Леонардо Шаша
Денят на кукумявката (3)

Диего Маркика бе арестуван в клуба на ловците в девет часа вечерта.

Старшията от Б. искаше с един куршум да убие два заека, но успя да улучи само единия: той имаше намерение да изненада комарджиите и същевременно да арестува Диего. Ала всички играчи, в това число и Диего, бяха захласнати в играта на най-невинна „брискола“ — очевидно някой бе стоял на пост и беше забелязал приближаването на карабинерите.

Но така или иначе Диего, който отначало се противеше, а после стана покорен, бе поведен към участъка, следван от коментариите на хората. В ушите на Диего и карабинерите тези коментарии звучаха като израз на учудване и съжаление: „Но какво е направил? Нали си гледаше своята работа? Нали не пречеше на никого?“ Ала тайно, от ухо на ухо, всички единодушно изразяваха мнението, че Диего ще прекара остатъка от живота си в родните затвори.

И докато в Б. арестуваха Диего, в С. кабалистичният знак на смъртта вече се приближаваше към Попчето: това беше единствената перспектива — като се изключи безсмъртието на душата, — която му бе отредена.

Последните двадесет и четири часа от своя живот Калоджеро Дибела, наречен Попчето, прекара така, както понякога насън се случва на човек да броди из високи, гъсти и безкрайни лесове, където не прониква светлина и дърветата са бодливи като тръни. За пръв път, откакто бе станал доносник, той бе дал в ръцете на карабинерите една нишка, по която, ако умееха да я дърпат, биха могли да размотаят цялото кълбо от приятелски връзки и материални интереси; кълбо, в което бе вплетена и нишката на неговото съществувание. Досега неговите доноси обикновено засягаха лица, чужди на цялата тази плетеница от приятелски връзки и интереси — лекомислени младежи, които гледат вечер в киното някакъв обир и на следната заран отиват да спрат някой автобус, за да го ограбят; изобщо престъпници на дребно, беззащитни, лишени от покровителство хора. Ала този път работата беше съвсем друга: наистина той бе назовал две имена и единият от посочените — някой си Ла Роза — не влизаше в играта, но второто име беше сигурна, вярна диря. Откакто го бе произнесъл, Попчето нямаше мира: страхът бе проникнал във всяка клетка на тялото му: сега като че бяха стихнали и парливите болки в черния дроб, и мъчителното му сърцебиене.

В кафене „Гулино“ видя Пицуко, който искаше да го почерпи чашка пелин, както много пъти преди това се беше случвало. Отначало Пицуко остана изумен от отказа на Попчето и от бързото му отдалечаване, което приличаше на бягство, а после — тъй като не беше човек с буден ум — през целия ден размишляваше върху постъпката му.

От своя страна Попчето през целия ден се мъчеше да разгадае значението на предложението — горчивото питие той свързваше само със смъртта: за горчиво предателство — горчива смърт. Той съвсем бе забравил за всеизвестното пристрастие на Пицуко към горчивото питие, което според лекаря му бе докарало „цирозата“; разбира се, оня пиеше само сицилийски пелин, производство на фирмата „Братя Аверна“; с това горчиво питие Пицуко подкрепяше все още останалата си вяра на сепаратист, на бивш боец от отрядите на ЕВИС^[1], според думите на самия него, а според полицията само поддръжник на бандита Джулиано.

Мнозина забелязаха смущението на Попчето, неспокойната му походка на човек, който чувствува по петите си ловджийско куче; първи го забелязаха ония, от които се страхуваше и от които искаше да се изплъзне. И после тази среща с човека, който може би вече знаеше или се досещаше какво е казал тайно между стените на полицейския участък. Попчето се бе престорил, че не го вижда и веднага беше свил на ъгъла, но оня го бе видял и проследил с погасналия си поглед, скрит под натегналите клепки. След тази среща доносникът прекара последните двадесет и четири часа от живота си в жестока треска. Неясните мисли за бягство, което, той знаеше добре, беше невъзможно, се сменяха от видението на собствената му смърт. Бягството — това беше продължителният писък на влаковете, полето, което се откриваше от прозореца на вагона, селищата, изплували бавно пред очите му, жените по прозорците с живи цветя; но после неочаквано се появяваше един мрачен тунел, в който колелетата на влака ритмично скандираха думата „смърт“, и черните води на смъртта се сключваха над главата му.

В продължение на три дни със своето неспокойство, с погрешните си стъпки, с очевидните си стряскания и уплахи той беше изкопал сам гроба си, без да съзнава. Сега оставаше само да го блъснат вътре „като куче“ — си мислеше той; но той мислеше, че смъртта ще го сполети заради сторената подлост, за която другите вече знаеха или подозираха, а не затова, че превръщайки се просто в лудост, страхът му бе направил от него истинско въплъщение на извършеното предателство. Двете имена, изплъзнали се от устата му, бяха останали само в паметта на капитан Белоди, който имаше намерение докрай да покровителствува доносника, защото не желаеше да вижда в краката си още един убит. Ала Попчето, чиито нерви бяха вече съвсем похабени от страха, виждаше своя донос да се размотава из въздуха като сновалка.

На третия ден — отреден като последен в живота му — призори, съвсем отчаян, той взе един тънък лист за „въздушна поща“ и написа на капитана две имена, а после думите: „Аз съм мъртъв“; накрая, сякаш завършвайки писмо, добави: „С почитание: Калоджеро Дибела“. Отиде да пусне писмото, докато по улиците нямаше още никой, и после целия ден броди из селото: на десетина пъти се втурва бързо в къщи, решен да се скрие, и още толкова пъти излиза навън с намерението да се остави да го убият; най-сетне при последното решение да се скрие два точни изстрела от пистолет го повалиха пред прага на дома му.

Капитанът прочете неговото писмо, след като вече беше научил за убийството му. Давайки нареждане на старшията от Б. да арестува Маркика, капитан Белоди се бе върнал много уморен в К. направо в квартирата си. Когато го уведомиха за смъртта на Дибела, той слезе в кабинета си и в следобедната поща намери писмото. Остана потресен.

Този човек напущаше белия свят с един последен донос — най-верния и най-сензационния, който някога бе правил. В средата на листа имаше две имена, под тях почти в полето бе написано отчаяното послание, а отдолу — „с почитание“ и подписът. Капитанът бе потресен не от значението на доноса, а от отчаянието и агонията, които бяха накарали доносника да го направи. Последните думи „с почитание“ предизвикаха у него тъжно съчувствие и същевременно болезнена досада: това беше съчувствие и досада на човек, който зад конкретните и отвратителни външни прояви открива неочаквано едно човешко сърце, трагически оголено. Със своята смърт, със своя последен поздрав доносникът сякаш за пръв път бе изпаднал в истинско човешко откровение, което беше неприятно и досадно на капитана, но все пак предизвикваше у него съчувствие и милосърдие.

Внезапно капитанът бе обзет от яростен гняв. Той почувствува в какви тесни рамки го поставяше и принуждаваше да действува законът; и като своите подофицери зажадня за изключителни пълномощия, за неограничена свобода на действие — а той винаги бе осъждал тия стремежи у подчинените си. Ако само за няколко месеца в Сицилия бъдат отменени конституционните права, злото щеше да бъде изкоренено завинаги. Ала тутакси Белоди си спомни за репресиите на Мори, за фашизма и отново овладя чувствата и мислите си. Гневът му обаче не стихваше: това беше гняв на човек, дошъл от Север, гняв, насочен срещу цяла Сицилия — единствената област в Италия, която през време на фашизма се бе радвала на известна свобода — свобода, обезпечаваща живота и имуществото на хората. Сицилийците не знаеха и не искаха да знаят колко други свободи бе коствала тази тяхна „свобода“: в големите съдебни процеси през време на фашизма те бяха видели на подсъдимата скамейка всички ония „донове“ и „чичовци“, могъщи управници и кавалери на короната, лекари и адвокати, които имаха връзка с престъпния свят или го подкрепяха; тогава мекушавите и подкупни съдии биваха уволнявани, услужливите чиновници — премествани. За селяка, за дребния собственик, за овчаря, за миньора от серните мини в Сицилия фашистката диктатура говореше с езика на тази „свобода“. „Може би — мислеше си капитанът — поради тази причина в Сицилия все още има толкова фашисти: те не са виждали палячовщината на фашизма и трагедията, която ние изживяхме след 8 септември. Но не само това е причината, има и нещо друго — в такова състояние, в каквото се намират, на тях им е достатъчна само една «свобода» и просто не биха знаели какво да правят с другите човешки свободи“. Ала това все още не беше ясна и правилна преценка.

И тъй, потънал в размишления, ту ясни, ту объркани поради недостатъчното познаване на въпросите, капитанът вече пътуваше към С. в мрака на нощта, който хладната светлина на автомобилните фарове правеше още по-непроницаем и тайнствен като в безкрайна пещера с лъснали скали и бляскащи видения.

Старшията на С. бе прекарал ужасен ден и го очакваше още по-ужасна нощ: от време на време той чувствуваше как потъва в тихите коварни води на съня. От съседното село бе довел със себе си Маркика, който наистина се показваше спокоен и изглеждаше направо задрямал като кутре на майчината цицка; все тъй спокоен, Маркика бе влязъл в килията на участъка и още преди да затворят вратата, се бе отпуснал на нара като чувал с картофи.

Сякаш не стигаше Маркика, та ето че дойде и още една, последна изненада през този ден — убийството на Попчето. Това вече беше прекалено и можеше да вбеси и най-спокойния човек. Ала старшията, изнемощял от глад и умора, мислеше само за сън.

При това, тъкмо когато отиваше да пие кафе в бюфета, пред прага го спря гласът на капитана. Ето какво значи да си роден под лоша звезда, да не ти върви дори и с началствата! Капитанът влезе заедно с него в бюфета, изпи едно кафе и поиска да плати за двамата, макар че бюфетчията заяви, че за бюфета е чест — той каза точно така безлично: „за бюфета“ — да почерпи господин капитана и господин старшията с по едно кафе. От това старшията кипна още повече и си помисли: „Сега този ще си въобрази, че идвам в бюфета да ям и пия безплатно.“ Капитанът обаче бе зает с други мисли.

Трупът на Попчето, покрит с едно синьо платнище, беше още на паважа. Карабинерите, които го пазеха, повдигнаха платнището: безжизненото тяло се бе свило в мрачната утроба на смъртта като дете в майчина утроба. Той бе написал: „Аз съм мъртъв“ и ето че лежеше мъртъв пред прага на дома си; през затворените прозорци се чуваше тъжният вой на жена му и шепотът на съседките, които бяха дошли да я утешават. Капитанът погледна трупа и направи знак с ръка да го покрият: видът на мъртъвците винаги го бе смущавал, а сега още повече. Той се отправи назад към участъка, последван от старшията.

Планът на Белоди беше такъв: веднага да арестува двамата, посочени от Попчето в последното му донесение, и да проведе разпита на тримата — тия двама и Маркика, който вече беше на сигурно място — поотделно, но почти едновременно, като за целта бе вече хитро обмислил начина и условията, в които трябваше да ги постави.

Старшията считаше, че задържането на Розарио Пицуко е много лесна работа, тоест без евентуални неприятни последици. Ала относно втория, когото доносникът бе имал смелост да посочи едва преди смъртта си, той веднага си представи цялата „одисея“ от беди и неприятности, която щеше да последва и която, отскачайки като гумена топка от стъпало на стъпало все по-надолу, най-сетне щеше да се удари о неговата глава; да, в последна сметка всичко щеше да обере той, старшията Артуро Ферлизи, командуващ полицейския пост в С.; и тъй както се развиваха нещата, сигурно скоро щеше да го сполети това. Съвсем смутен, той доложи почтително на капитана за неприятните последствия. Но капитанът вече бе преценил всичко. Нямаше какво да се прави: магарето се връзва там, дето иска господарят! На старшията Ферлизи му се чинеше, че трябва да върже магарето сред грънци и после цял живот да помни последиците от къчовете.

— Не разбирам, нищо не разбирам! Такъв човек като дон Мариано Арена, такъв благороден човек, отдаден само на семейството си и на църквата!… Пък и вече възрастен, горкият, с толкова болести и грижи на гърба си… И да го арестуват като престъпник, докато, позволете ми да ви го кажа направо, много престъпници се разхождат пред очите ни, тоест по-точно пред вашите очи… О, аз зная, че вие се опитвате да направите много и лично аз високо ценя вашата работа, макар че не на мен се пада да оценявам по справедливост вашата заслуга…

— Благодаря, ние всички правим това, което ни е възможно.

— Не, позволете ми да ви кажа… Когато отиват нощем да хлопат на една почтена къща, да, почтена, измъкват от леглото този нещастен човек, стар и при това болен, завличат го в затвора като някакъв злосторник и хвърлят в смущение и тревога цялото му семейство… Не, това вече е не само несправедливо, но позволете ми да ви го кажа — това е нечовешко!…

— Но има основателни подозрения, че…

— Как и защо основателни? Някой си загубва разсъдъка, праща ви бележка с моето име, вие идвате в късна доба и без да се съобразявате с възрастта ми и с моето минало на почтен човек, ме завличате в затвора като нищо.

— В действителност миналото на Арена не е съвсем безупречно, има някое и друго петно…

— Не е безупречно?… Друже мой, позволете ми да ви заявя като сицилиец и като човек, чиято дейност заслужава все пак вашето доверие, че тук прословутият Мори изстиска кръвта и сълзите на хората… За бога, по-добре да не говорим за тези прояви на фашизма! Трябва да знаете, че аз не хуля фашизма и някои вестници дори направо ме наричат фашист… Но нима във фашизма нямаше нищо добро? Имаше и още как!… А сега тази кучешка шайка, която говори все за свобода и хвърля кал срещу най-неопетнените хора, осквернява най-чистите чувства… Но да оставим това!… Както ви казах, тук Мори беше „бич божи“: минаваше и събираше, дето се вика, „и зряло, и зелено“ — виновни и невинни, престъпници и почтени хора, както му хрумнеше или както хрумнеше на неговите шпиони… Това, друже мой, беше тегло за цяла Сицилия… А сега вие ми разправяте за някакви си петна. Какви петна?… Ако вие познавахте дон Мариано Арена така, както аз го познавам, нямаше да ми говорите това… Той е човек, позволете ми да ви кажа, какъвто рядко се среща! Не говоря за непоколебимата му вяра в бога — това може би вас не ви интересува, макар че не знам дали е правилно, или не, — а за неговата честност, за обичта му към ближния, за неговата мъдрост… Уверявам ви, той е рядък човек, още повече, като се има пред вид, че няма нито образование, нито култура… Ала вие знаете колко по-ценна е чистотата на сърцето от културата… И сега, когато хващате такъв човек като престъпник, позволете ми да ви заявя с цялата си искреност, аз си спомням за времето на Мори…

— Но общественото мнение счита, че Арена е главатар на мафията.

— Общественото мнение… Какво значи „обществено мнение“? Слухове, които се носят из въздуха, слухове, които идват от въздуха и разнасят клевети, ругателства, подло отмъщение… И после какво е това „мафия“?… И мафията е само слух: всеки казва, че я има — никой не знае къде… Слух, само слух, който се носи и отеква в празните глави, позволете ми да ви го кажа… Знаете ли какво говореше Виторио Емануеле Орландо? Макар че не споделям разбиранията му, ще ви припомня неговите думи, които, казани от мен, може би ще прозвучат по-внушително. Той казваше…

— Но мафията, поне по някои прояви, които можах да установя, все пак съществува.

— Огорчавате ме, сине мой, огорчавате ме като сицилиец и като разумен човек, какъвто смятам, че съм… Разбира се, тук няма значение моето обществено положение, което може би недостойно заемам… Но като сицилиец и като разумен човек, какъвто смятам, че съм, аз се възмущавам от тази несправедливост към Сицилия, от тази обида на разума… Обърнете внимание, че за мен думата „разум“ винаги се е пишела с малко „р“… Кажете ми вие самия възможно ли е да се мисли, че съществува такава тайна престъпна организация, толкова широка, толкова стегната и мощна, че да владее не само половината Сицилия, а дори и целите Съединени американски щати. И главатарят й да се намира тук, в Сицилия, да го посещават журналисти и после вестниците да го представят в най-черни краски, горкия… Но вие познавате ли го? Аз го познавам добре: порядъчен човек, примерен баща, трудолюбив. Вярно е, той забогатя, забогатя, но с труд. И той преживя не малко през времето на Мори… Има хора, уважавани заради своите достойнства, заради умението си, заради способността си да се сближават с другите и да си създават искрени връзки на приятелство и симпатия. И това, което вие наричате „обществено мнение“ — вятърът на клеветата, се надига срещу тях и крещи: „Ето главатарите на мафията…“ Но има нещо друго, което вие не знаете: тези хора, посочени ви от „общественото мнение“ като главатари на мафията, притежават едно достойнство, което бих желал да срещна у всички хора и което е достатъчно да спаси човека пред съда божи — те притежават чувство за справедливост… Естествено, инстинктивно, като дар божи… И това чувство за справедливост им спечелва уважение.

— Точно там е работата, че правосъдието е функция на държавата и не бива да се допуска…

— Говоря не за правосъдието, а за чувството на справедливост… Да речем, че ние двамата с вас водиме дело за парче земя, за наследство или за неплатени дългове; идва трети човек и ни помирява, разрешава нашия спор… В известен смисъл той измества държавата — раздава правосъдие… Но знаете ли вие какво би станало с нас двамата, ако продължавахме да водим делото пред вашето правосъдие? Щяха да минат години и години и може би един от двама ни или и двамата щяхме да загубим търпение, да се озлобим и да прибегнем към насилие… С една дума, не вярвам, че един миролюбив човек, един човек, който помирява хората, може да узурпира правосъдието, което държавата е създала и което, за бога, е законно…

— Ако се разглеждат нещата в такава светлина…

— А в каква светлина искате да ги разглеждаме? В такава, в каквато ги е поставил вашият колега, който написа книга за мафията? Та това е цяла измислица, позволете ми да ви го кажа, и никога не съм очаквал подобно нещо от едно длъжностно лице…

— За мене книгата беше много поучителна.

— Съгласен съм, ако с това искате да кажете, че от нея сте научили някои нови неща. Но дали всичко, което се разказва в нея, съществува в действителност — това е съвсем друга работа… Тогава да разгледаме въпроса от друга страна: установявано ли е някога от съда, че съществува такава престъпна организация, наречена мафия, която със сигурност може да се обвини в подстрекателство или осъществяване на дадено престъпление? Намиран ли е някога някакъв документ, някакво свидетелство, някакво каквото и да било доказателство, което да установява сигурна връзка между едно криминално събитие и тъй наречената мафия? Няма такива доказателства. Но ако все пак допуснем, че мафията съществува, аз мога да ви заявя: тя е една организация за тайна взаимопомощ и с нищо не се отличава от масонството. Защо не обвинявате масонството в престъпления? Няма никакви доказателства за престъпната дейност на масонството, няма такива и за мафията…

— Аз искам да вярвам, че…

— Повярвайте на мен! В името на това, което недостойно представям, бог ми е свидетел, че не искам и не мога да ви излъжа… На вас ви е дадена известна власт. Но аз ви казвам: когато насочвате, как да се изразя по-точно — не знам, вашето внимание към хора, уличени от общественото мнение като мафиоти, без да имате конкретни доказателства нито за съществуването на мафията, нито за принадлежността на тия хора към нея, то пред лицето на бога вие извършвате несправедливи преследвания… Тъкмо такъв е случаят с дон Мариано Арена… И за този офицер, който го е арестувал, без да помисли, който е постъпил така лекомислено, недостойно, позволете ми да ви заявя, за традициите на карабинерския корпус, аз бих се изразил на латински с думите на Светоний: „Ne principum quidem virorum insectatione abstinuit“^[2]. Което, преведено на прост език, означава, че дон Мариано Арена е уважаван и обичан от цялото селище, че той е мой любим приятел, а аз, повярвайте ми, умея да подбирам приятелите си. Че при това той е обичан и от депутата Ливини, и от министъра Манкузо…

 

 

Вече беше изтекъл законният срок — двадесет и четири часа от задържането на Маркика; за Арена и Пицуко този срок също беше към края си. Точно в девет часа Маркика започна да хлопа с юмрук по вратата на килията, като викаше, че трябва да се зачитат правата на личността, относно които той беше добре осведомен. Дойде старшията и му съобщи, че с разпореждане на прокурора на републиката срокът на задържането му се продължава на четиридесет и осем часа. И тъй, успокоен, че все пак се спазва някаква форма, Маркика, съвсем нехаещ за съдържанието на обвинението, се изтегна със задоволство на нара. Старшията се върна в кабинета си и се замисли върху факта, че Маркика бе започнал да вика точно в девет часа, а нямаше часовник — часовникът му заедно с портмонето, вратовръзката и връзките на обущата му беше прибран в едно от чекмеджетата на полицейския участък.

В десет часа старшията събуди Маркика и му върна личните вещи. Маркика помисли, че ще го пускат на свобода и по небръснатото му лице — сънливо и загрижено — тутакси засия тържествуваща усмивка. Ала пред портала на участъка стоеше някакъв автомобил: старшията го блъсна вътре, където вече бе седнал един карабинер, а после се качи и друг карабинер. Така че Маркика се озова на задната седалка на малолитражката „Фиат-600“, притиснат между двама карабинери. Тогава той се обърна към старшията и му напомни за правилника на автотранспорта. Старшията, който бе вече седнал до шофьора, остана изненадан и с уклончива любезност отвърна:

— Не сте дебели и тримата.

Пицуко и Арена се намираха в ареста на полицейското управление в К. Капитанът си мислеше, че след като ги подържи цяло денонощие в задушните килии, разпитът, на който трябваше да ги подложи, ще протече по-благоприятно: цял ден и цяла нощ, изпълнени с тревога и неизвестност, не можеше да не окажат въздействие върху тримата арестувани.

Той започна с Маркика.

Полицейското управление се помещаваше в един стар манастир: сградата беше правоъгълна и на всяка от четирите страни имаше по два реда стаи, разделени от коридор, така че прозорците на едните гледаха към вътрешния двор, а на другите — към улиците. Под грижите на неспокойното правителство на сицилиеца Франческо Криспи към тази по-скоро хармонична постройка бе прибавена друга — грозна и безформена, в която са искали да повторят плана на първата с по-малки размери; ала се бе получило нещо като детска рисунка, направена по подобие на инженерски план: вместо вътрешен двор — един осветен кладенец, множество стълбища, свързващи двете постройки, и цял лабиринт от коридори, където човек можеше да се оправи едва след дълга практика. Преимуществото на новата постройка беше в това, че стаите й бяха по-големи: първият етаж бе определен за канцеларии, а вторият — за жилище на началника.

Кабинетът на началника имаше голям прозорец, който гледаше към осветения кладенец; отсреща се намираше кабинетът на лейтенанта със също такъв прозорец: разстоянието между двата прозореца беше толкова малко, че двамата можеха спокойно да си подават книжата от едното помещение в другото.

Писалището на капитана бе поставено така, че Маркика трябваше да седне точно срещу прозореца, а от дясната му страна остана вратата на кабинета.

— Вие сте роден в Б.? — запита капитанът.

— Тъй вярно, господин капитан — отвърна Маркика търпеливо.

— И винаги сте живели в Б.?

— Не винаги. Служих войник, после прекарах няколко години в затвора…

— Предполагам, че познавате доста хора от Б.

— Това е мое родно място, но нали знаете как се случва понякога: отсъствуваш за година-две и като се върнеш — децата вече са пораснали, а старите — остарели още повече… Пък да не говорим за жените: оставяш ги да играят по пътя с орехи, а после ги намираш с деца за полите и дори вече позатлъстели…

— Но все пак не е трудно да познаем връстниците си, хората, с които сме живели в един квартал и с които сме играли като деца, нали?

— Разбира се — рече Маркика, разтревожен повече от спокойния тон на капитана, отколкото от същността на въпросите.

Капитанът замълча за момент, сякаш бе отвлечен от своите мисли. През прозорците Маркика виждаше отсрещния кабинет — празен и осветен; капитанът се бе погрижил в неговия кабинет да запалят само настолната лампа, за да може светлината да пада встрани, където пишеше подофицерът; поради това Маркика виждаше съвсем ясно отсрещния кабинет.

— Вие сигурно сте познавали някой си Паоло Николози?

— Не — бързо отвърна Маркика.

— Невъзможно — добави капитанът. — Вероятно сега не можете да се сетите, защото Николози отдавна е напуснал Б. Но аз ще се помъча да ви помогна… Николози е живял на улица Джусти, която се пресича с улица Монти, където вие, ако не се лъжа, сте живели винаги… Баща му е бил дребен собственик, но се е занимавал с градинарство. И синът се занимава със същия занаят и сега живее в С., където е женен…

— Ето, като ми разправяте тия неща, струва ми се, че си го спомням.

— Радвам се… Не е много трудно човек да си спомни за някои неща и хора, особено ако те са свързани с най-щастливото време от живота, с детството…

— Сега си спомням; играехме заедно, но той беше по-малък от мен. И когато за пръв път ме пратиха в затвора — разбира се, несправедливо, бог ми е свидетел, — той беше още юноша, оттогава не съм го виждал…

— А как изглежда той? Искам да кажа, в лицето, в тялото…

— На ръст е колкото мене, с руси коси и сини очи…

— Има мустачки — уверено продължи капитанът.

— Имаше ги преди — заяви Маркика.

— Кога преди?

— Преди… Преди да ги обръсне.

— Значи, вие сте го виждали и преди, когато е имал мустаци, и после, когато ги е бил обръснал…

— Може би греша… Сега, като си спомням, струва ми се, че го бъркам с някой друг.

— Не — увери го капитанът, — вие си спомняте съвсем точно. Носел е мустаци, преди да се ожени, а после ги обръснал: може би жена му не го е харесвала с мустаци… Значи, вие сте го виждал в Б. Не знам дали напоследък, след като са ви освободили от затвора, той е идвал в Б… възможно е. Или пък сте го срещал в С.?

— Отдавна не ходя в С.

— Странно — заяви капитанът, сякаш бе обзет от внезапна тревога. — Много странно! Тъкмо Николози твърди, че ви е срещал в С. и не разбирам в случая защо той ще трябва да лъже…

Маркика се оплете съвсем: капитанът го гледаше изпитателно, отгатвайки мъките му — неговите мисли сега се мятаха като псе под палещо слънце — в главата му се блъскаха предположения, предчувствия и съмнения, които той с животинския си усет долавяше.

Внезапно се отвори вратата на кабинета и Маркика неволно се обърна: на прага стоеше старшията. Той отдаде чест и заяви:

— Реши се най-сетне.

Зад него беше Пицуко — размъкнат, разрошен и брадясал.

Капитанът махна с ръка и старшията се отдръпна, като затвори бързо вратата. Маркика изпадна в ужас: под ударите на бича Пицуко сигурно се е раздърдорил. В действителност малко преди това Пицуко бе изтръгнат от лоното на съня и съзнанието му бе измъчвано от тревожни съновидения, а не тялото му от побой. После Маркика видя, че в безпощадно осветения отсрещен кабинет влизат Пицуко, старшията и един лейтенант. Щом седнаха, лейтенантът зададе кратък въпрос и Пицуко започна да говори, да говори безкрайно, а старшията да пише и да пише.

Всъщност лейтенантът бе запитал Пицуко как и с какви средства преживява и Пицуко бе започнал да разкрива поучителната история на своя честен и неопетнен живот, изпълнен само с непосилен труд, а старшията Ферлизи — да записва бързо всичко. Но вътре в себе си Маркика сякаш дочуваше гласа на Пицуко, който разправяше историята на неговите двадесет и седем години, прекарани в затвора — двадесет и седем дълги години в затвора „Учардоне“, които дори и господ не би могъл да снеме от плещите на Диего Маркика.

— Защо изобщо — запита капитанът — в случая трябва да се лъже? Не говоря за вас, а за Николози. Защо ще трябва да твърди нещо съвсем незначително, дори глупаво?

— И той не би могъл да каже — отвърна решително Маркика.

— Защо?

— Защото… Защото не би могъл да каже.

— Може би защото вие правилно и основателно предполагате или пък вече знаете, че Николози е мъртъв…

— Жив или мъртъв, за мене е все едно.

— Да, вие сте прав… Николози е мъртъв.

По лицето на Маркика се изписа явно облекчение: това означаваше, че преди потвърждението на капитана той все пак се е съмнявал дали Николози е мъртъв: следователно не той го бе убил. (А в другия кабинет Пицуко дрънкаше ли, дрънкаше. „Ах ти, рогоносец, продажна твар, копеле мръсно, понатупаха те и ти избълва всичко. Но аз ще ти платя за това, аз или друг — все някой ще ти плати…“)

— Да — рече капитанът. — Николози е мъртъв, ала вие знаете, че понякога и мъртвите говорят…

— От трикрака масичка — заяви презрително Диего.

— Не, просто преди смъртта си написват нещо… И Николози, след като ви е срещнал, решил да напише името ви на парче хартия: Диего Маркика, наречен Дзекинета, добавяйки времето и мястото на срещата ви и своето лично мнение, впрочем съвсем очевидно и за нас, че смъртта на Коласберна е свързана с присъствието на Дзекинета в С., в същия час и на същото място, дето е станало убийството… С една дума, написал е едно писъмце, което, като се има предвид фактът, че Николози е вече мъртъв, за съдиите ще бъде много по-важно свидетелство, отколкото устните показания на живия Николози… Каква грешка сте допуснали! Николози оставил на жена си това писмо, което тя трябвало да предаде на нас само в случай, че с мъжа й стане нещо. Сигурен съм, че ако го бяхте оставили жив, той нямаше да посмее да свидетелствува, а още по-малко да ни съобщи за това, което е видял. Каква ужасна грешка сте направили, като сте го убили!…

В отсрещния кабинет Пицуко вече бе млъкнал: подреждайки изписаните листи, старшията караше подлеца да сложи подписа си на всеки лист. После старшията излезе и след миг се появи в кабинета на капитана, за да му донесе листите. Студена пот обля Маркика.

— Не знам — рече капитанът — какво мислите вие за Розарио Пицуко…

— Целият е изтъкан от подлост — заяви Диего.

— Не мога да повярвам, но да приемем, че е така. Защото, струва ми се, че според вас, сицилийците, подлец е оня, който разкрива факти, които, макар и да заслужават справедливо наказание от закона, не бива да бъдат разкривани никога… Да приемем, че е така, че Пицуко е извършил подлост… Искате ли да я чуете?… Чети! — обърна се той към подофицера, като му подаде листите, донесени от старшията. Капитанът запали цигара и с притворени очи загледа Диего Маркика, който се обливаше в пот и тихо стенеше от гняв.

В старателно подготвения фалшив протокол се казваше, че Розарио Пицуко доброволно („Играл е бичът, само бичът“ — си мислеше Диего) признава, че преди известно време, срещайки Маркика, споделил с него мъката си за някакви оскърбления, нанесени му от Коласберна, и тогава Маркика сам се предложил като оръдие на отмъщението; но понеже той, Розарио Пицуко, е човек със здрави морални принципи, съвсем чужд на отмъстителността и насилието, отхвърлил предложението му. Маркика настоявал, дори укорил Пицуко за недостойната му търпеливост по отношение на Коласберна и добавил, че той има лични сметки с Коласберна, който отказал да му даде пари или работа — Пицуко не можеше да си спомни добре, — и някой ден щял да го „духне“; това означаваше, че Маркика ще угаси живота на Коласберна като свещ. Несъмнено той бе осъществил своето намерение. Няколко дни след убийството на Коласберна Пицуко отишъл в Б. по лична работа — нещо във връзка с имоти — и срещнал случайно Маркика, който без подкана му разкрил ужасната си тайна за извършването на две убийства точно със следните думи: „Отидох да духна едного, а трябваше да очистя двама.“ На престъпническия жаргон на Маркика това недвусмислено означаваше извършване на две убийства: едното на Коласберна, другото, според подозренията на Пицуко, на Николози, за чието изчезване се говорело през тези дни. Пицуко се изплашил от опасното откровение и се върнал в къщи съвсем разстроен. Разбира се, той не казал за това на никого, защото, познавайки буйната природа на Маркика, се страхувал за своя собствен живот. На въпроса, защо Маркика именно на него е доверил опасната си тайна, Пицуко бе отвърнал: вероятно Маркика, който дълго време е отсъствувал от тези места, е помислил, че може да се довери на него, защото и двамата имали някакво привидно общо минало — в смутните времена на сепаратисткото движение те се сражавали заедно в отрядите на ЕВИС, но Пицуко поради чисто идейни подбуди, а Маркика само с престъпни цели. После, на въпроса, дали зад Маркика се криеха някакви трети лица или подстрекатели, Пицуко бе отговорил, че не знае, но лично според него това е изключено и причините за престъплението са само в невъздържания характер и престъпните наклонности на Маркика, насочени срещу имота и живота на другите, за доказателство на което свидетелствува целият му живот.

Това беше майсторска фалшификация, съвсем правдоподобна за хора като Пицуко и особено за Пицуко: фалшивият протокол беше плод от усилията и сътрудничеството на трима старшии. Най-мъдрата подробност беше последното твърдение, приписано на Пицуко, че е напълно изключена възможността в това да са участвували подстрекатели. Името на Мариано Арена в този фалшив протокол би било непоправима грешка: една фалшива нота, една неправдоподобна подробност и подозрителният Маркика щеше да прецени и да разкрие играта. Ала точната техника, с която вината се стоварваше надолу, тоест върху Маркика, решително се отричаше собствената вина и се отблъскваше подозрението, че може да има подстрекатели, вся у Маркика тревога и го накара да се увери, че протоколът е истински; дори за миг той не изпита съмнение: гласът на подофицера, който четеше протокола, прилягаше като звукозапис към мълчаливия образ на Пицуко, видян през прозореца.

Маркика бе толкова разстроен и заслепен от гняв, че ако сега в ръцете му паднеше Пицуко, веднага щеше да го очисти. След дълго мълчание той заяви, че при това положение на него не му остава нищо друго, освен да направи като Самсон: „Умрял Самсон, рече той, ведно с дружината си.“ Разбира се, той е готов да разкаже цялата истина за фактите, които това мръсно куче Пицуко бе предал така, както на него му е угодно.

След толкова години той действително срещнал за пръв път Пицуко в Б., в началото на декември миналата година. Пицуко му предложил да очисти Коласберна, който, както той казал, му бил нанесъл страшно оскърбление. За награда му обещал триста хиляди лири. Маркика, пуснат от затвора само преди няколко месеца, искал да се порадва спокойно на свободата си и казал, че не е в състояние да извърши това. Но понеже бил материално много затруднен и Пицуко, настоявайки, му подхвърлил, че има възможност веднага да му даде аванс, а остатъка от обещаната сума — след изпълнение на задължението, и в добавка да му намери работа като полски пазач, Маркика отстъпил. Отстъпил само поради това, той го повтори още веднъж, че бил в нужда. Ужасно нещо е нуждата! Тогава уговорили с Пицуко как да се осъществи убийството: Пицуко обещал да му съдействува, като остави оръжието в една полска къща, собственост на Пицуко, където Маркика трябвало да отиде в нощта преди убийството. От тази полска къща, която била наблизо до селището, Маркика трябвало да мине по предварително установен маршрут и да застане на ъгъла на улица Кавур и площада точно когато първият автобус тръгва за Палермо, тъй като всяка събота Коласберна отивал с автобуса в Палермо. След изстрелите Маркика трябвало да побегне по улица Кавур и да се върне в полската къща на Пицуко, където по-късно щял да дойде и той, за да го откара с автомобил в Б.

Няколко дни преди убийството Маркика отишъл в С. да огледа мястото, където трябвало да действува, и самия Коласберна, за да не стане някакво недоразумение. Тогава Пицуко му определил датата на убийството.

На 16 януари в шест и половина сутринта Маркика, изпълнявайки точно подготвения от Пицуко план, убил Салваторе Коласберна. Но докато бягал, насред улица Кавур се натъкнал на своя земляк Паоло Николози, който го познал и даже му извикал по име. Маркика се разтревожил и обадил за това на Пицуко, когато той дошъл в полската си къща. Пицуко се разярил, започнал да псува, но после, като се поуспокоил, рекъл: „Не се безпокой, ние ще се погрижим.“

С една своя камионетка Пицуко го откарал в махалата Гранчи, на около един километър от Б., ала още преди това му предал остатъка — сто и петдесет хиляди лири, които заедно с аванса правели обещаните триста хиляди.

След няколко дни Пицуко дошъл в Б. и Маркика узнал от него, че няма защо повече да се страхува от Николози, защото той вече щял „да раздава шекерени човечета на децата“ — точно така се изразил Пицуко, намеквайки за местния обичай, при който на задушница децата получават шекерени човечета. От тези думи на Пицуко Маркика разбрал, че Паоло Николози е вече убит.

На въпроса, дали Пицуко е действувал по волята на трети лица, поръчали му да убие Коласберна, Маркика отвърна, че не знае, но според него това е изключено. А когато го запитаха дали думите на Пицуко „Не се безпокой, ние ще се погрижим“ не означават участие и съдействие на други лица, непознати на Маркика, но съучастници на Пицуко, той заяви, че не може да си спомни точно дали Пицуко бе казал: „… ние ще се погрижим“, или „… аз ще се погрижа“. На въпроса, дали знае, или подозира как и къде е бил убит Николози, той отвърна, че това му е съвсем неизвестно.

Докато говореше, Маркика постепенно се бе поуспокоил. Когато капитанът му четеше показанията, той одобрително кимаше с глава и после със задоволство се подписа на протокола. След като обясни всичко във вреда на тази гад Пицуко, без да пощади и себе си, той бе спазил добрия обичай да не замества други хора, които не са гадове. Сега съвестта му беше спокойна и той бе примирен със съдбата си. Може би щеше да прекара остатъка от живота си в затвора: но той беше свикнал с това, за него затворът беше като роден дом, в който се завръщаше на драго сърце след уморителните си странствувания. И нима целият му живот не беше затвор? Животът е непрекъснато страдание: липсват ти пари, хазартът те влече постоянно, окото на старшията те следи, хората ти дават само добри съвети, а работата, работата е проклятие, което те превръща в магаре. Стига! По-добре да заспи и да не мисли за нищо. И наистина черният облак на съня отново се връщаше и обгръщаше всяка негова мисъл.

Капитанът го изпрати да спи в затвора „Сан Франческо“, в отделна килия; и тъй, радостното посрещане, което другите арестанти готвеха на Диего по случай завършването на разпита, бе осуетено.

Сега беше ред на Пицуко. Вече бе късна нощ.

Ако човек го срещнеше при други обстоятелства, в сегашния си вид Пицуко би предизвикал съжаление: той бе вкочанясал от студ, ставите го боляха от ревматизма, очите му сълзяха, носът му капеше от хремата, която неочаквано го бе хванала; зашеметен от всичко, което ставаше с него, той въртеше насълзените си очи и ту отваряше, ту затваряше устата си като глухоням, сякаш нямаше глас да говори.

Капитанът накара подофицера да прочете показанията на Маркика. Пицуко се закле в светото евангелие, в разпятието Христово, в паметта на майка си, на жена си и на сина си Джузепе, че всичко, казано от Маркика, е само гнусна лъжа. Той прокле Маркика чак до седмо коляно, призовавайки справедливото възмездие на небето, откъдето над него, Пицуко, бдяха не само поменатите покойници, а и един негов чичо каноник, който умрял заподозрян (тази дума сега беше напълно уместна) като светия. Въпреки хремата и вълнението Пицуко се оказа необикновен оратор: неговата реч бе изпълнена с образи, символи и хиперболи. Той говореше на италианизиран сицилийски диалект, който на места беше ясен, а на други — по-неразбираем и от чистия диалект.

Капитанът го остави да се изприказва. После го запита хладно:

— Значи, вие дори не познавате този Маркика? — На капитана се струваше, че именно това искаше да потвърди Пицуко в своята дълга реч.

— Колкото за познаване, господин капитан, познавам го. По-добре да бяха ме убили, преди да го познавам!… Познавам го и знам що за човек е… Но относно това, дали някога между мен и него е имало тесни приятелски връзки, та да вършим заедно покушение над един човек, пази боже… трябва да ви кажа, че никога, никога не е било. За Розарио Пицуко животът на един човек, на всеки човек е светиня, светиня като главния олтар на храма… Светиня, господин капитан, светиня…

— Значи, вие познавате Маркика.

— Познавам го. Мога ли да отричам? Познавам го, ала все едно, че не го познавам, защото го знам от какво тесто е замесен и винаги съм се държал настрана от него.

— А с какво ще обясните неговите показания?

— Че кой може да ги обясни? Може би е загубил разсъдъка си или си е наумил да ме съсипе… Кой може да чете мислите на такъв като него? Главата му е като горчив нар — всяка мисъл е зърно злоба — и ако в нея надзърне човек като мене, зъбите му ще затракат от страх… Той е способен да убие някого, защото не е отвърнал на поздрава му или не му харесва както се смее… Престъпник по рождение.

— Вие познавате добре характера му.

— Как не? Непрекъснато се изпречваше на пътя ми.

— А напоследък пак ли се е изпречвал на пътя ви? Помъчете се да си спомните.

— Да видим!… Срещнах го веднъж, току-що беше излязъл от затвора… После втори път го видях в Б., неговото родно място… След това той дойде в С. и там го срещнах за трети път… Три пъти, господин капитан, всичко три пъти.

— И за какво разговаряхте?

— За нищо, господин капитан, за нищо: приказвахме за празни работи, които се забравят веднага, все едно, че си писал върху локва вода… Поздравих го по случай освобождаването му от затвора, а в същото време си мислех, че нашите власти прекаляват с амнистията. Пожелах му да се радва на свободата си, ала същевременно си рекох, че няма да мине много време и той пак ще влезе в затвора… После говорихме за реколтата, за времето, за приятелите… Все празни неща…

— И тъй, според вас няма нищо вярно от всичко това, което твърди Маркика за вашето съучастие… Но да оставим Маркика! Ние имаме сведения, че преди около три месеца — ако искате, мога да ви кажа точната дата — вие сте имали разговор със Салваторе Коласберна и сте му направили предложения, които Коласберна отхвърлил. Предложения относно…

— Съвети, господин капитан, само съвети, безкористни приятелски съвети…

— Щом вие можете да давате съвети, това значи, че сте добре осведомен…

— Добре осведомен?… Чул съм нещо тук-там. Работата ми е такава, непрекъснато обикалям и днес чуя едно, утре — друго.

— И какво именно сте научили, та сте сметнали за нужно да давате съвети на Коласберна?

— Научих, че работите му вървят зле и го посъветвах да потърси покровителство, помощ…

— От кого?

— От приятели, от банките… Да се помъчи да влезе в политическия живот по правия път…

— А според вас кой е правият път към политическия живот?

— Пътят на управниците: който управлява, той кове законите… И щом искаш да се възползуваш от законите, трябва да вървиш с този, който командува…

— С една дума, вие не сте давали на Коласберна никакви конкретни съвети?

— Не, господин капитан.

— Давали сте му само, така да речем, общи съвети, от приятелски чувства.

— Точно така.

— Но нали не сте били големи приятели с Коласберна?

— Бяхме познати…

— И вие се нагърбвате да давате съвети на човек, когото само познавате?

— Такъв човек съм аз. Щом видя, че някой се подхлъзне, веднага бързам да му подам ръка.

— А подавали ли сте някога ръка на Паоло Николози?

— Какво общо има той с това?

— Защото, след като сте подали ръка на Коласберна, съвсем редно би било да помогнете и на Николози.

Телефонът на писалището иззвъня. Капитанът приемаше съобщението и същевременно наблюдаваше Пицуко, който сега изглеждаше по-спокоен и уверен и дори носът му бе престанал да капе.

Капитанът остави слушалката и рече:

— Сега можем да започнем всичко отначало.

— Отначало? — запита Пицуко.

— Да, защото току-що ми съобщиха от С., че е намерено оръжието, с което е убит Коласберна. Искате ли да знаете къде са го намерили?… Не, не мислете нищо лошо за вашия зет: той тъкмо е изпълнявал поръчението, което сте му дали вие, когато са дошли карабинерите да ви арестуват. Късно снощи той отишъл в полската ви къща, взел пушката и тъкмо когато се канел да се отърве от нея, карабинерите пристигнали… Нещастно съвпадение… Вашият зет, вие си го знаете, се изплашил за собствената си кожа и разправил, че по ваше поръчение трябвало да скрие пушката в „киаркиаро“-то до Грамоли. — И като се обърна към подофицера, капитанът запита: — Какво значи „киаркиаро“?

— Карстова местност — отвърна подофицерът, — цялата с пещери, ями и урви…

— Така и предполагах — добави капитанът. — И сега ми идва една идея, която може да излезе сполучлива, а може и да не улучи… Но ако опитаме, няма загуба… Дали в „киаркиаро“-то не се намира и трупът на Николози?… Вие какво ще кажете за това мое хрумване? — обърна се той с хладна усмивка към Пицуко.

— Може да излезе сполучливо — отвърна Пицуко невъзмутимо.

— Щом вие го одобрявате, аз съм спокоен — заяви капитанът и поиска телефонна връзка с полицейския пост в С., за да нареди да започнат издирването в „киаркиаро“-то на Грамоли.

Докато той разговаряше по телефона, Пицуко бързо предначерта подходящ план как да се държи.

— Сега вие можете да последвате примера на Маркика и да признаете, че сте му поръчали да убие Коласберна и че вие сам сте убили Николози. В противен случай не ви остава нищо друго, освен да снемете вината от Маркика и да признаете, че сте убили и Коласберна, и Николози — рече капитанът.

В същото време Пицуко вече бе подготвил трети вариант, странно съвпадащ с фалшивия протокол, който бе накарал Маркика да си признае. Вариантът на Пицуко се отличаваше от фалшивия протокол само в един пункт. Старшиите, които подготвиха фалшивия протокол, бяха будни хора: те познаваха с научна точност психиката на такива като Пицуко; и не беше чудно, че Диего Маркика лесно се хвана на въдицата.

Пицуко започна да обяснява, че наистина преди около три месеца, срещайки Коласберна, от приятелски дълг, макар че не били толкова големи приятели с него, той се помъчил да му даде някои съвети относно работата му като строителен предприемач. Ала вместо благодарност, както очаквал Пицуко, Коласберна го наругал с най-мръсни думи, които сега му е неудобно да повтори, като му казал да не си пъха носа в чуждите работи. Пицуко трябваше да благодари на бога, загдето Коласберна не му избил зъбите. От този отговор на Коласберна Пицуко — кротък човек, който само поради неизкоренимата си доброта понякога изпадал в неприятно положение — се почувствувал дълбоко оскърбен; после срещнал случайно Маркика и му споменал за обидата; Маркика сам предложил да отмъсти без каквато и да било награда от Пицуко, защото и той бил оскърбен от Коласберна. Пицуко се ужасил от предложението и решително отказал.

Но след няколко дни Маркика се появил в С. и помолил Пицуко да му разреши да пренощува в полската им къща, собственост на жената на Пицуко, построена в Поджо, наблизо до С; той поискал да остане там само за една нощ, защото имал важна работа в С., където — на всички е известно — няма хотели. Маркика помолил Пицуко да му даде и една пушка, тъй като искал рано сутринта да отиде на лов из околността, за която разправяли, че била пълна със зайци. Пицуко му дал ключа от къщата и му обяснил, че там ще намери една стара, много стара пушка, която не става за лов, но все пак може да му послужи. Той съвсем не подозирал престъпните намерения на Маркика, защото по природа е доверчив и винаги готов да услужи на когото и да било. Дори и след като научил за смъртта на Коласберна, пак не се досещал; едва когато карабинерите отишли в дома му да го арестуват, му станало ясно в каква ужасна история го е замесил Маркика, злоупотребявайки с доверчивостта му. Ето защо той бе поръчал на зетя си да скрие пушката, която, вече било съвсем ясно, Маркика подло използувал за своите престъпни цели. Това му се струвало най-доброто разрешение: като знаел колко отмъстителен е Маркика, той не се осмелявал да разкрие на властите произшествието, на което самият е станал жертва.

 

 

— О, ваше превъзходителство… — произнесе негово превъзходителство, като се изхлузи от завивките с учудваща за почтената му възраст и обществено положение пъргавина.

В съня си той бе дочул досадните вълни на телефонния звън; в същата минута, когато бе хванал слушалката, имаше чувство, че ръката му е неизмеримо далече от тялото; и докато до ухото му достигаха далечни трептения и гласове, запали лампата: така непредпазливо той бе разбудил госпожата, която сигурно вече нямаше да заспи през цялата тази нощ, защото сънят рядко спохождаше нейното неспокойно тяло.

Изведнъж далечните трептения и гласове се превърнаха в един-единствен също така далечен, но сърдит и властен глас. Тогава негово превъзходителство скочи от леглото и както беше бос и по пижама, започна да се кланя и да се усмихва, сякаш тези поклони и усмивки можеха да се предадат по телефона.

Госпожата го погледна с отвращение и преди да му обърне разголения си гладък гръб, промърмори:

— Той не те вижда, можеш и да не въртиш опашка!

И наистина в този момент на негово превъзходителство му липсваше само опашка, за да изрази още по-силно своята преданост.

Той отново повтори:

— О, ваше превъзходителство… — и после добави: — Но, ваше превъзходителство… Не, ваше превъзходителство… Да, ваше превъзходителство… Добре, ваше превъзходителство.

След като стотина пъти произнесе „ваше превъзходителство“ и сърдитият глас в телефона стихна, той остана със слушалката в ръка и тихо измърмори няколко „благословии“ за майката на негово превъзходителство, който се обаждаше в два часа през нощта чак от Рим, за да разстройва и без това разстроения му семеен живот. Погледна госпожата, която лежеше все така гърбом, после остави слушалката, но тутакси я вдигна пак и набра някакъв номер. Госпожата се обърна като разярена котка.

— Утре — заяви тя — ще легна да спя в гостната стая.

— Съжалявам, приятелю мой, но и мене току-що ме събудиха — отсече той със същия сърдит и властен глас, какъвто преди няколко минути звучеше в неговите собствени уши. — Значи, трябва да направим веригата на свети Антоний: мене ме събудиха, аз събуждам вас, а вие ще ми направите удоволствието да събудите този, когото трябва… Сега имах телефонен разговор с Рим, няма да ви казвам с кого, вие се досещате… Оня Белоди, аз вече предвиждах това, спомняте ли си, е допуснал скандал от национален мащаб… Национален, ви казвам… Скандал, който е страшна беда за хора като мене и вас, неволно замесени в тази история… Знаете ли какво е имало тази вечер в един римски вестник?… Не знаете ли? Ах, вие сте щастливец! А аз трябваше да го чуя от заинтересованото лице и уверявам ви, той беше така вбесен, че ме изплаши… На половин страница имало увеличена снимка на… вие разбирате на кого… заедно с дон Мариано Арена… Невероятно нещо!… Фотомонтаж? Какъв ти фотомонтаж — истинска снимка!… Добре, щом не ви интересува… Вие наистина сте оригинален… Аз също зная прекрасно, че ние не сме виновни, задето негово превъзходителство е имал, така да речем, наивността да се снима заедно с дон Мариано… Да, слушам ви…

Госпожата скочи от леглото, гола и красива: като прочутите кинозвезди и тя си лягаше само парфюмирана с „Шанел № 5“ — това служеше да възбуди чувствеността на негово превъзходителство и да приспи способностите му на бюрократ, отдал цялата си енергия през дните на републиката Сало̀^[3]. Увита в една пухена завивка и озарена от ореол на презрение, госпожата излезе, последвана от тревожния поглед на негово превъзходителство.

— Отлично! — продължи негово превъзходителство след двеминутно мълчание. — Ще постъпим така: или още тази нощ ще приковете дон Мариано Арена към подсъдимата скамейка с такива доказателства, против които е безсилен дори и господ-бог, или още тази нощ ще го изхвърлите от затвора, а на журналистите ще бъде съобщено, че е бил задържан, докато се изясни работата… Как, прокурорът на републиката наблюдава следствието и е съгласен с Белоди? Ай, ай, каква неприятност! Каква бъркотия!… Изобщо направете нещо!… Да давам си сметка… Но знаете ли какво ми заяви той… вие разбирате кой… знаете ли какво ми заяви?… Че дон Мариано Арена е почтен човек и че тук някой, аз или вие — не знам за кого намекваше, е оръдие на комунистите… Но откъде се взе този Белоди? За какъв дявол изпращат в такъв район човек като него? Тук, приятелю мой, е нужна сдържаност, нюх, разсъдливост, спокойствие, ето какво е нужно тук… А те изпращат тази драка… Но за бога, аз не се съмнявам в него… Аз уважавам, почитам карабинерите… Изобщо действувайте, както щете! — Той тресна слушалката.

Сега трябваше да разрешава друга задача, много по-сложна от най-трудните му служебни задължения — да успокои госпожата.