Леонардо Шаша
Денят на кукумявката (4)

Утринната заря се извисяваше леко над полето, устремена към тъмното, още сляпо небе, сякаш извираше от нежната зеленина на нивите, от скалите и от росните дървета. Сред тази зелена долина „Киаркиаро“-то на Грамоли се белееше като огромна чудновата гъба, изпъстрена с черни дупки, и се потапяше в светлината, която се лееше над полето.

Капитан Белоди бе стигнал до това състояние, когато умората и безсънието сякаш се унищожават взаимно, за да отстъпят място на прозрачно светлите образи, отразяващи се в трескавото съзнание. (Така е и със силното чувство на глад, което в известен момент се превръща в безразличие и отпъжда дори самата мисъл за ядене.) „Ето къде е хвърлил бог гъбата от Голгота!“ — си помисли капитанът, щом видя необикновената гледка, която му напомняше за борбата и поражението на бога в човешкото сърце.

Подофицерът, като знаеше, че капитанът се интересува от народните поговорки, издекламира с шеговит тон:

— И рекла кукувицата на кукувичетата:

„Ний всички ще се видим в киаркиаро.“

Заинтригуван, капитанът го запита веднага за значението.

Подофицерът обясни, че това може би означава: „ний всички ще се срещнем пак в смъртта“, като, кой знае защо, представата за „киаркиаро“ се свързва със смъртта. Но капитанът разбираше много добре смисъла на поговорката: той трескаво си представи как в „киаркиаро“ големи ята нощни птици се блъскат зловещо и пърхат с криле сред утринния здрач; и му се стори, че по-страшна представа за смъртта от тази едва ли можеше да се намери.

Те бяха оставили автомобила на шосето и сега по една тясна кална пътека се приближаваха към „киаркиаро“-то. Оттук се виждаше как карабинерите обикалят местността, вероятно водени от някой селянин.

По едно време се озоваха пред малко стопанство; трябваше да прекосят засети ниви, за да стигнат дотам, където — сега вече всичко се разпознаваше много добре — старшията на С. ръководеше претърсването, като непрекъснато ръкомахаше.

Когато се приближиха дотолкова, че можеше да се чуват, старшията извика:

— Намерихме го, господин капитан! Намерихме го, но малко трудно ще го изтеглим. — В гласа му прозвуча радост, съвсем неуместна за случая. Ала такъв е занаятът на карабинерите: със задоволство и ликуване може да се посрещне дори откриването на един труп.

Трупът лежеше на дъното на една дълбока, деветметрова яма, която вече бяха измерили с въже, на чийто край бе завързан камък. Стените на ямата бяха гъсто обрасли с храсти и светлината на джобните фенерчета едва проникваше до дъното. Но догоре достигаше съвсем ясно вонята на разложен труп. За голяма радост на карабинерите, които се страхуваха, че на някой от тях ще се падне да свърши това, един селянин бе предложил да се спусне долу, завързан с въже, и да закачи трупа на няколко други въжета, за да може да се изтегли лесно нагоре. За това бяха нужни повече въжета и сега очакваха карабинера, който бе отишъл да ги вземе от селото.

Капитанът се върна през нивите в стопанството, където свършваше пътеката. Всичко наоколо изглеждаше изоставено. Ала когато заобиколи от другата страна, пред него неочаквано изскочи едно голямо дворно куче — увиснало на нашийника си, то опъваше синджира докрай и яростно лаеше; кучето беше хубав мелез с кафява козина и малки виолетови полукръгове около жълтите очи. От обора излезе старец и се помъчи да го укроти:

— Чиба, Баруджеду, мирно, стой мирно! — После се обърна към капитана и поздрави: — Целувам ви ръце.

Капитанът направи няколко крачки и протегна ръка да погали кучето.

— Не! — разтревожено извика старецът. — Много е лошо! Когато види непознат, отначало се оставя да го погалят, а после изведнъж хапе… Зло е като дявол.

— А как се казва? — запита капитанът, заинтригуван от необикновеното име, което старецът бе произнесъл.

— Баруджеду — отвърна старецът.

— Какво значи? — запита капитанът.

— Зъл човек — рече старецът.

— Никога не съм чувал това — намеси се подофицерът и помоли стареца на диалект да обясни думата. Старецът отговори, че може би по-правилното име е Баричеду или Барджеду, но така или иначе това означава злост на човек, който командува другите; защото едно време тези „баруджеди“ или „барджеди“ държали в страх цели села и пращали хората на бесило само от злоба.

— Разбрах — рече капитанът, — това значи барджело^[1] — началник на полицаите.

Старецът се смути и замълча.

Капитанът би искал да попита стареца дали напоследък не е виждал някой да отива към „киаркиаро“, дали изобщо не е забелязвал нещо подозрително по тези места. Но нима можеше да се изтръгне дума от човек, който смята началника на полицаите зъл като собственото си куче? „Той е прав — помисли си капитанът. — От векове «барджели»-те са хапели хората като кучета, дори отначало са ги подмамвали, както казваше старецът, и после се нахвърляли. Какво друго, освен оръдия на насилие и произвол са били «барджели»-те?“

Той се сбогува със стареца и тръгна по пътеката към шосето. Кучето опъна синджира си и излая заплашително за последен път. „Барджело — мислеше си капитанът, — барджело като мен: и аз съм завързан със синджир, и на мен са надянали нашийник, и аз съм изпълнен с ярост.“ И той се чувствуваше по-близко до кучето Баруджеду, отколкото до тоя „барджело“, който в стари времена — пък и по-късно — е бил началник на полицията. „Псе на закона“ — помисли за себе си той и тутакси се сети за „псетата господни“ — така наричаха доминиканците и хората на инквизицията. Последната дума отекна дълбоко в душата му и събуди във въображението му спомени от далечната история, сякаш се бе озовал пред тъмна празна гробница. И с мъка се запита дали вече не е прекрачил прага на тази гробница, той, фанатизираното псе на закона. В главата му се раждаха мисли, най-различни мисли, и изтляваха в пламъка на треската, в която се бе превърнало безсънието.

Той се върна в К. и преди да отиде да отпочине в квартирата си, мина покрай прокуратурата. Искаше да докладва на прокурора на републиката за хода на следствието и да получи разрешение за продължаване срока на задържане на дон Мариано Арена, когото имаше намерение да разпита следобед, след като събере и прецени всички улики, до които се бяха добрали.

По стълбищата и коридорите на съдебната палата журналистите се бяха разположили на бивак. Щом го видяха, всички връхлетяха отгоре му като рояк; „светкавиците“ на фотографите проблеснаха във възпалените му очи.

— Докъде стигна следствието?… Вярно ли е, че дон Мариано Арена е подстрекател на убийците?… Или зад дон Мариано се крие някоя друга по-влиятелна личност? Маркика и Пицуко направиха ли признания?… Ще бъде ли продължен срокът на задържането им, или вече има заповед за арестуването им?… Известно ли ви е, че дон Мариано има връзки с министъра Манкузо?… Вярно ли е, че вчера депутатът Ливини ви е посетил във вашия кабинет?

— Не, не е вярно — отвърна капитанът на последния въпрос.

— Но имало ли е намеса на политически личности в защита на дон Мариано?… Вярно ли е, че министърът Манкузо се е обаждал по телефона от Рим?

— Доколкото знам, не е имало никаква политическа намеса — заяви високо капитанът — и не може да има. Що се отнася до връзките на един от задържаните с някои политически личности, аз знам само това, което вие съобщавате. Аз не искам да подлагам на съмнение вашата професионална честност, но дори и да допуснем, че такива връзки съществуват, не е моя работа да се занимавам с тях и да установявам тяхното истинско значение. Ако в хода на следствието тези връзки придобият особена важност и предизвикат намесата на закона, то уверявам ви, че нито прокурорът на републиката, нито аз ще отстъпим от своя служебен дълг…

Един вечерен вестник публикува в шест колони тези изявления под заглавие: „Следствието, което води капитан Белоди, ще засегне и министъра Манкузо“.

Както е известно, вечерните вестници се отпечатват още преди обед: и когато на юг вече бе обед, телефонните линии горяха като барутен фитил от виковете на засегнатите личности; тези викове отекваха като взрив в чувствителните уши на ония, които се опитваха да удавят собствената си мъка във вината на Салапарута и Витория.

 

 

— Въпросът е там, че карабинерите имат в ръцете си три звена от цяла една верига. Първото звено е Маркика: ако успеят да се хванат за него така здраво, че да не можеш да го изкъртиш, като халките, забити в зидовете на селските къщи, за да връзват на тях мулетата…

— Диего не е човек, който ще си развърже езика: той е хванал шия в тия неща.

— Остави, че е хванал шия. Но вие грешите, като не искате да разберете, че такъв човек, който е способен да убие десетина или хиляда, или дори сто хиляди души, може да бъде и подлец… Позволи ми да ти кажа, че ако Диего се е разплещил, към първото звено се закача второ — Пицуко… Сега има две възможности: ако Пицуко проговори, към него ще се прикачи третото звено — дон Мариано. Но ако Пицуко мълчи, той ще остане свързан за Диего, ала слабо и няма да бъде трудно за един добър адвокат да го откачи… и толкова! Веригата се прекъсва и Мариано ще бъде свободен.

— Пицуко няма да проговори.

— Не зная, драги мой, не зная, аз винаги премислям най-лошото, което може да дойде. Ако допуснем, че Пицуко проговори, дон Мариано е загубен. Например аз смятам, че в този момент карабинерите се опитват да закачат третото звено за второто — дон Мариано за Пицуко. В такъв случай или веригата ще се прекъсне с Мариано, или пък Мариано, както е стар и болен, ще си развърже езика… И тогава, драги мой, веригата ще се удължи, ще се удължи толкова, че могат да заплетат и мене, и министъра, и господ дори… Беда, драги мой, беда!

— Вие искате да ме отчаете съвсем… Света Богородичке, нима не знаете що за човек е дон Мариано? Мълчи като гроб.

— На младини е мълчал като гроб, ала сега с единия крак е в гроба… „Човек е слаб“ — казва Гарибалди в завещанието си и се боял, че в момент на крайна слабост ще започне да изповядва на някой поп прегрешенията си, които сигурно са били бодливи като кактус… Така мисля и аз: може би Мариано няма да издържи и ще започне да разказва прегрешенията си, които, между нас казано, не са малко… В двадесет и седма година досието му попадна в ръцете ми: по-голямо от тази книга — той посочи един том на Бентини, — не досие, а цяла криминална енциклопедия, не липсваше нищо, от „а“ до „z“ — от кражба на добитък до сбиване с ножове… За щастие това досие после изчезна… Не ме гледай като отровен! Аз нямам пръст в изчезването, други приятели, по-едри риби от мен, направиха пасианс с това досие: от една съдебна инстанция в друга, после в трета и най-сетне изчезна под носа на кралския прокурор… Спомням си, кралският прокурор беше страшен човек, побесня като куче, заплашваше наляво и надясно. И най-много подозрения паднаха върху ония, които нямаха никаква намеса, горките. После кралският прокурор бе преместен и бурята премина. Така е, драги мой, в живота: менят се и кралските прокурори, и прокурорите на републиката, и съдиите, и офицерите, и квесторите, и ефрейторите…

— И таз хубава, ефрейторите!…

— Да, да, и ефрейторите. Няма нищо смешно, драги мой. Аз ти желая от все сърце да не влизаш в очите на някой ефрейтор… Значи, менят се и ефрейторите, а ние си оставаме тук… Ех, от време на време ни поизплашат, поразтревожат ни, но все още сме си тук.

— Ала дон Мариано…

— Дон Мариано сега го поизплашиха малко…

— Но той е още вътре, кой знае колко го измъчват.

— Никак не го измъчват. Да не мислиш, че го връзват за дървено магаре да го бият или му пускат електрически ток… Едно време бяха тия работи, сега и за карабинерите има закон…

— Закон — вятър, преди три месеца един…

— Остави другите, ние говорим за дон Мариано… Никой няма да бутне с пръст дон Мариано Арена — човек уважаван, с покровителство, човек, който може да си наеме такива адвокати като Де Марсико, Порцио и Делитала и тримата заедно… Ех, разбира се, ще изтърпи някое и друго неудобство: арестът не е „Грандхотел“, наровете са корави, кофата с нечистотиите мирише… Ще му липсва и кафето, горкият, а той пиеше по чашка на всеки половин час, и то съвсем силно… Ала след няколко дни ще го пуснат с ореол на невинност като архангел Гавраил и животът му пак ще тръгне, сделките му пак ще преуспяват…

— Преди малко вие така ме изплашихте, че ми се подкосиха краката, убихте всяка надежда у мен, а сега…

— Преди малко залагахме на „ези“, сега залагаме на „тура“. Аз казвам, че трябва да се падне „тура“ и всичко да свърши добре. Но може да се падне и „ези“.

— Да направим да се падне „тура“, а кръста да оставим за Исус Христос^[2].

— Тогава запомни моя съвет: трябва да се избие от зида първото звено — трябва да се освободи Диего.

— Но ако той вече е извършил подлостта…

— Дори и така да е, трябва да го измъкнете. Оставете следствието да се води, защото, щом е в ръцете на тия двама „качамачковци“^[3], никой не може да го спре. Нека следствието да продължава, да завърши и делото да стигне до съдия-следователя. А през това време вие подгответе за Диего такова твърдо алиби, че ако се опитат да го захапят, да си счупят зъбите…

— Какво значи това?

— Значи, че в деня, когато е бил убит Коласберна, по същото време Диего се е намирал хиляда мили далеч от местопрестъплението сред много почтени, честни хора, никога непреследвани от закона, в чиито показания не може да се съмнява никой съдия…

— Но ако той е признал…

— Ако е признал, да се откаже от показанията си. Да заяви, че карабинерите са го подлагали на физически и морални изтезания — защото съществуват и морални изтезания — и той е направил признания, неотговарящи на истината. Доказателство, че тези признания са неверни, дори направо фантастични, ще бъдат свидетелските показания на някои си Тицио, Филано и Мартино — хора, напълно достойни за доверие, — които ще установят физическата невъзможност на Диего да извърши престъплението. Само един светия има способност да се намира едновременно на две различни и далечни места. А не вярвам съдиите да открият такава дарба на светия у Диего… И после, погледни този вестник, прочети ето тази малка забележка: „При разследването на убийствата в С. карабинерите са пренебрегнали един факт…“

 

 

Капитан Белоди четеше забележката в сицилийския вестник, който обикновено беше много предпазлив и избягваше да критикува „силите на реда“. Разбира се, според вестника пренебрегнатото от Белоди важно обстоятелство беше пак „любовната ревност“; но дори и за човек, незапознат със сигурните данни, открити през време на следствието, ревността можеше да бъде причина само за едното убийство, а другите две оставаха съвсем необясними. Вероятно журналистът, който е бил в С., е ходил да се бръсне при дон Чичо и разказът на бръснаря за любовните връзки между жената на Николози и Пасерело е възбудил неговата фантазия. Изобщо журналистът, като добър журналист и истински сицилиец, казваше: „Търсете жената“; ала капитанът мислеше, че тук, в Сицилия, трябва да се дадат наставления на полицията не да търси жената, защото в края на краищата жената винаги биваше открита и това беше все във вреда на правосъдието.

„Тук, в Сицилия — мислеше си капитан Белоди, — убийствата поради ревност не се пораждат от истинска дълбока ревност, от страстна любов, а от някакви особени схващания, дори по-точно от загриженост за формалната и, така да я наречем, юридическа страна на семейните отношения. Преминавайки през различните етапи на съдопроизводството в нашето общество, законите са се стеснили, станали са дотолкова абстрактни и формални, че са загубили връзката си с човека и същността на фактите няма никакво значение. След като е премахнато всичко човешко, законът се отразява само в закон. Онова действуващо лице, на име Чампа от «Триъгълната шапка» на Пирандело, говори така, като че през неговите уста се изказват всички отдели на касационния съд. Чампа грижливо разрязва на части и после отново събира в едно цялата юридическа форма, без дори да се докосва до същността на фактите, до тяхната човешка страна.“

И Белоди се беше натъкнал на такъв един Чампа още в началото, когато пристигна в С., сякаш героят на Пирандело цял-целеничък бе попаднал в неговия кабинет, но не за да търси автора си^[4], намерен вече в лицето на великия писател, а този път дошъл да търси остроумен законовед; затова бе поискал да поговори с офицера, предполагайки, че подофицерът няма да разбере неговите хитри умувания, преплетени като арабеска.

„Всичко това — мислеше си капитанът — произтича от факта, че в съзнанието на сицилиеца семейството е единствената истински жива институция, която той смята за един неизбежен, договорен и юридически съюз, а не за естествена връзка, изградена върху чувствата. Семейството — това е държавата на сицилиеца. А държавата, това, което за нас е държава, за него е нещо външно — фактическа общност, реализирана чрез силата; и тя налага данъци, военна служба, войни и изпраща карабинери. Вътре в семейството сицилиецът преодолява своята вродена, трагична самотност и се приспособява към съжителство с други хора, осъществявайки това чрез някакви софистични договорни отношения. Прекалено би било да се иска от него да преодолее границата между семейството и държавата. Понякога той може да се въодушеви от идеите на държавата или дори да се издигне да ръководи властта, но за него семейството винаги ще си остане точната и окончателна форма на неговото право и на неговия дълг, защото го държи най-близко до победоносната му самотност.“

Тези мисли, извлечени само от книгите поради краткия му житейски опит, отвеждащи го ту към верни, ту към неверни заключения, не напускаха капитан Белоди през цялото време, докато чакаше в кабинета си да доведат Арена. Той мислено разглеждаше мафията и това как би могла тя да се помести в току-що начертаната от него схема… Но в този момент подофицерът въведе дон Мариано Арена.

Преди да се яви пред капитана, дон Мариано бе поискал да му изпратят бръснар: един карабинер го обръсна набързо и това беше истинско облекчение за него; сега той прекарваше ръка по лицето си, доволен, че не напипва вече острата си като гласпапир брада, която през последните два дни му досаждаше много повече, отколкото мислите му.

— Седнете — рече капитанът.

Дон Мариано седна и загледа втренчено капитана под натегналите си клепки; после отметна леко глава и безизразният му поглед сякаш веднага погасна — зениците му изчезнаха навътре в орбитите, като че бяха направлявани от някакъв механизъм.

Капитанът го запита дали някога е имал връзки с Калоджеро Дибела, наречен Попчето.

На свой ред дон Мариано запита какво разбира той под връзки: обикновено познанство, приятелство или общи интереси?

— Изберете си вие — заяви капитанът.

— Истината е само една и няма какво да избирам — обикновено познанство.

— И какво мнение имахте за Дибела?

— Струваше ми се разсъдлив човек. Имаше малки прегрешения на младини, но после ми се струваше, че върви по правия път.

— Работеше ли?

— Вие знаете по-добре от мен.

— Искам да го чуя от вас.

— Ако става въпрос за това, дали е работил с мотика, работа, към която го е насочил баща му, Дибела работеше точно толкова, колкото аз и вие… Може би той работеше с главата си…

— И според вас каква умствена работа е извършвал?

— Не знам и не искам да знам.

— Защо?

— Защото не ме интересува: Дибела си вървеше по своя път, а аз по моя.

— Защо говорите за него в минало време?

— Защото го убиха… Научих за това един час преди да изпратите карабинерите в дома ми.

— В действителност Дибела ви изпрати карабинерите.

— Вие искате да ме объркате.

— Не, ще ви покажа какво е написал Дибела няколко часа преди смъртта си — и му подаде фотокопие на писмото.

Дон Мариано го взе, протегна ръката си по цялата й дължина и го заразглежда отдалече, като обясни, че така вижда по-добре.

— Как ви се струва? — запита капитанът.

— Нищо — рече дон Мариано и му върна фотокопието.

— Нищо?

— Нищо като нищо.

— Не ви ли се струва, че това е обвинителен документ?

— Обвинителен? — учуди се дон Мариано. — Струва ми се, че това не е нищо: парче хартия, на което е написано моето име.

— Има и друго име.

— Да, на Розарио Пицуко.

— Познавате ли го?

— Познавам цялото село.

— Но Пицуко особено добре, нали?

— Не особено добре, а както мнозина други.

— Не сте ли имали общи сделки с Пицуко?

— Разрешете да ви запитам: според вас с какви сделки се занимавам аз?

— С много и най-различни.

— Не се занимавам със сделки: живея от рента.

— Каква рента?

— От земите си.

— Колко хектара притежавате?

— Двадесет и две салми и… да ги речем — деветдесет хектара.

— Добър доход ли ви дават?

— Не винаги: зависи от реколтата.

— Средно какъв доход може да даде един хектар от вашите земи?

— Голяма част от земята си оставям незасята, за пасбища… Затова не мога да ви кажа колко ми дава на хектар незасятата земя… мога да ви кажа какъв доход ми дават овцете… Кръгло около половин милион… Останалото, което получавам: жито, боб, бадеми и олио, зависи от реколтата…

— Колко хектара е обработваемата ви земя?

— Петдесет-шестдесет хектара.

— Тогава аз мога да ви кажа какъв доход дава на хектар. Не по-малко от милион.

— Вие се шегувате.

— Не, шегувате се вие… Защото ми казвате, че освен земите нямате други източници на доходи, че не участвувате нито в индустриални, нито в търговски сделки… И аз ви вярвам и затова смятам, че тия петдесет и четири милиона, които миналата година сте внесли в три различни банки, без да превеждате към тях нито една лира от предишните си влогове в други банки, представляват изключително само доходът ви от земята. Значи, милион от хектар… И трябва да ви призная, че един земеделски експерт, с когото се посъветвах, остана поразен: според него в този район няма земя, която може да даде чист доход по-висок от сто хиляди лири на хектар. Вие мислите, че той греши?

— Не греши — заяви дон Мариано помрачнял.

— Значи, ние сме тръгнали по неверен път… Да се върнем назад: какви са източниците на вашите доходи?

— Няма защо да се връщаме назад! Аз влагам парите си където искам… Само мога да уточня, че не винаги ги държа в банки — понякога давам заеми на приятели без полици, на доверие… Миналата година ми върнаха всички пари, които бях раздал, и направих тези влогове в банките…

— Където имате други влогове на ваше име и на името на дъщеря ви…

— Всеки баща е длъжен да помисли за бъдещето на децата си.

— Съвсем вярно и вие сте осигурили богато бъдеще на дъщеря си… Но не знам дали вашата дъщеря ще може да оправдае всичко, което сте сторили, за да й осигурите това богатство… Знам само, че сега тя се намира в един от най-прочутите и скъпи колежи на Лозана… Представям си, че когато се върне, ще я намерите много променена: възпитана, милостива към всичко това, което вие презирате, уважаваща онова, което вие не зачитате…

— Оставете дъщеря ми на мира — рече дон Мариано и лицето му се изкриви от болезнен гняв. После се поуспокои и сякаш да убеди самия себе си, заяви: — Дъщеря ми е като мен.

— Като вас?… Пожелавам ви да не бъде като вас! А, от друга страна, и вие самият правите всичко възможно дъщеря ви да не бъде като вас, да стане съвсем друг човек… Тя ще се промени толкова, че няма да я познаете и така ще получите известно възмездие заради цялото това богатство, придобито с насилие и мошеничество…

— Проповед ли ми държите?

— Вие сте прав… Проповедника ходите да го слушате в черква, а тук искате да намерите само полицая, вие сте прав… Тогава да поговорим за вашата дъщеря, за това колко пари ви струва тя, колко пари трупате на нейно име… Много, премного пари, и то все от съмнителни доходи, така да ги речем… Погледнете: това са фотокопия на банковите сметки, открити на ваше име и на името на дъщеря ви. Както виждате, подирили сме сведения не само от местните агенции, а сме стигнали чак до Палермо… Много, премного пари: можете ли да обясните откъде сте ги взели?

— А вие можете ли? — запита невъзмутимо дон Мариано.

— Ще се опитам, защото в тия пари, които вие така тайнствено трупате, трябва да се търсят причините за разследваните сега от мен престъпления. Аз трябва да докажа това, за да обясня престъпленията, в които ще ви обвинявам като подстрекател за убийство… Ще се опитам… Но все пак вие ще трябва да дадете някакво обяснение на финансовите органи. Сега ние ще изпратим тези данни на данъчните власти…

Дон Мариано махна нехайно с ръка.

— Имаме копие и от вашата декларация за доходите ви и извлечение от внесените данъци. Вие сте декларирали общ доход…

— Равен на моя — намеси се подофицерът.

— И сте внесли данък…

— Малко по-малко от мен — добави пак подофицерът.

— Виждате ли — рече капитанът, — има много неща, които трябва да се изяснят, които вие трябва да обясните.

Дон Мариано отново махна безгрижно с ръка.

„Оттук трябва да се започне всичко — мислеше си капитанът. — Безполезно е да се опитвам да разобличавам като криминален престъпник такъв човек, защото никога няма да има достатъчно доказателства: той винаги ще бъде защитен от мълчанието и на честните, и на нечестните. Безполезно и опасно е да се мечтае за временно отменяване на конституционните права. Един нов Мори в Сицилия веднага ще се превърне в оръдие за политически и изборни цели, ще стане дясна ръка не на властта, а на някаква фракция — фракцията на Манкузо — Ливини или тая на Шортино — Карузо. Тук, както в Америка, трябва да се улавят такива хора за измама на данъчните власти. И то не само хората като дон Мариано Арена, и не само в Сицилия. Трябва да се извърши внезапна ревизия на банките, експерти да проверят основно чрез двойно счетоводство отчетността на всички големи и малки фирми, да се ревизират регистрите за имотното състояние. По-добре би било, ако всички тия стари и млади «лисици», които пилеят силите си да душат какви са политическите идеи, намеренията и тайните връзки на най-неспокойните членове на това голямо семейство, в което се е превърнала сегашната власт, да следят кой е приближен и кой е неприятел на това «семейство», по-добре би било да насочат вниманието си към вилите, луксозните коли и разходите на съпругите и любовниците на някои държавни чиновници; да сравнят техния начин на живот със заплатите им и да си извадят правилно заключение. Само така хора като дон Мариано ще започнат да губят почва под краката си… Във всяка друга страна за едно такова укриване на доходи, каквото в случая установявам, биха наложили строго наказание, а тук дон Мариано само се подсмива — той знае, че лесно ще нареди пасианса.“

— Доколкото виждам, не се тревожите за отношението на данъчните власти.

— Аз никога за нищо не се тревожа — заяви дон Мариано.

— Как така?

— Аз съм невежа човек, но две-три неща, които зная, са ми достатъчни: първо, че под носа ни се намира устата, която ни служи по-скоро да ядем, отколкото да говорим.

— И аз имам уста — рече капитанът, — но ви уверявам, че ям само онова, което вие, сицилийците, наричате „трохи от държавната трапеза“.

— Знам, но вие сте човек.

— А подофицерът? — иронично запита капитанът, като посочи подофицера Д’Антона.

— Това не зная — отвърна дон Мариано, вглеждайки се в подофицера с досадно внимание.

— Аз — продължи после дон Мариано — имам известен житейски опит и зная, че това, което високопарно наричаме „човечество“, е само хубава празна дума. Човечеството аз деля на пет категории: хора, полухора, човечета и, ако разрешите така да се изразя, плужеци и амеби… Хората са съвсем малко, полухората — малко, аз бих бил доволен, ако човечеството в своето развитие е спряло до полухората… Но не, то слиза още по-надолу, до човечетата: те са като децата, които се мислят за възрастни — маймуни, които подражават на големите… И още по-надолу — плужеците, те са цели пълчища… А накрая амебите, които би трябвало да живеят като патиците в локвите, защото техният живот е съвсем сив и безсмислен като на патиците… Но вие, дори и да ме приковете към тези листи като Христос на кръста, пак ще си останете човек…

— Вие също сте човек — заяви капитанът с известно вълнение. Тази размяна на любезности с главатаря на мафията предизвика у него смущение, но за оправдание той тутакси си припомни как веднъж в разгара на националния празник се бе ръкувал с „представителите на нацията“, заобиколени от фанфари и знамена — министъра Манкузо и депутата Ливини. В сравнение с тях дон Мариано беше човек. Зад морала и закона, зад милосърдието се криеше потенциална маса от човешка енергия, дълбоко чувство на самотност, сляпа и трагична добра воля: и както слепецът изгражда във въображението си предметния свят — мрачен и безформен, така и дон Мариано си представяше по свой начин човешките отношения, чувства и закони. Пък и какво ли друго понятие можеше да има той за света, след като около него гласът на правото винаги е бил задушаван от силата и събитията са сменяли само оттенъка на думите в една неподвижна и гнила действителност?

— Защо смятате, че аз съм човек, а не получовек или направо амеба? — запита раздразнен капитанът.

— Защото от вашето място е лесно да настъпите човек в лицето — отвърна дон Мариано. — Но вие се отнасяте с уважение… Хора, които преди много години седяха на вашето място и на мястото на подофицера, са ми нанесли оскърбления, по-тежки и от смъртта: един офицер като вас ми удари плесница, а долу в килиите старшията допираше запалена цигара до стъпалото на крака ми и се смееше… Е, питам ви аз, може ли човек да спи спокойно след такива оскърбления?

— Значи, аз не съм ви оскърбил?

— Не, вие сте човек — отново потвърди дон Мариано.

— А как ви се струва, човешко ли е да се убива или да се подстрекава към убийство?

— Такова нещо никога не съм правил. Но ако вие искате да си поговорим за житейските работи ей така, само за развлечение, и ме питате справедливо ли е да се отнема животът на един човек, аз ще ви кажа: първо трябва да се види дали е човек…

— Човек ли беше Дибела?

— Амеба — заяви с презрение дон Мариано; той вече се бе изтървал, а думите не са като кучета, та да им свирнеш и да ги върнеш.

— Вие имате ли някакви особени причини да мислите така за него?

— Никакви причини: едва го познавах.

— И все пак вашата преценка е правилна: вероятно изхождате от някои постъпки… Може би вие сте знаели, че той беше шпионин, доносник на карабинерите…

— Това не ме интересува.

— Но го знаехте…

— Цялото село го знаеше.

— Какви секретни източници на сведения сме имали!… — възкликна с ирония капитанът, поглеждайки подофицера. А може би Дибела е правил услуги на приятелите си, като ни е съобщавал само определени сведения… — обърна се той отново към дон Мариано. — Какво ще кажете вие за това?

— Не зная.

— И все пак поне веднъж Дибела се изпусна и каза истината: това стана тук, в този кабинет, преди десетина дни, когато той седеше на същото място, където сте вие сега… Как успяхте да узнаете за това?

— Аз нищо не знаех, пък и да бях узнал, нямаше да ми стане нито по-топло, нито по-студено от това.

— Може би Дибела, измъчван от угризения на съвестта, е дошъл при вас да признае грешката си…

— Той беше от ония, които се измъчват от страх, а не от угризения и не е имало защо да идва при мен.

— А вие можете ли да изпитвате угризения?

— Никога. Нито угризения, нито страх.

— Някои ваши приятели казват, че сте много набожен.

— Да, ходя на черква, пращам пари на сиропиталищата…

— Мислите ли, че това е достатъчно?

— Разбира се, че е достатъчно: величието на черквата е в това, че може да приеме всеки с неговите разбирания.

— Никога ли не сте чели евангелието?

— Слушам го всяка неделя на черква.

— И какво мислите?

— Хубави думи: изобщо черквата е красиво нещо.

— Виждам, че за вас красотата няма нищо общо с истината.

— Истината е на дъното на някакъв кладенец: погледнеш ли в кладенеца, ще видиш слънцето или луната, ала ако се хвърлиш надолу — няма да намериш нито слънцето, нито луната, ще намериш истината.

Подофицерът вече започваше да се отегчава: чувствуваше се като куче, принудено да следва пътя на ловеца през гола камениста местност, където не може да надуши и най-малка следа на дивеч. Капитанът сякаш го водеше по дълга, стръмна и извиваща пътека — разговорът едва засягаше убитите и веднага се изместваше върху друго: черквата, човечеството, смъртта. Господи боже мой, та това е разговор, подходящ за някой клуб, а не разпит на престъпник!

— Вие на много хора ли сте помогнали да намерят истината на дъното на кладенеца? — запита капитанът.

Дон Мариано втренчи в лицето му студените си като никелови монети очи и не отвърна нищо.

— Дибела е бил стигнал вече до истината — продължи капитанът, — когато е написал вашето име заедно с това на Пицуко.

— Стигнал до лудост, а не до истината.

— Той не беше полудял… Веднага след смъртта на Коласберна накарах да го повикат, защото бях получил анонимни сведения, които ми даваха възможност да предположа, че това убийство е свързано с определени интереси… Знаех, че Коласберна е получил предложения, че са го заплашвали, че дори са стреляли по него, но само за предупреждение. И запитах Дибела дали може да ме осведоми кой е предлагал сделки на Коласберна, кой го е заплашвал. Объркан и смутен, но не чак толкова, че да не може да ми даде поне една-единствена вярна диря, той ми съобщи две имена: едното от двете имена ми е казал само за да ме заблуди, както установих по-късно… Но аз исках да предпазя Дибела, а, от друга страна, не можех да рискувам да задържа изведнъж и двамата, посочени от него: трябваше да задържа само единия. Тъй като двамата принадлежаха на два различни клона на мафията, враждуващи помежду си, единият от двамата трябваше да бъде съвсем изключен… Но кой? Ла Роза или Пицуко?… В това време съобщиха за изчезването на Николози. Изненадаха ме някои съвпадения… И Николози, преди да изчезне, бе оставил едно име. Ние задържахме този човек — някой си Диего Маркика, когото навярно вие познавате — и той си призна…

— Диего? — извика невярващ дон Мариано.

— Диего — потвърди капитанът и заповяда на подофицера да прочете показанията.

Дон Мариано слушаше, дишайки тежко като астматик. Но в действителност той бе задъхан само от гняв.

— Както виждате, без да го молим, Диего ни насочи към Пицуко, а Пицуко към вас…

— Към мен не може да ви насочи никой, и господ дори… — заяви уверено дон Мариано.

— Вие уважавате много Пицуко — отбеляза капитанът.

— Не уважавам никого, но познавам всички.

— Що се отнася до Пицуко, не искам да ви разочаровам, още повече, че Диего ви причини голямо разочарование.

— Той е рогоносец — рече дон Мариано и лицето му се изкриви от неудържимо отвращение: това беше знак за внезапното му отстъпление.

— Не ви ли се струва, че сте малко несправедлив? Диего дори не е споменал за вас.

— Какво общо имам аз с това?

— Но защо се гневите, щом нямате нищо общо?

— Не се гневя, съжалявам за Пицуко, който е човек на място… Винаги, когато се натъкна на подлост, аз се вълнувам.

— Можете ли да гарантирате, че всичко, което е казал Маркика за Пицуко, е лъжа?

— Не мога да гарантирам нищо, дори и полица за едно зърно.

— Но не вярвате, че Пицуко е виновен?

— Не вярвам.

— Ала Пицуко сам признава и посочва вас като съучастник?

— Бих казал, че е загубил ума си.

— Не сте ли задължавали Пицуко да се справи с Коласберна било с добро, или със зло?

— Не.

— Вие не участвувате ли, или не сте ли заинтересуван в сделки на строителни предприятия?

— Аз ли? И насън не ми е минавало такова нещо.

— Нали вие сте препоръчали предприятието „Смиролдо“ за един голям търг, спечелен по необичаен начин благодарение на вас?

— Не… Тоест да, но аз правя хиляди препоръки.

— Какви?

— Всякакви: за търгове, за служби в банката, за зрелостни свидетелства, за парични помощи…

— Към кого отправяте вашите препоръки?

— Към приятели, които могат да свършат нещо.

— Но обикновено към кого?

— Към този, който ми е по-голям приятел и който може да свърши повече работа.

— А не получавате ли срещу това нещо, не ви ли се отплащат, не ви ли дават нещо в знак на благодарност?

— Отплащат ми се само с приятелство.

— При все това понякога…

— Понякога на Коледа ме черпят със сладолед.

— Или с някой чек. Счетоводителят Мартини от фирмата „Смиролдо“ си спомня един чек за голяма сума, надписан на ваше име от инженер Смиролдо — чекът е минал през неговите ръце… Може би това е било благодарност заради големия търг, който са спечелили? Или вие сте правили и други услуги на фирмата?

— Не помня, възможно е просто да са ми върнали някой дълг.

— Щом вие не можете да си спомните, ще задържим инженер Смиролдо.

— Тъкмо няма да си напрягам паметта да си спомням… Стар съм и паметта ми понякога ми изневерява…

— Мога ли да затрудня паметта ви още веднъж за нещо, което се отнася до едно скорошно събитие?

— Опитайте.

— Става дума за търга на строежа на пътя Монтеросо — Фалконе. Вие сте успели да издействувате финансиране за един съвсем безполезен път, и то по невъзможен терен. Че именно вие сте издействували финансирането на строежа, се потвърждава и в статията на един местен кореспондент, който ви хвали за тази заслуга. Но да оставим това настрана! Нали вие сте помогнали на фирмата „Фацело“ да спечели този търг? Поне така ми заяви синьор Фацело и мисля, че той няма защо да лъже.

— Не, той не лъже.

— А той отплати ли ви се?

— Как не? Дошъл тук и избълвал цялата история — отплати ми се, както се следва, дори с излишна щедрост.