Мег Кабът
Пленница на смъртта (14)

14

Избухна вятър лют издън земя,

светкавици раздраха мрачината

и я изпълниха с ужасен свет;

от страх без чувство паднах на земята

като човек, от сън дълбок обзет.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Можех да се сетя за много неща, които бих предпочела да правя, вместо да стоя на опашка от двадесет души пред „Айлънд Куин“ — аналога на „Деъри Куин“^[1] на Исла Хуесос, — и то под изгарящото слънце на късния следобед.

С удоволствие бих поспала. Предишната нощ почти не бях мигнала. И да, признавам, че вината беше най-вече моя. И все пак…

Също така бих предпочела да оставя срещата с Ричард Смит зад гърба си.

Той обаче не ми вдигна, когато му се обадих от дамската тоалетна, преди да се срещна с Алекс и Кайла на ученическия паркинг — вероятно защото още не се беше прибрал. Номерът, който ми бе оставил, можеше да не е на мобилен телефон. Той не изглеждаше като човек, който има мобилен. Може би изобщо не знаеше какво е това.

— Ъъъ, здравейте, господин Смит — запелтечих. — Обажда се Пиърс Оливиера. Току-що се запознахме в кабинета на „Нови пътища“. Оставихте ми бележка да ви се обадя.

Дланите ми все още бяха потни от срещата с него, макар че училището държеше климатиците програмирани на, както ми се струваше, температура под нулата.

— Затова ви се обаждам да си уговорим среща, както поискахте — продължих.

Това навярно бе най-тъпото съобщение в историята на света. Но какво можех да кажа: „Искам си обратно колието, което оставих на гробищата вчера вечерта точно когато там се извършваше престъпление?“. Нямаше да оставя записано нищо, което да може да ме уличи. Поне това бях научила от случилото се в Уестпорт.

— Ще съм ви благодарна, ако ми се обадите възможно най-скоро — продължих. — Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото бих желала да уредим въпроса още днес, ако е възможно.

Оставих номера си, в случай че телефонът му не проследява номерата на входящите обаждания, и затворих.

Сега можех единствено да чакам и да убивам времето, докато ми се обади. Само че предпочитах да не го правя, като стърча на опашка с един милион души под лъчите на изгарящото слънце в очакване да поръчам нещо, наречено „Гатбъстърс“.

— „Бастър“ — поправи ме Кайла, когато попитах защо не можем да си ги купим отнякъде другаде. — „Гатбастърс“. И ги правят само тук. Приличат на „Близард“, онези, дето ги правят в „Деъри Куин“, само че са по-хубави, защото ги пълнят с повече неща.

— Какви неща? — попитах. Усетих, че гласът ми е сприхав, и това нямаше нищо общо с опашката. Ами ако господин Смит ме попиташе в прав текст откъде съм взела колието?

Ако? Със сигурност щеше да ме попита.

— Знаеш — продължаваше Кайла. — Разни неща. Обичам ги шоколадови, с парченца шоколад. Алекс обича „Бътърфингър“ с „М&М“. Ти с какво ги обичаш, маце?

Но гробарят можеше да ми зададе и по-страшен въпрос, от чийто отговор се боях още повече. Споменът как се разби портата — и защо — бе все още прекалено пресен. Не бях сигурна, че ще успея да излъжа, без да се издам.

Ще ти кажа какво можеш да направиш — бе казал Джон, когато го попитах как да му помогна. — Можеш да ме оставиш на мира.

След което бе продължил: Мога да те уверя, че вече няма да ти се наложи да се тревожиш, не ще се появя и ще се държа като мръсник, точно преди да стовари крака си в портата на гробището на Исла Хуесос. Шумът отекна като звукова експлозия.

— Маце! Маце! Пиърс!

Погледнах към нея.

— Извинявай — примигнах. — Какво?

Кайла завъртя очи.

— Какво й е на братовчедка ти, Алекс?

— На лекарства е — измърмори той. — Но ги допълва с ударни дози кофеин, макар че й е забранено.

Изгледах го сърдито.

— Ау! — изрекох провлачено. — Виждам, че някой е слушал какво говори баба.

Той дори не си направи труда да отрече. Оглеждаше се наоколо, към всички в опашката пред и зад нас. Изглеждаше така, сякаш търси някого или се бои, че ще бъде видян…

Само че от кого?

Когато се съгласих да дойда с тях за сладолед след училище, не си бях представяла точно това. Просто исках да изглеждам нормална — така, сякаш имам приятели, сякаш съм част от тълпата. Исках да изглеждам така пред майка ми, тъй като това май бе единствената част от посещението й в кабинетите на „Нови пътища“, която я зарадва, след онази размяна на реплики с гробаря за вуйчо Крис.

За какво всъщност говореха? Така и не знаех подробности за обвиненията, поради които вуйчо Крис бе лежал в затвора. Нещо за наркотици… притежание с намерение за разпространение. Във всеки случай нищо, свързано с насилие. Знаех го. Аз бях единствената в семейството с такова досие. Или поне щях да бъда, ако адвокатите на татко не направеха това, за което им плащаше.

— Забавлявай се — не спираше да повтаря мама, докато ми махаше за довиждане в кабинета на „Нови пътища“.

„Моля те — сякаш ме умоляваха очите й. — Моля те, не разваляй всичко и за двете ни, както в Уестпорт.“

Ето защо се опитвах да не разваля всичко, както в Уестпорт.

Но засега единственото забавно нещо от отиването ми до „Айлънд Куин“ беше да наблюдавам дърленето на братовчед ми и Кайла.

— Е, добре — тъкмо казваше Кайла на Алекс, — в края на краищата тя не е госпожица невинност.

— Кайла — в гласа на Алекс имаше предупредителна нотка.

— Какво? — попита тя. — Вярно е, нали? Всички говорят за това. Има го в Google, ако напишеш името й.

— Кайла — прекъсна я Алекс. — Стига.

Тя отново го погледна възмутено.

— Тази седмица и бездруго ще излезе наяве в групата, Алекс, така че защо да не го признае сега?

— Ъъъ… — обадих се. — За какво говорите?

— За теб — отвърна Кайла. — Убила ли си учител в предишното си училище, или не?

Алекс зарови лице в ръцете си.

— Ау! — възкликнах. — Наистина ли пише така? Не.

Кайла изглеждаше разочарована.

— О! Всички казват, че си го убила.

— Е, добре, не съм — отрекох.

— Но си го наранила сериозно — настоя Кайла. — Нали така?

Преди да отговоря, едно от момичетата, които ме бяха изгледали мръсно в аудиторията — разпознах го по невероятно правата коса — мина покрай нас.

— О, боже — възкликна то и се приближи към мен. — Ти си Пиърс Оливиера, нали така?

Никога през живота си не бях виждала това момиче, освен когато ми навири нос в аудиторията, а после си промени решението.

Сега обаче то се приближи към мен. Усмивката му бе толкова широка, че човек би си помислил, че съм отдавна изчезналата му най-добра приятелка.

— Ъъъ… — заекнах. — Да.

— О, боже! — отново извика момичето и действително подскочи, макар и леко. — Нямах търпение да се запознаем! Аз съм Фара, Фара Ендикът. Гаджето на Сет Ректър. Сет ми каза, че днес се е запознал с теб и че си била страхотна.

Отначало изобщо не разбрах за какво говори. Но после си спомних за момчето, което ми беше помогнало да спася отлетялата от чантата ми програма и по-късно бе укротило всички на събранието. Сет Ректър от „Ректър Риълти“. И вероятно от мавзолея на Ректър в гробището.

Тоест, някой ден щеше да бъде. Очевидно беше, че още не е.

— О! — отвърнах. Не бях сигурна как да реагирам. — Здрасти.

— Защо стоиш тук, отзад? — извика Фара с ужасен вид, толкова високо, че всички на опашката спряха да ме зяпат — мен, момичето, което бе убило учител в последното си училище, поне според Кайла — и вместо това зяпнаха нея. — Това е шантаво.

— Ъъъ… — отвърнах и хвърлих поглед към Алекс и Кайла. Не можех да не забележа, че Фара не им беше обърнала никакво внимание.

Но май нямаше нищо, защото и те не й обръщаха капка внимание. Алекс се взираше с каменно изражение във водата. Плажът се намираше само на стотина метра от нас, от другата страна на паркинга и на вълнолома. А Кайла бе извадила мобилния си телефон и проверяваше съобщенията си.

— Просто закъсняхме малко — отвърнах. — След училище трябваше да отидем някъде.

Не споменах, че това „някъде“ са кабинетите на „Нови пътища“, за да си взема мобилния телефон, който не ми позволяваха да нося в училище отчасти заради невробихевиоралното ми разстройство.

— Е, добре, елате и седнете при нас — озари ме Фара с широка усмивка, след което посегна и сграбчи не моята ръка, а тази на Кайла… жест, който сякаш изненада не само мен, но и Кайла. Видях, че се напряга, а после разменя бърз, изумен поглед с братовчед ми Алекс. — Имаме маси на плажа — с чадъри, така че ще сме на сянка. А Сет е почти най-отпред на опашката. Само ми кажете какво искате и ще го добавя към нашата поръчка. А после всички ще седнем край водата. Там е тооолкова по-приятно — няма да повярвате колко много.

— Не — отвърна бързо Кайла. — И така е добре, Фара. Но благодаря.

— Да — включи се и Алекс. — Благодаря, но сме си добре.

Погледът ми се премести от Алекс към Кайла и обратно. Тук ставаше нещо странно.

Вярно, единственото нещо на света, което исках в този момент, беше да си взема тъпия „газбърнър“ или както там се казваше, да го изям, да си отида вкъщи и да чакам да ми се обади господин Смит, за да разбера какво иска. Нямах желание да ме обвинят в още едно престъпление, което не съм извършила.

Но тъй като така или иначе щеше да се случи, исках да прекарам колкото се може по-голяма част от чакането си на климатик или поне на сянка.

Макар че проблемите на Кайла и Алекс не бяха точно същите като моите, изглеждаше малко странно, че предпочитат да стоят тук и да се потят още един час, вместо да приемат поканата на момичето.

— Но ние имаме страхотна маса — настоя Фара, която изглеждаше съкрушена. Устните й — начервени с яркочерешов гланц — се нацупиха. Тя посочи към няколко яркосини метални маси за пикник на плажа, всичките заслонени от огромни жълти чадъри. Имаше само няколко свободни места и очевидно бяха запазени за нас. — Тук не можете да го усетите, но ветрецът е наистина страхотен. И се кълна, че ако ми кажете какво искате, ще се погрижа Сет да ви го поръча. Какво имате да губите?

Хвърлих поглед към Кайла и братовчед ми. Наистина, какво имаха да губят?

Страх. Видях го в екзотично гримираните очи на Кайла. Поради някаква причина тя се боеше от Фара.

Или поне от някой, който може би щеше да бъде на масата на Фара.

Ами Алекс? Тъмните му очи не издаваха нищо.

Знаех, че братовчед ми има проблем със Сет Ректър. Знаех, че диамантът на колието ми беше станал сив като буря, когато застанах пред мавзолея на семейство Ректър заедно с мама онзи ден на гробищата, точно както знаех, че стана пурпурночервен, щом видях за пръв път Кайла в кабинетите на „Нови пътища“.

Нямах представа защо се случват тези неща. А освен това истината беше, че и аз си имах някоя и друга тайна. Така че какво право имах да съдя Алекс или Кайла?

Само че, застанала на паркинга на „Айлънд Куин“ след предишната вечер — след днешния ден, — аз знаех също така, че не мога повече да продължавам по този начин. Смисълът на всичко беше да сложа ново начало. Вече нямаше да съм момичето, което само гледа, докато наранява хората около себе си.

Така че, каквито и проблеми да имаха Алекс и Кайла със Сет и Фара — или с този, който седеше на масата на фара на плажа, — щях да стигна до дъното им. Този път щях да защитя приятелите си от злото.

И единственият начин, за който се сещах, че мога да го направя, беше да разбера какво е злото.

— Бих искала една мелба с кола — обърнах се към Фара. — Голяма кока с ванилов сладолед. Ето, заповядай. — Пъхнах в ръката й с маникюр с бели връхчета една двадесетдоларова банкнота и завъртях глава към Алекс и фара, — и вземи един шоколадов гатбъстър с шоколадови парченца и един ванилов бътърфингър с парченца и „М&М“ за тях двамата.

Лъскавата нацупена уста на Фара се изви в широка усмивка, разкривайки идеално прави бели зъби — невероятни, също като на гаджето й.

— Фантастично — зарадва се тя. — Ще се срещнем при масите.

Забелязах, че повечето момчета на опашката край нас сякаш се наслаждаваха на начина, по който Фара се отдалечи с танцова — не с нормална — походка и плисетата на тъмнозелената й минипола се полюшваха зад нея (определено беше на повече от десет сантиметра над коляното й).

Повечето момчета. Освен братовчед ми Алекс.

— Не трябваше да го правиш — завъртя се рязко към мен той.

— Няма проблем — казах и нарамих чантата си. Беше тежка, защото я бях напълнила с всички учебници, които щяха да ми трябват за домашното. Не знам защо не я бях оставила в колата. Никога не обмислях нещата предварително. Е, това беше очевидно. Изключено беше да пиша домашно. — Можете да ми ги върнете по-…

— Какво си мислиш — че като ми купиш гатбъстър — каза Алекс и гневът му се стовари върху мен като някоя от гръмотевиците на Джон, — ще отида там, ще седна с всички онези типове от крило А, след което въпреки очевидните ни външни различия като това, че всички те носят дизайнерски дрехи и карат чисто нови коли, които татенцата им са им купили за рождения ден, а аз нося дрехи от Армията на спасението и карам ръждясала купчина ламарини, ще започнем да осъзнаваме, че всички ние имаме нещо общо? Че може да плеснем с ръце и да се прегърнем, след което всички да получим роля в мюзикъла на гимназията „Исла Хуесос“, сякаш сме в скапан филм на „Дисни“? Е, добре, Пиърс, имам новина за теб: няма да стане. И каквото и да казва баба, ти изобщо не приличаш на баща си. Не можеш просто да хвърлиш пари на проблема и да го накараш да изчезне. Всъщност знаеш ли какво можеш да направиш с парите си, Пиърс? Можеш да си ги завреш в…

— Ехооо — прекъсна го Кайла в опит да запази мира. — Какво става? Мислех, че просто ще хапнем сладолед.

— Благодаря ти — погледнах я признателно. Никога досега не бях виждала Алекс толкова бесен.

— Не ми благодари — отвърна тя. — Кой нормален човек си поръчва мелба с кола вместо гатбъстър? Това е просто шантаво.

— О! — възкликнах. Мама ме бе предупредила да внимавам да не обидя несъзнателно местните. Опитах се да си представя какво би направила Джейд на мое място. — Поне не си поръчах диетична кола — добавих.

Кайла ме погледна и бавно поклати глава.

— Сигурен ли си, че не е убила онзи учител? — Въпросът беше отправен към Алекс.

— Това не е шега — отвърна той. Но не гледаше към Кайла, а към мен. И не говореше за поръчката ми. — Някои от нас действително живеят тук, знаеш.

Същото бе казал и за туристите, когато тази сутрин пътувахме към училище.

И ме заболя — точно както искаше той, — защото знаех, че по същия начин мисли и за мен… а навярно и за мама. Сякаш просто минавахме оттук и не ни беше грижа за местните и за проблемите им.

И дори не можех да кажа, че не го заслужаваме. Къде бяхме ние през цялото време, докато той бе расъл без майка и без баща, само с побърканата ни баба?

Разбира се, че му приличахме на туристи. Дори Ричард Смит, гробарят, го бе изтъкнал. Мама така и не се бе върнала на Исла Хуесос след моето раждане и арестуването на вуйчо Крис. Никога не бях виждала дядо си. Не и преди погребението му. Когато срещнах Джон.

Който, също като Алекс, искаше да го оставя на мира.

— Съжалявам — обърнах се към братовчед си. Наистина го мислех. — Знам, че ни поканиха само защото искат да играят на „Огледай новото момиче“. Но на кого му пука? Имат маси на сянка и няма да трябва да чакаме на тази опашка…

— Може би ти искаш да седнеш на сянка заедно с тях. — Алекс буквално кипеше от ярост. — Но светът не се върти около теб, Пиърс. Някои от нас може да имат проблеми с тях. Истински проблеми. Изобщо минавала ли ти е тази мисъл?

— Какви проблеми? — попитах. Сега най-после имахме известен напредък. През целия следобед се бях чудила за това. — Какво ти е направил Сет Ректър, Алекс?

— Просто стой настрана от това, Пиърс — намръщи се той. — Представа нямаш в какво се забъркваш, повярвай ми.

— Ехо! — помаха ни Фара някъде от началото на опашката. Държеше поднос, пълен с високи чаши. — Идвате ли?

— Ъъъ… — махнах й в отговор. — Да! Един момент.

Отново се обърнах към Алекс.

— Представа нямам в какво се забърквам, така ли? — попитах го. — Ти майтап ли си правиш? Трябва ли да ти напомням, че умрях? Така че, каквото и да става между теб и Сет Ректър, съмнявам се да е по-лошо от това.

Очите на Кайла се разшириха.

— Умряла е? Алекс, това не си ми го казал.

За още една-две секунди Алекс продължи да ме гледа намръщено. За миг си помислих, че може да ми каже истината. Видях как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу. По челото и слепоочията му блестеше пот. Стори ми се, че иска да ми каже… което би било много удобно, защото, разберях ли веднъж, можех да започна да работя по решаването на проблема. Някои хора можеше и да не желаят помощта ми…

Но за мое разочарование той каза само:

— Майната му. Искаш да висиш с новите си приятели от крило А, така ли, Пиърс? Приятен ден. Забавлявай се страхотно. Аз се махам.

После се обърна и без нито една дума повече се отправи към другата страна на паркинга, където беше колата му.

— Мамка му! — измърмори Кайла, загледана след него. После се обърна и погледна към мен. — Всичките ми неща са в колата му. Учебниците ми, всичко.

— Няма проблем — уверих я. — Върви.

Кайла се поколеба и погледна покрай мен към масата със зашеметяващо привлекателни ученици от крило А, които грабеха гатбъстърите от подносите на Фара и Сет.

— Не разбирам — каза тя.

Вдигнах вежди.

— Какво не разбираш?

— Защо обръщаш гръб на собствения си братовчед, за да седиш с тях. Те са гадни с хората, които не са… като тях.

— Опитвам се да сложа ново начало — обясних. — И част от това е да не допускам на хората, които обичам, да им се случват лоши неща.

— О! — отвърна Кайла. Не изглеждаше така, сякаш разбира. Но нищо. Никой не можеше да разбере. — Ами, успех.

После извика:

— Алекс, чакай! — И хукна след него.

Въздъхнах.

После вдигнах тежката си чанта и поех в жегата през плажа към масите за пикник.