Леонардо Шаша
Денят на кукумявката (1)

Автобусът щеше да тръгне всеки момент, моторът бучеше глухо и току изведнъж прохълцваше и изхриптяваше. В сивото утро площадът бе притихнал, валма мъгла обвиваха камбанарията на катедралата. Чуваше се само бученето на автобуса и гласът на продавача на кифли — умоляващ и насмешлив: „Кифли, топли кифли!“ Кондукторът затвори вратата и автобусът потегли с грохот, сякаш се сринаха камъни. Когато кондукторът огледа за последен път площада, забеляза, че насам тичаше някакъв мъж, облечен в тъмни дрехи.

— Чакай малко! — рече кондукторът на шофьора и отвори вратата, докато автобусът беше още в движение.

Два изстрела раздраха тишината: човекът с тъмния костюм, който се готвеше да скочи на стъпалото, увисна за миг във въздуха, сякаш нечия невидима ръка го дръпна за косите; чантата му падна от ръката и той се свлече бавно върху нея.

Кондукторът изруга; лицето му бе станало жълто като сяра, целият трепереше. Продавачът на кифли, който беше на три метра от падналия, отстъпи заднишком като рак и започна да се отдалечава към вратата на черквата. В автобуса никой не се помръдна, шофьорът остана като вкаменен — дясната му ръка беше върху спирачката, а лявата на волана. Кондукторът изгледа всички тия лица — сякаш бяха лица на слепци, без поглед.

— Убиха го — рече той, свали фуражката си, прокара трескаво ръка между косите си и пак изруга.

— Карабинерите, трябва да повикаме карабинерите — рече шофьорът, скочи, отвори предната врата и заяви на кондуктора: — Аз отивам.

Кондукторът погледна убития, а после пътниците. В автобуса имаше и жени, стари жени, които всяка сутрин носеха тежки платнени торби и кошници, пълни с яйца; дрехите им издаваха мирис на сминдух, на обор и на горени дърва; обикновено те мърмореха и проклинаха, а сега мълчаха, сякаш лицата им бяха изровени от вековната тишина на гробница.

— Кой е той? — запита кондукторът, като посочи мъртвия.

Никой не отговори. Кондукторът пак изруга. Между пътниците по тази автолиния той беше прочут с ругатните си и ругаеше с вдъхновение; вече го бяха заплашили, че ще го уволнят, защото ругаеше по навик, без да обръща внимание дали в автобуса има свещеници, или монахини. Той беше от околностите на Сиракуза, от една глуха провинция, и не бе свикнал да гледа убийства; затова сега ругаеше още по-яростно, отколкото обикновено.

Пристигнаха карабинерите — старшията бе небръснат и помрачнял от безсъние. Появяването на карабинерите сепна като тревожен сигнал пътниците от летаргията — те започнаха да слизат зад гърба на кондуктора от предната врата, която шофьорът бе оставил отворена. Отдалечаваха се към края на площада, обръщаха се назад, привидно равнодушни, сякаш търсеха удобно място, за да съзерцават камбанарията, хвърляха последен поглед и изчезваха. Старшията и карабинерите не забелязваха това бавно бягство. Около убития сега се бяха събрали петдесетина души — работници от една учебна работилница, които просто не можеха да повярват, че е възникнала такава сериозна причина да загубят няколко часа от работното време. Старшията заповяда на карабинерите да разчистят площада и да накарат пътниците да се качат в автобуса. Карабинерите започнаха да блъскат любопитните към улиците, които излизаха на площада, блъскаха ги и викаха на пътниците да заемат местата си в автобуса.

Площадът се опразни, ала и автобусът беше празен; останаха само шофьорът и кондукторът.

— Е какво — обърна се старшията към шофьора, — днес нямаше ли пътници?

— Имаше някой и друг — промълви шофьорът като завеян.

— Някой и друг — значи, четирима-петима души — рече старшията, — а досега нито веднъж не съм виждал този автобус да тръгва поне с едно свободно място.

— Не знам — отвърна шофьорът, сякаш напрягаше всички сили, за да си спомни, — не знам, казвам „някой и друг“ ей така, наслуки. Разбира се, не бяха петима-шестима, повече бяха, май автобусът беше пълен… Аз никога не гледам пътниците, промъквам се на мястото си и карам… Гледам само пътя, за това ми плащат — да гледам пътя.

Старшията прокара нервно треперящата си ръка по лицето.

— Разбрах — рече той, — ти гледаш само пътя, а ти — обърна, се разярен към кондуктора, — ти късаш билетите, вземаш парите, връщаш рестото, броиш пътниците, гледаш ги в лицата… Я кажи кои бяха в автобуса, кажи поне десетина имена, иначе в участъка ще те накарам да си ги спомниш… От три години пътуваш по тази линия, от три години те гледам всяка вечер в кафене „Италия“: познаваш хората от селото по-добре от мен…

— Едва ли някой може да познава хората по-добре от вас — отвърна кондукторът с усмивка, сякаш за да се защити от този комплимент.

— Е добре — ухили се старшията, — най-напред аз, а после ти, тъй да бъде… Ала аз не съм бил в автобуса, че да си спомням пътниците един по един. Значи, ти трябва да си ги спомниш, да ми изброиш поне десетина души.

— Не си спомням — заяви кондукторът, — кълна се в паметта на майка си, не си спомням. Сега не мога да си спомня нищо, всичко ми е като насън.

— Ще те събудя аз тебе, ще те събудя — кипна старшията, — като те пъхна две години в затвора, ще те събудя… — Но изведнъж млъкна, за да посрещне мировия съдия, който идваше. И докато докладваше на съдията за самоличността на убития и бягството на пътниците, погледна автобуса и почувствува, че нещо липсва, не е на мястото си; така става, когато нещо внезапно наруши нашите навици, нещо, което по навик или обичай се задържа в сетивата ни и не достига до съзнанието, но щом липсва, предизвиква у нас смущение, подобно прекъсването на светлина, която ни дразни; докато най-сетне това, което търсим, проблесне изведнъж в паметта ни.

— Нещо липсва — рече старшията на карабинера Спозито, който имаше диплома за счетоводител и поради това беше един от стълбовете на полицейския участък в С. — Липсва нещо, или по-точно, липсва някой…

— Кифладжията — заяви карабинерът Спозито.

— Ей богу, тъкмо кифладжията! — зарадва се старшията и си помисли за родните училища, които „не дават на когото и да е диплома за счетоводител“.

Веднага бе изпратен един карабинер да хване кифладжията; той знаеше къде ще го намери: обикновено след заминаването на първия автобус оня отиваше да продава топли кифли в двора на основното училище.

След десетина минути продавачът бе доведен пред старшията: изражението на лицето му беше като на човек, изненадан в най-невинен сън.

— Този беше ли? — запита старшията кондуктора, като посочи кифладжията.

— Беше — отвърна кондукторът, загледан във върха на обувката си.

— Значи — произнесе с бащинска нежност старшията, — и тази заран ти, както винаги, си дошъл тук да продаваш кифли и както обикновено първият автобус за Палермо…

— Имам разрешително — заяви кифладжията.

— Зная — отвърна старшията, като вдигна с примирение поглед към небето, — зная и не ме интересува разрешителното. Искам да знам само едно нещо, ако ми го кажеш, веднага ще те пусна да продаваш кифли на децата. Кой стреля?

— Какво? — запита продавачът учуден и заинтригуван. — Нима стреляха?

 

 

— Да, в шест и тридесет от ъгъла на улица Кавур, два изстрела или от дванадесетмилиметрова ловна пушка, или от пушка с рязана цев… От тия, които са били в автобуса, никой нищо не бил видял. Изтрепах се, докато узная кой е бил в автобуса! Когато пристигнах, всички бяха изчезнали… Един продавач на кифли си спомни, но едва след два часа, че видял на ъгъла на улица Кавур и площад Гарибалди нещо като чувал с въглища, опрян на оградата на черквата: от този чувал с въглища проблеснали две пламъчета, така казва. И той обрекъл цял товар леблебии на света Фара, „задето, казва, като по чудо не ме надупчиха куршумите, както бях близо до целта“… Кондукторът не е видял дори чувала с въглища… Пътниците, които седели от дясната страна, казват, че стъклата на автобуса били толкова запотени, сякаш били матирани: може и да е вярно… Да, председател на една строителна кооперация — малка кооперация, която, изглежда, не е наемала търгове на стойност повече от двадесет милиона лири, дребни договори за селски къщи, за канализация и междуселски пътища… Салваторе Коласберна, Ко-ла-сбер-на: бил е зидар, преди десет години основал кооперацията заедно с двамата си братя и още други четирима-петима зидари от селото; той ръководел работата и управлявал кооперацията, макар че като директор фигурирал един земемер… Карал я горе-долу, той и съдружниците му се задоволявали с малки печалби, все едно, че работели на надница… Не, изглежда, че техните работи не са от тия, дето се рушат при първия дъжд… Аз видях една нова-новеничка селска къща, пробита като картонена кутия, защото кравата се блъснала в стената… Не, тя била построена от предприятието „Смиролдо“, голямо строително предприятие. Една крава да пробие цяла къща!… Разправят, че Коласберна строели здраво. И наистина тук улица Мадона ди Фатима е направена от тяхната кооперация и колкото и камиони да минават по нея, не е хлътнала нито сантиметър. Пък има други улици, строени от по-големи предприятия, които само след една година заприличват на камилски гръб… Да, имал е следствено дело в хиляда деветстотин четиридесет… да, четиридесета, трети ноември, четиридесета година… Пътувал в автобуса, изглежда, че автобусите са неговата прокоба, пътниците заговорили за войната, която бяхме започнали в Гърция, някой казал: „За петнадесетина дни ще я лапнем“, искал да каже — Гърция. А Коласберна отвърнал: „Че да не е яйце, та да я лапнем?“ В автобуса имало и един черноризец и той го издал… Как?… Извинете, вие ме питахте дали е имал следствени дела и аз ви отговарям с документите в ръка: имал е… Слушам: не е имал следствено дело, не е бил подвеждан под отговорност. Аз ли да съм фашист? Но аз само щом видя знака им, започвам да проклинам… Да, господин началник, ще бъде изпълнено!

Той остави слушалката на телефона прекалено внимателно и изтри челото си с кърпичка.

— Този пък бил партизанин. Само това ми липсваше, да попадна на такъв, дето е бил партизанин — рече старшията.

 

 

Двамата братя Коласберна и другите съдружници от строителната кооперация „Санта Фара“ чакаха да дойде капитанът. Те седяха наредени един до друг, всички бяха облечени в черно, а двамата братя бяха с черни пухкави шалчета, с брадясали лица и със зачервени очи. Чакаха в приемната на полицейския участък на С., неподвижни, втренчили очи в една разноцветна мишена, изрисувана на стената, и в надписа, който гласеше: „място за оръжие“. Изгаряха от срам, задето чакат на това място. В сравнение с позора смъртта е нищо!

По-далече от тях, седнала на края на стола, седеше една млада жена; тя беше дошла след тях; искала да говори със старшията, така каза на дежурния. Дежурният заяви, че старшията има работа, щял да пристигне капитанът и затова имал работа. „Ще почакам“ — рече тя и седна на края на стола; непрекъснато движеше ръцете си и като я гледаше човек, можеха да го хванат нервите. Познаваха я по физиономия, тя беше жена на един градинар пришелец, който след войната бе дошъл от близкото село Б. и се бе установил в С., където се бе оженил; заради зестрата на жена му и заради занаята му в това бедно село го считаха за заможен. „Сигурно се е карала с мъжа си и е дошла да се оплаква“ — помислиха си съдружниците от кооперацията „Санта Фара“ — и това беше единствената мисъл, която за миг ги отвлече от собствения им срам.

Чуха, че в двора пристигна автомобил и моторът загасна, после по коридора затракаха токове.

Капитанът влезе в приемната, където чакаха хората, а през това време старшията отвори вратата на своя кабинет, застана мирно, за да поздрави началника си, и вдигна глава толкова високо, като че имаше намерение да разглежда тавана. Капитанът беше млад, висок и светлолик; още щом произнесе първите си думи, членовете на „Санта Фара“ помислиха с облекчение и презрение едновременно: „Човек от континента! Хората от континента са любезни, но нищо не разбират.“

В кабинета на старшията те седнаха пред писалището пак един до друг; капитанът седна в креслото на старшията, а старшията остана прав; встрани пред пишещата машина бе седнал карабинерът Спозито. Карабинерът Спозито имаше детинско изражение, ала неговото присъствие предизвикваше у братята Коласберна и техните съдружници смъртна тревога, чувство на ужас пред безпощадната инквизиция, пред черните семена на писмото. „Бяло поле с черно семе: тоз, който сее, винаги мисли“ — така казва гатанката за писмото.

Капитанът им изказа съчувствието си и се извини, че ги е повикал в участъка и че е закъснял. Те отново си помислиха: „Човек от континента, колко са възпитани хората от континента!“, но не изпущаха от очи карабинера Спозито — той седеше, опрял ръце върху клавишите на пишещата машина, спокоен и внимателен като ловец, който с пръст на спусъка очаква заека на лунна светлина.

— Интересно — рече капитанът, сякаш продължаваше прекъснат разговор, — че тук, във вашия край хората правят откровенията си с анонимни писма: никой не говори, но, за наше щастие, казвам, за щастие на нас, карабинерите, всички обичат да пишат. Забравят да се подпишат, ала все пак пишат. За всяко убийство, за всеки обир на масата ми се появяват по десетина анонимни писма. Пишат ми и за семейните скандали, и за предумишлените банкрути, и за любовните връзки на карабинерите… — Той се усмихна на старшията и членовете на „Санта Фара“ помислиха, че може би намеква за любовта между карабинера Саварино и дъщерята на тютюнопродавача Палицоло — цялото село знаеше това и се очакваше скорошното преместване на Саварино.

— За случая Коласберна — продължи капитанът — вече получих пет анонимни писма: за едно събитие, което е станало оня ден, това е порядъчен брой. Ще пристигнат и други… „Коласберна е убит от ревност“ — се казва в едно от анонимните писма и се посочва името на ревнивия съпруг…

— Глупости! — възкликна Джузепе Коласберна.

— И аз мисля така — рече капитанът и продължи: — Според друг е убит по погрешка, защото приличал на някой си Периконе, лице, което по мнението на анонимния осведомител скоро ще получи куршума, който заслужава.

Съдружниците се посъветваха, споглеждайки се бързо.

— Може да е така — съгласи се Джузепе Коласберна.

— Не може — заяви капитанът, — защото Периконе, за когото се говори в писмото, преди петнадесет дни е получил паспорт и в този момент се намира в Лиеж в Белгия. Може би вие не знаехте това, а сигурно не го е знаел и авторът на анонимното писмо. Но този, който иска да го очисти, не може да не знае… Другите сведения са още по-безсмислени и няма да ви ги разправям. Ала има едно, върху което ви моля да размислите добре, защото според мен то ни води към вярна диря… Вашата работа, конкуренцията, търговете: ето къде трябва да се търси.

Последва друго бързо споглеждане между съдружниците, за да се посъветват.

— Не може да бъде — рече Джузепе Коласберна.

— Може, може да бъде — отвърна капитанът — и ще ви кажа защо и как. Да оставим вашия случай! Аз имам много точни сведения за предприемачеството. За съжаление, само сведения, защото ако имах доказателства… Да предположим, че в този район, в тази провинция работят десет предприемачески фирми: всяка фирма си има машини, материали, които нощно време остават покрай пътищата или близо до строителните площадки. Машините са деликатно нещо, достатъчно е да изтеглиш някоя част, дори и една бурма, и ще трябва с часове или с дни да се поправят, а на материалите: нафта, катран, скели, малко им трябва, за да се подпалят или да изчезнат. Вярно е, че често пъти близо до материалите и машините има барака, където спят един-двама работника, но работниците си спят, а има хора, вие ме разбирате, нали, които никога не спят. Нима не е естествено да се обърнете за закрила към тия хора, които не спят? Още повече, че те веднага ви предлагат закрилата си. И ако неблагоразумно отхвърлите тяхната закрила, случва се нещо, което ви принуждава да я приемете… Разбира се, има и твърдоглавци, такива, които казват „не“, които не желаят закрила и дори да опреш ножа в гърлото им, пак няма да приемат. Вие, както ми се струва, сте от твърдоглавците, или пък само Салваторе е бил такъв…

— Ние не знаем нищо за това — заяви Джузепе Коласберна, а другите кимнаха захласнати.

— Може би — рече капитанът, — може би… Но аз още не съм свършил. Значи, съществуват десет фирми и девет от тях приемат или търсят закрила. Но има едно нищожно сдружение, вие разбирате за кое сдружение говоря, което ще трябва да се ограничи само със задачата и печалбата от „покровителството“, както вие казвате. И закрилата, която това сдружение ви предлага, е много по-широка: между вас, между фирмите, които приемат закрилата му и неговата регламентация, то разпределя търговете чрез вътрешно наддаване, дава ви ценни сведения за тия, с които ще се конкурирате на публичния търг, помага ви, когато се предава обектът, укротява работниците ви… Разбира се, щом девет фирми приемат закрилата му, образуват нещо като консорциум, а десетата, която отказва, е черната овца. Вярно е, тя не им създава много неприятности, но самият факт, че съществува, е вече едно предизвикателство, един лош пример. И тогава с добро или със зло трябва да се принуди да влезе и тя в играта или да излезе завинаги — да бъде унищожена…

— Не съм чувал такова нещо досега — рече Джузепе Коласберна, а брат му и съдружниците кимнаха в знак на съгласие.

— Да предположим — продължи капитанът, сякаш нищо не бе чул, — че вашата кооперация „Санта Фара“ е черната овца в района, тая, която не иска да влезе в играта, която честно пресмята печалбите си от обявените търгове и се представя в наддаването без покровителство. И често тъкмо в системата на наддавания успява да предложи изгодни условия, именно защото честно си е направила сметката… Но един ден някой почтен човек, както вие казвате, идва да разговаря със Салваторе Коласберна; в разговора той уж казва нещо и същевременно нищо не казва, прави намеци — думите му са неясни като опакото на бродерия — плетеница от конци и възли, ала фигурите се виждат от другата страна… Коласберна не желае или не може да види опакото на този разговор и почтеният човек остава обиден. Тогава неговото сдружение пристъпва към действие: първо предупреждение — подпален е малък склад или нещо подобно. Второ предупреждение — вечер късно, към единадесет, когато се прибирате у дома, край вас профучава куршум…

Членовете на „Санта Фара“ избягваха погледа на капитана: те разглеждаха ръцете си, после вдигаха очи към портрета на главнокомандуващия на карабинерския корпус, към портрета на президента на републиката и към разпятието. След дълго мълчание капитанът нанесе удара, от който най-много се бояха.

— Струва ми се, че нещо подобно се е случило и на вашия брат — рече той — преди шест месеца, когато се прибирал в къщи, към единадесет часа… Вярно ли е?

— Не съм чувал такова нещо — измънка Джузепе.

— Не искат да говорят — намеси се старшията, — дори и да знаят, че ще ги изтрепят един по един, пак няма да говорят: ще се оставят да ги изтрепят…

Капитанът махна с ръка и го прекъсна:

— Слушай — рече той, — оттатък чака една жена…

— Веднага ще я повикам — отвърна старшията малко обиден.

— Друго няма какво да ви казвам — продължи капитанът, — аз вече ви казах много неща, а вие нищо не ми казвате… Преди да си отидете, искам всеки от вас да напише на този лист името и презимето си, място и дата на раждането и адреса си…

— Аз пиша бавно — рече Джузепе Коласберна. И другите също казаха, че пишат бавно и с мъка.

— Няма значение — отвърна капитанът, — имаме време.

Той запали цигара и внимателно проследи усилията на съдружниците от „Санта Фара“ върху листа: те пишеха така, сякаш писалката тежеше като компресор — в несигурните им и треперещи ръце писалката наистина вибрираше като компресор. Когато свършиха, той позвъни за дежурния. Дежурният влезе заедно със старшията.

— Изпрати господата! — заповяда капитанът.

„Господи, как умее да се отнася с хората!“ — отново си помислиха съдружниците. И излязоха зарадвани, забравили за траура си, защото се отърваха почти леко — все пак на листа останаха ония „ченгели“, които капитанът ги накара да напишат — и затова, че един началник на карабинерите ги беше нарекъл „господа“. Искаше им се да се затичат, както децата се втурват към изхода на училището.

През това време капитанът сравняваше почерка на всеки един с почерка на анонимното писмо. Той бе уверен, че някой от тях е написал писмото; и независимо от неестествения наклон и разкривените букви нямаше нужда от графолог, за да се установи, че авторът е Джузепе Коласберна. Значи, сведенията, които се даваха в писмото, бяха достоверни.

Старшията не можеше да разбере защо капитанът изучава толкова усърдно написаното.

— Все едно, че стискаш брус, не пуска нищо — заяви той, намеквайки за братята Коласберна и съдружниците им, за цялото село и за цяла Сицилия изобщо.

— Все нещо пуска — рече капитанът.

„Щом ти си доволен, значи, всички ще са доволни“ — помисли си старшията, който за свое удоволствие се обръщаше мислено на „ти“ дори и към главнокомандуващия.

— А оная жена? — запита капитанът, като се канеше да тръгне.

— Мъжът й — отвърна старшията — оня ден отишъл на къра да подрязва дървета и още не се е върнал… Сигурно е останал на гощавка в някое стопанство на тлъсто агне и винце и е заспал в плевника мъртво пиян… Тази вечер ще се върне, главата си залагам.

— Още оня ден?… Ако бях на твое място, щях да започна разследване — заяви капитанът.

— Слушам, ще започна разследване — отвърна старшията.

 

 

— Не ми харесва — рече мъжът, облечен в черен костюм, и по загорялото му умно и загадъчно лице се появи изражение като на човек, който яде кисели сливи и го хваща скомина. — Съвсем не ми харесва — добави той все с тази гримаса на отвращение.

— Но и другият, който беше преди този, пак не ти се харесваше. Да не искаш да ги сменяме на всеки петнадесет дни? — запита усмихнат русият елегантен мъж, който седеше до него; и той беше сицилиец и само по външност и по маниери се отличаваше от първия.

Двамата разговаряха в едно римско кафене: в тихия розов салон имаше много огледала, полилеи, подобни на огромни букети цветя, и една пълничка мургава гардеробиерка, която под черната си престилка приличаше на сочен плод в ципицата си. „Не да й я съблечеш, а да я разпориш, както е на нея“ — мислеха си двамата мъже — русият и мургавият.

— Оня не ми харесваше заради историята с разрешителното за носене на оръжие — отвърна мургавият.

— А преди него имаше друг, който не ти се харесваше заради историята с интернирането.

— Че да не е дребна работа интернирането?

— Зная, че не е дребна работа. Ала по една или друга причина никой не ти се харесва.

— Но сега работата е съвсем друга: вие трябва да се чувствувате повече засегнат от мен, че един такъв човек е изпратен в нашия край… Той е бил партизанин и при тая сбирщина от комунисти, каквато имаме в Сицилия, пращат един бивш партизанин. Ето затова, нашите работи ще се провалят…

— Сигурен ли си, че той защищава комунистите?

— Ще ви разправя само един случай. Вие знаете как вървят работите в серните мини сега. Проклинам часа, в който влязох в съдружие със Скарантино, в сярната мина, която вие знаете. Вече вървим към разорение, цялата ми кръв, малкото капиталец, който имах, го погълна мината.

— Значи, ти си разорен — рече русият мъж недоверчиво и насмешливо.

— Ако не съм напълно разорен, това го дължа на вас и на правителството, което, трябва да се признае, се е загрижило за кризата в серодобива…

— Правителството тъй се е загрижило, че с парите, които взема, може да плаща надниците на работниците справедливо и редовно, без да ги кара да слизат в сярната мина… и може би това ще бъде по-добре…

— И тъй, работите се влошават. Разбира се, влошават се за всички: и не само аз трябва да търпя загуби, а и работниците трябва да понесат своето… Ето защо не са получили заплати за две седмици…

— За три месеца — поправи го другият с усмивка.

— Не си спомням точно… А те започнаха да протестират: идват, свирят пред дома ми, ругаят — просто ме е срам да ви повторя какво викат — неща, за които заслужават да ги убиеш… Значи, аз отивам при него за помощ, а знаете ли какво ми казва той? „Днес ял ли сте?“ — „Ял съм“ — казвам. — „А вчера?“ — пита той. — „И вчера“ — казвам аз. — „И вашето семейство не гладува, нали?“ — пита ме той. — „Благодаря на бога, казвам, не гладува.“ — „А тия хора, които са дошли да вият пред вашия дом, дали са яли днес?“ — За малко да му кажа: „Какво ме е еня дали са яли, или не?“, но от учтивост отвръщам: „Не зная“. — А той ми казва: „Трябва да се осведомите.“ — „Аз съм дошъл при вас, казвам, защото стоят пред къщата ми и ме заплашват: жена ми и дъщерите ми не могат да отидат на черква.“ — „О, казва, ще ги пуснем да отидат на черква, за това сме тук… Вие няма да платите на работниците, но ние ще пуснем жена ви и дъщерите ви да отидат на черква“ — заявява той и ме поглежда така, че ме засърбяха ръцете, нали знаете колко съм избухлив…

— Ай, ай, ай! — постепенно извиси глас русият мъж и в тона му пролича, че съчувствува на другия, но същевременно го съветва да бъде благоразумен.

— Сега нервите ми са издръжливи като въжета на пристанищен крик: не съм като преди тридесет години. Но питам аз: къде се е чуло и видяло един полицай да говори така на почтен човек? Той е комунист, само комунистите приказват така.

— За съжаление не само комунистите, но и в нашата партия има хора, които говорят така… Ако знаеш каква борба трябва да водим всеки ден, всеки час…

— Зная и затова заявявам открито: и те са комунисти.

— Не са комунисти — рече тъжно замислен русият мъж.

— Щом не са комунисти, достатъчно е папата да каже това, което трябва, но да го каже ясно и твърдо, и те ще се смразят.

— Не е така просто… Но да оставим това настрана: да се върнем към нашите работи. Как се казваше този… комунистът?

— Струва ми се, Белоди: командува карабинерската рота в К., от три месеца е там и вече направи поразии. Сега си пъха носа в предприемаческите работи. Комендатор Дзарконе и той разчита на вас. „Да се надяваме, ми каза той, че господин депутатът ще го върне да си яде качамак.“^[1]

— Скъпият ми Дзарконе — рече депутатът, — как е той?

— Би могъл да бъде и по-добре — отвърна мургавият двусмислено.

— Ще направим да се чувствува по-добре — обеща депутатът.