Ричард Крамптън
Кратка история на България (20)

Цанков, Ляпчев и Демократичния сговор, 1923–1931 г.

Армията, която е изиграла толкова важна роля в преврата на 9 юни 1923 г., се отнася с дълбоко подозрение към старите политици и затова новото правителство се ръководи от Александър Цанков, професор по икономика. Иван Русев е министър на вътрешните работи. Подкрепата за режима е осигурена от Демократичния сговор, основан от Цанков и състоящ се от Народния сговор заедно с народняците, демократите под водачеството на Ляпчев, цанковистите, радикалите, Военната лига и ВМРО. Една малка група демократи начело с партийния лидер Малинов и част от радикалите, водени от Стоян Костурков, са отказали да се присъединят към Демократичния сговор, който не разполага със социално и идеологическо единство и не служи за нищо друго, освен да гарантира на правителството надеждно мнозинство в парламента.

Отначало Цанковият режим се опитва да спечели поддръжка чрез отстъпки. Продължава преразпределението на земята — всъщност следващите администрации преразпределят повече земя от земеделското правителство, въпреки че получаващите такава земя сега трябва да плащат повече, а собствениците имат право на по-щедри дялове, ако имотите им са „модерни и рационални“. Подкрепата за кооперациите също е продължена както от Цанков, така и от приемника му, Ляпчев, като и двамата насърчават Българската земеделска банка да финансира земеделските подобрения. Гражданите са облагодетелствани от запазването на осемчасовия работен ден и увеличението на официалните заплати, пенсиите и инвалидните помощи за ранените през войните, докато на бежанците се дават правителствени субсидии. Признато е правото на работниците да образуват сдружения и мнозина от уволнените след стачката от 1919–1920 г. са върнати на работа. На политическия фронт новото правителство показва предпочитание към всички неземеделски формирования, като им разрешава пълноправно участие в Събранието, отменя цензурата и дори освобождава някои от задържаните комунисти.

Това примирие е краткотрайно. В Москва Коминтернът е разгневен от пасивността на българските комунисти по време на деветоюнския преврат и им нарежда промяна в политиката. И тъй през август ЦК на БКП решава да обърне посоката и да проведе въоръжена атака срещу Цанковото правителство. Определената за въстание дата е 23 септември, но правителството е получило сведения за това, какво се готви, и арестува редица водещи комунисти, а въвежда и военно положение преди избухването на въстанието. Бунтът намира широка подкрепа само в Пловдивско, Врачанско и Старозагорско (в последния район благодарение на действителното сътрудничество между привържениците на комунистите и БЗНС) и до 28 септември е потушен. Неговите водачи, макар и опитни в организирането на стачки, не са твърде вещи във въоръжените стълкновения; те не са добре снабдени с оръжие и тъй като са имали по-малко от месец за организиране на въстанието, неминуемо са зле подготвени. Партията не е имала време да се пренастрои психологически с оглед промяната на политиката, съгласно която земеделците трябва да бъдат смятани за герои и съюзници само седмици след като са били отричани като обречена част на дребната буржоазия. Някои от комунистическите крепости (София и Перник са ярки примери в това отношение) не участват активно и не стачкуват, железниците се поддържат в движение от техния социалдемократически министър, а подривната дейност, както в някогашното хайдушко време, изглежда, се съсредоточава в планините и горите. Още по-вредни, особено в София, са нарушенията на сигурността преди въстанието и липсата на каквато и да е подкрепа в армията. И най-сетне въстанието е безперспективно, защото, ако се стигнеше до завземане на властта, западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г.

Септемврийското въстание през 1923 г. осигурява на Цанков необходимото извинение, за да изостри и промени характера на своя режим и да се представи пред Запада като защитник на балканските добродетели срещу марксистките изкусители. През ноември той прокарва Закон за защита на държавата, който забранява тероризма и дава на правителството възможност да използва обичайното, ако не и по-голямо влияние върху насрочените през същия месец избори. Правителствената коалиция на Демократичния сговор и социалдемократите спечелва сигурно мнозинство с 58,96% от гласовете и 201 места; земеделците все пак успяват да вземат 12,05% от гласовете и да изпратят в парламента 30 депутати, докато комунистите в съюз с някои земеделци получават 8,17% и 8 места.

Комунистите нямат много време, за да се радват на скромния си изборен успех. На 1 април 1924 г. партията е забранена и собствеността й — конфискувана. Като се позовава на новия Закон за защита на държавата, правителството прекратява и правото на сдружение и разпуща комунистическите профсъюзи, а на 18 март 1925 г. осмината комунисти, избрани през 1923 г., са отстранени от Събранието. Тези мерки имат за резултат укрепването на привържениците на насилствени действия в редиците на БКП. Тази фракция се е появила през 1922 г. и е добила сила, след като Коминтернът е осъдил партията за пасивната й позиция през 1923 г. След провала на Септемврийското въстание старата Благоевска фракция е компрометирана, новите официални водачи Георги Димитров и Васил Коларов са в Москва и затова яростните елементи в страната набират сила. Тяхното нарастващо влияние довежда до ескалация на насилието, което стига върха си с ужасяващия атентат в софийската катедрала „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. Огромна бомба е взривена в купола на сградата непосредствено преди едно държавно опело, на което е трябвало да присъства царят, министрите и висши офицери. Загиват сто и двадесет души, но между тях не е нито царят, нито кой да е водещ политик.

Тази жестокост предизвиква най-свирепата вълна от репресии, която България е преживявала. Обявено е извънредно положение, всички организации, призоваващи към революция, са забранени и хиляди хора са арестувани, като според една оценка броят на задържаните, мнозина от които са очевидно невинни, е минимум 6000. Мнозина изчезват завинаги, а за някои се чува, че са хвърлени в пещите на централното отопление на Държавна сигурност; в един от случаите властите прибягват дори до публична екзекуция, но ефектът е обратен на очаквания и експериментът вече не се повтаря.

Македонското насилие не изостава от комунистическото и правителственото. През август 1923 г. Райко Даскалов е убит в Прага от македонци, а през 1924 г. възниква ново усложнение, когато фракцията на мнозинството в македонското движение призовава към сътрудничество с комунистите. Обнародваният във Виена манифест е подписан от Тодор Александров, генерал Протогеров и Петър Чаулев. Александров и Чаулев са убити през 1924 г. и макар че Протогеров остава жив до 1928 г., разпалването на нови междуособни борби в македонския лагер може да означава само нова несигурност и тероризъм в самата България. Междувременно ВМРО продължава да поддържа своята държава в държавата в Петрич и да провежда акции зад граница, които усложняват българските външнополитически отношения. През октомври 1925 г. гърците за няколко дни окупират части от Югозападна България, за което Обществото на народите по-късно им налага да платят 30 милиона лева компенсации.

Независимо от тази подкрепа за България, жестоките репресии на правителството му печелят повече негодувание, отколкото одобрение. През септември 1925 г. царят заявява пред висши армейски офицери, че е време да се пристъпи към по-либерална политика, но все още нито Борис, нито офицерите не се чувстват достатъчно силни, за да действат съгласно това убеждение. По-същественият натиск идва отвън. До есента на 1925 г. Цанковото правителство започва да се нуждае от пари и се опитва да вземе заем, който да се изразходва за бежанците в България. Това е умел ход. Казва се, че бежанците представляват онеправдана част от населението, сред които македонските и комунистически екстремисти могат лесно да набират последователи, а тези екстремисти на свой ред ще заплашват стабилността не само в България, но и на целите Балкани — след 1914 г. Европа знае добре каква цена би могла да плати за балканската нестабилност. Ако, от друга страна, бежанците се установят на своя собствена земя, те ще имат интерес да поддържат обществената и политическа стабилност. Обществото на народите се отзовава възторжено, но в Лондон, откъдето трябва да се събере по-голямата част от парите, дават ясно да се разбере, че никакъв заем няма да бъде отпуснат на едно правителство начело с Цанков. Затова през януари 1926 г. Ляпчев става министър-председател, а Цанков напуща кабинета, за да стане председател на Събранието. Заемът е уговорен. Той трябва да се употреби за пресушаване на блата, напояване, пътно строителство и т.н., но от него ще могат да се възползват само български граждани. Така от бежанците ще се иска, ако желаят да получат помощи за закупуване на земя, да се откажат от официалните си връзки с районите, които сега са под чуждо управление. В резултат на заема 669 селски общини отделят земя за заселване на бежанци и въпреки че корупцията опорочава проекта до голяма степен, до края на десетилетието бежанският проблем е донякъде облекчен.

Ляпчев е по-нетърпелив от своя предшественик да отвори България за чужди вложители, особено германци, и през 1927 г. той договаря още един голям чуждестранен заем, тъй наречения стабилизационен заем, който има за цел да смекчи нарастващите затруднения на България в усилията й да се справи с разходите по репарациите и предишните заеми. Ляпчев прави и немалко, за да намали суровостта на Цанковото управление. Осъществена е поредица от амнистии и много задържани са освободени, а цензурата е отслабена и на профсъюзите отново се разрешава да функционират. През 1927 г. комунистите получават възможност пак да се появят под името Българска работническа партия (БРП), която бързо и умело развива своя профсъюзна и младежка организация. По-толерантното отношение на Ляпчев обаче довежда и до това, че на македонците, какъвто е и самият той, се угажда даже повече отколкото досега.

През октомври 1927 набезите на ВМРО принуждават югославското правителство да затвори границата, а вътре в страната убийствата на противници и членове на съпернически крила продължават с потискаща честота и наглост. Но общественото доверие е подкопано не само от убийствата. Македонците изискват и получават длъжности в държавния сектор, много от които са синекури. Само в Пернишките мини са назначени на работа над сто от тях. Те продължават да извличат безбожни данъци и от Петричкия си енклав и дори прекъсват едно преставление на „Оръжията и човекът“ от Шоу заради нелицеприятния образ на българското общество и военщина в тази пиеса. На много по-сериозно равнище през 1930 г. пак македонците са отговорни за аферата Маринополски, която доста разгневява армията. Армейският офицер Алексиев признава, че след като е бил изтезаван от македонците, е дал лъжливите показания, въз основа на които популярният полк. Маринополски се самоубива. Офицерът е бил изявен критик на ВМРО и това публично признание, че македонски четници могат да свалят враждебни към тях офицери, накърнява обществения образ на армията и оскърбява самоуважението на офицерството.

Освен със сякаш безкрайния македонски проблем Ляпчевата администрация трябва да се справя и с големите икономически затруднения от края на двадесетте и началото на тридесетте години. България предвкусва голямата депресия, когато през 1926 г. цените на тютюна рязко спадат. Положението на страната се влошава още повече от натиска на западните финансисти, вследствие на който през 1928 г. тя трябва да се върне към златния стандарт. Този ход принуждава правителството да съкрати държавните разходи, за да укрепи надценената валута, така че, когато се разразява голямата икономическа криза, възможностите за съкращения вече са силно намалени.

Македонските акции и икономическата депресия подкопават Ляпчевите позиции, които и без това са отслабени от разцепления вътре в Демократичния сговор. Водачът на собствената му партия, Малинов продължава да стои извън сговора, а Цанков, след като е напуснал поста си, застава начело на „вътрешната опозиция“, като критикува Ляпчев за неговата липса на твърдост срещу комунистите и македонците и за съгласието му с условията на стабилизационния заем. Този заем тревожи и други членове и поддръжници на правителството; един министър си подава оставката от кабинета в знак на протест, а четиридесет правителствени депутати гласуват против заема в Събранието. Нови напрежения между кабинета и Демократичния сговор възникват около поста на военния министър. Заемащият го в момента генерал Вълков, един от архитектите на преврата от 1923 г., има много близки взаимоотношения с двореца, но е проявил голяма търпимост спрямо македонците. Това става толкова очебийно, че колегите му настояват за неговата оставка, но Борис не иска да чуе, докато в парламента дори привържениците на Ляпчев в Демократическата партия твърдят, че министерските назначения са прерогатив на царя, а не на кабинета, формално това е така, но Фердинанд бе основал личния си режим върху контрола върху военното министерство и признаците, че този опасен звяр може би е все още жив в края на двадесетте години, разгневява и плаши мнозина извън Демократическата партия. Към 1930 г. Ляпчев, изглежда, губи власт над Събранието и над Демократичния сговор.

Сговорът става жертва на прогресивната фрагментация на партийния политически живот, която обхваща България през двадесетте и началото на тридесетте години. Сред първите, които изпитват това унижение, са земеделците. Стамболийски бе наложил върху партията си някакво сцепление, но с убийството му цепнатините веднага се разширяват. Наляво остават Оббов и Коста Тодоров, сега в изгнание, и Петко Петков, синът на убития през 1907 г. министър-председател, който сам ще стане жертва на македонски атентатор през 1924 г. Левите земеделци, Врабчанското крило в края на краищата са вкарани в нещо подобно на единство от Димитър Гичев и Г. М. Димитров с прозвище Гемето, което го отличава от комунистическия му съименник. В дясното крило на земеделците са Томов, Георги Марков, Недялко Атанасов и Христо Стоянов. При влиянието, което личните и местнически фактори винаги са оказвали върху движението, земеделците са предсказуеми жертви на фрагментацията. Това не важи за комунистите с традиционното им покорство пред централния комитет, но дори и за тях не е лесно да останат сплотени и дисциплинирани. След Септемврийското въстание срещу центристкото ръководство на Димитров и Коларов се изправя групата около сп. „Звезда“, която иска да напусне Третия интернационал, и фракцията около в. „Лъч“, която е още по-надясно и възприема ревизионистки възгледи за сътрудничество с други партии. От другата страна на ръководството са хората на насилието, „левосектантите“, чиято подкрепа нараства по време на цанковистките репресии, докато през 1929 г. те се домогват до контрол над партията, за да го запазят до средата на тридесетте години, когато доктрината за народния фронт изисква да бъдат превъзпитани или, в повечето случаи, ликвидирани.

Буржоазните партии преживяват още по-голямо раздробяване и към 1926 г. в Събранието вече съществуват не по-малко от деветнадесет самостоятелни групи, в това число и фракциите на БЗНС. Една изборна реформа, очевидно основана върху италиански опит, дава автоматично парламентарно мнозинство на групата, получила най-много места в изборите. Това довежда до надпревара за сформиране на нови съюзи преди гласуването на 29 май 1927 г. БРП намира други леви групи, които са готови да се присъединят към „Трудов блок“, докато някои земеделци и социалдемократи образуват „Железен блок“. И двете коалиции водят борба срещу Демократичния сговор. Опозицията успява да сведе гласовете за Сговора до 38% от всички бюлетини, но формирането на тези нови изборни пактове не е минало без доста задкулисни интриги и сделки. То води и до още по-голямо разцепление вътре в партиите, тъй като в редица случаи една фракция приема предложения съюз, докато друга му се противопоставя и затова си търси партньори извън него, като по такъв начин се образуват още повече партии. До 1934 г. деветнадесетте групи от 1926 г. са станали двадесет и девет. Още от края на XIX век партиите дължат своето единство не толкова на принципи, колкото на преданост към даден водач, но през двадесетте години дори този свързващ елемент започва да отслабва, както поради честите прегрупирания, така и защото партийните водачи обикновено обвързват организациите си с изборни или парламентарни пактове, без да се допитват до членовете. Към 1930 г. общото обезверяване е толкова разпространено и толкова дълбоко, че дори годишният бюджет е прокаран през заседание без кворум. Партийната политика и Събранието са станали почти безсмислени.

Разочарованието от установената система проличава по възбуденото посрещане на една политическа декларация на „Звено“ през лятото на 1930 г. Основана през 1927 г., „Звено“ е надпартийна извънпарламентарна група без много стройна организационна структура, освен един вестник със същото име, с малко, но подбрани членове и със седалище в София. Звенарите, които вече членуват в политически партии, са насърчени да останат в тях и да им влияят отвътре — независимо от това, че звенарите отдават повечето от бедите на България на естеството на нейния политически живот, където според тях партийните съображения се поставят над националните интереси. „Звено“ се бои, че в края на краищата партиите могат да се слеят в две непримиримо противопоставени федерации на десницата и левицата, и се надява, преди да се случи това, да покаже на партиите погрешността на тяхното поведение и да ги убеди да поставят страната над партията. То също ратува за по-добри отношения с Югославия и затова призовава към мерки за дисциплиниране на ВМРО. Това поне отначало усложнява отношенията му с двореца. Но неговата неприязън към партийната политика, централизмът му и изявените му елитистки, етатистки и авторитарни възгледи означават, че „Звено“ се ползва със силна подкрепа в армията и Военната лига, макар че те и двете имат мощни монархически фракции. Призивът на „Звено“ за „нова и компетентна надпартийна власт“, която ще помете и политиците, и македонците и ще използва силата на държавата за поощряване на икономическия растеж, среща широко одобрение и извън редиците на военните.

„Звено“ не участва в политически акции като например демонстрации или избори и все пак неговата критика на съществуващата политическа структура не може да не е играла роля при определянето на резултатите от изборите на 21 юни 1931 г., въпреки че въздействието на депресията и предизвиканата от нея през 1930–1931 г. стачна вълна също ясно се отразяват върху гласуването. Тези избори, за които отново е въведено пропорционалното представителство, са уникални за България между двете войни и са редки в съвременната история на страната, тъй като те, както и онези от 1901 г., са по-скоро прелюдия, отколкото последица от смяна на правителството. Това обаче е лебедовата песен на търновската система.

Изборите са обявени, защото Ляпчевото правителство, макар и да оцелява по-дълго от кое да е друго между войните, в края на краищата е изгубило контрол над Събранието. Срутването на неговата власт е причинено от типична кавга по повод разпределението на министерски кресла, след което Ляпчев не успява да закърпи многоцветната дреха. На изборите Демократичният сговор се съюзява с една от фракциите на Радикалната партия, но те не успяват да си осигурят повече от 30,7% от гласовете и 78 места, докато Народният блок, състоящ се от Малиновите демократи, Костурковите радикали, някои националлиберали и Врабчанските земеделци, изкача напред с 47% от гласовете и 150 места. БРП се свързва с редица местни земеделски групи и взима 13,2% от гласовете с 31 места, докато социалдемократите едва се добират до 2,04% от гласовете и 5 места. Осем македонци влизат в парламента, но други трима не успяват да заемат местата си, тъй като принадлежат към дисидентско крило на ВМРО. След изборите Демократичният сговор се разпада. През 1932 г. цанковистките поддръжници офейкват, а военният елемент се придвижва към „Звено“.