Първа магистрала беше основният инфраструктурен проект на Далечината, както и последният от такъв огромен мащаб. По времето, когато бе започнал строежът й, Армстронг Сити бил просто лагер от подвижни домове и сгради от готови компоненти, клекнали в гигантско кално езеро около новопостроения портал. Били обсъждани идеи порталът да бъде преместен точно до наскоро открития „Мария Селесте“, но Съветът на Федерацията бе настоял да бъде установено разделително разстояние също като на Междинна станция. Във всеки случай по време на онези ранни години още се надявали, че ще открият и други извънземни артефакти — равни и може би дори по-невероятни от разбилия се кораб. Порталът бе останал на мястото си над бреговете на Северно море, а Съветът изпратил две огромни, захранвани от ядрени батерии пътностроителни машини.

Бе им отнело двадесет и седем месеца, за да си пробият път на югоизток до екватора. Настилали широка ивица от ензимноподсилен бетон върху изравнения коридор, който прокарали през песъчливата стерилизирана от слънчевата бомба почва. Били построени мостове над седем големи реки, а в три широки речни долини магистралата била свързана с дълги, извити пътища от всяка страна.

Освен че водеше до звездния кораб по план Първа магистрала трябваше да бъде основен коридор за достъп към южното полукълбо. След като свиеше покрай планините Десо и влезеше в долината на „Мария Селесте“, от нея се отклоняваше нов път, който тръгваше на изток към брега на Дъбово море. Строителите възнамерявали тя да продължи на юг, докато не стигне до Дълбоко море. На този етап обаче, пътностроителните машини вече се нуждаели от сериозен ремонт, който не можел да бъде извършен на място. Неравният каменист терен и постоянният недостиг на резервни части оставили отпечатъка си върху огромните машини. След като оставили „Мария Селесте“ след себе си, те така и не стигнали до Дълбоко море. Черната пустиня се оказала твърде негостоприемна. Невероятната жега и постоянните пясъчни ветрове износили твърде много от амортизираните части. На повече от петстотин километра, преди да излязат от пустинята, екипът най-сетне се отказал и се върнал обратно на изградения вече път. Пътностроителните машини били обновени, доколкото било възможно в условията на току-що заченатата индустрия на Далечината. Прекарали следващите няколко години в изграждане на по-малки пътища през равнините Алдрин и Ирилските степи, където изниквали нови и нови ферми, преди най-сетне да се предадат. Вече нямало как да бъдат възстановени. Не били внесени нови машини.

Всеки път, който започва от столицата и продължава хиляди километри през планетата, докато не прекъсне внезапно по средата на пустинята, неизменно бива обгърнат от романтична аура. Хората карали по него просто защото бил там, особено по-младите поколения жители на Далечината, които тръгвали с колела и с месеци се прехвърляли от една общност в друга. Като всички пътища, прекосяващи девствени територии, този се превърнал в начална точка за първите заселници, които се оглеждали за място за фермите си. По него започнали да никнат села, особено по продължение на първите хиляда километра извън Армстронг Сити, където климатът бил подходящ за фермерство. Всяко малко селище еволюирало в кръстопът насред пустошта, докато екипите по възстановяване на планетата малко по малко разширявали обработваемата земя. Фермерите тръгнали на изток и на запад, пренасяйки растителните си култури върху песъчливата почва, която съзрявала под действието на бактериите. Барсумианците се отправили по Първа магистрала до екватора, където се обърнали на изток, за да се установят около северните брегове на Дъбово море и по-отдалечените райони на Великите Ирилски степи. Според някои земите им се прострели чак до най-западния бряг на океана Хонду.

Този велик проводник на човешкия поток помогнал за разпространението на нови растителни видове по издължената континентална ивица на опустошената планета много по-бързо, отколкото смогвали да работят екипите по възстановяване и техните пъргави цепелини. От космоса напредъкът на живота си личал като зелено петно, което се разраствало нетърпеливо от пътя и покривало голата земя с полета и гори. В крайна сметка планетата започнала да си възвръща зелената окраска, която липсвала, откакто лъчението на слънчевата бомба я наситило с радиация. Дори сред това избуяване границите на пътя още личали ясно като ярка смарагдова резка.

Освен тази първа ивица, с която нетърпеливото население на Армстронг Сити белязало планетата, пътешествениците разхвърляли собствените си семена по света. Някои го правели умишлено, като например сто и шестдесет километровата линия по екватора, оставена от древния отшелник Роб Лейси. Земният емигрант посветил тридесет години, за да засява ръчно гигантски генномодифицирани секвои от всяка страна на бетона, превръщайки пътя в огромна зелена алея. В печално известната долина Джидюл някой с повредено чувство за хумор бе препрограмирал незаконно агрироботите на проекта за възстановяване, така че да засяват копринени дъбове във формата на съвкупяваща се двойка с размери пет километра. Човек можеше да види цялата фигура, ако се издигнеше високо над долината. Друг пример бил блатото Дойл, известно из цялата Федерация заради изобилието от растителния вид котешки капан — пример за ранните творби на барсумианците. Растението било модифицирано от летящите капани на Венера, които били достатъчно големи, за да пленяват малки гризачи. Установил се нещо като ритуал — който пътувал по широките бетонни линии, носел със себе си семена от любимото си растение и ги пръскал произволно, допринасяйки към странния миш-маш от растителност. Този растителен хаос в момента беше сред най-добре изразените черти на планетата.

Стиг бе пътувал по Първа магистрала достатъчно пъти, за да е запознат с повечето разнообразни отсечки. Няколко часа, след като бяха напуснали сборния пункт, колите на Пазителите стигнаха до първия застроен район. В провинцията извън Армстронг Сити преобладаваха основно поля и обширни тревни площи, разделени на имоти, които бяха собственост на най-богатите хора на планетата. Отвъд тези имоти земята се надигаше в хълмовете Депвил, където се бяха установили овчарите и козарите. Чак след като Първа магистрала изоставеше хълмовете и прекосеше реката Клоуайн, сградите започваха да се скупчват близо до нея. От всяка страна на пътя имаше само по три-четири редици от къщи и бизнес сгради, но този градски участък продължаваше над осемдесет километра. По цялата му дължина изящни бетонни арки се извиваха високо над четирите ленти от древен ензимноподсилен бетон, огрени от светлини и търговски реклами. По края на пътя имаше още крещящи флуоресциращи знаци, които примамваха шофьорите да спрат и да си купят какво ли не — от фермерски запаси до мотелски стаи и зъболекарски услуги. На места фасадите на сградите на практика бяха долепени до напукания бетонен път. Микробуси и пикапи се движеха бавно по всички странични улици и разклонения. Видяха дори неколцина, които яздеха коне.

— Още една — каза Стиг и намали бронираната кола съвсем малко. Напред една кола бе изхвърчала от пътя и се бе забила в магазин за дрехи. Дългите черни линии по стената издаваха къде се е подпалила. Две полицейски коли бяха паркирали до нея. Предупредителните им светлини проблясваха в червено и кехлибарено. Голям товарен камион беше прикачен за колата и чакаше да я издърпа.

Стиг зави покрай полицейските коли, като държеше ръка близо до контролния панел с оръжията на бронираната кола. Макар и да бяха местни полицаи, той не им се доверяваше съвсем. Изгорялата отвътре кола беше смачкана отстрани. Точно такава следа щеше да остави удар с лендроувър „Крузър“.

— Той бърза — каза Брадли от предната редица с пътнически седалки. — Уплашихме го, доколкото нещо като него може да почувства страх.

Един от полицаите махаше ядосано на Стиг, докато той свистеше покрай магазина със сто и тридесет километра в час. Останалите коли на Пазителите го следваха плътно.

— Той блъскаше челно аварийни превозни средства, дори прегази ранени хора, докато се е измъкваше от града — каза му Стиг. — Изобщо няма да се замисли дали да пожали бавна кола на пътя си.

— Полицаите опитват ли се да направят нещо по въпроса? — Брадли попита Кийли.

— Много хора се оплакват — каза тя. — Пътната мрежа е пълна с тях. Но местните полицаи не искат да се замесват. Знаят, че всички крузъри са на Института.

— Добре — каза Брадли. — Щяха да ги избият до крак, ако се бяха опитали да ги спрат.

— Някакви новини от групата на Лидро? — попита Стиг. Лидро предвождаше екип от сапьори, които трябваше да взривят моста над река Таран на шестстотин километра на юг.

— Казва, че му трябват десет минути — докладва Кийли.

— Добре.

Стиг изви волана и отклони бронираната кола от бариерата над централна линия. След първоначалната радост от откритието, че Адам е намерил път до планетата, отново го обзе нервност. Просто никога не си бе представял, че самият Брадли Йохансон ще седи до него по време на преследването. Това беше кулминацията на плана, който този мъж бе започнал преди сто и тридесет години. Стиг не можеше да си представи как ще предвиди и организира следващите три дни. От главата му не излизаше мисълта, че всеки от предците му ще го наблюдава от небесата тази нощ. Това не беше отговорност, която можеше да понесе леко.

— Взел си правилното решение — каза меко Брадли.

— Сър?

— Когато си изпратил газовата бомба и си я взривил в града. Знам, че трябва да е било трудно решение.

— Имаше толкова много поражения — призна Стиг. — Повече, отколкото очаквах.

— Милиони са умрели на световете на Федерацията през последните седмици, както и още милиони по време на първото нашествие. Флотът е разработил оръжия, които са достатъчно мощни, за да наранят звезда. Само радиационната емисия от тях може да изличи биосферата на животоподдържаща планета на сто милиона километра. Унисферата гъмжи от слухове, че Найджъл Шелдън разполага с нещо по-мощно дори от това. Нещо, което е унищожило Портата на Ада, където най-добрите оръжия на флота се провалиха напълно. На фона на всичко това една газова бомба, предизвикала няколкостотин жертви, е нищо. Въпреки това с нея ти постигна толкова много.

— Не виждам какво. Минах през руините. Имаше толкова много хора, чиито животи бяха разбити. Бленуващи небеса, можех да подуша обгорената плът.

— Ти спря Звездния странник от другата страна на портала. Това беше повратен момент. Жизненоважен. Ако не се беше намесил, аз щях да умирам на планета на триста светлинни години оттук, той щеше да е още по-близо до звездния си кораб, а планетата нямаше да получи шанса да нанесе отмъщението си. Погледни цялостната картина, Стиг. Ако се съсредоточаваш върху индивидуалните действия, това само ще предизвика съмнения и тревоги у теб. Мислите ти трябва да бъдат направлявани от общата стратегия. Пазителите на себесъщността отново следват целите си и до голяма степен това е така благодарение на теб.

— Наистина ли го мислиш?

— Попитай парижкия екип или Ноктите на Котката, ако се съмняваш в мен. Ние бяхме тези, които почти се отказахме от надеждата, когато ти провали плановете му. Ти ни позволи да се приближим, Стиг, наистина можех да усетя отново цялата негова арогантност и злина, които пропиваха етера. Ако разполагахме с още няколко минути, можехме да ги убием на място. Дори така успяхме да го принудим да играе отново по нашите правила. Затова никога не позволявай на увереността ти да изчезне.

— Благодаря ви, сър. — Стиг се концентрира върху пътя, устните му се извиха в тънка усмивка. Древната бетонна повърхност тук беше напукана и износена, покрита с оплетена мрежа от черен катран, там, където роботите и работниците бяха запълнили дупките. Гумите на бронираните коли тупкаха глухо през неравностите, докато препускаха под ярките арки. Те бяха толкова нагъсто, че Първа магистрала се беше превърнала в психеделичен тунел.

— Адам се свърза с мен — докладва Кийли. — Иска да говори с вас, сър. Има сериозни смущения на сигнала, йоносферата е доста своенравна тази вечер.

— Дай ми да го чуя — каза Брадли.

Ниският интериор на бронираната кола беше пронизан от пращенето на сигнала.

— Брадли? — обади се Адам.

— Чувам те, Адам.

— Имам проблем.

— Колко е зле?

— Не може да е по-зле. Сигналът ти се разпада.

— Какъв е проблемът?

— Четири от сандъците са били саботирани. Освен това загубихме едно волво.

Нещо като малка електрическа експлозия жегна Стиг в основата на гръбнака. Неприятностите на Адам можеха да означават само едно. Стиг провери рефлексивно страничното огледало. Камионът, който превозваше големия райел, беше пет коли по-назад, а бронираната кола, в която бяха Ноктите на Котката и екипът от Париж, беше втора в колоната. Той започна да премисля кой от хората му може да ги удари най-лесно.

— Сигурен ли си? — попита Брадли. Сигналът пропищя силно. — Сигурен ли си? — повтори настоятелно Брадли.

— Напълно. Било е направено на въглеродната гъска… Само тогава е могло да стане.

— Има ли достатъчно останало оборудване, за да бъде завършен проектът за отмъщението?

— Да. Ако стигнем там. С Паула сме убедени, че… някой от хората от флота. Трябва да… така, няма друг… Всяка информация за тях от твоите хора… да разберем. Паула е сериозно болна… медицинският комплект трябва да свърши работа… не може да ми помогне много.

— Бленуващи небеса — прошепна тихо Брадли. — Никога не съм очаквал да стигне толкова близо до нас. Не и сега.

— Не можем да се върнем и да им помогнем — каза Брадли. — Нямаме време.

Стиг удари по волана.

— Адам иска информация — каза Брадли. — Ще му дадем колкото можем.

— Ами ако са повече от един? Ами ако и с нас има агент на Звездния странник?

— Това не е на добре — каза Олвен от задната част на бронираната кола. — Тези машини са добре защитени. Ще трябва да ги атакуваме директно с едрокалибрените оръжия. Освен това трябва да пробием и костюмите им.

— Ще трябва сами да се погрижат за себе си — каза Стиг. — Една престрелка на този етап ще унищожи и останалите ни коли.

— Да не прекаляваме с предположенията — каза Брадли. — Звездния странник трябва да е положил огромни усилия, за да инфилтрира един агент в редиците. Хората, които се присъединиха към нас на гарата в Нараби, на практика са събрани случайно. Невъзможно е Звездния странник да е инфилтрирал двама агенти сред нас.

— Мислиш, че са в екипа на Адам? — попита Стиг. — Той каза, че е било саботаж, който се е случил на въглеродната гъска.

— Ако Адам смята, че е така, трябва да му се доверим.

— Абсолютно.

Стиг дори не се замисли за това. Във виртуалното му зрение изскочи комуникационна икона. Алик Хоугън искаше да отвори общ канал. Той пусна обаждането.

— Всички чухме тази трансмисия — каза Алик. — Предполагам, че в момента обсъждате дали можете да ни имате доверие.

— Всъщност решихме да се доверим на Адам — каза Брадли. — Той смята, че агентът на Звездния странник е при него, не тук.

— Трябва да греши, по дяволите, става дума за адмирала и Паула Майо.

— Ексадмирала — каза с равен глас Брадли. — Флотът наистина се представи доста зле под негово командване. А и алтернативата е да е един от вас.

— По дяволите. Добре. Но Паула? Хайде де!

— Тя се опитва да ме спре от сто и тридесет години. Това я прави сериозен кандидат.

— Не го вярвам.

— Трябва да приемем фактите — каза Брадли. — Паула ги приема.

— Ами Ана? — попита Стиг.

— Съпругата на адмирала? — каза Мортън. — Ако е тя, той също трябва да е агент.

— Предполагам, че не е невъзможно — каза Брадли. Гласът му издаваше сериозна неохота.

— Но е доста невероятно — каза Алик.

— Ами Оскар? — попита Мортън.

— Може би аз ще помогна в този случай — каза Куатукс. — Госпожица Тайгър Панси присъстваше по време на разгорещения спор между капитан Монро и Дъдли Боуз.

— Какво отношение има това? — попита Алик.

— Боуз обвини Монро, че нарочно е позволил той и Емануеле Фербеке да продължат да изследват Наблюдателната кула, когато вече не е било безопасно. Това действие е довело до залавянето им от ПланинаНаЗората. Монро отхвърли обвинението. Доктор Боуз обаче беше много настоятелен.

— Знаем, че на „Втори шанс“ е имало агент на Звездния странник — побърза да каже Стиг. Опитваше се да направи връзка между парчетата от пъзела. „Не знам достатъчно за тях.“

— Има ли Дъдли изгода да отправя подобни обвинения? — попита Роб.

— Не — каза Алик. — И без това той е страшно непопулярен във флота след церемонията по завръщането. Това ще направи нещата още по-тежки за него. Във всеки случай той започна да твърди, че Оскар го е предал, чак след като си върна спомените.

— Ако вярваш на източника на тези спомени — каза Брадли.

— Ние бяхме с подвижния Боуз в продължение на седмици — каза Мортън. — Не знам колко струва мнението ми, но аз вярвам, че това беше истинско копие на спомените и самоличността на Дъдли Боуз.

— Но не знаеш това със сигурност.

— Ако не е копие на Боуз, тогава какво, по дяволите, е?

— Момчета, момчета — каза Котката. — Моля ви, миризмата на тестостерон стана твърде силна тук. Всичко това ми звучи като лекция по теория на вероятностите. Нямате никакви истински доказателства, за да посочите когото и да било. Ако самоличността на агента беше очевидна, досега щяхме да сме осъзнали кой е.

Въпреки че тонът й го подразни, Стиг трябваше да признае, че тя има право. В някакво кътче на съзнанието му имаше спомен за Котката, който го тревожеше, нещо, което беше чул във Федерацията. Престъпленията й бяха спечелили лоша слава навред. Беше ги извършила преди много време, достатъчно дълго, за да станат част от градските легенди. Тогава той си спомни. „Бленуващи небеса, и се предполага тя да е на наша страна? В най-смъртоносния костюм?“

— Адам ни помоли за помощ — каза той, решен да не позволява на репутацията й да го сплаши. — Ще направим всичко по силите си.

Смехът, с който тя му отговори, го накара да трепне.

— Горкият стар Адам — изкикоти се тя. — По-добре да си включа късовълновото радио. Бягай, Адам! Бягай в хълмовете и не поглеждай назад.

— Не го направи, нали? — Стиг притеснено попита Кийли.

— Не.

— Какво е вашето решение, госпожице Стюарт? — попита невъзмутимо Брадли.

— Еха, самият шеф. Много е просто. Адам поиска информация. Най-доброто, което можем да направим, е да му кажем, че подозираме Монро и Майо. Оттам насетне той трябва да реши как да използва информацията. Голям човек е.

— Много добре. Освен ако някой друг не разполага с полезна информация относно хората с Адам, ще предадем подозренията си.

Стиг се замоли някой да каже още нещо, да си спомни поне един допълнителен факт, но нищо не наруши тишината.

— Тогава ще му кажа — каза Брадли.

До средата на сутринта волвотата бяха стигнали края на фермерските земи. На тяхно място се появиха еднообразни местности с мокри поляни и жилави храсти, които отстъпваха малко по малко на екваториалните тревни полета. Тревата ангуила, пръсната от цепелините по най-южните части на равнините Алдрин, беше избуяла и потопила земята в изобилие от еднаква зеленина, която приличаше на притихнало море, напредващо бавно на север. Там нямаше селища, нито дървета и храсти, а и никой не беше виждал много животни.

Резервоарите им бяха наполовина празни, затова Адам искаше да ги напълнят догоре, преди да поемат по последната отсечка. Спряха в град на име Улфстейл, който се състоеше от около двадесет едноетажни сгради, събрани около Т-образно кръстовище. Имаше повече котки, отколкото хора, най-вече диви. Предвид местоположението му на самия край на настъпващите тревни площи, градът създаваше впечатление за морско курортно селище извън туристическия сезон. Пътят, който ги беше довел дотук от Армстронг Сити, беше стъблото на Т-образното кръстовище. Двата клона се отправяха на изток и запад, успоредно на планините Десо, които бяха скрити на стотици километри от другата страна на хоризонта.

Адам слезе от кабината на камиона и се протегна дълго. Не му харесваха звуците, които старото му тяло издаваше, след седемте часа, които му се бе наложило да прекара свит в седалката. Нямаше значение колко добре се пригаждаха възглавниците от модифицирана пластмаса, крайниците му бяха изтръпнали, а ставите го боляха заради дългото бездействие. Извън климатизираната кабина жегата беше ужасна. Той започна да се поти веднага и побърза да си сложи слънчевите очила.

От гаража излезе десетгодишно момиченце с джинси и мръсна шапка на „Манчестър Юнайтед“, за да напълни волвотата от единствената дизелова помпа.

— Възможно най-бързо, моля — каза й той и извади десетдоларова земна банкнота. Тя се усмихна широко, показвайки липсващия си зъб, и се обърна към маркуча.

Всички освен Паула бяха слезли от кабините. Пазителите поглеждаха недоверчиво към хората от флота. Адам въздъхна, но беше твърде уморен, за да си играе на дипломат точно сега.

— Трябва да купя някои неща — каза той на останалите и посочи към магазина срещу гаража. — Оскар, ти си с мен. Кийран, ти ще си в двойка със следователя. Останалите… — Той сви рамене. — Ще тръгнем веднага щом напълним резервоарите.

— От нещо определено ли имаш нужда? — попита Оскар, докато прекосяваха прашния път.

— Някои неща за следователя. Диагностичната система постоянно ми казва да използвам лекарства и биогенни вещества, които липсват в комплекта.

Оскар погледна към раздрънканата панелна сграда, към стария й покрив от слънчеви колектори и големите сърцевидни смарагдови листа за усвояване на влагата, които се поклащаха мързеливо от корнизите. Прозорците бяха покрити с мръсотия, а климатикът представляваше кутия без капак, пълна с ръждясал боклук.

— Сигурен ли си, че тук ще разполагат с тях?

— Това, с което със сигурност не разполагат, са саботирани запаси.

— Исусе, наистина те е обзела страшна параноя.

Оскар бутна единствената врата напред. Слабо осветената стая зад нея приличаше на нечия дневна стая. По пода от въглеродни дъски вместо мебелировка имаше протрити килими и високи метални секции. Половината от рафтовете бяха празни. Останалите бяха запълнени с обичайните стоки, без които не можеше нито една малка общност, най-вече домашни продукти и хранителни пакети, доставени от компании от Армстронг Сити. Цяла секция беше заета от прилична алкохолна колекция.

— Мога ли да ви помогна, момчета? — попита възрастна жена. Тя седеше на люлеещ се стол в края на магазина и плетеше под жълтата светлина на полисветлинен глобус, който висеше от покривните греди.

— Търся някои продукти за първа помощ — каза Адам.

— На третата секция след вратата има малко лепенки и аспирин — каза му тя. — Има още това-онова. Обаче проверете срока на годност. От доста време са в магазина.

— Благодаря. — Адам издърпа Оскар след себе си. — Чу отговора на Йохансон снощи.

Това, което каза, не беше въпрос.

— Да, както и половината свят, който следи по радиото преследването по Първа магистрала. Благодаря за което. Определено не подейства много добре на Розамунд, поне така ми се стори. Видях, че след това доста грижливо почисти пистолетите си. Знаеш, че няма да мине много време, преди някой от главорезите ти да реши, че каузата на Пазителите ще спечели най-много, ако гърлата ни бъдат прерязани.

— Те не са главорези, аз ги обучих.

— Както Грайва обучи нас ли?

Адам изсумтя пренебрежително и се разрови в секцията, която дръзко беше наречена „МЕДИЦИНСКИ ПРОВИЗИИ“. Магазинерката не се бе шегувала за липсата на разнообразие.

— Не се тревожи за моя екип, те са добре организирани и дисциплинирани.

— Както кажеш, Адам.

— Как ще обясниш тогава твърдението на Дъдли, че умишлено си му наредил да продължи да напредва в Наблюдателната кула, за да бъде изоставен?

Адам се изненада доста от неволния спазъм на гняв на лицето на Оскар при споменаването на Дъдли.

— Това малко говно!

Двамата погледнаха виновно към старата жена.

— Съжалявам, Дъдли просто успява да ме вбеси всеки път.

— Е? — подкани го Адам.

— Трябва да е бил агентът на Звездния странник. Този, който е хакнал комуникационните системи на „Втори шанс“.

— Така реших и аз.

— Наистина?

— Да.

— Да не би да ми вярваш?

— Знам, че не си ти. — Адам се ухили, когато видя изненадата на лицето на Оскар. Дебелата нееластична кожа на бузите му се набръчка.

— Така ли?

— Нека да кажем, че след дългото ни познанство съм склонен да се съмнявам в предателството ти.

Оскар завъртя очи.

— Ако си обучил хлапетата си по този начин, значи сме в много по-тежко положение, отколкото си мислех. Благодаря все пак.

— Няма нужда. Ако ти си невинен, заподозрените намаляват с един.

— Да. — Оскар почеса тила си. — Така остават трима.

— Двама от които са били на „Втори шанс“. А Майо преследва Пазителите още от създаването им.

— Не може да са Уилсън или Ана.

— Логиката или емоциите ти говорят в момента?

— Предполагам, че емоциите. Дявол да го вземе! Вече от години съм част от живота им. Те са мои приятели. Истински приятели. Ако е един от тях, тогава наистина са ме направили на глупак, без да усетя нищо.

— Казах ти и преди, ти се справяш изключително хладнокръвно с прикриването на едновремешната си дейност. Ако трябва да съм искрен, не съм очаквал да постигнеш такъв успех в новия си живот.

— Много ти благодаря. Моето престъпление обаче е в миналото. Агентът на Звездния странник е активен сега.

— Добре. Забелязал ли си каквото и да е, което да те навежда на мисълта, че някой от двамата може да не е съвсем искрен?

— Не знам. — Оскар вдигна тубичка със зъбен биогенен крем, предназначен за лечение на абсцеси, без да я поглежда.

— Какво? — каза настоятелно Адам. — Хайде. Все още се борим да спрем войната. И още по-важно — за да попречим да започне отново.

— Някой си беше играл с официалните записи в Пентагон-II, след като открих доказателство, че агент на Звездния странник е бил на борда на „Втори шанс“. Това ни попречи да изобличим извънземното. Само двамата с Уилсън знаехме за това.

— Сигурен ли си?

Оскар притвори очи.

— Не — каза той с болезнена въздишка. — Много хора знаеха, че се срещнахме насаме, което беше изключително необичайно, особено при положение че темата на разговора не беше официално записана. След това поканихме Майо на също толкова тайна конференция. Кълна се обаче, че офисът е по-добре защитен от харема на Шелдън.

— Май търсиш някакво оправдание. На мен ми звучи, сякаш всичко е ясно.

— Не може да е Уилсън. — Оскар звучеше дълбоко обезпокоен.

— Ами жена му?

— Ана? Няма начин. Никой не работи по-усилено от нея, за да отблъснем и двете нашествия на Първите. Тя беше връзката между тактическия персонал и флотското командване. Ако тя е агентът, щеше да ни закопае в земята още преди много време.

— Само че Звездния странник е искал Федерацията да устои, за да може да отвърне на ПланинаНаЗората. Според Брадли той ни възприема като двама стари боксьори, които се налагат с всичка сила, докато и двамата не се проснат мъртви на ринга.

— За Бога. Наистина не знам.

— Тогава ми кажи какво мислиш за Майо.

— Определено е заподозряна. — За първи път Оскар звучеше уверено. — А и какво точно й има на нея? Колко е зле?

— Твърди, че тялото й реагира на решението й да не ме арестува. Ако си го представиш като невротоксичен шок, няма да си много далеч от истината.

— Исусе. Странна жена. Този проклет Кошер!

— Състоянието й работи в нейна полза. Ако наистина преживява подобна реакция, можем да заключим, че самоличността й не е контролирана.

Оскар остави тубичката обратно на секцията.

— Хайде де. Все едно не може да се преструва.

— Диагностичната система потвърждава шока й. Тя е зле, Оскар. Не съм съвсем сигурен… — Той погледна към жалкия подбор от лекарства и поклати тъжно глава.

— Или пък може да е взела нещо, за да предизвика ефекта.

— Май ти спомена нещо за параноя?

— Признай си — каза Оскар. — Нямаш никаква представа кой от тях може да е.

— Още не. Опасявам се, че трябва да събудя Паула, за да ми помогне. Това е нейната специалност. Бих казал единствената й специалност. Нуждаем се от нея… ако тя не е агентът.

Той взе набързо няколко пакета от рафта: слаби успокоителни и биогенични лекарства, проектирани за действие срещу вирусни инфекции. Може би щяха да помогнат. „Най-вероятно няма.“

— В състоянието, в което се намира? — каза Оскар, докато се връщаха при магазинерката. — Никакъв шанс. Тя едва разсъждава.

— Наясно съм с това. В случай че състоянието й е неподправено.

— Какво ще направиш? — попита Оскар със студено чувство за хумор. — Ще се наръгаш сам? Ако болестта й е истинска, значи това е единственият лек.

— Толкова ли ще е долно, ако го направя?

— Хей, хайде стига, не се шегувай така.

— След като Пазителите спечелят, къде ще отида? Какво ще правя? Вече няма кой да ме приюти. Поне не и някой, от когото бих приел помощ.

— Не може да говориш сериозно.

— Не, не говоря сериозно. — Не му харесваше обаче фактът, че наистина се бе замислил за това. „Това е вкусът на истинското отчаяние.“

— Добре! Ще го разнищим. Аз и ти — старият екип. По дяволите, има само три възможности. Колко трудно може да е?

Адам мисли много върху това, докато безкрайният следобед се точеше. След Улфстейл оставиха тесния път след себе си и поеха право на юг от Т-образното кръстовище на града по продължение на каменист фермерски път, който изчезваше няколко километра по-натам под набезите на тревата Ангуила. Когато стигнаха периферията на степите, тревата бързо започна да става по-висока и по-дебела, което още повече го наведе на мисълта за зелено море. Ангуила беше силно модифициран вид бермудска трева от Земята. Стръковете й бяха дебели като жито и се струпваха толкова нагъсто, че така и не увисваха надолу, а само се поклащаха в бавни вълни, когато ветровете духаха по повърхността на степите. Никое друго растение не можеше да заеме каквато и да е екологична ниша при наличието на този всепроникващ слой от корени. Екипите по съживяването я бяха модифицирали, така че да избуява в преобладаващите жеги и влага на района. Успехът й беше надминал всичките им очаквания. Подобните й на пера връхчета се пресягаха чак до прозорците на волвото. Кийран, който шофираше отново, трябваше да използва радара на камиона, за да вижда формата на земята под вълните от трева. Някога преди десетилетия тук бе имало път. По времето, по което Улфстейл бил построен върху кръстопът, който свързвал планините Десо с обитаемите северни земи. Сега пътят беше напълно задушен под тревата Ангуила и изчезващата му повърхност отдавна беше покрита от слоя корени. Пазителите все още използваха маршрута. Макмиксън и Маккрац най-много от всички. Яздеха или шофираха по него, когато се спускаха от планините, за да търгуват с нормалното население на Далечината и да транспортират обратно незаконните оръжейни технологии, които Адам и предшествениците му бяха внасяли през портала на ЗП. Бяха поставили хармонизирани трисиликонови маркери по продължение на скрития път — прави еднометрови колове, които бяха невидими сред тревата, но грееха като маяци, ако бъдеха осветени с правилно кодиран радарен импулс. Ясно забележимите светещи точки, които изникваха на екрана, както и прецизната навигационна система, позволяваха на волвотата да се движат с почти сто километра в час — скорост, която беше невъзможна през тревните поля, ако шофьорът не беше уверен в наличието на здрава повърхност под коренната покривка. Адам го оприличи на надбягване по ръба на бездна. Бог да им беше на помощ, ако кривнеха от точната линия, която навигационните програми бяха очертали. Щеше да е по-доволен, ако контролът на камионите беше превключен към шофьорските системи, но програмите им щяха да вземат предвид ужасното състояние на пътя и да запълзят напред като охлюви. Освен това Пазителите изпитваха извратено удоволствие от това да показват куража си. Всеки от тях твърдеше, че многократно е карал и преди по маршрута. Адам не вярваше и на дума от приказките им.

Той лекуваше Паула, докато колите цепеха тревата пред тях. Тя беше в ужасно състояние, дрехите и завивките й бяха мокри от потта, предизвикана от треската. Идваше в съзнание и отново го губеше. Когато беше на себе си, изпитваше огромна болка. Успокоителните и биогенните лекарства, които й даде, сякаш подобриха кръвното й налягане, а и пулсът й се беше поуспокоил, но все така си оставаше тревожно висок.

— Няма начин да се преструва — промърмори Адам, докато прибираше диагностичната система обратно в чантата й.

Паула потръпна под одеялото. Дишането й беше немощно, клепачите й трептяха бързо в неспокоен сън, тя хлипаше, сякаш нещо ужасно щеше да я настигне всеки миг. Мисълта, че може би сънуваше него, никак не му помагаше да успокои тревогата си. „Да, но това не е вина, не съм виновен аз.“

В приятния климатизиран въздух на кабината единственото им занимание се изразяваше в това да следят преследването по Първа магистрала. Само четвърт час, след като се откъснаха от Първа магистрала предната нощ, бяха загубили връзка с малката пътна мрежа. Тъй като Далечината не разполагаше със сателити, хората в провинцията поддържаха връзка единствено чрез радиото, а неговият обсег беше ограничен. Старомодните аналогови апарати за предавания с къси вълни, които носеха със себе си, излъчваха достатъчно надалеч, за да стигнат до Йохансон, но, както бе установил миналата нощ, сигналът им беше пресеклив. Не поиска новини веднага. Ако пратеше сигнал, това щеше да разкрие позицията им на Звездния странник. Молбата за информация от последната нощ беше пресметнат риск. Вместо да се свързват директно, следяха събитията, като слушаха предаванията от стопанство към стопанство и се опитваха да решат кое от казаното е преувеличение и кое е чиста измислица.

Преследването се бе превърнало в спортна атракция. Хората се подреждаха по продължение на Първа магистрала, за да наблюдават двата свистящи по пътя конвоя. Първо имаше няколко спонтанни опита да бъдат спрени превозните средства на Звездния странник. Млади хора хвърляха коктейли Молотов. Някои стреляха с ловджийски пушки по крузърите. Всички опити бяха напълно неуспешни. Войниците на Института отвръщаха с невероятна огнева мощ и изравняваха със земята цели местности със сгради, докато преминаваха покрай тях. След първите няколко опита новините за реакцията на войниците се разпространиха по магистралата и никой вече не се опитваше да се намеси. Хората наблюдаваха гигантския камион на Звездния странник иззад затъмнени стъкла или стени, на безопасно разстояние от пътя.

Преследвачите, предвождани от Брадли Йохансон, получаваха окуражителни възгласи от неколцина смелчаци, които се осмеляваха да излязат, за да зърнат мъжа, който през целия им живот бе съществувал повече като мит, отколкото като истински човек.

Клюките по магистралата позволяваха на всички във волвото да следят събитията. Като начало, разстоянието между Брадли и Звездния странник се задържаше сравнително непроменено — малко над петстотин и шейсет километра. И двете групи пътуваха с възможно най-високата скорост, която Първа магистрала позволяваше. По-малките коли на Пазителите имаха известно преимущество и скъсяваха дистанцията с почти шестнадесет километра на час. Това, което щеше да промени ситуацията, бяха мостовете. В кабината се разнасяха радостни възгласи всеки път, когато чуеха, че още един мост е бил свален.

До зори вече беше потвърдено — Пазителите бяха взривили всичките пет основни моста, които носеха магистралата над големите реки. Адам не се изненада особено, когато хората, събрали се около останките от моста Таран, най-северният от всички, започнаха да докладват, че конвоят на Звездния странник разполага със способи за подводно движение. Гигантският камион и ескортът му от крузъри бяха слезли от магистралата и бяха преминали през реката. Не се бяха справили лесно. Наложило им се бе да пътуват няколко километра по труднопроходими пътеки, докато намерят подходящо място, откъдето да стигнат до водата. Когато най-сетне бяха стигнали, там от засада ги бе ударил екип на Пазителите. Според задъханите описания, които се процедиха през равнините Алдрин, престрелката била яростна. Тази история се повтаряше при всеки срутен мост. Пазителите така и не бяха успели да унищожат огромния камион, но при всеки сблъсък крузърите понасяха тежки поражения.

Адам започна да обръща сериозно внимание на закъснението на конвоя. В един момент, точно след като напуснаха Улфстейл, Брадли се намираше само на сто и десет минути зад Звездния странник. Тогава Институтът най-сетне започна да отвръща на ударите. Бяха забелязани няколко групи от по три или четири крузъра, пътуващи на север. Брадли и Стиг знаеха за тях, но нямаше какво да направят, за да избегнат сблъсъците. Просто нямаше алтернативен път. Беше техен ред да попаднат под изстрелите.

В кабината на волвото разбраха дори за мястото на първия сблъсък — малък град до магистралата, който се наричаше Филаделфия ФА. Беше им изключително тежко да чакат, за да чуят някой друг противоречив коментар по разваления телефон на радиоизлъчванията. Докато слушаха пращящия сигнал, плътни сиви облаци се намърдаха под ослепителното сапфирено небе и провесиха под себе си було от дъждец. Водата направи тревата Ангуила хлъзгава и опасна. Дори ентусиазираните Пазители трябваше да намалят скоростта, тъй като колелата на волвото започнаха да се плъзгат по стъблата, които смачкваха под себе си. Чак час и половина след сблъсъка при Филаделфия разбраха със сигурност, че конвоят от бронирани коли и джиповете „Мазда“, заедно с придружаващите ги превозни средства, продължава да преследва Звездния странник. Според преценката на Адам бяха загубили около четиридесет минути. Поради някаква сантиментална причина беше радостен, че камионът с Куатукс все още пътуваше заедно с групата на Брадли.

— Утре след Анкулан ще наваксат отново — каза убедено Розамунд.

При реката Анкулан беше организирана най-голямата засада на Пазителите. Ако Звездния странник запазеше скоростта си, трябваше да стигнат дотам утре на обяд. Адам се надяваше тя да е права. Получаваха сведения за нови крузъри на Института, отправящи се по пътя далеч на юг от екватора. Подкрепления. Вече нищо не беше тайна. Новите войници знаеха, че при всяка река има отряди на Пазителите, чакащи в засада. Щяха да влязат в сблъсък с тях, преди Звездния странник да пристигне, за да изличат заплахата. На Брадли и Стиг също щеше да им се наложи да преминат през поне още два патрула от крузъри, преди да стигнат до Анкулан.

Адам само се надяваше, че подготовката за Последния щурм е останала незабелязана. Надалеч в източната провинция на планините Десо клановете събираха всеки останал войн в армия, която щеше да се спусне върху Звездния странник, Института и звездния кораб. Близо до дълбоко скритите крепости на Пазителите не живееха никакви цивилни, нямаше отдалечени ферми или скитащи търсачи на ресурси, които можеха възбудено да заговорят по радиото за придвижващата се армия.

Пазителите, които бе срещнал по време на краткия им престой при сборен пункт четири, бяха говорили почти без дъх за барсумианците. Те уж пътували от своите земи от другата страна на Дъбово море, за да помогнат по време на Последния щурм. Заедно щели да унищожат Звездния странник още преди той да стигне до звездния си кораб.

Макар и никога да не го каза на глас, Адам се надяваше да не се стигне до тази последна битка. Самият Институт сигурно разполагаше с мощни оръжия, с които да защити долината си. Щяха да загинат много хора. Сега, когато се намираше на самата Далечина и виждаше какво се случва, увереността му бе потънала рязко в земята. Планетата беше твърде назадничава. Винаги бе смятал, че пратките са приемани от добре организирани бойни единици. Всъщност клановете бяха съвсем малко по-напреднали от партизанските банди на Земята отпреди времето на Федерацията, които бяха воювали с потисническите правителства от планинските си лагери. Клановете, грубо казано, се оказаха сериозно разочарование.

Основната му надежда беше да стигнат навреме, за да доставят компонентите. Ако отмъщението на планетата сработеше и те успееха да разрушат „Мария Селесте“, преди Звездния странник да стигне до кораба, щяха да се успокоят. На Брадли нямаше да му се наложи да даде начало на Последния щурм. Шелдън бе обещал да прати звезден кораб. Той щеше да разполага с оръжия, с които да унищожи извънземното от орбита. Един чист и прецизен енергиен изстрел можеше веднъж завинаги да ги отърве от този проблем.

Затова Адам Елвин, проваленият социалистически активист, си замълча, докато волвото продължаваше през безкрайните тревни площи, и се молеше най-големият капиталист, произлязъл от човешкия род, да удържи на думата си. Щеше да се засмее шумно на чудовищната ирония, но знаеше, че след това ще му се наложи да се обяснява надълго и нашироко.

— Напред има нещо — извика Розамунд.

Адам отклони вниманието си от мислите си и погледна към дисплея на радара. На километър пред тях имаше много широка и плитка река. Радарът показваше, че на отсрещния й бяг има ездач. Предвид съотношението между размерите на коня и ездача, Адам реши, че човекът трябва да е дете.

— Това трябва да е някой от екипа на Саманта — каза Кийран. — Обзалагам се, че е Джъдсън Маккрац.

— Защо мислиш така? — попита Адам.

— Познавам го. Те ще искат да потвърдят, че наистина сме ние, а Джъдсън познава този път по-добре от всеки.

— Добро разсъждение. — Адам потърка слепоочията си. Пътуването беше дълго, а той не бе спал от… вероятно от полета на въглеродната гъска. Беше сигурен, че е дремнал в продължение на час, докато летяха. — Въпреки това… вдигнете силовите полета.

Реката беше по-широка, отколкото Адам предполагаше, съдейки по информацията от радара. Тревата я скриваше чак докато не стигнаха на няколкостотин метра от брега. Спуснаха се по малкия склон и той най-накрая видя, че всъщност е широка почти четиристотин метра. Подсвирна тихо. Дори при дълбочина, която не надминаваше половин метър, това си беше много вода. Нежната U-образна форма на коритото й даваше да се разбере, че надолу от планините се спускат много по-дълбоки води. На картата му реката се простираше чак до веригата Десо, където я захранваха дузина притоци, извиващи се като червеи през подпланинските хълмове.

— Колите ще преминат една по една — нареди той. — Аюб, остани тук и бъди готов да ни прикриваш.

— Да, сър.

Розамунд започна бавно да прекарва волвото по каменистото легло на реката. Окачването снижи колелата под шасито и те се запридвижваха напред. Камионът постоянно се накланяше настрани и кабината не спираше да се тресе. Дори в условията на ниска гравитация на Далечината Адам трябваше да се закопчае здраво.

Ездачът, който стоеше до тъмносивия кон, не беше дете, а мъж, облечен с ореховокафяво палто от непромокаема тъкан и широкопола шапка, която го предпазваше от ръмежа като силово поле. Когато приближиха брега, Адам зяпна изумен. Пазителите, които познаваше, не спираха да говорят с гордост за конете си от породата Карл Велики. Сега виждаше защо. Създанието беше огромно и страховито. Той огледа късия му рог, увенчан с метал, и се зарече никога да не се приближава на по-малко от двадесет метра до звяра. Волвото излезе с поклащане от реката.

— Наистина е Джъдсън — каза Кийран с широка усмивка. Скочи от кабината, за да поздрави стария си колега. Двамата се прегърнаха топло и Кийран го отведе до камиона. Адам слезе долу. Забеляза, че конят има и бивни. Вероятно не беше тревопасен.

— Господин Елвин — каза Джъдсън. — Добре дошли. Чувал съм името ви много пъти. Онези, които се връщат от Федерацията, говорят хубави неща за вас.

— Благодаря ти. — Адам махна на другия камион да премине. — Носим остатъка от оборудването, което ви трябва.

— Отново в последния момент, а? — Джъдсън прегърна Кийран през рамо и го разтърси приятелски.

— Пристигнахме — каза Кийран. — Не се оплаквай.

— Аз ли? — Той се засмя дълбоко и мощно. — Сериозно, трябва да успеете да стигнете при Саманта преди падането на нощта. Тя ви чака в долината Рийтстоун с още превоз, за да отнесете компонентите до останалите станции. А след това! Щастливци сте, че познавам най-дълбоките пещери в района. — Той бръкна в джоба на палтото си и издърпа система. — Ще ги уведомя, че сте тук.

Системата на Адам долови песен по късовълновата честота, която им бяха казали да използват. Подозираше, че не много хора биха я разпознали, без е-кономът им да се разтърси в някоя библиотека от файлове. Някой имаше странно чувство за хумор. Мелодията на „Хей, Джуд“ се понесе по безкрайните степи.

Няколко минути по-късно системата му улови салса хита „Морган“, който изчезваше и се появяваше под влияние на йоносферата над тях. Спомни си, че като млад бе танцувал под звуците на песента.

— Това е потвърдителният сигнал — каза Джъдсън.

— А ако не бяхме ние? — попита Адам.

Джъдсън му се ухили широко.

— „Милост за Дявола“^[1].

Срещата им с Джъдсън повдигна духа на всички. След шока, който саботираните компоненти бяха предизвикали, имаха нужда да знаят, че не са сами. Това усещане беше подсилвано от степите час подир час.

Волвотата поеха отново по погребания път и оставиха Джъдсън зад себе си. Въпреки размерите и мощта на жребеца, той не можеше да поддържа постоянното темпо на камионите. Тъмните облаци започнаха да се разпръскват в късния следобед и позволиха на огромни слънчеви лъчи да се заиграят по опърпаните им краища, като търсещи прожектори върху тревните площи. Когато лъчите бавно застанаха хоризонтално на земята, отегчителният пейзаж най-сетне се промени. Напред предпланинските хълмове на Десо се извисяваха над лъщящите стъбла на тревата Ангуила.

Час по-късно вече шофираха по хълмовете. Тревата най-сетне бе останала зад тях. Не вирееше по склоновете, където въздухът изстиваше бързо. Обикновената трева се завърна, заедно с дървета и храсти. Пътят им отново стана ясен — две линии от камъни, които се извиваха по възвишенията и следваха контурите, изрязани в стените на долината. Не след дълго вече бяха на нивото на първите истински планини. От всяка страна остри скалисти върхове, покрити със сняг, стърчаха в ясното като лед сапфирено небе и със залязването на слънцето хвърляха огромни сенки в долините.

На два пъти Адам видя ездачи на бойни коне високо над пътя. Наблюдаваха ги, докато камионите им пълзяха към долината Рийтстоун. В планината приемането на радиотрансмисии започна да се осъществява трудно. Последното, което бяха чули за Първа магистрала, беше, че екип на Пазителите, чакащ в засада, се сражаваше с патрул от крузъри при моста Кантриян. Разбраха за това няколко часа, преди Звездния странник да стигне дотам. След няколко поредни сблъсъка с части на Института Брадли бе изостанал отново от Звездния странник и вече беше на почти четири часа зад него.

Здрачът ги отведе в поредната висока долина, където алпийската трева все още се опитваше да наложи присъствието си. Дърветата и храстите растяха само на групички отстрани на бързотечащия поток, който дълбаеше дъното на долината. Кийран караше вместо Розамунд. Когато отново започнаха да се изкачват, той включи светлините. Дълги лъчи от синкава светлина очертаха скалния ръб, който им служеше за път. Тук нямаше камъни. Почвата беше твърд пясък, омесен с жилава къса трева и рядък мъх. Скалните срутвания бяха изчистени от машини преди десетилетия, но като се изключи това, пътят, изглежда, беше естествен. Адам се зачуди дали е оформен от местния еквивалент на планински кози хилядолетия преди слънчевата бомба. Беше твърде удобен, за да е възникнал в резултат на геологически процеси. Освен това беше малко разтревожен колко се стеснява на места. Размерът му се изменяше постоянно. Нямаше мантинели, а склонът долу беше почти отвесен. За щастие с избледняването на светлината ставаше все по-трудно да различи дъното на долината. Над тях започнаха да се появяват звезди.

Адам отиде да провери отново Паула. Климатикът на кабината издухваше топъл въздух през отворите си и компенсираше хладните температури в тези височини. Тя изстена, когато той плъзна вратата настрани, и инстинктивно се извърна от светлината на розовия здрач, която нахлуваше през предното стъкло.

— Как си? — попита той.

От гнездото от одеяла го погледна лице на скелет.

Адам подуши въздуха и положи усилия да не се смръщи от отвращение. Паула бе повръщала. Лепкава кафява течност бе зацапала одеялата. Стори му се, че по тях има и петна от кръв.

— Ето. — Той й подаде шише вода. — Трябва да пиеш повече.

Тя само погледна бутилката и се разтрепери силно.

— Не мога.

— Обезводняваш се, това само влошава нещата. — Той свали тъмночервения си пуловер. — Дай ми най-горното одеяло и облечи това.

Тя не каза нищо, но пусна одеялото. Той го събра в полиетиленова торба и настрои климатика да издухва чист въздух за кратък период от време, за да може лошата миризма да се разкара от малкото помещение. На Паула й отне доста време да сложи пуловера. Когато се опита да й помогне, тя избута ръцете му, решена да го направи сама. Той не предложи помощта си отново. Щом гордостта още не я беше напуснала, значи имаше надежда да опази личността си.

— Останали са малко успокоителни — каза той, когато тя се облегна назад на леглото си, напълно изтощена.

— Не. — Тя кимна към бутилката, която той държеше. — Ще се опитам да пия.

— Трябва ти повече от това.

— Ще се опитам да запомня.

— При Пазителите ще има лекар.

— Благодаря, ще се огранича с диагностичната система. Имам й повече доверие отколкото на всеки доктор на тази планета.

— Това е предразсъдък.

— Това е животът ми.

— Виж, и двамата знаем…

— Имаме компания — изтананика Розамунд. — Напред има камиони, идват към нас.

Адам погледна продължително към Паула. — Ще говорим за това по-късно.

— Трудно ми е да те избягвам.

Той се върна в кабината и погледна към дисплея на радара.

— Какво отчиташ?

Кийран посочи към предното стъкло. Няколко светлинки се придвижваха по планината пред тях, очертани ясно в дълбоките сенки.

— Пробвай да се свържеш с тях — каза Адам на Розамунд. Не беше особено разтревожен. Ако от Института бяха успели да ги проследят по някакво чудо, нямаше да са толкова показни.

— Получавам отговор — каза Розамунд. — Саманта е, казва, че трябва да започнат веднага работа с оборудването.

Караха още километър, преди да открият широк участък върху скалния ръб, на който можеха да паркират всички. Превозните средства на Саманта се появиха с рев десет минути по-късно. Сапфиреното небе най-сетне бе почерняло и звездите вече грееха с яркост, каквато Адам рядко бе виждал на който и да било свят във Федерацията. Седем средно големи камиона и пет стари джипа „Воксхол“ паркираха около волвотата. Всички бяха с твърдо, примитивно на вид окачване. Двигателите им гърмяха във въздуха, а ауспусите им изхвърляха черен дим. От тях слязоха двадесет Пазители и огледаха любопитно новите волвота.

Саманта бе по-млада, отколкото Адам очакваше. Със сигурност нямаше тридесет години. На главата й имаше огромен облак от червена коса, хваната на буйна опашка, спускаща се по широкия й гръб. Лицето й беше почти изцяло покрито с лунички. Тя му се усмихна, когато се срещнаха в светлината на синкавите фарове пред волвотата.

Адам извади кристала с марсианската информация и й го подаде с театрален жест.

— Адам Елвин. — Тя стисна ръката му. — Радвам се да се запознаем. Чувала съм името ти много пъти от хората, които се завръщат тук.

Каза го така, че прозвуча почти като обвинение.

— Благодаря. Очаквахме да стигнем до вас след още известно време.

— Да, знам. Промяна в плановете. Следите ли събитията по Първа магистрала?

— Да.

— Звездния странник напредва по-бързо, отколкото очаквахме. Наистина трябва да подготвим последните манипулаторни станции за работа. Реших, че ще стане по-бързо, ако натоварим екипировката в колите на моите хора сега, а те се пръснат оттук.

— Разбира се, това е твоя територия. Ние сме само куриери.

— Справихте се чудесно с това.

Отново му се стори, че чува упрек.

— Има ли нещо нередно?

— Съжалявам, приятел. — Тя стисна здраво ръката му. — Не се обиждай, но аз съм майката на Ленъкс. Освен това бях добра приятелка с Казимир. Много добра приятелка.

Адам не разбра какво има предвид, когато спомена този Ленъкс.

— О, не знаех. Съжалявам. Казимир беше добър човек, един от най-добрите.

Розамунд се прокашля дискретно зад него.

— Брус беше бащата на Ленъкс.

Адам погледна към Розамунд и след това към Саманта, напълно объркан.

— За Бога. Ъъъ — знаеш ли, че и той е мъртъв?

— От много време, приятел. Само тялото му е продължило да крачи някъде там. — Тя отново стисна здраво ръката му. — След като това свърши, ако имаш време, бих искала да чуя тази история. Ще бъде хубаво да я разбера от първоизточника.

— Разбира се.

— Сега трябва веднага да се залавяме с работа, и то бързо. Колко части донесохте?

— Горе-долу всичко, което планирахме. Има по двадесет и пет тона във всеки камион. Някои от компонентите бяха повредени по пътя, но не много.

— Да, чух, че сте имали проблеми. — Саманта погледна към хората от флота. — Как са нещата в това отношение?

— Под контрол.

Саманта мисли известно време по въпроса.

— Ти си най-висшестоящият ни човек във Федерацията. Брадли Йохансон ти има доверие, така че аз също ще ти се доверя. Но не искам никакви изненади, приятел. Тук имаме едно много лесно решение на проблема с агентите на Звездния странник.

— Разбрано. Няма да има изненади.

Саманта извади портативна система, която беше достатъчно стара, за да е от първите, донесени на Далечината.

— Ще ми трябва описание на инвентара, колко тонове само! Бленуващи небеса, звучи, сякаш разполагаме с повече от достатъчно. Благодаря отново. Тази планета може би все пак ще получи възмездието си. Трябва да е било голямо пътешествие дотук.

— Не липсваха интересни моменти.

— Да се надяваме, че няма да е напразно. Точно сега времето наистина ни притиска сериозно. Можем ли да започнем да разтоварваме?

— Разбира се.

Той нареди на Розамунд и Джеймъс да отворят ремаркетата, докато подаваше на Саманта свободна портативна система и й показваше как да я използва. Тя подсвирна доволно, когато изпробва адаптивното гласово разпознаване, и започна да преглежда инвентарния списък. Минута по-късно вече даваше инструкции на висок глас на хората си. Малко по-късно Пазители и товарни роботи започнаха усилено да разтоварват сандъците.

— Колко точно зле сме с времето? — попита Адам. Започваше да се чувства излишен. Стоеше с хората от флота, докато Джеймъс и останалите се усмихваха и поздравяваха приятелите, които не бяха виждали от години.

Саманта засмука долната си устна и снижи глас.

— Екипите ми трябва да се справят. Шофьорите ще дадат газ и ще плъзнат по планините като прилепи, бягащи от Ада, всяка от станциите ще получи полагащия й се товар до утре. Веригата Зугенхим се намира най-далече. Трябва да стигнат до нея до утре по обяд. Ще успеят да монтират оборудването, но аз сама ще се заема с това. Ще започнем отмъщението на планетата вдругиден, без значение колко от станциите са готови. Нямаме избор, приятел.

Адам направи няколко бързи сметки наум.

— Това ще е сериозна надпревара с времето.

Изчисли, че Звездния странник ще стигне до Института някъде по обяд.

— Определено — каза тя. — Но не в това е истинският проблем.

— Къде е?

— Един от екипите ни за наблюдение е сериозно изостанал от графика. Веднага щом чухме, че Звездния странник е преминал през портала, се опитахме да им кажем да тръгват. Бяха устроили лагера си в долините Налосил, но там се спусна тежък климатичен фронт. Не можахме да се свържем с тях чак до днес рано сутринта, проклетите къси вълни не стават за нищо. Ако всичко се развива идеално при тях, ще им отнеме три дни, за да стигнат до Трона на Афродита.

— Каква е задачата на наблюдателния екип? — попита Уилсън.

— Трябва да сме наясно с топологията на климатичното развитие — каза Саманта. — Нужна ни е ясна представа за сутрешните буреносни фронтове веднага щом се покажат иззад връх Херкулан. Тогава трябва да видим какъв ефект постигат манипулаторите ни, за да насочим както трябва проклетото нещо. На контролиращата група ще й е достатъчно трудно и без да работи с вързани очи.

— Няма ли сателитна картина? — попита Ана.

— Тук няма сателити — каза Уилсън. — Спомням си, че говорих с директора на Института преди време. Получих личен доклад за инфраструктурата.

Той се усмихна студено.

Саманта го погледна любопитно.

— Точно така. Затова ни трябва някой на Трона на Афродита. Оттам може да се види всичко чак до източния край на планините Десо. Освен това е идеална позиция за предаване на съобщения, няма да се налага да използваме скапаните къси вълни.

— Но те няма да стигнат там навреме — каза Адам. Изчисленията не бяха никак трудни.

— Довери ми се, даваме им толкова зор, колкото ни позволява радиото. Не че можем да кажем кой знае какво, без да привлечем внимание. Ако е възможно да се направи, ще успеят.

— Няма ли друг път дотам? — попита Уилсън — Например по въздух? Трябва да има някакви летателни апарати на Далечината.

— Тронът на Афродита е над атмосферата. Във всеки случай, никой не лети със самолети около Голямата Триада, не и при наличие на ветровете, които ги връхлитат от океана.

— Мислех, че туристите прелитат над нея — каза Оскар.

— О, да — каза Саманта. — Богатите идиоти се опитват да уловят ветровете, за да се плъзгат върху тях. Щастливците стигат от другата страна. Не и на върха.

— Правилната парабола може да те отведе дотам — каза замислено Уилсън.

— А ти знаеш ли как да го направиш? — попита пренебрежително Саманта.

Уилсън се наведе със заплашителна усмивка, за да й затвори устата. Адам веднага разбра колко нечестен двубой е това: младата Саманта, която раздаваше весело заповедите си на екипа от борци за свобода, срещу адмирала, бивш боен пилот, командвал „Втори шанс“, а след това поел флота.

— Аз съм единственият човек, който някога е летял на Марс — каза й той с равен глас. — Спуснах се със самолет от две хиляди километра от орбита и се приземих на предварително избраното място с размери на тенис корт. Ами ти?

— Дявол да го вземе! Трябва да се майтапиш с мен, приятел.

— Уилсън. — Оскар го дърпаше за ръката. — Хайде бе, човек, това е било преди триста години. А и онзи самолет е имал ракетни двигатели, които са ти помагали да го направляваш, тези плъзгачи не разполагат с нищо подобно.

— Тези умения не могат да бъдат забравени или изтрити — каза Уилсън. — Освен това туристическите компании тук трябва да разполагат с качествени импланти със запаметени умения.

— Ами да — каза слисано Саманта. — Но да се приземиш на връх Херкулан? Сериозно ли говориш?

— Да, наистина ли го мислиш? — попита Адам.

Веднага щом Уилсън го предложи, Адам бе започнал да предвижда последиците и възможностите. Дори да имаше и най-малкия шанс да успее, трябваше да се опитат да го направят. Преследването по Първа магистрала не се развиваше добре, а супербурята нямаше да се случи, ако контролиращата група не разполагаше с цялата нужна информация. След всичко, през което бяха преминали, и жертвите, които бяха понесли, за да донесат информацията от Марс, не можеше да приеме мисълта, че планът им нямаше да получи шанса си.

— Ще ти трябва много електронно оборудване — каза Саманта. — Трябва ни панорамна гледка с висока разделителна способност и чисти комуникационни канали. Тук не разполагам с такава техника.

Уилсън почука по древната й система.

— Електрониката, която носим с нас, е много по-добра от всичко, което сте виждали досега, без да искам да ви обидя.

— Всяко нещо по реда си — каза Адам. — Можем ли да стигнем навреме до плъзгачите, които използват туристите, за да се качим там, преди Звездния странник да стигне до Института?

Саманта си пое дъх.

— Ще е трудно, приятел. Ще, трябва да закрепите хиперплъзгача в Каньона на Наблюдателя утре вечер, за да хванеш сутрешната буря. Туристическите компании ги държат в Стоунуейв^[2], той се намира във влажната западна страна на равнините Алдрин. Ще трябва здраво да побързате, за да стигнете там навреме, най-късно утре следобед.

Адам издърпа картата от решетката на виртуалното си зрение и проследи северния край на планините Десо на запад, докато не откри града. Беше права, пътят беше дълъг, намираше се много по-далеч от Улфстейл.

— Възможно ли е да се справим? — попита той.

— Да, може би. Има пътека между предпланинските хълмове и равнините. Ако използвате нея, няма да ви се наложи да карате през тъпата трева Ангуила. Ще ви отведе около Херкулан от северната страна на връх Зевс. Стоунуейв е право на север оттам.

Адам се съсредоточи отново към камионите.

— Ще откачим ремаркетата от кабините. Така ще можем да се движим много по-бързо.

— Ще ви се наложи, приятел. Повярвай ми, като ти казвам, че няма да искаш бурята да те завари от която и да е страна на Херкулан утре сутрин, след като дойде откъм океана. Ако искате да оживеете, камо ли да летите, трябва да стигнете завета на Зевс преди изгрев-слънце.

— Благодаря.

Тя се вторачи в Уилсън.

— Наистина ли си готов да го направиш?

— Ние наистина сме готови да го направим — каза Оскар.

— Какво? — Уилсън го погледна изненадано.

— Чу го — каза Ана. — Всички знаем как да летим. Това е поне едно предимство пред всички останали туристи, които са достатъчно луди да се пробват. А и ако сме тримата, ще има по-голям шанс някой да оцелее и да се удари във върха на планината.

— Имаш предвид да се плъзне нежно и да спре елегантно — каза Оскар.

— Знам какво казах.

Уилсън я прегърна.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. — Тя погали нежно бузата му. — Още ми дължиш меден месец.

— Това пътуване не е ли достатъчно добро?

Тя го целуна с блестящи от щастие очи.

— Още не.

— Бленуващи небеса — каза Саманта. — Не се съмнявам, че можете да се справите, но… саботажът. Не мога да рискувам.

— Да, можеш — каза Уилсън. — Ако приемем най-лошото — че саботьорът е единственият, който стигне до върха, и не предаде информацията, от която се нуждаете, как точно това ще утежни ситуацията?

Саманта го погледна отчаяно. Погледът й се плъзна към Адам. Беше очевидно, че не иска тя да вземе решението.

— Добре — каза неохотно накрая. — Предполагам, че няма кой знае колко за губене.

Уилсън кимна отсечено, без да изпуска инициативата.

— Ще ни трябват точните изисквания, които имате към наблюдателния екип, както и комуникационните спецификации, за да можем да модифицираме екипировката си. Розамунд и останалите знаят ли пътя до Стоунуейв?

— Не се съмнявам. Туристическите компании използват маршрута отстрани на хълмовете, за да проследяват хиперплъзгачите си, така че той е доста добре очертан.

Адам настигна Оскар, докато останалите откачваха ремаркетата от кабините на волвотата. Почти всички сандъци бяха разтоварени. Камионът, който трябваше да стигне до веригата Зугенхим, вече бе тръгнал. Саманта щеше да вземе един от джиповете и да го последва, след като тя и още един Пазител на име Валънтайн приключеха с инструктирането на Уилсън и Джеймъс относно техническите подробности по наблюдението. Щяха да прекарат пътуването си до Стоунуейв заети с модифицирането на системите си, за да уеднаквят функциите им с тези на екипировката, носена от първоначалния наблюдателен екип.

— Радвам се, че пожела да го направиш — каза Адам.

— Нямаше да позволя на Уилсън да отиде и да… — Очите на Оскар се свиха подозрително. — Защо?

— Защото ще позволя само на теб да полетиш.

— Какво? — Оскар инстинктивно се присви и се огледа дали някой не ги наблюдава. — За какво говориш? — попита той ниско.

— Да не мислиш, че Уилсън и Ана изведнъж вече не са заподозрени, след като предложиха да летят до върха?

— Ами… — Оскар потърка челото си. — О, за Бога.

— Предположи, че единият от тях е предател и двамата стигат до върха. Целият проект за възмездието на планетата зависи от това наблюдение. — Адам плесна енергично с длани. — Прецакаха ни. Бам, свърши се. Звездния странник се връща при „Мария Селесте“ и си тръгва.

— Кога ще им кажеш?

— След като стигнем до Стоунуейв и подготвим хиперплъзгачите. Това е другото предимство на цялата работа — пътуването ще ни държи надалеч от манипулаторните станции, които Саманта строи. Не искам и те да пострадат от странни инциденти. След като намерят работещи хиперплъзгачи и се подготвят да летят, ще им кажа, че са наказани да останат. Екипът ми от Пазители ще ме подкрепи.

— Адам, моля те, не съм толкова добър пилот. По дяволите, единственото ми летене през последните десет години беше това на въглеродната гъска.

— Запаметените умения ще ти помогнат. Ще се справиш, Оскар, ти винаги се справяш.

На Първа магистрала бяха паркирани четири крузъра. Йонни снаряди разрязваха небето над тях и се забиваха в сгради, от които войниците на Института обстрелваха приближаващата се линия от коли на Пазителите. Картечницата с куршуми, качена върху капака на крузъра, който блокираше близката лента, започна да стреля по кабината на големия осемнадесетколесен камион „Локо“, който препускаше към нея със сто километра в час. От кабината на камиона отвърна изстрел на хиперпушка, който удари челно крузъра и мина право през силовото му поле. Колата се взриви в силна експлозия и скършеното й шаси се издигна в огнено кълбо над земята.

— Полетяхме — чу се веселият глас на Котката по главния канал.

Бронираното й тяло скочи от кабината на камиона, обградено от кехлибарено силово поле. Тя се удари в ензимноподсиления бетон и отскочи, забивайки се в стената на зоомагазин, който се намираше отстрани на улицата. Обрамчваше я проблясващо в алено сияние. Стената се пръсна, а покривът хлътна опасно.

Горящите останки на крузъра се приземиха на покрива му и се разпаднаха от силата на удара. Секунда по-късно камионът ги удари челно. Задницата му се изви и удари останалата част от блокадата.

На двеста метра зад мощния удар Стиг, който беше зад волана на една от бронираните коли, трепна при сблъсъка. Камионът продължи бясно напред. Още два смачкани крузъра полетяха след удара с него, силовите им полета пламнаха в критични алени цветове. По Първа магистрала се запремятаха парчета метал под огромната огнена топка, която изпълваше празното сапфирено небе. Тайгър Панси изпищя в ухото на Стиг. Беше като стържене на нокът, увеличено през усилвателя на рок банда.

— Господи! — възкликна възбудено тя. — Нали няма да…?

Той не вдигна крак от натиснатия докрай педал за газта, докато пламтящите шасита на камиона бавно се разгъваха като швейцарско ножче по двете ленти, които водеха на юг. Сградите отстрани на пътя бяха опасно близо до тях и изпълваха тесния отвор на страничния прозорец с размазано петно от красиви цветове. Пред тях шаситата на камиона бавно спираха, оставяйки съвсем малка празнина, която продължаваше да се свива. Ръцете на Стиг стискаха волана като стоманени щипци. Нямаше да натисне спирачките. По ензимноподсиления бетон се разгоряха пламъци, след като резервоарът на четвъртия крузър се пръсна и блъвна огнена вълна от гориво.

— Бленуващи небеса! — каза задъхано Брадли, вкопчил ръце в седалката на първата редица. Нагоре с рев се издигна грамаден огнен лист, който покри и двете ленти. Техният камион изсвистя през процепа, а попътната им струя засмука част от пламъците след тях. Високо във въздуха огън и пушек се вихреха като микроциклони.

— Класно — шумно изрази одобрението си Тайгър Панси.

Пътят пред тях беше чист. Стиг ги върна отново във външната лента. Джиповете „Мазда“ и останалите бронирани коли го последваха през процепа, запазвайки петдесетте метра дистанция. След това преминаха последните три камиона „Локо“.

— Кат? — обади се Стиг. — Кат, добре ли си?

Брадли се бе притиснал към тесния отвор на прозореца, взирайки се в пътя зад тях.

— Не виждам никого. Още има много пламъци.

— Кат? — попита Мортън. Като никога, звучеше загрижен.

— Момчета. На вас ви пука за мен. Колко мило.

Стиг видя в образа от задната камера как бронираното тяло на Котката излиза от разрушения магазин за храна. Една от маздите наби здраво спирачки, гумите й оставиха черни следи по ензимноподсиления бетон. Предната врата се отвори и Котката се покатери вътре, сякаш се мяташе на лифт.

— Някой от лошите оцеля ли? — попита Алик.

— Следя трафика в местната мрежа — каза Кийли. — Жителите още не са видели никого, но те още не смеят да се покажат.

— Кажи им да не се приближават до оцелели войници — каза Брадли.

— Да, сър.

— Ето това беше забавно — каза Котката. — Колко остава до следващата блокада?

— Половин час — измърмори с раздразнение Олвен.

Като всички останали, и тя беше нетърпелива да се включи в битката, когато най-сетне настигнеха Звездния странник — събитие, което никога нямаше да се осъществи, ако патрулите на Института ги забавяха постоянно, както скоро осъзнаха Брадли и Стиг. Брадли бе взел решение да възприемат тази тактика на челни сблъсъци. Само превъзходните брони на членовете на парижкия екип и Ноктите на Котката можеха да се справят с такава задача, заради което Пазителите малко или много им завиждаха.

Още един от големите камиони „Локо“, които бяха конфискували от гаража, премина с рев покрай бронираната кола на Стиг. Шофираше го Джим Нуан. Той им помаха, докато маневрираше към челната позиция в колоната.

Стимулантите, които Стиг бе взел, за да остане нащрек през втория ден на шофиране без почивка, не му позволяваха да отпусне ръцете си върху волана. Поддържаха съзнанието му фокусирано върху задачата, а невроните му стреляха с прецизността на процесор. Можеше да прави едно и също цяла седмица под въздействие на наркотиците. Не му трябваше сън, но за съзнанието ставаше все по-трудно да се измъкне от затворения мисловен цикъл, в който влагаше толкова внимание.

— Има ли някой друг между нас и Анкулан? — попита той.

— Никой не е споменавал нищо — каза Кийли. — Още не мога да получа информация от моста. Пътната информационна мрежа свършва на сто и шейсет километра преди него, от тази страна на реката. Дори резервните системи не могат да проникнат отвъд тази линия. Никой не получава радиосигнали и от юг. Все още получавам рутинни сигнали от Рок Дий по късовълновата честота, но това е всичко.

— Добре.

Ако поддържаха сегашната си скорост и в случай че нямаше нови сблъсъци с Института, щяха да стигнат до моста Анкулан след два часа и половина. Според най-оптимистичните им прогнози Звездния странник бе стигнал там преди час. Не бяха особено сигурни. Комуникациите се бяха влошили драстично, когато конвоят на Звездния странник премина през онази граница на сто и шейсет километра от моста. Пазителите дълго обсъждаха какво ли са направили от Института, за да унищожат мрежата в пътя.

Стиг отчаяно искаше да получи новини. Анкулан беше мястото, където клановете бяха организирали най-сериозния си опит да спрат Звездния странник на Първа магистрала. Ако това не го забавеше, тогава цялото преследване щеше да е напразно, а на тях им оставаше да разчитат на проекта за отмъщение на планетата и на Последния щурм. Разбира се, нямаше да си позволи да критикува Брадли Йохансон. Трябваше да признае обаче, че като за план, мислен в продължение на сто и тридесет години, времевият му разчет изглеждаше изключително скапан. Освен това бомбардировката на ЗП бе превърнала преследването в нещо лично. Той искаше лично да убие Звездния странник. Все още можеше да отпусне съзнанието си достатъчно от хватката на стимулантите, за да проследи тази мисъл.

Брадли се наведе и погледна съсредоточено в късовълновия предавател.

— Това звучи като Саманта.

Очите на Стиг не изпускаха пътя. Беше изолирал имплантите си от всякакви комуникационни предавания, за да може да се съсредоточи по-добре. Пред тях камионът на Джим Нуан изхвърляше шумно огромно количество горивни изпарения. Ясното синьо на небето искреше на хоризонта.

— Какво казва?

— Те са при манипулаторната станция. Предполагам, това означава, че Адам е стигнал до тях с оборудването.

— Добър човек е Адам, не може да го спре никакъв предател.

— Почакай… — По устните му пробяга усмивка. — Не спира да повтаря, че е готова да сърфира върху следващата вълна. — Той превключи късовълновата система в режим на предаване. — Съобщението получено. Приятен ден на плажа.

Отговорът му се повтори автоматично десет пъти.

Олвен сложи ръце на гърба на седалката на Брадли и отпусна глава върху дланите си, усмихвайки се доволно.

— Утре! Бленуващи небеса, не мога да повярвам. Ще се случи утре!

— Не и ако аз го настигна първи — изсумтя Стиг.

Олвен и Брадли се спогледаха.

— Е, Брадли, как се чувстваш сега? — попита Тайгър Панси. Не обърна внимание на Олвен, която се смръщи неодобрително. — Чакаш това да се случи от много време.

— Не съм сигурен, че чувствам каквото и да било — каза Брадли. — Просто се концентрирам върху събитията, които се случват около нас. Знам, че аз съм отговорен за тях, но не мисля, че някога съм се опитвал да си ги представя. Това си е страшна работа, да наблюдаваш лавина, която се свлича с трясък по склона на планината, и да знаеш, че ти си хвърлил първото камъче.

— Това е лавина, която ще погребе шибания Звезден странник — каза Олвен. — Ще се погрижим за това.

— Благодаря, мила. Именно клановете ми дадоха толкова много сила през десетилетията. Нямате представа какво е да си заобиколен от презрение и омраза и все пак някой да вярва в теб.

— Федерацията ще ни е длъжница, а?

— Те винаги са били наши длъжници, просто никога не са го осъзнавали. А ти, мила Олвен, знаеш ли вече какво ще правиш, когато това приключи?

— Не. Не съм се и замисляла. Все още ми е трудно да приема, че това се случва. Винаги съм очаквала, че следващото поколение ще помогне за отмъщението на планетата, или по-следващото. Не и моето.

— Е, след два дни всички ще трябва да седнем и да помислим какво ще се случи с нас. Клановете трябва да се променят. Кой знае в какво.

— Ако съм жива след два дни, ще съм на най-голямото празненство, което Далечината някога е виждала.

— Добре казано, мила. Ще изчакаме махмурлукът да отмине, преди да вземаме важни решения.

Видяха пушека на няколко километра пред тях. Тънки ивици сиви изпарения се носеха към неясното екваториално небе. Беше от онзи пушек, който се вдигаше от пепелище.

Хавил не беше голям град. Продължаваше няколко километра по пътя, преди да отстъпи територията си на портокалови насаждения. Конвоят на Звездния странник бе започнал огнена буря в единия му край и я бе пренесъл по цялата му дължина. Постройките от въглеродни панели бяха превърнати в купчини сгурия, проснали се върху бетонните си основи. Черни хоризонтални белези от лазери и мазери се виждаха по всяка оцеляла бетонна стена, минаваха през всяка изкормена сграда. Сред останките се виждаха отчаяни и безцелно скитащи хора. Невярващите им погледи проследяваха конвоя на Пазителите. В един огромен открит двор бяха наредени трупове, загърнати с платнища.

— Ударили са всеки възел — докладва Кийли. — Мрежата не е имала бронирано покритие или каквато и да било друга защита.

— Не мисля, че са били чак толкова точни — каза Брадли, когато стигнаха края на Хавил. Дърветата на границата на града още горяха. — Умишлено са унищожавали всичко, за да не можем да се възползваме от всякакви дългообсегни комуникации по пътя.

— Мислиш ли, че са го направили във всеки град? — попита Олвен.

— Без съмнение.

Вече нищо друго не се движеше по Първа магистрала. На юг от гигантската алея от секвои на Роб Лейси земята се надигаше постоянно, за да бъде похлупена от ниски хълмове, чиито долини се сключваха в нежни извивки. Брадли си спомни как бе пътувал по новоизградената Първа магистрала, когато този пейзаж представляваше само пустош. Днес, почти два века по-късно, нежните склонове бяха покрити с богата смарагдова растителност от жилава трева и дребни зелени дървета. Обедното слънце превърна короната на сапфиреното небе в бяла пелена, ярка като пламък и болезнена за очите. Видимостта беше идеална. Ако погледнеше над рамото на Стиг през дебелото стъкло на бронираната кола, можеше да види как калносивата ивица от ензимноподсилен бетон се извива напред през криволичещите долини в продължение на километри. Там нямаше къде да се скрие патрул от крузъри. Стиг и останалите шофьори натиснаха здраво газта.

След Хавил минаха през още четири малки града, които Звездния странник бе сринал със земята. Последен беше Зийфийлд, най-южното селище по продължение на Първа магистрала. Очевидно новините се бяха разнесли бързо на юг. Последните три града бяха пусти. Не видяха покрусени жертви, нито трупове сред тлеещите руини. Където и да бяха избягали жителите, не се показваха. Кийли не успя да се свърже с никого по местните канали.

Насред плавните извивки на платото фиброоптичният кабел, който свързваше Института с Армстронг Сити, поддържаше поредица от възли, които осигуряваха комуникационни услуги за всеки на пътя. Бяха разположени на пет километра един от друг и бяха защитени от стихиите под широки метър куполи, които стърчаха от земята до пътя като бетонни гъби. Всяка от тях беше поразена с мазери. Плътният карбон се бе превърнал в светлосива каша, оградена от опърлена трева.

— Тук беше първата ми мисия срещу Звездния странник — каза Стиг, когато Първа магистрала започна да се спуска в една от по-дълбоките равнини към края на платото. — Винаги срязвахме кабела тук. Беше лесно.

— Сега те използват този метод срещу нас — каза Брадли. — Въпреки това ударите срещу всеки възел говорят за дълбока несигурност от тяхна страна. Няколко срязвания щяха да са достатъчни.

— Защо си е направил труда? — попита Олвен. — Той знае, че използваме къси вълни. Не може да блокира основните ни комуникации.

— В някои отношения неспособността му да разсъждава оригинално е поразителна — каза Брадли. — Тъй като разрушаването на пътната мрежа ни пречеше преди, той продължава да сее унищожение по същия начин.

— Това звучи повече като програма на някоя система, отколкото като съзнателно същество.

— В някои отношения неврологичните му функции са удивително сходни с тези на процесор. Тактиките, които използва, са предопределени от принципа на опита и грешката или научени от други, по-интуитивни източници от собственото му съзнание. В подобна бързоразвиваща се ситуация като това преследване той изпитва трудности. Няма време да пресее възможностите и да избери тези, които са най-ефективни.

— Искаш да кажеш, че взема идеите си от хора?

— Да, много често. Макар че колкото повече време са под контрола му, толкова повече закърняват способностите им да мислят по оригинален и изобретателен начин.

— Не се учудвам, че иска да се отърве от нас. Няма как да се състезава срещу хората.

— Не и по нашите правила на играта. Въпреки това ни доведе до ръба на унищожението. Не го подценявай.

— Да, сър.

Брадли се трогна от решителността в гласа й. След толкова много години дори той беше малко притеснен от безрезервното уважение, което клановете таяха към него. Почти му се струваше, че властите във Федерацията са прави, когато го набеждаваха за водач на култ.

Първа магистрала започна дългото си спускане от платото. Пътят се движеше над по-стръмните клисури, след което се изви по поредица от резки завои и най-сетне ги изведе върху знойното поле. Именно тук първата истинска дъждовна гора се опитваше да пусне корените си. Спускаше се от връх СвОмир в северозападния край на планините Десо до южната брегова ивица на Дъбово море. Тревата бе пристигнала първа, разпръсната под формата на семена от цепелините, възстановявайки почвата, преди дърветата и лозите да бъдат засадени в рамките на петдесетгодишен период. Сърцевината на дъждовната гора вече избуяваше и се разширяваше без повече помощ от страна на хората.

Брадли виждаше долината Анкулан отдалече — дълбока бразда, която се простираше от западния до източния край на полето и свършваше на границата на Дъбово море. Растителността й беше видимо по-тъмна от тучните нефритени цветове на дъждовната гора — маслиненозелена, сякаш дерето беше обвито в постоянна сянка. Реката беше захранвана от дузина притоци, които започваха от веригата Десо и придаваха пищна мощ на течението й. Водата се врязваше дълбоко в повърхността и оформяше дере, широко над двеста метра и дълбоко до тридесет на места. Склоновете му бяха почти отвесни. Гъсти храсти изпълваха дъното на дерето от всяка страна на реката. Полуоголените им топки от корени се бореха за хватка върху лепкавата кал. Водни тикви бяха завладели плитчините. Плодовете им с цвят на сяра се поклащаха върху водата. Варираха от пъпки, не по-големи от портокали, до напълно развити глобуси с размерите на футболни топки и с мека, сбръчкана повърхност. Венците им от тънки черни пипала се извиваха в течението около тях като змиорки. Така близо до планините водите на Анкулан носеха толкова много седименти, че цветът й напомняше на разредено с мляко кафе.

Като се имаше предвид колко трудно беше да се пренесат стоманени греди на Далечината, най-ефективният от гледна точка на цената метод за преодоляване на подобна пропаст беше да се използва цяла бетонна арка, която да поддържа пътя. Заради това лентите бяха само две вместо обичайните четири.

Сапьорският екип на Пазителите се бе справил добре със срутването на пътя. От арката бяха оцелели само строшени бивни от бетон, които се извиваха над двата бряга на реката. Централният стометров участък на пътя го нямаше, а останките от него представляваха струпване от потопени камъни, около които подскачаше побеснял вихър разпенена вода.

Алик и Мортън застанаха в края на прекъснатия път и използваха активните си сензори, за да сканират дебелата стена, която дъждовната гора бе издигнала от другата страна на реката. Сред растителността не се виждаха скрити врагове.

— Изглежда чисто — докладва Алик.

Стиг и останалите стояха до самия ръб на клисурата и гледаха към буйната вода на двадесет метра по-надолу. На бетонните развалини се бяха закачили тела, три от които носеха тъмните брони на войници на Института, а две — камуфлажни дрехи. Всички имаха ужасни рани. Няколко храста до реката бяха задържали един от бойните коне от породата Карл Велики, чийто труп започваше да се подува. Стиг сканира горната част на реката и откри още тела, спрени от калта и растителността.

— Съвсем ясно е накъде са тръгнали — каза Брадли. Върхът на клисурата граничеше с открита площ, където тревисти пълзящи растения и храсти оформяха преходна зона между дъждовната гора и бездната. Влажната почва там беше разорана от конвоя на Звездния странник.

— Командир Хоугън, Мортън, може ли хората ви да претърсят тази част, моля? — каза Брадли. — Трябва да открием къде са прекосили реката.

— Разбира се — каза Алик. Двамата с Мортън слязоха от моста.

Ноктите на Котката и екипът от Париж се затичаха по пътя, а бронираните коли и джиповете ги последваха. Движиха се по ръба на клисурата още два километра. На някои места скалните стени се издигаха на цели четиридесет метра. Под тях, разпилени по продължение на реката, мъртви тела лежаха в калта, а водата ги заливаше от всички страни. След първите тридесет всички спряха да броят.

Конвоят на Звездния странник беше прекосил течението на реката на около два километра от моста. Склоновете тук бяха по-ниски и от двете страни и пътят се намираше само на десет метра от реката. Бяха използвали експлозиви, за да разкъсат основата на снижението и да сринат остатъка от стената, създавайки наклонена купчина скали, по която превозните средства можеха да слязат — груба на вид рампа, отразена като в огледало от другата страна на Анкулан.

Три съсипани крузъра се виждаха по средата на реката, където водата буйстваше върху тях. Още два бяха изгорели на северната рампа. Един беше ударен от кинетични снаряди и йонна стрелба от другата страна, след което някакво по-тежко превозно средство го бе изтикало встрани от пътя. Виждаха се големи участъци от растителност, които бяха обгорени и тлееха. Двадесет мъртви бойни коня лежаха насред мокрите храсти. Ездачите на някои от тях висяха пристегнати за седлата. По границата на дъждовната гора имаше още трупове.

Брадли огледа бойното поле и склони глава от мъка.

— Бленуващи небеса, нека това свърши бързо.

— Един от тях помръдва! — извика Мортън. — Моля, прикривайте ме.

Той се отправи надолу по грубоватия склон, ботушите му се хлъзгаха по калните шисти. Роб и Котката го последваха по-бавно.

— Командир, можете ли да отидете до другата страна, моля ви — каза Брадли. — Искам да сме сигурни, че не ни чакат изненади.

— Разбрано — каза Алик.

Парижкият екип тръгна надолу по рампата.

— Стиг, ние ще отидем при тях, веднага щом дадат сигнал, че е чисто.

— Да, сър. — Стиг огледа буйната река. — Хм, джиповете ни ще се справят с това течение. Не съм сигурен обаче дали някои от камионите ще успеят да преминат през толкова силна река. Може би трябва да монтираме вдигачки.

— Не. Трябва да продължим да се движим. Всяка кола, която не може да премине, ще остане тук.

— Брадли — извика Мортън. — От твоите хора е. Не спира да пита за теб.

Брадли слезе по една от следите от гуми, останали върху рампата, понеже реши, че почвата и шистите там ще са по-солидни. Въпреки това се подхлъзна няколко пъти. Стиг го последва, от рамото му висеше най-големият им медицински комплект.

Ноктите на Котката стояха сред храстите на дъното на известно разстояние от рампата. Наблизо беше паднал един от бойните коне. Тялото му се бе влачило няколко метра през храсталака, преди най-сетне да спре. Точно зад него, в калната следа от скършена растителност, лежеше ездачът му. Беше паднал в яма, която бавно се пълнеше с вода. Шалът му носеше смарагдово-медните цветове на клана Макфостър, макар че гордите краски се различаваха трудно под кръвта, която платът беше попил. Старият скелет със силово поле, който човекът носеше върху тъмните си дрехи, бе прогорен на няколко места. Без съмнение най-тежката от раните му беше разрез по продължение на торса, покрит със съсирена кръв и кал.

Брадли присви очи, когато видя дебелата червеникава кожа на мъжа, под която беше заровена паяжина от поразени кръвоносни съдове.

— Харви? Харви, това ти ли си?

— Бленуващи небеса, наистина си ти — изхриптя немощно съсипаният глас на Харви. — Казаха, че си тук. Не им повярвах. Съжалявам. Знаех в сърцето си, че няма да ни оставиш сами срещу това чудовище.

Брадли падна на колене в кървавите локви до стария войн.

— Какво правиш тук? Ти не трябваше да участваш в повече сражения.

— Една последна битка, Брадли. Това е всичко. Толкова се уморих да обучавам хлапетата, да ги пращам в битка, докато аз чакам на сигурно. Винаги ми е била нужна една последна битка заради мен самия. Благодаря на бленуващите небеса, това си беше славно сражение. Предците ни щяха да са горди с нас днес.

— Аз се гордея с теб, Харви, винаги съм се гордял. Сега се облегни назад, Стиг носи медицински комплект, той ще те стабилизира.

— Брадли. — Ръката на Харви се надигна и сграбчи блузата на Брадли.

— Да?

— Брадли… трябва да видиш другите хлапета. — От устата му излизаха хрипове — най-добрата имитация на смях, на която беше способен.

Брадли покри ръката на Харви със своята.

— Не говори.

Стиг почти се срина на земята, докато се взираше съкрушен в стария си боен инструктор.

— Ще се оправиш, Харви. Имам медицински комплект от самата Федерация. Вътре има лечебна кожа и биогенични лекарства, нищо не липсва.

— Запази ги, момче — прошепна Харви. — Ще ти трябват след отмъщението на планетата.

Стиг склони глава, по бузите му се стекоха сълзи.

— Харви? — попита Брадли. — Колко време мина от битката? Можеш ли да си спомниш?

— Можеш да разчиташ на мен — каза Харви. — Наблюдавах как камионът на чудовището се качва по склона и отбелязах времето. Знаех, че информацията ще ти трябва. Останалите са хлапета, никога не ме слушат, когато им казвам кое е важно.

Той погледна към древния хромиран черен часовник на китката си.

— Осемдесет и седем минути, Брадли. Само с толкова преднина разполага вече. Казах ти, че се сражавахме здраво.

— Така е. А ние ще довършим работата ви, обещавам.

Харви притвори очи и изхриптя.

— Дай му някакво болкоуспокояващо — каза Брадли на Стиг. — След това го качи на един от джиповете.

Той нежно измъкна блузата си от дланта на Харви и погледна към аленото петно от кал, сякаш се опитваше да си спомни как се е озовало там.

— Сър — каза неспокойно Стиг — Не можем да го преместим. Тези рани…

— Харви пътува за бленуващите небеса и нищо в чантата ти няма да предотврати това — каза Брадли. — Не можем да чакаме тук това да се случи, а аз няма да позволя да умре сам. Дори и да отнеме само още няколко минути, той ще бъде с нас, с другарите си, докато преследваме врага до гибелта му. Би ли му отказал това?

Харви се засмя отново, чу се немощно гъргорене. Очите му още бяха затворени.

— Кажи му, Брадли. Ах, какви са хлапетата днес, дано бленуващите небеса да ни опазят от тях.

Стиг кимна смирено и отвори медицинския комплект.

Брадли се изправи на крака.

— Осемдесет и седем минути — каза той на Ноктите на Котката. — Можем да го настигнем.

Адам бе решил, че наименованието „мокра пустиня“ е почти идеалният оксиморон. В момента, в който започнаха да карат през нея, промени мнението си. Всеки ден бурята, която идваше призори от океана Хонду, носеше облаци, които изливаха между четири и пет сантиметра дъжд в района, преди най-сетне да се изтеглят в късните часове на сутринта. Мократа пустиня представляваше широка земна тераса, която се спускаше в продължение на стотици километри от равнините Алдрин до брега на океана, плоска шир от пясък и варовикови скали. На практика това беше най-големият плаж в познатата галактика, макар и последният голям прилив да бе приключил преди около четвърт милион години. Геолозите от ранните изследователски експедиции бяха установили, че пустинята някога се е намирала под океана Хонду. В такъв случай Голямата Триада трябваше да е била на брега. Гледката към лавата, изливаща се от огромните вулкани в океана, сигурно бе представлявала невероятно зрелище. Когато дъждовете падаха върху мократа пустиня, потичаха по напоената повърхност в стотици плитки, но широки километри канали, които се оцеждаха обратно в океана. Час след като облаците бъдеха изтласкани на изток, земята отново се откриваше към слънцето и оттичането продължаваше с невероятна скорост. Обедното екваториално слънце грееше от празните небеса и изсушаваше наквасената повърхност. Вследствие на това се появяваше слой топла и гъста мъгла, която се задържаше над земята през останалата част от деня.

В ранните дни на човешкото колонизиране на планетата екипът за съживяване на биосферата бе пръснал лишееви спори над мократа пустиня, а след това членовете му изпаднали в дилема какво още могат да направят. Това се бе случило преди сто и петдесет години. Те все още не се бяха върнали.

От кабината на челното волво не се виждаха никакви следи от лишеите. Нямаше признаци на какъвто и да било живот. Нито един организъм от по-висше еволюционно ниво не можеше да оцелее в този странен цикъл от влага, жега, пара и жулещи ветрове.

Адам беше на смяна зад волана. Пътуването беше изтощително, особено за Пазителите, които се редуваха да шофират, за да могат тримата от флота да си почиват преди полета. Съвсем скоро в малките часове на нощта бяха минали покрай връх Херкулан. След това стигнаха до средата на пътя покрай основата на връх Зевс. Тогава изгря зората и ги принуди да паркират зад няколко издадени скали и да завържат волвотата със специални стоманени въжета. Дори Адам се уплаши, че ветровете може да издухат тежките коли. Саманта беше права. Ако бурята ги бе заварила с цялата си мощ в основата на Херкулан шансовете им да оцелеят щяха да са нулеви.

След като ветровете поутихнаха достатъчно, развързаха въжетата и отново потеглиха. След няколко часа стигнаха най-северната граница на основата на Зевс и потеглиха с висока скорост през мократа пустиня. Мъглата ги обгърна почти незабавно.

Радарът беше включен и търсеше препятствия и дефилета. Засега не се бяха натъкнали на такива. Адам не включи фаровете, просто нямаше смисъл. Слънчевите лъчи предизвикваха флуоресценция в мъглата, която изглеждаше като бяло сияние, обгърнало кабината на камиона. Видимостта рядко надвишаваше петнадесет метра. Дори в тези условия спокойно можеше да ускори до сто и петдесет километра в час.

Ерозията не им създаваше проблеми в мократа пустиня. Поголовното насищане с вода придаваше на пясъка невероятно сцепление, захващайки всяко зрънце и частица със силата на лепило. Основата под камиона беше изключително стабилна, макар и триенето да беше много ниско. Щяха да си имат проблеми, в случай че им се наложеше да набият спирачки. Обширните дренажни канали бяха дълбоки най-много петнадесет сантиметра, което им позволяваше да препускат необезпокоявано напред. Около гумите на волвото се разгръщаха огромни ветрила от пясък, сякаш около машината бяха израснали криле.

— Мисля, че наближаваме града — каза Адам. Радарът показваше издаденост, издигаща се на осем километра пред тях. Това беше първото нещо, което нарушаваше монотонността на пустинята.

Розамунд се надвеси над рамото му и се вторачи в екрана.

— Да, това трябва да е. Координатите съвпадат.

Адам премигна, ретиналните му импланти преминаха в режим на максимална разделителна способност. Отвъд тъмната повърхност, изчистена от чистачките на предното стъкло, сияйната мъгла си оставаше напълно непроницаема. Той провери радара отново.

— Тези размери наред ли са?

Кракът му инстинктивно отпусна газта.

— Предполагам. — Розамунд вече звучеше притеснено.

Самото наименование „мокра пустиня“ трябваше да подскаже достатъчно на Адам, че жителите на Далечината са истински буквалисти. Каменната вълна представляваше хребет от седиментни скали, дълъг почти два километра и издигащ се до триста метра по протежение на гладкото си било. Ерозията беше изтърбушила едната страна, скулптирайки гигантска вдлъбнатина в скалата, която продължаваше по две трети от нея, а на дълбочина стигаше до триста метра. Докато се приближаваха към скалата от южния й край, Адам видя, че тя наистина има формата на огромна вълна, замръзнала в мига, в който е започнала да се извива. Според файловете му геолозите още спореха дали е ерозирала след отдръпването на океана.

Сградите на Стоунуейв бяха подредени в центъра на гигантската тераса, където извитият покрив беше най-висок. Намираха се на сто и петдесет метра от билото. Макар да бяха различни по големина, всички споделяха една и съща проста форма на продълговата кутия. Бяха качени върху къси кокили, които ги държаха на едно и също ниво. Стените, подовете и таваните им бяха направени от идентични неукрасени въглеродни панели в квадратна форма, прикачени към здрави рамки. В завета на кухата вълна бяха защитени от най-сериозните набези на стихиите. Дъждът никога не ги докосваше, макар и сутрешният вятър да духаше все така страховито, когато се завихряше над подслона на скалата.

Малкият град се изхранваше единствено благодарение на хиперплъзгачите. Две от сградите бяха превърнати в луксозни хотели с по петнадесет легла за свръхбогатите туристи, които идваха, за да изпробват късмета и нервите си в сутрешните бури. Персоналът на туристическите компании се помещаваше в три блока със спални. Освен това имаше генератор на дизел, завод за преработка на отпадните материали, гаражи и хангари.

Адам подкара камиона по каменната повърхност и спря пред един от хангарите. На табелата върху плъзгащите се врати пишеше: „Приключения сред Голямата Триада.“ Е-кономът му се бе опитвал да установи връзка с управляващите системи на сградата, но без резултат. Когато Адам сканира наоколо с ретиналните си импланти в инфрачервен режим, геометричните форми на сградите показаха еднакви температури.

— Изглежда пусто — каза той.

— Компаниите са го затворили, когато туристите са спрели да идват — каза Розамунд.

— Исусе, надявам се да са оставили хиперплъзгачите.

— Няма причина да не са.

Адам се върна, за да провери как е Паула. Тя беше заспала на малкото си легло, коленете й бяха притиснати към гърдите. Челото й беше мокро от пот, а дишането й беше много повърхностно. От време на време издаваше звуци, все едно се давеше. Успокоителните не бяха всесилни, а нито едно от лекарствата, дори биогеничните, не беше помогнало дори малко за цялостното подобряване на състоянието й. Адам се страхуваше да използва диагностичната система, страх го беше какво може да му покаже.

— Остани тук и я наблюдавай — каза той на Розамунд.

Тя понечи да възрази, но той я прекъсна.

— Не знам дали състоянието й наистина е причинено от болест — каза Адам и веднага се почувства като пълен лицемер. — Ако се събуди, трябва да я накараш да пие вода. Принуди я насила, ако трябва.

Освен всичко друго се притесняваше, че не е яла от много време. Медицинският комплект разполагаше с оборудване за венозно хранене, но той не искаше да стига дотам, докато наистина не му остане друг избор.

Побърза да излезе от кабината, засрамен от собственото си облекчение, че оставя проблема зад себе си. Другото волво беше паркирано точно зад неговото. Уилсън вече слизаше долу, докато Кийран изключваше двигателя. Сякаш всички звуци бяха засмукани в някакъв вакуум. Камъкът и мъглата произвеждаха странни акустични ефекти. Адам погледна към извития таван. Чувстваше се неспокоен, но не можеше да определи защо.

— Как е Паула? — попита Уилсън.

— Няма промяна — отвърна кратко Адам. — Модифицирахте ли системите си, за да могат да предават в режима, нужен на Саманта?

— Да, мисля, че се справихме. Проблемът е в обхвата. Свалихме няколко от модулите на волвото и ги пренастроихме. Новият уред трябва да свърши работа, но разполагаме само с един. Искам да взема модулите от твоята кабина, а се надявам, че и возилата тук разполагат с подобна електроника.

— Би трябвало — каза Джеймъс. Беше слязъл от кабината на камиона заедно с Ана и Оскар. — Возилата, които туристическите компании използват, за да поддържат контакт на дълги разстояния, трябва да имат по-добри трансмитери от волвотата.

— Добре, двамата с Кийран ги потърсете. И без това ще се нуждаем от тях, за да извлачим хиперплъзгачите. Внимавайте, не знаем дали мястото е изоставено. Ние четиримата ще проверим хангарите.

Отстрани на хангара на „Приключения сред Голямата Триада“ имаше малка вратичка. На Адам му се наложи да стреля по ключалката със слаб йонен заряд. Вътре беше толкова тъмно, че дори ретиналните му импланти с трудност докарваха образ. Той заопипва за ключа на лампата. Трябва да имаше някакво захранване. Включиха се дълги полисветлинни ивици. Светлината им му се стори странно жълта, след като бяха изтърпели безкрайното бяло сияние на мъглата. Осем хиперплъзгача почиваха на транспортните си люлки. Бяха в основната си форма-дебела пура с криле и опашки, прибрани в триъгълни пъпки до корпуса.

Оскар подсвирна впечатлен.

— Красиви машини.

— По-добре вие ги проверете — каза Адам. — Това е вашата специалност.

— Разбира се — каза Уилсън. — Потърси системите на хангара, моля те. Ще ни трябват записите от поддръжката им.

— Както и записите от полетите им — допълни Ана. Сложните шарки от ОВ-татусите й започваха да светят в меко златисто под лампите на хангара. — Траекторията на летене, която ще опитаме да последваме, е много трудна. Трябва да насочим дъгата съвсем точно.

— Като за начало ще трябва да преминем по стандартна траектория, с която да се издигнем — каза Уилсън. — След като излезем от вихрите, ще можем да адаптираме профила си на летене. Ще убием скоростта и ще променим ъгъла, за да кацнем на Трона на Афродита. Можем да намалим скоростта по всяко време, но не можем да я увеличим. Ще бъде сложно, но един от нас трябва да успее да се доближи достатъчно.

Оскар погледна обвинително към Адам.

— Трябва да са вградили някакво оборудване за кацане на върха — каза Ана. — Не може всички летци да кацат на краката си без никакви проблеми.

— Ако не набереш достатъчно висока скорост, би трябвало да се отклониш и да поемеш към повърхността — каза Уилсън. Откри бутона за ръчно освобождаване на покритието на първия плъзгач и го завъртя. Прозрачният мехур се надигна плавно. Уилсън се наведе над ръба на кабината. — Да започваме.

Е-кономът на Адам му докладва, че пилотската система на хиперплъзгача току-що се е включила. Той безкомпромисно задържа за миг погледа на Оскар, а след това се скри в офиса на дъното на хангара. Въздухът вътре беше застоял, помещението бе останало запечатано толкова дълго. Всички повърхности бяха влажни и студени. Някои от металните предмети дори бяха покрити с конденз.

Настолната система се включи веднага щом той докосна бутона за захранването. Още по-хубавото беше, че програмите и файловете не изискваха код за достъп. Той започна да издърпва общата информация.

— Адам — обади се Кийран по кодирана линия, — открихме джиповете, които използват, за да извлачват хиперплъзгачите до Каньона на Наблюдателя. Каква ти устойчивост на вятър, те изглеждат като мехурчета. Мисля, че имат и котви.

— Добре. Виж дали имат записи за функционирането им. Ще вземем двата с най-добри показатели.

— Заемам се. А няма ли да вземем три хиперплъзгача?

— Ще говорим за това след минута.

— Добре. Така или иначе трябва да ги презаредим. Джеймъс ще намери главния резервоар с дизел.

Адам откри файл, който съдържаше въвеждащите инструкции за летенето с хиперплъзгач, които „Приключения сред Голямата Триада“ предлагаха. Даде на е-конома си списък с точната информация, която искаше да бъде свалена.

— Ами свределите, които използват, за да застопоряват хиперплъзгачите? — попита той Кийран.

— Не са тук. Ще огледам наоколо, след като приключа с джиповете.

— Добре. — Във виртуалното зрение на Адам изскочи стандартен пътеводител. — По дяволите, ще трябва да сме много бързи. Обикновено тръгват за Каньона на Наблюдателя по обяд. Така екипите имат време да разположат хиперплъзгачите вечерта и да се изтеглят, докато е още светло.

— Ще се справим.

Е-кономът на Адам вече беше издърпал няколко части от упътването. Той ги зачете по диагонал, докато не откри файловете, касаещи спомените с умения. Имплантирането се осъществяваше в някаква стая до офиса. Той отвори вратата и се озова в нещо като чакалня в средноуспешна правна фирма. Изключение правеха петте удобни кожени фотьойла, наредени до задната стена. Всеки от тях разполагаше със собствена високотехнологична система. По краищата на леко влажната кожа започваше да се разпространява тъмен мухъл. Това беше първият жив организъм, който виждаха, откакто бяха пристигнали в мократа пустиня. Той провери енергийните резерви в системите.

— Открих устройствата за имплантиране на спомените с умения — каза той на останалите, когато се върна в хангара.

Вече пет от хиперплъзгачите бяха отворени. Уилсън седеше в пилотската кабина на един от тях, ръцете му почиваха върху и-точките. Под и над него пъпките на крилете се извиваха, сякаш нещо в тях нямаше търпение да се появи на бял свят.

— Добра работа — каза Уилсън.

— Не съвсем. Има малък проблем. Влажността там е дори по-голяма от тук. Прецакала е някои от системните връзки. Само една от системите ми вдъхва доверие. Ще трябва да се редувате. Нека Оскар мине първи.

— Добре — каза Уилсън.

Каменното изражение на Оскар беше непроницаемо.

— Как вървят нещата при вас? — попита Адам.

— Правим предполетна проверка на системите — каза му тихо Оскар. — Засега всички изглеждат наред.

Ана мина покрай него. Влачеше дебел свръхпроводящ кабел, който вкара в слота на втория хиперплъзгач.

— Ще трябва да ги презаредим, преди да ги изкараме. Вторичните енергийни запаси са наред, но не можем да летим с тях. Трябва да заредим главните клетки. На електромускулите и модулите от модифицирана пластмаса ще им се наложи да свършат много работа.

— Мисля, че генераторът на града е в първата сграда, покрай която минахме — каза Адам. — Освен това трябва да тръгнем възможно най-скоро оттук. Пътят до Каньона на Наблюдателя обикновено отнема поне шест часа. След това трябва да поставим държащите котви.

Уилсън се изправи в пилотската кабина.

— Да се захващаме тогава.

— Трябват ни и държащи кабели за хиперплъзгачите — каза Ана. — Трябва да са някъде наоколо.

— Вие двамата можете се оправите с това — каза Адам. — Аз ще се погрижа Оскар да се потопи по-бързо в блаженството на хиперплъзгането.

— Тук има достатъчно хиперплъзгачи — каза Ана. Усмихваше се широко, докато описваше с ръка вътрешността на хангара. — Искаш ли да се присъединиш?

— Не, благодаря, не и на моята възраст и с това тегло.

Уилсън слезе от пилотската кабина и закопча елека си.

— Моля те, наглеждай списъка с текущи проверки вместо мен.

— Добре — обеща Адам.

Оскар погледна редицата фотьойли в задната стая. Системата на един от тях беше активирана. В предната част на устройството светеха зелени електрически диоди. Той изсумтя от отвращение.

— Повреди от водата, друг път!

— Все още се нуждаем от тях, за да подготвят хиперплъзгача ти.

— Това не е правилно. Шансовете да стигна там жив са никакви.

— Тогава ми кажи кой от тях е агентът на Звездния странник.

— О, по дяволите!

— Именно. Сега легни на фотьойла.

Оскар изпълни нареждането. Отпусна китките си върху и-точките.

— Свързах се — каза той.

Виртуалното зрение на Адам потвърди връзката. Каза на е-конома си да стартира програмата. Около китките на Оскар потекоха пластмасови предпазители.

— Въвеждащата фаза ще продължи около минута — каза той, докато четеше от менюто. — За имплантацията са нужни осемнадесет минути.

— А проверката на дейността е още една минута — каза Оскар. — Да, благодаря ти. Преминавал съм през това достатъчно пъти, когато работех в изследователския отдел на ТСП. Какви глупости само трябваше да знаем за…

— Отпусни се, моля — каза сухо Адам. Придвижи виртуалните си ръце по иконите и даде начало на въвеждащата фаза.

Очите на Оскар вече се бяха затворили. Лицето му започна да трепка леко заедно с резките движения на клепачите му.

Адам се върна обратно в хангара. Два от хиперплъзгачите още минаваха през проверките. Нямаше сигнали за проблеми.

Той гледаше към дисплеите в пилотската кабина на единия, когато чу звук зад себе си. Вдигна глава, за да види кой е.

— О, не можа ли да…

Тънкото хармонично острие се заби под идеален ъгъл в основата на черепа му и се вряза в мозъка му.

Бележки

[1] Sympathy for the Devil — песен на „Ролинг Стоунс“. — Бел.прев. ↑

[2] Stonewave (англ.) — каменна вълна. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (19)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

17

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (19)