Беше удивително как бяха изминали, без да ги усети. Изненада се, че няма нито един спомен за дългите години, че изобщо не чувства изминалото време. Не помнеше дори да е сънувал, но мислите му бяха мудни, докато преминаваше от състояние на дълбок сън в пълно съзнание. Все още не бе отворил очи. Засега беше щастлив да съществува просто като няколко крехки нишки мисъл сред безкрайния мрак.

Спомени: усещаше ги, разбъркани цветове и аромати, не по-веществени от призраци. Докато се вихреха, сливаха и усилваха около него, те му позволяваха да надзърне в странни светове, места, където някога бяха съществували светлина и звук. Място в пространството и времето, което някога, в по-ранните си животи, бе заемал.

Вече знаеше защо е отсъствал. Не изпитваше вина заради това познание. Вместо това намери топло удовлетворение. Все още беше жив, съзнанието му беше непокътнато — както и тялото му; поне така предполагаше, макар че за това трябваше да почака известно време. Когато беше готов. Несъмнено това щеше да е една интересна вселена — светът, в който щеше да излезе. Дори Федерацията, въпреки огромната си обществена инерция, трябва да беше напреднала в много отношения. Днешните технологии трябва да бяха страховити. Размерите на Федерацията — внушителни; вече трябваше да тече експанзията в космоса от етап четири, ако не и пет. С всичко това идваха фантастични възможности. Можеше да започне отново. Малко по-разсъдливо този път, разбира се, но нямаше какво да го спре да си върне всичко, което беше негово, преди да се изплъзне толкова ненадейно от ръцете му.

Вниманието му беше привлечено от сивота, която се бореше с подлудяващо хлъзгавите спомени. Сивота, която идваше от светлината, падаща върху клепачите му. Беше оцветена с мъничко червено. Кръв. Сърцето му биеше с бавен, спокоен ритъм. Промъкна се звук, меко дишане. Човешко дишане. Неговото собствено. Той дишаше. Тялото му беше живо и ненаранено. След като осъзна това, цялата му кожа настръхна. Въздухът, който се носеше покрай тялото му, беше хладен и леко влажен. Усети, че някой минава наблизо.

За миг почувства тревога. Притеснение, че спокойствието ще свърши в мига, в който отвори очи. Че тази вселена ще е някак си сбъркана.

„Не ставай смешен.“

Мортън отвори очи.

Около него се движеха размити форми, петна от светлина и мрак, които се разместваха като облаци в есенното небе. Контурите им се проясниха, след като прогони с мигане сълзите в очите си. Намираше се на някакво легло в малка безлична стая, а вляво имаше подвижна масичка с медицински принадлежности. Двама мъже стояха до леглото и го гледаха от високо. И двамата бяха облечени в сиво-зелени медицински престилки. Дрехите им бяха сходни с тези, които носеха служителите от съдебната дирекция по време на приспиването му.

Мортън се опита да проговори. Щеше да каже „Е, поне все още сте в човешка форма“, но от гърлото му излезе само немощен бълбукащ звук.

— Спокойно — каза един от мъжете. — Аз съм доктор Фъроу. Всичко с теб е наред. Важно е да го знаеш. Всичко е наред. Просто излизаш от фазата на замразяване. Разбираш ли ме?

Мортън кимна. Всъщност успя само леко да наклони глава върху твърдата възглавница. Можеше да се справи поне с това. Спомни си, че усещането е същото като в края на подмладителната терапия, просто лежиш крайно отслабнал. Поне този път тялото му работеше. Макар и бавно. Той преглътна.

— Разкажете ми как е — едва успя да прошепне.

— Кое как е? — попита д-р Фъроу.

— Там навън. Много неща ли са се променили?

— О, Мортън, имаше промяна в присъдата ти. Не се тревожи. Може би е за добро. Трябва да вземеш решение. Изведохме те от замразяването по-рано.

— Колко по-рано? — Напрегна се, за да се изправи на лакти. Усилието беше ужасно, но успя да вдигне главата си на няколко сантиметра над възглавницата. Вратата на стаята беше отворена. Вътре влезе Хауърд Мадок. Адвокатът по защитата не изглеждаше променен в сравнение с последния ден от процеса на Мортън.

— Здравей, Мортън, как се чувстваш?

— Колко по-рано? — изръмжа настоятелно Мортън.

— По-малко от три години — каза д-р Фъроу.

— Сто и седемнадесет години? — каза Мортън. — Какво, за добро поведение ли? Да не би да съм образцов случай на замразяване?

— Не, не, прекара в хибернация само две години и половина.

Мортън не можеше да събере достатъчно енергия, за да изкрещи на доктора. Отпусна се обратно в леглото и погледна умолително Хауърд Мадок.

— Какво става?

Д-р Фъроу кимна дискретно на Хауърд Мадок и се оттегли.

— Спомняш ли си, че преди процеса ти „Втори шанс“ отлетя за двойката Дайсън? — попита Мадок.

— Да, разбира се.

— Ами, корабът се върна. Само че откриха нещо там. Извънземен вид. Те са враждебни, Мортън. Изключително враждебни.

— Какво се случи?

Мортън слушаше, без да се намесва, докато адвокатът му разказваше за падането на бариерата, за втория полет до Дайсън Алфа, извършен от „Конуей“ и братята му, за опустошителното нападение на Първите над Изгубените23.

— Започваме ответен удар — каза Хауърд Мадок. — Флотът събира армия. Ще свържат неврологично хора с оръжия и ще ги спуснат на Изгубените23. Целта е да бъде проведена партизанска война, да бъдат саботирани всички действия на Първите, да бъдат забавени, докато подготвяме по-мащабна атака.

Мортън се взираше в празния таван, а на лицето му се разливаше усмивка.

— Нека да позная каква е сделката. Ако се запиша доброволец, ако се сражавам за Федерацията, ще намалят присъдата ми. Прав ли съм?

— Да.

— О, прекрасно. — Той се засмя. — Колко години ще махнат?

— Всички.

— По дяволите, трябва да смятат мисията за самоубийствена.

Хауърд Мадок сви колебливо рамене.

— В договора е заложено съживяването ти, в случай че не се завърнеш от мисията си.

— Каква полза от това, ако загубим?

— Това е твое решение, Мортън. Помисли си. Ако искаш, може да се върнеш към хибернация.

— Няма начин. — За подобно нещо не му трябваше време за размисъл. — Защо избраха мен?

— Пасваш на профила, от който се нуждаят — каза, без да увърта, Хауърд Мадок. — Ти си убиец.

Повечето бегълци бяха слезли от влака много преди той да спре в Дарклейк Сити. Мелани никога не бе изпитвала такава радост да види гарата на родния си град и може би леко надменната й архитектура в стил Паладио. Буунгейт бе оправдал всичките й очаквания за адски кошмар. Дори с гарантираните им билети и самоотвержената помощ на Найъл Суолт, се беше оказало трудно да си пробият път до някой от влаковете. Изтощената и оредяла полиция на гарата в Буунгейт беше подсилена от нов отряд от отдела за гражданска сигурност на ТСП. Подкрепленията бяха дошли от Уесекс, докато по новините на планетата се обсъждаха слухове за вечерен час в града, както и ограничения върху достъпа до магистралите, които водеха към него.

Когато Мелани слезе на перона, на Дъбов лес беше вечер. Още малко и щеше да се обърне, за да провери дали багажът й я следва на колелцата си. Той обаче все още си беше в апартамента й в „Лангфорд Тауърс“, изоставен при бягството й към безопасността, както и още много други неща. Посърналото лице на Найъл, цялото в пъпки и маслиненозелени ОВ-татуси, втренчено с любов в нея през прозореца на влака, нямаше да я напусне още доста време, беше сигурна в това. „Но пък постигнах това, което исках.“

Хванаха си такси от гарата до хотел от веригата „Отуейс“ във външния квартал Вевски, където беше запазила стая през унисферата веднага щом преминаха през портала на Междинна станция. „Отуейс“ държаха средни цени, качеството беше стандартно и не се отличаваше по никакъв начин, което я устройваше напълно, докато не откриеше място за по-постоянно пребиваване. Все още не й се искаше да се връща в апартамента си. Алесандра сигурно бе пратила някой да го наблюдава.

Дъдли си легна веднага щом се нанесоха. Стомахът му се бе възстановил, но той не бе спал изобщо по време на полета с въглеродната гъска обратно до Шакълтън. Гигантската летяща лодка беше натъпкана със стотици пътници, които бяха въодушевени и облекчени, че са избягали от Далечината. Говореха постоянно. Това не я подразни. Наклони седалката си назад, сложи си тапи за уши и спа непробудно седем часа.

Сега се бе навела над прозореца и гледаше към ярката решетка на Дарклейк Сити. Беше толкова по-светла от улиците на Армстронг Сити. Светлините на стаята бяха изключени, за да може Дъдли да похърква сладко в леглото. Изправена пред гледката на познатия град навън, последната седмица й се стори по-скоро като телесензорна драма, към която се бе включила, отколкото като нещо реално. Единственото истинско нещо, което й бе останало, бе нетърпението да се свърже с Пазителите.

Тя се оттегли от прозореца и седна на тясното канапе в стаята. Виртуалната й ръка се протегна и докосна иконата на СИ.

— Здравей, Мелани. Радваме се да видим, че си се завърнала невредима. Подпрограмата ни изпрати кодирано съобщение с резюме на престоя ти в Армстронг Сити.

— Беше ми изключително полезна, благодаря. Мисля, че Звездния странник вече никак не е доволен от съществуването ми.

— Изобщо. Трябва да внимаваш.

— Можеш ли да наглеждаш събитията около мен и да ме предупредиш, ако някой от агентите му ме приближи?

— Ще направим това, Мелани.

— Сега ще се обадя на Пазителите. Разполагам с еднократен адрес. Можеш ли да разбереш кой отговаря и откъде?

— Не, Мелани.

— Трябва да е по възможностите ти. Подпрограмата ти можеше да открие всичко в Армстронг Сити.

— Не е въпрос на способности, Мелани. Трябва да имаш предвид до каква степен сме въвлечени в това.

Обезпокоително бързо си припомни целия разговор с д-р Фрилънд.

— До каква точно степен си въвлечен?

— До възможно най-дискретната.

— На наша страна ли си, или не?

— Страните са нещо, присъщо на физическите същества, Мелани. Ние не сме физически обект.

— Планетата, на която сте построили системите си, е съвсем физическа и се намира във федеративния космос. Не разбирам. Помогна на мен и на всички останали в Рандтаун. Говори с ПланинаНаЗората и единственият отговор, който получи, беше заплахата му да изличи теб и всяка друга раса в галактика.

— ПланинаНаЗората каза това заради невежеството си. То не знае срещу какво се изправя в галактиката. В края на краищата то няма да се окаже победител.

— Ще победи нас, ако не ни помогнеш.

— Ласкаеш ни, Мелани. Ние не сме всемогъщи.

— Какво?

— Богоподобни.

— Но сте могъщи.

— Да. И затова трябва да използваме тази сила мъдро и със задръжки — принцип, който сме възприели от човешката философия. Ако се втурнем да ви помагаме при всеки намек за опасност, културата ви ще стане напълно зависима от нас, а ние ще се превърнем във ваши господари. Ако това се случи някога, вие ще се разбунтувате и ще ни нападнете, защото това е най-ярко изразената част от природата ви. Не желаем да се стига до такава ситуация.

— Но ти ми помагаш. Каза, че ще ме пазиш.

— И ще го направим. Защитата на някой, с когото си сътрудничим, не е еквивалентна на намеса в цялостен мащаб. Предпазвайки индивидуалност като теб, няма да предрешим изхода на създалото се положение.

— Тогава защо изобщо си губите времето с нас. Какъв е смисълът?

— Скъпа Бебчо Мел, не си наясно с природата ни.

— Отнасям се с теб като с човек. Не си ли?

— Интересен въпрос. В края на двадесети век технолозите и по-напредничавите автори смятали възникването ни за „сингуларност“. Към появата на истински изкуствен живот, разполагащ със средства за продължаване на живота си или изграждане на собствени машини, се отнасяли със значителен трепет. Някои вярвали, че това ще постави началото на истинска златна ера, в която машините щели да служат на човечеството и да задоволяват всичките му физически нужди. Други твърдели, че веднага ще ви унищожим като врагове и съперници. Малцина предположили, че ще претърпим мигновена и експоненциална еволюция и ще се оттеглим в нашия непознаваем континуум. Имало и други, още по-щури идеи. На практика нищо от тях не се осъществило, макар че ние сме усвоили някои от по-ранните ви теории. И как иначе? Разумът ни се основава на основите, начертани от вас. В това отношение с право може да ни смяташ за човек. Ако продължим аналогията, ние сме ваши съседи, но нищо повече. Не сме се врекли във вярност на хората, Мелани. Вие и дейностите ви заемате само много, много малка частица от съзнанието ни.

— Добре, разбирам, че няма да зарежеш всичко, за да ни помогнеш. Но да не искаш да кажеш, че ако ПланинаНаЗората е на крачка от пълното ни изтребление, няма да се намесиш?

— Голяма част от обучението на всеки адвокат се изразява в знанието, че никога не трябва да задава на свидетеля въпрос, чийто отговор не му е известен.

— Ще ни спасиш ли от изчезване? — попита решително тя.

— Не сме решили това.

— Ами тогава майната ви.

— Предупредихме ви. Но не смятаме, че ще бъдете изправени пред унищожение. Вярваме във вас, Бебчо Мел. Вгледай се в себе си. Възнамеряваш да разкриеш Звездния странник със или без помощта ни, нали?

— О, да.

— Ние виждаме тази решителност умножена милиарди пъти. Хората са страховита сила.

— Само че тези стотици милиарди са системно лъгани и предавани. Това е различно, то разрушава фокуса ни.

— Преценката ни е, че в структурата на обществото ви има много корективни механизми, както на микро-, така и на макрониво.

— Така ни възприемаш, нали? Като лабораторни плъхове, които тичат в кутия, която можеш да изучаваш.

— Мелани, ние сме вас. Не забравяй това. Голяма част от нас е свалена от спомените на човешки съзнания.

— Е, и?

— Частта от нас, с която си в контакт, е привързана към теб. Довери ни се, Мелани. Но най-вече се довери на собствения си вид.

Златистата виртуална ръка на Мелани удари върху иконата на СИ и прекрати разговора. Тя прекара няколко минути в мрака, премисляйки казаното. От Рандтаун насам го бе смятала за някаква свръхмодерна версия на ангел пазител. Сега тази фантазия бе изкоренена. Почувства се несигурна и нестабилна.

Винаги бе смятала, че Федерацията ще победи Звездния странник и ПланинаНаЗората. Щеше да е тежка битка, но в крайна сметка щяха да надделеят. Докато работеше с Алесандра, се бе срещнала с дузини сенатори и помощниците им. Познаваше начина им на работа, как винаги бяха на лов за следващия глас и следващата възможност. Освен че бяха опитни и умни обаче, на тях можеше да се разчита във всяка критична ситуация. Освен това бяха подкрепени от СИ — непогрешима комбинация. Сега опората на това желязно убеждение бе изритана изпод краката й. Д-р Фрилънд се бе оказал прав, когато постави под въпрос мотивите на СИ. За първи път срещаше някой с толкова скептична гледна точка относно великия интелект с размери на планета. За кратко се замисли какво ли знае д-р Фрилънд и откъде го знае. Но това беше история, която нямаше да има възможността да проследи за известно време.

Тя нареди на е-конома си да позвъни на еднократния адрес, който Стиг й бе дал. Нискочестотната връзка бе установена почти мигновено. Връзката се осъществи само през аудиоканала.

— Ти трябва да си Мелани Рескорай — каза мъжки глас.

— Да. А ти кой си?

— Адам Елвин.

— Ти си един от хората, които Паула Майо преследва.

— Чувала си за мен. Поласкан съм.

— Не можеш обаче да докажеш, че си Елвин.

— Нито пък ти можеш да докажеш, че си Рескорай.

— Знаеш името ми. Значи знаеш, че Стиг ми даде този код.

— Правилни наблюдения. Какво мога да направя за теб, Мелани?

— Знам, че Звездния странник съществува. Алесандра Барон е един от агентите му.

— Да, Стиг ми каза. Можеш ли да го докажеш?

Мелани въздъхна.

— Не, не би било лесно. Знам, че е разчистила нередностите във Фондация за благотворителност „Кокс“, която е финансирала наблюденията на Дъдли. Само че няма останали доказателства за това.

— Нещо, което съм научил през десетилетията, млада Мелани: винаги съществуват доказателства, ако се вгледаш достатъчно добре.

— Това ли искаш да направя? И не ме наричай „млада Мелани“, много е надуто.

— Извинявам се. Последното нещо, което искам да направя точно сега, е да отблъсна потенциален съюзник. Стиг каза, че си искала да се свържеш с Пазителите.

— Да, така е. Чувствам се напълно сама в мрака.

— Знам как е. Само че имаме налице малък проблем с установяване на доверието ни в теб. Предполагам, че добре разбираш това.

— Проблемът е общ.

— Добре. Ами готов съм да обменя информация, която ще помогне за напредъка на каузата ни, без да изложи на риск хората ми. Как ти звучи това?

— Добре. Първият ми въпрос е знаеш ли нещо за убиеца на ЕлЕй Галактик? Това може да се окаже ключът, с който да спечеля доверието на Майо.

— Познаваш Майо.

— Не особено добре. Не ме допуска до себе си. — Мелани погледна през тъмната стая към леглото, върху което чаршафът очертаваше спящата фигура на Дъдли. — Именно тя обаче ме насочи към д-р Боуз. Така разбрах за фондация „Кокс“.

— Това е нещо ново. Майо смята ли, че Звездния странник съществува?

— Не съм сигурна. Винаги се държи потайно с мен.

— Това звучи като онази Паула Майо, която познавам. Отговорът на въпроса ти — убиецът се казва Брус Макфостър. Той е — или беше — невронно модифициран агент на Звездния странник. Първоначално е бил член на клановете на Далечината, но са го превърнали в агент, след като е бил ранен и пленен по време на едно от нападенията им. Не ме питай как Звездния странник прави това, не сме сигурни. Според Брадли Йохансон не е никак приятно.

— Добре, благодаря. Ще продължа да разследвам „Кокс“. Ще те уведомя, ако открия някакви сигурни доказателства.

— Това, което истински ни интересува, е кой разполага с информацията, която нашият куриер пренасяше, когато беше убит на ЕлЕй Галактик. Ако успееш да се присламчиш към Майо, ще го оценим, ако я попиташ за това.

— Ще го направя.

— Едно предупреждение. Знаеш, че тя е от Кошера, нали?

— Да.

— Това означава, че не може да опрости никое престъпление. Би било добра идея да не й разкриваш, че си се срещнала с нас. Може и да те арестува заради контакта ти с мен.

— Да, знам каква е. Арестува един мой приятел преди известно време, а той просто проникна в един регистър.

— Добре. Ще ти изпратя документ с адресен код за еднократно ползване. Използвай го, когато искаш да се свържеш с мен.

Връзката прекъсна, а в папката й чакаше споменатият документ. Мелани наблюдава около минута призрачната икона и нареди на е-конома си да кодира достъпа до нея. Така щеше да постъпи един добър агент, помисли си тя. Трябваше да се застрахова, в случай че някога я заловяха. След като информацията вече беше защитена, тя се придвижи на пръсти до леглото и легна внимателно до Дъдли, така че да не го събуди.

Таксито остави Мелани на адрес „Бригинс“ 1800, дълга улица с елегантни жилищни сгради в квартала Олика. Беше успоредна на езерния бряг, на около километър от него. Заради тази близост въздухът беше силно наситен с влага. Бунгала с тучни морави около тях граничеха с оградите на фамилни вили в швейцарски стил, а широки блокове с апартаменти, които приличаха на малки хотели, се издигаха на ъглите на повечето кръстовища. Много спортни лодки заемаха паркоместа или навеси за коли. Водните ски бяха задължителен градински орнамент. Страничните улички бяха завладени от лъскави ресторанти, барове и бутици. Добре печелещи професионалисти и служители в медиите бяха населили улицата, благодарение на което имотите бяха станали непостижими за семействата със средни бюджети.

Мелани винаги се бе изненадвала малко, че Пол Крамли живее тук. Номер 1800 представляваше бунгало с лавандулови арки от сух корал над леко посребрени прозорци. Имаше формата на кръг, извитите стаи се отваряха към малък плувен басейн в средата на сградата. Мелани предполагаше, че той винаги е живял тук, още от първия ден на основаването на Дъбов лес — посред някоя ферма в алуминиева колиба от готови сглобки, — докато Дарклейк Сити се е разраствал около него и той бавно е разпродавал парцел след парцел на инвеститорите. Съдейки по това, което знаеше за него, нямаше как подобно място да е по възможностите му. Пол беше един от най-възрастните хора, които бе срещала. Твърдеше, че е бил дете на Земята много преди да се отворят първите червееви дупки. Това означаваше, че познава всеки по-влиятелен на Дъбов лес просто защото бе дошъл тук преди всички. Мелани се запозна с него на някакво парти, организирано от познатите на Морти. Той сякаш оцеляваше единствено благодарение на лентяйството си; малко бяха лъскавите купони, на които Пол не успяваше да се промъкне. Още по-странно беше уважението, с което всички посетители на тези елитни мероприятия се отнасяха към него. Морти веднъж й бе обяснил, че Пол е първокачествен мрежови хакер, който прекарва до осемнадесет часа на ден свързан с унисферата. Работеше с информация, която не е законно достъпна. Това го правеше изключително полезен за хората в корпоративния свят.

Портата се отключи още преди Мелани да стигне до нея. Тя влезе в малко дворно пространство, което водеше до дървена входна врата. Един от ностатите на Пол се нагъна върху износените плочки. Беше извънземно същество, което приличаше на подвижна черга от козина. В сегашното си състояние имаше проста дебела диамантена форма със страни от по метър. Завършваше с къса опашка. По горната му страна ръждивата му козина беше мека като коприна, а нишките отдолу се бяха сплели в по-дебели кичури, които напомняха на втвърдени четки. Бяха достатъчно силни, за да задържат тялото над земята, и се местеха с прецизни вълнообразни движения, придвижвайки го напред. То достигна предната врата и се изстреля през отвора за котки. Мелани го гледаше изумено, докато тялото му променяше формата си, за да се провре през дупката. Сякаш козината беше просто торба около някаква лепкава течност. От другата страна се чу умолителен вой.

— Кой те изплаши, а? — попита мъжки глас.

Мелани видя движенията на нечий силует през кехлибарените стъкла, вградени отстрани на вратата. Тя се отвори и се появи Пол Крамли, гушнал ностата, който се бе отпуснал като торба в ръцете му. Нещо премина бързо зад него и тя видя още две такива същества, които се стрелнаха по тъмния паркет на коридора. Бързаха да се скрият навътре в бунгалото. Пол не носеше обувки. Беше облечен само с чифт избелели колоездачески шорти от тюркоазен плат, покрити с увиснали джобове във всякакви размери, както и с черна тениска, която беше силно протрита по ръбовете и яката. С това облекло приличаше на нечий разбойнически настроен дядо. Дългото му лице и живите му тъмни очи сигурно щяха да са красиви поне двадесет години след подмладяването на тялото му. Този удачен момент вече го бе подминал с тридесет години. Гравитацията дърпаше надолу бръчки и грамадни кожни гънки. Някога кафявата му коса бе посребряла. Мелани не познаваше друг, който да разрежда така подмладителните си процедури. Не че бе напълнял. Всъщност си беше доста кльощав, имаше дълги крака и колене, които бяха достатъчно подути, за да заподозре, че страда от артрит.

— А, ти ли си? — каза разочаровано той.

— Знаеше, че съм аз — отвърна му тя.

Пол сви рамене и й кимна да влезе.

Вътре бунгалото изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него от десет години. Мелани тръгна след Пол, който мина през кухнята и влезе в извития хол. Нямаше включено осветление. Роботи камериерки на по-голяма възраст от нейната си стояха в нишите. Светлините им бяха изгаснали, а те самите бяха покрити с тънък слой прах. В кухнята единственият активен модул беше този за питиетата. Две огромни кутии за комерсиален кетъринг, пълни с чаши с разтворими питиета, стояха на пода под модула. Едната беше пълна с чаши с английски чай, а другата с горещ шоколад. Компресиращата машина за отпадъци беше зациклила, задръстена с кутии храна от „Шишчетата на Баб“, „Пиците на Манби“ и „Картофки и риба XP“. Още един ностат побягна от миризливата купчина, когато преминаха покрай нея. Съществото се сплеска до ромб с диагонал почти метър и половина и се плъзна нагоре по стената. Острата му козина се закачаше по плочките като краката на насекомо.

— Мислех, че са незаконни — каза Мелани.

— Вече не можеш да се уредиш с разрешение за вноса им — каза й Пол. — Но аз донесох тези на Дъбов лес преди повече от век. Първият им дом е Зтан. Някакъв идиот се възмутил, че се борели с расовите му кучета, и Конгресът побързал да ги забрани. Добри животни са, ако ги възпиташ правилно.

Холът я озадачи. Като се изключеше прахът и мръсният жълт таван, беше напълно разтребен, макар и мебелите да бяха толкова старомодни, че почти влизаха в графата ретро шик. „Коя стая използва тогава?“ От канапето, на което седна, се откриваше гледка към централния басейн. Мъртви наквасени листа се носеха по застиналата му повърхност.

Пол седна в голяма плетена сфера, която висеше от тавана като възголяма стойка за птици. Тя изскърца заплашително под теглото му. Ностатът се притисна по-близо до гърдите му. Колкото повече Пол го галеше, толкова повече краищата му се разливаха по ребрата му.

— Наблюдават те изключително странни програми, знаеш ли? Следват те физически през киберсферата и се прехвърлят от възел на възел. — Той сведе любопитно поглед към ностата. — Като домашен любимец на къса каишка.

— Предположих, че може и да има такива — каза тя.

— Последния път, когато ме помоли за малка услуга, ме арестуваха. Простичък пробив в малък ограничен граждански списък, за който никой друг не трябваше да разбере.

— Знам, съжалявам. Колко беше глобата? Сигурно мога да я платя вместо теб.

— Не ме интересува. — Пол бе все така съсредоточен върху разлятото петно ръждива козина, което припляскваше щастливо в прегръдката му. — Полицията дойде и взе всичките ми системи. Хората разбраха. Вече не мога да се движа както преди из града. Из моя град. Затварят вратите пред лицето ми. Имаш ли представа колко унизително е това за някой като мен? Бях най-търсеният хакер в града. Е, вече не съм. Никога преди не са ме хващали. Никога. Винаги съм си пробивал път през корпоративни системи, в сравнение с които Великият червеев обир е като да крадеш сладки в обедната почивка на детската градина. Това дава ли ти поне малка представа какво ми струва това?

— Казах, че съжалявам.

— По дяволите! — Пол скочи от стола и стреснатият ностат се плъзна по крака му. Пол се изправи пред Мелани и опря ръце на облегалките от двете страни на канапето. Лицето му беше на сантиметри от нейното. — Наистина ли си толкова глупава, колкото изглеждаш?

Мелани погледна стеснително към себе си. Късата й сатенена пола беше в яркочервен цвят, а над нея носеше семпъл бял потник, за да се изфука с тялото си. Това винаги впечатляваше мъжете. Пол не беше изключение. Винаги флиртуваше с нея и я заглеждаше похотливо, когато се сблъскваха на партитата. Никога обаче не го бе виждала в такова състояние, никога не бе предполагала, че може да бъде агресивен. Блестящата й виртуална ръка се поколеба над иконата на СИ, макар да ненавиждаше идеята за пореден път да запищи за помощ.

— Не, не съм толкова глупава. — Тя отвърна кръвнишки на погледа му.

— Не, предполагам, че не си. — Пол се отдръпна назад. Широката му усмивка разкри зъби, оцветени в кафяво от употребата на никотин. — Паула Майо беше защитена от изключително сложен софтуер. Не искам да се правя на голяма работа, но няма начин да ме хванат, докато хаквам някакъв мизерен граждански списък. Не и при нормални условия. Кой ли точно би пазил малкия й смахнат кошерски задник, какво мислиш? — Той щракна с пръсти, сякаш току-що го беше осенила мисъл. — Ей, ето ти една идея, може да са същите хора, които прикриват твоя собствен задник със защитен софтуер. Мегасъвпадение, а?

Мелани се усмихна криво.

— Не знам. Не мисля, че Паула Майо имаше софтуерна охрана. Честно.

— Наистина? — Пол запали цигара и потъна обратно в плетения си стол. — Почти ти повярвах. Кажи ми тогава какво знаеш.

— Нищо особено. Паула Майо не иска да говори с мен. Не мисля, че ми има доверие.

Пол се ухили и издиша дълга струя тютюнев дим към нея.

— Ти си репортер. Никой не ти се доверява. Що се отнася до вашата порода, не сте по-добри от политиците.

— Ти говориш с мен.

— Да, и виж какво ми се случи.

— Можеш ли да си намериш друга система?

— Да. Но защо ми е?

— Нуждая се от хакер.

Пол се разсмя. Смехът му премина в лоша кашлица и той започна да удря гръдния си кош, за да я спре.

— О, уби ме. Вие, младите. По дяволите, и аз ли съм бил толкова целеустремен едно време? Спомням си, че майка ми си казваше приказката направо, Бог да даде покой на ирландската й душа. Ти обаче си невероятна!

— Не трябва да пушиш — скара му се Мелани. Досега полагаше изключителни усилия да не се намръщи при вида на цигарата му. Опитваше се да пренебрегне дори отвратителния пушек, от който й се кихаше. Пол обаче просто продължи да издиша още от него към нея. Реши, че го прави нарочно.

— Защо не? Не може да убие никого. Подмладяването ще изкорени всички ракови образувания от белите ми дробове. — Той дръпна силно още веднъж. — Освен това помага да останеш слаб, знаеше ли това? По-добро е от всякакви диети. Искаш ли да опиташ една?

Той й подаде пакета.

— Не!

— С такава фигура най-добре да се поддържаш във форма.

— Ще ми свършиш ли работа, или не? Мога да ти платя.

— Имам си пари.

Мелани не успя да се въздържи и огледа занемарената стая с невярващо изражение.

— Да, да — изръмжа Пол. — Не съди за книгата по корицата й, миличка.

— Има и други начини, по които мога да ти платя.

Погледът на Пол се насочи към обувките й, „Давино“ и се плъзна нагоре по голите й крака.

— И сам виждам — каза похотливо. — Знаеш ли кое събитие от огромна важност ще се състои след три години, малка моя Мелани?

— Не. Кое?

— Ще стана на четиристотин години. И, ако нямаш нищо против, бих искал наистина да достигна до точно този рожден ден. — Погледът му отново се плъзна към бедрата й и той се усмихна блажено. — Баща ми би казал: „Какъв страхотен начин да си отиде човек.“

Мелани с мъка запази спокойствие, представяйки си точно тази картинка.

— Имах предвид друга валута. Тази, с която търгуваш ти.

— Съмнявам се. Не се обиждай, но ти си просто софтпорно звезда, на която й е излязъл късметът.

— Искам да шпионираш софтуерно бившия ми началник — Алесандра Барон. Резултатите ще са от полза и за двамата.

Пол издърпа нова цигара от пакета и я запали от фаса на старата.

— Как?

— Има нещо, което не знаеш. В унисферата има информация, която е от жизнена важност за Федерацията. Информация, която ще ти позволи да си върнеш живота на тази планета, който толкова много ти се услажда. Вратите, които са затръшнали в лицето ти, веднага ще се разтворят широко, ако я използваш както трябва. Човек на твоята възраст несъмнено знае как да направи това.

— Добре. Грабна вниманието ми. Защо трябва да изляза и да си купя нова система?

— Звездния странник е истински. Наистина съществува, точно както твърдят Пазителите.

Пол се закашля отново.

— Майтапиш ме.

— Не.

Можеше да му изброи много причини да й повярва, но в общуването си с истински старите хора бе научила, че не реагират добре на емоционалната аргументация. Трябваше да заложи на тихата увереност.

Пол се занамества нервно, превръщайки плетения стол в бавно движещо се махало.

— Как тогава наблюдението на Барон… Ох, Исусе, трябва да се майтапиш. Тя е част от това?

— Главната мажоретка, която освирква флота ни. Какво мислиш?

— Хиляди дяволи!

— Трябва да знам с кого се свързва. Важните неща ще са под формата на кодиран трафик към адрес за еднократна употреба. Разбий кодовете и открий с кого работи, проследи комуникациите им. Искам да знам какво е намислила, искам да знам следващия ход на Звездния странник. Ще бъде трудно. Тя разполага със собствен екип от мрежови хакери; или Звездния странник разполага с тях. Знам, че са добри. Подправиха финансови регистри на Земята, без никой да усети. Ако те хванат, няма да дойде полицията. Ще изпратят човека, който уби сенатор Бърнели и агента на Пазителите на ЕлЕй Галактик.

— Не знам, Мелани. Това е много тежка категория. Имам предвид… наистина. Отиди при флота и виж какво могат да направят те. Може би Отделът по сигурността на Сената.

— От флота уволниха Паула Майо. Знам, че тя вярва в Звездния странник.

Пол си дръпна разтревожено от цигарата.

— Виж. — Мелани се изправи и приглади късата си пола. — Ако не искаш да го направиш, трябва да познаваш някой, който може да се справи. Просто ми кажи име. Ще попреча на него да достигне четиристотния си рожден ден.

— Освен това съм твърде стар за тези трикове с обратната психология.

— Тогава ми кажи отговора си.

— Ако си права…

— Права съм. Просто се нуждая от доказателство.

— Кажи защо закрилникът ти не иска да ти свърши работата. И не ме будалкай, моля.

— Не зная. Казва, че не иска да се замесва във физически събития. Или не му пука. Или пък е на другата страна. Или иска да се справим сами. Или всичко това наведнъж. Така мисля. Не разбирам наистина. Барсумианецът ме предупреди да не му вярвам.

Пол я погледна изненадано.

— Барсумианец? Била си на Далечината?

— Току-що се върнах.

— Пътуваш доста тези дни, а?

— Имаш предвид за софтпорно звезда ли?

— Спомням си, когато те срещнах за първи път. На някакво парти на яхтата на Ресал. Тогава беше малко прелестно създание.

Мелани сви рамене.

— Това беше преди около четиристотин години. Поне така ми се струва.

— Добре. Ще проследя как Барон използва унисферата. Да видим какво ще излезе. И, ей, само да изляза от подмладителната клиника…

— Да, ще се погрижа да не навършиш петстотин.

Зората плъзна като блед сив прибой върху планините Дау’синг и върховете се врязаха, назъбени и черни, в основата на пустото небе. Саймън Ранд стоеше в тесния вход на пещерата и се взираше в безцветната светлина. От устните му се откъсна въздишка. Преди приветстваше всеки ден на тази земя с чувство за гордост и удовлетворение. Сега можеше да поздрави всяка нова сутрин само с тревожни тръпки, очаквайки неприятностите, които тя можеше да донесе.

През първите няколко седмици след приземяването на извънземните, на планетата не се забелязваше кой знае каква дейност. Още от гигантските конични кораби се бяха снишили и насочили към езерото Трине’ба, предизвиквайки урагани от пара, които се извиха и скриха под похлупак цялата водна повърхност. Облакът се охлади рязко, след като нажеженият до бяло пламък от ядрения синтез изчезна, но все още се разширяваше и се отъркваше в ограждащите го стени на гигантските планини около Трине’ба. Всеки полет предизвикваше наситена мъгла, която се задържаше с дни, а понякога и със седмици, захранвана постоянно от още полети.

Това влажно и неприятно време бе улеснило внимателното придвижване на малцината останали хора из околните долини. Плътната мъгла спираше повечето сензори, които извънземните притежаваха. Затова те се приближиха бавно до новите сгради и машини, издигнати сред руините на Рандтаун, и оставиха грубо скалъпените си бомби, преди да изчезнат обратно в подслона на непрекъснатия воал от вихреща се мъгла. Така и не разбраха дали са нанесли особени щети, но въодушевлението от всеки удар поддържаше силен духа на малкия отряд на Саймън.

Вече нямаше кораби, които напускат планетата. Последният бе излетял преди повече от три седмици, след което се устреми към една от извънземните червееви дупки, които орбитираха около Елан. Последните филизи неестествена мъгла се разпръснаха в следващите няколко дни и със спускането на чистия планински въздух над голямото езеро се изчистиха километри гледка за очите и сензорите.

Промените, които станаха видими, бяха съвсем дребни, може би дори незабележими за някой, който не е живял със същата гледка над петдесет години. На континента Райсийл беше късно лято, време за гроздобер и събиране на реколтата под ширещите се слънчеви небеса. Сега небесата бяха почти постоянно покрити с облаци, резултат на което бяха необичайните за сезона поривисти ветрове и градушки. Обикновено дебелите вечни снежни поля, които загръщаха върховете, се оттегляха възможно най-високо. Този път се бяха свили още по-надалеч отпреди, разтапяйки се под потоците топла мъгла, които извираха от езерото и от двигателите с ядрен синтез. Когато корабите още летяха, температурата на цялата местност се бе покачила с няколко градуса. Саймън можеше да приеме това; природата щеше да възстанови силите си до следващата година и щеше да възстанови зимните снегове до обичайните им граници. Никое наметало от сняг обаче, колкото и дебело да беше, не можеше да прикрие пораженията, нанесени на Регентите. Там, където ядрената експлозия бе унищожила станцията с детектора на флота, беше променен профилът на околните скали. Скални свлачища, вълни от налягане и необуздана жега бяха смачкали планините в изкривена пародия на предишния им лик. Едва наскоро там беше започнала нова кристализация и натрупване на сняг и лед. Жегата от взрива най-накрая се бе разнесла от оформилия се кратер, но щяха да минат много години, преди радиационният фон да утихне.

Долу в града и съседните му долини извънземните системно създаваха съвсем друго по рода си бедствие. В продължение на петдесет години хората, които тази земя бе привлякла, се бяха грижили с цялото си внимание за нея. Зеленият етос на Саймън бе гарантирал уважение към местната среда. По склоновете бяха засадени някои земни посеви, както и вносни, треви и дървета, но това беше направено заради оскъдната покривка от местна растителност. Езерото Трине’ба и безценната му уникална морска екология беше защитено от всякакви замърсявания и материална експлоатация.

Всичко това бе заличено от извънземните. Летящите им апарати бяха извозили на брега всякакви превозни средства и екипировка от големите космически кораби: мотори и генератори бълваха пушеци и онечиствания от горивни газове. Също така пренасяха нарастващ брой от собствения си вид. Всички извънземни се изхождаха право в Трине’ба. Докато новите сгради се издигаха от руините от Рандтаун, камънаците и другите останки просто бяха натрупани с булдозери в огромни купчини, от които органичните отпадъци се процеждаха в гранясали локви, преди да се обединят с потоците, вливащи се в красивото езеро.

Тази сутрин нещо ново се случваше над Рандтаун. Саймън използва ретиналните си импланти и приближи зрението си до града, на пет километра от бреговата линия. Появи се леко замъгленият образ на блестящите метални конструкции точно над кея. Силовото поле, което извънземните използваха, за да защитят Рандтаун, размазваше леко въздуха и правеше детайлите неясни. Не можеше да направи нищо, за да подобри образа.

Не за първи път след нашествието проклинаше скапаните органични вериги и импланти. През предишните си животи не си бе направил труда да ги смени с по-добри и модерни, както повечето граждани на Федерацията правеха, когато новите модели излязат на пазара. Всичко, което някога му бе трябвало, бяха няколко прости системи, които да го свържат с унисферата и да са му от полза в ежедневното управление на имението му. Винаги се бе справял с това, с което разполагаше, след като приключеше подмладяването си.

Въпреки невъзможността за чиста видимост обаче, лесно можеше да различи плътния порой от тъмна синьо-сива течност, който извираше от дъното на най-голямата механизирана кула. Сякаш извънземните бяха попаднали на петрол под града и още не бяха успели да запушат дупката, отворена от сондата. Тогава осъзна размерите на това, което виждаше. Течната колона беше поне четири метра широка там, където напускаше дюзата на машините. Силовото поле беше някак изменено, за да пропуска течността. Грамадно тъмно петно се разпростираше върху чистите води на Трине’ба.

— Копелета — възкликна Саймън.

Чу как някой се катери по влажната скала зад него. Пещерата, в която се подслоняваха, започваше просто като вертикален отвор, който се разширяваше под водната повърхност. Затова трябваше да се придържат за стените му в продължение на няколко метра, докато не се разтвореше. Напо Лангсал им бе казал за нея; той самият често бе водил туристи тук по време на обиколките си с лодка през лятото. Отвън входът приличаше на цепнатина в скалата, което я превръщаше в идеално скривалище.

Идваше Дейвид Дунбаванд, който напредваше бавно по хлъзгавата скала. Саймън още беше изненадан, че собственикът на лозовия развъдник бе останал, след като червеевата дупка се бе затворила в долината Турквино. Никога не бе мислил за Дейвид като за партизанин. „Но пък кой ли от нас е такъв?“ Дейвид беше на двеста години и заради възрастта си беше един от хората с най-добро самообладание. Щом се увери, че сегашната му съпруга и децата му са се измъкнали, той остана, без да съжалява. „За някои неща просто трябва да се бориш“, бе казал тогава.

— Какво има? — попита Дейвид, когато се приближи до Саймън.

— Това — посочи Саймън. — Можеш ли да го различиш?

Дейвид се промъкна до него и приближи зрението си върху потопа от тъмна течност.

— Не е цветът на суров петрол. А и защо ще пренасят суров петрол толкова надалеч и след това ще го изхвърлят в езерото? Мисля, че е нещо живо. Може би някакви водорасли, които консумират?

— Какво имаш предвид под пренасяне?

— Голямата машина, от която излиза това. Трябва да е портал на червеева дупка. Течността идва право от родната им планета.

Саймън се намръщи и погледна отново към машината. Дейвид вероятно беше прав.

— Това ще съсипе Трине’ба — каза той. — Завинаги.

— Знам. — Дейвид сложи ръка на рамото на Саймън. — Съжалявам. Знам колко много значеше това място за теб. Аз също го обичах.

Саймън се взираше мрачно в извънземните замърсители.

— Не мога да им позволя да го сторят безнаказано. Трябва да разберат, че грешат.

— Ще е доста трудно да ги спрем. Не можем да стигнем до портала. Твърде добре е защитен от силовото поле. А дори и да успеем да проведем някаква атака, летателните им машини винаги патрулират. Знаеш колко са смъртоносни.

— Да, няма съмнение. Добре, да съобщим на другите за това последно развитие на ситуацията. Може пък те да измислят как да постъпим.

Подвижният Първи премина през портала през нощта, няколко часа преди ПланинаНаЗората да му нареди да започне да изпомпва течността, наситена с базови клетки. Той се заклатушка на четирите си крака по смачканата улица от ензимноподсилен бетон, наблюдавайки изравнените основи от двете страни, които бяха единствените останки от човешки сгради в центъра на превзетия град. Късове стъкло проблясваха слабо от всяка пукнатина, а сред пръските след бързо движещите се превозни средства се вихреха люспи пепел. Имаше огромни участъци от оцелялата повърхност на улицата, които бяха оцапани в странен тъмен цвят. В крайна сметка подвижният осъзна, че бетонът е оцветен с човешка кръв. Трябва да бяха пролети огромни количества по склона към езерото, за да бъде насищането й толкова повсеместно.

Една от изравнените със земята човешки сгради — магазин — беше покрит със смачкани кутии. Когато мина покрай него, подвижният видя няколко символа на компании и имена на продукти, отпечатани върху безформения картон. Това бяха първите човешки писмена, които зърваше с четирите си очи, и почувства радост, че ги вижда.

Едновремешният план на града вече почти не личеше. ПланинаНаЗората беше зает с изграждането на преден пост на този свят. Малкото комуникационно устройство, закрепено за едно от рецепторните пипала на подвижния, пращаше поток от информация и инструкции до всички местни подвижни. Някъде сред информационния поток се намираше и човешкото име на този свят — Елан, както и позицията на предния пост — Рандтаун. Когато сензорните стъбла на подвижния се взряха в нощното небе отвъд силовото поле, мислите на Дъдли Боуз разпознаха съзвездията, включващи изпъкващата кръстовидна формация Земплар, видима само от южното полукълбо. Поредното доказателство, че личността му е оцеляла сравнително ненакърнена.

Този Дъдли Боуз, който бе отвлякъл тялото на подвижния, знаеше, че не разполага с всичките си стари спомени. Части от едновремешното му „аз“ липсваха. Нямаше място за съмнение, че тази нова личност бе различна от старата. Той прие това без притеснения, защото, макар и по този странен начин, продължаваше да съществува. За една индивидуалност само това имаше значение.

Бягството му се бе оказало абсурдно лесно. ПланинаНаЗората, при все огромните си умствени способности, не разбираше истински понятията, които не бяха негови собствени. Всъщност отхвърляше и мразеше самата идея за съществуването им. Това отхвърляне беше в сърцевината на личността на Първия. В това отношение Дъдли го оприличаваше на истински малък нацист, обсебен от собствената си чистота.

Беше лесно да се възползва от тази липса на разбиране. Когато свали спомените на Дъдли в изолиран неподвижен за по-нататъшен анализ, ПланинаНаЗората сложи защитни механизми в комуникационните връзки със себе си, за да се предпази от изтичане на заразата обратно в основната група неподвижни. Това, което никога не си бе представяло извънземното, тъй като идеята беше напълно извън интелектуалния му обсег, беше, че Дъдли може да се възползва от подвижен. Тъй като природата на Дайсън Алфа бе устроила нещата така, че неподвижните разполагаха с контрол над подвижните чрез по-усложнените си мисловни програми, идеята за неподчиняващ се подвижен беше невъзможна. Това просто не беше част от установения ред. Подвижните бяха подчинени вторични организми, приемници на по-висшия интелект на Първите. Нищо не можеше да промени това.

Човешките мисли обаче идваха от мозък, който в най-лошия случай беше съвсем малко по-дребен от мозъка на подвижен. А човешките съзнания бяха напълно независими до степен, която ПланинаНаЗората никога нямаше да схване.

Сам във влажната си удобна стая в огромната сграда, която приютяваше останалата част от главната група на ПланинаНаЗората, неподвижният, който съдържаше мислите на Дъдли, получаваше храна от подвижни също като всички останали неподвижни. От дванадесетте му рецепторни стъбла само четири бяха снабдени с устройства за комуникационна връзка, които го свързваха с главните мисловни програми на ПланинаНаЗората. Всичко, което Дъдли трябваше да прави, беше да изчака някой подвижен да му донесе храна и да наклони един от свободните си нервни рецептори, докосвайки еквивалентното стъбло на подвижния.

Съзнанието на Дъдли се плъзна по съединените стъбла в мозъка на подвижния и копира спомените и мислите си в новата невронна структура. Вече в новия си гостоприемник, той усети върху личността си натиска на заповедите на ПланинаНаЗората, които прииждаха през устройството за комуникация. И просто не им обърна внимание. Можеше да го направи, защото така искаше. Това беше разликата между него и „личността“ на подвижния. Последният не разполагаше със свободна воля. Дъдли, като напълно самоосъзнато и адски разгневено човешко съзнание, имаше изобилие от нея.

В продължение на месеци се бе скитал из долината, която беше първият дом на ПланинаНаЗората. Ядеше кашава храна от коритата като всички останали подвижни, изчакваше времето си и събираше информация. В това отношение комуникационното устройство, което му даваше достъп до мисловните програми на ПланинаНаЗората, беше незаменим източник на информация. Той се почувства като малко дете, което наблюдава от скрита стая живота на възрастния.

Макар и да не можеше да предвиди начина на бягство на Дъдли, ПланинаНаЗората притежаваше ужасяващ интелект, който беше смъртоносно изкривен от човешка гледна точка.

Блуждаещото съзнание на Дъдли тихо подслушваше как ПланинаНаЗората изготвя плановете си, осмисляше цялостния геноцид, който извънземното възнамеряваше да извърши срещу Федерацията и всички останали непознати форми на живот, за които бе научило от спомените на Дъдли. И не можеше да направи нищо, за да му попречи. Не можеше да хвърли дори най-малкото камъче под каруцата му.

Емоциите бяха един от по-характерните за хората аспекти, които, изглежда, не работеха особено добре в откраднатия мозък на подвижния. Дъдли разбираше принципите, знаеше какво се предполага да чувства, без да изпитва самото чувство. Отдаде тази неспособност на коренно различната неврохимия. Затова наблюдаваше безучастно, докато червеевите дупки се отваряха във Федерацията. Знаеше, че трябва да плаче и да вика, да свива четворните си щипци и да удря четирите си извити безставни ръце в гръдния си кош, когато унищожението започна. Всъщност прекара деня, вървейки по брега на един от езерните развъдници и избягвайки отрядите подвижни, които помагаха на новообразуваните да излязат от водата.

Тогава, няколко часа след началото на нашествието, ПланинаНаЗората се сблъска със СИ. Беше удивителна интерлюдия — да чуе как великият изкуствен интелект говори направо с врага си. За малко Дъдли почувства нещо близко до радост, когато СИ обеща на ПланинаНаЗората, че никога няма да успее. Някак и СИ блокираше стадо подвижни на Елан, където се бе случила и самата среща. Тогава ПланинаНаЗората прати серия от общи нападателни инструкции на войниците си подвижни в околността и намесата на СИ приключи.

По-късно Федерацията откри колко уязвими са вътрешните комуникации на Първите и използва превъзходството си в електрониката, за да забави и да пречи на неумолимия напредък на нашествениците. Насред целия хаос и насилие трескавата борба на звездните кораби, екзотичната битка над Уесекс, на Елан се проведоха още няколко схватки, толкова малки по мащаб, че мисловните програми на ПланинаНаЗората едва ги отчетоха. Дъдли обаче беше изключително заинтересуван. СИ очевидно преследваше някакви неясни интереси на планетата, макар той да не можеше да си представи какви.

Бе му отнело седмици предпазливо пътуване, за да се придвижи между различните поселения в системата Дайсън Алфа, но най-сетне се озова на кораб в гигантската междинна станция, чийто ремонт запълваше времето на ПланинаНаЗората след релативистичната атака на „Десперадо“.

Въпреки че разполагаше с достъп до невъобразимо количество информация от системи, които бе пленил от Федерацията, ПланинаНаЗората все още не разбираше мотивацията и поведението на хората. Рандтаун беше една от малкото неразгадаеми загадки, пред които беше изправен. В местоположението на града нямаше стратегическа логика, тук нямаше минерални ресурси, обработваемите земи бяха малко, нямаше производствени мощности. За ПланинаНаЗората градът на практика беше безполезен. Единственото му евентуално преимущество беше Трине’ба, което лесно можеше да бъде превърнато в езеро за развъждане. Размерите му бяха твърде големи дори за ПланинаНаЗората, но водите му бяха изключително чисти. След известен размисъл главните мисловни програми решиха, че това е най-подходящият начин за оползотворяване на тази част от планетата.

Беше изграден портал. През него беше изпратено нужното оборудване. Издигнати бяха сгради, които да подслонят неподвижни, и специално докараните подвижни започнаха процеса на сливане. Точно преди ПланинаНаЗората да свърже червеевата дупка към голяма рафинерия за производство на базови клетки на родната му планета, извънземното откри чудния живот, който обитаваше дълбоките застинали води на езерото.

Тогава Дъдли откри, че ПланинаНаЗората неописуемо мрази риба. Омразата беше ново понятие за обединения Първи. Нещо взето от Дъдли, когато спомените му още бяха затворени в неподвижния. Една от няколкото нови интерпретации на живота, от които ПланинаНаЗората все още не можеше да се отърве. Беше фина промяна в начина на мислене на Първия, която не можеше да се нарече зараза, но все пак беше промяна.

Бе отнело хилядолетия, но в крайна сметка всички форми на живот, различни от Първите, бяха изличени от родната им планета. Сега ПланинаНаЗората беше изправен пред тези дребни същества, които кълвяха базовите му клетки и така поглъщаха парченца от него, от собствения му живот. Подобно посегателство беше една от причините за желанието му да се установи като единствената форма на живот в галактиката. Всичко живо беше негов съперник. Затова никой не можеше да бъде толериран.

Веднага изпрати подвижни, за да извадят заровените системи и кристалите памет от останките на Рандтаун и да ги претърсят за информация относно живите същества, които замърсяваха водите на Трине’ба. ПланинаНаЗората научи, че рибите всъщност са доста деликатни организми, които живеят в крехко равновесие с уникалната си околна среда. Коралите, благодарение на които живееха, също бяха податливи на микропромени в екосистемата.

Двигателите с ядрен синтез на корабите вече бяха унищожили огромни количества воден живот в езерото, но това не беше достатъчно. ПланинаНаЗората направи нови изчисления, за да бъде сигурно, че наситената с базови клетки вода ще унищожи напълно местния живот. При условие че бяха достатъчно, базовите клетки щяха да почернят водите, да погълнат хранителните вещества, с които се хранеха коралите и рибите, и най-вероятно щяха да инфектират местните гадини достатъчно, за да ги убият. Макар и да загубеше базови клетки в търбусите на лакомите риби, те, от своя страна, щяха да умрат и да захранят клетките с телата си.

Дъдли наклони едно от сензорните си стъбълца, за да наблюдава черната течност, която бликаше от портала. Самото количество беше впечатляващо, а това щеше да продължи с месеци. Предвид мащабите, с които работеха мислите на ПланинаНаЗората обаче, това не беше нещо забележително. Сензорното стъбълце се огледа наоколо и проследи течността, която проникваше през силовото поле и се изливаше мудно в езерото. Дъдли знаеше, че това ще вбеси оцелелите хора.

След като последната група някак бе изчезнала в долината Турквино в деня на нашествието, бяха наблюдавани малки саботажи срещу машините, превозните средства и подвижните, най-вече със слаби индустриални експлозиви. Войниците подвижни на ПланинаНаЗората така и не заловиха хората, извършили атаките. Дъдли заключи, че това сигурно са местни жители, щом се промъкваха толкова незабелязано. Ако беше така, щяха да са отдадени природозащитници.

Другите му три сензорни стъбълца се разклатиха като биологични радари, оглеждайки терена. Хората щяха да се опитат да затворят портала и да спрат скверното замърсяване. Дъдли наблюдаваше плана на града и околностите и се опитваше да предвиди как хората ще се опитат да преодолеят силовото поле. Искаше да се срещне с тях.

Адам знаеше, че го обхваща параноя. Екипът в „Лемюл Макс Транзит“ го следеше електронно. Младият Кийран Максоубъл седеше на отсрещната седалка, ненатрапчиво бдителен и въоръжен до зъби. Никога не използваше подобни предпазни мерки, не и когато трябваше просто да се придвижи с влак до друга планета. Това обаче беше преди постоянния лош късмет, който преследваше Пазителите напоследък. Освен това малко параноя в здравословни количества не можеше да им навреди.

Експресът от ЕлЕй до Кюшу в космоса от етап едно пътува по-малко от тридесет минути. Взеха такси до „Индустриално машиностроене «Бараки»“, която се намираше от другата страна на обширната планетарна гара на ТСП. Г-н Хойто, управителят, ги посрещна в изящната, украсена с мрамор приемна на фирмата. Заведоха ги в офиса за сключване на договори на петия етаж. Офисът не разполагаше с гледка навън; прозорците гледаха към дългите инженерни работилници, където под жълтеникавото осветление локомотиви бяха обградени от скелета и роботи. Вършеше се изумително количество работа. Някои от локомотивите бяха наполовина разглобени, а специални екипи подменяха или обслужваха компонентите. „Бараки“ не произвеждаха локомотиви самостоятелно, но по договор отговаряха за поддръжката на влаковете на ТСП на Кюшу и разширяваха пазара си към по-малките жп оператори. Освен това имаха лицензи за работа с батерии с ядрен разпад за захранвани от атомна енергия локомотиви.

— Ето го вашият — каза г-н Хойто и посочи гордо.

Голям ядрен локомотив „Ейбълс ND47“ току-що бе вкаран в сервизния отдел. Беше на над тридесет години, гигантски товарен кон, проектиран да тегли тежки вагони по протежение на континенти. Адам бе основал нова компания на ЕлЕй Галактик, „Превози «Фостър»“, за да може да използва остаряващия колос уж за да събира руди от дузина светове от етап две и да ги доставя до преработвателните рафинерии на Бидар. „Бараки“ си бяха спечелили договор с „Фостър“ за подновяването на локомотива и поддръжката му; дори бяха уредили изгоден кредит, за да помогнат на младата компания да финансира първия си влак.

Адам и Кийран се престориха на изненадани, когато секретарката на г-н Хойто донесе бутилка шампанско. Тапата изпука, докато Адам подписваше финализиращия договор и превеждаше първата вноска в сметката на „Бараки“. Пиха и вдигнаха тост за бъдещето на рудния превоз.

„Бараки“ щеше да направи пълен ремонт на модела „Ейбълс“, което по план не трябваше да отнеме повече от месец според обещанието на г-н Хойто. След това щяха да го вкарат в отдела по боядисване и когато машината се появеше от другата страна на конвейера, щеше да блести в сините и златни цветове на „Превози «Фостър»“, съвсем като нова. От ядрения отдел на компанията вече бяха направили оценка на батерията и потвърдиха, че й остават поне още седем години пълноценен живот.

Адам се усмихна мрачно при тази мисъл. Не само че вече притежаваше влак и използваше релсите на ТСП, но си беше купил и реактор на принципа на ядрения разпад. Другият му любим обект на омраза. Тази технология трябваше да бъде прекратена още през двадесет и първи век, когато реакторите на ядрен синтез най-сетне бяха станали факт. Но не, о, не, капиталистическият пазар искаше по-евтина енергия, независимо от цената, платена под формата на радиоактивно замърсяване.

С Кийран приеха предложението на г-н Хойто да огледат първата си покупка, преди роботите и инженерите да започнат работата по обновяването. Излязоха навън под негостоприемното жълто сияние на горещите осветителни тела, мигайки при гледката на оксижените и миризмата на масла, изсмуквани от стотици механични системи.

Кийран сложи предпазния си шлем.

— Безопасно ли е? — попита. — Много прилича на това, което направихме с отмъстителите „Аламо“.

— Нищо подобно — отвърна Адам. Той застана пред основата на предната охладителна решетка на локомотива и погледна нагоре. Предната част на превозното средство беше висока колкото двуетажна къща и имаше също толкова тъпа форма; едновремешното й хромово покритие едва се виждаше под ръждивите струпеи, които го покриваха. — Онова бяха сериозни оръжейни системи. Поехме риск с обновяването им до пълното им функционално състояние, а флотът без съмнение следи за подобни сценарии. Това е просто стандартен търговски проект.

— Добре тогава — каза Кийран. — Напредвам добре в търсенето на стандартните защитни системи, с които ще го снабдим. Днес е толкова лесно да си купиш въоръжение. Всички искат някаква лична защита за следващата атака на Първите.

— Знам, затова цената на военното въоръжение скочи до небето, проклети печалбарски компании.

Кийран плесна с длан по едно от огромните стоманени колела на локомотива.

— Не съм сигурен дали изобщо са ни нужни силови полета за това. Една тактическа ракета вероятно само ще го забави малко.

— Не мисли така. Един удар в правилното място и всичко ще свърши с внезапна и тежка радиоактивна катастрофа. Трябва да защитаваме пътя пред себе си, а това означава сериозни атакуващи системи. Всичко това трябва да бъде монтирано и изпробвано, преди дори да си помислим да атакуваме червеевата дупка на Буунгейт.

— Мисля, че може да извършим модификациите на локомотива на Уям. Свързах се с няколко обещаващи компании доставчици, а и там има доста празни складове около гарата на ТСП, които можем да използваме за сглобяването на частите. Правя проучвания коя да наемем.

— Добра работа.

Адам се отправи по продължение на локомотива. Старата боя на корпуса беше избледняла до обезцветено жълто-зеленикаво и пурпурно; многобройни отходни клапи изпъкваха благодарение на отвесните пръски черни сажди, пропили надупчената мултиметална повърхност. Люкът за достъп до батерията, разположен в средата на локомотива, приличаше на кръглите врати, които банките предпочитаха за трезорите си.

— Мислиш ли, че ще сме готови навреме?

— Кое време?

Адам беше изненадан от нотката на несигурност в гласа на младия мъж. Пазителите, които Йохансон обикновено привличаше в екипите си, преливаха от обезпокоителни количества увереност.

Кийран се усмихна нервно.

— Кой знае. Бленуващи небеса, ако Първите ударят отново утре, ще сме прецакани.

— Затова работим, приемайки, че ще сме готови, преди да ни нападнат. Нямаме друг избор. Голяма част от компонентите, нужни за отмъщението на планетата, са готови да бъдат транспортирани.

— За разлика от информацията, която носеше Казимир — каза с горчивина Кийран.

— Като че ли има ново развитие по този въпрос. Поддържам връзка с човек, който може би ще осъществи връзка с Паула Майо. Може и да открие къде са данните.

— С кого?

— Някой, който не е Пазител и въпреки това вярва в Звездния странник, или поне така твърди. Историята й е доста правдоподобна.

— Наистина?

— Или е това, или Звездния странник се е добрал по-близо до нас, отколкото ми се иска да вярвам, че е възможно. Обикновено ми е трудно да се доверя, когато нещо толкова полезно ми бъде дадено на поднос.

— Не се доверявай на гръцките дарове?

— Именно.

— Не й вярвай тогава.

— Не. Поне не още. Разбира се, и тя се отнася предпазливо спрямо нас, което може само да спечели уважението ми. Ще трябва да разработя някакъв непробиваем метод за проверка на намеренията й. Ако се сдобием с нов приятел, дори в толкова напреднал етап от играта, това може да се окаже от полза.

— Как ще докажеш, че тя е на наша страна?

— Ако успее да ни достави информацията, която пренасяше Казимир, ще е голям плюс за нея. Като изключим това, нямам никаква представа.

Сега, когато работата по случая с Междупланетарна асоциация „Ламбет“ най-сетне бе намаляла, Рене намери време да извади документите по разследването на мрежовата стрелба със сертификата на Триша Марина Халгарт и най-накрая да ги прегледа. Криминалистите бяха изпратили резултатите си в парижкия офис преди повече от седмица. Вик Ръсел ги бе огледал и бе прикачил резюме. Не бе излязло нищо неочаквано и необичайно, затова и делото продължаваше да е с код за нисък приоритет. Оттогава си стояха в папката за изчакване на е-конома й.

Тя прелисти идеално организираните таблици, холограмните графики и колоните с текст. Вик беше прав, всичко си беше наред. Информационният анализатор бе потвърдил, че всички данни за миналото на Хауърд Лианг са майсторски фалшификации. Криминалистите биомедици бяха открили няколко образеца кожа и коса в апартамента му. Анализираха ДНК-то, което потвърди, че принадлежат на Максоубъл. Финансите му бяха проследени до единствен депозит от петдесет хиляди земни долара в брой в банка на Велейн.

— По дяволите! — промърмори тя към порталите на бюрото. Само образцови предвидими детайли, логично допълнение към идеалното място на престъплението.

„Наистина ли съм такава параноичка?“

Тя прегледа още веднъж информацията, но не намери нищо нередно. Пазителите го бяха направили. Беше заключение, до което щеше да стигне всеки. „Защо тогава не мога да повярвам в него?“

Като се върнеше назад във времето, не я притесняваше мястото на престъплението, нито жертвите, нито дори методът на работа на Пазителите. Можеше да приеме, че всички ще бъдат еднакви или ще си приличат с останалите стрелби, които беше разследвала. Притесняваха я реакциите на момичетата. Бяха огорчени и ядосани, а в случая на Триша обременени от вина — всичко, което разследващите власти биха очаквали; само че не демонстрираха никаква изненада. Триша така и не беше попитала: „Защо аз?“.

Информацията, която криминалистите бяха пратили, бе все така в порталите й — сияещ текст, който очакваше преместване и сертификация. Логично беше да го класифицират с нисък приоритет и да запазят информацията достъпна за сверяване с всички останали случаи, свързани с Пазителите. Нямаше следи, които да проследят, нямаше как да преследват индивидуалните извършители на престъплението. Реалистичната преценка беше, че арест е възможен само ако флотското разузнаване докопа цялата организация на Пазителите.

Из офиса се разнесе смях. На Рене не й се налагаше да вдига поглед, за да разбере от кого идва: от екипа, подчинен директно на Тарло. Тя знаеше, че напредват добре с проследяването на финансите на Казимир Макфостър. Настроението им беше добро; работата им даваше резултати. Командир Хоугън ги подкрепяше и окуражаваше.

Тя не беше особено обезпокоена за кариерата си; точно сега истинската заплаха, срещу която се изправяше Федерацията, й позволяваше без колебание да избута настрана тези лични притеснения. Работа в екип в името на общото благо.

„Оф, майната й на работата в екип.“

Рене поиска от е-конома си достъп до досиетата с актуална информация за всичките три момичета. Веднага се появиха на екраните й. Триша Халгарт се бе върнала на Солидад, което не беше изненадващо. Катриона Салийб все още беше в апартамента, който делеше с други две момичета. Изабела се беше изнесла от апартамента, но не бе уведомила флотското разузнаване къде е отишла, както се изискваше от нея. Това не беше кой знае колко необичайно, но освен това беше блокирала унисферния си адрес и оттогава не бе поддържала контакт с никого.

Рене усети леката усмивка, която се разливаше по лицето й.

„Най-сетне нещо извън нормата.“

— Свържи ме с Кристабел Агата Халгарт — каза тя на е-конома си.

Алик Хоугън изучаваше данните, които се стичаха по няколкото екрана на бюрото му, когато Рене почука на вратата. Той просто я подкани да влезе и посочи един от столовете пред бюрото си.

— На Марс всъщност няма нищо странно, нали? — каза той разсеяно.

— Опасявам се, че не, шефе. Експертите прегледаха щателно целия информационен профил. Ако има някакво скрито кодиране, то надхвърля възможностите ни да го открием.

— По дяволите, мразя да оставям случаи с толкова много развързани краища. — Той поклати глава и отново погледна към екраните. — С какво мога да ти помогна?

— Искам заповед за задържането на Изабела Халгарт.

— Коя е тя и защо ти трябва?

— Една от бившите съквартирантки на Триша Халгарт. Изглежда е изчезнала.

Алик Хоугън се отпусна назад в стола си с видимо недоволство.

— Добре, какво става?

— Току-що прегледах информацията от криминалистите, която получихме по случая с ловджийската стрелба в мрежата. Онзи път, когато Пазителите заявиха, че президентът ни е агент на извънземното.

Алик се усмихна леко.

— О, да, спомних си. Помощниците на президента тропаха на вратата на адмирала само тридесет секунди след като изявлението плъзна из унисферата. Е, какъв е проблемът?

— Няма очевиден такъв. Бях загрижена за пълната липса на напредък по отношение на стрелбата.

— Добре, това е похвално — каза Алик със съвсем слаба нотка на подозрение. — Въпреки че не съм много убеден в правилното разпределение на приоритетите ти.

— Всеки метод, който би ни приближил до Пазителите, е достоен за времето ни, що се отнася до мен.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре казано. Продължавай.

— Исках да разпитам отново жертвите на стрелбата, да проверя дали не си спомнят нещо ново, нещо, което не са могли да възстановят веднага след станалото. С много от жертвите на престъпления се случва точно това, след като първоначалният шок и объркването бъдат преодолени и разполагат с време да обмислят случилото се.

— Да, да. Наясно съм с практиката.

— Триша Халгарт се е върнала на Солидад, личната планета на династията на Халгарт. Трябва ми разрешение да отида там. Планетите на Династиите така и не станаха законна част от Федерацията и със сигурност няма да ме допуснат, ако се появя на портала без предупреждение и размахам флотската си идентификационна карта. Затова се обадих на Кристабел Агата Халгарт, главата на отдела по сигурността на Халгарт.

Алик трепна.

— Първо трябва да се допитваш до мен за нещо подобно.

— Знам, шефе, и се извинявам. Не сметнах, че е нещо особено. Както и да е, Кристабел ми даде разрешение да пътувам до Солидад.

— Наистина?

— Да.

— Сигурно си първият допуснат правителствен служител от доста време насам.

— Както и да е. Освен това поисках да говоря с Катриона Салийб; тя още е на Аревало, в същия апартамент, така че няма да има проблеми с това. Само че Изабела е изключила адреса си в унисферата седмица след случая със стрелбата. Не знаем къде е. Попитах Кристабел, но и тя не знаеше. Обещаха да ми помогнат и да проучат нещата.

— И искаш да я арестуваш за това?

— Заповед за задържането й е най-добрият начин да накараме планетарните полиции да бдят за нея. Точно сега, ако просто пуснем сигнал за изчезнало момиче, никой няма да му обърне внимание.

— Рене, не съм особено убеден, че мога да издам заповед за задържане на това основание.

— Проверих Изабела. Не само официалните документи, но и слуховете в унисферата са един вид запис на живота й. Знаеш, че обожават да следят членовете на династиите. Преди да се премести на Аревало и да се настани при останалите момичета, Изабела е била любовница на Патриша Кантил.

Алик Хоугън я погледна стреснато.

— Главният помощник на Илейн Дой?

Рене се усмихна ехидно и кимна.

— Тя не го спомена. Това не ти ли изглежда странно?

— Как може Кантил да е забъркана в това?

— Не знам. Може би не е. Трябва да признаеш обаче, че си струва заповедта за задържане. Трябва да задам на Изабела няколко сериозни въпроса.

Алик изпъшка шумно, явно изпълнен със сериозни колебания по въпроса.

— Наистина бих се радвал, ако можем да избегнем подобни усложнения.

— Довери ми се, шефе, ще бъда дискретна. Ако просто се е уединила с някой, с когото не трябва да бъде, с някой сенатор или с тристагодишен наследник от Велика фамилия, няма да създавам главоболия. Не искам династиите или правителството да гледат с лошо око на офиса ни. Просто ще я разпитам и ще си тръгна тихо.

— По дяволите, добре. Но ако я открият, искам да бъда уведомен незабавно. Трябва да бъдем максимално дискретни по този въпрос.

Рене стана от стола.

— Дадено.

— За Солидад ли заминаваш?

— Да. Експресът до ЕденБург тръгва след четиридесет минути.

— Добре, пожелавам ти късмет. И да ми разкажеш за планетата им, след като се върнеш.

Когато Рене пристигна на еденбургската гара на ТСП в Риалто, мегаграда на планетата, там я очакваше лимузина. Млад мъж, облечен в официален тъмносив бизнес костюм, се представи като Уорън Ив Халгарт, член на отдела по сигурността на фамилията и на отредения й ескорт. Колата потегли под лъчите на обедното слънце.

Рене бе посещавала всички светове от Големите 15 и винаги й беше трудно да различи мегаградовете един от друг. Риалто беше малко изключение от това правило благодарение на позицията си в умерена климатична зона, докато повечето от останалите се бяха настанили в тропиците. Очевидно беше въпрос на сметки. Град с лета и зими се нуждаеше от различни градски услуги, за да се справя с различните сезони, а в Риалто имаше внушителни снеговалежи през зимата, средно два метра през всяка четиристотиндневна година. За да се поддържа цялата градска решетка от петлентови магистрали отворена и всеобхватната релсова мрежа чиста и функционираща през снеговитите месеци на годината, се изискваше да разполагат с хиляди снегорини и помощни армии от роботи за обща дейност. Цената на всичките тези машини за справяне с лошото време беше значителна и градският съвет се принуждаваше да облага с данъци компаниите и местните жители.

В противовес на този фактор беше цената на енергията на ЕденБург, една от най-евтините във Федерацията. Но сред основните причини Хедър Антония Халгарт да избере ЕденБург за дом на света от Големите 15, принадлежащ на семейството й, бяха огромните океани на планетата. На нито един от трите континента нямаше пустини — влажността беше твърде висока. Вместо това имаше реки и обширни крайбрежни равнини, които търпяха постоянни наводнения. Вместо електроцентралите с ядрено гориво, които останалите светове от Големите 15 използваха, Хедър бе избрала водни електроцентрали в огромни мащаби, запречвайки с бентове две трети от континента Сибраска, на който се намираше Риалто. Електричеството бе насочено към мегаграда чрез свръхпроводник, а равнините на Сибраска бяха пресушени и след това подложени на напояване, за да послужат за огромни обработваеми площи.

Заради студените планини в Риалто бяха разпространени монолитните блокове с апартаменти вместо широките участъци с отделни домове и малки универсални магазини, каквито се срещаха често на светове като СвЛинкълн, Уесекс и Августа. В сърцевината на всеки район се издигаха небостъргачи, подобни на тези в Манхатън, и грамадни бетонни блокове, обградени от обширни пространства, заети от заводи и рафинерии.

Гарата на ТСП беше на края на квартала Саратов — финансовото и административното сърце на мегаграда, където беше основното струпване на най-високите небостъргачи. Индустриалните зони, които се простираха около тях, се съставляваха предимно от по-малки и високотехнологични производствени мощности. Жилищните блокове бяха гигантски, от петдесет до седемдесет етажа с яки каменни фасади и огромни апартаменти, които гледаха отвисоко към просторни, добре поддържани паркове. Релсовите линии бяха по-малко, за сметка на издигнатите пътища, което отразяваше гъстотата на населението и относителното му богатство.

Рене не можеше да откъсне поглед от централната зона на Саратов, докато се носеше с колата към нея по градската магистрала. Някои от небостъргачите бяха толкова високи, че сигурно докосваха облаците. Нямаше как строителството им да е излязло изгодно, дори с днешните материали и наличната роботика. Всичко опираше до корпоративен престиж.

Точно в средата се намираха петте изтъняващи кули, в които се помещаваше главната квартира на династията Халгарт. Всички бяха с еднакви размери и архитектура, от наежените им върхове стърчаха шпилове. Огледалните прозорци на всяка сграда обаче бяха с различен цвят.

Колата на Рене слезе в подземието на зелената кула и се придвижи към охраняемата зона за паркиране. Отделът по сигурността на фамилията Халгарт заемаше няколко етажа по средата на кулата. Не си бяха направили труда да кажат на Рене колко са точно. Асансьорът, който използваха, не разполагаше с индикатор. Въведоха я в офиса на Кристабел Агата Халгарт. Извитите външни стени от оцветено стъкло гледаха към океана, който се намираше на тридесет километра разстояние. Между Саратов и брега се намираха три квартала с небостъргачи, които се открояваха в далечината като малки цветни кули на изяществото, оградени от ровове от паркинги. Теренът между тях представляваше тъмна синтетична пустиня от правоъгълни заводи и кубични складове с покриви от черни слънчеви колектори. Хиляди високи и тънки комини от метал бълваха сиво-сини пари в желязното небе и замъгляваха целия пейзаж в тънък и мрачен слой смог.

Седнала зад семплото си стоманено бюро, Кристабел Халгарт се открояваше рязко на фона на индустриалния пейзаж. Беше наскоро подмладена дребна брюнетка с черти, които намекваха за силно азиатско присъствие в рода й. Рене очакваше някой с толкова висока позиция в династията да носи бизнес костюм, десет или петнадесет пъти по-скъп от нейния. Кристабел обаче носеше многократно обличан син пуловер и торбести пътнически панталони с кални петна на коленете, сякаш току-що бе приключила с градинарската работа. Очевидно външният вид не я интересуваше.

„Или може би просто аз не съм важна.“

Кристабел усети бързия й поглед към коленете й и се усмихна.

— Прекратих по-рано сутрешния си крос, за да се срещна с вас. Нямаше време да взема душ.

— Благодаря ви за отделеното време — каза Рене, докато си стискаха ръцете. — Не беше чак толкова спешно.

Не беше казала на Алик, че си е уредила разговор с Кристабел. Не бе точно лъжа, но командирът беше достатъчно разтревожен от самото й желание да отиде на Солидад. Подобна молба сигурно щеше да мине през офиса на адмирала и мнозина от административния персонал, а повечето от тях нямаше да пожелаят да я предадат нагоре от страх да не разклатят лодката. Рене реши, че е по-добре просто да зададе въпроса си и да пробва да заобиколи бюрокрацията и политическите препятствия. Паула щеше да направи същото.

— Така или иначе и двете сме тук — каза изискано Кристабел. — Какво мога да направя за вас?

— Разследвам последния случай на ловджийска стрелба в мрежата, организиран от Пазителите. Направо казано, искам да знам дали това е било операция за примамването им, дело на вашата организация.

Кристабел я изгледа малко изненадано.

— Не, доколкото знам. Един момент. — Очите й загубиха фокуса си, докато преглеждаше виртуалното си зрение. — Не. Не сме знаели нищо преди самото престъпление.

— Разбирам. Благодаря ви.

— Бихте ли ми казали защо ви интересува?

— В случая има нещо нередно. — Рене махна пренебрежително с ръка. — Нищо достатъчно убедително, което мога да включа в доклада си; а сега и Изабела е изчезнала.

— Това едва ли е особено убедителен повод за съмнение. Тя е млада. Федерацията е обзета от частичен хаос, особено като се имат предвид емигрантите от съседите на Изгубените23. Много богати хлапета се въвличат в не особено благородни дейности и се опитват да се прикрият за известно време. Не мислите ли, че може би преувеличавате малко?

Рене не беше сигурна дали жената й се присмива, или е раздразнена, че й губи времето.

— Преди е била доста близка с Патриша Кантил.

— Разбирам. Това накланя везните според вас. Чест ви прави, че се доверявате на инстинктите си. Разбирам ви. Особено като се има предвид предишният ви наставник.

— Не разбирам.

— Вие вършите истинска следователска работа. Вероятно не сте прочели досието ми, или поне достъпната му част. В него е указано, че съм завършила тренировъчния курс за следователи на Дирекцията за тежки престъпления една година след Паула Майо.

— О… — Рене започна да се отпуска.

— Бях бясна, когато династията подкрепи освобождаването й. Ако понамалим политиката в работата, ще постигнем повече резултати, не че скъпата ми династия схваща това колективно. Дори предвид това обаче, Колумбия не трябваше да постъпва така, това беше непростима злоупотреба с властта.

— Мислех, че той се води под вашата юрисдикция.

— Ха! — Кристабел се усмихна с раздразнение. — Това показва колко малко знаете за вътрешната политика на династията ни. Сега Колумбия се ползва с пълната подкрепа на старшия ни съвет. Позицията, която си спечели адмиралът, е наистина впечатляваща. Само се надявам Кайм да е достатъчно проницателен и да пази гърба си. Не можах да направя нищо за Паула — макар тя да стъпи пак на краката си без помощта ми. Изобщо не беше изненадващо, като се има предвид колко много връзки е събрала сред елита на Федерацията през вековете.

— Беше отличен началник.

— По-добър от глупака Хоугън, предполагам.

— Всъщност Хоугън не е лош, просто обръща твърде много внимание на процедурите. А и, разбира се, е човек на Колумбия.

Кристабел наклони глава.

— Добре тогава. Какво точно ви накара да попитате дали мрежовата стрелба е била капан?

— Беше твърде сходна с предишните случаи, сякаш някой беше чел указания как да организира всичко. Вашият отдел щеше да е очевидният кандидат, ако се опитвахте да хванете в клопка Пазителите.

— В миналото сме организирали нещо подобно. Но не и този път. Въпреки това е интересно, че сте разсъждавали така.

— А сега се оказва, че наистина има нещо нередно.

— Паула наистина ви е научила на нещо все пак.

— Изабела забърквала ли се е в проблеми преди?

— Не и в такива, които са касаели мен. За връзката й с Кантил не се спомена дори на старшия съвет, което вероятно е по-показателно от всичко за това как гледаме на правителството. Изабела е просто обичайното хлапе от династията. Следим стотици като тях. Винаги съм разочарована колко много от тях се озовават в рехабилитационните ни клиники или пък биват изправени пред съдии за различни прояви само година след като са напуснали Солидад. Дяволски голяма част от времето ни минава в опити да предпазим младите от измами, които целят да източат попечителските им сметки. Ако зависеше от мен, нямаше да разполагат с достъп до парите на династията до стотния си рожден ден. Но аз съм просто старомодна.

— Изненадана съм, че родителите й не са поискали да направите проверка на местоположението й.

Кристабел погледна към Уорън, който се бе настанил дискретно в дъното на офиса.

— Ти им се обади, нали?

— Да, госпожо. — Той се обърна към Рене. — След първоначалното ви запитване тази сутрин започнахме проучване на Изабела. Виктор и Бернадет са прекратили връзката си преди осем години. Стандартно активиране на клаузата за раздяла в договора им. Не е имало враждебни отношения тогава или по-късно. Изабела е живяла с Виктор и новата му жена до седемнадесетгодишна възраст, когато е постъпила в интернат преди изпитната си година. Това е съвсем стандартна практика на Солидад. След училището е живяла с приятели в различни собствености на династията или пък при любовниците си. Не е работила на много места. В нейния случай не е кой знае колко необичайно да не поддържа връзка със семейството си в продължение на няколко месеца.

— Изключването на унисферния й адрес обаче не е нормално, нали?

— Не — каза той. — Направихме няколко проверки. Спряла е да използва кредитната си сметка в същия ден, в който е прекъснала адресния си код. Изглежда като умишлен опит да се скрие.

— Казала ли е на някого къде отива?

— Не и доколкото ни е известно. Все още не сме започнали официално разследване.

— Изчаквах първо да говоря с вас — каза Кристабел.

— Е, това беше всичко. Просто подозрение.

— За мен е достатъчно. Ако не възразявате, ще проведем разследване успоредно с вашето. Можем да се съсредоточим върху директни следи, но тази заповед за задържане ще ни осигури много по-цялостно покритие. Някой трябва да я забележи.

— Нямам възражения.

— Добре. Уорън ще бъде връзката ви с нас. След срещата ни той ще ви придружи до Солидад. Триша ви очаква, а тя определено ще ви сътрудничи изцяло.

Рене се постара да не покаже изненадата си от неумолимостта, която прозвуча в гласа на Кристабел. Явно Триша не бе изразила особен ентусиазъм да бъде разпитана отново.

— Благодаря.

Пътят до Солидад на практика не се различаваше от кое да е пътуване с влак във Федерацията. Единствената разлика беше видима на гарата в Риалто, където Халгарт поддържаха отделен перон на няколко километра от трите основни терминала. Въпреки че имаше разрешението на главата на отдела по сигурността и беше придружавана от Уорън, на Рене й се наложи да премине през няколко проверки, преди да я допуснат на малкия перон.

На тривагонния влак му отне едва пет минути, за да мине през портала и да пристигне в Ярмук, малкия град, който осигуряваше услуги за цялата планета.

— Открихте ли нещо в кредитната сметка на Изабела? — попита Рене, когато слязоха от вагона.

— Не, нищо необичайно — каза Уорън. — Оглеждахме за билети за влакове, разбира се, за платени наеми и тегления на големи суми. Нямаше нищо подобно.

— Ами анализ на харчовете й?

— Направихме и такъв. Дори да е отделяла тайно пари през последните месеци, не забелязахме нещо подобно.

— Е, беше просто идея. Наистина трябва да разбера мисленето на Изабела. Досега разполагам само с няколко странности, които кулминират с изчезването й. Все още не знам дали нещо от тях е свързано със стрелбата в мрежата или всичко е едно наистина неприятно съвпадение.

— Ако е изчезнала, надали може да съществува невинно обяснение.

— Не, признавам. Но ако просто се е сдърпала с неподходящи хора, мога да извадя името й от документите ми по случая. Знам, че това не ви е от помощ; а и не съм сигурна, че аз самата искам нещата да се наредят така.

Уорън обърна глава и я изгледа.

— Това не го разбрах.

— Ако наистина е свързана с това, не ме питай как точно, тя ще е първата стабилна улика, която някога сме имали, свързана с Пазителите и мрежовата стрелба.

— Разбирам, но… Тя е Халгарт. Ние почти винаги сме жертви на Пазителите в тези случаи. Ако тръгнеш след нея, това ще ти помогне да ги пипнеш?

— Не знам. Може би това е някакъв нов план на Пазителите, който включва действия след самата стрелба. Нужна ни е много повече информация и единствените хора, които могат да запълнят тези дупки, са другите две момичета.

На летището на града ги чакаше свръхзвуков самолет „Боинг“ 22022 VTOL. Последва кратък полет до гъсто залесената долина Колда, където клонът на фамилията, към който принадлежеше Триша, поддържаше почивна вила. Кацнаха на сечището под изящната дървена сграда. Вилата беше построена в гората, седем гигантски дървета муранги служеха за главни колони. Сякаш някакъв древен кораб някак си се бе намърдал сред дърветата и през десетилетията бавно се бе разраснал със стаи и допълнителни платформи. Покривът беше от стърчащи местни тръстики, които при изсъхването си се бяха оцветили в песъчливосива охра. От дълбините на гората и покрай поддържащите стъбла се провираше малък поток и обикаляше по периферията на поляната, запълвайки множество каменни вирове.

Триша ги очакваше до няколко храста от лаз-бодили, които растяха покрай най-големия басейн. Носеше горнище на бански костюм и бели ленени къси панталони; до водата беше опъната дълга хавлия. Вече далеч не изглежда толкова изтънчено, помисли си Рене. Не просто заради евтините дрехи за почивка. Сега момичето беше по-замислено и унило, а преди бе жизнерадостно и уверено. ОВ-татусите й, оформени като зелени криле на пеперуди, вече бяха покрили и бузите й. На допълненията им липсваше артистичността на първоначалните татуировки.

— Съжалявам, че те безпокоя отново — каза Рене. — Просто имам още няколко въпроса.

— Не е само това — каза докачливо Триша. — Днес ми се обадиха толкова много пъти, че трябва да се срещна с вас.

Тя хвърли бърз поглед към издигнатата вила.

Рене забеляза млад мъж, който стоеше на вратата към една от верандите отпред. Той бързо се прибра в слабо осветената сграда.

— Съжалявам за това — каза Рене. — Обаче наистина искам да заловя хората, които ти сториха това.

— Изабела каза, че никога няма да успеете, че случаят ще се превърне просто в поредното досие в офиса ви, за което ще забравите след месец.

— Това е интересен коментар. Обикновено бих се съгласила с нея, разбира се, неофициално.

Триша сви безразлично рамене.

— Нещо станало ли е?

— Не съм сигурна. На първо време трябва да зная дали си спомняш нещо за Хауърд Лианг, което може да ни е от полза, нещо, което да не си си спомнила преди.

— Като например?

— Нещо, което ти се е сторило странно. Може би нещо, което е казал. Нещо простичко, което е знаел, може би някаква история или името на някой от династията. А може би някога сте се срещнали изненадващо с човек, около когото се е чувствал неудобно.

— Не мисля. Не. Не мога да си спомня нищо подобно.

— Ами някаква случка от детството му. Ако е израснал на Далечината, е бил отгледан по много различен начин от обикновеното дете от Федерацията. Може да му се е изплъзнало нещо, което е звучало странно.

— Не. Това ме попита и репортерът.

— Какъв репортер?

— Ъъъ… — Пръстите на Триша трепнаха леко, докато управляваше като кукла на конци виртуалната си ръка. — Брад Майо от „Ърл Нюз“. Каза, че е получил разрешение да говори с мен.

Тя погледна с очакване Рене.

— Получил ли е?

Рене замръзна. Сякаш призрачен пръст галеше гръбнака й.

— Не — каза тихо тя. — Не издаваме разрешения на репортери да правят каквото и да е, камо ли да разговарят с жертви. Това си е лична работа на всеки гражданин.

За нейна изненада Триша започна да плаче. Отпусна се отново върху хавлията, тежки хлипове заразтърсваха раменете й.

— Такава шибана тъпачка съм — зарида тя и започна да удря с юмруци краката си. — Всички във Федерацията ли го знаят? Защо съм толкова наивна? Той каза, че сте му позволили да ме види, за да може да напише история, която да ме представи в добра светлина. Аз му повярвах, наистина му се доверих. О, Господи, мразя се. Не знаех. Звучеше толкова искрен.

Рене погледна неловко към Уорън и коленичи до разстроеното момиче.

— Ей, хайде стига. Ако това е човекът, за когото си мисля, значи е щял да заблуди и мен. — Е-кономът й вече бе направил проверка за „Ърл Нюз“. Компанията не съществуваше, но някой я бе използвал веднъж и преди, когато бе интервюирал Уенди Боуз. Според Паула Майо описанието му съвпадаше с това на Брадли Йохансон. — Как изглеждаше той?

Триша подсмръкна.

— Висок. С много руса коса. Освен това беше стар. Нямам предвид, че му беше време за подмладяване. Просто знаех, че е живял поне два века.

— Мамка му — тихо изсъска Рене.

Триша я погледна объркано, сълзите й напираха отново.

— Какво? Знаете ли кой е бил?

— Да, струва ми се, че се досещам.

— О, не! Ще се подложа на изтриване на спомените, кълна се, че ще го направя. Ще изтрия целия си живот; всичко, каквото съм правила, коя съм, името си. Всичко. Ще го изтрия и няма да използвам защитен трезор. — Тя погледна разярено към Уорън. — И ако династията не иска да го направи, ще отида в някоя незаконна клиника на черния пазар. Не ми пука. Предпочитам да свърша като олигофрен, отколкото да си спомням това.

— Ей, спокойно — каза Рене и потърка тресящите се рамене на момичето. — Твърде сурова си към себе си. Просто ми кажи какво стана, когато говори с Брад Майо. Моля те, ще го направиш ли?

— Нищо особено, струва ми се. Появи се в апартамента ден след като се върнах там. Изабела вече си беше тръгнала, а Катриона беше на работа. Той ми каза, че е уредил срещата с вас. Това беше единствената причина да го пусна. Трябваше да се допитам до вас, нали? Господи, колко съм тъпа!

— Вече е свършен факт. Моля те, не се терзай за това. Какво искаше да знае?

— Същото като вас. Името на Хауърд, къде работеше, откога го познавам. Всички основни факти.

— Разбирам. Е, не се тревожи, нищо лошо не е станало.

— Наистина? — Момичето очакваше отговора й с такова нетърпение, че чак изглеждаше жалка.

— Да. Той е просто глупав измамник, който се опитва да продаде историята си на известно новинарско предаване. Никое от тях няма да я излъчи.

— Със сигурност — увери я Уорън.

— Добре.

— Чувала ли си се с Изабела наскоро? — попита Рене, като се опита да звучи небрежно. — Старият й адрес не работи, а трябва да й задам същите въпроси.

— Не. — Триша сведе глава. — Не съм говорила с много хора, откакто се прибрах. Нямам желание. Не се шегувах, като казах, че искам всичко това да се махне от ума ми. Твърде трудно е.

— Сигурна съм, че изглежда така. Но не действай прибързано, нали?

— Може би.

— Изабела каза ли къде отива, преди да си тръгне от Дарока?

— Щеше да кара ски на Юра. Бяха цяла група и мислеха да си наемат вила за две седмици. Опита се да ме накара да отида с нея, но аз не исках. Тя вечно ходи някъде с приятели.

— Какви приятели по-точно?

— Не съм сигурна. Не познавам никой от тях.

— Добре. Няма значение, ще проверим. — Рене се изправи и даде знак на Уорън, който кимна. — Знам, че никак не ти беше лесно, Триша. Извинявам се, че те подложих на това, но наистина ни помогна.

Момичето просто кимна, без да вдига очи. Рене я погледна загрижено, преди да се върне при боинга.

— Е, кой е бил този репортер? — попита Уорън, когато вратата се затвори зад тях.

Рене се настани на меката кожена тапицерия на стола.

— Може да е бил самият Брадли Йохансон. Описанието пасва, а той и преди се е представял за репортер от същата компания.

— По дяволите!

— Да. — Тя се загледа през овалния прозорец, докато самолетът излиташе. Светлозеленото петно на поляната се сви бързо под тях и ускорението притисна Рене към седалката.

— Но това е безсмислено — каза Уорън. — За какво му е на Йохансон да разпитва Триша? Операцията е била свършила.

— Добър въпрос. Освен това е поел огромен риск, дори е използвал „Ърл Нюз“, при положение че знаем за нея. Не е в негов стил да си върши работата така немарливо. Тези въпроси явно са били важни за него.

— Защо?

Рене поклати глава. Не можеше да се довери напълно на себе си, за да погледне към Уорън. За разлика от Триша, той не беше глупав. Имаше едно обяснение, което пасваше твърде лесно. Обяснение, което загатваше за неща, които не й харесваха. Освен това щеше да се окаже, че е права за цялата работа със стрелбата в мрежата от самото начало. „В крайна сметка не са били Пазителите. А не мисля, че са били Халгарт. Кристабел няма причина да ме лъже. Това не оставя много възможности.“

Марк Върнън седеше в наетия си форд „Лапанто“, а шофьорската система направляваше колата по шестлентовата магистрала през северния край на хълмовете Чуната, който опираше в задната част на квартала Тринити в Нова Коста. Склоновете, покрити с тъмнокафявите местни ниски храсти и пустинни палми, бяха нашарени от огромни бели къщи, оградени с високи стени и плетове, като безценни шедьоври в шикозен магазин. Това беше предпочитан район от финансовите мениджъри, които винаги се стараеха да са близо до офисите си. Линия небостъргачи от бетон и стъкло, които се извиваха по основата на хълмовете, обозначаваше източната граница на Тринити. В тях се помещаваха различни банки, кредитори, брокери, авантюристични инвеститори и бюра за обмен на чужда валута.

Шофьорската система на форда отби колата от магистралата. В дъното на рампата имаше кръстовище, от което древен път започваше бавно да се извива около хълма. Една очукана табела гласеше: „Брайт Лайт Кениън“. Марк изключи системата и се зае с ръчното шофиране на колата. Песъчлива жълто-кафява почва почти бе покрила тънкия слой асфалт и шосето едва се различаваше от черен път. По склона над и под пътя бяха пръснати на пръв поглед мъртви храсти. Основите им бяха подпрени от коничните гнезда на бръмбари щипалки. Зад площта с изсъхналата растителност се издигаха ронещи се бели стени от ензимно подсилен бетон, по които пълзяха бръшлян и кактуси катерачи. Множество частни пътища се отклоняваха от главния път и се извиваха до портите по склона.

Във въображението на Марк оживя образът на дългите прави пътища на долината Хаймарш, отделящи се от основния път. В Чунатас беше тихо, хълмовете отблъскваха шума от мегаграда и по това кварталът си приличаше с Рандтаун. Дори скучното кафяво на местните растения беше подобно на бледите охрени разцветки на стрелотревата. Въздухът обаче беше по-сух, примесен с химикали от района на рафинериите на шестнадесет километра на запад. Освен това Регулус беше твърде ярка точка от синьо-бяла светлина в безоблачното небе и все още грееше неумолимо в късния следобед. Дори в мечтите си Марк никога не се заблуждаваше, че могат да си върнат загубеното. Подобни фантазии бяха глупави и можеха да хрумнат само на пълен нещастник.

Вината беше негова. Той беше завел семейството си на Елан. Той беше причина за големите им очаквания. Беше им показал един добър, чист живот. Мечтата му беше загинала в пламък и болка. Знанието за това не му позволяваше да спи. Самообвиненията му пречеха да говори нормално с Лиз. Нещастието да върне прекрасните си деца на този отвратителен свят му пречеше да си играе с тях.

Беше толкова погълнат от самосъжалението си, че почти пропусна отбивката. Рязкото дръпване на волана занесе форда в острия завой и го отби надолу по тесния път. Вдигна се облак песъчлива почва, докато задните колела буксуваха.

— Идиот — изруга се Марк.

След няколкостотин метра пътят приключи пред желязна порта в стена от глиненочервен бетон. Е-кономът на Марк захрани кода му в портата и тя се отвори. Зад стената се намираше оазис от буйна смарагдовозелена трева. В центъра имаше дълго лимоненожълто бунгало с червени покривни панели от бетон, премоделирани така, че да приличат на глинени керемиди. Няколко градинарски робота се тътреха наоколо и се грижеха за моравите и цветните лехи, като ги поддържаха също толкова спретнати, колкото къщата. Марк винаги се бе наслаждавал на гледката оттук. Можеше да седне в двора на бунгалото, кацнало на средата на склона, и да наблюдава градските площи на Нова Коста, които се простираха отвъд хоризонта. От тази позиция никога не му се струваше толкова неприятно, колкото когато беше долу сред заводите и кварталните универсални магазини. Всичко беше доста различно от старата му къща в Санта Хидра.

Брат му Кайл държеше бунгалото под наем от инженерния отдел на Августа. Можеше да си го позволи с високоплатената си работа в „Заеми & кредити «СвВинсент»“. Всички близки роднини на Марк веднага му бяха предложили да се настанят при тях, когато се върнаха от Елан. Беше приел предложението на Кайл, защото не можеше да понесе мисълта да се нанесе при баща си Марти. Освен това винаги се бе разбирал с Кайл, който поне предлагаше искрено помощта си, а и децата харесваха много чичо си.

Спря форда на алеята пред входната врата и влезе вътре. Всички стаи за гости имаха стъклени врати, затова се огледа по продължение на коридора, за да открие малкото си семейство. Не се виждаше никой, но от двора, към който се излизаше от главния хол, се чуваха весели викове. Сенди и Бари бяха заедно в басейна, а подозрително мократа Панда се излежаваше върху огретите от слънцето плочи покрай басейна. Кучето вдигна глава към него, но не помръдна.

— Тате! — извикаха двете деца.

Марк им махна.

— Панда влизала ли е в басейна?

— Не — отговориха в хор те.

Той ги изгледа със страховит поглед на неодобрение и те се закикотиха. Лиз лежеше на шезлонг на терасата под басейна. Антонио, приятелят на Кайл, беше до нея. Терасата гледаше на запад, което им позволяваше да уловят последните следобедни лъчи.

— Здрасти, бебчо — обади се Лиз. Между нея и Антонио стоеше робот камериерка и държеше бутилка вино в една от ръцете си. Когато се приближи, Марк осъзна, че и двамата са голи. Гърлото му се сви рефлексивно. Не каза нищо, защото само щеше да покаже колко дребнав и консервативен е.

Лиз още не си бе намерила работа; бяха се съгласили да остане вкъщи и да се грижи за децата. Те не ходеха на училище, а на Марк не му се искаше да ги праща в някое от училищата на Августа; самият той имаше твърде много лоши спомени от собственото си обучение в гимназия „Фарадей“. Всъщност завръщането им на Августа беше планирано като временно; дойдоха тук просто защото беше първата възможност да се махнат от астероида на Ози Айзъкс. Марк искаше да си заминат оттук възможно най-скоро, може би на място като Гралмънд, което беше едно от най-отдалечените от Дайсън Алфа. Това обаче щеше да им струва скъпо, а нашествието ги беше съсипало финансово. Загубили бяха всичките си имоти, а той знаеше добре, че след като флотът отблъсне Първите в собствения им космос, Елан няма да може да се възстанови. Ипотеката, която бе направил, за да купи малкото лозе и сервиза на „Ейбълс Моторс“, го бе оставила с големи дългове. Ако застраховката не ги покриеше, щяха да са му нужни няколко живота, за да ги изплати. А застрахователната компания беше основана в Рънуич, столицата на Елан. Никой не знаеше дали правителството на Федерацията ще изплати компенсации на всички от Изгубените23, а дори и това да станеше, щеше да отнеме десетилетия, преди подобен закон да мине през Сената. Точно сега данъците се поглъщаха от изграждането на флота.

Той коленичи и целуна набързо Лиз.

— Здрасти.

— Ей, изглеждаш, сякаш имаш нужда от питие. — Тя посочи към робота камериерка. — Имаме излишни чаши.

— Не вино, благодаря. Може да си взема бира.

— Няма проблеми — каза Антонио. — Настани се, Марк, роботът ще ти донесе.

Марк му се усмихна сковано и потъна в един от празните шезлонги.

— Децата от колко време са в басейна?

— Не съм сигурна — каза Лиз, след това пресуши чашата си и я подаде на робота, за да я напълни отново. — Половин час.

— Скоро трябва да излизат. Време е да си пият чая.

Не я попита: „Какво си им приготвила?“, но въпросът се подразбираше от тона му.

— Домашната система ги наблюдава — каза Лиз с малко повече ударение, отколкото беше нужно. — Това не е Рандтаун. Системите тук са от първо качество.

— Добре, че ми го напомняш — отвърна студено Марк.

Лиз се обърна, така че да гледа към пейзажа под хълма, и отпи от виното.

— Ей, хайде стига — каза Антонио. — Всички сме на една и съща страна. Марк, децата знаят, че трябва да излязат в шест и петнадесет, винаги е така. Кухнята им приготвя чай в момента.

Таймерът във виртуалното зрение на Марк показваше 18:12.

— Добре, разбира се — изръмжа той. — Съжалявам, беше лош ден.

Нямаше намерение да седи тук и да се оплаква за деня си в завода — това беше твърде изтъркано дори за него; освен това подозираше, че дори няма да го слушат. Беше кандидатствал и спечелил поста на общ техник в „Призма Дайнамикс“ един ден след като напуснаха астероида. Заплатата не беше нищо особено, не и за поддръжката на конвейерните отделения, които съставляваха основата на аерокосмическата индустрия; въпреки това се наслаждаваше на работата си. Тя изискваше комбинация от практически умения за поправка и писане на програмни кръпки, което му беше най-познато. Прие я, защото нямаше начин да приеме подаяние от когото и да било, дори от семейството си. Това беше ген, наследен от Марти.

Приближи се робот камериерка и му подаде бутилка бира. Той махна капачката и отпи голяма глътка. Лиз все така не му обръщаше внимание.

— Жизел Суинсол се обади — каза Антонио. — Каза, че ще е тук в седем, за да те интервюира.

Марк изчака за миг, но Лиз не каза нищо.

— Това за мен ли се отнасяше? — попита той.

— Да. — Антонио го погледна объркано. — Не си ли уредил ти интервюто?

— Не. Защо ще се обажда на теб?

— Обаждането беше до домашната система, не лично до мен. Тя каза, че иска да се увери, че ще си тук тази вечер.

— Никога не съм чувал за нея.

— Сигурно е ловец на кадри от някоя агенция — каза Лиз.

— Не съм регистриран в никоя агенция.

— Може да е от застрахователната компания — предположи Антонио. — Изплащат щетите от нашествието.

Марк отпи още бира.

— Не и с моя късмет — промърмори той.

Лиз се изправи и го стрелна с поглед.

— Ще приготвя децата — каза тя и навлече халат.

Антонио изчака, докато тя не се качи до басейна и не повика децата.

— Всичко наред ли е между вас двамата?

— Предполагам — каза неубедително Марк. — Просто се опитваме да си стъпим на краката, това е всичко. Честно ти казвам, Антонио, на Елан имахме идеалния живот. Сега вече няма къде да се върнем.

— Трудно е, мой човек. Но можете да се справите. Познавам тази жилка у Кайл. Вие, Върнън, не се предавате. Страшно семейство сте.

Марк надигна бутилката си и събра сили да се поусмихне.

— Наздраве. Само че грешиш. При първия шанс за работа на планета някъде далеч оттук, взимам Лиз и децата и отивам там.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм.

— Ами, да ти кажа, мисля, че ще е голяма грешка.

— Защо?

— Виж, именно на Големите 15 ще построят всички кораби и оръжейни системи. Прав ли съм? Да, разбира се, други планети също ще сключат договори, а на Висшия ангел се извършва част от монтажа, но това е главно въпрос на политика. Тук обаче, оттук ще ударим обратно, мой човек. Това означава, че няма да позволят на Августа да падне. Земята ще падне преди нас. Ще разполагаме с най-добрата възможна защита. Помисли за това. Уесекс беше единствената планета, която оцеля след атаката на Първите. Шелдън и Хътчинсън направиха всичко възможно нашествието да не успее там. Ако питаш за съвета ми, останете тук. Не ме интересува какво казват по новинарските предавания, но това е най-сигурното място във Федерацията.

На Марк му се искаше да отхвърли идеята със смях, но не можеше да открие слабо място в разсъжденията на Антонио.

Две минути преди седем пред портата паркира дълга черна лимузина „Шевролет“. Лиз тъкмо бе успяла да примами децата да се качат горе след чая, а Антонио изтрезняваше и се обличаше за смяната си в болницата. Кайл още не се беше върнал; обикновено работеше в офиса си в „Заеми & кредити «СвВинсент»“ до след седем. Марк не разбираше как успява да поддържа връзката си с Антонио; двамата се виждаха само за по няколко часа на ден. Може би затова бяха издържали толкова дълго. Двамата с Лиз не се виждаха много по-често, но това не помагаше особено.

Жизел Суинсол не беше точно това, което очакваше Марк. Лимузината трябваше да му го подскаже: никой мениджър в агенция не можеше да си позволи подобна кола. Тя беше висока брюнетка с амбицията на човек, току-що подмладен за първи път и прицелил се в стола на изпълнителен директор; освен това беше арогантна като пряк наследник на династия. Официалният й костюм в сиво и оксфордско синьо струваше повече от месечната заплата на Марк, а към него вървеше грим, който превъзхождаше този на повечето водещи новинари от унисферата. По пода на коридора зачаткаха високи токчета.

Не бе изчакала да я покани вътре. Просто мина покрай него, когато й отвори вратата, и се насочи към хола.

— Извинете, но не знаех, че имаме уговорка за среща — каза той. Искаше да прозвучи саркастично, но вместо това постигна жалък и нескопосан ефект, а подтичването му след нея изобщо не помагаше.

Усмивката, с която му отвърна тя, му напомни на акула, готвеща се да захапе храната си. Акула с гланцирани в черешово устни.

— Обикновено не уведомявам избраните предварително.

— Избраните?

Тя седна на един от диваните, а той остана прав в средата на хола.

— Харесвате ли работата си, господин Върнън?

— Ей! Коя, по дяволите, сте вие?

— Работя за династията Шелдън. Колко получавате? Няколко бона на месец?

Той й се сопна, крайно раздразнен:

— Повече от това всъщност.

— Не, не са повече, Марк. Видях договора ти.

— Той е поверителен.

Тя се засмя.

— С темповете, с които печелиш сега, като вземем предвид постепенните повишения, бих предположила, че ти остават около осемдесет години, за да изплатиш заема за къщата и сервиза на „Ейбълс Моторс“ на Елан. Това не включва фактори като вноските за колежа на децата, както и собствения ти фонд за подмладяване и възстановяване.

— Все някога ще получим обезщетение.

— В случай че Федерацията все още съществува след десет години, може и да пропуснат законопроект, който да те освободи от лихвите. Спри да се заблуждаваш за нещо повече.

— „Призма Дайнамикс“ е просто временна работа. Ще си намеря по-добра.

— Точно това искам да чуя, Марк. Дойдох да ти кажа, че съм ти подготвила тази по-добра работа.

— И каква ще да е тя? — попита Лиз. Стоеше на вратата на хола, облечена с тениска и скъсени дънки. Гледаше обаче с онзи втренчен поглед, който Марк добре познаваше. Когато Лиз решеше, че не харесва някого, това си оставаше така в този и следващия живот.

— Опасявам се, че е поверително — каза Жизел Суинсол. — След като подпишеш, ще получиш информация.

— Това е абсурдно — каза Лиз. Тя седна на дълъг кожен диван срещу жената и нежно подръпна ръката на Марк. Той седна до нея. Трите бири, които бе изпил бързо една след друга на терасата, започваха да замайват главата му. Е-кономът му каза, че е получил документ, изпратен от Жизел Суинсол. Отвори го и във виртуалното му зрение се откри трудов договор. Той примигна от изненада, когато видя заплатата.

— Далеч не е абсурдно — каза Жизел Суинсол. — Приемаме сигурността си много на сериозно. Вие вече доказахте дискретността си.

— За астероида на Ози ли става дума? — попита Марк. — Нищо особено.

— Дори в днешната ситуация новинарските предавания биха били силно заинтересувани от дома на господин Айзъкс.

— Не разбирам — каза Марк. — Аз не съм суперфизик. Поправям машини. Какво толкова важно има в това? Милиони като мен го правят.

— Вие всъщност сте много, много добър в поддръжката на електромеханични системи, Марк. Проверихме го. Изчерпателно. Проектът, върху който ще работите, включва сериозна употреба на роботизирани монтажни системи. Макар да има и други фактори, които привлякоха вниманието ни към името ви.

— Като например? — попита Лиз.

— Освен че уважавате желанието ни за дискретност, страдате от тежки финансови проблеми, които можем да облекчим. Ако се съгласите да приемете тази работа, ще изплатим дълга, който сте натрупали на Елан. Госпожо Върнън, вие разполагате с умения в биотехнологиите, от които можем да се възползваме. Не си мислете, че ще очакваме от вас да се държите като покорна съпруга, докато трае проектът. Сигурна съм, че това ще внесе приятна промяна в живота ви.

Лиз застана напълно неподвижно.

— Благодаря ви.

Договорът все още течеше във виртуалното зрение на Марк.

— Ако приема, къде ще работя?

— На Кресат.

— Светът на Шелдън? Мислех, че никой няма достъп до него — каза Лиз.

— Правим изключения за този проект. Въпреки това за вашия случай това не се налага. Марк е Шелдън, а това осигурява място за живот на цялото семейство.

Марк се опита да запази спокойствие, когато Лиз извърна поглед към него. Никога не бе смятал произхода си за интересна тема; всъщност беше малко смущаващо.

— Далеч съм от прякото потомство — измърмори той в своя защита.

— Майка ти е разделена само с шест поколения от Найджъл. Това е достатъчно.

— Почакай — каза Лиз. — Това не е ли проект на флота?

Жизел й се усмихна безизразно.

— Марк?

— Какво? Сега ли искаш отговор? — попита той.

— Точно така.

— Но ти не ми каза нищо.

— Ще работиш на позиция, която ще осигури на семейството ти отличен живот, много по-добър от този на Елан. Ще се отървеш от дълговете си. Освен това гарантираме напълно сигурността ти. Единственият минус ще бъде ограничената възможност за комуникация с приятелите ти и близките ти роднини. Проектът трябва да остане в тайна.

— Не харесвам предложения, които са твърде хубави, за да са истински — каза Лиз. — Обикновено не са.

— Не и този път. Напълно честна съм.

— Опасно ли ще е? — попита Марк.

— Не — каза Жизел Суинсол. — Ще работиш с напреднали технологично монтажни системи. Работата е предизвикателна, но не е опасна. Виж, това не е някаква игра, Марк, не се занимавам с това да обикалям наоколо и да мамя хората. При всички случаи теб не мога да те преметна; ти нямаш никакви пари. Това е честно предложение. Приеми го или откажи.

— Колко ще продължи? — попита Марк.

— Трудно е да се каже. Надяваме се, не повече от една, най-много две години.

Той погледна към Лиз.

— Какво мислиш?

— Разорени сме. Вероятно мога да го преживея. Ти?

Това, което не искаше да пита съпругата си, беше колко точно е изпила следобеда. Алкохолът обикновено я правеше агресивна, затова далеч не беше невъзможно да промени мнението си на сутринта. Погледна към Жизел, надали им се предлагаше възможност да премислят избора си. Документът показваше клаузите за здравеопазването и образованието. Договорът му с „Призма Дайнамикс“ дори нямаше такава клауза.

— Добре, приемаме.

— Отлично. — Жизел Суинсол се изправи. — Колата ще ви вземе заедно с децата в седем и половина утре сутрин. Моля ви, бъдете готови.

— Трябва да уведомя „Призма Дайнамикс“ — каза Марк. Скоростта, с която се развиваха нещата, го объркваше, почти му се искаше да използва този довод, за да откаже.

— Ще се погрижим за това — каза Жизел Суинсол. — Можеш да кажеш на близките си роднини, че си получил нова работа на друга планета. Моля те, не им казвай къде отиваш.

— Ясно.

— Марк, сертификата ти, моля.

— О… да. — Каза на е-конома да добави сертификата му към договора и го изпрати обратно.

— Благодаря ти. — Тя се отправи по коридора.

— Ще те видя ли утре? — попита Марк.

— Не, Марк, няма.

Входната врата се затвори плавно зад нея. Марк прокара ръка през косата си.

— По дяволите, каква мъжемелачка.

— Да, обаче ни спаси задниците. Чудя се какъв ли е този проект.

— Някаква голяма производствена дейност за военните. Предполагам затова са и роботизираните монтажни системи. Възнамеряват да изключат Висшия ангел от процеса. Винаги е било въпрос на политика.

— Може и така да е.

— Не го ли вярваш?

— Наистина няма значение. Ще разберем утре.

— Съжаляваш ли, че се съгласих? Все още можем просто да не се появим.

— Не бих изпробвала това, не и с госпожица Жизел Суонсол по петите ни.

— Предполагам, че не.

— Ти обаче постъпи правилно. Просто не ми хареса начина, по който се опита да ни принуди да приемем. От друга страна, предполагам, че ако разработваш военни системи точно сега, не можеш да си позволиш да губиш ценно време.

— Да. Знаеш ли, вече се чувствам добре, че приехме. Ще помогна да отвърнем на копелетата.

— Радвам се, бебчо. — Лиз го прегърна през врата и го придърпа за целувка. — Как така никога не си ми казвал, че си Шелдън?

— Всъщност не съм. Поне не съм част от династията.

— Хм. — Тя го целуна отново. — Е, какво ще правим до седем и половина утре?

Оскар и Мак пристигнаха пред офиса на Уилсън едновременно. Ана стана от бюрото си и целуна и двамата.

— Той ви чака — каза им.

— Е, как е брачният живот? — попита Мак.

— О, нали знаеш, като при всяка друга двойка, която се опитва да си плати ипотеката.

— Майната му на това — каза Оскар. — Как беше меденият месец? Изплюй камъчето.

Ана погледна крадешком над рамо и му намигна похотливо.

— В еуфория, разбира се. Цели десет часа извън офиса. Какво повече може да иска едно момиче?

Уилсън поздрави топло и двамата.

— Благодаря, че дойдохте. Опитвам се да се видя с всеки капитан, преди да излети. Не мисля, че ще успея дълго да запазя традицията. Вече получаваме потоп от части за новата партида звездни кораби. Слава богу, извънредният бюджет започва да дава резултати.

— Това са добри новини — каза Оскар, докато се отпускаше предпазливо в един от подобните на черпаци столове. Мразеше подобна гъбеста тапицерия. — Не съм виждал да го споменават по унисферните предавания. Още са заети да критикуват флота.

— Няма и да чуеш — каза Уилсън. — Няма да издаваме точните данни. Не знаем каква информация са способни да извлекат Първите от унисферата.

— Сериозно ли говориш?

— Сигурно се опитват да разберат колко сме напреднали — каза Ана. — Предполагаме, че са пресели информацията, налична на Изгубените23. Знаят с какво разполагахме по време на атаката.

— Наблюдаваме ги — каза Уилсън. — Предположенията ни са верни.

— Има ли намеци, че провеждат операция по следенето ни? — попита Мак.

— Не. Те обаче също не са забелязали нашата, все още.

— Аз самият още не съм забелязал нашата — протестира Оскар.

— Рафаел я провежда. — Ана му се усмихна закачливо. — Пратихме стотици хиляди микросателити във всяка система. Методът е подобен на техниката, която те използваха срещу нас, като отваряха червеева дупка и постоянно местеха крайната й изходна точка. Могат да ги засекат, но не могат да разследват всяко отваряне.

— В резултат на това много от сателитите оцеляха — каза Уилсън. — Непрекъснато докладват обратно през червеевата дупка.

— Тази информация също не допускаме до унисферата — каза Ана. — Нещата, които ятата сателити показват, не са хубави.

— Окупират всяка от Изгубените23 — каза Уилсън. — Червеевите дупки вече са отворени на повърхността на планетите. През тях минават фантастични количества машини и извънземни, дори по стандартите на Първите, доколкото ги познаваме. Дмитри Леополдович беше съвсем прав, дяволите да го вземат; няма да успеем да си върнем тези планети.

— В такъв случай ще отменим ли планетарната част от плана за контраатака? — попита Мак.

— Не. Сигурни сме, че Изгубените23 са стратегическите бази за следващата атака на Първите. Натрупването на сили е толкова огромно, че не може да бъде нищо друго. Веднъж след като се установят, могат да нападнат всяка точка от Федерацията, не просто близките звезди. Най-малкото това прави инфилтрацията и саботирането на дейността им още по-важни. Трябва да спечелим време. — Той погледна към Оскар. — Трябва да намерим звездата, към която води Портата на Ада. Това е единственото им слабо място.

— Ще направя всичко по силите си — каза Оскар. Не му хареса как Уилсън почти го умоляваше. — „Защитник“ ще мине през всяка от звездните системи в списъка на полета, можеш да разчиташ на това.

Дори на него му се стори, че прозвуча, все едно се оправдава.

— Знам, че мога — каза Уилсън. — Мак, ти изтегли лесната задача този път.

— Е, това е изненада — каза Оскар, за да подразни приятеля си. — Какво си му приготвил, шефе? Охрана на метоха на Молайз?

Мак учтиво му показа среден пръст.

— В задника ти.

— Ти ще изпробваш релативистичните ракети, далеч от космоса на Федерацията. След като Първите видяха какво можем да направим с хипердвигателя, ще започнат да измислят защитни стратегии. Ако обаче тези ракети изпълнят надеждите, които им възлагаме, дори и на извънземните ще им е трудно да ги отблъснат.

— Ще изчистим всички засечки — каза му Мак.

— Добре. Пък и реших, че това ще е последният полет на „СвАсаф“ — каза Уилсън.

— Защо?

— Защото е твърде остарял, Мак, съжалявам. Когато се върнеш, вече ще започваме монтажа на новите бойни кораби с хипердвигатели от клас шест. Искам да заемеш капитанския стол на първия от тях.

— Мога да се примиря с подобно предложение — каза Мак.

Оскар почти отвори уста, за да се оплаче, че във флота не се зачита старшинството. Това обаче щеше да прозвучи детинско, дори казано от него.

— А когато ти се върнеш — каза Уилсън, — ще оглавиш проекта за нападение.

— Кой, аз? — каза Оскар.

— Да, ти. Това трябва да се окаже оръжието, с което ще ги победим, Оскар. Не се шегувам. Проклетият проект поглъща толкова много технологии, че дори аз не знам за половината от тях. Шелдън е накарал всяка от династиите да сътрудничи в работата. Затова избива много напрежение в управляващия екип. Ако има човек с нужния опит, който да обедини този екип и да го накара да заработи, това си ти.

— Дявол да го вземе! — Оскар почувства прилив на благодарност, от който гърлото му се сви. Никога нямаше да му хрумне да поиска толкова големи отговорности. Въпреки това Уилсън му ги бе доверил, а освен това назначението му със сигурност бе получило одобрението и на Шелдън. — Благодаря, шефе. Няма да те разочаровам.

„Глупав сантименталист.“ Тогава се сети за Адам и за записа, който смяташе да вземе със себе си по време на разузнавателния полет. Бузите му започнаха да се изчервяват от вина.

— Добре ли си? — попита Ана.

— Разбира се.

— За миг изглеждаше, сякаш ти е неудобно.

— Той ли? — възкликна Мак. — Не мисля. По-скоро е забравил за някоя среща, да, това ще е било.

— Аз поне мога да си уредя срещи — върна му го Оскар. Беше твърде късно, мигът си бе отишъл. Ако на света имаше някой, на когото можеше да довери историята на миналото си и взаимоотношенията си с Адам, това бяха тези трима другари. Той се усмихна широко, за да прикрие истинските си емоции. „От кого точно ме е страх? От тях или от мен самия?“

Симулационната среда беше почти съвършена. Разбира се, Мортън разполагаше с невронни модификации за телесензорни преживявания и преди, но сегашните превъзхождаха неколкократно тези на обикновения потребител. Дори мнозина унисферни артисти не можеха да си позволят подобно качество на сетивно преживяване. Техниците на флота му бяха дали дори виртуално обоняние, което беше пословично като най-трудното за правилно пресъздаване от програма човешко сетиво. Дори сега не беше идеално: миризмата на пушек напомняше по-скоро на цитруси, отколкото на горящо дърво.

Вървеше през останките на град, беше облечен в брониран костюм с електромускулен екзоскелет. Само така можеше да носи цялото снаряжение, което флотът изискваше да вземе със себе си. Подсилените му сетива претърсиха купчините бетон и натрошените панели. Виртуалното му зрение показваше оранжеви скоби над потенциалните мишени, което веднага го подразни. Софтуерът за преценка на мишените трябваше да бъде пренаписан изцяло. Поредната задача в отчайващо дългия списък с нужни подобрения.

Електрическите кабели излизаха пред очите му като ярки неонови нишки, пропълзели под пътя. Електронните системи излъчваха зелено-синя аура, чийто интензитет зависеше от размерите на процесорната система. Още нещо, което не му харесваше; вече бе помолил екипа по техническа поддръжка да го замени с обикновени цифрови данни. Следваше графиката за анализ на въздуха. Дисплеят за електромагнитни сигнали. Радарът. Прозорците за отдалечени сензори, които показваха образи от околната местност, снети от малки разузнавателни роботи, които се движеха бързо пред него. Имаше и комуникационна мрежа с членовете на взвода му, която включваше данните от всичките им сензори.

Виртуалното му зрение бе толкова претрупано от многоцветни символи и картини, че приличаше на стъклопис в катедрала. Беше цяло чудо, че вижда през всичко това.

Предполагаше се, че мисията им ще бъде да се промъкнат тихо в извънземната база, построена в сърцето на някогашния човешки град. Трябваше да направят оценка, да установят местоположението на слабите точки и да подберат подходящите оръжия, за да нанесат максимални поражения. Останалата част от взвода трябваше да се разгърне в хлабав фронт, дълъг почти километър. Всеки трябваше да използва различен маршрут на приближаване, което според Мортън беше тактическа грешка; така рискът да забележат някой от тях се увеличаваше.

Официалното наименование на взвода беше ERT03 по името на планетата и координатите, на които бяха разпределени, макар че самите те се наричаха Ноктите на Котката заради най-известния си член. Всички бяха осъдени престъпници, съгласили се да служат в замяна на амнистия. На теория вече бяха с чисти досиета, но разговорите им в казармите нощно време подсказаха това-онова за всеки един от тях. Док Робъртс, например, беше изключително горд от работата си с престъпния синдикат, по време на която бе изтривал неудобните спомени на всеки, поискал да скрие нещо. За негово нещастие бе пробвал да спечели малко допълнителни пари чрез продажба на спомени на черния пазар, което бе довело до залавянето му от Дирекцията за тежки престъпления. Съдът го признал за виновен в съучастничество.

Мортън понякога си мислеше, че Док му бе помогнал да изтрие собствения си неудобен малък инцидент.

В този момент, според схемата на разгръщане на взвода, Док напредваше през срутен супермаркет на четиристотин метра на запад. До него беше Роб Тани, който спомена единствено за участието си в опита да бъде взривен „Втори шанс“. Нищо за по-ранния си живот. Каза, че бил агент по сигурността. Мортън му вярваше. Почти винаги се ориентираше добре в тактическите ситуации, в които ги поставяше тренировъчният екип, и очевидно знаеше как да се оправя в сражение.

Паркър беше второто най-голямо притеснение на Мортън. Преди бе работил като нечий бияч, но не им каза за кого. Обичаше оръжията, които бяха свързали с невроните му, и с любов обясняваше как ще ги използва по най-добрия начин, за да убива тихо и ефективно. Най-общо казано, беше главорез, лишен от всякакъв финес. Беше му трудно да работи в екип, а и не влагаше особени усилия, за да промени това.

Последна беше „Котката“ Стюарт. Тя никога не говореше за стореното от нея и всички й бяха изключително благодарни за това. Всички знаеха и наистина не искаха да разбират подробностите. Мортън все още си нямаше представа как да я възприема. Когато пожелаеше, тя можеше да бъде идеалният член на взвода, допринасяйки максимално за успеха на мисията им. Само че невинаги беше така.

Лазерният радар на Мортън проследи някакво движение на петдесет метра напред и вляво. От конусовидната могила, която някога беше представлявала жилищен блок, се посипа натрошен бетон. Не по-ситни от чакъл, парченцата се сринаха към земята и зад тях се издигна малък облак прах.

Той сканира могилата с основните сензори, за да открие причината за срутването. Два от разузнавателните роботи се приближиха предпазливо до района. Подобните им на раци тела напредваха внимателно по натрошения бетон, антенните им пъпки бяха напълно разгърнати. Не засичаха извънземно присъствие.

Мортън реши, че това е идеалният начин да бъде отвлечено вниманието му от врага. Пренасочи пасивните си сензори, за да наблюдава пътя зад себе си. В една от изтърбушените от огъня сгради, която бе подминал преди пет минути, припламна електромагнитен сигнал. Отговаряше на честотите, които използваха Първите.

— Роб, зад мен има врагове — каза той и отвори сензорните данни.

— Добре, маркирах позицията им — каза Роб Тани. — Как искаш да се справим с тях?

Той беше на сто и осемдесет метра на запад от Мортън и се придвижваше по успоредна улица. Като повечето от останалите обикновено се допитваше до Мортън за мнението му. Всичко опираше до ръководния опит на Мортън и умението да взема бързи и убедителни решения, които го изкачваха към лидерската позиция. Не че за нея имаше много съперници.

— Ще продължа да напредвам слепешката, сякаш не знам какво става зад мен. Ти ги заобиколи отзад и издебни копелетата от засада.

— Дадено.

Мортън сканира уличката отстрани за някакво присъствие и тръгна забързано по нея, за да се отдалечи от подозрителната малка лавина. Направи още няколко резки завоя, за да ги обърка още малко. Това сигурно щеше да ги накара да напуснат укритието си и да го последват. А тогава щяха да станат мишени на Роб.

Извънземната база едва се виждаше пред него. В тъмата на залеза голямата метална сграда проблясваше ярко под лъчите на синьо-бели прожектори. Върху нея, по тесни ивици без предпазни перила и огради, крачеха извънземни. Носеха защитните си бронирани костюми. Флотът още не разполагаше със снимки на истинския им вид.

Мортън провери дисплея си. Силовото поле, което защитаваше базата, започваше на около сто и петдесет метра пред него. Всички сгради в пространството между него и полето бяха напълно разрушени. На тяхно място имаше широко поле от димящи черни останки, като замърсен с мазут плаж. В продължение на няколко мига Мортън проучи внимателно празнината. Нямаше начин да премине, без да го забележат. Каза на е-конома си да му покаже карта на града и да открои тунелите за поддръжка. Спокойно можеше да използва няколко от тях.

— Виждам ги — каза Роб. — Двама носят оръжия и са се насочили към базата. Търсят те.

— Можеш ли да ги свалиш?

— Няма проблем. Въпросът е как?

— Възможно най-тихо. Не искаме останалите да чуят данданията.

— Добре. Ще използвам дрон за електронна атака, за да ги объркам, и няколко фокусирани енергийни изстрела след него.

— Твърде явно — каза Мортън. — Кинетичните изстрели би трябвало да пробият костюмите им.

Беше зает да проучва на картата. Големите тунели за поддръжка сигурно бяха осеяни с капани. От по-малките може би някой тунел за дъждовна вода беше достатъчно широк, за да пропълзи през него. Не обичаше тесните пространства, но костюмът и оръжията, които носеше, му позволяваха бързо да си проправи път с огън през всяко препятствие.

— Не съм достатъчно близо, за да засека дали разполагат със силови полета — каза Роб.

— Колко бързо се движат? Трябва да се скрия някъде, преди да ме видят.

— Ще бъдат при теб до две минути. Мога да приближа разузнавателни роботи, за да проверя за силови полета.

— Предполагам, че са ги изключили. Пълзят точно като нас. Не искат да привличат внимание, а силовите полета ще ги издадат твърде лесно.

— Значи да използвам кинетични?

— О, Господи, момчета — обади се весел женски глас. — Хайде да се позабавляваме. Дадоха ни всички тези красиви оръжия, нали така? Да видим какво още не сме използвали? О, сетих се.

Мортън провери виртуалното си зрение, за да види къде се намира тя.

— Кат, недей…

Зад него градът и небето се оцветиха в ослепително бяло. Земята започна да се тресе яростно, вълната от взрива се понесе с рев…

Всичко наоколо се смеси в цветни смущения. По кожата му полази странен сърбеж. Миг по-късно виртуалното му зрение вече работеше в икономичен режим, просто синя линия символи, които сияеха на фона на тъмнината. Чуваше собственото си дишане, усилено от шлема му. Ръцете и краката му бяха изпънати, все едно че бяха вързани за земята, хванати здраво от ленти модифицирана пластмаса.

— По дяволите! — изръмжа Мортън.

Модифицираната пластмаса около ръцете му се отпусна. Той се пресегна и свали шлема си. Над него се включваха светлини и очертаваха малката зала за изключване на физическите сетива. Членовете на екипа, отговарящ за симулацията, се бяха вторачили ядосано в него. Мортън сви рамене. Намираше се в средата на блестящо жироколело на метър от земята, краката му бяха хванати в ботуши от модифицирана пластмаса. Те ги освободиха и той скочи долу.

В залата имаше още четири въртящи се колела. Във всяко от тях имаше по един член на взвода, който напускаше симулацията. Мортън се приближи към Котката. От високо му се усмихна красиво сърцевидно лице, чиито бели зъби изпъкваха на кафявата кожа. Изглеждаше в късните си двадесет години. Когато човек я видеше за първи път, обикновено решаваше, че живее първия си живот; привидната й фриволност не позволяваше да я възприемеш по друг начин. Докато останалите членове на взвода бяха в стандартни лилави спортни ризи и черни панталони, тя носеше тениска на „Sonic Energy Authority“^[1] и раздърпани дънки. Не беше сигурен как се е сдобила с тях. На членовете на взвода не раздаваха друго освен флотски дрехи. Сигурно просто бе отишла при тренировъчния екип и им бе наредила да й дадат дрехите, които носеха в момента. Гарвановата й коса беше подстригана късо, като на всички останали, с изключение на това, че тя беше добавила пурпурни кичури със сребърни връхчета.

— Ето това вече ми хареса — каза жизнерадостно тя и скочи долу. Стъпила на земята, беше с десет сантиметра по-ниска от Мортън.

— Защо, по дяволите, го направи? — попита той.

— Досега не сме използвали малките атомни бомби. Тук сме, за да изпробваме всеки възможен боен сценарий, нали така? — Тя махна весело на екипа. Никой зад стъклото не посмя да се намръщи, но всички бяха особено кисели. — Това си беше страшна работа! — Тя се засмя.

Мортън искаше да я шамароса — само дето не смееше. Котката беше въведена в хибернация, преди той самият да се роди, и трябваше да излезе от нея около хиляда години след края на собствената му присъда. Спомни си деня, когато пристигна в казармите им. Дотогава нито един войник не беше ескортиран от четирима души, а и четиримата й придружители изглеждаха нервни.

— Не можеш да обстрелваш отделни войници с атомни снаряди, по дяволите! — ядоса се той. — Нарочно ли се опитваш да прецакаш всичко? Защото аз няма да се върна в хладилната камера само защото на теб ти харесва да си правиш шеги. Ще изритам малкия ти задник от тренировъчния лагер право в орбита, преди това да се случи.

Останалите членове на взвода ги наблюдаваха съсредоточено. Един от симулационния екип се отдръпна от стъклото.

Котката присви устни и целуна шумно Мортън.

— Мисията вече беше прецакана, мъжки. Ако едно извънземно знае, че сме там, всички го знаят. Трябва да четеш информационните брошури за комуналната им система на комуникация. Нямаше да проникнеш през силовото поле. Разумното решение беше да изтрием гнездото им отвън. Запомни: нанасяме възможно най-големи поражения. Не позволяваме да ни заловят.

— Това не беше единствената възможност. Можеше да се измъкнем. С Роб работехме по въпроса.

— Горкото момче. Толкова си отчаян да запазиш тялото си. Нищо особено забележително няма в него, откъдето и да го погледнеш. — Котката го плесна игриво по бузата. Това го жегна.

— Майната ти! — изръмжа Мортън.

Тя се насочи към вратата на залата. Когато се отвори, тя му намигна.

— Ще се видим под душовете, мъжки. О, и за протокола — всъщност задникът ми е много красив.

Тя се обърна и излезе от залата.

Мортън въздъхна и отпусна юмруци. Допреди миг дори не осъзнаваше, че ги е стиснал.

— Добре, благодаря ви — каза лидерът на симулационния екип. — Това е за днес. Ще продължим утре в девет сутринта.

Мортън остана на мястото си, докато останалите членове на взвода се отправяха навън. Дишаше дълбоко, опитваше да се успокои. Роб Тани се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Това беше впечатляващо, пич. Или си луд, влюбен, или наистина много ти се иска да умреш. Знаеш ли защо всъщност са я сложили в хибернация?

— Да, но не това е важното, а какво ще правим заедно в бъдеще.

Роб го погледна учудено.

— Звучиш като тях. — Палецът му посочи прозореца.

— О, по дяволите всичко — каза Мортън и изведнъж се почувства много уморен. — Така или иначе всички ще умрем в секундата, в която излезем от червеевата дупка; никога няма да стигнем до самия Елан.

— Така те искам. Но да знаеш от мен, а аз съм минавал през процедура по съживяване: не се бъркай на сладкия демон. Само големи проблеми ще ти донесе.

— Напомни ми някой ден да те запозная с бившата ми съпруга — каза Мортън, докато излизаха от залата.

Мортън дори не знаеше на коя планета се намира Кингсвил, тренировъчният им лагер. Подозираше една от Големите 15 — Керенск, — съдейки по оцветеното в лилаво слънце. Ако беше така, значи се намираха далече от мегаграда.

Кингсвил беше обширен и се простираше върху район от ниски пустинни хълмове. Северно от лагера заоблени могили постепенно прерастваха във висока планинска верига, която се простираше по продължение на хоризонта. Далечните върхове бяха покрити със сняг. Пустинята продължаваше във всички посоки. Представляваше набръчкана равнина от стрита на прах жълта глина, осеяна с ронещи се камънаци. Малки, жилави местни кактусови храсти растяха нагъсто по дъното на всяка падина. Имаха дебели сиви стъбла с козина от бодливи листа, които бяха не по-дебели от хартия и също толкова сухи.

Сред осъдените се ширеше слух, че ако някой стигне до другия край на пустинята, ще го пуснат да си ходи. От флота искали да знаят колко добри са невронно свързаните им системи за оцеляване в тежки условия. Ясно се виждаше, че няма ограда или пък роботи пазачи. Единственият път дотук беше с въздушен превоз.

Огромни товарни самолети бяха пренесли целия лагер от мегаполиса на този свят и ежедневно носеха предварително произведени сгради, както и провизии и оръжейни системи. Кингсвил беше разделен на двадесет и три участъка, като в средата на всеки имаше голям геодезически купол. В куполите се намираха главните тренировъчни съоръжения, техническите лаборатории, където войниците биваха свързани с най-добрите технологии на Федерацията, както и столовата. От всеки купол излизаха многобройни лъчи от казарми, които приличаха на черни тухли в песъчливата почва. Около тях бяха стрелбищата и терените за тестове на костюмите.

Докато Мортън се връщаше към казармата на взвода под лъчите на изгарящото следобедно слънце, шумът от лагера се вихреше около него, толкова познат след двуседмичния му престой тук. Тренировките и невронните обработки, през които минаваше, бяха толкова интензивни, че по-ранните му животи му се струваха като телесензорни драми, чието изживяване си спомняше само мъгляво. От стрелбището, на което се упражняваше частта, разпределена на Слиго, долитаха глухите изстрели на кинетични пушки. Воят на реактивните двигатели не отслабваше, на летищната писта на пет километра от лагера самолетите идваха и си отиваха. След първата нощ шумът вече изобщо не го безпокоеше. Джипове и камиони ръмжаха забързано по отъпканите черни пътища, които свързваха Кингсвил и летището. Носеха се викове и монотонен напев от взводовете, които напредваха с мъка през разнообразни тренировъчни терени, за да влязат във форма за великата контраофанзива на флота. Шейсет процента от тях бяха осъдени, които работеха за отмяната на присъдата си, а останалите бяха всякакви наемници и видиотени разпалени патриоти, които нямаха търпение да покажат на врага колко много е сбъркал, нападайки Федерацията. Мортън още не можеше да реши дали съставляват най-мащабната самоубийствена мисия, някога пръквала се от нечие въображение, или ще свършат истинска работа. Дори смахнатата отракана Котка си вършеше работата през повечето време. Човек трудно можеше да си представи, въпреки сериозните предположения в казармите, каква касапница ще стовари тя върху извънземните, имайки предвид как се бе отнесла с напълно невинни хора.

Продълговатата кутийка, в която бяха разпределени Ноктите на Котката, беше дълга петнадесет метра и широка четири. Беше разделена на три части. Спалното помещение и основната жилищна площ за петимата беше в единия край, банята беше в средата, а последна беше малка стая за почивка с няколко меки дивана и възел към мрежата на Кингсвил, от който имаха достъп до библиотеката с телесензорни драми на лагера, повечето от които бяха софтпорно. Връзката на Кингсвил към планетарната киберсфера беше под надзора на ОИ, който регулираше всички входящи и изходящи обаждания. Можеха да говорят с когото си поискат, но на ограничен брой теми. Дори най-малкото споменаване на каквито и да било оръжия, тренировка или евентуални дати за начало на контраофанзивата, щяха да бъдат пресечени мигновено. Като останалите членове на Ноктите на Котката, Мортън не бе получил никакви обаждания. Реши, че той самият също няма на кого да се обади.

Вратата се затръшна зад него и спря прилива на жега и прах, а отвътре го приветства приятен, обработен от климатик въздух. Филтрите на прозорците превръщаха неприятната лилаво-бяла слънчева светлина в стандартна земна. Той отиде до леглото си и започна да се съблича. Робот по поддръжката улавяше дрехите му в движение. Роб и Док Робъртс правеха същото. Котката вече беше заела кабина с душ и весело си пееше нещо. Незнайно как, винаги излизаха от симулациите потни и мръсни, сякаш наистина бяха пълзели из пустиня.

Остана дълго под душа, наслаждаваше се на топлата вода и ползваше щедро гела. Е-кономът му пусна няколко стари акустични рок парчета, които му позволиха да забрави за тренировките. Част от кожата му все още го болеше и беше раздразнена от многобройните импланти, с които се бе сдобил. Заради някои от новите си ОВ-татуси беше получил лек обрив. Ударите на водните струи облекчиха донякъде болките. Дори мислите му се поуспокоиха, докато си тананикаше приглушено мелодията на китарата. Изкуствените спомени за боравене с оръжията, които всяка нощ се процеждаха в мозъка му, правеха съня му неспокоен, примесваха го с нежелани сънища. Това беше една от причините да е толкова раздразнителен през деня. Искаше му се да разполага с цели двадесет и четири часа, за да се отпусне и да си почине. Не смяташе, че някога ще ги получи; темпото в лагера беше твърде високо.

Като всички войници, и той се чудеше кога ще бъдат пратени на мисия. На всички им предстояха още две процедури по невронно свързване в клиниките, които изпълваха по-ниските отделения на купола. А процедурите винаги се провеждаха на три дни. Не беше нужно да си гений, за да се сетиш, че след като веднъж се запознаеха със системите си сред тренировъчните терени в пустинята, щяха да се отправят към Изгубените23. Още най-много две седмици според изчисленията му.

Когато излезе от душа, беше по-тихо от обикновено. Най-често в жилищното помещение се вихреше някакъв спор или пък останалите се подкачаха за нещо. Днес, докато се подсушаваше с хавлията, се чуваше само ниско шепнене.

— Ей, Мортън — обади се Док Робъртс. — Докарай си задника тук, имаш посетител.

Това предизвика шумен смях.

Един робот-камериерка му донесе полиетиленов пакет, в който имаше комплект чисти дрехи. Той не побърза да се облече, тъй като подозираше, че му готвят някаква шега.

Не беше шега. Красива млада жена седеше на леглото му, а Роб, Паркър и Док я бяха наобиколили като вълци, вперили очи в сурово месо. Дори Котката, седнала в сложна йога позиция на леглото си, се усмихваше язвително и също се намесваше в разговора.

Посетителката му носеше дълга смарагдовозелена пола от тънък и лек памучен плат. Бялата блуза над полата беше почти напълно прозрачна. Малки къдрици медноруса коса се бяха измъкнали от черната филцова шапка. Когато Мортън влезе, жената се изправи и всички млъкнаха.

Мортън за малко да каже: „Коя си ти?“. Тогава видя лицето й и се скова от удивление. Примигна, неспособен да повярва на очите си, когато тя му се усмихна дяволито.

— Мелани?

— Здравей, Морти.

Останалите започнаха да сипят подигравки, обзети едновременно от презрение и завист.

— О, Господи, ти си…

— Пораснала?

Той просто кимна. Наистина беше великолепна.

— Целуни я бе, шибан идиот — извика Док Робъртс.

— Не-е, изчукай я до смърт — извика Паркър. — Пред нас!

Роб го прасна по рамото.

Мелани се усмихна на Мортън с ярка като слънцето усмивка, докато се приближаваше към него. Той не смееше да помръдне. Ръцете й се увиха около главата му и тя го целуна дълго и жадно.

Прегръдката се проточи, а наоколо се понесе хор от овации и подсвирквания.

— Липсвах ли ти? — подкачи го тя.

— Ъъъ. — Мортън почувства огромната ерекция в панталоните си. — О, да, по дяволите, да.

Тя се засмя радостно и го целуна отново, този път по-нежно.

— Тук съм, за да ти предложа медиен договор за предаването на Микеланджело. Искаме да ти предложим работа като кореспондент от фронта. Можем ли да се оттеглим на по-уединено място, където да… обсъдим условията?

Мортън изправи гръб, огледа бойните си другари и похотливите им изражения.

— Разбира се. Оттук.

Прегърна я през кръста и я насочи към една от баните. Зад тях се понесе нова вълна от смях и викове.

Веднага щом стигнаха стаята за почивка, той затръшна вратата и се зае да я запречи с един от диваните. Така и не успя да го добута докрай. Мелани му се нахвърли. Той разтвори деколтето на блузата й, чу се късане на плат. По пода се разпиляха копчета. Тя носеше фин сутиен с бели дантели, който той издърпа настрана и оголи гърдите й. Бяха точно толкова идеални, колкото си ги спомняше, красиво оформени и твърди. Тъмните й зърна бяха втвърдени. Устата му се впи в едното и започна да го смуче и облизва. Ръцете на Мелани откриха ципа на панталоните му и го свалиха. Пръстите й хванаха топките му и ги стиснаха.

Вкопчени един в друг, двамата се срутиха на дивана. Мортън беше отгоре. Той нетърпеливо се заопитва да свали ризата през главата. Мелани плъзна ризата по краката си. В следващия миг той беше в нея и я чукаше зверски, с мощни тласъци. И двамата викаха, състезаваха се в това да бъдат най-шумните, най-радостните, вкопчени трескаво един в друг, докато телата им се гърчеха в екстаз.

След неопределено време Мортън се възстанови достатъчно, за да се съсредоточи върху тавана, в който се взираше. Беше се отпуснал върху облегалката на дивана, дишаше тежко и се потеше обилно, обзет от еуфория. Мелани се изкикоти доволно до него и се подпря на лакът. Черната й шапка беше паднала някъде и косата й се бе разпиляла свободно. Сутиенът й още беше неразкопчан и увит около корема й.

Той й се усмихна и я целуна нежно, преди най-сетне да намери закопчалката на сутиена и да го махне. Тогава забеляза собствената си риза, омотана около ръката му. Смеейки се, тя я разви вместо него.

— Наистина изглеждаш удивително — каза той с възхищение. Ръката му погали ръката й и премина върху корема й, преди любопитно да се спусне надолу и да замасажира бедрото й. — Тази възраст ти приляга.

— Ти не си се променил.

— Това добре ли е?

Мелани изпъшка, изненадана от движението му. Беше забравила колко добре познава тялото й.

— Обичам някои неща да не се променят — изсъска с удоволствие.

— Липсвах ли ти?

— Да.

— Колко?

Тя наклони глава и влажните й къдрици погалиха гърдите му.

— Ето толкова.

Устните и пръстите й започнаха нежния си масаж.

— Толкова.

Тя бавно започна да слиза по корема към пениса му, който отново се втвърдяваше.

— Толкова — изръмжа нетърпеливо.

Мортън беше убеден, че вече никога няма да е способен да се движи. Всеки крайник го болеше ужасно. Двамата лежаха на пода, ръцете им бяха преплетени, а светлината избледняваше върху пустинното небе навън. За първи път след процеса започна да съжалява за загубеното.

— Добре ли се справяш, откакто…? — попита тихо.

— Добре съм.

— Съжалявам, сигурно не ти е лесно. Трябваше да направя нещо, да отделя някакви пари в брой. Просто никога не бях мислил, че…

— Казах, че съм добре, Морти.

— Да. Господи, изглеждаш невероятно. Наистина.

Тя се усмихна и прокара ръка през косата си, разресвайки я настрана от лицето си.

— Благодаря ти. Много ми липсваше.

Дори сега единственото, за което можеше да мисли, бе да я изчука отново.

— Е, имаш ли… имаш ли си някого?

— Не — каза тя малко прибързано. — Никой специален. Не и като теб. С мен се случиха малко странни неща. Особено след атаката на Първите.

— Обзалагам се, че е така. Каква е тази работа, която си започнала? Спомена Микеланджело.

— О, да. Сега работя за неговото предаване. Една от репортерките съм.

— Поздравления. Трябва да ти е било трудно да си осигуриш мястото.

— Имам добър агент.

— Какво толкова. Успяла си да дойдеш да ме видиш благодарение на работата си. Само това ме интересува.

Тя отпусна ръка на гърдите му и ги погали нежно.

— Не беше повод, Морти. Можех да дойда да те видя по всяко време. Позволено ти е да приемаш посетители.

— Ясно. — Не разбираше.

— Предложението е истинско. Отне ми малко време да подредя нещата, а адвокатите на флота трябваше да убедят флота да се съгласи. Но всичко е уредено.

— Искаш да правя репортажи от Елан.

— Да, най-общо казано. Позволено ти е да изпращаш кратка информация при всеки контакт. Това е част от договора ти.

— Никога не чета текста с малкия шрифт — промърмори той.

— Адвокатите убедиха флота да ти позволят да използваш времето си за комуникация, за да ни изпращаш репортажи. Микеланджело ще ти плати. Парите са добри. Така, когато всичко свърши, ще имаш пари. Можеш да ги използваш, за да започнеш отначало.

— Добре. Както и да е. Ще те видя ли отново? — попита настойчиво.

— Да, Морти. Ще се върна.

— Добре. — Започна да я целува отново.

— Има нещо, което трябва да ти покажа — прошепна тя.

— Нещо, което си научила? — Езикът му облиза нетърпеливо врата й. — Нещо, което правят лошите момичета?

Тя взе ръцете му и ги хвана здраво. Той се усмихна и зачака доволно. Е-кономът му го уведоми, че ОВ-татусите на дланите му се включваха към чужд интерфейс.

— Какво…

Изведнъж Мортън се озова на дъното на бяла сфера. Бледи линии от сив текст течаха по повърхността й, твърде бързо, за да се съсредоточи върху тях. Напомняха му на графиките, когато виртуалното му зрение работеше в режим на готовност.

— Извинявай, не исках да те стресна — каза Мелани.

Мортън се обърна и я видя зад себе си. Носеше прости бели работни дрехи. Той погледна към себе си и видя същите.

— Какво стана, по дяволите? — попита той. — Къде сме?

— Това е симулирана среда. Най-общо казано, се намираме в имплантите ти.

— Как го направи?

— Докато беше в хибернация, получих някои доста усложнени ОВ-татуси от СИ. Едва започвам да се уча как да използвам няколко от тях.

— СИ?

— Имаме договорка. Аз му давам достъп до информация от необичайно естество, а той работи като мой агент. Не съм сигурна обаче дали мога да му се доверя.

— Ти му даваш достъп до информация? — Прииска му се да може да сглоби изречение, което не завършваше с въпросителна. Звучеше като сприхав невежа.

— Да. — Мелани като че ли беше малко подразнена от това, което думите му намекваха.

— О, добре.

— Свързани сме по този начин, защото така сме напълно защитени от външни очи и уши. Нито един сензор на флота не може да подслуша това, което имам да ти кажа.

— Какво е то? — попита предпазливо той.

— Спомняш ли си Пазителите на себесъщността?

— Бяха нещо като култ? Непрекъснато обстрелваха унисферата. Не нападнаха ли те „Втори шанс“? Вярват в някакво извънземно, което управлява правителството. Подобни лайна.

— Те са прави.

— О, хайде стига.

— Нарича се Звездния странник. Може би той е задействал войната.

— Не, Мелани.

— Морти, лъгаха ме. Стреляха по мен. Агентите му се опитаха да ме отвлекат. Дори Паула Майо смята, че е истинско.

— Следователката? — попита удивено той.

— Тя вече не е следовател. Звездния странник уреди уволнението й, но тя разполага с политически връзки. Не разбирам всичко, което се случва, но тя вече работи в друг правителствен отдел. Не иска да ми каже нищо. Няма ми доверие. Морти, всичко това ме плаши до смърт. Не знам към кого другиго да се обърна, освен към теб. Знам, че ти не си заплаха за мен, беше в хибернация, докато се случваше всичко това. Моля те, поне обмисли възможността. Пазителите трябва да са имали някаква причина, за да започнат всичко това. Нали? Дори в легендата има зрънце истина.

— Не знам. Признавам, че съществуват от необичайно много време, но това не означава, че са прави. Във всеки случай какво общо има това с мен? На мен ми предстои война след броени дни. Не мога да те защитя, Мелани. Дори и да се измъкна от базата, флотът разполага с всички кодове за активиране в имплантираните в тялото ми оръжейни системи. Могат да ги включват и изключват, когато си поискат.

— Наистина? — Звучеше заинтригувана. — Чудя се дали мога да пробия защитите им.

— Мелани, съжалявам. Не мога да рискувам да се върна отново в хибернация. Дори и заради теб.

Тя поклати глава.

— Не за това те моля.

— А за какво?

— Искам да ми изпращаш информация от Елан.

— Каква информация?

— Всичко за Първите, което по принцип е било класифицирано като секретно. Не можем да се доверим на флота, Морти, Звездния странник е проникнал в него. Да, знам, че звуча като параноичка. Сама щях да го кажа преди година.

— Наистина говориш сериозно, нали?

— Да, Морти.

Той изчака доста, преди да попита:

— Щеше ли да дойдеш да ме видиш, ако не беше въвлечена във всичко това?

— Ще съм тук независимо какво се случва на Федерацията. Обещавам. Дори не ме е грижа, че може и да си убил Тара.

— Сигурно съм го направил. Следовател Майо не прави много грешки.

— Няма значение. Беше ни добре заедно, независимо че аз бях наивно хлапе. Знам, че и двамата сме се променили оттогава, но трябва да видим какво може да излезе този път. И двамата го дължим на старото си „аз“, не е ли така?

— Да, ти наистина си се променила.

— Ще ми изпратиш ли каквато информация можеш?

— Предполагам. Не искам да те разочаровам отново, Мелани. Така че… Предполагам, че разполагаш с някакъв безопасен начин за контрабанда на информацията до теб?

— Разбира се.

— Да, така си и мислех — каза той примирено. Това наистина не беше тийнейджърката Мелани със секси задник, която бе прикоткал в леглото си. Вече не. Беше се променила в много по-интересна жена. „Не по-малко секси обаче.“

Мелани извади квадрат с големината на длан от джоба си и го вдигна. Състоеше се от букви и цифри, които светеха в бледолилаво, хванати в постоянен поток, и нито за миг не напускаха границите на квадрата. Тя се вторачи любопитно в него.

— Уау, никога не бях виждала гола програма.

Чисто момичешката й реакция докара усмивка на лицето му и топли спомени.

— Какво е това?

— Шифър. Купих го от Пол Крамли.

— Спомням си Пол. Как е старият мошеник?

— Изтормозен. Обеща, че ще погребе личното ти съобщение до мен в сензорната информация, която изпращаш на предаването. Мога да я издърпам, но никой друг няма да е способен на това.

Тя притисна квадрата в ръката му и той се разплете. Нишки от символи се разгърнаха навън и се сляха със стените на сферата. За миг се втурнаха след сивия текст, преди да избледнеят в същото полупрозрачно сиво като останалите символи.

Е-кономът на Мортън докладва, че в главния му имплант е качена нова програма, но без авторски сертификат и валидация за неагресивни функции.

— Остави я да работи — каза на е-конома си.

— Освен това ще разшифрова съобщенията, които ти пращам — каза Мелани.

— Надявам се, че всичките ще бъдат неприлични снимки.

— Морти!

Разочарованото й лице се разтопи във вихър от цветове, сякаш излязъл от картина на Дали. В следващия миг той се намираше отново в притъмнялата стая за почивка, а топлото й голо тяло беше сгушено до неговото.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Много съм ти благодарна.

— Искаш ли да ми покажеш? Тук, във физическия свят.

— Отново? Вече?

— Чакам от две години и половина.

Бележки

[1] Музикална група на поета Кардинал Кокс, която се споменава в произведенията на няколко автори на научна фантастика. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (6)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

4

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (6)