Леонардо Шаша
Денят на кукумявката (2)

Пред капитан Белоди, командир на полицейската рота в К., седеше доносникът от С. Капитанът бе накарал да го повикат с необходимата предпазливост, за да узнае какво мисли той за убийството на Коласберна. Обикновено когато в селото се случеше нещо сериозно, доносникът незабавно се представяше сам, ала този път трябваше да го викат. Той беше осъждан; непосредствено след войната бил крадец на овци, а сега, доколкото се знаеше, беше само посредник на лихварите. От една страна, той беше доносник по призвание, а, от друга, защото си въобразяваше, че така ще упражнява безнаказано занаята си; занаят, който в сравнение с въоръжените обири той считаше за честен и почтен, подходящ за глава на семейство. Кражбите си в миналото той обясняваше като прегрешения на младостта; и така без нито една лира собствен капитал, с чуждите пари, които минаваха през ръцете му, сега той успяваше да издържа жена си и трите си деца; слагаше нещо и настрана, за да може утре да го вложи в някаква дребна търговия; цял живот той беше мечтал да застане зад търговския тезгях и да мери платове. Но с тия прегрешения на младостта и с факта, че е бил в затвора, бе свързан с лекия и доходен занаят, който упражняваше: защото ония, които му поверяваха парите си, почтени и незаподозрени в нищо хора, обичащи социалния ред и църковното песнопение, разчитаха на неговия „авторитет“, за да може длъжниците им да не пропускат сроковете на плащанията и да запазят тайната. И наистина благодарение на страха, който посредникът умееше да всява („Оставил съм си палтото в затвора“ — имаше обичай да казва той шеговито или заплашително, което означаваше, че ако очисти някого, ще се върне да си го вземе, макар че в действителност само при мисълта за затвора го избиваше студена пот), длъжниците плащаха в определения срок със сто на сто лихва; а редките отсрочки се правеха с прогресивна лихва; например: някой получаваше заем и си купуваше муле, за да обработва късчето земя, която притежава, но само след две години кредиторът му вземаше и мулето, и земята.

Ако не беше този страх, който го измъчваше, доносникът можеше да се смята щастлив и заможен, изобщо почтен човек. Но страхът се бе загнездил в него като бясно куче: той виеше, задъхваше се, запенваше се и внезапно крещеше в съня си, а отвътре, в черния дроб, в сърцето, все нещо го хапеше. За непрекъснатите парливи болки в черния дроб и за внезапното мъчително биене на сърцето, което подскачаше като жив заек в устата на куче, лекарите му бяха определили диагноза и му бяха предписали лекарства, които можеше да нареди на цял шкаф. Но лекарите не знаеха нищо за неговия страх.

Той седеше пред капитана и нервно премяташе каскета си в ръце; извил се беше малко встрани, за да не го гледа в лицето; а през това време кучето отвътре го хапеше, ръмжеше и хапеше. Вечерта беше студена, в кабинета на капитана една малка електрическа печка разпръсваше толкова слаба топлина, че те обземаше още по-голям студ сред тази просторна, почти празна стая, постлана със старинни валенциански плочи, които поради цвета на глечта си и поради студа изглеждаха като от лед. Ала доносникът се обливаше в пот, струваше му се, че го обгръща студен саван; студен саван, метнат върху изгарящата рана, която някоя „ловна пушка“ щеше да запали в тялото му.

Още щом узна за убийството на Коласберна, доносникът намисли какво да лъже пред карабинерите. И при всяка подробност, която сега добавяше, при всеки нов щрих, като художник, който се отдръпва от картината, за да види резултата от нанесения детайл, той си казваше: „Превъзходно! Няма какво повече да се добавя!“ Но отново сякаш се приближаваше, за да нанася щрихи и да добавя, и докато разказваше на капитана, още по-трескаво оцветяваше и допълваше картината.

Ала капитанът знаеше от личното досие на доносника Калоджеро Дибела, по прякор „Попчето“, че измежду двете разклонения на мафията в селището (обясниха му, че ги наричат „коски“, което означава гъста корона листа на ангинар) този човек беше приближен, ако ли не и замесен, в оня клон, който несъмнено имаше отношение, макар и недоказано, към предприемаческата работа; докато другото разклонение, основано от по-млади и по-безстрашни хора, имаше работа с контрабандата на американски цигари, защото С. беше приморско селище. И така той очакваше лъжливите сведения на доносника, но все пак мислеше, че ще бъде полезно да го понаблюдава как ще се държи, докато лъже.

Капитанът слушаше, без да го прекъсва, и като кимаше от време на време одобрително, още повече го смущаваше. В същото време Белоди мислеше за ония доносници, чиито кости сега лежаха под тънкия слой пръст и сухи листа из дебрите на Апенините; жалки хора, окаляни от страх и пороци, те поставяха на карта живота си и по острието на лъжата, лавирайки между партизаните и фашистите, непрекъснато играеха своя смъртен танец. Единственото човешко нещо, останало у тях, беше тази продължителна агония, в която бяха тласнати от подлостта си; заради този страх от смъртта те ежедневно излагаха живота си на опасност; докато най-сетне удряше часът на окончателната, на истинската им смърт и двойствената им игра, ежечасното им умиране секваше.

И доносникът от С. бе поставил на карта живота си: някой ден едното или другото разклонение на мафията щеше да го ликвидира — с изстрел от двуцевка или с откос от автомат — защото двете разклонения се различаваха и в употребата на оръжието. Но между мафията и карабинерите, между които той играеше своя хазарт, смъртта можеше да дойде само от едната страна. Тук, при карабинерите, не го заплашваше смъртта; тук беше този рус, грижливо избръснат мъж, пристегнат в мундира; този мъж, който изяждаше буква „с“, когато говореше, който не повишаваше тон и не го угнетяваше с презрението си; и все пак той представляваше закона — опасен като самата смърт; доносникът не мислеше, че законът се поражда от разума, че представлява самия човешки разум; за него законът беше олицетворен в един човек и зависеше от неговите мисли и настроения, от одраскването му при бръснене или от хубавото кафе, което е изпил; за доносника законът беше нещо съвсем безразсъдно и всеки момент зависеше от този, който заповядва: от общинския пазач или старшията, от квестора или съдията — изобщо от този, в чиито ръце е силата. Доносникът никога не беше вярвал и не можеше да повярва, че писаните закони са неизменни и еднакви за всички: на света имаше богати и бедни, образовани и невежи хора и между тях стояха носителите на закона, които упражняваха властта си над едните, а другите трябваше да закрилят и защищават. Между богатите и бедните, между образованите и невежите имаше стена, преграда от бодлив тел. И този човек, който бе извършвал кражби и бе изтърпял присъда, който служеше на мафията и посредничеше на лихварите, който шпионираше, сега търсеше само един процеп в стената, една пролука в бодливата преграда. Скоро щеше да има в ръцете си малък капитал и щеше да си отвори дюкян; най-големия си син той беше дал да учи в семинария, за да стане свещеник или пък да излезе, преди да са го ръкоположили, и да стане адвокат — по-добре, отколкото поп. Премине ли се стената, законът вече не е страшен. И колко хубаво щеше да бъде да гледа оттам ония, които са останали зад стената, зад бодливия тел! И тъй, терзан от страх, мечтаейки за своето бъдещо спокойствие, изградено върху низости и безчестие, той все пак малко се поуспокояваше. А в това време някъде се лееше смъртоносният куршум за него.

Но капитан Белоди, който бе роден в Парма, в областта Емилия, републиканец по силата на семейните си традиции и поради лични убеждения, се бе заел с тъй наречения в миналото „военен занаят“. Той изпълняваше службата си в полицейския корпус с вярата на човек, участвувал в революция, която бе установила своя закон за свобода и справедливост — закона на републиката, — на който той служеше и заставяше другите да зачитат. И ако той все още продължаваше да носи мундира, надянат поради непредвидени обстоятелства, ако все още не бе напуснал службата си, за да стане адвокат — професия, която му бе предопределена, — то това беше само защото с всеки изминат ден служенето на закона на републиката ставаше все по-трудно. Доносникът би се объркал, ако знаеше, че пред него седи един човек, един карабинер, при това офицер, отнасящ се към собствената си власт, както хирургът към ланцета — инструмент, който трябва да се употребява предпазливо, точно и уверено; един човек, който считаше закона и всяко действие на закона като въплъщение на справедливостта. Изобщо неговият занаят беше труден и горчив; а доносникът считаше Белоди за щастлив, изпълнен с онова щастие, което дават силата и самовластието и което е толкова по-голямо, колкото по-силни са страданията, причинени от теб на другите хора.

Попчето развиваше пред капитана своята лъжлива версия, тъй както продавачът в магазина развива топовете басма пред очите на селянките. Прякорът, който носеше, произлизаше от неизчерпаемото му и лицемерно сладкодумство. Но сега, пред мълчанието на капитана, неговата хитрост сякаш се пропукваше и думите му звучаха пискливо и плачевно: лъжливата версия ставаше все по-непоследователна и неправдоподобна.

— Не мислите ли — запита по едно време капитанът спокойно, с дружески и доверчив тон, — не мислите ли, че по-полезно ще бъде да се потърсят причините в други обстоятелства? — От гърленото емилианско произношение на буквата „с“ последната дума прозвуча неясно и като че увисна сама във въздуха; това отвлече доносника за миг от неговите тревоги.

Попчето не отговори.

— Не мислите ли, че Коласберна може да е убит, да речем, поради някакви причини, свързани с професионалните интереси? Затова, че не е приел известни предложения, затова, че независимо от заплахите той е продължавал да наема всички търгове, които може да изпълни?

Ония, които по-рано, преди капитан Белоди, седяха в този кабинет, обикновено се обръщаха към доносника с въпроси, чийто явен смисъл или заплашителен тон го караха да си представя, че ще бъде интерниран под полицейски надзор или даден под съд за лихварство и това внушаваше на Попчето не страх, а известна увереност; отношенията им бяха ясни — полицаите го принуждаваха да върши подлости и той трябваше да извърши това, което бе достатъчно, за да ги успокои и да им се подмаже. Но с такъв човек, който ти говори любезно и доверчиво, нещата стават другояче. Затова на въпроса на капитана той отвърна с едно неопределено движение на ръцете и главата, което означаваше „Да, възможно е.“

— А вие — продължи капитанът, без да променя тона си — не знаете ли някой, който е заинтересован в тези работи? Думата ми е не за тези, които наемат търгове, а за ония хора, които не работят в бранша, но имат сметка да оказват помощ, да покровителствуват… За мен е достатъчно да узная името на човека, който преди няколко месеца е направил известни предложения на Коласберна. Нали разбирате, само предложения и нищо повече…

— Не зная нищо — отвърна доносникът и неговото шпионско вдъхновение, поощрено от любезността на капитана, се издигна високо като чучулига и изпя радостни трели за това, че можеше да причини страдания на други хора. — Не зная нищо, но като се мъча да отгатна така наслуки, струва ми се, че предложенията ги е направил Чичо Ла Роза или Саро Пицуко… — Сега стремителният радостен полет се превърна в падане, падане на камък, насочен към центъра на неговото същество, на неговия страх.

 

 

— Пак има запитване в парламента — заяви негово превъзходителство. — „Известно ли ви е за последните кървави събития в Сицилия и какви мерки смятате да предприемете“ и така нататък, и така нататък… Както винаги пак от комунистите. Вероятно имат пред вид убийството на оня предприемач… как се казваше?

— Коласберна, ваше превъзходителство.

— Коласберна… Струва ми се, той беше комунист.

— Социалист, ваше превъзходителство.

— Вие винаги правите тази разлика. Вие сте упорит, приятелю мой, позволете ми да ви го кажа. Комунист, социалист — има ли разлика?

— В сегашната обстановка…

— За бога, не ми обяснявайте! И аз попрочитвам вестници, знаете…

— Но аз никога не бих си позволил…

— Отлично… Значи, за да не се допусне този…

— Коласберна.

— … този Коласберна да се превърне в мъченик за комунистическата… извинете… за социалистическата идея… веднага да се установи кой го е убил, веднага, незабавно, за да може министърът да отговори, че Коласберна е жертва на користни цели или на ревност и че всичко това няма нищо общо с политиката.

— Следствието върви добре. Несъмнено убийството е дело на мафията и то няма нищо общо с политиката. Капитан Белоди…

— Кой е този Белоди?

— Командува карабинерската рота в К., в Сицилия е от няколко месеца.

— Ето, стигнахме до най-важния въпрос! Отдавна трябваше да ви говоря за този Белоди. Той, драги приятелю, е човек, който навсякъде вижда мафия, той е от тези северняци, на които главата им е пълна с предразсъдъци и още щом слязат от ферибота, започват да виждат мафиоти по всеки ъгъл… И ако той потвърди, че Коласберна е убит от мафията, тогава ще я оцапаме… Не знам дали сте чели какво е заявил той пред един журналист преди няколко седмици по повод ограбването на оня селянин… как се казваше?

— Мендолѝя.

— Да, Мендолѝя… Наговорил е такива неща, че да ти настръхнат косите. Че мафията съществува, че тя е една силна организация и контролира всичко: стадата, зеленчуците, обществените строежи и античните гръцки вази дори… Това за гръцките вази е неокачествимо, достойно за фейлетон… Но за бога, повече сериозност, казвам аз… Вие вярвате ли в мафията?

— Вижте какво…

— А вие?

— Не вярвам.

— Отлично. Значи, ние и двамата сме сицилийци и не вярваме в мафията; а вие, който, струва ми се, вярвате в нея, трябва да се убедите само от този факт. Но аз ви разбирам: вие не сте сицилиец, а предразсъдъците трудно се изкореняват. С течение на времето ще се убедите, че това е само една измислица… Но през това време, за бога, следете внимателно разследванията на този Белоди… А пък вие, щом не вярвате в мафията, помъчете се да направите нещо, изпратете някой, който умее тия работи, който няма да се заяде с Белоди, но който… Ima summis mutare^[1]. Разбирате ли латински? Искам да кажа, не латинския на Хораций, а моя.

 

 

От пет дни бе изчезнал Паоло Николози, по професия градинар, роден в Б. на 14 декември 1920 година, постоянно живущ в С. на улица Кавур № 97. На четвъртия ден жена му, съвсем отчаяна, бе отишла пак при старшията и старшията се зае сериозно с тази работа. Докладът му беше на масата на капитан Белоди и с червен молив бяха подчертани думите: „Улица Кавур № 97“. Капитанът се разхождаше нервно из стаята и пушеше: той чакаше да му донесат от архивата и от прокуратурата сведения за Паоло Николози — дали е бил осъждан, или подвеждан под отговорност.

Изстрелите върху Коласберна бяха дошли от ъгъла на улица Кавур и площад Гарибалди. След като е стрелял, убиецът, разбира се, не е излязъл на площада, където се е намирал автобусът с петдесетина пътници, а на няколко метра от убития — продавачът на кифли. Логично бе да се предположи, че е избягал по улица Кавур. На тази улица, на номер деветдесет и седми, живееше Николози. Било е шест и половина часът сутринта, Николози е трябвало да отиде да подкастря дървета в местността Фондакело — се казваше в доклада, — която отстои на около един час път; може би докато убиецът е бягал по улица Кавур, Николози е излизал от къщи. Той е познал убиеца. Но кой знае и още колко хора са го видели: убиецът можеше да бъде сигурен, че Николози, както и продавачът на кифли, и другите хора ще мълчат — ако се предположи, че той е бил човек от селото или пък просто познат в селото; но едно такова престъпление можеше да извърши само наемен убиец, дошъл отдалеч — в това отношение Америка дава пример.

„Никакви фантазии!“ — го бе посъветвал майорът. Добре, никакви фантазии. Но Сицилия цялата е само фантазия — и как би могъл да се оправиш в нея без фантазия? „Нищо друго, само фактите!“ В случая фактите бяха следните: някой си Коласберна бе убит, докато се качвал в автобуса за Палермо, в шест и половина сутринта на площад Гарибалди; убиецът е стрелял от ъгъла на улица Кавур и площад Гарибалди и е избягал по улица Кавур.

В същия ден, по същото време, друг човек, който живее на същата улица Кавур, е излизал или се е канел да излиза от къщи: той е трябвало да се върне вечерта, както обикновено, в часа на вечерната молитва — така казва жена му, — но не се връща и оттогава има вече пет дни. В чифлика във Фондакело казват, че не са го виждали: очаквали го същия ден, но той не дошъл. Изчезнал с мулето и със сечивата си за работа; по този път от шест-седем километра между вратата на своята къща и чифлика във Фондакело той е изчезнал безследно.

Ако Николози е осъждан или изобщо свързан с престъпния свят, може да се предположи, че е избягал или пък, че са си разчистили стари сметки с него и са заличили всякакви следи. Но ако той не е осъждан, ако няма причини за едно малко или много обмислено бягство, ако е човек, който няма да плаща стари сметки и няма преки или косвени отношения с престъпния свят, тогава неговото изчезване е конкретно свързано с убийството на Коласберна и тук няма никаква фантазия.

Засега капитанът отхвърляше възможността, че в изчезването на Николози може да има пръст жена му: тоест отхвърляше „причините на ревност“, за които винаги се хващаха както мафията, така и полицията.

Още от времето, когато сред стихналата зала оркестърът спира внезапно и от сцената за пръв път се разнася викът: „Убиха Туриду!“, който кара любителите на опера да изтръпнат от ужас, в криминалните статистики на Сицилия — като в комбинациите на „лото“ — се е установило едно постоянно числено съотношение между рогоносците и убитите любовници. Убийството поради ревност се разкрива незабавно и това представлява успех на полицията. За убийството поради ревност наказанието е леко, а това вече е успех за мафията. Животът подражава на изкуството: Туриду Мака, убит от музиката на Маскани и ножа на Алфио, намери мястото си в туристическите карти на Сицилия и по масите за аутопсия. Но понякога ставаше обратното: злото постигаше последователите на Алфио, които биваха убити от нож или от двуцевка, за щастие вече без музика. Ала сега в момента капитан Белоди не се досещаше за това и по-късно щеше да заплати за своята недосетливост с едно „леко мъмрене“.

Подофицерите Д’Антона и Питроне донесоха сведения за Паоло Николози от прокуратурата и от архивата: нямаше нищо, нито присъди, нито следствени дела. Капитанът бе доволен от това и същевременно гореше от нетърпение: искаше незабавно да отиде в С., да поговори с жената на Николози, с някой приятел на изчезналия и със старшията и да разпита хората от чифлика във Фондакело; а след като прецени дали е уместно, да разпита и ония Ла Роза и Пицуко, които доносникът му бе посочил.

Вече бе станало обед. Капитанът нареди да приготвят автомобила и бързо се отправи към бюфета; от възбуждение му се искаше да пее и наистина докато слизаше, той си тананикаше; хапна два сандвича и пи едно горещо кафе, което бюфетчията-карабинер му приготвяше с особено старание и със специално количество кафе; като всеки неаполитанец бюфетчията прилагаше цялото си умение, за да събуди чувство на особено благоразположение у началството.

Денят беше прохладен, но слънчев, пейзажът — съвсем ясен: дърветата, нивите и скалите изглеждаха ледено крехки, сякаш само един порив на вятъра или някакъв тласък можеше да ги строши като стъкло. Дори и въздухът, разтърсван от мотора на малолитражката „Фиат-600“, трептеше като стъкло. Големи черни птици прелитаха наоколо като в стъклен лабиринт: ту изведнъж променяха посоката на полета си, ту се спущаха надолу или се виеха отвесно, сякаш се блъскаха о невидими стени. По пътя нямаше никой. На задната седалка подофицерът Д’Антона държеше автомата с дулото навън от прозореца, пръстът му бе на спусъка. По този път преди един месец беше спрян рейсът, който пътуваше от С. за К., и всички пътници — ограбени. Крадците, все млади момчета, вече се намираха в затвора „Сан Франциско“.

Подофицерът тревожно поглеждаше пътя и мислеше за заплатата си и за разходите, за жена си и за заплатата, за телевизора и за заплатата, за болните си деца и пак за заплатата! Шофьорът-карабинер пък си мислеше за филма „Европа през нощта“, който бе гледал предната вечер: „Нима героят беше истински мъж? Как е възможно? Що за мъж?“ Ала зад тази мисъл, която беше по-скоро зрителна представа, се спотайваше друга, скрита, за да не я разбере капитанът, предизвикана от грижата, че не беше ял в участъка и кой знае дали щеше да свари да се нахрани при карабинерите в С.; но капитанът беше дявол-човек и отгатна мисълта му; каза, че в С. те двамата — подофицерът и шофьорът — ще трябва да се погрижат да хапнат нещо; съжаляваше, че не е помислил за това, преди да тръгнат. Шофьорът се изчерви и си помисли: „Добряк е, ама чете мислите в главата ми“, защото това не беше за пръв път. Подофицерът пък заяви, че няма апетит и може да не яде чак до следващия ден.

В С. старшията, който не бе предупреден за идването им, изскочи навън да ги посрещне с пълна уста, цял почервенял от изненада и раздразнение: агнешкото печено, което остана в чинията, щеше да изстине и нямаше да бъде вкусно, а затопляш ли го — става още по-лошо; агнешкото се яде топло, докато още капе мазнината му и ухае на черен пипер. Стига! Да се покаем и да видим какви новини ни носят.

И новини наистина имаше. Старшията кимна одобрително, но в действителност не беше напълно убеден, че между убийството на Коласберна и изчезването на Николози има някаква връзка. Нареди да повикат двама-трима приятели на Николози, щурея му и вдовицата; точно така каза на карабинера — „вдовицата“; той не се съмняваше, че Николози е мъртъв: такъв тих човек като Николози не може да изчезне за дълго време, освен ако е мъртъв. Докато чакаха, старшията предложи на капитана да хапне. Капитанът отказа, като заяви, че вече е ял. „Аха, значи, ти си се наял“ — помисли си старшията и раздразнението му застина като лойта около агнешките котлети.

Вдовицата беше хубавичка: косите й бяха кестеняви, очите черни, лицето нежно и ведро, но на устата й трепкаше лукава усмивка. Не беше свенлива. Говореше на разбираем диалект и не стана нужда старшията да превежда на капитана; капитанът питаше самата жена за значението на някои думи и тя от време на време успяваше да намери италианската дума или с някой израз пак на диалект обясняваше неразбраното. В живота си капитанът бе срещал много сицилийци — между партизаните, а после сред карабинерите; той бе чел Джовани Мели с бележките на Франческо Ланца и стиховете на Иняцио Бутита с преводите на Куазимодо.

В оная утрин мъжът й станал към шест часа. Тя го чула, че става, без да запали лампата, за да не я разбуди: така правел всяка заран, той бил много внимателен съпруг; тя каза точно така „беше“ — относно съдбата на мъжа си тя очевидно споделяше мнението на старшията. Но тя както всяка заран се събудила; и както всяка заран му казала: „Кафето ти е готово в бюфета, трябва само да го стоплиш“ и отново заспала, всъщност не заспала, а се унесла в полудрямка. Чувала, че мъжът й ходи из кухнята, после го чула да слиза по стълбите и да отваря откъм пътя вратата на яхъра. През това време, докато мъжът й оседлавал мулето — пет-десет минути, — отново заспала; разбудил я металически звук: мъжът й се бил върнал горе да вземе цигарите си и опипвайки в тъмното върху нощното шкафче, съборил малкия сребърен медальон, във форма на „сърце господне“, подарък от леля й — нейна леля, игуменка в манастира „Света Дева“. Тя била вече почти съвсем будна и запитала: „Какво става?“ Мъжът й отвърнал: „Нищо, спи, спи! Бях забравил цигарите си.“ — „Запали лампата“ — рекла тя, защото сънят й бил вече нарушен. Мъжът й казал, че няма нужда от светлина, а после я запитал дали е чула наблизо два изстрела, или той я събудил, като свалил, без да иска, медальона; защото той бил такъв човек — можел цял ден да се измъчва, задето я събудил: обичал я наистина.

— А вие чухте ли двата изстрела?

— Не, аз спя леко и чувам шумовете в къщи, стъпките на мъжа ми, ала навън може да пускат ракети в чест на света Розалия, пак няма да се събудя.

— А после какво стана?

— После аз запалих лампата, малката лампа, която стои до леглото ми. Надигнах се в леглото и запитах какво се е случило, защо са стреляли. Мъжът ми отвърна: „Не знам, но видях да тича…“

— Кого? — запита капитанът, обзет от неочаквано вълнение, и се наклони към жената.

Внезапна уплаха разстрои чертите на лицето й и за миг жената стана грозна.

Капитанът се облегна отново на стола и повтори:

— Кого?

— Той каза някакво име, което не си спомням, или може би някакъв прякор. Да, ако си го припомня, може би ще излезе прякор.

Тя употреби думата „инджуриа“ и за пръв път капитанът се възползува от преводаческите способности на старшията.

— Това значи обидно прозвище — обясни старшията, — тук почти всички имат прозвища, повечето от които са много оскърбителни.

— Може да е било прякор — рече капитанът, — но може да е било и някое странно презиме, подобно на прякор… Вие не сте ли чували преди това никога презимето или прякора, който произнесе вашият мъж?… Помъчете се да си спомните: това е много важно.

— Комай не съм го чувала никога преди това.

— Помъчете се да си спомните… А докато си спомните, разправете ми какво друго каза или направи вашият мъж.

— Не каза повече нищо, излезе.

От няколко минути — от оня миг, когато жената внезапно показа, че се изплаши — върху лицето на старшията бе застинала гримаса на заплашителна недоверчивост. Според старшията сега беше удобният момент да засили страха й, така да я изплаши, че да я принуди да каже това име или прякор. Че се е запечатило в ума й — запечатило се е — в това той не се съмняваше, както не се съмняваше, че има бог. Но капитанът бе станал необикновено любезен. „Той комай си представлява, че е Арсен Люпен?“ — мислеше си старшията и в далечните си читателски спомени бъркаше крадеца с полицай.

— Помъчете се да си спомните този прякор — рече капитанът, — а през това време старшията ще бъде така любезен да ни почерпи с кафе.

„Сега пък и кафе — помисли си старшията, — вярно е, че не бива да я хока, ама пък и кафе отгоре…“ — ала отвърна:

— Слушам.

Капитанът заговори за Сицилия, която била най-красива там, където е най-стръмна и най-гола. И за сицилийците, които били умни хора: един археолог му разправял с каква сръчност, старание и внимателност умеят да работят селяните в разкопките — по-добре от подготвените работници от север. И не било вярно, че сицилийците са мързеливи, непредприемчиви.

Донесоха кафето, а той все още говореше за Сицилия и за сицилийците. Жената изпи кафето на малки глътки, с такъв изящен маниер, сякаш не беше съпруга на градинар.

Преглеждайки литературната панорама на Сицилия, от Верга до „Гепардът“, капитанът се беше спрял върху този особен литературен жанр, към който, както казваше той, принадлежат прякорите, изразяващи често само с една дума цял характер.

Нито жената, нито старшията разбираха добре това, което слушат. Но някои неща, които умът не разбира, разбира ги сърцето; и в техните сърца на сицилийци думите на капитана отекваха като музика. „Приятно е да го слушаш, когато говори“ — помисли си жената, а старшията си рече: „Колкото за приказки, бива те, умееш да приказваш по-добре и от Терачини.“ Според старшията, като се оставят настрана политическите му убеждения, Терачини беше най-големият оратор, когото бе слушал на всички митинги, на които ходеше по служебно задължение.

— Има прякори, които изразяват външните черти или недостатъци на човека — продължаваше капитанът, — а други — моралните му качества. Има трети, свързани с някое забележително събитие или приключение в живота му. Освен това съществуват и наследствени прякори, разпространени върху цялото семейство, нанесени дори и в общинските регистри за имотното състояние… Но да започнем поред! Прякори, които изразяват външни черти или недостатъци, най-обикновените са: Едноокия, Куция, Сакатия, Левака… Онова, което каза мъжът ви, не приличаше ли на тези?

— Не — отговори жената и поклати глава.

Капитанът продължи.

— Други изразяват приликата с животни, дървета, предмети… Например Котето — за човек, който има сиви очи или нещо друго, което го прави да прилича на котка… Познавах едного, когото наричаха Тополата, защото беше много висок и трепереше, когато ходи: така ми обясниха… После с предмети: да видим някои прякори, които изразяват прилика с предмети…

— Аз познавам едного, когото наричат Бутилката — заяви старшията, — и наистина мяза на бутилка.

— Ако разрешите — намеси се карабинерът Спозито, който седеше неподвижен и го бяха забравили изобщо, — ако разрешите, и аз мога да ви кажа такива прякори: Фенера, за човек, който има изпъкнали очи; Варената круша, за някой, който е поразен от не знам каква болест; Кайсията, не знам как да го обясня, може би заради безизразното му лице; Просфората, защото има бяло и кръгло лице като просфора…

Старшията се изкашля многозначително: той не позволяваше в негово присъствие да се прави шеговит намек за лица и неща, които така или иначе са свързани с религията. Спозито млъкна.

Капитанът погледна въпросително жената. Тя поклати глава няколко пъти отрицателно. Старшията се наведе напред и я загледа гневно — очите му се бяха превърнали в две воднисти цепнатини. Жената трепна и внезапно произнесе: „Дзекинета“, сякаш името бе изплувало в паметта й изведнъж.

— Дзекинета — сицилийска хазартна игра — преведе веднага Спозито, — играе се с карти…

Старшията го изгледа сърдито: урокът по филология бе свършил, сега вече знаеха името и нямаше значение дали то означава хазартна игра, или светец от рая. От възбуждение сега в ушите му отекваха победоносно ловни рогове — най-сетне узнаха тайната.

Ала капитанът неочаквано усети пристъп на мрачно униние, чувство на разочарование, на безсилие. Това име или прякор, каквото и да беше, най-после изскочи: но едва в момента, когато жената долови в очите на старшията ужасна закана за насилие и произвол. Може би тя помнеше прякора още оттогава, когато мъжът й го бе произнесъл, и не беше вярно, че го е забравила. Или може би бе изплувал в паметта й при внезапната уплаха и отчаяние. Но ако не беше старшията, ако не беше това въплъщение на насилието — този добродушен, пълен човек, който изведнъж се превръща в лавина от заплахи, — нямаше да стигнат до никакъв резултат.

— Дайте ми време колкото да се обръсна — заяви старшията — и ще узная дали този Дзекинета е оттук. Моят бръснар познава всички.

— Върви — рече капитанът уморено, а старшията се запита: „Какво го прихващат?“

В разочарованието си капитанът бе обзет и от тъга по родния край: слънчевият лъч, който падаше върху писалището и позлатяваше ивицата прах, сякаш огряваше палавите момичета на велосипеди по пътищата на Емилия, филигранните очертания на дърветата по бялото небе и една голяма къща в края на града, там, където започва полето; един дом, който, огрян от светлината на спомена и от залеза, му ставаше още по-мил и скъп, но в който „теб те няма там сега, в часа на древния вечерен обичай“, както бе писал един поет от неговия край за своя умрял брат; и сега, обзет от жалост към самия себе си и от разочарование, далеч от родния край, капитанът се чувствуваше едва ли не като умрял.

Жената го гледаше боязливо, между тях беше слънчевият лъч, който падаше върху писалището и ги разделяше — двамата сякаш бяха безкрайно далече един от друг: капитанът изживяваше някакво чувство за нереалност, а жената — ужасен кошмар.

— Какъв човек беше мъжът ви? — запита капитанът и тутакси откри, че съвсем естествено отправи въпроса така, сякаш оня беше вече мъртъв.

Жената не го разбра, защото бе потънала в собствените си мисли.

— Искам да зная какъв характер имаше, какви навици, какви приятели.

— Добър беше: знаеше само работата и дома. В дните, когато не работеше, отиваше да прекара няколко часа в клуба на земеделските работници. Неделен ден ходехме заедно на кино. Имаше малко приятели, все добри хора: брата на кмета, един общински пазач…

— Никога ли не е имал разправии, спорове за работата, неприятели?

— Никога, напротив, той бе обичан от всички, не беше тукашен, но тук пришелците винаги се чувствуват добре.

— Значи, не беше оттук. А вие как се запознахте с него?

— Той се запозна с мен на една сватба: един мой роднина се женеше за момиче от неговото село, аз бях отишла на сватбата с брат си. Той ме видял там и когато моят роднина се върна от сватбеното си пътешествие, той му поръчал да дойде при баща ми, за да иска ръката ми. Баща ми първо разпитал за него и после говорѝ с мен: „Добър момък е, казва, има златен занаят“, а аз му отвърнах, че не си спомням лицето му дори, че искам да се запозная най-напред. И един неделен ден той пристигна у дома, не за годеж, а така, на гости. Говорѝ много малко и през цялото време ме гледаше, като че беше омаян. „Омагьосан е, казваше моят роднина, сякаш си му направила магия…“ Но той приказваше така на шега. Тогава склоних да се омъжа за него.

— Обичахте ли го?

— Разбира се, нали бяхме женени.

Старшията се върна. Целият ухаеше на бръснарски одеколон.

— Нищо — рече той, отмести се зад раменете на жената и започна да прави някакви неистови знаци на капитана, които означаваха, че трябва да се отпрати жената; че е научил невероятни неща за нея; „Какъв ти Дзекинета — други неща има“ — казваше едната му ръка, размахвана на височината на главата.

Жената бе отпратена. Старшията задъхан изтърси новината, че тя имала любовник: някой си Пасерело, инкасатор в електрокомпанията. Сведението е сигурно, научено от дон Чичо, бръснаря.

Капитанът не изрази учудване, а отново запита за Дзекинета, като по този начин отхвърли стария навик да се обяснява всичко с причините на ревност при едно престъпление, което даваше възможност за това.

— Дон Чичо — заяви старшията — казва, че е изключено да има в селото човек с това презиме или прозвище: а по тия въпроси дон Чичо има последната дума, като касационен съд… И щом той казва, че клетият Николози е бил рогоносец, можем да сложим печат и гербова марка и да бъдем сигурни, че това е така. Значи, трябва да хванем този Пасерело и да го понатиснем малко…

— Не — рече капитанът, — ще направим една малка разходка, ще отидем на гости на твоя колега в Б.

— Разбрано — отвърна старшията, но остана недоволен.

През целия път до Б. пътуваха смълчани покрай спокойното море, в което погасваха багрите на небето.

Намериха старшията в участъка. На масата му на видно място лежеше една папка с документи — личното досие на Диего Маркика, наречен Дзекинета, от няколко месеца освободен от затвора поради амнистия; върху писалището на старшията се виждаше и друга папка с някои секретни сведения относно играта дзекинета, която Маркика имал навика да играе в клуба на ловците: той губел крупни суми и ги плащал с готовност — нещо, което за един безработен земеделски ратай практически би било невъзможно, ако нямаше тайни и несъмнено незаконни доходи.

Роден през 1917 година, Маркика започнал своята кариера през 1935 година с кражба чрез взлом, за което бил осъден. В 1938 година извършил предумишлен палеж; ония, които спомогнали със свидетелските си показания да бъде осъден за кражбата, намерили снопите си изгорени на хармана; поради недостатъчни доказателства бил освободен. През август 1943 извършил въоръжен обир, укривал военни оръжия, участвувал в престъпна организация; съден от американците и после освободен (не беше ясно въз основа на какво). В 1946 е бил член на въоръжена банда: хванат при една престрелка с карабинерите — осъден. В 1951 извършил убийство, но поради недоказаност бил освободен. В 1955 направил опит за убийство при сбиване; осъден. Интересен беше случаят с обвинението в убийство, което е имал през 1951 година: според признанията на неговите съучастници, направени пред карабинерите, убийството е било поръчано; после признанията, разбира се, се стопили в следствения участък като сняг: двамата, които си признали, в съда показали на съдията и на лекарите синини, ожулвания и подутини на ставите, които, разбира се, се дължали на изтезанията в участъка. Любопитно беше, че Маркика, който единствен не проговорил, не бе показал на съдията никаква синина. Един подофицер и двама карабинери били подведени под отговорност затова, че изтръгнали признания с насилие, но били освободени поради „несъставомерността на деянието“. Следователно признанията безусловно са били приети като доброволни, но случаят не е бил преразглеждан или пък може би преписката още се търкаляше от едно място на друго в лабиринта на правосъдието.

Сведенията определяха Маркика като много ловък и предпазлив престъпник, наемен убиец, в когото подстрекателите можеха да имат абсолютно доверие, ала когато играе на карти или пие — способен да избухне неочаквано, както показваше опитът за убийство при сбиване. Към досието му имаше и някакъв доклад на полицията относно един митинг, устроен от депутата Ливини. Ливини се появил на централния балкон на дома Алварес, заобиколен от цвета на местната мафия: от дясната му страна бил деканът на мафиотите дон Калоджеро Гуичардо, а от лявата — Маркика. Произнасяйки своята реч, депутатът заявил дословно следното: „Обвиняват ме, че поддържам връзки с мафиоти и следователно с мафията, но аз ви казвам, че досега не съм успял да разбера какво е това мафия и дали изобщо съществува. И с чиста съвест на католик и гражданин мога да ви се закълна, че досега в живота си не съм познавал нито един мафиот.“ В този момент откъм края на площада, откъм улица Ла Лумия, където обикновено се събирали комунистите, когато техните противници устройвали митинги, прозвучал съвсем ясно въпрос: „А тия до вас какви са? Семинаристи ли?“ Сред тълпата се разнесъл смях, а депутатът, сякаш не чувайки въпроса, започнал енергично да излага своята програма за възстановяване на селското стопанство.

Този доклад, поставен между сведенията в досието на Маркика, служеше като предупреждение за покровителството, на което той можеше да разчита при евентуално арестуване. Старшията от Б. си знаеше работата.

 

 

— Разшавали са се нещо — рече старият, — разшавали са се и това не ми харесва: ченгетата кроят нещо.

— Кроят, вятър — заяви младият.

— Не си втълпявай, че всички полицаи са глупави: има и други, които на такъв като тебе могат да му свалят обувките от краката и ти ще си ходиш бос, без да усетиш… Спомням си, че през тридесет и пета тук имаше един подофицер, който душеше като копой, пък и лицето му беше кучешко… Случеше ли се нещо, веднага попадаше по следите и те хващаше тъй, както се хваща току-що отбито от майка си зайче. Как душеше, този кучи син… той беше роден за полицай, така както някои се раждат за попове или за рогоносци. Да не мислиш, че някой е рогоносец, защото жените му поставят рога, или пък друг става поп, защото в известен момент чувствува призвание към това: така се раждат. Човек не става полицай затова, че трябва да се залови с нещо или пък защото е прочел обявление за набиране на полицаи: става полицай, защото е роден за полицай. Говоря за тези, които са истински полицаи. Но има и такива, горките, които са ангелски души — тях аз не ги наричам полицаи. Един такъв благороден човек като оня старшия, който беше тук през време на войната, как се казваше, оня, дето беше добре с американците? Та нима такъв човек ще го наречеш полицай? Той ни правеше услуги, ама и ние му отвръщахме — цели дамаджани с олио и сандъци с макарони. Благороден човек. Ето, той не беше роден за полицай, но не беше и глупав… Ние наричаме полицаи всички, които носят на фуражките си кралската емблема с огнен пламък и инициалите В. Е.…

— Едно време носеха В. Е.

— Да, вярно е, едно време: аз все забравям, че вече няма крал… Между тях има глупаци, има благородни хора, има и истински полицаи, родени полицаи. Така е и с поповете: нима можеш да смяташ отец Фрацо за поп? Единственото хубаво нещо, което може да се каже за него, е, че е добър баща. Ала отец Спина — това е човек, роден за поп.

— А рогоносците?

— Сега ще ти обясня и за тях. Някой разкрива любовните връзки на жена си и в къщи се леят кърви — такъв човек не е роден рогоносец. Но друг се преструва, че нищо не вижда или се примирява да бъде рогоносец — това значи, че е роден рогоносец… Сега ще ти кажа какво значи роден полицай. Пристига някой полицай в селото, ти започваш да се сближаваш с него, да му правиш услуги, да се подмазваш. Ако е женен, ходиш му на гости с жена си и жените ви стават приятелки. След като сте станали приятели, хората ви виждат все заедно и си мислят, че нищо не може да ви раздели. И ти започваш да се заблуждаваш, че той те смята за любезен човек, с добри чувства, човек, който му доказва приятелството си. Но за него ти си оставаш това, което е научил от книжата, скрити в канцеларията му. Щом веднъж си нарушил закона, той гледа всеки миг на тебе като на престъпник, дори и тогава, когато пиете кафе в гостната. И извършиш ли нещо нередно, макар и съвсем дребно, макар и да сте били сами двамата и да не е видял и господ, той като нищо ще те глоби. А представи си, ако извършиш нещо по-голямо… Спомням си, че през двадесет и седма година тук имаше един старшия, който влизаше и излизаше в къщата ми като у дома си: нямаше ден жена му и децата му да не дойдат у дома. Бяхме толкова близки, че малкият му син, дете на три години, викаше на жена ми „леля“. И един ден ето ти го пристига у дома с нареждане да ме арестува. Зная, това му е служебно задължение, пък и тогава бяха лоши времена, тук беше Мори… Ала как се държеше той с мене, като че ли никога не сме се виждали, като че ли не сме се познавали… А пък как се отнесъл и с жена ми, когато отишла в участъка да научи нещо за мене — като бясно куче… Право казва поговорката: „Поведеш ли се с ченгетата — приготви си вино и тютюн“. И наистина с този старшия що вино се изпи, що тютюн се изпуши! Пиеше виното ми и ми пушеше цигарите до пресита.

— През двадесет и седма беше фашистко — рече младият, — времената бяха съвсем други: Мусолини поставяше депутатите и управниците, правеше си каквото му скимне. А сега народът избира депутатите и кметовете.

— Народът — изкиска се старият, — народът… Народът си беше рогоносец и рогоносец си остава. Разликата е само в това, че фашизмът бе закачил само едно-единствено знаме на рогата на народа, а демокрацията оставя всеки да развява на собствените си рога какъвто цвят му се харесва… Но да се върна на думите си: съществуват не само отделни хора, родени рогоносци, а и цели народи, които още от стари времена са си рогоносци и това се предава от поколение на поколение…

— Аз не се чувствувам рогоносец — заяви младият.

— Нито пък аз. Но ние, драги мой, ходим по рогата на другите, танцуваме по тях… — Старият стана и подскочи няколко пъти, като се мъчеше да представи равновесието и ритъма на скачането от рог на рог.

Младият се засмя: удоволствие беше да слушаш стария как говори. Понякога хладната и лукава жестокост, с която бе прочут в младостта си, хазартната пресметливост, ловкостта на ума и ръката му, изобщо всички „достойнства“, спечелили му уважението и страха, с които бе обкръжен, сякаш се отдръпваха от него като морето от брега, оставяйки върху пясъка на годините празните раковини на мъдростта му.

„Понякога старият става философ“ — мислеше си младият, който считаше философията за особен род игра с огледала, където натрупаните спомени от преживяното и представата за несигурното бъдеще се отразяват като неясни мисли и криви безформени образи на действителността. Ала в други моменти старият показваше истинския си лик и ето че отново се появяваше твърдият и безмилостен човек, какъвто някога е бил; интересно беше, че именно тогава, когато той произнасяше своите най-сурови и справедливи преценки за живота, от устата му като град се сипеха думите „рога“ и „рогоносци“, употребявани в най-различни значения и окраски, но винаги изразяващи презрение.

— Народ, демокрация — рече старият, като се оправи и седна отново на мястото си, задъхан от демонстрацията на умението си да ходи по чуждите рога, — това са красиви измислици, неща, измислени от хора, които седят по писалищата и знаят да пъхат думите една в друга, а после да пъхнат всички тези думи, с извинение, в задника на човечеството… С извинение, казвам, за човечеството… Гора от рога, по-гъста от гората Фикуца, когато наистина беше гора — ето какво е човечеството. И знаеш ли кой се забавлява да се разхожда по тия рога? Първо, запомни го добре — поповете, второ — политиците, които колкото повече говорят, че са с народа, че обичат народа, толкова по-здраво тъпчат по рогата му, и, трето, такива като мене и тебе… Вярно е, винаги има опасност да стъпиш накриво и да се наденеш на рогата. Опасност има както за мен, така и за поповете, и за политиците… Но дори и да пробият корема ми, рогата са си рога, а този, който ги носи — рогоносец… Доволен съм, дявол да го вземе, дори и да ми е зле, дори да умирам, пак ще бъда доволен, че те са рогоносците… Тъкмо се сетих: съмнявам се в оня рогоносец Попчето, сигурно той има пръст в това размърдване на ченгетата, иначе не може да бъде… Вчера ме срещна и целият пребледня, направи се, че не ме вижда и веднага изчезна… „Аз, казвам му, те оставих да доносничиш, защото зная, че трябва да се яде. Но трябва да доносничиш разумно, да не се нахвърляш срещу «светата черква» — черквата е свята и неприкосновена — значи, да не си посмял да засегнеш свещения възел на другарите си, които представляваш и трябва да пазиш.“

И като продължи да се обръща все към Попчето, сякаш той беше пред него, старият заяви с хладна тържественост:

— Ако се нахвърляш срещу светата черква, аз, драги мой, с какво мога да ти помогна? С нищо… Мога само да ти кажа, че другарите ти ще те заличат от сърцата си.

И двамата останаха за миг смълчани, сякаш четяха заупокойна молитва за човека, който в техните сърца бе вече мъртъв. После старият рече:

— Що се отнася до Диего, ще го изпратя за два-три дни нанякъде да се поразсее, струва ми се, че има сестра в Генуа…