Ричард Крамптън
Кратка история на България (7)

Политическите борби и решението от 1878 г.

Културните и църковни борби на българите въвличат много по-голяма част от населението, отколкото политическите кампании през шестдесетте и седемдесетте години на XIX век. Църковното движение не е единно и по-радикалните елементи, обикновено наричани „младите“ и намиращи се по-скоро сред емигрантските, отколкото сред вътрешните български общности, се застъпват за по-авантюристична политика, но дори и те не призовават за насилствено събаряне на османската политическа власт.

Българи участват още в руско-турските войни от 1806–1812 и 1828–1829 г. и в гръцката война за независимост, но тези усилия нямат трайни последици. През тридесетте години има нееднократни надигания срещу османското господство, в това число и тъй наречената Велчова завера през май 1835 г. в Търново и въстанията от 1841 г. в Ниш и 1850–1851 във Видинския район, но те не са нищо повече от традиционните бунтове, породени от обществени несгоди, и не притежават нито определени политически цели, нито въоръжена организация. Първата организирана въоръжена група българи е малобройната Българска легия, сформирана в Белград през 1862 г. от Георги Раковски. Раковски е първият идеолог на въоръжената борба за независимо политическо битие на България. Идеите му, публикувани в „Дунавски лебед“, съдържат призив за въоръжени чети, които да нахлуват в България, да се установяват в Стара планина и там да действат с оглед да предизвикат всеобщо въстание. Крайната цел е федерална балканска република, от която обаче гърците се изключват. Опитът не се оказва твърде насърчителен. Българската легия, след като се включва в битката срещу турския гарнизон в Белград през 1862 г., е насилствено разпусната от сърбите сред яростни взаимни обвинения и когато към края на шестдесетте години редица чети навлизат от Сърбия в България, те са скоро обкръжени и разбити, въпреки че самото им съществувание, както видяхме, спомага за признаването на екзархията от Портата. Втората българска легия, създадена в Белград през 1867 г., не е по-успешна от първата.

Раковски умира през 1867 г., но делото му по организиране на национална революция е подето от основания в Букурещ таен Централен революционен комитет, оглавяван от Любен Каравелов и Васил Левски. Каравелов също иска да създаде федерална балканска република чрез общо въстание, но той поставя по-малко ударение върху ролята на четите. Като човек, тясно свързан с по-сетнешните руски народници, Каравелов настоява, че народът трябва да се подготви за своята историческа задача от малка група „апостоли“. Левски се съгласява, че апостолите са необходими и започва да действа като такъв. През 1868–1869 г. той обикаля из България и основава първите революционни комитети вътре в страната. Но през 1872 г. попада в ръцете на османската полиция и през февруари следващата година е обесен в София. Този човек ще стане национален герой и малко личности от XIX век заслужават това отличие повече от него.

Гибелта на Левски е тежък удар срещу българската революционна кауза. Докато той действа в самата България, през 1870 г. Каравелов основава в Букурещ Български революционен централен комитет (БРЦК). В него се е включил и Христо Ботев, романтичен поет със социалистически наклонности. Парижката комуна дотолкова разпалва Ботевия социалистически ентусиазъм, че за него и Каравелов става трудно да работят заедно, а смъртта на Левски слага край на всички усилия за по-нататъшно сътрудничество. Революционният комитет обаче е възстановен през 1875 г. в Гюргево, този път без Ботев, но с участието на друг изтъкнат деец, Георги Бенковски. Комитетът разделя България на четири революционни окръга с центрове в Търново, Враца, Сливен и Пловдив. По това време след Босненското въстание през 1875 г. Балканите стават все по-нестабилни. През 1876 г. Сърбия влиза във война с Турция и се сформират български отреди, които се включват на страната на сърбите. Гюргевският комитет също е решен да се възползва от надигането, за да предизвика въстание вътре в България. През април 1876 г. представители на 58 местни революционни комитети се срещат на Оборище в гората между Панагюрище и Копривщица. След тридневни разисквания се взима решение за едновременно въстание в четирите революционни окръга. Първоначалната дата е през май, но в Копривщица битката избухва преждевременно. Априлското въстание е започнало.

Самото въстание не успява, но то предизвиква страшните кланета в Батак и на други места, които довеждат до бързо издигане на националното съзнание и възмущават европейското обществено мнение, не на последно място това на Гладстон. Българският въпрос е преминал от ръцете на самите българи в тези на европейските държавници. Те изработват проект за реформи, който трябва да предотврати всякакви по-нататъшни изстъпления на мюсюлманския фанатизъм, но когато султанът отказва да разреши европейска инспекция за тези реформи, царят обявява война.

Свързаните с Руско-турската война от 1877–1878 г. и Берлинския конгрес събития са твърде добре известни, за да се нуждаят от нещо повече от кратко описание. След обсадата на Плевен и епическата битка за Шипченския проход, в която българското опълчение взима доблестно участие, русите в края на краищата помитат османската армия назад чак до подстъпите към Цариград. Там те диктуват Санстефанския мирен договор, който създава обширна България, разпростряна от Дунав до Егейския бряг и от долините на Вардар и Морава до Черно море. Това разтревожва англичаните и австрийците, които се боят, че новата държава ще стане масивен клин за руското влияние на Балканите. След неколкомесечно напрежение русите отстъпват и в Берлин Санстефанска България е разпокъсана. Берлинският договор ограничава същинска България в областта между Дунав и Стара планина; областта южно от нея трябва да образува автономна османска провинция, Източна Румелия; а Македония ще бъде върната на султана с неясни обещания, че управлението й ще се реформира. Берлинският договор също разпорежда, че нова България ще има княз, който трябва да признае сюзеренната власт на султана и не може да принадлежи към никоя от големите европейски династии. Князът трябва да бъде избран от българите и одобрен от великите сили. Българите трябва също да си изберат събрание от първенци, които ще се срещнат в Търново, за да изберат княза и да създадат конституция, която да гарантира свобода на вероизповеданието и липса на религиозна дискриминация. На българското княжество се разрешава армия, но в Румелия поддържането на вътрешния ред се възлага на местна милиция; в случай че тя не се справи, султанът има право да върне там османските войски, за да възстанови реда и спокойствието. Генерал-губернаторът на Източна Румелия трябва да се одобрява от великите сили и ще заема този пост в продължение на пет години; обхватът на властта му ще се определи от европейска комисия, която освен това трябва да реши какъв ще е съставът и правомощията на румелийското събрание. И България, и Източна Румелия трябва да се съобразяват с международните задължения, поети от османското правителство по отношение на митата, османския държавен дълг, железопътното строителство и капитулациите, съглашенията, гарантиращи на поданици на европейските сили правото да бъдат съдени в консулски съдилища и освобождаването им от някои османски закони.

Разкъсването на Санстефанска България предизвиква дълбоко недоволство, а ограниченията върху пълната независимост на княжеството в някои случаи ще се окажат досадни, но с подписването на Берлинския договор от 13 юли 1878 г. новата българска държава е вече факт. Не е чудно, че българите избират за празник на своето освобождение датата на Сан Стефано, а не тази на Берлин.