Леонардо Шаша
Денят на кукумявката (5)

Двамата сицилийци получиха пропуските си на улица Дела Мисионе един час преди започване на заседанието. Пообиколиха Галерията^[1] до кафене „Берардо“, а после се повъртяха около будките да разгледат окачените вестници и списания. Потънал в приятна мека светлина, по това време Рим беше очарователен; двамата вървяха спокойно, от време на време покрай тях извиваха автомобили и се чуваше продължителното свистене на тролейбусите. Като нещо далечно и недействително до ушите им долиташе гласът на вестникарите, които заедно с думата „престъпления“ викаха името на тяхното село. Те бяха дошли в Рим преди два дни и вече бяха успели да разговарят с двама специалисти по наказателно право, с един министър, с петима-шестима депутати и няколко лица, търсени от полицията, които блажено лентяйствуваха из кафенетата на квартал Тестачо. Сега двамата се чувствуваха спокойни; когато депутатът ги покани да присъствуват на едно парламентарно заседание, където правителството щеше да отговори на запитванията относно обществения ред в Сицилия, стори им се, че по-щастлив край на този напрегнат ден едва ли можеха да очакват. Вечерните вестници съобщаваха, че задържането на Маркика, Пицуко и Арена се е превърнало в арест: прокурорът на републиката издал вече заповед за арестуването им. От това, което журналистите бяха успели да подушат, се разбираше, че Маркика е признал извършването на едното убийство, а за другото бе хвърлил вината върху Пицуко; на свой ред Пицуко признал, че неволно е съдействувал за двете убийства, извършени от Маркика — две, а не едно, както бе заявил Маркика; Арена не беше направил никакви признания и нито Маркика, нито Пицуко го сочеха като съучастник. Но прокурорът на републиката бе изпратил заповед за арестуването им, обвинявайки Маркика в предумишлено убийство, Пицуко — в предумишлено убийство и подстрекателство, а Арена — само в подстрекателство за убийство. Положението беше лошо: ала погледнати от Рим, който по това време бе озарен от пъстрите облекла на жените и от блясъка на дъгоцветните витрини и приличаше на отражение в свободно политнал сапунен мехур, тия заповеди за арестуване сякаш губеха тежестта си и се издигаха бързо и леко в безкрая като книжни хвърчила.

Наближаваше часът за откриване на заседанието. Двамата се вмъкнаха в един подлез; те се движеха сред пъстрата жива тълпа, осветена от хладната неонова светлина на витрините, и за миг привличаха вниманието на минувачите със своите тъмни дрехи, с мрачните си лица, които приличаха на светия патрон на С., с траура на ръкавите си, със забързаната си походка, с мълчаливото побутване с лакти и възхитени погледи, които си разменяха, когато минаваха хубави жени. Мнозина ги мислеха за полицейски агенти, преследващи някой джебчия; но всъщност те бяха две живи отломки от Сицилия — живо въплъщение на „проблемите на Юга“.

Портиерите на парламента недоверчиво ги измериха с поглед, повъртяха из ръцете си техните пропуски и поискаха личните им карти; после ги подканиха да свалят шлиферите си. Най-сетне бяха отведени в една ложа, също като в театър, макар че залата съвсем не приличаше на театрална. Те се надвесиха от ложата като от ръба на огромна фуниевидна пропаст и долу видяха разшавания черен мравуняк. Светлините в залата приличаха на отблясъците пред буря в техния роден край, когато подгонените от вятъра на Сахара облаци се събират и кипят в небето, а слънчевата светлина едва пробива завесата от песъчинки и водни капки. Странна светлина, при която всичко изглежда атлазено гладко!

Измина доста време, докато се ориентират и от своите отвлечени понятия за левица, център и десница преминат към конкретната топография в парламента, при което най-известните личности им послужиха за ориентири. Когато иззад един вестник се появи лицето на Толиати, разбраха, че пред тях е левицата. Бавно и точно те завъртяха погледа си към центъра и не след дълго откриха лицето на Нени, после лицето на Фанфани; ето го и депутата, на когото дължаха присъствието си на този спектакъл; стори им се, че той ги гледа и му махнаха приветствено с ръка; ала депутатът не забеляза нищо: кой знае за какво си мислеше сега. Най-силно впечатление им направиха квесторите, които сновяха непрекъснато от една банка до друга — от тяхното механично движение залата приличаше на огромен стан. Монотонният и непрекъснат шепот, който достигаше до ушите им, сякаш излизаше някъде от сводовете на залата, а не от амфитеатрално наредените банки, изпълнени с хора, погълнати от своите мисли.

От време на време се чуваше един звънец. После сред светлината и растящия шепот в залата изплува някакъв глас и се задържа като капка олио върху водна повърхност. Не можеха да разберат откъде точно идва гласът; докато най-сетне преместиха погледите си от председателя, който звънеше, към правителствената банка и до министъра Пела видяха оня, който говореше.

— Да отговори министърът! — разнесе се вик откъм банките на левицата.

Председателят иззвъня и заяви, че министърът няма възможност да се изкаже, но тук е заместник-министърът, което е все същото… Нека го оставят да говори, в края на краищата никой няма намерение да проявява неуважение към парламента… Ала все едно, че не бе казал нищо.

— Министърът! Министърът! — продължиха да викат откъм левицата.

— За бога, оставете го да говори! — възкликна единият от двамата сицилийци на ухото на другаря си.

Позволиха му да се изкаже.

Заместник-министърът заяви, че правителството не вижда никакви причини да бъде особено разтревожено за състоянието на обществения ред в Сицилия.

Левицата започна да протестира бурно. Когато шумът понамаля, един глас от десницата извика:

— Преди двадесет години хората в Сицилия спяха с отворени врати!

Всички депутати от левицата, почти до средата на самия център, станаха прави и започнаха да викат. Двамата сицилийци се надвесиха от ложата, за да видят фашиста, който се намираше под тях и в отговор ревеше като бик:

— Да, преди двадесет години в Сицилия имаше ред, а вие го разрушихте! — Той посочи обвинително с пръст всички от Фанфани до Толиати.

Двамата сицилийци видяха бръснатата му глава и ръката му, протегната обвинително.

— Какъв ти ред, рогоносецо! — промърмориха и двамата едновременно.

Звънецът иззвъня напрегнато и продължително. Отново започна да говори заместник-министърът. Той заяви, че правителството не може да постави на разглеждане събитията в С., за които питаха уважаемите депутати, тъй като следствието продължава; изобщо правителството смята, че тия събития се дължат на най-обикновена престъпност и отхвърля тълкуванието, което им дават уважаемите автори на запитването; правителството отхвърля смело и с възмущение клеветническите измислици, които левицата публикува в своите вестници: че членове на парламента и дори направо на правителството имат някакви връзки с елементи от тъй наречената мафия, която според правителството съществува само във въображението на социалкомунистите.

Откъм левицата, чиито банки вече бяха претъпкани с депутати, прогърмяха протести.

Един висок, побелял, почти плешив депутат стана и се отправи към правителствената банка. Трима квестори преградиха пътя му. Той закрещя обиди по адрес на заместник-министъра и двамата сицилийци си помислиха: „Сега ще извадят ножове.“ Звънецът бясно звънеше. Откъм десницата като пружина отскочи депутатът с бръснатата глава и се озова насред залата: завтекоха се други квестори да го задържат. Той пък отправи обиди към левицата. Покрай масивната му глава профуча на вълни думата „кретен“, като стрелите на индианците край главата на Буфало Бил.

„Тук трябва цял батальон карабинери“ — помислиха си двамата сицилийци, които за пръв път в живота си признаваха, че и карабинерите могат да послужат за нещо.

Те погледнаха натам, където седеше техният познат депутат. Той беше спокоен: забеляза, че го гледат и усмихвайки се, им махна с ръка.

Беше тиха пармска вечер. Капитан Белоди вървеше по улиците на родния си град, обзет от спомена за далечна Сицилия, изпълнен с неизразимо умиление: пред него се възправяше като жива цялата тази далечна земя, натежала от неправди и смърт.

Той бе повикан в Болоня да свидетелствува в един процес; когато процесът свърши, капитанът почувствува, че не е в състояние да се върне в Сицилия; изтощен от нервна преумора, той мислеше, че една почивка в Парма, сред близките му, ще бъде много по-приятна и отморяваща от обикновено. Затова бе поискал отпуска по болест. Разрешиха му за един месец.

Сега, когато половината от отпуската му беше вече минала, от една връзка местни вестници, изпратена му от подофицера Д’Антона, той разбра, че цялото грижливо възстановяване на фактите в С., което се бе помъчил да направи, бе разрушено от редица неоспорими алиби като картонен замък от вятър. Или по-точно: всичко бе разрушено само от едно-единствено алиби — това на Диего Маркика. Хора, които никога не са били осъждани, никога не са били заподозирани, хора уважавани, образовани и културни, бяха засвидетелствували пред съдия-следователя, че е невъзможно Диего Маркика да е стрелял върху Коласберна и да е бил познат от Николози, защото в същия ден и в същия час, когато е било извършено престъплението, той се намирал на разстояние седемдесет и шест километра далече от мястото: тоест по това време Диего бил в П., където спокойно и мирно поливал с помпа тревата в градината на доктор Бакарела пред очите на самия доктор, който имал навика да става рано и да наблюдава работата в градината. Не само докторът, но и селяните, и минувачите оттам, познаващи до един Диего Маркика, можели да свидетелствуват за това, защото си го спомняли съвсем ясно.

Относно показанията си, дадени пред капитан Белоди, Маркика бе обяснил, че те се дължат по-скоро на някакво отмъщение: капитанът го накарал да повярва, че е наклеветен от Пицуко и той, заслепен от гняв, искал да му отвърне — опозорил себе си, само и само да докара неприятности и на Пицуко.

От своя страна Пицуко, като узнал за подлата постъпка на Диего, пуснал цял фойерверк от лъжи, самообвинявайки се в редица дребни провинения, за да окачи камък на шията на Маркика, който го опозорил.

А пушката? Да, Пицуко трябваше да понесе отговорност за незаконно пазене на оръжие; и той бе натоварил зетя си да скрие пушката само защото се безпокоял, че пазенето на оръжие е забранено от закона.

Що се отнася до дон Мариано, чиито интервюта и снимки изпълваха вестниците, излишно е да се казва, че всички улики срещу него, събрани и подредени така грижливо от капитана и прокурора на републиката, се бяха изпарили: ореол на невинност озаряваше главата му, натегнала — както личеше и на снимките дори — от лукава мъдрост. На един журналист, който го бе запитал за капитан Белоди, дон Мариано отговорил: „Той е човек“. Когато журналистът настоял да узнае дали с това той не иска да каже, че като всеки човек капитан Белоди може да греши и че към думата „човек“ трябва да се прибави някакво прилагателно, дон Мариано възкликнал: „Какво ти прилагателно! Човек няма нужда от прилагателни! Щом казвам, че капитанът е човек, това значи, че той е човек и толкова!“ Журналистът преценил този отговор като загадъчен, продиктуван вероятно от раздразнението или може би от лошото настроение на дон Мариано. Ала всъщност дон Мариано, като славен генерал, искал да изкаже своята правдива преценка, своята похвала за победения неприятел. Това внесе известно раздвоение в развълнуваната душа на капитана: той изпитваше възмущение, а същевременно и задоволство.

В други съобщения, подчертани с червен молив от подофицера Д’Антона, се казваше, че разследванията върху трите убийства, разбира се, са възобновени и специалната бригада на „обществена безопасност“ е попаднала на вярна диря, която обяснява случая Николози: задържани са вдовицата и нейният любовник, някой си Пасерело, върху които тежат неоспорими улики, необяснимо пренебрегнати от капитан Белоди. В третата подчертана бележка на местната хроника се съобщаваше, че началникът на карабинерския пост в С., старшията Артуро Ферлизи, е преместен по свое искане в Анкона; кореспондентът на вестника, отбелязвайки неговото усърдие и разсъдливост в службата, му отправяше своите най-искрени благопожелания.

Премисляйки всички тези известия, капитанът вървеше безцелно по улиците на Парма, пламнал от безсилна ярост; ала отстрани изглеждаше, като че се е запътил за някаква среща и се безпокои да не закъснее. Той съвсем не чу, че приятелят му Брешанели го викаше от отсрещния тротоар; когато приятелят му го настигна и се изпречи отпреде му, усмихнат любезно, като шеговито го помоли поне да отвърне на поздрава му в името на щастливите и, уви, отлитнали вече ученически дни, Белоди остана изненадан и недоволен. Извини се сериозно, задето не беше чул, и каза, че не се чувствува добре; той бе забравил, че Брешанели е лекар и няма да пусне лесно един стар приятел, който не е добре.

И наистина лекарят отстъпи една крачка назад и започна да го оглежда: констатира, че приятелят му е отслабнал много и палтото виси на раменете му като на закачалка; после се приближи и го загледа в очите, които според него имали жълти петна в бялото и това означавало нарушение на функциите на черния дроб; разпита го подробно за симптомите и му изброи редица лекарства. Белоди го слушаше усмихнат и разсеян.

— Слушаш ли ме — запита Брешанели, — или ти досаждам?

— Не, не — възрази Белоди, — напротив, много се радвам, че те виждам… Къде отиваш?… — и без да дочака отговор, той хвана приятеля си под ръка. — Аз ще те придружа.

Когато се облегна на ръката на приятеля си — нещо, което отдавна не бе правил, — Белоди наистина почувствува нужда от близост, нужда да поговори с някого, за да разсее гнева си.

Ала Брешанели започна да го разпитва за Сицилия: каква е, как се живее там, какви престъпления стават. Белоди отвърна, че Сицилия е невероятна страна.

— Да, правилно казваш — невероятна… Имах възможност да се запозная със сицилийци — необикновени хора… Сега получиха автономия, имат свое правителство… Правителство на двуцевката, бих казал аз… Невероятна — ето това е най-подходящата дума.

— Но и Италия е невероятна страна. Трябва да отидеш в Сицилия, за да разбереш колко невероятна е Италия.

— Може би цяла Италия непрекъснато се превръща в Сицилия… Когато четох във вестниците за скандалите на това регионално правителство, хрумна ми една фантастична мисъл: учените казват, че „границата на палмата“, тоест климатът, който е благоприятен за палмовата растителност, се мести все по на север, струва ми се, с петстотин метра на година… Граница на палмата… Аз обаче бих я нарекъл граница на силното кафе… И тази граница на палмата, на силното кафе, на скандалите расте все по-нагоре и по-нагоре към Италия като живака на термометър и вече е преминала Рим… — Брешанели се спря внезапно и се обърна към една млада жена, която идваше насреща им усмихната: — И ти си невероятна, хубавице!…

— Как и аз? А другата коя е?

— Сицилия… И тя е жена: тайнствена, неумолима, отмъстителна и прекрасна… Като теб… Да ти представя капитан Белоди, който ми разказваше за Сицилия… А това е Ливия — обърна се той към Белоди, — Ливия Джанели, която може би помниш като дете, а сега е вече госпожица и не иска да знае за мен.

— Вие идвате от Сицилия? — запита Ливия.

— Да — рече Брешанели, — той идва от Сицилия. Там, както казват сицилийците, упражнява занаята на „гаден полицай“. — Последните думи Брешанели произнесе, имитирайки гърления глас и катанско произношение на комика Анджело Муско.

— Обожавам Сицилия — възкликна Ливия и хвана и двамата под ръка.

„Това е Парма — помисли си Белоди, почувствувал се неочаквано щастлив, — това е момиче от Парма! Ти си у дома си, по дяволите Сицилия!“

Но Ливия също искаше да чуе невероятните неща за невероятна Сицилия:

— Аз бях веднъж в Таормина… И в Сиракуза съм била за класическите представления, но ми казаха, че за да опознаеш Сицилия, трябва да отидеш навътре в острова… Вие в кой град живеете?

Белоди назова името на селото. Ливия и Брешанели никога не бяха го чували.

— Как изглежда? — запита девойката.

— Старо селище с белосани къщи, със стръмни улички и множество стъпала… и на върха на всяка уличка, на всяка стълба има по една грозна черква.

— А мъжете? Много ли са ревниви там мъжете?

— До известна степен — отвърна Белоди.

— А мафията? Какво представлява тази мафия, за която вестниците непрекъснато пишат?

— Да, какво, е всъщност мафията? — настоя Брешанели.

— Трудно е да се обясни — отвърна Белоди. — И тя е нещо невероятно… ето думата!

Започнаха да падат ситни снежинки, побелялото небе обещаваше продължителен снеговалеж. Ливия ги покани да отидат у тях: щели да дойдат нейни приятелки, ще послушат чудесни стари джазови плочи, оцелели като по чудо, ще има и хубаво шотландско уиски и коняк „Карлос Примеро“.

— А за ядене ще има ли нещо? — запита Брешанели. Ливия обеща, че ще има и за ядене.

У тях завариха сестрата на Ливия и две други момичета, изтегнати на килима пред камината: наблизо имаше чаши, от грамофона се разнасяше бесният ритъм на мелодията „Погребение на Вию Коломбие“. И тези момичета обожаваха Сицилия. Те потръпваха приятно при мисълта за ножовете, които проблясват в ръцете на ревнивците. Съжаляваха сицилийските жени и същевременно малко им завиждаха. Червения цвят на кръвта те си представяха като червените багри върху платната на Гутузо. Според тях „Петелът на Пикасо“, изрисуван на обложката на романа „Бел’Антонио“ от Бранкати, би могъл да стане прекрасна емблема на Сицилия. Когато споменаха за мафията, отново потръпнаха и поискаха капитанът да им разкаже за ужасните неща, които сигурно бе видял.

Белоди им разправи историята на един затворнически лекар в Сицилия, който справедливо намислил да отнеме привилегиите на затворниците-мафиоти да се излежават в лечебницата; в затвора имало множество болни, дори направо туберкулозни, които седели в килиите и в общите стаи, докато съвсем здравите мафиоти заемали лечебницата, за да се разполагат по-удобно. Лекарят наредил да ги върнат в общите стаи, а в лечебницата да дойдат болните. Нареждането на лекаря не било изпълнено нито от надзирателите, нито от директора на затвора. Лекарят се обърнал с писмо към министерството. И тъй, една нощ го повикали в затвора, уж да даде бърза помощ на един затворник. Лекарят отишъл. И в един момент се озовал сам сред затворниците вътре в затвора: мафиотите го набили порядъчно и разумно, а пазачите не забелязали нищо. Лекарят се оплакал на прокурора на републиката и на министъра. Мафиотите, не всички, разбира се, били преместени в друг затвор. А лекарят бил освободен от длъжност със заповед от министерството, тъй като неговото усърдие в службата станало причина за неприятни инциденти. Той бил член на една левичарска партия и се обърнал за подкрепа към другарите си: но те му отвърнали, че е по-добре да зареже тази работа. Понеже нямал друга възможност да отмъсти за оскърблението си, той се обърнал към един от главатарите на мафията, който обещал да накаже едного от злосторниците в новия затвор, където бил преместен. Скоро след това лекарят бил уверен, че виновникът е набит здравата.

Момичетата намираха, че този епизод е очарователен. Брешанели го намери за ужасен.

Домакините приготвиха сандвичи. Всички ядоха, пиха уиски и коняк, слушаха джазова музика и говориха пак за Сицилия, за любовта, за пола… Белоди се чувствуваше като оздравяващ болник: разчувствуван, разнежен, изгладнял. „По дяволите Сицилия, по дяволите всичко!“

Към полунощ той се завръщаше у дома си, като преминаваше пеша през целия град. Притихналата и опустяла Парма беше вълшебна в своята снежна обвивка. „В Сицилия рядко пада сняг — помисли си Белоди — и може би цивилизацията зависи от снега и слънцето, от това дали в една страна има повече сняг, или повече слънце.“

Капитанът се чувствуваше малко объркан. Но още преди да стигне у дома си, той съвсем ясно разбра, че обича Сицилия и ще се върне отново там.

— И там ще си строша главата — произнесе Белоди гласно.