Ричард Крамптън
Кратка история на България (2)

Българските земи преди идването на българите

Първите свидетелства за човешко присъствие по българските земи датират от средата на палеолита, ок. 100 000 до 40 000 пр.н.е. Подобрението на климата към началото на неолита е позволило на човека да се пресели от пещерите в полетата, където започва усядането и обработката на земята. Към третото хилядолетие пр.н.е. вече се отглеждат и такива нехранителни култури като лен, познато е металообработването и живелища от рода на откритите при разкопките край Коджадермен в Източна България свидетелстват за развита строителна техника.

През бронзовата ера българските земи за пръв път са обединени в обща, макар и не компактна цивилизация, тази на траките, индоевропейска народност, изградила обществена, стопанска и културна система, сравнима по степен на развитие с тези на нейните съвременници в Гърция и Мала Азия. От края на XII век пр.н.е. Тракия е заляна от завоеватели, които напредват от Европа към Мала Азия, но към средата на шести век пр.н.е. тракийската цивилизация се възстановява. Политическо единство е постигнато век по-късно под властта на племето одриси и сега траките се издигат до зенита на творческите си постижения. Обикновено отхвърляни от древногръцките автори като диваци, траките в действителност са били художествено надарени и икономически напреднали — при тях сеченето на монети например започва почти по същото време, както и при гърците.

Могъществото на траките е последователно накърнявано от гръцката колонизация, персите на цар Дарий, които се задържат в Южна Тракия в продължение на тридесет години, македонското владичество и нашествието на келтите. През III век пр.н.е. се възстановява независимото тракийско царство, което по римско благоволение продължава да съществува като самостоятелна, но зависима държава до времето на император Веспасиан. Тракийският език обаче все още се говори в отдалечени общности и през V век от н.е., тракийското обожествяване на коня се предава на по-късни заселници, а разпространението на кукерите и до днес в някои райони на Югозападна България е още едно наследство на древната тракийска цивилизация.

Настаняването на римляните в Тракия и Мизия, земите между Стара планина и Дунав, неизбежно води до действено управление и стопански напредък. Възниква мрежа от пътища, а Сердика, на чието място е днешна София, израства в пресечната точка на важни трансбалкански маршрути. С римското владичество тук идват мирът, благоденствието, а в крайна сметка и християнството, преди това владичество да бъде подкопано от вътрешен и външен натиск. След разделението през IV век българските земи стават част от Източната империя.

Към края на V век тези територии са подложени на нашествията на славяните, много от които се заселват по тях, въпреки че засега колониите им се ограничават в селските райони, тъй като пришълците не могат или не искат да завземат градовете. През VII век започват съвместни нашествия на славяни и прабългари. Последните са от тюркски произход, но съдържат повече от една етническа съставка. Самата дума „булг“ е старотюркска и означава „смесвам“. Прабългарите произхождат от областта между Урал и Волга и са прекарали известно време като скотовъди по степите на север от Каспийско море. Те пристигат на южния бряг на Дунав с високо развита политическа система, крепяща се върху техния владетел, хана, и със страхотна военна слава, която се дължи на конницата им. През 30-те години на VII век се формира хлабава федерация на прабългарски племена, а през 680 г. хан Аспарух пресича Дунава начело на един от клоновете на това обединение. През 681 г. император Константин IV Погонат е принуден да подпише мирен договор с Аспарух, който за пръв път признава съществуването на българска държава. Столицата на новата държава се установява в Плиска, недалеч от днешния Шумен.