Ричард Крамптън
Кратка история на България (29)

Червенковските години и началото на десталинизацията, 1950–1956 г.

Отстраняването на Костов и изборите през декември 1949 г. са укрепили и узаконили властта на Червенков. Неговото управление ще се отличава с жестоко потисничество, изолация на България от несоциалистическия свят и съветизация на икономиката и повечето други аспекти на живота в България. Самият Червенков е грамаден, надменен човек с грубо държание и саркастично остроумие, чиито способности, покорство и сравнително млада възраст — роден е през 1900 г. — му спечелват популярност в Кремъл. У дома неговата власт над партията и господството на партията в обществото са неоспорими.

Както и в други източноевропейски страни, бързо разрастващата се партийна и държавна бюрокрация създава голям брой длъжности, необходимата квалификация за които е политическият конформизъм. Така и в България, както и другаде в Източна Европа, номенклатурната система става важен инструмент за власт над обществото, но Червенков не може да се уповава само на нея. Терорът и чистките са неделима част от неговата система. През октомври 1949 г. се правят основни промени във висшето управление на армията, а през май 1950 г. се прочистват и висшите ешелони на тайната полиция. Непосредствено след падането на Костов самата партия е подложена на толкова жестока чистка, че до април 1951 г. са изключени най-малко 100 000 души (повече от един на всеки пет партийни члена, и много от тях са изпратени в трудови лагери). Сред жертвите са тринадесет члена на централния комитет, шест члена на политбюро и десет министъра. Между особено уязвимите са онези „левосектанти“, които са оцелели в ликвидациите през тридесетте години, и онези, включително и ветераните от Испанската гражданска война, придобили опит по света извън Съветския блок.

Още по-уязвими са безпартийните, които имат връзки с несоциалистическия свят. През февруари 1950 г. Шипков, бивш преводач в Американската легация, е изправен на съд за шпионаж. В съда той е принуден да хвърли обвинения срещу пълномощния министър на САЩ в София, в резултат на което Съединените щати скъсват дипломатическите си отношения. През септември 1952 г. водещият римокатолик в България, монсиньор Евгений Босилков, епископ Неврокопски заедно с двадесет и седем католически свещеници и дванадесет други са обвинени в шпионаж за Ватикана и Франция. Босилков и още трима свещеници получават смъртни присъди, а през декември са арестувани и други свещеници. До това време силата на католическата църква в България е унищожена. Православната църква рядко се е осмелявала да прояви независимостта, на която са способни католиците и за която те са преследвани, и все пак дори беглите й контакти с външния свят са прекъснати. През 1951 г. екзархията е повишена в патриаршия, което пресича последната връзка с православната общност в Истанбул. През 1953 г. митрополит Кирил Пловдивски е избран за патриарх и националната църква е преустроена така, че да осигури по-голямо влияние на светските елементи и на Съюза на българските свещеници.

В отношението на Червенков към немногобройните малцинствени групи се съчетават неговата подозрителност към външните, несъветски елементи и сталинистката му решимост да ограничи разноречието в страната. Проблемът с Пиринска Македония е показал какво неудобство могат да причинят чуждестранните претенции върху български граждани, но югославските претенции по отношение на Пирин могат да се отхвърлят въз основа на това, че по народност населението му е българско. Подобни претенции не могат да се направят относно живеещите в страната евреи, арменци и турци. Затова Червенков разрешава на евреите да напуснат, въпреки че това е в противоречие с възприетата от Москва антиизраелска политика. До 1956 г. емигрират 88, 9% от общия брой на евреите в България през 1946 г., а през 1965 г. останалите тук наброяват едва 5000. Към края на четиридесетте и началото на петдесетте години от България се изселват и около 1000 арменци. Нито евреите, нито арменците са достатъчно многобройни, за да представляват сериозен малцинствен проблем, но с турците не е така. Споразумението с Ататюрк от 1925 г. е дало възможност за тънка емиграционна струйка, но през януари 1950 г. българското правителство декларира, че ще разреши на четвърт милион български турци да се преселят в Турция. Турските власти енергично протестират. Състоянието на преминаващите в Турция, казва Анкара, е окаяно и сред тях има немалко цигани, които са също толкова нежелани в Турция, колкото и в България. През септември границата се затваря до подписването по-късно през годината на нова спогодба, съгласно която турската страна е готова да приема по 650 емигранти на ден. До 1952 г., когато границата се затваря отново, от България си заминават около 162 000 турци. Внезапното избухване на емиграционния въпрос е пряко свързано с колективизационната програма, понеже много от напусналите турци са от Добруджа и зърнопроизводителните райони на североизток, които Червенковият режим особено много бърза да включи в колективизираната система. Смекчената политика спрямо малцинствените групи след 1952 г. означава, че въпросът ще остане на заден план до средата на осемдесетте години.

Някога Димитров беше заявил, че „за българския народ дружбата със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както въздухът и слънцето за всяко живо същество“. При Червенков съветизацията продължава бързо да напредва. Към края на 1950 г. в България вече има хиляди руски съветници и те включват поне 400 офицери, прикрепени към българските въоръжени сили, чиято униформа, подготовка и командна структура са изцяло нагодени към съветския образец. В културната сфера реформата на азбуката премахва двете чисто български букви, които толкова тревожеха Омарчевски, и така прави българската писменост почти неотличима от руската, а съветските книги далеч надхвърлят по брой всички останали, преведени от чужди езици. След като V конгрес е обявил, че марксизъм-ленинизмът трябва да доминира във всички сфери на науката и културата, несъгласието и индивидуалността изчезват и талантливи професионалисти като Радой Ралин, редактора на сатиричния седмичник „Стършел“, и певците Лешников и Банкова са между многото, които преустановяват да се занимават с изкуството си. През 1951 г. Димитър Димов публикува „Тютюн“, роман, в който работниците са показани като хора, които имат човешки чувства, освен историческа роля и икономически функции. Въпреки че по-късно книгата ще бъде обявена за най-великия български роман след „Под игото“, първоначално тя е заклеймена и трябва да бъде преработена преди да излезе във второ издание. Социалистическият реализъм ще остане неоспорим във всички области на културата и изкуствата до 1956 г. През 1949 г. е оповестено, че образователната система трябва да бъде преустроена в „духа на социализма, пролетарския интернационализъм и нерушимата братска дружба със Съветския съюз“. По подобен начин са преустроени и обществените услуги, а във фабриките заплащането на парче и възнагражденията за преизпълнение на нормите се копират от Съветите. Външната търговия е почти напълно ограничена в рамките на Съветския блок, на който през 1951 г. се падат 93, 11% от българския износ и 92, 92% от вноса.

България е и единствената източноевропейска страна, която подражава на Съветите, като обявява, че първият й петгодишен план е изпълнен с една година предсрочно. В индустрията е постигнат значителен напредък и вероятно са изпълнени 80% от предвиденото. Но в селското стопанство съвсем не е така и тук ръстът е достигнал едва 11% при запланувани 59%. Освен това, макар през 1949 г. в ТКЗС да влизат повече лични стопанства, отколкото през която и да е предишна година, колективизираният сектор не нараства толкова бързо, колкото се е очаквало, и в края на годината покрива едва 11, 3% от цялата обработваема площ. И това става независимо от нарасналия законодателен натиск върху индивидуалните собственици през 1949 г., когато всеки, който продава на частния пазар определено за квотата на държавната доставка зърно, е заплашен със съд, а през май се провежда нов оглед на земята, след който всички нерегистрирани парцели трябва да се предадат на ТКЗС-тата. И все пак селската съпротива е силна и допринася за отчайващата реколта през тази година. През октомври Червенков нарежда програмата на колективизацията да се спре, но това е само крачка назад преди скока. През април 1950 г. на частните стопанства е наредено да предадат три четвърти от зърното си, а през май новите данъчни закони отново ощетяват частния земеделец. През същия месец идва примерният устав за образуване на кооперативните стопанства, основан в общи линии, но не изцяло върху съветския образец от 1935 г. Членовете на ТКЗС-тата получават правото да задържат за лично ползване малки парчета земя от 0,2 до 0,5 хектара и ограничено количество добитък. Както и в Съветския съюз, всички членове трябва да дават на кооператива определен брой трудодни, въпреки че специфично българската поземлена рента се запазва. Уставът също постановява, че отсега нататък ще бъде позволено само прехвърлянето на земеделска собственост от частно в кооперативно владение. През 1953 г. от селяните се изисква да предадат на кооперативите всякакво оборудване за правене на тухли, дърводелство, ковачество и др., докато преди предаването на тези неща е било доброволно. От този момент ТКЗС-тата трябва да станат и притежатели, а не само потребители на обхванатата в тях собственост и оборудване. Сега вече колективизацията е неизбежна и през 1950 и следващата година на този процес са подложени над половин милион домакинства. След това скоростта донякъде намалява и колективизационната програма не завършва до 1958 г. Неизбежното негодувание на селяните се проявява в колене на добитъка, горене на реколтата, укриване на продукцията от реквизиторите и най-сетне в актове на физическа съпротива. През 1950 г. за потушаване на вълнения в района на Видин и Кула се прибягва до използването на войски.

Червенков продължава своята по същество сталинска политика до смъртта на своя наставник на 5 март 1953 г. През януари същата година един голям показен процес изпраща на бесилката Тодор Христов, бивш офицер от царската армия, а през следващия месец се затягат и без това строгите разпоредби за трудовата дисциплина и се въвежда суров закон срещу опиталите се да напуснат страната без официално разрешение, закон, предвиждащ наказания за роднините на всеки, който е успял при такъв опит.

След смъртта на Сталин България е първата източноевропейска страна, която преживява народен изблик на гняв срещу правителствената политика. В Пловдив през май тютюноработниците са се разбунтували срещу новото работно време, което изисква по-големи усилия без съответно увеличение на възнаграждението. Този изблик насърчава макар и плахото отдалечаване от сталинистката ортодоксалност, което вече е започнало най-очебийно в склонността да се уреди дългогодишния граничен спор с Гърция, един въпрос, довел до артилерийска престрелка през предишното лято. Когато идва време да произнесе речта си по случай годишнината на 9 септември 1953 г., Червенков вече е готов да признае желанието си за сближаване не само с Гърция, но и със САЩ и Югославия и няколко дни по-късно с последната са възстановени пълни дипломатически отношения.

Празничната реч е още по-драматична по отношение на вътрешните работи, тъй като българският ръководител сега се кълне в „нов курс“, който е в пълно съответствие с възприетия от Москва. Червенков говори за увеличаване производството на потребителски стоки, както и за редица стратегически намаления на цените, а обещава и цяла поредица отстъпки на селското стопанство, макар че всички те ще отидат в колективизирания, а не в частния сектор.

Новият курс на този етап е все още предимно икономическо явление, но промените в другите сфери няма да се забавят. До края на годината са смекчени омразните февруарски закони за трудовата дисциплина и емиграцията и полицейският терор е значително намален. През септември дори се обявява амнистия за голям брой политически затворници, които според новата терминология са станали „жертви на отклонението от социалистическата законност“. Въпреки тези отстъпки, София все още не се е поддала на натиска от Кремъл за разделяне на партията от държавата на най-високото равнище. Червенков е нащрек, тъй като е несигурен дали новата линия на Москва ще издържи, и в същото време чувства нужда да следи зорко за потенциални противници в страната, особено Югов и по-младата част от ръководството, която се сплотява около бившия софийски партиен шеф, Тодор Живков. Трябва да дойде VI партиен конгрес през февруари — март 1954 г., за да се съгласи Червенков най-сетне да отстъпи един от двата си поста, избирайки — както и Маленков, смятан за приемник на Сталин — да запази по-скоро министър председателството отколкото генералното секретарство в партията. Последната длъжност е отменена и заместена с тричленен секретариат. Новосъздаденият пост първи секретар на централния комитет е зает от Живков, който с това става най-младият върховен ръководител на една управляваща партия.

Живков не се отличава нито с политическа проницателност, нито с необикновена интелигентност. Роден в селско семейство през 1911 г., той става печатар и се включва в младежката организация на партията през 1928 г. През войната работи в партизанското движение и след 1944 г. се издига последователно по стъпалата на софийския партиен апарат. До V конгрес през 1948 г. е спечелил достатъчна репутация, за да си осигури избирането в централния комитет, а към 1950 г. вече е секретар на централния комитет и кандидат-член на политбюро, на което ще стане пълен член през следващата година. Диспечерите на властта в Москва и българското политбюро, не на последно място самият Червенков, приветстват Живковата безшумна благонадеждност и привидна сговорчивост. Помагат му и силната подкрепа на софийския партиен апарат, а и младостта му, тъй като все още не е достатъчно възрастен, за да е успял да си създаде могъщи приятели и, което е по-важно, врагове.

През 1954 г. Живков, както и Сталин в началото на двадесетте години, е завладял инструментите на властта, но тепърва ще почне да свири на тях. Червенков все още е най-силната фигура в страната и въпреки че е изгубил покровителя си в Москва, неговият нов, по-спокоен образ му е спечелил известни симпатии в българската партия. Ако в ръководството след VI конгрес има потенциални съперници на Червенков, това са или генералите Панчевски и Михайлов, които разчитат на силна съветска подкрепа, или Антон Югов. Последният е най-вероятният претендент за върховната власт. Той е придобил внушителна репутация като министър на вътрешните работи от 1944 до 1949 г. и въпреки че е преместен на по-ниски длъжности след падането на Костов, излиза отново на преден план, като усмирява пловдивските бунтовници през май 1953 г. Неговото възкресение го прави естествен фокус за многото партийни членове, които са изхвърлени при чистката заедно с Костов и които сега са освободени от трудовите лагери. Самият централен комитет е разширен до 97 пълни и кандидат-членове, отчасти за да се осигурят места за завърналите се, които сега са важна съставка на партията.

За известно време обаче Червенков няма да има съперник и режимът се движи предпазливо по посока на десталинизацията, очертана от Кремъл. Продължава освобождаването на политически затворници, като до лятото на 1955 г. от трудовите лагери се завръщат над 10 000 души. Съветските специалисти, които са играли толкова решаваща и важна роля в много български институции, си събират багажа и си тръгват за вкъщи, а през октомври 1954 г. започва предаването на смесените съветско-български компании в българско владение. Ролята на тежката индустрия е леко снижена и на потребителя се отделят малко повече внимание и капиталовложения. Забелязва се и подобрение на социалните грижи. Между 1952 и 1958 г. реалните заплати се повишават с около 75%, докато между 1953 и 1957 г. консумацията на месо нараства с 48%, на плодове — с 52%, и на зеленчуци — с 36%, въпреки че за много домакинства този напредък не носи нищо повече от завръщане или частично завръщане към предвоенните равнища на консумация. Действително подобрение обаче е постигнато в медицинското обслужване, като между 1952 и 1958 г. броят на лекарите на хиляда души население нараства от 0,87 на 1,33, а има напредък дори и по този най-труден социален проблем в следвоенна България, жилищното осигуряване, макар че подобрението тук личи много по-малко в бързо разрастващите се градове, отколкото в селата.

Една от отличителните черти на българския нов курс е по-великодушното отношение към селското население. През 1957 г. България е първата източноевропейска държава, която предлага пенсии и някои други социални придобивки на селските кооператори и земеделските възнаграждения нарастват по-бързо от тези в много отрасли на индустрията. Капиталовложенията на село се увеличават и в относителни, и в абсолютни стойности и дори има отпущане в колективизационната кампания, като площта на кооперативната и държавна собственост между 1953 и 1955 г. се разширява едва с 2, 5%. Правят се и опити за спечелване на политическата преданост и уважението на селяните. През 1954 г. генерал Вълков и още шестима, признати за виновни в убийството на Стамболийски през 1923 г., са осъдени на смърт, въпреки че присъдата е заменена с двадесетгодишен тежък труд, а бивши селски дейци, включително и Асен Стамболийски и редица близки съратници на Никола Петков, са насърчени да обикалят страната и да подтикват към сътрудничество с правителството.