствителна, когато стане въпрос за факта, че си умряла, а после си се върнала към живота преди почти две години!

Опитах се да се усмихна.

— Няма проблеми — отвърнах.

— Нали ти казах — обърна се Алекс към баща си, а мен попита: — И така, видя ли светлина, или не?

Поех си дълбоко въздух и цитирах нещо, което бях прочела в интернет.

— Буквално всички ПБС ще ти кажат, че когато са умрели, са видели нещо и това нещо често пъти е някакъв вид светлина.

— Какво е ПБС? — попита вуйчо Крис и почеса главата си под бейзболната шапка на „Исла Хуесос Байт енд Такъл“.

— Някой, който е имал преживяване, близко до смъртта — обясних. Искаше ми се да можех да се почеша под деколтираната рокля без ръкави, която мама ми беше купила за вечерта. Стягаше ме прекалено силно в бюста. Но не мислех, че ще е възпитано, макар че вуйчо Крис и Алекс ми бяха роднини.

— О — отвърна вуйчо Крис, — ПБС. Разбирам.

Бях чела, че ПБС може да страдат от сериозни промени в характера и да срещнат трудности, приспособявайки се към живота след… ами, след смъртта. Проповедници от сектата на петдесетниците, които са се върнали от мъртвите, са се записвали в клубове по колоездене. Колоездачи в кожени дрехи са се вдигали от леглото и са се запътвали право към най-близката църква, за да се родят отново.

Помислих си, че като се има предвид всичко, съм се справила доста добре.

Макар че когато надзърнах в папките, които изпратиха от старото ми училище, след като предложиха на родителите ми да ми намерят „алтернативен метод за образование“ — а това бе учтив начин да кажат, че съм изключена след „инцидента“ миналата пролет, — видях, че Академията за млади дами „Уестпорт“ може да не е съгласна с мен:

Пиърс има навика да изключва. Понякога умът й просто се отплесва някъде. А когато реши да внимава, е свръхфокусирана, но като цяло не върху урока. Предлагаме тест на Векслер и тест за оценка на вниманието.

Този конкретен доклад обаче беше написан през семестъра непосредствено след злополуката — повече от година преди „инцидента“, — когато имах да се тревожа за по-важни неща от домашното. Онези мижитурки дори ме изритаха от училищната пиеса — „Снежанка“, — където ме бяха избрали за главната роля.

Как се беше изразила учителката ми по актьорско майсторство? А, да, струвало й се, че се идентифицирам прекалено с клетата немъртва Снежанка.

Честно, не виждам как по онова време можех да го избегна. Защото, освен че бях умряла, се бях родила богата като принцеса, благодарение на татко — той е главен изпълнителен директор на една от най-големите фирми за доставка на продукти и услуги за петролната, газовата и военната индустрия (всеки е чувал за компанията му, често говорят за нея по новините, особено напоследък). Освен това съм се родила и с външен вид на принцеса благодарение на мама. Наследила съм деликатната й костна структура, гъстата тъмна коса и широките тъмни очи…

За съжаление съм наследила и нежното й като на принцеса сърце. В крайна сметка точно то ме уби.

— И така, на края на тунел ли я видя? — поиска да разбере Алекс. — Светлината? Хората винаги казват така.

— Братовчедка ти не е тръгнала към светлината — сряза го баща му. Изглеждаше разтревожен под бейзболната шапка. — Ако беше тръгнала, сега нямаше да е тук. Спри да й досаждаш.

— Всичко е наред — усмихнах се на вуйчо Крис. — Нямам нищо против да отговарям на въпросите му.

Всъщност имах против. Но да стоя в задния двор с вуйчо Крис и Алекс, беше по-приятно, отколкото да съм вътре с цял куп хора, които не познавах. Обърнах се към Алекс и продължих:

— Някои хора наистина казват, че са видели светлина в края на тунел. Никой от тях не знае точно какво е това, но всички имат теории.

— Какви например? — настоя Алекс.

В далечината изтрещя гръм. Не беше много силен. Хората в къщата най-вероятно нямаше да го чуят сред целия този смях, плискането на падащата вода и музиката, която мама беше пуснала по вътрешно външните тонколони, проектирани — не особено умело — така, че да приличат на скали.

Аз обаче го чух. Беше отекнал след блясъка на мълния… и то не мълния, предизвикана от горещината, макар че в осем часа вечерта в началото на септември в Южна Флорида беше горещо колкото в Кънектикът по пладне през юли. Над морето бушуваше буря и се бе насочила към нас.

— Не знам — отвърнах. Сетих се за още неща, които бях чела. — Някои мислят, че светлината е пътека към друго духовно измерение, което е достъпно само за мъртвите.

Алекс се ухили.

— Супер! — каза той. — Перлените порти.

— Възможно е — вдигнах рамене. — Но учените казват, че светлината е халюцинация, произведена от невротрансмитерите в мозъка, които се задействат едновременно, когато умират.

В очите на вуйчо Крис се появи тъга.

— Обяснението на Алекс ми харесва повече — обади се той. — За Перлените порти.

Не исках да го карам да се чувства зле.

— Никой не знае със сигурност какво се случва с нас, когато умрем — казах бързо.

— Освен теб — изтъкна той.

Прекалено прилепналата ми бяла рокля ми се стори по-неудобна от всякога. Защото това, което видях, щом умрях, не беше светлина.

Нищо подобно.

Не ми беше приятно да лъжа вуйчо Крис. Знаех, че изобщо не трябва да говоря за това. Особено след като мама искаше всичко тази вечер да е идеално… не само тази вечер, а и отсега нататък. Наистина нямах намерение да я разочаровам. Беше направила всичко по силите си, беше купила къщата за един милион долара и бе довела със самолет прочутата си приятелка от Ню Йорк, за да я обзаведе. Беше си осигурила помощта на един ландшафтен архитект природозащитник, който засади задния двор с естествена растителност като иланг-иланг и жасмин. Жасминът цъфти през нощта, така че във въздуха винаги се долавяше лек аромат, малко като от реклама в списание за парфюми на знаменитости.

Беше ми купила дори „плажен круизър“ — колело с кош и камбана, — защото все още нямах шофьорска книжка. Беше боядисала стаята ми в успокояващо лавандуловосиньо и ме бе записала в същата гимназия, където самата тя беше учила преди двайсет години.

— Тук ще ти хареса, Пиърс — не спираше да повтаря мама. — Ще видиш. Ще започнем отначало. Всичко ще е страхотно. Знам го. Просто го знам.

Имах обаче основателна причина да вярвам, че нищо няма да е страхотно.

Само че пазех тази причина за себе си. Мама просто бе толкова щастлива. Дори бе наела професионална фирма за кетъринг за партито, за да приготви и сервира коктейлите от скариди и пилешките шишчета. Беше пуснала в басейна цяла флотилия свещи с ухание на цитронела, за да държи настрана комарите, а после бе включила водопада и бе отворила всички френски прозорци в къщата.

— Бризът е толкова приятен — не спираше да повтаря, като предпочиташе да не обръща внимание на огромните черни буреносни облаци, забулили нощното небе…

Както предпочиташе да не обръща внимание и на факта, че се бе върнала в Исла Хуесос, за да разшири проучването си върху любимите си розови лопатарки — те приличат на розови фламинго, само дето клюновете им са сплескани като лъжици — точно когато най-ужасното екологично бедствие в американската история бе убило повечето от тях.

О, както и на обстоятелството, че нейната умна, влюбена в животните дъщеря бе умряла и се бе върнала към живота не съвсем… нормална. И поради това бракът й с татко бе отишъл по дяволите. Процедурата по развода започна още докато бях в болницата — всъщност точно когато мама изрита татко от къщата, задето ми беше „позволил“ да се удавя. Той се пренесе в луксозния апартамент на последния етаж, който държеше, близо до сградата на компанията си в Манхатън, без да допуска, че година и половина по-късно все още ще го нарича свой „дом“.

— Много по-добре е да простиш и да забравиш, Пиърс — казваше той всеки път, когато се чуехме. — Тогава можеш да продължиш напред. Майка ти трябва да го разбере.

Само че изразът „да простиш и да забравиш“ ми изглеждаше съвсем безсмислен. Прошката ни кара да престанем да задълбаваме в дебрите на някой въпрос, което невинаги е здравословно (погледнете само родителите ми!).

Но ако забравим, няма да можем да се поучим от грешките си.

А това може да е смъртоносно. Кой го знае по-добре от мен?

Така че да простя ли? Да, татко, със сигурност.

Но да забравя?

Дори и да исках, не можех.

Защото имаше някой, който нямаше да ми позволи.

Не обвинявах мама, задето поиска да се върне на острова, където бе родена и израснала, макар че тук наистина бе безобразно горещо. Островът често бе помитан от урагани и около него можеше да се извиват облаци от загадъчни химикали така, както си представях злото, извило се от кутията, която клетата Пандора отворила за зла участ на целия човешки род.

Но ако, преди да се преместя тук, някой ми беше споменал, че на английски името на това място означава „Островът на костите“ — както и защо испанските изследователи, които са го открили, са го кръстили така, — навярно никога нямаше да се съглася с плана на мама: „Ще започнем отначало в Исла Хуесос“.

Още повече че е трудно да започнеш отначало точно на мястото, където си срещнал същия онзи човек, който продължава да се появява отново и отново, за да съсипва живота ти пак и пак.

Само че и това не можех да спомена пред майка ми. Фактът, че преди бях идвала на Исла Хуесос само веднъж, трябваше да остане голяма тайна („не лоша тайна, просто момичешка тайна между нас двете“, както винаги казваше мама).

Тайната се дължи на факта, че татко не може да понася семейството на мама, за което смята (не без известно основание), че гъмжи от осъдени престъпници и чудаци — а това не са най-подходящите ролеви модели за единственото му дете. Мама ме беше накарала да обещая никога да не му казвам за еднодневното пътуване дотук за погребението на баща й, когато бях седемгодишна.

Така че аз й обещах. Какво знаех тогава? Никога не казах на никого…

… и най-вече за това, което се случи след погребението, на гробищата. В името на истината, не ми мина през ума, че трябва да кажа на някого, тъй като нали баба знаеше всичко.

А бабите не допускат да се случи нещо лошо. Не и на единствените им внучки.

Така че аз не познавах никого на партито на мама, освен нея, Алекс и баба, които бяха седели на една пейка с мен в църквата по време на погребението на дядо. Това беше преди цяло десетилетие, когато братът на мама все още лежеше в затвора.

Вуйчо Крис не се приспособяваше много добре към живота „навън“. Например, изглежда, не знаеше какво да направи, когато някой от фирмата за кетъринг се приближеше, за да напълни отново чашата му с шампанско. Вместо просто да каже „Не, благодаря“, той викаше „Маунтин Дю“^[1] и рязко дръпваше чашата си, така че шампанското се разливаше по плочите край басейна.

— Не пия — казваше смутено. — Само „Маунтин Дю“.

— Съжалявам, сър — отговаряше сервитьорът и поглеждаше смутено към растящата локва от „Вьов Клико“^[2] в краката ни.

Реших, че харесвам вуйчо Крис, макар татко да ме бе предупредил, че веднага след освобождаването му той ще започне мрачна ера на терор и отмъщение.

Единственото, което го бях виждала да прави обаче, откакто бях дошла на Исла Хуесос (сега вуйчо живееше с баба, която се беше грижила за Алекс в негово отсъствие, защото майката на Алекс била избягала, когато той бил още бебе, след като вуйчо Крис влязъл в затвора), беше да седи на дивана и да гледа до втръсване синоптичната прогноза, отпивайки от чашата с „Маунтин Дю“.

И все пак в известен смисъл бащата на Алекс наистина ме плашеше: имаше най-тъжните очи, които бях виждала някога.

Освен може би у още един човек.

Само че аз усърдно се опитвах да не мисля за него. Точно както се опитвах никога да не мисля за онзи път, когато умрях.

Някои хора обаче правеха и едното, и другото извънредно трудни.

— Не всички, които умират и се връщат — обърнах се внимателно към вуйчо Крис, — минават през едно и също преживяване…

Точно докато го казвах, баба слезе по стъпалата на задната веранда, клатушкайки се на тънките си високи токчета. За разлика от вуйчо Крис и Алекс, тя бе положила усилие да се облече красиво в прозрачна розова рокля и да си сложи един от ръчно изтъканите от самата нея копринени шалове.

— Ето къде си била, Пиърс — каза тя с тон, който звучеше раздразнено. — Какво правиш тук? Всички тези хора вътре чакат да се запознаят с теб. Хайде, искам да поздравиш отец Майкълс…

— Хей — разведри се Алекс, — чудя се той дали знае.

— Какво да знае? — попита с объркано изражение баба.

— Каква е била светлината, която Пиърс е видяла, когато е умряла — поясни Алекс. — Мисля, че са били Перлените порти. Но Пиърс казва, че учените твърдят, че е… я повтори какво твърдят, Пиърс?

Преглътнах.

— Халюцинация — поясних. — Учените твърдят, че са получили същите резултати с изследвания на обекти, които не са умирали, като са прилагали върху мозъка им лекарства и електроди. Някои от тях също са видели светлина.

— Това ли правите, докато стоите тук? — баба изглеждаше шокирана. — Богохулствате?

След като умрях и се върнах към живота, оценките ми започнаха да падат главоломно. Точно тогава съветникът ми в Академията за млади дами „Уестпорт“, госпожа Кийлър, препоръча на родителите ми да намерят нещо, което да ме ангажира — нещо друго, освен учението. Децата, които не се справят добре в училище, често пъти въпреки всичко успявали в живота, увери тя родителите ми, стига да открият нещо друго, с което да се „ангажират“.

Най-накрая намерих нещо друго, освен учението — интерес, с който да се „ангажирам“. Същия, заради който ме изритаха от Академията за млади дами „Уестпорт“ и се озовах тук, на Исла Хуесос — острова, който някои хора наричат рай.

Сигурна съм, че хората, които наричат Исла Хуесос „рай“, никога не са срещали баба ми.

— Не — отвърна със смях Алекс. — Богохулство би било, ако кажем, че светлината идва измежду краката на новата им майка, докато се раждат в следващия си живот. Разбира се, ако беше хиндуистка, това изобщо нямаше да е богохулство.

Баба изглеждаше така, сякаш току-що бе глътнала лимон.

— Е, Александър Кабреро — остро отбеляза тя, — ти не си хиндуист. Освен това няма да е зле да си спомниш, че аз съм тази, която плаща вноските на тая купчина ламарини, която наричаш „кола“. Ако искаш да продължа да го правя, няма да е зле да си помислиш дали да не се държиш малко по-почтително.

— Съжалявам, госпожо — измърмори Алекс и наведе поглед към локвата от шампанско на земята. До него баща му направи същото, след като бързо свали бейзболната си шапка.

Баба хвърли поглед към мен и сякаш се насили да си придаде по-меко изражение.

— А сега, Пиърс — каза тя, — защо не влезеш и не поздравиш отец Майкълс? Ти не го помниш, разбира се, от погребението на дядо си, защото беше прекалено малка, но той те помни и много се радва, че ще се присъединиш към малкото ни паство.

— Знаеш ли какво? — отвърнах. — Не се чувствам добре.

Не се преструвах. Жегата започваше да ме задушава.

Искаше ми се да мога да разкопчая няколко от предните копчета на прекалено тясната ми рокля.

— Мисля, че имам нужда от въздух.

— Тогава влез вътре — подкани ме баба. Отново изглеждаше озадачена. — Където има климатик. Или щеше да има, ако майка ти не беше отворила всички врати…

— Какво съм направила този път, майко? — появи се на верандата мама и успя да грабне един коктейл от подноса на минаващ сервитьор. — О, Пиърс, ето къде си била. Питах се къде си изчезнала.

А после видя изражението на лицето ми и попита:

— Скъпа, добре ли си?

— Казва, че има нужда от чист въздух — отвърна баба, все още объркана. — Какво й става? Днес пила ли си е лекарството? Сигурна ли си, че Пиърс е готова да се върне в училище, Дебс? Нали знаеш как е. Може би трябва…

— Тя е добре, майко — прекъсна я мама. После се обърна към мен: — Пиърс…

Вдигнах глава. На светлината на верандата очите на мама изглеждаха по-тъмни от обикновено. Беше хубава и свежа в белите си дънки и свободната копринена блуза. Изглеждаше съвършена. Всичко щеше да е страхотно.

— Трябва да вървя — промълвих, опитвайки се да сподавя паническото ридание, което почувствах да се надига в гърлото ми.

— Тогава върви, скъпа — отвърна мама и се наведе от верандата, за да притисне ръка към челото ми, сякаш проверяваше дали имам температура. Миришеше както винаги, на парфюма си и нещо майчинско. Дългата й тъмна коса закачи голото ми рамо, докато ме целуваше. — Няма проблем. Само не забравяй да включиш фаровете на колелото си, за да те виждат хората.

— Какво? — попита невярващо баба. — Ще я оставиш просто да тръгне нанякъде с колелото? Насред партито! Нейното парти!

Мама не й обърна внимание.

— Не спирай никъде — заръча ми тя. — Не слизай от колелото.

Обърнах се, без да казвам нито дума повече на Алекс и вуйчо Крис, които се взираха изумени в мен, и се отправих към страничния двор — там бе паркирано новото ми колело. Не погледнах назад.

— И, Пиърс… — провикна се след мен мама.

Раменете ми се напрегнаха. Ами ако думите на баба я бяха накарали да промени решението си?

Но всичко, което добави тя, бе:

— Не се бави. Идва буря.