Паула бе използвала общо взето всички транспортни системи, изобретявани от хората, но пътническите пашкули на Висшия ангел винаги й действаха зле. Това, че стените им ставаха прозрачни отвътре, високата скорост, идеалното им гравитационно поле, всичко се съчетаваше, за да направи преживяването не по-малко объркващо от спускане с увеселително влакче. Вече се бе научила да държи очите си здраво затворени от мига на качването до сигнала, обозначаващ пристигането й.

Когато излезе навън, до пашкула стояха двама бронирани стражи от флота. Поздравиха я отривисто.

— Адмиралът ви очаква, следовател — каза един от тях.

Паула кимна и погледна нагоре. Стоеше пред Пентагон-II. Куполът над нея беше напълно непрозрачен, по него се разнасяше кремава светлина. Висшия ангел се намираше в едно от най-близките си възможни положения до Икаланийз, а Бабуян Атол сочеше право към местната звезда. Не можеше да види абсолютно нищо навън.

Охранителите я придружиха до асансьора. Когато пристигна на последния етаж, Ана я чакаше пред вратата.

— Радвам се да те видя отново — каза тя.

— Благодаря. Как е брачният живот?

— Зает. — Тя вдигна ръка, за да се похвали с пръстените си.

— Прекрасни са — съгласи се Паула.

— Той те очаква. Оскар е с него.

Паула не бе очаквала това.

— Добре.

Предвид непрекъснатата белота на купола навън й беше трудно да реши дали прозорците на Уилсън са прозрачни, или не. При положение че това трябваше да е свръхсекретна среща, предположи, че са екранирани. Не зададе този въпрос; съвсем очевидно бе, че е влязла насред разгорещен спор между двамата.

Уилсън седеше зад бюрото си, издължените му черти бяха изопнати от настървение. Оскар стоеше срещу него с ръце на кръста и го гледаше втренчено.

— Проблем ли има? — попита Паула.

— Всъщност да, огромен — каза Оскар. Гневът го напусна и той се свлече обратно в най-близкото кресло. — И още как!

— Какво става? — попита Паула.

— Помолих те да дойдеш тук, защото разполагахме с доказателство за изключително сериозно предателство на борда на „Втори шанс“ — каза Уилсън. Все още изглеждаше бесен, пръстите му потропваха върху бюрото. — Нуждаех се от съвета ти във връзка с Пазителите. Исусе, ако са прави…

— Разполагали сте? — попита Паула. Не й харесваше как Уилсън бе натъртил на думата.

— Нека ти покажа — каза Оскар.

Обширна част от офисната стена започна да проектира полета на совалката между звездния кораб и Наблюдателната кула. Оскар се зае да обяснява, докато малкият съд напускаше хангара си. Насочи вниманието й към активирането на чинията, както и към посоката, в която сочеше. Паула проследи всичко като в транс. Това наистина беше конкретно, не просто косвено доказателство, че някой бе действал активно срещу интересите на човешката раса. Един от агентите на Звездния странник се беше намирал на борда на „Втори шанс“.

— Благодаря ви — промълви искрено тя. — Точно от това се нуждаех.

Емоционалната й реакция спрямо разкритието беше по-силна, отколкото бе очаквала; чувстваше се леко опиянена.

— Не, не е така — каза лаконично Уилсън. — И това е шибаният проблем. Това е запис, който Оскар е направил от оригиналните записи.

— Докато бях на борда на „Защитник“, преглеждах данните от полета на „Втори шанс“ — обясни Оскар. — От Пазителите се свързаха с мен и ми споделиха достатъчно, за да се усъмня в някои неща. Започнах да се ровя в старите записи и открих това.

— Познаваш Пазител? — попита Паула.

Оскар погледна предпазливо Уилсън. Адмиралът се взираше безизразно напред.

— Твърдяха, че са представители на Пазителите — каза Оскар. — Имам предвид, не е като да се разкарват с членските си значки. Всъщност няма как да знам наистина.

— Разбирам. Продължавай.

— Това, което адмиралът иска да каже, е, че това — Оскар махна към проектирания образ, който бе замръзнал върху чинията — е неофициално копие от защитените записи на флота.

— И? — попита Паула.

— Нека да ти покажа официалните записи от същия сензор — каза Уилсън. Замръзналият образ премигна и изчезна. Миг след това записът започна отново, показвайки суперструктурата на „Втори шанс“, която се издигаше и запълваше образа, докато совалката напускаше хангара си. Реакционните контролни тръстери изпуснаха серни изпарения и завъртяха съда. Той се насочи към Наблюдателната кула, оставяйки гигантския звезден кораб далече зад себе си. Образът замръзна.

— О, по дяволите! — каза Паула.

— Стояхме два дни тук и гледахме шибания официален запис — каза Оскар. — Показваше положението на чинията, точно както на копието, направено от мен. Когато го пуснахме тази сутрин… — Юмрукът му удари здраво по облегалката на креслото. Главната комуникационна чиния на „Втори шанс“ си стоеше неразтворена в нишата си.

Паула премести погледа си от единия към другия.

— Кой друг знаеше за това? Уилсън прочисти неловко гърлото си.

— Само двамата.

— Оскар, каза ли на Пазителите какво си открил? — попита тя.

— Не. Не сме осъществявали контакт, откакто се върнах от разузнавателната мисия.

— Има ли дневник на достъпа до официалните флотски записи?

— Да — каза предпазливо Уилсън. — Това беше първото, което проверихме, разбира се. Никой не е искал достъп до записите, откакто ние го направихме преди два дни. Но пък и…

— В дневника няма данни, че Оскар е копирал файловете — предположи Паула.

Оскар отпусна глава в дланите си.

— С мен се бяха свързали Пазителите. Пазителите! А аз правех незаконни копия на важна флотска информация насред Пентагон-II, за Бога.

— Редактирал си дневника за достъп.

— Да. С моя команден код не е трудно. Познавам няколко програми за целта.

— Като всички нас — призна тя. — Аз сигурно щях да се справя дори по-добре от теб. Това поне доказва, че някой може да се вмъкне и да излезе от защитените ви записи, без да остави следа.

— Кой е този някой? — предизвика я Уилсън. — Само двамата сме.

— Трима — поправи го Паула. — Висшия ангел вижда всичко, което се случва в него. — Тя погледна към ненатрапчивия бял таван и вдигна вежда. — Би ли коментирал по въпроса?

Във виртуалното й зрение се появи цветната икона на Висшия ангел.

— Добро утро, Паула — каза той.

Уилсън трепна. Явно бе забравил колко повсеместно е вниманието на извънземния звезден кораб. Лицето на Оскар почервеня от вина.

— Знаеш ли кой е променил официалните записи? — попита Паула.

— Не знам. Способен съм да виждам какво става вътре в мен, но вашите електронни системи са самостоятелни и шифрирани изключително сложно, особено мрежата на флота. Няма как да разбера кой е влизал в официалните записи.

— Видя ли официалния запис, който Оскар и адмиралът са наблюдавали тук преди два дни?

— Видях образите, произведени от холограмния ви проектор. Не мога да гарантирам, че са произлизали от мрежата ви.

„Колко педантичен отговор“, помисли си Паула, но гигантският извънземен кораб наистина беше прав. Той не можеше да докаже произхода на образите.

— Благодаря ти.

— И какъв е изводът? — попита раздразнено Оскар. — Прецакали са ни царски.

Паула отдели един миг, за да подреди мислите си.

— Първата възможност, и най-простата от всички, е, че този офис не е напълно сигурен, а агентът на Звездния странник е разбрал за откритието ви. След това записите са били редактирани и мигът с разгръщането на чинията е бил премахнат. Втора възможност: един от двама ви е агент на Звездния странник и е променил официалните записи. Този вариант на практика означава, че това сте вие, адмирале.

— Почакай за секунда, по дяволите…

— Трета възможност — каза тя безцеремонно. — Двамата сте заговорничили заедно, за да произведете фалшиви записи, за да дискредитирате мен и всеки друг, който се противопоставя на Звездния странник.

— Ако е вярно, защо тогава да ти казваме, че това, което видя, е било променено в официалните записи? — попита Оскар.

Паула кимна в съгласие.

— Добър довод. Подреждах ги по степен на вероятност.

— Е, аз имам още една за теб — каза Оскар. — Че Първите, Звездния странник, ако съществува, и Висшия ангел заговорничат заедно срещу човешката раса.

— Да — каза Паула. — Ако това е така, тогава сме загазили повече, отколкото си мислех. Много повече.

Всички млъкнаха в очакване Висшия ангел да отрече твърдението. Той мълчеше.

— Трябва да е първият вариант — каза Оскар. — Знаем, че Звездния странник е проникнал във флота от самото начало. Копеле мръсно! Всеки от нас би могъл да е негов агент.

— Но не сме — каза Паула. — Да не оставяме параноята да превземе разсъдъка ни. Погледни на нещата по този начин — ти знаеш, че не си агент на Звездния странник.

— Как ще ми помогне това?

— Някакво начало е. Трябва да работиш, приемайки, че не всичко, което правиш, може да бъде саботирано. Планирай действията си внимателно.

— Добре, значи ще поправим официалните записи. — Оскар погледна Уилсън предизвикателно.

— Не мога да позволя това — каза адмиралът. — Това ще компрометира цялото обвинение.

— Прав е — каза Паула.

— Но ние трябва да го направим — каза Оскар. — Това е единственото доказателство, с което разполагаме. Моето копие е автентичният запис. Не можете да позволите на Звездния странник да се изплъзне благодарение на някаква остроумна адвокатска техническа подробност. По дяволите, става дума за бъдещето ни като вид.

— Ти знаеш със сигурност, че копието е истинско — каза Паула. — Същото знае и адмиралът, защото е видял официалния запис преди подправянето му. Аз обаче не знам това със сигурност. Подозирам, че може и да е истинско, но това не е достатъчно.

— Не мога да повярвам! Разполагам с истинско доказателство, че някакво предателско копеле е било на борда на „Втори шанс“, и не мога да го използвам, така ли? Оригиналът е бил променен. — Той погледна умолително Уилсън. — Знаеш, че единственото, което ще направим, е да противодействаме на саботажа на Звездния странник.

— Ако автентичността е подправена, доказателството е безполезно — каза Паула.

— Мамка му, не може да говориш сериозно. С това можем да направим Звездния странник на пух и прах. Всички ще разберат, че той съществува.

— Не мога да приема копие на записа, независимо колко благородни са намеренията ти — каза Паула. — Ще трябва да уведомя властите, с които се свържете, че доказателството не е автентично.

— Какво ви става и на двамата? — изръмжа сърдито Оскар.

На Паула не й бе трудно да се сети какво си мисли той. Пета възможност: той беше единственият невинен в тази стая.

— Звездния странник не е постигнал пълен успех — каза Паула. — Той самият може и да е избегнал разкриването си, но ние вече разполагаме с допълнителни доказателства, че съществуването му е факт.

— Каква е шибаната полза от това? — попита рязко Оскар. — Току-що каза, че не можем да използваме доказателството.

— Не и публично.

— Допълнителни доказателства? — попита остро Уилсън. — Ти вече си знаела?

— Подозирах го много сериозно от известно време насам. Събрала съм голямо количество косвени доказателства; въпреки това не са достатъчни, за да бъдат внесени в съд.

— Затова ли искаше да продължа случая на Марс?

— Да, адмирале. — Тя погледна Оскар, без да отклонява очи. — Това можеше да ме доближи до тях. Все още не разполагам с достъп до Пазителите. Ако разполагах и заедно споделяхме информация, можеше да ми помогнат да проследим Звездния странник.

— Когато пак се свържат с мен, ще им кажа — каза пораженчески Оскар.

— Вероятно няма да искат да говорят с мен — каза му тя. — Но се опитай да ги убедиш. Опитай се с всички сили. Изключително важно е да работим заедно по този случай.

— Разбира се.

— А какво да правя аз с флота през това време? — попита Уилсън. — Напълно компрометирани сме.

— Не мисля, че може да се направи много. Очевидно ще трябва да увеличите мерките за сигурност, но няма начин Звездния странник да попречи на големите ви проекти. Флотът е набрал твърде голяма политическа, финансова и физическа инерция.

— Но може да разкрие на Първите всичко. Вече е показал, че може да комуникира с тях.

— Дори ако Първите знаеха точно кога корабите на флота трябва да пристигнат при Портата на Ада, щеше ли това да има значение? Наистина? Те знаят, че ние ще ги нападнем там в даден момент. Защитите им ще бъдат толкова силни, колкото могат да ги направят. Виждали са оръжията ни в действие. Нищо не се е променило.

— Силата се крие в детайлите — каза Уилсън. — Ако знаят на какво точно сме способни, ще могат да ни противодействат.

— Знаят как действаме на Изгубените23 и все пак съпротивата се оказва изключително успешна.

— Да, може би, но в тази атака ще използваме само един вид оръжие. Ако го обезвредят, сме прецакани.

— Не можете да промените графика за атаката кой знае колко, това е очевидно. Това, което трябва да направите, е да се погрижите всичко да протече както трябва до края на конфликта. Информацията трябва да бъде обособена в отдели. Вътрешните мерки за сигурност трябва да бъдат подсилени, като се започне със системите и мрежите ви. Работете с идеята, че цялата информация в крайна сметка ще изтече до Първите. Междувременно аз ще се опитам да разоблича изменниците.

— Мислиш ли, че Колумбия работи за Звездния странник? — попита Уилсън.

— Все още не съм сигурна. Действията му определено бяха в мой ущърб, но това не доказва, че е виновен по което и да е обвинение, освен че е политик.

Уилсън приглади косата си назад.

— По дяволите, още не мога да повярвам, че някой би предал собствения си вид.

— От това, което съм видяла, тези действия не са доброволни. Звездния странник упражнява някакъв вид умствен контрол над агентите си. Все още не разбирам естеството му. В момента следя неколцина от тези хора. Когато ги задържа, може да успеем да разберем какви методи използва.

— Вече си наясно със самоличността на агенти на Звездния странник? — попита Уилсън.

— Да, имам заподозрени.

— Свързани ли са с флота?

Паула обмисли внимателно въпроса. Бе пристигнала с готовността да сподели голяма част от информацията, но промяната във флотските записи беше неприятна изненада. Нямаше начин да разбере доколко може да се довери на Уилсън и Оскар. Докато не беше сигурна, трябваше да приеме третия вариант като много възможен и съответно да ограничи информацията, която споделяше.

— Имам основания да вярвам, че правна фирма и банка в Ню Йорк са действали като център за разпределение на финансите на Звездния странник. Специалистите, които назначих, за да прегледат записите, откриха интересна връзка. Някой си г-н Сийтън, един от адвокатите, които се опитваме да открием, е заемал поста на директор в борда на „Бейфос Енджиниъринг“.

— Те произвеждат сензорните сателити — каза бързо Оскар. — Използвахме моделите им за проучване на повърхността в изследователския отдел на ТСП, за да изготвяме карти на новите планети.

— Също така произвеждат сателитите от клас „Армстронг“, с които е разполагал „Втори шанс“ — каза Паула. — Това означава, че самият хардуер в сателитите трябва да бъде смятан за заподозрян.

— О, по дяволите! — прошепна Уилсън. Двамата с Оскар се спогледаха ужасени.

— Колко от тях загубихме в Крепостта на Мрака?

— Всичко на всичко девет сателита — каза Оскар. — Четири бяха от клас „Армстронг“.

— И точно след това бариерата падна.

— Звездния странник знаел ли е как да я изключи?

— Зависи — каза Паула. — Ако изходим от гледната точка на Пазителите, че цялата тази война е умишлено планирана от Звездния странник, тогава е много вероятно един или повече от тези сателити да са съдържали устройства, способни да свалят бариерата.

— А предателят на борда е задействал проклетото нещо, докато сме били там — каза Оскар. Той затвори очи с болезнено изражение. — Значи наистина ние сме смъкнали бариерата и сме ги пуснали навън? О, Господи!

— Ние, хората, не сме го направили — каза Паула. — Въпреки това сме били манипулирани, за да се стигне до желания резултат.

— Откъде е знаел? — попита объркано Уилсън. — Ако е планирал всичко това преди десетилетия, трябва да е знаел, че Първите са отвъд бариерата, а също и как да я свали. Как?

— Това определено е нещо, което искам да го попитам, когато го заловя — каза Паула. — Засега обаче предлагам да се съсредоточите върху тази информация като упражнение по ограничаване на щетите. Права ли съм да си мисля, че „Бейфос“ още доставя оборудване на флота? Докладите до акционерите определено показват добри сделки с военните.

— Да — каза Уилсън. — Те са специализирана астроинженерна компания; използваме услугите им изключително често.

— За нещо важно ли?

Той кимна бавно.

— Да, имат договори за доставка по няколко проекта с високо ниво на секретност.

— Може би е добра идея да огледате по-внимателно компонентите, които ви доставят.

Ози бе събуден от рехави лъчи светлина, които се плъзгаха по лицето му. Страната на Остров Две, на която се намираха те, се завърташе обратно към слънцето, след като девет часа се бе намирала в собствената си сянка. Тук в газовия ореол, „нощта“ далеч не беше толкова тъмна като на някоя планета, но все пак им осигуряваше прилична почивка от неумолимия пек. Той погледна часовника си; наистина бе спал девет часа. Тялото му се възстановяваше дълго след дните, прекарани в свободно падане.

Той разкопча спалния си чувал и се протегна мързеливо. По цялото му тяло пробягаха тръпки; в чувала бе облечен само с шорти и с последната си прилична тениска. Беше му добре с тях в чувала, но температурата на въздуха беше като през ранна есен. Предполагаше, че Остров Две се намира в някакво конвекционно течение, което се завърташе обратно от външната част на газовия ореол към по-топлите зони във вътрешността. Той затърси кърпените си и износени панталони, след това издърпа раираната си риза. Погледна я изненадано, когато още шевове се скъсаха по ръкава. Старият му тъмносив вълнен елек предпази гърдите му от студения въздух.

Обикновено хладните сутрини, прекарани на открито, действаха изключително ободряващо. Времето, което бе прекарал в пътешествия и къмпингуване из световете на Федерацията, вече надхвърляше век. Само че той нямаше доверие на рифа и постоянната му орбита през газовия ореол; освен това напоследък единственият ефект на студа беше да отключи спомените му от Ледената цитадела.

Спалният му чувал се намираше в единия край на малкия подслон, който бяха стъкмили от строшените части на горкия стар „Пътеводител“. Бяха пригодили дървените греди от палубата и плаващите опори в ниски стени; в по-големите дупки натъпкаха парцаливото старо платно и така си осигуриха някаква прилична преграда, макар че слънчевите лъчи проникваха през нея на стотици места. Не я бяха построили, за да си осигурят защита от стихиите; издигнаха я просто за да разполагат с някакво уединение. След дните, прекарани в изключително ограниченото пространство на „Пътеводителя“, даже малкото лично пространство се отразяваше чудодейно на духа им.

Той издърпа ботушите си, които, макар и протрити, все още бяха в добро състояние. За жалост не можеше да каже същото за чорапите си; наистина се нуждаеше от уроци по кърпене. Пакетът му с игла и конци по чудо беше останал при него. Беше го намерил онзи ден, когато преравяше раницата си. В такива времена човек започваше да оценява какъв лукс представляват подобни неща.

Готов да посрещне новия ден, той избута грубата преграждаща завеса настрани. Орион вече бе запалил огъня от вчерашните въглени. Очуканите им метални чаши бяха поставени върху подобен на плоча къс корал над пламъците, а в тях се загряваше вода.

— Имаме още пет кубчета чай — каза Орион. — Две с шоколад. Какво искаш?

— Ох, какво, по дяволите, нека да поживеем малко, а? Ще взема шоколада.

Момчето се ухили.

— И аз.

Ози се настани върху един от заоблените издадени полипи в абаносови и червеникавокафяви краски, които използваха за столове. Премигна, докато изпъваше крака си.

— Как е коляното ти? — попита Орион.

— По-добре. Трябва да правя упражнения, за да се поотпусне. Схванато е вчера.

Бяха извървели целия път до ръба на рифа, където дърветата свършваха рязко и голите, сиви като стриди полипи изтъняваха в единичен дълъг връх. Бяха се придвижили внимателно върху дългия триъгълен сегмент, където почувстваха неприятната липса на заслон. Гравитацията намаляваше пропорционално, колкото по-надалече отиваха. Според преценката на Ози щеше да секне напълно на около петстотин метра отвъд ръба на гората. Обърнаха се и бързо се прибраха под дърветата.

Ози реши, че върхът е нещо като място за приземяване, въздушен еквивалент на кей. Ако някой от летящите силфени решеше да ги посети, щеше просто да се плъзне по далечния край на върха и с подскоци да покрие разстоянието до главната част на рифа. Колкото повече се приближаваше, толкова повече щеше да нараства скоростта му.

Като се изключеше това, гравитацията на Остров Две беше постоянна. На третия ден след като „Пътеводителя“ бе достигнал рифа, направиха пътуване до другата страна, която представляваше просто копие на тяхната. Ръбът на рифа представляваше тясна извита скала, покрита с малки храсти и туфи от високи бамбукови треви. Гравитацията започна да се променя заплашително, когато се заеха да прекосят скалата. Тя сякаш се изправи вертикално, докато вървяха по нея.

На половината път Ози се обърна назад и видя, че се намират под прав ъгъл с мястото, което бяха подминали преди стотина метра. Да възприеме това беше дори по-объркващо от ориентацията в състояние на свободно падане.

Докато Орион пускаше шоколадовите кубчета в чашите им, Ози започна да бели един от синкавосивите плодове, които бяха набрали от джунглата. Месестата част във вътрешността му имаше груба повърхност с вкус на ябълка и канела. Беше един от осемте вида ядивни плодове, които бяха открили досега. Като всяка друга среда, до която ги бяха отвели пътищата на силфените, рифът беше напълно способен да поддържа живот.

Точий се показа от джунглата. Манипулаторната му плът се бе увила около многобройни съдове, които бе напълнил с вода. На около петдесет метра от подслона им по неравния полип течеше малък поток, водата му бе така прясна, че почти не се налагаше да използват филтъра.

— Добро утро, приятелю Ози — каза извънземното през портативната система.

— Добро утро. — Ози отпи от шоколада.

— Не засякох никаква електрическа активност с оборудването си. — Голямото извънземно вдигна няколкото сензора, които бе взело със себе си. — Машините трябва да са много надълбоко в рифа.

— Да, вероятно си прав.

Дори след цялото време, което бяха прекарали заедно, Точий така и не бе схванал, че Ози обича да бъде оставен за малко на мира по време на закуска.

— Къде ходи? — попита Орион, докато Ози дъвчеше стоически.

— На пет километра в тази посока. — Точий оформи пипало от манипулаторната си тъкан и посочи.

— Мисля, че средата е натам. — Орион посочи почти под прав ъгъл спрямо пипалото на Точий.

— Сигурен ли си?

— Не знам. Къде е, Ози?

Ози посочи с палец над рамото си.

— Натам, девет километра.

— Извинявам се — каза Точий. — Инструментите ми не разполагат с навигационни функции като твоите.

— Видя ли нещо интересно? — попита Орион.

— Много дървета. Някои дребни летящи създания. Нищо по-едро или пък интелигентно.

— Лошо. — Момчето отряза с джобното си ножче голям къс от лилавеещия плод и го захапа нетърпеливо. По брадичката му се застича сок, който засядаше в рехавата му брада. — Имаше ли много пещери?

— Не видях много.

— Трябва да има път към вътрешността на корала. Чудя се дали не е на самия край на върховете. По оста не може да има гравитация, така че там трябва да е балансът, така каза Ози. Обзалагам се, че по цялата дължина на това нещо има просто един дълъг тунел.

— Логично е да се търси най-малкото разстояние. Входът към сърцевината несъмнено би започнал на повърхността в средата на рифа.

— Да. Обзалагам се, че има много пещери и такива неща. Сигурно там живеят обитателите на рифа, като морлоци.

Ози отпи отново от шоколада си, отбягвайки погледа на момчето. Вече съжаляваше, че му е разказал историята.

— Мислиш ли, че някой живее там, приятелю Ози? — попита Точий.

— Какъв смисъл ще има иначе?

— Не видях нито едно едро създание.

— Защото са под повърхността — отбеляза Орион.

Ози довърши шоколада си и завърза косата си с малката кожена лента, за да не се вее пред очите му.

— Не са под повърхността — каза той. — Никой не би построил острови в нещо като този газов ореол, за да ги засели с троглодити. Тук не живее нищо.

— Какво е троглодит? — попита Орион.

— Някой, който живее под земята.

— Извини ме, приятелю Ози — каза Точий. — Само че целият този газов ореол е лишен от логика. Въпреки всичко може да открием някаква форма на живот под повърхността. Защо иначе някой би построил острови в небето?

— Въглеродни мивки — каза Ози. — Всичко е въпрос на мащаби, а тези тук, признавам, са доста шашкащи. Дори аз изпитвам сериозни затруднения, когато погледна нагоре и видя небе, простиращо се безкрайно. Но ние знаем, че тук има голямо количество животински живот, който се носи из газовия гигант. Тъй като атмосферата представлява стандартна смес от кислород и азот, можем с голяма доза сигурност да предположим, че всички дишат кислород и издишват въглероден диоксид или някакъв друг отпаден продукт. Сигурен съм, че би отнело милиарди години всички тези животни тук да отровят нещо толкова гигантско като газовия ореол, но това ще се случи, освен ако не е налице обратен процес. Може да се постигне изкуствено, с машини; или пък по екологичния начин, с растения. Рифът служи за тази цел, като част от екосистема. Вероятно го използват и за хранителна градина, както и за кладенец. Еквивалентът на оазиса в тази въздушна пустиня.

— Ти каза, че във вътрешността му има машини — каза Орион с обвинителен тон.

— Несъмнено има някакъв гравитационен генератор, мой човек, а той най-вероятно се грижи и за насочването на острова; почти сигурен съм, че е бил отбит по курс, който да се пресече с нашия. Останалата част е биологична.

— Какъв е смисълът, щом могат да пречистят въздуха с машини?

— Подозирам, че са построили всичко това просто защото могат, мой човек, заради удоволствието да живеят в нещо толкова фантастично. Знам, че аз бих го направил, ако можех. У дома вече съм построил нещо подобно, макар и в миниатюрни мащаби в сравнение с тези.

— Наистина?

— Да, в много малки мащаби.

— Какво?

— Изкуствена околна среда. Нищо специално, не е важно. Виж, искам да открия гравитационния генератор, защото така може да успея да разбера как да го използвам, за да ни придвижва нанякъде. — Той вдигна ръка, преди някой от двамата да успее да се обади. — Не, пичове, още не знам накъде, но точно сега би било добре да покажем малко дисциплина, окей? Вече наистина нямаме друг избор.

— Каза това и на водния остров. — В усмивката на Орион нямаше и капка сериозност.

— Това само показва колко малко знам. Хайде, Точий сигурно е прав, че входът трябва да се намира близо до центъра. Да видим дали ще открием нещо.

Плетеницата на джунглата пленяваше ума на Ози; беше произведение на изкуството. Между повърхността и първото ниво клони имаше почти непроменливо разстояние от около четири метра. Точно толкова, колкото човек или силфен да премине удобно пеша в условията на ниска гравитация, без да си удари главата в клоните. Всъщност, ако се случеше така, че да се оттласнеш твърде силно, мрежата от клони и вейки беше достатъчно гъста и само един лек удар с ръка беше достатъчен, за да коригираш траекторията си. На практика си беше горна спасителна мрежа. Ози беше убеден, че е умишлено изградена. Ако дърветата не бяха кастрени, а той не бе видял признаци за нещо подобно, трябва да бяха пригодени на генетично ниво, за да пораснат по този начин. Дори за общество, притежаващо ресурсите да построи газовия ореол, това си беше доста работа.

Впечатление правеше и разнообразието на видове, които варираха от дървета, подобни на тези на всеки животоподдържащ човешки свят, до странни пурпурни тръби, подобни на комини, както и многобройни извънземни видове, като еластичната кълбовидна мрежа, върху която се бе приземил Орион. Ози почти очакваше да види някое дърво махон, израснало насред цялата тази екзотика.

Под тънкия слой ронлива почва се намираше не по-малко разнообразие от слоеве полипи, матови пепелявосиви ивици, сключили се около каменнокафяви грудки и кремави червовидни гроздове, чворести въжета от тинтява и отворени кафеникави конуси, чиито основи бяха пълни с локви студена вода. Често се срещаха нашарени със синьо лешникови издатини във формата на гъби, макар и всички да бяха широки по над два метра.

„Йохансон се бе оказал прав, наричайки тези неща рифове“, помисли си Ози. Дърветата живееха в идеална симбиоза с полипа. Нямаше дълбок слой от почва, който да поддържа корените им; вместо това те си набавяха вода и хранителни вещества от самия корал. В замяна той бързо абсорбираше почвата, образувана от нападалите, изгнили листа, и така регенерираше.

Имаше полянки — широки пространства, където не растяха дървета и имаше изобилие от ярка светлина. Тук от ситната песъчлива почва се подаваха туфи трева или рехави растения, които излъчваха странна аура на безжизненост насред избуялата растителност в джунглата. Всеки път, когато се натъкнеха на нещо подобно, се придържаха към края на гората, сякаш от страх от празното небе.

Ози беше уверен, че знае в какво се корени тази несигурност. От безкрайната синя шир на газовия ореол можеше да ги връхлети какво ли не.

— Мислиш ли, че тук има пътеки? — попита Орион. — Каза, че Йохансон се е върнал във Федерацията от някакъв риф.

— Може да има — призна Ози. Наистина, той носеше раницата си, в случай че кривнеха по началото на някоя пътека. Беше настоял момчето и Точий също да вземат най-важните си принадлежности. Разполагаха с толкова малко екипировка и провизии, че просто не можеха да си позволят да загубят още. Дълбоко в себе си се надяваше, че на средата на някоя от тези експедиции наистина ще поемат по дългия път. Това желание беше пряка реакция на обстоятелствата. Напоследък се съсредоточаваше само и единствено върху оцеляването им. Бе пътувал толкова много, че се чувстваше ужасно изморен. Звездният кораб със сигурност бе стигнал вече до двойката Дайсън и се бе върнал обратно. Чувстваше се депресиран от мисълта, че когато се върне у дома, отговорът щеше да го очаква там под формата на кратка историческа бележка в унисферата.

Когато осъзна, че се е отплеснал в такива предположения, се ядоса. След цялото това търпение заслужаваше да открие обществото от възрастни силфени.

— Вече усещам, когато излезем на пътеките — каза Орион. — Мога да го почувствам.

— Мисля, че споделям тази осъзнатост — каза Точий. — Не намирам логика в това познание и трудно се справям с него, но понякога чувствам някаква вътрешна сигурност.

Ози, който от известно време също осъзнаваше това вътрешно усещане, запази мълчание. Най-големият плюс на това да се прибере у дома беше, че ще остави Орион и Точий в някой приличен хотел и ще избяга възможно най-далеч от постоянното им дърдорене.

Портативната система докладва, че се приближават до геометричния център на рифа; беше трудно да определи точното място върху повърхност с няколкостотин метра в диаметър, макар че със сигурност се намираха по средата между издадените върхове. Добро визуално подсказване за това беше размерът на дърветата, които ставаха все по-високи. „Но защо? Центърът най-старата част ли е? В това няма много смисъл.“ И все пак стволовете тук бяха огромни, по няколко метра широки, заради което повърхността точно под тях беше безплодна и прашна. Полипът наоколо се бе напукал, дълги мъртви люспи се бяха надигнали като неравни зъби около дървесната кора. Над тях таванът от клони и листа беше толкова гъст, че светлината бе сведена до блед еднороден сумрак.

— Напред е по-светло — каза Орион. През дънерите се процеждаше сиянието на слънцето. Те тръгнаха към него, мигайки след продължителния път в мрачната тишина на огромните дървета.

Светлината идваше от поляна, широка около километър. За пръв път се натъкваха на покривка от зеленина, която покриваше повърхността. Растението беше не по-малко жилаво от земен седмолист, но имаше тънки нефритени листенца, които шумоляха като оризова хартия до глезените им. Около поляната ограда от пурпурни полипни тръби оформяше правилен периметър. Коралите се извисяваха над гъсталака от дървета, като всеки се извиваше високо над тях, така че краищата им се намираха в хоризонтална позиция спрямо рифа.

— Това са комини! — заяви Орион. От всяка тръба излизаха изпарения, които се завихряха над короните на дърветата. Ози си припомни странните, подобни на реки ивици от облаци, които бе видял, докато се приближаваха.

Орион веднага легна долу и допря ухо до повърхността.

— Приятелю Орион, какво правиш? — попита Точий.

— Слушам за машините. Трябва да има заводи в пещерите там долу.

— Не засичам електрическа или магнитна активност — каза Точий.

— Успокой се, мой човек — каза Ози. — Помисли само: какво правят заводите?

Орион го погледна объркано и сви рамене.

— Не знам.

— Добре тогава. Да не прибързваме със заключенията.

— Има нещо в средата на поляната — каза Точий.

Ози използва имплантите си, за да увеличи образа. В средата на шумолящото море от листа се издигаше ниска и широка черна колона.

— Е, това е вече нещо.

Орион първи стигна с подскоци до нея. Всяка грамадна стъпка го приплъзваше с три или четири метра напред. Ози крачеше по-предпазливо и поглеждаше подозрително към небето над тях, а Точий се плъзгаше с умерена скорост.

Колоната беше висока три метра. Стоеше върху широк участък от синкав полип, лишен от каквато и да е почва или растения. На половината на височината й беше гравиран кръг от символи, изрисувани с дълги тънки линии, които се извиваха под всякакви ъгли. Около тях имаше няколко ограждащи ги точки. Всички вдлъбнатини бяха запълнени с някакъв прозрачен кристал. Ози ги сканира с портативната система и подсвирна, след като получи резултата.

— Диамант. Адски голямо вложение само за защита от корозия.

— Какви са тези руни? — попита Орион. Символите показваха леко сходство с идеограми, но не и с такива от който и да било човешки език. — Дали не е пътен знак на пътеките?

— Нищо познато — каза Ози. — Ами ти, Точий?

— Не, за съжаление.

Ози започна да оглежда повърхността, която беше доста солидна. Нито един от сензорите му не успяваше да засече каквито и да било празнини под колоната. Нито пък електрическа активност или вериги, заровени под повърхността. Той погледна разочаровано колоната, докато възбуденият Орион я обикаляше трескаво. Нетърпеливите пръсти на момчето проследяваха линиите на всички символи. Тогава Ози погледна към откритото пространство на поляната и в главата му се зароди неприятно заключение.

— Мамка му! — възкликна рязко той. — Мамка му, мамка му, мамка му. — Прицели се и ритна основата на колоната. Заболя го пръстът, затова я ритна отново, по-здраво. — Ох! — Удари и с другия крак. — Не мога да повярвам, човече.

Цялото чувство за безпомощност, гневът, който бе събирал в себе си, бликна на повърхността; изливаше се върху някакъв си прост артефакт. Мразеше този предмет и всичко, което той представляваше.

— Какво има, Ози? — попита тихо Орион, гледайки го загрижено.

— Какво има ли, по дяволите? Ще ти кажа какво, мамка му. — Той срита отново колоната, този път не толкова силно. — Прекарах месеци в пустошта, ядох калпави плодове, когато всъщност исках само една прилична пържола и пържени картофи, не, не ги искам, мечтая си за тях. Ходя в някакви парцали като същество от каменната ера. Не съм правил секс от цяла вечност. Трезвен съм от толкова дълго, че черният ми дроб вече сигурно пращи от енергия. Врътнаха ми най-голямата вселенска шега, която някога се е пръквала, и ме изпързаляха по ръба на океан. Но с всичко това се примирих, с всичките тия лайна, защото знам, че вие — да, ВИЕ — ме наблюдавате и ме насочвате по пътя, и манипулирате пътеките, за да мога най-накрая да се срещна с вас. Но, о, не, трябва още веднъж да ми смачкате самочувствието, още веднъж да ми натриете носа с жалкия си, така наречен, хумор. — Той заби пръст към колоната. — Това не ми се струва забавно! Разбрахте ли? Схванахте ли значението на „НЕ“ в това изречение?

Орион погледна плахо към поляната.

— Приятелю Ози, на кого говориш? Не виждам никого тук.

— То ни наблюдава. Нали?

— Кой? — попита жално Орион.

— Възрастното общество. Истинските силфени.

— Наистина?

— О, да.

Орион се обърна към колоната.

— Какво е това тогава?

Ози издиша дълго и шумно през стиснатите си зъби, докато се опитваше да се успокои. Беше му трудно. Ако не оставеше гнева си да изтлее, знаеше, че ще свърши свит на топка и хленчещ от объркване.

— Нищо. Най-тъпото, незначително нищо на целия проклет риф. Таях уважение към пича, който е изобретил дизайна на газовия ореол, имам предвид, че все пак е адски впечатляващо. Сега си мисля, че това са най-задръстените идиоти в цялата галактика. Искаш да знаеш какво е това ли? Защо е напълно видимо и си седи тук само, а слънцето пече върху него като върху някаква звезда? Това е серийният номер на рифа, мой човек.

ПланинаНаЗората засече приближаващите кораби, докато все още се намираха на петнадесет светлинни години. Двадесет от тях се приближаваха към звездната система на междинния пост с четири светлинни години в час, бяха най-бързите кораби на хората, които бе наблюдавал досега. Това можеше да се очаква. Нямаха друга алтернатива, освен да изпратят най-добрите си оръжия към междинния пост.

Част от основните му мисловни процеси отбелязаха, че всеки път, когато срещне човешки звездни кораби, те винаги летят по-бързо от предишния. Скоростта, с която хората развиваха и усъвършенстваха технологията си, беше нетипична за обществото им като цяло, което изглеждаше неорганизирано, а в него изобилстваха примери за корупция у водачите и администрацията. Проучванията на събраната информация и личностите, които бе съживил, показваха, че определени малки групи от хора са способни да постигнат високо ниво на организация в специализирани полета. По време на често избухващите войни, докато хората все още били ограничени до собствената си планета, групите от „оръжейни учени“ винаги се радвали на почит сред класата на водачите и получавали непропорционално големи ресурси, за да завършат задачите си.

Той реши, че класата на водачите сигурно се е завърнала към старите си модели на поведение и е позволила на класата на оръжейните учени увеличен достъп до ресурси. Това развитие трябваше да бъде зорко наблюдавано; хората, благодарение на необузданото си въображение, може би бяха способни да произведат изключително опасни оръжия на стратегическо ниво вместо на тактическото, до което се бяха ограничавали досега. За щастие ПланинаНаЗората все още разполагаше с оръжия, способни да обезлюдят цели звездни системи, до този момент запазени в резерв. Сега, когато подготовката на втората вълна беше почти приключила, той бе готов да ги използва срещу звездните системи на Федерацията. Този път щеше да срещне много малко съпротива от страна на хората. Радиацията щеше да избие всички, оставяйки индустрията и сградите им невредими.

ПланинаНаЗората преся и анализира данните от сензорите си. Извлече каквато информация можа от изкривяванията, генерирани от всеки кораб, опознавайки естеството на манипулация на енергията. Започна да подготвя защитите си, спря потока на материал и кораби към новите двадесет и три свята. Седемстотин седемдесет и два генератора на червееви дупки на трите оцелели първоначални астероида, които орбитираха около междузвездната червеева дупка, започнаха да настройват местоположението си; също като петстотин и двадесетте завършени генератори на новите четири астероида, които бе устроил. Усили силовите полета около всички селища, които съдържаха групи с неподвижни. Оръжейните инсталации бяха активирани в режим на пълна готовност. Атакуващите кораби се придвижиха по места, готови да отлетят.

Човешките кораби започнаха да забавят скорост. Приближиха се на двадесет и пет астрономически единици от междузвездната червеева дупка и излязоха в реалното пространство. ПланинаНаЗората мигновено отвори двадесет червееви дупки около всеки звезден кораб. През всяка бяха изстреляни по шестстотин ракети, последвани от по четиридесет кораба. След това модифицира червеевите си дупки отново, за да се опита да попречи на звездните кораби да избягат през собствените си портали, техника, която бе усъвършенствал по време на първата фаза на експанзия в космоса на Федерацията.

Веднага щом човешките звездни кораби снижиха активността на свръхсветлинните си двигатели, станаха изключително трудни за проследяване. Ракетите не успяваха да прихванат каквото и да било. Сензорите на всички кораби на ПланинаНаЗората се опитваха да засекат някаква радиационна емисия; радарът беше напълно безполезен. Само червеевите дупки му даваха някакви насоки. Вълните им на изкривяване разкриваха слаби отекващи следи, макар че дори те се изплъзваха и никога не повтаряха един и същ модел. Цялата му атака забуксува.

Тогава се появи нова точка на изкривяване. Още една. Още пет. В рамките на двадесет секунди триста малки човешки съда започнаха да се приближават към междузвездната червеева дупка с четири светлинни години в час. Както ПланинаНаЗората бе предсказал, хората използваха същия атакуващ модел, който им бе послужил така добре над Аншун.

Хиляди групирания на неподвижни започнаха да модифицират енергийната структура на базираните на астероидите червееви дупки, прицелвайки отворите си върху по-бързите от светлината снаряди, разстройвайки структурата на екзотичната енергия. Тук-там избухваше радиация по продължение на полета на ракетите, там, където изкривяванията се сблъскваха и наслагването им изтичаше в космоса.

Масивната операция по отклоняването им завърши успешно. Полетът на ракетите беше изкривен и нарушен и те се извиха настрана от гигантската междузвездна червеева дупка и огромните й помощни астероиди, устройства и инсталации. Когато интерференцията нараснеше, човешките снаряди биваха откъснати от свръхсветлинните си полети на милиони километри от целта си, пътувайки с почти деветдесет процента от скоростта на светлината. Това беше скорост, която придаваше дори на ситните частици на соларните ветрове смъртоносна кинетична енергия. От всеки отвор блъвнаха побеснели сфери от плазма, далеч по-ярки от местната звезда.

Към междузвездната червеева дупка се устреми втори залп от сто ракети. Този път пожъна по-голям успех със засичането на координатите на произхода им. Пренасочи собствените си ракети. Хиляди експлозии на ядрен синтез наситиха космоса, където подозираше, че се крият човешките звездни кораби. В приливите от елементарни частици имаше тъмни вихри. Сензорите му ги опипаха, търсейки причината.

Три човешки снаряда успяха да се доближат до междузвездната червеева дупка, преди интерференцията на ПланинаНаЗората да ги пренасочи във време-пространството. Те веднага изригнаха в копия от релативистична плазма, пръскайки радиация, която прогори всеки сензор, насочен към нея. Част от соларния вятър, широк над милион километра, беше енергизирана от експлозията и засия в бледолилаво. Няколко кораба експлодираха под натиска на унищожителния прилив. Силовите полета, които защитаваха части от астероидите, се напрегнаха в усилията си да устоят на колосалната енергия, която ги заливаше. Имаше дузини случаи на пробиви, които позволиха на копия от рентгенови и гама-лъчи да прережат екипировката и машините под полетата. Четири генератора на червееви дупки бяха изпарени мигновено. Хиляди неподвижни бяха облъчени и умряха почти незабавно. Загубени бяха осем струпвания на групи. Междузвездната червеева дупка остана незасегната, силовото й поле удържа на електромагнитната виелица. Пурпурната мъглявина избледня бавно и угасна.

От края на звездната система ПланинаНаЗората изпрати стотици кораби към малките издайнически възли в ядрената плазма, която бе освободил. Те изстреляха лъчевите си оръжия и запращаха залп след залп от високоскоростни ракети. Човешките кораби се оттеглиха в собствените си червееви дупки. ПланинаНаЗората успя да разстрои три от тях и ги остави оголени под пълната мощ на атакуващите си кораби. Силовите им полета бяха изключително силни, но дори те не успяха да устоят на интензивната атака, на която ги подложи.

Разцъфнаха три нови експлозии, почти незабележими сред потопа от елементарни частици, които свистяха през тази част от космоса. Квантовите сензори на ПланинаНаЗората наблюдаваха седемнадесетте оцелели човешки кораба, които отлетяха обратно в нищото. Наблюдава още дълго време, следейки за втора вълна. Не дойдоха повече звездни кораби.

От родната му система дойдоха още доставки и апаратура. Той продължи подготовката на следващия етап от експанзията си в човешката Федерация.

Бари и Сенди бяха толкова възбудени, че почти не ядоха на закуска, дори и от бърканите яйца и препечената риба със сирене, които готварският робот приготви. Панда се зарази от настроението им и залая щастливо, махайки с опашка, докато обикаляше масата и просеше храна.

— Може ли да ни заведеш при звездните кораби, тате? — попита Бари, когато Лиз сложи чинията пред него. Сенди затаи дъх и заслуша внимателно.

— О, съжалявам, сине, не днес. Орбиталните платформи не са отворени за посетители.

— Аз не съм посетител — каза той с негодувание. — Ти си ми татко, аз ще бъда с теб.

Понякога простичката, пълна преданост на Бари докарваше буца в гърлото на Марк.

— Ще говоря с шефа — обеща той. — Може да те вкараме скришом някой ден.

— И мен! — настоя Сенди.

— Разбира се.

Лиз го погледна обвинително от другата страна на масата. Знаеше точно какво си мисли тя: „Как ще изпълниш това обещание?“.

— Не прави така — скара се Лиз на Бари.

— Какво? — протестира момчето с отработена физиономия на обида и невинност. Беше им доста позната.

— Видях, че даде филийка на Панда.

— О, мамо, просто я изпуснах.

— Беше намазана с масло — обади се сериозно Сенди. — И й я подаде в устата.

— Плямпало!

— Тихо и двамата — каза Марк.

Опитваше се да изтрие широката усмивка от лицето си, докато четеше новините, които течаха по хартиения екран, подпрян на чашата му за кафе. Беше трудно; това беше прекрасна семейна закуска, като онези, които толкова бе обичал в долината Улон, а и сутрините като тази бяха все по-редки тези дни. Не че животът беше тежък — точно обратното. Двуетажната къща, в която живееха, беше построена от лъскави сглобки от въглеродна стомана, монтирани от строителните роботи. Макар и отвън да изглеждаше евтина, интериорът й беше просторен и луксозно обзаведен. Само кухнята вероятно струваше повече, отколкото стария пикап „Ейбълс“, който бе карал в Рандтаун. Разполагаше с всяка автоматизирана джаджа, позната във Федерацията, имаше работни плотове от мрамор от Ебадан, вратите на шкафовете бяха от кафявозлатист френски дъб. Всички останали стаи бяха не по-зле обзаведени; а пък ако им липсваше нещо, можеха да си го поръчат от унисферен каталог за мебелировка и от офиса, отговарящ за персонала на проекта, щяха да се погрижат да им го доставят. Същото важеше за дрехите и храната.

Не, животът вкъщи беше лесен. Работата беше онова, което поглъщаше цялото му време и го държеше далеч от децата. С изключение на днес. Това беше почивният му ден, първият от много време насам. Бяха се погрижили децата да пропуснат училище, за да могат да бъдат заедно.

— Може ли вече да ставам? — примоли се Бари. — Татко, моля ти се, всички се наядохме.

Марк спря да чете статията относно политическата битка за лидерския стол на африканската фракция в Сената. Погледна към Лиз за разрешението й. Тя държеше голямата си чаша с чай с две ръце. Повечето от пържената й филийка все още беше в чинията й.

— Добре — каза тя.

Децата викнаха радостно и се втурнаха към вратата на стаята.

— Да не забравите да се измиете със зъбния гел — викна тя след тях. — И не забравяйте банските си.

Панда излая щастливо.

Марк и Лиз се усмихнаха широко един на друг.

— Тази вечер ще прекараме ли малко време заедно? — попита той, опитвайки се да прозвучи небрежно.

— Да, и аз искам да правим секс, бебчо. Ако не сме твърде уморени след днешния ден, брой го за сигурно.

Споделиха още една, по-интимна и игрива усмивка.

Лиз довърши набързо филийката си.

— Хм, твърде много пипер. Ще трябва да променя рецептата на робота.

Той погледна към широкия стенен прозорец зад нея, проверявайки времето. Лиз винаги седеше с гръб към прозореца, независимо в коя стая на къщата се намираха. „Мразя този пейзаж“, бе заявила тя на третия ден от престоя им в града. „Това е труп на свят, планета на вампири.“

— Изглежда хубав ден — каза весело Марк; навън слънцето печеше върху скалите и песъчливия реголит. — Езерцето в планината трябва да е достатъчно топло за плуване.

— Все тая.

— Има ли нещо?

— Не. Да. Това място. Наистина ме побърква, бебчо.

Той вдигна хартиения екран. Новинарските статии още се стичаха по него.

— Няма да останем тук дълго, каквото и да стане. Флотът трябва да удари Портата на Ада всеки момент.

Лиз погледна към отворената врата и понижи глас.

— Ами ако това не е достатъчно?

— Ще бъде.

— Тогава защо Шелдън строи тази флотилия?

— Защото го е сполетял прилив на здравословна параноя, когато всичко това започна. Във всеки случай сигурно ще използва звездните кораби даже ако натикаме Първите обратно в родния им свят.

— Какво каза?

— Федерацията е всичко, с което хората разполагат. Събрани сме заедно в една голяма група. Няма ли да е страхотно, ако установим друга човешка цивилизация на другия край на галактиката? Вероятно ще е съвсем различна от тази. Вече знаем как да избегнем грешките си, да построим нещо ново. За да се осъществи нещо подобно, ще трябват доброволци; виж колко много хора са се заселили на странни места като Далечината и Силвъргалд.

— Аха. — Тя се облегна назад и го погледна пресметливо. — А това би ли включвало и нас?

Ентусиазмът на Марк изведнъж посърна рязко.

— Не знам. Какво мислиш ти?

— Твърдо съм убедена, че децата ще бъдат отгледани в сигурността на Федерацията, при положение че тя оцелее. След като пораснат и са достатъчно отговорни, за да вземат собствени решения, могат сами да решат дали искат да скитосват в дивото.

— Ъ, да. Разбира се. Мен поне идеята ме привлича.

— Виждам, бебчо. Бих се радвала да го обсъдим отново по-късно, да речем след около петнадесет години.

— Ах. Добре, така или иначе не мисля, че ще е единственият опит за колонизация в галактиката. Мисля, че ни предстои живот в истинска златна ера. Атаката на Първите може да се окаже най-доброто, което някога ни се е случвало; избави ни насила от самодоволството ни. Само се замисли, флотилии, които летят към неизвестността. Обзалагам се, че един ден ще има и междугалактически полет. Това ще е най-невероятното нещо, не мислиш ли?

Лиз му се усмихна търпеливо.

— Постоянно забравям колко си млад.

— Имаш предвид, че няма да се включиш? — попита Марк, изненадан и малко разочарован.

— Не съм мислила за това, бебчо, честно. Направи ми услуга обаче, не го споменавай на децата; техният свят е достатъчно несигурен и сега, няма нужда да им подхвърляме идеи като тази.

— Като какво? — попита Бари. Стоеше на вратата, а палтото му висеше от ръката му.

— Ще ти кажа после — каза по рефлекс Марк и му намигна. — Когато майка ти не е наоколо.

— Да не си посмял — изръмжа Лиз.

Бари се изкикоти щастливо.

— Иска ли питане, тате. — Той се изстреля обратно. — Ей, сестричке, знам нещо, което ти не знаеш!

— Какво? — изписука Сенди.

— Няма да ти кажа.

— Прасе!

Лиз се усмихна и завъртя очи.

— Чака ни дълъг ден.

Марк бе уредил да наемат един форд „Трейлмастър 7“ от гаража. Всички се качиха вътре, Панда се вмъкна отзад и потеглиха от големия двор на къщата по обиколния кръгов път. Градът беше достигнал максималните си размери. В него вече живееха дванадесет хиляди техници, учени и инженери, които бяха заети да сглобяват звездните кораби в орбиталните им докове, както и екипажите, които щяха да ги управляват.

От пурпурното небе грееше ярко слънце, а сглобките на градските сгради отразяваха голяма част от блясъка му. Земята между тях беше покрита с едър пясък, примесен с ронливи скали; в нея не растеше дори един плевел. Никой нямаше градина. Животоформи от животоподдържащите човешки светове не бяха позволени тук. Стотици модифицирани градинарски роботи патрулираха постоянно в града и разпръскваха пясък с биологически инхибитори, които предотвратяваха всякакъв растеж. Отпадните води на всяка къща просто биваха изнасяни на Кресат и оттам на Августа, както и всичкия боклук. Нищо не можеше да замърси девствената околна среда.

Лиз сбърчи нос по посока на града, докато набираха скорост по кръговия път.

— Това място е като Гатчина — каза тя, докато минаваха покрай „Шишчетата на Баб“ в края на големия универсален магазин до улицата.

— Къде е това?

— Място в Русия, където са тренирали шпиони през Студената война. Уж разполагало с идеално копие на американски град, за да могат агентите да се запознаят с живота на запад. Това е същото, копие на Федерацията. Всичко, с което свързваме ежедневния си живот, само че не е истинско.

— Династията прави всичко по силите си, за да ни предложи най-добрите удобства.

— Да, бебчо, знам. Не се оплаквам, просто правя наблюдение.

Марк кимна и се съсредоточи върху шофирането. Беше доста разтревожен за Лиз; цялата работа със спасителния кораб бе предизвикала у нея унилост, с която му бе трудно да се справя. Обикновено тя беше слънчевата натура, той разчиташе на нейното благоразумие и оптимизъм. Предвид това, което трябваше да й каже в даден момент от деня, критиките и мрачното й настроение не бяха добър знак. Въпреки това разбираше какво има предвид под сравнението с Гатчина. Никога не бе виждал толкова много роботи на едно място. Династията позволяваше достъп само на хора, заети със строежа на спасителните кораби. Нямаше икономика на услугите; роботите извършваха всяка домашна работа; дори „Шишчетата на Баб“ и всичките останали магазини в крайпътния мол бяха автоматизирани. Когато някой робот се повредеше, не го поправяха тук; това щеше да изисква вторична индустрия и присъствието на хора, които не бяха свързани с проекта за корабите. Бе виждал цели камиони, пълни с повредени роботи, да се изпращат на Августа за поправка. Беше скъпа алтернатива, но само така можеха да се поддържат мерките за сигурност, на които Найджъл Шелдън държеше.

Отбиха от кръговия път и тръгнаха по черния, който водеше към хълмовете над града и отвъд ядрените централи. Всъщност му беше приятно да е зад волана, да кара сам. На планетата нямаше истински пътища извън града и обширната му решетка от индустриални сгради. Всички пътища тук бяха дело на жителите, които бяха изследвали сами терена. Марк сви наляво при първото разклонение, след това надясно, следвайки пътя, за който му бяха казали. Гумите на форда изровиха голямо количество прах и издълбаха допълнително коловозите.

След час стигнаха до езерцето. Пясъкът бе отстъпил на голи скали още преди километри. Всичко около тях бе заето от стръмните ронливи склонове на гъсто наредените планински върхове. Нямаше корита на потоци или пък ерозионни дерета; планетата не бе разполагала с атмосфера достатъчно дълго, за да придобие подобни черти, макар че дъждът беше зает да отмива реголитни пясъци към низините. Оттам те се приплъзваха устойчиво към плитките океани. Тук горе водата се стичаше по извивките в непрекъсната покривка, докато не откриеше вдлъбнатини и ниши, които да запълни. Планинският вир имаше овална форма, а водата стигаше до ръба му. Когато завалеше дъжд, той преливаше през цепнатина в източния му край.

— Толкова е ясно — възкликна Бари, когато застанаха на ръба. Като се изключат малките вълнички, отразяващи кадифеното небе, друго движение нямаше. Можеха да видят грубото скално дъно, наклонено към центъра. — Точно като Трине’ба — каза той с усмивка.

— Почти — съгласи се Лиз. — Хайде, да се преоблечем.

Четиримата нагазиха вътре, дишайки тежко заради студенината на водата. Гласовете им ечаха ясно в планинския въздух и отскачаха от високите неравни склонове около тях.

— Липсва ми рибата — призна Сенди и отплува предпазливо от брега на езерцето. Марк бе настоял тя да носи надуваеми криле на задната част на банския си. Поне този път тя не спори с него.

— Няма риби, няма водорасли — каза той на Лиз. Беше странно; обикновено свързваше водата с живот, а тук нещата бяха точно наобратно.

— Ще се появят — каза тя. — Когато идват да плуват тук, хората оставят след себе си бактерии. След сто години това езерце ще е истински малък резервоар с живот, най-голямото блюдо Петри на планетата, и животинките му ще се пръскат навън всеки път, когато завали.

— Винаги оставяме следите си, не е ли така?

— Общо взето. Предполагам, че е нещо като еволюция с галактически мащаби. Планетите, които произведат живот, който е достатъчно умен, за да изобрети междузвездното пътуване, ще пръснат ДНК-то си сред звездите. А еволюцията си е тежка битка.

— Това ми звучи като хипотезата за Гея^[1].

— Може би, в екстремната й версия. Чудя се дали Първите разпознават това на някакво инстинктивно ниво. Без съмнение бързаха да пригодят Елан към собствения си живот. Спомняш ли си онези образи, които Мортън засне от биорафинерията на края на Рандтаун?

— Значи който и да е построил онези бариери, също е знаел това?

— Да. Нещо като ограда за зайци с космически размери, като онези, които са строени в Австралия след началото на имиграцията. Но един ден се появяваме ние с металорезачите. По дяволите, колко сме глупави. Може би това е начинът на еволюцията да ни каже, че сме излишни.

Марк стъпи на хлъзгавата скала и започна да излиза навън.

— Не сме глупави, а принципни. Аз се гордея с това, което представляваме всички заедно.

— Надявам се да си прав, бебчо. — Лиз тръгна към брега заедно с него и побърза да се увие с хавлия. — Още пет минути — извика тя на децата. Вече бяха на няколко метра от брега и се пръскаха заедно с Панда. Бари им помаха.

— Ето. — Марк отви капачките на две кутии с горещ шоколад и й подаде едната, от която се разнесе пара.

— Благодаря. — Тя го целуна бързо.

— Местят ме.

— Къде те местят?

— На друга част от проекта.

Той погледна нагоре. Едно от космическите лунни цветя се плъзгаше над хоризонта. Дори сега огромният гигаживот го изпълваше с вълнение. Самата мисъл, че съществува общество, което можеше да си позволи да създаде подобни неща заради самото удоволствие от това, беше невероятна. Вдъхновяваща. Към такива постижения трябваше да се стреми човешката раса, а не към постоянната търговска надпревара, която Федерацията преследваше и боготвореше.

— Какво искаш да кажеш? — В гласа й се прокраднаха стоманени нотки.

— Тук се строят не само спасителни кораби на династията. Една флотилия с подобни размери, която пътува през космос, за който не знаем нищо… тя се нуждае от защита, Лиз.

— О, Исусе — рече презрително Лиз. — Трябваше да се досетя, че строят бойни кораби.

— Да, фрегати. Дизайнът е нов, по-бързи и по-малки са от клас „Москва“. Освен това има и някаква разлика в двигателите. Не знам каква е. Никой не обелва и дума за оръжията, които ще носят.

— Без майтап. Какво им каза?

Марк отпи голяма глътка от горещия шоколад и събра мислите си. Мразеше, когато спореха. Като за начало, тя беше много по-добра в това от него.

— Това не е работа, на която можеш сам да си избираш задачите. И двамата го знаехме.

— Добре — каза тя. — Сигурно си прав. Просто не ми харесва идеята да работиш с оръжия.

— Няма. Искат да подготвим системата за монтаж. Работят с различен метод в сравнение със спасителните кораби, за които използват предварително сглобени отделения. Платформите за монтаж на фрегатите са комбинирани с дока при портала. Отделните части се карат направо в орбита и се сглобяват там.

— Йуху, още една гигантска технологична стъпка напред.

— Лиз — каза обвинително той. — Във война сме. От това, което чувам, може и да не спечелим. Наистина.

Тя седна на една голяма канара и погледна унило към кутията с шоколад в ръцете си.

— Знам. Съжалявам, че се държа като кучка. Просто… чувствам се толкова безпомощна.

— Ей. — Той се приближи до нея и я прегърна. — Аз съм този, който се нуждае от твоята опора, не забравяй, такава беше сделката.

Тя му се усмихна немощно и стисна ръката му.

— Сделката никога не е била такава, бебчо.

— Значи ще можеш да го приемеш?

— Да, предполагам.

— Благодаря ти, това е най-важно за мен, знаеш го.

Лиз го придърпа към себе си.

— Толкова се радвам, че те имам. Точно сега не бих искала да съм с никой друг.

— И аз не бих могъл да се справя без теб. — Той махна към децата. — И без тях. Фрегатите обаче са последната ни спасителна пътека. Бягаме, откакто се върнахме от Елан. Повече не. Няма да има повече изненади.

— Надявам се, бебчо. Наистина се надявам.

Дюзите на душа пръскаха вода със сила, която мачкаше кожата на Мелани почти до болка. Дори не й се налагаше да се обърне, водата идваше от всички страни, а дюзите се насочваха нагоре и надолу. Пяната, образувана от ароматизирания сапун, примесен от управляващата система, се стичаше по тялото й. По-хладна вода я измиваше и освежаваше след обилната топлина. Водата спря и през отвори навсякъде в голямата мраморна кабинка запръска топъл сух въздух, който се погрижи за влагата по кожата й и изсуши косата й.

Тя се загърна с огромна хавлия в лилаво и кремаво и се върна в спалнята на офис-апартамента. Микеланджело още лежеше на голямото легло. Наблюдаваше я мързеливо, докато тя се обличаше.

— По дяволите, радвам се, че напусна Барон — каза той. — Щеше да те похаби тази студена кучка.

Мелани му се ухили палаво.

— Виж, ние имаме дълбока и изпълнена със смисъл връзка.

— Ти си добра в леглото. И двамата го знаем. Възбуждаш ме страхотно.

— Ти си добър учител.

— Наистина?

Почти й се стори, че той е срамежливият от двамата, който търси успокоение.

— Не спирам да се връщам, не е ли така? — каза тя. — А и двамата знаем, че върша достатъчно добра работа за предаването и вече няма нужда да го правя. Но ми харесва, харесва ми много.

От леглото се разнесе ръмжене. Той се превъртя върху матрака и приглади дългата си, боядисана на кичури коса назад. Мелани не можеше да отклони очи от тялото му. Сякаш младоликият Аполон се беше завърнал и крачеше отново сред смъртните.

— По дяволите… не те разбирам — оплака се той. — Какво искаш, наистина?

Тя се ухили, докато се бореше с несиметричната си блуза.

— Работата ти.

— Знаеш, че по принцип бих се присмял на всеки стажант на твоята възраст като на жалък наивник. Само че от твоята уста тези думи никак не звучат забавно.

— Внимавай кого мачкаш днес, защото утре може да му носиш кафе.

— Прилежно си записвам.

— Признай си, справих се добре с материала за спасителните кораби, нали?

— Никога не съм виждал старейшина на Халгарт да се държи толкова отбранително. Поздравления.

— Черно, с едно захарче.

— Не си чак толкова добра — каза той намръщено. — Още не.

— Знам. Искам да се докопам до корабите на Шелдън. Точно сега би било голямо попадение, докато всички чакаме звездните кораби да се завърнат от Портата на Ада.

Той я погледна умислено.

— Как върви другата голяма история?

— Финансовият скандал в Ню Йорк? — каза тя с въздишка. — Не толкова добре. Следите са все студени и безжизнени. Освен това властите не проявяват интерес. Къде е сензацията в това да разкриеш нещо, с което всички останали от глутницата вече са наясно? Ексклузивността е нашата цел и нашият бог, както правилно ми каза, когато започнах работа тук. Виждаш ли, не съм забравила.

— Да. — Той кимна бавно.

— Какво? — Познаваше това колебание; той мразеше, когато му се налага да разкрива козовете си. — Моля?

— Добре, бърз урок. Не разсъждаваш правилно по проблема. Опитваш се да проследиш трима доста успешни адвокати, които са въвлечени в някакви съмнителни финансови сделки, нали?

— Да.

Нямаше да каже на никой от предаването за Звездния странник. Още не. Подобна находка щеше да й спечели собствено предаване, може би дори собствено студио.

— Опитваш се да ги преследваш. Грешка. Така ще постъпи полицията; само че те са бегълци, ще са готови за това и ще се погрижат да прикрият следите си. Всеки приличен ловец би връхлетял върху плячката си оттам, откъдето тя най-малко го очаква. Това, което е трябвало да направиш, е да се запиташ къде биха отишли.

Той я погледна с очакване.

— Престъпен синдикат, който може да ги защити?

— Близо си. Трябва ти място, където можеш напълно да смениш самоличността си. Под това нямам предвид просто кадърна промяна в регистрите, а изтриване на паметта и ново лице. Ако са отмъкнали толкова много, както твърдиш, дирекцията за финансова регулация ще ги гони през цялата Федерация следващите десет века. Трябва им свобода, за да могат да похарчат новото си богатство в пълна безопасност, без да им се налага да пропилеят останалата част от живота си, оглеждайки се през рамо. За това ти трябва много повече от клетъчно препрофилиране. ДНК-то им със сигурност е регистрирано, ДФР винаги ще може да ги разкрие. Това, от което се нуждаят, е базова модификация на ДНК-то.

— Какво е това?

— По дяволите, никога не мога да разбера дали ме будалкаш. Това е манипулация, сходна с подмладяването, по време на която клиниката изменя ДНК-то ти във всяка клетка. За постоянно. Човекът, който излиза от резервоара в буквалния смисъл не е същият човек, който е влязъл вътре. След като го направиш, сдобиеш се с ново удостоверение за раждане, прилична история и чистите си пари, си свободен като птичка. Можеш да живееш където си поискаш, дори на една врата разстояние от старото си семейство, без те изобщо да разберат.

— Къде биха потърсили такава услуга?

— Освен ако не си собственик на собствена биогенетична медицинска клиника, има само едно място: Илюмината. Там има много тясно специализирани, свръхдискретни клиники, които предлагат подобен вид помощ.

— Ще отида там.

— Знаех си, че ще го кажеш. Дори да го направиш, нямаш никаква представа къде са клиниките. Не се рекламират в унисферата.

— Ще ги открия.

Микеланджело въздъхна показно.

— Преди седмица трима души са постъпили в клиника „Сафрън“ на улица „Оуин“, двама мъже и една жена. Не знам имената им, но пасват във времевата рамка. — Той направи незаинтересована физиономия. — Имам връзки. Все още съм numero uno в това отношение, моля те, помни го.

— Благодаря ти — каза искрено тя.

— Мелани, пази се, Илюмината не е най-безопасното място във Федерацията.

Ози се събуди от оскъдни лъчи светлина, които се плъзгаха по лицето му. Изсумтя недоволно. Разочарованието от вчера още тормозеше съзнанието му и не му позволяваше да се отърси от апатията. В спалния чувал му беше удобно и той усещаше хладния въздух по лицето си. Искаше се истинско усилие, за да стане.

— По дяволите!

Да се излежава и да хленчи не беше вариант. Твърде близо беше до поражението, а не бе готов да го приеме. Още не.

Разкопча чувала си и се протегна мързеливо, преди да потръпне от студ. Носеше само шорти и последната си прилична тениска. Ръката му опипа земята за панталоните му и той намъкна краката си в тях. Когато навлече раираната си риза, се чу звук от късане — още шевове се пръснаха по ръкава.

— Не отново! — Огледа ръкава, но цепката не изглеждаше толкова зле.

Облече стария си тъмносив вълнен елек, за да се постопли, докато си обуваше обувките. Пръстите му се подаваха през дупките на чорапите му. Днес вече трябваше да се захване с кърпенето. Огледа пръстите на краката си по-отблизо. Синините бяха избледнели. Всъщност бяха изчезнали напълно. Не можеше да си спомни да е слагал някакъв мехлем, след като нарита така задоволително колоната със серийния номер.

Пред малкия им заслон Орион вече бе запалил огъня от вчерашните въглени. Очуканите им метални чаши бяха поставени върху подобен на плоча къс корал над пламъците, а в тях се загряваше вода.

Орион погледна нагоре и поздрави Ози с усмивка.

— Имаме още пет кубчета чай — каза Орион. — Две с шоколад. Какво искаш?

— Ох, какво, по дяволите, нека да поживеем… Какво?

— Чай или шоколад?

— Мислех, че вчера изпихме шоколада.

Орион прерови различните пакети, които бе наредил около себе си, и вдигна кубчетата в дланта си. Бяха опаковани във фолио: пет сребристи и две златисти със зелени райета.

— Не. „Борневил Рич“, с двойна доза сметана. Любимите ти.

— Вярно. Съжалявам. Да, мой човек, шоколад става. — Ози седна на издадения полип. Изпъна крака си и премигна.

— Как е коляното? — попита Орион.

„Не може да бъде!“

— Още е схванато — каза бавно той. — Къде е Точий?

— Отиде да донесе вода. Снощи разузнаваше, търсеше някакви следи от машините, които движат това място.

— Защо?

— Какво имаш предвид? Каза, че трябва да се опитаме да открием гравитационния генератор.

— Но нали знаем, че на рифа няма електричество. Не и такова, което можем да засечем.

— Не сме търсили толкова усилено. Освен това, ти каза на Точий да използва сензорната си джаджа, докато обикаля из джунглата.

— Да. Преди два дни. Но сега няма много смисъл, нали така? Имам предвид, ако при серийния номер няма нищо, тогава със сигурност няма да има нищо и посред дърветата.

Орион спря с разопаковането на второто шоколадово кубче.

— Сериен номер?

— Да — каза саркастично Ози. — Голяма черна колона в средата на поляната. Аз, в много лошо настроение. Започна ли да си припомняш?

— Ози, за какво говориш?

— Вчера. Колоната.

— Ози, вчера ходихме до върха на края на рифа.

— Не, не, мой човек, това беше завчера. Вчера открихме серийния номер.

— На върха? Не думай.

— Не, по дяволите. Вчера. Колоната на поляната. Какво ти става?

Орион го погледна сърдито и сви устни.

— Вчера ходих до върха. Не знам къде си ходил ти.

Ози се спря за миг; обикновено момчето не се държеше по такъв глупашки начин, а сега определено звучеше искрено.

Точий се показа от джунглата. Манипулаторната му плът се бе увила около многобройните съдове, които бе напълнил с вода.

— Добро утро, приятелю Ози — каза извънземното през портативната система.

— Не си намерил нищо, нали? — каза Ози. — Екипировката ти не е засякла каквато и да било електрическа активност. Вървял си около пет километра в тази посока. — Ози му посочи.

— Прав си, приятелю Ози. Как разбра?

— Просто предположих. — Ози каза на е-конома си да отвори файловете от вчера. Списъкът, който излезе във виртуалното му зрение, съставляваше зрителни и сензорни записи от пътешествието им до заострения връх в края на рифа.

— Покажи ми всички записани файлове от последните пет дни — каза той на програмата. Нямаше нищо, свързано с колоната със серийния номер. — По дяволите!

Той развърза ботуша си и го събу. След това започна да стиска с пръсти там, където трябваше да са синините. Дори не трепна от болка.

— Да позная ли? — каза внимателно той. — Никой от вас ли не си спомня да сме ходили до средата на рифа?

— Не — каза Точий. — Не съм бил там, макар да смятам, че ако отидем, може да успеем да открием тунел към машините в сърцевината на този риф. От средата пътят дотам би бил най-кратък.

— Абсолютно си прав, мой човек. Да отиваме тогава, а? — Той нахлузи ботуша си и се изправи.

Орион вдигна очуканата метална чаша.

— Не си ли искаш шоколада?

— Разбира се. Ей, откакто пристигнахме тук, да сте сънували някакви необичайни сънища?

— Не. Само обикновените. — Орион оклюма. — Момичета и подобни неща.

Ози поведе с бърза крачка. Последва маршрута, който според навигационната функция на портативната му система щеше да ги изведе на средата на рифа. Както преди, дърветата ставаха по-високи, колкото повече приближаваха района, обозначен във виртуалното му зрение. Днес през гъсто разположените древни стволове не се промъкваха хоризонтални слънчеви лъчи.

— Трябва да е някъде тук — каза той високо, когато започнаха за трети път да претърсват централната зона.

— Какво трябва да е тук? — попита Орион. Момчето го наблюдаваше загрижено още откакто тръгнаха от бивака.

— Има поляна точно в средата.

— Откъде знаеш?

„Защото вчера бях тук, както и ти.“

— Видях я, когато се спускахме.

Той спря и нареди на е-конома си да му покаже всички визуални файлове от последните няколко часа преди „Пътеводителя“ да кацне на рифа. Прегледа ги, но джунглата в средата изглеждаше непрекъсната. Нямаше поляна.

Ози спря до основата на някакво подобно на гумено глобусно дърво и се подпря на еластичните му клони. Не че вече се огъваха, бяха твърде стари и съсухрени. „Добре, или халюцинирам, или някой се е справил блестящо с хакването на портативната система. Не. Орион и Точий не си спомнят. Значи трябва да е халюцинация. Или видение. Но защо биха ме довели тук?“

Той огледа мрачния гъсталак на джунглата, напуканите полипи и прашната почва. В тънкия слой пръст нямаше следи. Нищо не се движеше, нищо не живееше тук. Той активира всеки сензор, с който разполагаше, и направи пълен кръг. Не улови нищо в който и да е спектър.

— Не разбирам — каза той на висок глас. Почти очакваше някакъв басов глас да му отговори от дървесните корони.

— Приятелю Ози, не виждам поляна.

— Нито пък аз. Файловете трябва да са се объркали, когато кацнахме. Системата се удари доста пъти.

— Може ли да се връщаме вече? — попита Орион. — Не ми харесва тук, всичко е толкова мрачно и мъртво.

— Разбира се. — Беше много по-весел, отколкото трябваше да е в такава ситуация. „Нещо става. Само да можех да разбера какво.“

Беше неблагодарно задължение, но Лушъс Ли вече бе свикнал с него. Преди три месеца бе назначен за детектив на пробен период в квартала НортХарбър. Оттогава единственото, което правеше, бе да сортира огромни количества информационни файлове и доклади за двамата старши детективи, към които го бяха назначили за пробната му година. В редките случаи, когато тримата излизаха от офиса, на него се падаше да върши всички скучни дейности, като каталогизирането на местопрестъпленията, командването на роботите на криминалистите и интервюирането на маловажните свидетели; освен това получаваше нощните смени, когато трябваше да наблюдават дадени обекти. Като този път: седеше в очукан стар форд „Фейша“ в подземен гараж под сградата на „Чантекс“ в четири и двадесет сутринта и гледаше към бетонна пещера, осветена от зеленикави полисветлинни ивици, които отдавна трябваше да бъдат сменени.

Защо, по дяволите, не използваха свестен скрит сензор за този случай му бе непонятно. Мархол, сержант-детективът, който беше официалният му ментор, каза, че било „добър опит“. А това си бяха чисти глупости.

Самият проблем съществуваше от толкова много време, че работата беше за смях. Банда пънкари крадяха луксозни модели коли от НортХарбър, а — това беше голямата им грешка — една от тях принадлежеше на богатото гадже на сина на градски съветник. От общината искаха резултат с главно „р“. Автоматизираните системи не можеха да се справят с това, не и бързо. И ето го тук заради подшушнатото им от един от съмнителните информатори на Мархол, по-скоро един от приятелите му по чашка.

Мархол бе взел Лушъс със себе си за срещата в бара, уж за да свидетелства за изхарчените за задачата пари. Наложи му се да седи там, докато онзи жалък така наречен информатор, който надали беше на повече от двадесет и имаше сериозни зависимости, твърдеше, че колите са задигани от бандата Стюхоук от СаутСентрал. Нямало как да не го знае, нали се движел с ДЖиК, които направо притежавали НортХарбър, а това не било тяхно дело. Стюхоук глупашки се били набутали в големи дългове към професионален синдикат, от който просто им осигурили механик и списък. Те гепили колите и осигурявали нужните хора. Само че гепили коли от НортХарбър, не от собствения си квартал. Било война за територия.

Заради подобни лайна данъкоплатецът от Триделта Сити трябваше да възстановява сметките за бира на Мархол в продължение на цяла седмица.

Четири и двадесет и една. Вратите на асансьора се отвориха и оттам се появи мъж. Беше по-нисък от обичайното за днешните времена, в които подмладителната терапия можеше да добави цели инчове височина за почти никакви разходи. Освен това беше и кльощав; ризата му беше с къси ръкави, а под тях се виждаше, че ръцете му са съвсем кокалести. Дланите му бяха непропорционално големи и покрити с мръсотия. Първото впечатление беше за човек в първия си живот, на около петдесет. Лушъс обаче се съсредоточи върху детайлите. Този мъж беше уверен, ходеше важно по бетонния под, сякаш беше шеф на династия, който се разхожда сред харема си. Освен това беше съвсем буден; не като някой, който е работил до късно горе в сградата.

Дишането на Лушъс се учести. Нямаше начин този да е част от някаква банда пънкари. Всъщност Лушъс беше почти сигурен, че изобщо не е в първия си живот; никой на по-малко от сто не разполагаше с тази хладна самоувереност. Може пък информаторът да бе казал истината. Стюхоук вършеха черната работа за някой синдикат. Изведнъж на Лушъс му стана много интересно.

Механикът се приближи до черен като нощта мерцедес FX 3000p чисто нов модел от салона „Хайрейндж“, който струваше малко над сто хиляди земни долара. Цената включваше страхотна система за сигурност; програмата на шофьорската система на практика беше самостоятелен ОИ. Нямаше да позволи на никой да поеме контрол над колата без съгласието на собственика.

Лушъс чакаше мъжа да направи опит да разбие колата. Тогава щеше да го арестува; благодари наум, че с него няма хора на Стюхоук. Арест, последван от бърз, успешен разпит, беше точно полицейската работа, която съветникът искаше да види. Не че Лушъс щеше да обере нещо от лаврите; без съмнение арестът щеше да бъде регистриран на името на Мархол.

Механикът обиколи бавно лъскавата кола. Сякаш я преценяваше одобрително. Лушъс се удиви от смелостта му; не възнамеряваше наистина да отмъкне мерцедеса, нали? Тогава си спомни за разпространеното из цялата Федерация предупреждение за първокласен механик, който е дошъл наскоро в района. Този мъж без съмнение беше от най-висока класа, най-малкото съдейки по арогантността му. Лушъс каза на е-конома си да изрови файла.

Механикът тъкмо щеше да постави ръка върху предната врата на мерцедеса, когато замръзна на място. Лушъс притаи дъх. Механикът огледа почти празния гараж, докато погледът му не спря върху неговия форд. Устните му оформиха суха усмивка и той закрачи към него.

— О, по дяволите! — измърмори Лушъс. Нямаше начин някой да го види през екранираното стъкло на форда, без значение с колко добри ретинални импланти разполага, но механикът някак го бе усетил. Той извади йонния си пистолет и отмести предпазителя. Тогава осъзна, че сигурно се е издал, използвайки унисферата. Дори при наличието на полицейското шифриране колата бе изпуснала електронна емисия. В пуст гараж. В малките часове на нощта.

— О, невероятно, Лушъс — каза горчиво на себе си. — Просто невероятно.

Като че ли за да се прецакат нещата още повече, е-кономът му свали поискания файл. Флотското разузнаване искаше да разпита Робин Биърд, престъпник рецидивист, специалист по автомобилни престъпления. Във виртуалното зрение на Лушъс се изсипа голямо количество биографични данни. Придружаваха ги няколко снимки. Макар и с няколко лесно разпознаваеми разлики, пасваха на мъжа, който вече бе на три метра от колата.

Биърд все още не бе извадил никакво оръжие. Лушъс стисна пистолета си по-силно.

Биърд се усмихна към неотразяващото предно стъкло и постави ръка върху и-точката на форда. Цялата му предмишница засия в червените и зелени цветове на активиралите се ОВ-татуси.

Лушъс подскочи, когато в колата отекна стряскащо тракане. Всички ключалки се смъкнаха. На таблото започнаха да присвяткват три червени светлини. Разнесе се неприятна миризма на изгоряло.

— Ако бях на твое място — каза Биърд, — щях много да внимавам да не пипна нещо, което не трябва. Свръхпроводимите батерии на колата ти не работят нормално; пращат захранването си право към корпусната рамка. Не докосвай нищо метално. А, също така всичко, което йонизира въздуха, би действало като проводник. Един случаен пример: изстрел с йонен пистолет през прозореца. Човекът, който държи пистолета, ще бъде изпържен от изстрела. Виждал ли си някога човек, поразен от мълния? Казват, че очните ябълки завират и се пръсват, а езикът на жертвата се обгаря до черно.

Йонният пистолет се изхлузи от скованите в спазъм пръсти на Лушъс и изтрака на пода. Той трепна.

Робин Биърд се усмихна, чувайки слабия звук.

— Не се безпокой, в батериите няма още много енергия. До обяд трябва да са се изчерпали.

Той се завъртя на пета и тръгна отново към черния мерцедес.

Във виртуалното зрение на Лушъс засвети червена предупредителна светлина, уведомяваща го, че връзката му с унисферата е прекъсната. Той видя през прозореца как Биърд поставя ръка върху и-точката на мерцедеса. Не се изненада, когато вратата се отвори. След по-малко от тридесет секунди голямата лъскава кола плавно се плъзна върху изходната рампа на гаража и изчезна в чудната нощна красота на Илюмината.

В деня, когато звездните кораби трябваше да пристигнат в звездната система, където се намираше Портата на Ада, флотът засили наблюдението на Изгубените23. Уилсън седеше в белия си офис и преглеждаше постъпващата информация. Ана беше с него и действаше като офицер по комуникациите; Оскар заемаше мястото на старши помощник-офицер; Рафаел допълваше флотския контингент. Жюстин Бърнели бе тук от името на Сената и седеше възможно най-далече от Рафаел, а Патриша Кантил представляваше правителството, макар и президент Дой да поддържаше свръхзащитена връзка с тях; както и Найджъл Шелдън, който уж трябваше да поддържа връзка с останалите глави на Династиите — Уилсън не попита за това. Димитри Леополдович закъсня с няколко минути и седна до Патриша; пренебрегна хладното посрещане, което получи от флотските офицери.

Флотът започна да отваря дупки над Изгубените23. Бяха от същия тип, който използваха за комуникация със съпротивителните войски, които действаха срещу Първите и техните съоръжения. Този път ги отвориха на значително разстояние от планетата, на няколко милиона километра, надалеч от тежките орбитални защити на Първите. Във време-пространството се изплъзнаха сензори и сканираха за квантови изкривявания от червееви дупки. Засякоха общо осемстотин шейсет и четири червееви дупки, които свързваха Изгубените23 със звездната система на Портата на Ада.

— Мислех, че войските ни взривиха няколко планетарни портала — каза Патриша.

— Двадесет и седем засега — потвърди Рафаел. — На Първите им отнема средно по три дни да ги отворят наново и да сглобят механизма на новия портал.

— Какви са загубите ни?

— Имаме информация за сто и седемнадесет мъртви — каза гордо Уилсън. — Много по-добре е от предварително заложените загуби. Нанасяме им сериозни щети.

— Изстискваме част от ресурсите им — каза Димитри. — Не бих нарекъл това нанасяне на щети.

Рафаел го погледна леденостудено.

Час и половина преди предвиденото време на атаката седемстотин седемдесет и две червееви дупки на Първите се затвориха.

— Майко мила! — възкликна Оскар. Почти се изправи от стола си, сякаш искаше по този начин да се приближи до холограмния портал, който изпълваше с проекцията си половината стая. Лицето на Уилсън се озари от огромна усмивка.

— Твърде рано ли е да отваряме шампанското? — попита весело Рафаел и се ухили на Уилсън.

— Успяхме ли? — попита доволно Патриша.

— Не — каза твърдо Димитри. Изучаваше информацията на големия дисплей. — На всяка планета са останали активни точно по четири червееви дупки. Знаем, че Първите използват като базова единица четворката; значи е било умишлено. Продължават да поддържат комуникациите си с новите си колонии. Следователно те са затворили останалите червееви дупки, не ние.

— Не знаеш дали е така — каза Оскар.

— Ако атаката ни бе постигнала достатъчен успех, за да елиминира над седемстотин генератора на червееви дупки, щеше да унищожи и останалите по същото време. Това е организирано пренастройване, не резултат от удар на ракетите „Дювоа“.

На Уилсън му се искаше да каже на Димитри да си гледа работата. Надеждите му се бяха понесли нагоре с изчезването на червеевите дупки. Нуждаеше се силно от този прилив на самочувствие след шока, който бе понесъл, след като осъзна, че флотът е компрометиран. Само че казаното от специалиста от Санкт Петербург беше доста логично. „Да не застрелваме вестоносеца.“

— Кога ще знаем със сигурност? — попита президент Дой.

— Не след дълго — каза Уилсън привидно спокоен; беше учтива лъжа.

Пет часа по-късно всички червееви дупки се отвориха наново. През офиса премина всеобщ стон.

— Как тълкуваш това? — обърна се Жюстин към Димитри.

— Отбили са атаката — каза бледият мъж. Както никога той изглеждаше нервен и попиваше потта от челото си с носна кърпичка. — Вече казах, че ще използват всичко по силите си, за да защитят поста си.

— Наистина го каза — каза Рафаел.

— Сега какво? — попита президент Дой. Звучеше объркано.

— Трябва да разберем какво се е случило — каза Уилсън.

— Победиха ни — каза Патриша с глас, който едновременно беше гневен и уплашен. Махна невъздържано към дисплея. — Това поне е съвсем очевидно.

— Трябват ни техническите детайли — каза Уилсън. — Как са го направили? Това е важното, ако искаме да формулираме подходяща стратегия за контрирането им.

— Най-рано след пет дни ще имаме възможност да се свържем с корабите — каза Найджъл.

— Ако има оцелели кораби — каза Димитри.

— Хайде, млъквай вече — сопна му се разгорещено Рафаел.

Уилсън даде знак на колегата си да се успокои.

— Знам, че моментът е тежък — там са приятелите и колегите ни, — но трябва да сме реалисти.

— Не можем да си позволим пет дни — каза Димитри. — Мадам президент, наложително е да въоръжим останалите си звездни кораби с квантовите разрушители на проекта „Сиатъл“. Първите все още могат да започнат мигновена атака срещу нас. Вече нямат причина да я отлагат.

— Да — каза Дой. — Видях предишните ви препоръки. Адмирал Кайм?

— Мадам.

— Ще свикаме целия Военен кабинет посредством свръхсекретна връзка след тридесет минути. Моля, бъдете готов да представите плановете си за използване на квантовите разрушители „Сиатъл“ за защитата на Федерацията, както и всички останали алтернативи.

— Много добре, мадам президент.

— Ще разпространим ли новините за провала на удара ни срещу Портата на Ада пред медиите? — попита Жюстин.

— Не — каза веднага Патриша. — Не знаем какво е станало. Хората ще заподозрат най-лошото, а ние няма да имаме какво да им предложим, за да ги успокоим.

— Новинарските предавания очакват някакви коментари.

— По-скоро не. Ще кажем, че не сме сигурни в резултата и изчакваме завръщането на звездните кораби.

— Ще разберат, че нещо не е наред — каза Жюстин. — Ако ударът бе проработил, щяхме да го оповестим колкото се може по-шумно.

— Имаме пет дни, преди да ни се наложи да признаем, че нещо не е наред — каза Патриша. — Това е достатъчно, за да подготвя основите на предстоящите събития. Трябва да се справим идеално с това, ако искаме да предотвратим паниката.

Уилсън не можа да се насили да погледне към Оскар, когато всички освен Рафаел и Жюстин напуснаха офиса. Димитри бе твърдял, че Първите ще изработят защита срещу ракетите „Дювоа“, тъй като знаеха, че хората са способни на нещо подобно. „Ами ако са получили информация, конкретни детайли? Знаех, че сме компрометирани, а не направих нищо. От страх да не изляза глупак.“

— Искам и двамата да знаете — каза той на Рафаел и Жюстин. — Ще препоръчам да използваме квантовите разрушители, както предложи Димитри.

„И ще се моля да сме запазили поне частица достойнство въпреки разработката им.“

— Това малко лайненце — изсумтя Рафаел.

— Винаги е бил прав — каза Уилсън. — Само си върши работата. По дяволите, ако го бяхме послушали и бяхме екипирали звездните кораби с квантовите разрушители, за да атакуват Портата на Ада, сега можеше да не сме в тази ситуация.

— Не може да си играем на „ами ако“, не и при тези мащаби — каза Рафаел. — Трябва да се съсредоточим върху непосредствената заплаха.

— Нямаше да има непосредствена заплаха, ако бяхме използвали квантовите разрушители.

— Не знаем дали е така — каза Рафаел. — Не и със сигурност.

— Не технологията ни подведе, а липсата на воля. Твърде цивилизовани сме, за да натиснем бутона на геноцида.

— Радвам се, че е така — каза Жюстин. — Тази неохота да изличим което и да е създание, което може да ни създаде проблем, ни определя като вид. Ние не действаме като тях. Това трябва да е ценно само по себе си.

— Не и когато си мъртъв — сопна се гневно Уилсън. Знаеше, че е уплашен, и се опитваше да го прикрие, което само по себе си беше жалко. Само че провалът им да премахнат Портата на Ада го бе шокирал дълбоко; а последиците от това щяха да са дори по-сериозни. Димитри беше прав, вече трябваше да се замислят за немислимото.

— Смяташ ли, че Дой ще позволи употребата им? — попита Жюстин.

— Шелдън ще го направи — каза Рафаел. — Той е реалист. Знам, че и династията Халгарт ще го подкрепи, както и повечето от останалите. Никой не очакваше пълен провал на днешната атака. Все още не можем да го осъзнаем, но последиците ще станат ясни съвсем скоро, и то не само на нас. — Той поклати глава в неохотно съгласие. — Димитри и отборът му зубъри се оказаха прави. Нямахме достатъчно кураж; не пожелахме да осъзнаем срещу какво сме изправени, твърде плашещо е.

Уилсън беше на ръба да му каже за измяната на борда на „Втори шанс“, за съществуването на Звездния странник. Запазил бе обаче достатъчно от политическия си инстинкт, за да се сдържи. „Страхливец“, присмя се над себе си. Само че се нуждаеше от пълната подкрепа на Рафаел през следващите няколко дни; просто трябваше да работят заедно. Човешката раса не можеше да си позволи да допуснат нова грешка. Мисълта прати страховити тръпки по гръбнака му.

На Военния кабинет му отне петнадесет минути, за да гласува. Взеха единодушно решение да въоръжат всичките звездни кораби с квантови разрушители в готовност за нова атака на Първите.

Бележки

[1] Теория на Джеймс Лавлок, според която планетата е саморегулираща се единна система. — Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (10)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

8

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (10)