Ричард Крамптън
Кратка история на България (10)

Установяване на личния режим на княз Фердинанд, 1894–1900 г.

Стоилов наследява Стамболов като министър-председател. Новото правителство е набрано главно сред консерваторите и първата му политическа грижа е да осигури признание за Фердинанд. Това ще се осъществи през февруари 1896 г. То става възможно отчасти благодарение на поредица жестове на Стоиловото правителство, включително и амнистия на политически престъпници, която позволява на Цанков да се завърне в България и на Каравелов да излезе от затвора, в който е вкаран още след Силистренското въстание от 1887 г. Амнистията обаче не се отнася до офицерите от армията, които са избягали след заговорите през 1886 и 1887 г. Стоилов също дава да се разбере, че българите не са съгласни да имат руски офицери в армията, няма да разрешат на руския флот да използва Бургас или Варна и няма да допуснат никаква смяна на княза. По-важни от българските позиции обаче са външните фактори. Смъртта на Александър III на 20 октомври/1 ноември 1894 г. отървава княза от един непреклонен враг и дава на Фердинанд повод да изпрати съболезнования на Николай II от името на българския народ. Не по-малко важно е породеното от арменските кланета растящо безпокойство, че Османската империя е пред рухване. Както русите, така и българите знаят, че ако това се случи, те ще се нуждаят едни от други, за да защитят интересите си.

Трябва да мине известно време, за да може това съзнание за общи интереси да прерасне в договор. Руснаците все още смятат избора на Фердинанд за незаконен и подозират, че българската страна е толерирала дейността на македонски бунтовнически чети през пролетта на 1895 г. И все пак една делегация от Събранието е допусната да посети Русия през лятото, за да положи венец на гроба на Александър III. От това посещение и от други източници става ясно, че главното искане на русите в замяна на признаването на Фердинанд би било княз Борис да бъде приет в православната вяра. През цялата есен на 1895 г. Фердинанд обмисля решението, което, както настоява Стоилов, трябва да е лично негово. Привържениците на обръщането в новата вяра бързат да изтъкнат, че румънският крал е разрешил на сина си да встъпи в православната църква, но като протестант той не е трябвало да убеждава папата, нито пък да се изправи пред роднинска фаланга от неотстъпни католици. Князът е искрено и дълбоко смутен от тази дилема, но накрая надделяват политическите съображения. Фердинанд знае, че покръстването и помирението с Русия биха укрепили както вътрешната стабилност, така и изгледите на България за значителни придобивки при подялба на Османската империя. На 22 януари/3 февруари 1896 г. Фердинанд обявява, че Борис ще приеме православно кръщение на 2/14 февруари и че царят се е съгласил да стане кръстник. На 19 февруари/2 март 1896 г., годишнината от Сан Стефано, султанът признава Фердинанд за княз на България и генерал-губернатор на Източна Румелия. През следващите няколко дни същото ще направят и великите сили.

Сдобряването със страната освободителка бележи окончателното утвърждаване на политическата стабилност в Българското княжество. От 1879 г. страната е постигнала много. Съединението с Румелия е осъществено и защитено във войната със Сърбия, докато Македония не е забравена, но не е и оставена да въвлече правителството в неразумна авантюра. Със завършването на българската част от виенско-цариградската линия през 1888 г. и с построяването в началото на деветдесетте години на линия, свързваща бургаското пристанище с Ямбол, е започнало и изграждането на съвременна икономическа инфраструктура, макар че голямото разгръщане на икономиката ще дойде по-нататък.

Всъщност политиката доминира в живота на нацията. Отначало борбата за конституционно надмощие е спечелена от законодателната власт. Либералите се ползват с повече обществено доверие от консерваторите и са създали партийна машина, която може да контролира и електоралната, и парламентарната политика. Това е постигнато по обичайните методи на сплашване и убеждение, чрез контрол над изборните бюра, които провеждат гласуването чрез използване на парламентарните права за надзор на изборите на отделни кандидати и чрез отстраняване на някои известни антилиберали от правителствени постове, които след това се предлагат на поддръжници. Консерваторите, когато имат възможност, постъпват точно по същия начин. Всички правителства могат да разчитат и на „правителствената зестра“, шепа предимно мюсюлмански или еврейски райони, които винаги гласуват за проправителствени депутати. С ревизията на конституцията през 1881 г. князът се е опитал да сложи край на либералното надмощие, но тази ревизия не е достатъчно радикална, а и той не се възползвал напълно от пълномощията, които системата от 1881 г. дава на изпълнителната власт. Общественото мнение и силата на министрите проваля опитите на Батенберг да управлява без либералите. Освен това той открива, че руското приятелство може да се окаже не по-малко бреме от либералната опозиция. Към 1884 г. княз Александър вече е принуден да приеме водещата роля на Каравелов във вътрешните работи. Но едва възтържествувала, законодателната власт започва да отслабва — през 1884 г. различията в Либералната партия прерастват в разкол. Това е първото от поредица такива разцепления, следващото от които идва през 1886 г., когато Цанковата и Каравелова привързаност към проруска външна политика, независимо от събитията през 1885–1886 г., подтикват Стамболов да основе своята Народна либерална партия. През 1886 г. намесата на армията показва, че в политиката е встъпил нов фактор и конституционното върховенство не може да се гарантира без контрол върху този нов фактор. В общи линии такъв контрол ще може да се установи по-лесно от изпълнителната, отколкото от законодателната власт.

През периода между отпътуването на Александър и признаването на Фердинанд от Русия през 1896 г. силата на изпълнителната власт е нараснала невероятно, особено през годините, когато нещата се направляват от Стамболов било като регент, било през първите години на Фердинандовото царуване. Армията се държи под контрол, макар и със свирепи методи, а дресирането на електората е превърнато в неблаговидно, но съвършено изкуство. Сега общи избори се провеждат не за да дадат израз на обществените настроения и с това да определят лицето на правителството, а за да утвърдят на постовете им министри, вече избрани от изпълнителната власт.

Политическият пазарлък в управлението, „партизанството“, както го наричат в България, е мощно оръжие в ръцете на изпълнителната власт. Тази грозна болест, на която е податливо всяко прединдустриално общество с развита образователна система, се е вкоренила дълбоко в България към началото на деветдесетте години, когато производството на образовани личности за пръв път надхвърля броя на наличните доходоносни държавни служби. Безработното чиновничество дава подкрепата си на опозиционни групи, в отплата за което получава работни места, когато тези групи дойдат на власт и разчистят политическите назначения на предходното правителство. Стоиловото правителство например отстранява двадесет и един от двадесет и четирите околийски началници, петстотин кмета, както и седемдесет от общо осемдесет и четирите селски съдии и полицейски инспектори. Силата на изпълнителната власт се увеличава и от по-нататъшното разцепление на политическите партии. Либералният разкол от 1884 г. е по конституционни въпроси, но през по-късните години възникват и раздори по повод отношението към Русия, които засягат и консерваторите. Жителите на бивша Източна Румелия, поне до края на деветдесетте години, също съставят отделни фракции в съществуващите партии. Колкото по-многобройни са партиите и колкото по-слаба е вътрешната им дисциплина, толкова по-лесно е за изпълнителната власт да настройва една група срещу друга. По-нататъшното отслабване на партиите се дължи на липсата на действителни политически различия между тях. Разрешението на конституционния дебат в полза на изпълнителната власт, липсата засега на сериозни социални различия и установяването на княжеска власт над външните работи означава, че за партиите не остава много, за което да се борят, освен келепира от службата. Така партиите се превръщат малко или много в глутници ловни кучета, които си търсят господар и тяхното единство се дължи почти изключително на обвързването им с даден водач.

Властта, която князът упражнява върху тези водачи, се основава както на покровителство, така и на един обширен таен архив, в който старателно са записани техните прегрешения. Стамболов, а след него и Фердинанд също гледат да си осигурят контрол върху военното министерство, а Фердинанд държи в ръцете си министерството на външните работи благодарение на обширните си знания и семейните си връзки с европейските кралски дворове. Потрябва ли на княза да смени правителството, достатъчно е да нареди на единия или и на двамата зависими министри да си подадат оставката — после той ще реконструира кабинета по собствен вкус. На това се основава „личният режим“, който Фердинанд установява към края на века.