Ричард Крамптън
Кратка история на България (28)

Обобществяването на икономиката и възходът на Червенков, 1948 –1950 г.

С влизането в сила на новата конституция основната грижа на режима е да приобщи България към Съветския лагер и да изгради социалистическо общество в страната. Първата цел е леснопостижима и до пролетта на 1948 г. България е подписала договори за приятелство и сътрудничество с всички други държави в Източна Европа. България е също една от учредителките на СИВ през 1949 г. и на Варшавския пакт през 1955 г. Що се отнася до втората цел, напредъкът е по-ограничен, не на последно място и затова че в селскостопанския сектор възникват сериозни препятствия. Тези препятствия ще бъдат преодолени само след използване на значителна сила и само след един политически катаклизъм, свързан с не по-малко насилие от онзи, който отстрани Петков.

Трудностите по извършването на национализацията на българската индустрия обаче не са големи. На 23 декември 1947 г. специално подготвени за това групи завземат останалите 6109 частни предприятия в страната заедно с цялото им оборудване, собственост, ценни книжа и банкови сметки. Единственото изключение от програмата за национализацията са предприятията на някои кооперации и занаятчии. На следващия ден Великото народно събрание утвърждава завземането и се разпорежда бившите собственици да получат правителствени облигации като компенсация за загубите си, но компенсационният план няма да се прилага към онези, които са сътрудничили на германците, италианците, местните фашисти или следдеветосептемврийските реакционери — една категория, която трябва да включва собствениците на почти всички ценни модерни фабрики. По този начин правителството изплаща компенсации за не повече от една десета от стойността на завзетата собственост и национализацията на индустрията не е нищо друго, освен окончателно унищожение на малобройната промишлена буржоазия в България. По-късно през декември останалите тридесет и две банки в България са слени в Централна банка, а два месеца след това държавата установява монопол върху външната търговия. Същевременно конфискацията на едрата градска собственост слага край на съществуванието на българския частен наемодател.

Димитровската конституция е постановила, че народното стопанство ще бъде планово. През април 1947 г. е приет двугодишен план за възстановяване на пораженията от войната и повдигане на жизнения стандарт, но намеренията за коренно преструктуриране на икономиката и обществото са огласени с първия петгодишен план, който е представен на V партиен конгрес през декември 1948 г., когато БРП си възвръща и първоначалното име, Българска комунистическа партия. Планът, който трябва да влезе в действие на 1 януари 1949 г., създава механизма, чрез който българската икономика трябва да се отбие от прекалено дългата си зависимост от земеделието и да развива основите на тежката индустрия. Промишлеността трябва да получи 47% от инвестициите, като почти половината се насочват към електроенергията и химическото производство. Промишленото производство трябва да нарасне с общо 119% при увеличение от 75% за леката промишленост и 220% за тежката. Трябва да се построят нови металургични и торови комплекси, както и заводи за преработка на храни и за производство на електроапарати, селскостопански машини и строителни материали. Съотношението между селскостопанското и промишленото производство, което в началото на 1949 г. е 70:30 в полза на земеделието, трябва да се измени на 45:55 за индустрията. Частната търговия трябва да изчезне и три пети от хранителната продукция в България трябва да се произвежда от кооперативните стопанства. Колкото до въпроса за земята, планът постановява, че тя няма да бъде национализирана, но ще се създадат условия, в които практически въпросът за национализацията на земята ще се разреши.

Това е огромна задача. През 1946 г. България е повече от всякога страна на дребния земевладелец. Вследствие на раздробяването средният размер на нейните 1,1 милиона участъка земя е намалял до 4,31 хектара, като отделните парцели във всеки имот са средно едва по 0,4 хектара. Известно количество земя вече е собственост на кооперации или на държавата, но това, както и ниската степен на доброволна колективизация след 9 септември 1944 г. обхваща незначителен дял от цялата площ. Законодателството през 1945 г. очертава подробностите, върху които ще се изграждат държавните земеделски стопанства^[1] и кооперациите (ТКЗС). Членството трябва да е доброволно и за да се образува ТКЗС, е необходим минимум от петнадесет имота, но след като веднъж се е включил, селянинът е задължен да остане член поне три години. Всички членове трябва да получават възнаграждение в зависимост от положения труд, както и поземлена рента, която варира в зависимост от количеството внесена земя. През 1946 г. са въведени по-строги разпоредби относно частната земя. Отсега нататък членовете на ТКЗС притежават не действителни площи земя, а неочертани идеални части от цялото и така всеки, който напусне кооперацията, ще получи като компенсация за собствеността, която е внесъл първоначално, облигации, а не земя. Законът постановява и максималната площ, която може да се владее от едно семейство, а именно двадесет хектара изобщо и тридесет за Добруджа. Всеки земевладелец, който е давал под наем 40% и повече от земята си за срок от поне две години, има право на едва десет хектара, като за отнетата му земя се изплаща компенсация. Определени са и минимални размери за имотите. Държавата получава правото да влезе във владение на имоти, които са под минималния размер, да завземе онази част от големите имоти, които са над определената максимална площ, както и земята, оставена на угар, която собственикът отказва да обработва, земята, принадлежаща на разпуснати организации като например чуждестранни църкви или училища, и земята, разработена чрез спонсорирани от държавата мелиоративни програми от рода на отводняване, напояване и изправяне на реките. От конфискуваната по разпоредбите за максималните имоти земя половината е преразпределена на малки участъци между около 129 000 дребни собственици, а останалата половина, около 3,6% от цялата използваема земя се дава на ТКЗС-тата, на които освен това се предоставят трактори и други машини от Съветския съюз.

До ратифицирането на мирните договори не е възможно да се говори официално за насилствена колективизация, но все пак съществува нарастващ натиск в тази посока. В законодателството както през 1945, така и през 1946 г., има клаузи, които позволяват насилственото изземване на частна собственост, ако тази собственост представлява изолирани острови в доброволно образуваните ТКЗС-та. Когато двегодишният план от 1947 г. организира разпределението на дажбите за основните продукти между седем степени на предимство, членовете на кооперативите са в третата степен, а частните стопани — в седмата или последната. Цените на доставките и реквизиционните квоти са силно скосени в ущърб на индивидуалния собственик. След политическата победа на комунистите през 1947 г. кампанията на колективизацията забележимо се изостря. През февруари 1948 г. всички частно притежавани селскостопански машини се конфискуват и предават на Машино-тракторните станции, МТС, които отсега ще имат монопол върху механизираното оборудване за обработка на земята. Тези офанзиви довеждат наистина до ускоряване на колективизацията и към края на 1948 г. ТКЗС-тата са 1100, въпреки че правителството си е поставило за цел да ги доведе едва до 800. От друга страна, режимът се е надявал, че колективно притежание до този етап ще бъдат 400 000 хектара, а цифрата е малко повече от 292 000. Така че в ТКЗС-тата все още влизат главно дребните земеделци. През декември 1948 г. V партиен конгрес призовава към масова колективизация и из страната се провеждат хиляди събрания, на които трябва да се разясни и защити тази политика. Петгодишният план заделя и повече инвестиции за селското стопанство в сравнение с двегодишния план: 17% срещу 6%. Но за една категория, която обхваща четири пети от населението, това е все още малък дял от всички капиталовложения и предвиденото в плана за 1949–1953 г. 59-процентово увеличение на селскостопанската продукция е непосилно изискване пред изостаналия, объркан и все по-обезверен земеделски сектор. Селяните изразяват недоволството си, като отказват да влязат в кооперативите и чрез такива крайни мерки като изколването на личния си добитък.

Несгоди изпитва не само селското население. Обществените промени, започнати след 9 септември 1944 г. и силно задълбочени след 1947 г., неминуемо създават широко разпространени напрежения. Причините за тези напрежения са различни. България няма необходимите енергийни ресурси и оборудване, за да изгради базата на тежката индустрия със скоростта, която се диктува от безумно амбициозния план, а Съветският съюз не е в състояние да превъзмогне толкова резкия контраст между намерения и възможности. Недозрелите управленски кадри, набрани да ръководят наскоро национализираната индустрия, и бързо разширяващата се бюрокрация в много случаи нямат нито достатъчно опит, нито достатъчно сили за новите си задачи. Слаба е и координацията между различните дялове на стопанския план. След войната железниците са съсипани. А пренебрегването на потребителските производства и общественото благоустройство, особено жилищното осигуряване, става причина за несгодите на голяма част от населението. Възниква недоволство и от съветската позиция. Някои подозират, че локомотивният и вагонен парк, който руснаците продават на България, всъщност е конфискуван в страната през 1944 г., а други изтъкват, че когато Съветският съюз е поел управлението на бившите германски и италиански предприятия, той не е поел и отговорност за техните задължения, и петте съветско-български „акционерни дружества“ за преработка на олово и цинк, извличане на уран, строителната промишленост, корабостроенето и гражданското въздухоплаване не се ползват с популярност. Още по-непопулярна е съветската търговска политика. Една търговска спогодба, подписана в Москва през юли 1947 г., налага българската външна търговия да се провежда под съветска егида. Тя урежда и размяната на съветски памук, каучук, железопътен парк, моторни превозни средства и машини срещу български тютюн, но не отменя въведената от 1944 г. система, съгласно която Съветският съюз купува българските стоки по цени от 1933 г. Това е довело до значителни загуби за българската икономика, тъй като руснаците могат да изкупуват ценни стоки на ниски цени, а след това да ги предлагат с голяма печалба на валутния пазар. През 1945 г. руснаците купуват розово масло за 110 долара на килограм и го продават за 1200 долара на килограм.

Независимо от тези оплаквания обаче, Съветският съюз продължава да бъде вдъхновение и пример за българската вътрешна политика. Съветският опит през двадесетте и тридесетте години, разбира се, е показал, че бързата индустриализация и коренното преустройство на имуществените отношения в провинцията биха породили сериозни обществени и политически напрежения. Но съветският опит е показал и как тези разнообразни напрежения могат най-ефикасно да се овладеят.

С елиминирането на некомунистическите партии враждебните убеждения сега могат да намерят убежище само в три области: в религиозни организации, в институции, свързани с държави извън Съветския лагер, и в съмняващи се части на самата партия. Православната църква вече е опитомена. Екзарх Стефан, макар и готов да сътрудничи на новия режим, е изпратен в манастир и неговото духовенство е заставено да избира между присъединяване към Съюза на българските свещеници и изчезване в трудовите лагери. През февруари 1949 г. законът за църковната организация кодифицира държавното господство. Новият закон гарантира свобода на съвестта и признава Българската православна църква за „традиционната църква на българския народ“, макар че църквата и държавата ще трябва да се разделят и светските власти ще трябва да одобряват църковните назначения и да надзирават църковните финанси. Църквите трябва да се подчинят на „народната воля“ и амвонът не трябва да се използва за разпространение на антиправителствени възгледи.

Законът от 1949 г. е много по-суров по отношение на неправославните църкви и атаката срещу тези институции е важен дял от политиката на изолиране на България от всякакви несъветски влияния, политика, която се подхранва от страховете и параноите, пораждани от студената война и Титовия раздор с Москва. През 1949 г. римокатолическото влияние в България е отслабено посредством отказа на правителството да позволи на новоназначения апостолически легат да заеме поста си. През 1948 г. всички български църкви, чиито централи са извън страната, са лишени от благотворителните си институции, а с акта от 1949 г. се разпущат и самите църкви. Твърд правителствен контрол е установен и над мюсюлманските общности в България с техните религиозни институции. В началото на 1949 г. са арестувани петнадесет водещи протестантски пастори. Протестантските общности в България не са големи, но са допринесли немалко за националната история, не на последно място чрез образователните си институции. Сега техните водачи са обвинени в шпионаж в полза на Великобритания и Съединените щати и в съучастничество по отношение на Петков и Тито. Процесът срещу пасторите е жалко зрелище. Наумов, баптисткият лидер, се разплаква в съда, хвали своите разпитвачи като „училище за превъзпитание на колебаещите се“ и — sic transit gloriae ecclesiarum^[2] — отхвърля Световния съвет на църквите като реакционно оръдие на американската политика. Зяпков, главата на Конгрешанската църква, също ридае пред съда и пита съдията: „Какво ще направите от мен — шепа прах или нов човек?“

Предстои разиграването на една много по-голяма драма. В края на март 1949 г. Трайчо Костов е отстранен от постовете си на заместник министър-председател и председател на стопанския и финансов секретариат на Политбюро и е назначен за директор на Народната библиотека. Наскоро след това той е арестуван и през декември заедно с още десет изтъкнати партийни фигури е обвинен в многобройни поразителни престъпления, включително ляв уклон и троцкизъм, шпионаж в полза на Великобритания и Съединените щати, предателство, сътрудничество с фашистката полиция и съзаклятничество с Тито за вкарване на България в доминирана от югославяните федерация на южните славяни. На 14 декември Костов е признат за виновен. Въпреки че животът му веднъж вече е бил пощаден от цар Борис, след два дни Костов е екзекутиран. Той е частично реабилитиран през 1956 и напълно оневинен през 1962 г.

Обвиненията срещу Костов са абсурдни. Преди 1944 г. той е скочил от прозореца на полицейски участък, за да избегне по-нататъшните изтезания, лично е провеждал чистките на „левосектантите“ през тридесетте години и като последователен сталинист едва ли би могъл да е агент на Лондон, Вашингтон или Белград. Но колкото и да са нелепи, обвиненията отразяват текущи развития в политическата йерархия на България и самият процес в немалка степен определя природата на политическия живот в страната за години напред.

Процесът е донякъде епизод от борбата за ръководството на Българската комунистическа партия. Димитров е умрял в Москва на 2 юли; тялото му е върнато в София и поставено в набързо издигнат мавзолей, с което Димитров става единственият почетен по този начин несъветски водач. Тъй като втората основна фигура от старото поколение в България и приемникът на Димитров като министър-председател Васил Коларов не е никак добре — той ще умре през януари 1950 г. — Костов би бил естественият претендент за негов заместник. Въпреки че в България разграничението между „московските“ и „домашни“ комунисти не е толкова ясно, колкото в други източноевропейски партии, Костов е прекарал в Съветския съюз много по-малко време от другия вероятен заместник на Димитров и Коларов, Вълко Червенков. След отстраняването на Костов за Червенков не е никак трудно да си осигури господство.

В процеса срещу пасторите чуждото влияние е заклеймено чрез свързването на обвиняемите със западните „империалистически“ интереси; в случая с Костов главният чуждестранен злодей е Тито. Но спорът между България и Югославия не се свежда просто до следване на московския пример от страна на София. След края на войната комунистическото ръководство на Югославия е настоявало Пиринска Македония да се присъедини към Македонската федеративна република, съставна част от Югославия, тъй като в сияйната нова зора на пролетарския интернационализъм държавните граници са без значение. Белградското предложение поставя в неудобно положение старите български дейци на Коминтерна, които в миналото са се отнасяли покровителствено към своите по-малко влиятелни югославски другари. Доколкото може да се смята за стъпка към балканска федерация, то трябва възторжено да се приветства от истинските балкански радикали, но българското ръководство не е готово да отчужди българска територия. Тази дилема е разрешена с поставянето на Тито и югославяните извън комунистическите предели. Сега вече националистическите интереси отново могат да се съчетаят с пролетарския интернационализъм и едно обвинение в титовизъм би очернило когото и да било не само в партийните кръгове, но и извън тях. Дори през по-късните години, когато белградският режим смекчава строгото си управление, свързването на титовизма със загубата на българска територия отслабва привлекателността, която би могла да има в България югославската алтернативна форма на социализма. Междувременно възможната опасност от страна на младото, тържествуващо и напористо партизанско ръководство в Югославия ще бъде парирана чрез още по-тесни връзки с Москва.

При тези обстоятелства критиката срещу Съветския съюз е по същество предателство, което може само да помогне на ренегатите титовисти. Костов всъщност е критикувал съветската икономическа и търговска политика, особено по отношение на покупката на розово масло, но ако някои от причините за процеса са външни, основните му последици ще се проявят и се очаква да се проявят във вътрешната политика. Ликвидирането на всички политически организации извън БКП и тормозът върху религиозните групи логически означава, че единственият политически организъм, в който сега може да се поражда опозиция, е самата партия. В същото време напреженията на индустриализацията и колективизацията сочат, че причините за недоволство ще се множат. За да се овладеят тези недоволства и за да се тласка напред социалната революция, от партията ще се изисква още по-висока степен на себеотдаване и решителност. Ще може ли партийната маса да се справи с тази задача, при положение че нейното качество неминуемо е пострадало вследствие на количественото й набъбване от 15 000 през 1944 г. до 460 000 през декември 1948 г.? Дисциплинарните мерки срещу един от най-изявените й водачи ще покаже на редовите членове, че несъобразяване с дълга няма да се търпи на нито едно равнище.

Примерът с Костов е адресиран не само към партийните членове. Костов е изпаднал в немилост от април, но процесът и екзекуцията ще се състоят чак към средата на декември. Това насрочване заедно с факта, че процесът се предава публично, е многозначително, тъй като на 18 декември България провежда първите си общи избори от огласяването на новата конституция. Щом и най-могъщите в страната могат да бъдат посечени, индивидуалната съпротива, колкото и да е широко недоволството, става безсмислена. Не е изненадващо, че от 98,89% от електората, които отиват до изборните урни, 97,66% гласуват за общата отечественофронтовска листа. Новото Събрание се състои от 156 комунисти, 48 земеделци и 35 независими. Това не е парламент, който би се противопоставил на новия владетел на България, Вълко Червенков.