Всички дървета в гората бяха еднакви, елегантно закръглени и щедро отрупани с червено-златисти листа, които напомняха на Ози за Нова Англия по време на есента. Сега обаче беше разгарът на лятото, над тях грееше ярко слънце и подухваше сух ветрец. Ози се беше съблякъл по тениска и чифт съвсем износени шорти. Не че така не се потеше обилно под тежестта на раницата си. Орион беше без риза и носеше изрязани панталони. Изражението му беше като на мъченик, докато се мъкнеше напред в изтощителната жега. Точий, изглежда, не страдаше от времето, шарените му листа се поклащаха свободно, докато се плъзгаше напред.

Ози беше почти сигурен, че знае къде се намират, макар че новооткритото му усещане, което ги водеше по пътеките, далеч не беше толкова прецизно като навигационна функция. През последния половин час беше забелязал няколко знака. Пътеката вече бе съвсем ясна, като път, за който някой полага грижи, не просто маршрут, по който хора и животни крачат случайно. По него нямаше изсъхнали клони, а и вейките бяха съвсем малко. Няколко блатисти вира бяха запълнени с камъни, така че на пътниците да не им се налага да ги заобикалят. Дори можеше да види къде клоните на дърветата до пътя са подрязани; вече отдавна се бяха излекували, върху червеникавокафявите кори се виждаха чворести брадавици. Все мерки, които някоя правителствена агенция за управление на земята би предприела, за да поддържа пътя отворен за пътешествениците.

Функциите на имплантите му бавно се завръщаха към живот, което го караше да се чувства изключително добре. Откакто бяха напуснали газовия ореол, бионевронните му системи и импланти се бяха върнали към обичайното си пресекливо състояние на работа, което беше характерно за пътеките на силфените. В деня, след като говориха с Танцуващия с облаци, избра пътека през самата среда на гората, която обгръщаше рифа. Това беше преди четири свята. Не че Ози знаеше къде иска да отиде. По-скоро вече можеше да усети накъде ще го отведат пътищата. На няколко пъти бе поемал по определени пътеки само за да се обърне и да ги зареже в търсене на други, които щяха да ги отведат по-близо до Федерацията. Не разполагаше с карта в съзнанието си, по-скоро с някакво елементарно чувство за посока.

Графиките във виртуалното му зрение ставаха все по-стабилни с всяка стъпка. Заедно с това растеше и изчислителната способност. Силата на сигнала между имплантите и портативната му система се покачи значително. Тогава системата засече чужд сигнал.

— Това е — извика Ози. Затича се напред.

— Какво е? — попита Орион. — Пътеката свърши преди известно време.

Гората започна да изтънява, разкривайки нежните извивки на сиво-зелени поляни. Подобни на крави извънземни животни с по шест крака и кехлибарена на цвят кожа пасяха лениво. Сред тях имаше овце, които бяха необезпокоявани от странните си другари по обор. Той видя шестоъгълни метални корита, пълни със сено. Дълги телени линии разделяха земята на огромни пасища. Отвъд тях имаше полета с посеви, чиито зелени стръкове бяха почти готови за косене. В далечината се издигаха хълмове, нашарени със златистокафявите нюанси на обширни гори.

Имплантите на Ози се свързаха с интерфейса на планетарната киберсфера. Във виртуалното му зрение изскочиха болезнено познати унисферни икони. Шокът да ги види отново след толкова много време беше като леден душ. „У дома съм.“ Той се обърна към спътниците си, които тъкмо излизаха от малката горичка, без да бързат особено.

— Успяхме — извика той. Краката му поддадоха и той падна на колене. Съзнанието му се изпълни с видения от ранните тържествени посещения, които двамата с Найджъл бяха правили на новооткритите светове. Наведе се и целуна земята. — Успяхме, мамка му — изкрещя към жаркото слънце.

— Какво сме успели? — попита любопитно Орион.

— Успяхме, мой човек. — Ози се изправи и прегърна стреснатото момче. — Огледай се, мой човек. Не разбираш ли? Овце, огради, ферми, мисля, че това там са все плевни. Вкъщи сме, върнахме се в добрата стара междузвездна Федерация.

Орион се огледа любопитно. На лицето му изгря колеблива усмивка.

— Къде сме?

— Хм, да, добър въпрос. Почакай. — Виртуалните му ръце затанцуваха по иконите, издърпвайки информация от местните системи. — Билма. Това е планета от космоса от етап две. Не съм я посещавал, а и е извън обхвата на червеевата ми дупка. Няма значение. На континента Долон сме, от другата страна на планетата спрямо столицата. Най-близкият град е Инсър, с население от двадесет и две хиляди. На седемдесет и два километра от нас. — Той се завъртя на пета, широко ухилен, и посочи към хълмистата земя. — Нататък. Освен това на три цяло и четири километра от нас има път. — Той се обърна отново. — Нататък.

— Приятелю Ози, приятелю Орион, радвам се, че завършихте пътуването си.

— Ей, мой човек — Ози сложи ръка върху гърба на Точий, — моят дом е и твой. Искам да се извиня предварително, че хората ще се суетят около теб и като цяло ще се държат лошо. Сигурно ще станеш знаменитост. Ще бъдеш посланик на вашата раса.

— Мисля, че програмата преводач току-що направи грешка, но благодаря за предупреждението. Какво предлагаш да направим, след като вече сте у дома?

— Добър въпрос. Първо — баня! Второ — свястна храна. Може и не в този ред.

Той огледа отново еднообразния фермерски пейзаж. Едно нещо, което унисферните икони показваха, го притесняваше сериозно — датата. Според дисплея бе отсъствал от Федерацията повече от три години.

— Добре. Трябва ми малко време, за да проверя какво става. Според Танцуващия с облаци се намираме в състояние на война. Освен това трябва да измислим някакъв начин на транспорт, особено за Точий. Нека да видим.

Той започна да издърпва информация от унисферата, не по-бързо от всеки начинаещ, който тепърва започва да работи с имплантите и виртуалното зрение. Пред него се появи списък с местните компании, отдаващи коли под наем. Прегледа предложенията им и се спря на модел лендроувър „Авентин“, в който имаше достатъчно място за Точий, ако десет от четиринадесетте седалки бъдеха свалени. Плати за колата и качи инструкции в системата на големия джип.

— Да тръгваме към пътя, приятели. Колата ще ни чака след петнадесет минути.

— Ози — попита несигурно Орион.

— Аха?

— В този град, Инсър, има ли нещо като барове?

— Разбира се, мой човек. — Той издърпа търговския регистър на града от унисферата, за да намери най-добрия хотел.

— Значи тази вечер… — Орион премигна срещу слънцето, което се намираше в последната четвъртина от небето, — ще посетим ли някои места, сещаш се, обществени места, където има момичета?

— О, да, не е лоша идея. Определено ще тръгнем на лов в града през следващите няколко дни, обещавам.

— Това е хубаво. Спомням си всички реплики за сваляне, които ми каза.

— Наистина?

— Да, още си мисля, че може и да ми излезе късметът с онази за рая.

— Коя?

— Когато поглеждаш яката на някое момиче и й прочиташ етикета, и й казваш…

— Че е направена в рая. Аха. Да, сега си спомних. Разбира се. Виж, мой човек, този тип реплики са само за в краен случай, ясно? Голямото ти преимущество е, че ще им разказваш какво правихме и какво видяхме. Никое друго хлапе няма да ти е конкуренция, чаткаш ли? Ти ще си най-готиният и лъскав пич в квартала. На момичетата ще им трябва лосион против слънце само за да могат да стоят до теб.

— Добре.

— Но първо трябва да изтъркаме цялата мръсотия от себе си и да си намерим готини дрехи. Можем да го измислим, докато си почиваме в хотела.

— Не разбирам защо ви трябват словесни трикове, за да плените временния си партньор — каза Точий. — Не ви ли привлича това, което сте?

Ози и Орион се спогледаха.

— Видът ни е склонен малко да преувеличава нещата — каза Ози. — Няма лошо в това.

— Казвате неистини на потенциалните си партньорки?

— Не, не. Не е толкова просто. Това е като ритуал.

— Мисля, че програмата за превод отново не може да се справи.

— Точий ще идва ли с нас в баровете? — попита Орион.

Ози го изгледа втренчено.

— Най-добре не.

— Бих искал да видя всички аспекти на човешката цивилизация. От това, което сте ми разказвали, си я представям много разнообразна и богата на артистична култура.

— О, братко — промърмори Ози.

Постояха десет минути до пътя, докато лендроувърът не спря пред тях. Беше тъмночервен джип металик с извити прозорци и отразителни стъкла. Широката задна врата от квазиметал се разтвори и Точий се намърда вътре.

Ози седна отпред и качи нови инструкции в шофьорската система. Беше странно отново да се намира в технологичен артефакт. Дори миризмата на боров почистващ апарат и ароматът на педантично излъсканите кожени седалки бяха изненадващи.

— Това си е доста бързо — каза Орион, след като се настаниха.

— Аха. — Движеха се с под сто километра в час. Пътят представляваше просто ивица от ензимноподсилен бетон, малък маршрут, който свързваше изолираните селски общности. Като навсякъде във Федерацията. — Колко беше голям, когато родителите ти се преместиха на Силвъргалд.

— Не знам. На две или три.

— Значи не си спомняш много за Федерацията.

— Не. Само нещата, които хората носеха на Лидингтън. Не че много от тях работеха там.

Откакто бяха напуснали Ледената цитадела, Ози удобно бе забравил за родителската отговорност, която бе поел, когато позволи на Орион да тръгне с него. Сега трябваше да наглежда момчето, както и Точий. И двамата бяха развълнувани от пътуването с колата, задаваха въпроси за фермите и останалите превозни средства, които подминаваха. Все едно трябваше да се справя с двама петгодишни.

Когато пътят най-сетне сви по двулентова магистрала към града и лендроувърът набра скорост, Орион завика, все едно се возеше на скоростно влакче. Точий попита дали всички човешки коли са толкова бързи. Ози вече познаваше достатъчно добре големия им извънземен приятел, за да забележи знаците на нервност, които езикът на тялото му издаваше. Намали скоростта до сто и осемдесет километра в час.

Инсър беше съвсем приятен град, макар и далеч не впечатляващ по каквито и да е стандарти. Освен по тези на Орион и Точий, която бяха хипнотизирани от сградите, пътищата и хората. Магистралата се изви през индустриалните паркове в покрайнините, над мостове в предградията, където най-хубавите къщи бяха подредени покрай реката, и най-накрая се спусна в нежните извивки на долината, където центърът на града бе колонизирал склоновете с големите си каменни и стъклени сгради.

Ози насочи лендроувърът зад хотел „Ледбетър“ и го паркира в отделеното за това пространство.

— Чакайте тук — каза на останалите. — Сериозно, пичове. Нуждая се от един спокоен ден, за да наваксам с изпуснатото. Не искам да предизвикваме сцени, ясно?

— Добре — каза послушно Орион.

Просто за да е по-сигурен, Ози заключи роувъра, след като излезе.

Високото фоайе на „Ледбетър“ разполагаше с богата централна градина от чуждопланетна растителност. Растенията бяха внимателно подредени, така че цветовете им се сливаха като дъга, докато той вървеше между тях. Ози, който бе изтърпял чудна извънземна растителност за пет живота напред по време на пътешествията си по пътеките, се отправи директно към въртящите се врати на рецепцията. Не обърна никакво внимание на буйната градина около себе си. Много от клиентите го стрелнаха с поглед и смръщиха неодобрително нос. Затова той просто не извръщаше очи настрани. Знаеше точно как изглежда и че ботушите му оставят кал по килима от кралскосин плюш.

Стигна до рецепцията, чийто плот беше покрит с мраморни плочи, и удари с ръка по полирания месингов звънец. Двама грамадни помощници от портиерското бюро тръгнаха към него, за да застанат зад гърба му. Рецепционистът на смяна, мъж в края на трийсетте, облечен със сиво униформено сако на хотела, го погледна неодобрително.

— Да. — Последва пауза. — Сър.

Ози се усмихна изпод екстравагантната си брада.

— Ами, ще искам най-якия ви апартамент, мой човек.

— Запазен е. Всъщност всичките ни стаи са запазени. Може би трябва да опитате в някой друг хотел.

Той погледна към двамата помощници, ръката му се повдигаше, за да им даде знак.

— Не, мерси, пич. Това е единственият петзвезден в града.

Преди рецепционистът да го спре, той се пресегна над плота и притисна палец към е-четеца върху кредитната система на хотела.

— Слушай, приятел… — започна рецепционистът. Миг по-късно премигна изненадано, когато хотелската система регистрира банковата татуировка и сертификата за самоличност на Ози. — О… — Той се наклони леко напред и се вгледа по-внимателно. — Ози? Имам предвид, господин Айзъкс, сър. Добре дошли в „Ледбетър“.

Помощниците замръзнаха на място. Единият дори се усмихна.

— Та, за апартамента? — каза Ози.

— Моя грешка, сър, апартаментът на последния етаж е свободен. За нас ще бъде чест да отседнете в него, сър.

— Радвам се да го чуя, мой човек. Сега, за този апартамент на покрива. Предполагам, че тук идват много важни клечки, хора, които не искат всяко от движенията им да се появява в клюкарските предавания.

— Вярвам, че ще останете напълно доволен от дискретността ни, сър.

— Засега добре. Има ли сервизен асансьор, който стига го апартамента?

— Да, сър.

— Още по-добре. Сега ме слушай внимателно. В една от колите на един от паркингите ви отзад има огромно извънземно. Искам да го качим по сервизния асансьор в апартамента без шум и без някой да го види. Не искам утре да погледна през прозореца си и да видя, че Алесандра Барон или някой друг от медиите си е устроил къмпинг отвън. — Той преведе значителна сума в основната сметка на „Ледбетър“. — Всичко точно ли е?

Веждите на рецепциониста се повдигнаха едва.

— Ще се постарая останалите членове на персонала да разберат молбата ви съвсем ясно.

— Добър човек. Така, пичове, да ви питам — имате ли прилично меню за доставки по стаите?

— Да, сър. Ресторантът ни има най-доброто меню в града. Искате ли да го видите?

— Не, просто пратете храната горе в апартамента.

— Да, сър. Ъъ, кои ястия точно?

— Всичките.

— Всички?

— Да. Освен това, за да играем на сигурно — пратете и двадесет и пет марули.

— Веднага, сър.

Банята, свързана с главната спалня, разполагаше с кръгъл мраморен басейн, достатъчно голям, за да побере няколко души. Но не достатъчно голям за Точий. Извънземното лежеше на легло от хавлии до басейна и се поливаше с топлата сапунена вода. Беше стиснало с манипулаторната си плът два от най-големите гребени, които можеха да се намерят в Инсър, и с тях разресваше цветните си палми. Издърпваше петната от сухи листа, пясък, кални бучки, стъбла на трева и всички други боклуци, които бе събрал в перестата си украса по време на пътешествието им през световете.

Орион, загърнат само с огромна, жълта като канарче хавлия около кръста, се трудеше здраво със слушалката на душа и измиваше пяната, която Ози бе втъркал във вече разресаните палмови листа.

— На моя свят нямаме „шампоан със заздравител“ — каза им Точий. Няколко от почистените му листа потрепнаха леко. С изсъхването на водата ставаха невероятно меки и изпълнени с енергия. — Ще стана много важна личност, ако въведа подобно нещо.

— В живота важни са малките неща, мой човек — каза Ози. Също като Орион, той бе само по една голяма хавлия. Вероятно щеше да си вземе още един душ, след като приключеха с разкрасителната терапия на Точий. „Три за един ден!“ Водата, която се бе стекла в сифона след първия, беше наистина отвратителна.

След първия, изключително важен душ с истински сапун, тримата се заеха да ядат. Движеха се сред редиците от подноси с колелца, отрупани с най-вкусните гозби на хотела. Ози бе изгълтал за отрицателно време идеално сготвената френска синя пържола. Опита рибата, дивеча, ризотото, сладко-киселото пиле, подправените тайландски ястия, макароните. Пържените картофи! Цяла планина от тях. Бира, която пиеше, все едно че се спускаше право от Олимп.

Точий се придържаше към зеленчуковите ястия. Въпросът как който и да е — извънземен или не — можеше да изяде две купи сурови морковени клечки за топене беше отвъд логическите способности на Ози. Марулята също се бе оказала добра идея, другарят им изяде половината.

Както Орион, така и Точий, опитаха за пръв път през живота си сладолед. Облизаха всяка лъжица върху подносите и поръчаха още. Ози си прегриза път до останалите сладкиши, като си вземаше по няколко лъжици от всеки.

След вакханалията с ястията повикаха екип от един от магазините за дрехи в града. Служителите донесоха големи куфари с дрехи от най-последната мода. Отне им час да изберат подходящо облекло и за двамата. В салона за красота обръснаха брадата на Ози и му направиха маникюр. Той не им позволи да отрежат кой знае колко от афроприческата му, обичаше си я в по-експлозивно състояние. Орион получи подобно внимание. Процедурата приключи, чак когато Ози спаси горката девойка, която оформяше косата на момчето.

— Мой човек, лигите ти течаха по нея — каза на Орион, когато смутеното момиче си замина.

— Беше толкова красива — възпротиви се Орион. — И много дружелюбна.

— О, мой човек, тя беше с шейсет години по-възрастна от теб. Повярвай ми, лесно е да разбереш, че някой е подмладяван, ако знаеш какво да гледаш. Носеше толкова много грим, защото всъщност не е много красива, а и беше мила от професионализъм, не защото е дружелюбна.

— Просто ревнуваш.

Ози набързо отмени масажа, който беше запазил за двамата.

Да разкрасят Точий им отне цели деветдесет минути. Ози обаче трябваше да признае, че времето си струваше. След като приключиха със сешоарите, приятелят им изглеждаше величествен. По-пухкав от всякога, но греещ в невероятни цветове.

— Цял ансамбъл от костюми за Лас Вегас в една-единствена опаковка — заяви Ози.

— Ще тръгваме ли? — попита Орион. Беше облякъл полуорганична черна риза. Върху нея носеше сако в бяло и алено. Панталоните му бяха толкова зелени, че можеха да наранят невъоръжено око. Продавачът от магазина ги бе уверил, че облеклото е модерно сред тийнейджърите. Ози се чувстваше невероятно странно само като погледнеше към момчето. В никакъв случай нямаше да влезе в бар с някой, облечен по този начин.

— Съжалявам, не и тази вечер. Казах ти, че трябва да поработя сериозно, за да наваксвам с информацията.

Хотелът, самата Билма дори, беше просто интерлюдия, преди да се върне на астероида си, за да реши какво да направи след това.

— Тогава утре — изхленчи Орион. — Обещай ми за утре. Не е честно, че се върнахме, а аз трябва да остана тук през цялото време. Искам да се запозная с момичета.

— Добре, утре — каза Ози, само и само да отклони вниманието на момчето.

— Какво да правя тази вечер тогава? — попита Орион. Навън вече беше тъмно. През прозорците се виждаше зелено-червен кръг от вградените в земята лампи, които ограждаха хотела.

— Включи се към някое предаване. Ще ти покажа как. Точий може също да иска да види нещо от Федерацията.

Той ги заведе в главния хол на апартамента и се свърза към управляващата система на стаята. Големият холограмен портал се включи и на него светна огромно меню с категории за достъп до унисферата. Ози набързо зареди ограничения, които трябваше да попречат на момчето да зяпа порно цяла вечер — от загриженост заради Точий, разбира се — и нагласи системата в режим на гласова активация. Зареди програма за превод на езика на Точий и ги остави.

Колите на Пазителите вече бяха почти на дъното на дълбокия залив, където се намираше Шакълтън, когато тясноканалната връзка на Адам към влака се разпадна. Той каза на Розамунд да прати обратно дрона, за да провери портала. Още докато малкият робот завиваше рязко в ясното червено небе на Междинна станция, той беше сигурен какво ще засекат сензорите му. Вик беше прав. Съдейки по мълчанието в бронираната кола и по общия канал, не беше единственият, който го мислеше.

Образът във виртуалното му зрение му показа простия обръч, който служеше за котва на червеевата дупка откъм Междинна станция. За миг мощните синьо-бели проблясъци в небето го осветиха. Внезапната светлина разкри кръстосаните машинни части вътре в арката. Червеевата дупка я нямаше.

— Е — каза Мортън. — Бих казал, че ще е малко трудно да се върнем.

— В Шакълтън още има самолети — каза Адам, опитвайки се да запази оптимизма си. Не искаше никой да изпадне в паника. Поне не още. Ако започнеха да си мислят колко изолирани са, щяха много бързо да загубят. В момента можеше да мисли само за единствената останала червеева дупка на тази забравена от Бога планета и за факта, че Звездния странник ще стигне до нея пръв. Трябваше да признае, че по всякакви стандарти този капан беше красив. Всичко, което Звездния странник трябваше да направи, бе да премине през Междинна станция и да взриви генератора след себе си, оставяйки ги без изход на свят без никакви други връзки, в среда, която щеше бавно да ги убие. А и кой щеше да ги потърси? Вероятно Шелдън. Може би.

Е-кономът на Адам му каза, че Брадли го търси по частен канал.

— Това не е на добре. Предвидил ли си този сценарий?

— Двамата със Стиг обмисляхме какво ще стане, ако Звездния странник затвори генератора в Порт Евъргрийн при завръщането си. Това беше преди година. Тогава бяхме убедени, че клановете на Далечината ще разполагат с достатъчни ресурси, за да завършат отмъщението на планетата. Но тази прогноза се основаваше на предположението, че в момента ще разполагат с данните от Марс, както и с още екипировка, доставена от нас. Отделът за инспекции на товарите към Далечината прецака този план, което е една от причините да изберем сценария с пробива на блокадата.

— Но очакванията ни са били това да се случи преди завръщането на Звездния странник — каза Брадли.

— Точно така. Тогава атаката на Първите хвърли нов камък под колелата ни. А аз определено не съм предвидил нещо подобно.

— Какви са вариантите в такъв случай?

— Има само един — да стигнем преди него до Порт Евъргрийн.

— А можем ли да го направим?

— Дори и да не е саботирал самолетите, разполага с преднина от тридесет минути. Ние нямаме аероботи. Нямаме дори ракети въздух-въздух.

— Ясно — каза Брадли. — Има ли начин да се свържем с Далечината и да обърнем капана срещу Звездния странни? Войните на клановете да преминат през червеевата дупка и да завземат Порт Евъргрийн, преди Звездния странник да пристигне? Така той ще е в капан между нас и тях.

— Самолетите разполагат само с късовълново радио за спешни случаи. Тук няма сателити, само оптичен кабел на дъното на морето между Шакълтън и Порт Евъргрийн. Свързва ги, за да има Далечината връзка с унисферата.

— Значи някой ще остане назад и когато започне следващият цикъл, ще изпрати съобщение на Стиг.

— Институтът е блокирал всичките комуникации от дни.

— Значи нямаме друг избор, освен да бързаме и да се надяваме, че Стиг може да ни помогне някак.

— Без да знае какво се случва?

— Той не е толкова глупав. Не може да не се е досетил, че Звездния странник се връща и че ние също пътуваме към Далечината.

— Надявам се да си прав.

Колите пристигнаха на скалната тераса, където на сто метра над морето се намираха изолираните колиби и обширните хангари. Две от вратите на хангарите бяха отворени. Пресекливите проблясъци на двойната звезда на планетата разкриваха празната им вътрешност. По време на разузнавателния си полет дронът беше установил, че във всеки от останалите седем хангара има по една въглеродна гъска.

— Колите ни ще се съберат в една от тях — каза Адам.

— Не искам да ти се бъркам, но това не е ли твърде рисковано? — попита го Брадли. — Да сложим всичките яйца в една летяща кошница.

— Имам готовност да направя проверка на самолетите — отвърна Адам. — Имахме предвид възможността за саботажи от страна на агентите на Звездния странник, затова взех сензорни роботи за анализ. Има достатъчно, за да проверят цялостно три самолета. Обаче трябва да полетим, и то бързо. Ако разпределим всички роботи на един самолет, ще ускорим процеса. Не можем да си позволим лукса да използваме три самолета, Брадли, вече не.

— Извинявам се, Адам. Това е твоята операция. Ще се опитам да си мълча през останалата част от пътуването.

— Недей. Още мога да направя грешки. Ако видиш някоя, извикай силно. — Адам превключи обратно към общия канал. — Кийран, Аюб, на вас се пада да почистите машината от гадинки. Искам да проверите целия самолет. Не ни трябват изненади над центъра на океана.

Той накара всички да изчакат в относителната сигурност на колите, докато Кийран и Аюб преглеждаха въглеродната гъска в петия хангар, която беше оставена в режим на минимален разход на енергия. Заедно с тях по скалата започнаха да се извиват множество стандартни криминалистки сензорни роботи, които изглеждаха като гъсеници, дълги колкото човешка ръка. Машините бяха изпълнени с тънки като паяжини нишки от интелигентно програмирани молекули, които приличаха на мъхеста козина. Те обградиха гигантския летателен съд, опипвайки скалата за следи от нечие скорошно присъствие в хангара.

— Не е имало никой почти цяла седмица — докладва Аюб. — Има минимално термално обезпокояване. Няма остатъчно химическо разпръскване.

Адам им даде сигнал да прегледат самия самолет. Кийран отиде в пилотската кабина и качи набор от диагностични програми в авиационните системи. Аюб наглеждаше сензорните роботи, докато пълзяха по корпуса и се плъзгаха през люковете. Навираха се с гърчещи се движения в структурата през каналите и решетките за инспекции, опипваха обшивките на всеки компонент с влакната си и душеха въздуха за всякакви остатъчни химикали, извършваха сканирания с резонанс. Той спусна по три във всяка от ядрените турбини, за да могат да си проправят път покрай перките и да се върнат през компресорните ивици.

— Кога ще започне цикълът на червеевата дупка? — попита Ана.

— След малко повече от шест часа — каза Адам. — Ако предположим, че Звездния странник лети със стандартна скорост, тя ще остане отворена около час и половина, след като той пристигне в Порт Евъргрийн.

— Това ни дава достатъчно време — каза Уилсън. — Но ще трябва да побързаме.

След двадесет минути Аюб приключи проверката на долния товарен отсек и докладва, че в него няма капани.

— Колко време ще отнеме? — попита Оскар.

— Колкото е нужно — каза непоколебимо Адам.

— Даваме им твърде много преднина — каза Уилсън. — С тази скорост няма как да се надяваме Звездния странник да остави портала на другия край работещ, докато стигнем дотам. Трябва да го следваме плътно, ако искаме да запазим някакви шансове. Трябва да се задоволиш с минимално сканиране и да поемеш риска.

Адам знаеше, че е прав. Ако Звездния странник наистина не бе искал да го последват, щеше да повреди останалите самолети, преди да отлети. Така че те или бяха саботирани, или просто той възнамеряваше да унищожи генератора в Порт Евъргрийн, оставяйки ги в капан. „Най-простото решение винаги е най-ефективно. А и Звездния странник също трябва да импровизира до някаква степен.“

— Добре — каза той на шофьорите. — Натоварете ги.

Кийран и Аюб отвориха рампите на главната товарна палуба в задната част на въглеродната гъска. Волвотата влязоха първи. Докато бронираната кола минаваше под крилото на самолета, Адам видя как сензорните роботи започнаха да падат от отходните канали на турбините. Машините оставаха на земята, където разгъваха безцелно крайниците си. Сложните им електронни системи бяха пострадали от радиацията на ядрените батерии. Той ги наблюдава, докато те не забавиха движенията си и накрая замряха. Беше лоша поличба, когато на негостоприемен за хората свят дори машините, проектирани за работа на него, се оказват смъртоносни за стандартната технология на Федерацията.

Уилсън още беше с бронята си, когато влезе в пилотската кабина. Също като останалата част на въглеродната гъска, помещението беше просторно. Седалките вътре приличаха повече на кожени фотьойли, отколкото на миниатюрните места в бойните самолети на американските въздушни сили, с които трябваше да лети по време на първия си живот. Предният прозорец представляваше извито стъкло на шест стъпки над земята, от което се разкриваше панорамна гледка отвъд тъпия нос. Кийран седеше на пилотското място. Все още беше с бронята си. Три мощни системи бяха подредени върху контролната конзола. Бяха включени в авиосистемите на самолета чрез дебел фиброоптичен кабел.

— Откри ли нещо? — попита Уилсън.

— Не. Софтуерът е чист. Качих няколко допълнителни наблюдателни програми, в случай че има нещо скрито, но те наистина не са имали време да заровят нещо толкова сложно. Няма топлинни следи от нечие присъствие преди нас. Не знам колко ще ни струва, но моето мнение е, че тук е чисто.

Той стана от креслото и разпечата шлема си.

Уилсън огледа младото лице, което се разкри под него. Къса коса ограждаше елегантните му черти и будните му очи. Беше енергичен, отдаден, ефективен. „Все едно съм аз преди триста и четиридесет години. Господи!“

— Когато бях във въздушните сили, се научих да се доверявам на екипа си от инженери. Предполагам, че надали нещо се е променило оттогава.

Кийран се усмихна с искрена признателност.

— Благодаря.

— Добре, да видим дали си спомням наистина как се лети. — Той започна да сваля бронята си.

— Адмирале. Радвам се, че сте тук.

Обръщението изненада Уилсън. Преди тридесет часа флотът, на който той беше начело, гонеше Пазителите сякаш бяха пандемичен вирус. Това правеше доверието на младия мъж още по-затрогващо.

— Ще направя каквото мога — обеща той.

Оскар и Ана пристигнаха в пилотската кабина, когато Уилсън издърпваше краката си от бронираните ботуши. Беше само по бяла тениска и шорти, а въздухът в кабината бе почти леден.

— Заповядай — каза Оскар и пусна малка чантичка в краката на Уилсън. — Стандартен пътнически комплект с принадлежности за служители на ТСП. Жизненоважен за оцеляване в хотели и на конференции из цялата Федерация.

— Не се подигравай — изръмжа Уилсън и разкопча чантата. Откри елек с лого на ТСП на гърдите и го навлече бързо, преди да седне в луксозното пилотско място. — Ау, тази кожа е студена.

Сложи ръцете си на е-четците на конзолата и прегледа менютата, които се спуснаха във виртуалното му зрение, когато интерфейсът беше осъществен. Първото нещо, което направи, бе да намери екологичните системи на самолета и да включи докрай отоплението.

— Всички са вътре и по местата си — докладва Адам.

Ана беше свалила бронирания си костюм и дишаше тежко в студения въздух, докато навличаше дрехи с логото на ТСП от собствената си торба.

— Искаш ли мястото на помощник-пилота? — попита Уилсън.

— Разбира се. — Тя му отвърна с бърза усмивка.

— Нека първо полетим, преди вие двамата да се присъедините към клуба на въздушните любовници — каза им сухо Оскар.

Уилсън се ухили.

— Винаги съм искал да кажа точно това — призна им той, когато авиосистемите потвърдиха готовността на ядрените батерии. — Ядрени турбини на пълна мощност!

Ана и Оскар се спогледаха. Той сви рамене.

Турбините набраха мощ и Уилсън освободи спирачките на колелата. Въглеродната гъска се подаде от хангара и полетя надолу към леденото море.

— О, братко — изсумтя Ози. Отваряше файлове от астероида си и виждаше как бегълците от Рандтаун пристигат неуверено през червеевата дупка. — Съсипаха ми квартала.

Вече два часа преглеждаше всичко, което се бе случило, и му се искаше да се бяха насочили в другата посока, след като напуснаха Остров Две.

Последният файл от дома му показваше Найджъл, който се разхождаше из бунгалото. Записът на собствения му образ се включи и Найджъл изруга в края му. Тук, в уютната топлина на апартамента в „Ледбетър“, проснал се върху кръглия императорски матрак, Ози се ухили, когато зърна разтревоженото изражение на стария си приятел. Горкият стар Найджъл никога не бе одобрявал начина му на живот, решенията и изборите му. Именно разнопосочните им мнения ги правеха толкова добър екип.

Той пресуши чашката с бърбън и каза на робота-камериерка да я напълни отново, а след това започна да преглежда записите от последното нашествие.

— О, братко.

Пораженията, които слънчевите бомби и квантовите разрушители нанасяха на звездите, бяха ужасяващи. Тогава нещо унищожи Портата на Ада, нещо, което династията Шелдън бе сторила независимо от флота, нещо по-голямо от квантовия разрушител. В момента половината унисфера беше заета да спекулира и клюкари за Найджъл и супероръжието, което щеше да използва срещу Дайсън Алфа, за да спечели войната с единствен удар.

Другата половина на унисферата беше заета да обсъжда евакуацията на Вторите47 в бъдещето. Ози отпи отново, докато от Военния кабинет правеха обявлението си.

— Копеле такова, не ме въвличай в това — извика той към образа на Найджъл. Огромното лице на така наречения му приятел се издигаше над леглото, където го прожектираше порталът на срещуположната стена. В момента беше лошо фокусиран. Ози се опита да направи някои изчисления, за да разбере дали Найджъл знае за какво, по дяволите, говори, но уравненията бяха непосилни. Погледна чашата си, отново беше празна.

— Просто донеси бутилката — каза на робота-камериерка.

Виртуалните му ръце се пресегнаха, потрепвайки, през виртуалното му зрение и той почука учтиво по иконата на СИ.

Военният кабинет изчезна и бе заменен от мандаринени и тюркоазени линии, които се увиваха една през друга и около себе си.

— Здравей, Ози. Добре дошъл.

— Хубаво е да съм пак у дома. Наистина. Човек няма представа какво чудесно нещо е тоалетната хартия, докато безчувствената вселена не му я отмъкне. Мисля, че това е определяща черта на човешката цивилизация — способността да произведем толкова добър продукт, с който да си избършем задниците. Повярвай ми, с горските листа работата просто не зацепва. Е, всъщност — подсмихна се накриво, — зацепва и точно в това е проблемът. Може да ми го изпишеш на гроба.

— Отбелязвам си го веднага.

— Хей, хей, не ми се прави на умник. Имаш много за обясняване, мой човек.

Роботът-камериерка спря до леглото и му подаде бутилката с бърбън. Ози я взе и смигна на малката машина.

— Имаш предвид спешната евакуация на Рандтаун — каза СИ.

— Право в десетката, пич.

— Позволихме си свободата да спасим хиляди човешки животи. Предположихме, че предвид ситуацията няма да възразиш.

— Да, да, трилиони долари, похарчени за възможно най-якия и уединен дом, и сега всичко това е на майната си. Напълно. — Стаята се завъртя около него и той се озова проснат върху леглото и втренчен в тавана. Отпи отново от бърбъна, за да компенсира. — Сега ще трябва да измисля някоя нова мечта. Може да се върна обратно в Ледената цитадела. Не! По дяволите, какво говоря? Там беше студено. Аз не съм човек, дето си пада по студа. Научих това за себе си.

— Значи начинанието ти се оказа успешно?

— О, братко, нямаш идея. Открих всичко. Кой е вдигнал бариерите, защо са го направили, защо няма да ни помогнат. И ще ти кажа още нещо, бях прав и за силфените.

— Те еволюират до възрастна форма?

— Аха. — Ози размаха пръст към бавния водовъртеж от блестящи линии. — Знаех си, че би искал да го знаеш. Мой човек, трябваше да видиш къде живеят. Газовият ореол е, как да ти кажа, страшна работа. Може би трябва да се пробваш да построиш един. Ще е толкова забавно да видя лицето на Найджъл, когато му кажа за това.

— Кой е построил бариерите?

— Танцуващия с облаци каза, че е някаква раса, наречена аномините. Но това беше в съня ми, мисля. Както и да е, тях вече ги няма. Всъщност не, не е вярно; има ги, но не са същите. Мисля, че са изпреварили силфените в еволюцията си, поне някои от тях. Всички останали са се върнали вкъщи и са се присъединили към Грийнпийс. — Ози се усмихна лениво. Леглото беше невероятно меко, а той бе толкова уморен. Притвори очи. — Няма да ни помогнат, нали знаеш. Ти би трябвало да схващаш това. Май не ни помагаш страшно много напоследък, а? Освен дето си спасил оная мацка Мелани. Мамка му, колко е готина. Знаеш ли дали ходи с някого? — Той се прозя. Почака за отговор. — О, хайде де, мой човек, не ми се сърдиш, нали? Само няколко честни приказки между приятели. Трябва ти по-дебела кожа.

Не последва отговор. Светлината в стаята се промени.

— Господин Айзъкс.

— А?

Това не беше СИ. Ози отвори очи. Мандаринените и тюркоазени линии бяха изчезнали. Той се завъртя към източника на новия глас или поне се опита да го направи; леглото постоянно му се пречкаше. Пред очите му се плъзна главата на мъж. Беше наобратно и се мръщеше.

— Хей! — възкликна щастливо Ози. — Нелсън. Много време мина, мой човек. Как е хавата?

— Радвам се да видя, че всичко е наред с вас.

— Никога не съм бил по-добре.

— Абсолютно. Найджъл иска да говори с вас.

— Доведи го.

— По-лесно ще е да заведем вас при него.

— Естествено. Чакай да си намеря обувките.

Ози най-сетне успя да направи движение и се изплъзна от края на леглото, приземявайки се като вързоп на пода. Нещо го заболя. Най-вероятно нещо негово.

— Виждаш ли ги? — попита той сериозно Нелсън.

Нелсън се усмихна студено и кимна. Двама силни млади мъже в сиви бизнес костюми вдигнаха Ози. Имаха еднакви червено-зелени ОВ-татуси на бузите — купове от дълги сантиметър линии, които приличаха на неонови бакенбарди.

— Здравейте, момчета. Радвам се да ви видя.

Отнесоха го от спалнята. Орион беше в хола, още издокаран с модното сако в бяло и алено. Изглеждаше много уплашен. В хола имаше много хора, също като тези, които носеха Ози — учтиви, добре облечени мъже и жени без каквото и да е чувство за хумор.

— Ози? — каза Орион. Момчето прехапа устна, наблюдавайки уплашено Нелсън.

— Не мърдай оттук, малък пич, всичко е под пълен контрол. Къде е Точий?

— Тук съм, приятелю Ози.

— Правете каквото кажат.

Вертикалната позиция не беше добра. На стомаха на Ози не му харесваше. Той повърна.

Отнесоха го в сервизния асансьор. Пред хотела имаше конвой от големи тъмни коли. Напъхаха го в една от тях. След кратко пътуване го качиха на свръхзвуков самолет, достатъчно голям, за да побере Точий в задната си част, където бяха извадени дузина седалки.

Нелсън седна срещу Ози и извади огромна червена таблетка.

— Изпий това.

— Какво е?

— Нещо, което ще ти помогне.

— Не съм болен.

Нечии пръсти стиснаха носа му и той отвори рефлексивно уста. Натъпкаха таблетката вътре и изляха вода след нея. Ози полупреглътна и почти успя да се задави.

— О, братко.

Нелсън се облегна назад.

— Закопчайте го. Ще му е нужно.

Полетът беше наистина ужасен. Ози трепереше силно в седалката, кожата му гореше. Отчаяно искаше отново да повърне, но сякаш стомахът му се бе покрил с допълнителна мембрана, за да го предотврати. Киселините в гърлото му се бяха пренесли във вътрешностите му. Главоболието му сякаш се пропиваше в мозъка му.

Час по-късно зъбите му спряха да тракат. Болките и дискомфортът отшумяваха, а дрехите му бяха наквасени със студена пот.

— Наистина мразя отрезвители — изсумтя Ози на Нелсън. — Не са естествени. Мамка му, виж ми дрехите.

Той подръпна с отвращение тениската си.

— Донесохме торбите ви — каза Нелсън. — Можете да се освежите във влака. Ще кацнем след пет минути.

— Къде?

— На планетарната гара.

— Супер. Трябва да пикая.

Нелсън махна към пътеката между местата.

Ози бавно разкопча коланите си и се изправи нестабилно на краката си. Орион седеше на задния стол.

— Добре ли си, пич?

Момчето кимна.

— Мисля, че Точий се тревожеше, но аз му казах, че всичко ще е наред. Той не разбира колко важен си ти.

— Ще се опитам да му обясня после.

— Ози — каза тихо момчето. — Тя е много мила. Говорихме много. Казва се Лорън. Интересуваше се много от пътеките на силфените и местата, на които бяхме.

Ози погледна към служителката от екипа по сигурността, която Орион му показваше скришом.

— Ъъъ, добре, повтарям отново — тя се държи учтиво като сериен убиец, защото това й е работата. Не я моли да се жени за теб или нещо подобно.

— Добре, Ози. — Момчето се нацупи.

Свръхзвуковият самолет кацна на летищната площадка зад струпването от административни сгради на гарата. Наоколо нямаше кой да види как слизат и се отправят забързано към лъскавия маглев експрес с два вагона.

— Само ние ли сме? — попита Ози, след като погледна в пустия преден вагон. По продължението му имаше големи сферични кресла, а в края му имаше бар.

— Само вие — потвърди Нелсън.

Ози взе един от двата си нови куфара в тоалетната, за да се преоблече. Опитът му да се свърже с унисферата беше напълно неуспешен. Имплантите му докладваха, че влакът е плътно екраниран.

След като се върна от тоалетната, нападна бара за сандвичи и отиде да седне до Точий и Орион. Изигра ролята на гид, докато експресът препускаше напред. Казваше им имената на световете, през които преминаваха. Първа беше планетата от Големите15 Шайони, от която отидоха на Пекин, след което последва бързо пътуване по трансглобалната линия на Земята до Ню Йорк и най-накрая Августа.

— Транспортът ви е толкова по-ефикасен от метода на силфените — каза Точий. — А и световете ви са подредени. Не одобрявате ли безпорядъка?

— Не съди за нас по това, което си видял досега — каза му Ози.

На гарата в Нова Коста влакът им се отдели от главната зона на гаровия двор и се плъзна през самотен портал.

— А това трябва да е Кресат — каза Ози. — Не съм бил тук от доста време.

— Седемдесет и три години — каза Нелсън, докато маглевът се плъзгаше в гарата на Иланум. Там ги чакаха още тъмни коли.

— Сега накъде? — попита Ози.

— Към една от резиденциите на Найджъл близо до града.

— Всички ли?

— Да, всички. Приготвили сме ви подходящи стаи.

— Добре тогава.

Ози гледаше подозрително отсека за разпределение на товарите. Капацитетът му се бе увеличил многократно, откакто бе идвал тук за последно.

„Резиденцията“ представляваше голямо имение от блед камък, построено по модел на величествените домове от осемнадесети век в Европа. Намираше се на няколко километра извън града и беше обградено от високи дървета, които бяха потискащо тъмни в сгъстяващия се сумрак.

— Всичко ще е наред — каза Ози на спътниците си, когато влязоха в голямата приемна зала. Изражението на Орион придобиваше мрачни окраски, които той познаваше твърде добре. — Наспете се, ще говорим на сутринта.

Нелсън го поведе през имението до кабинет, който гледаше към моравите пред сградата. Отвън имаше алея, която едва се виждаше след залеза на слънцето. Ози не беше сигурен дали си я спомня; изглеждаше му смътно позната. Беше му изключително неприятно да е лишен отново от достъп до унисферата толкова скоро.

Найджъл го очакваше в голям кожен фотьойл.

— Благодаря, Нелсън.

Нелсън се усмихна тънко и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Имплантите на Ози му показаха, че около стаята се е спуснал мощен е-печат.

— Само ние, а?

— Само ние. — Найджъл махна към фотьойл, същия като неговия.

— Не трябва ли огънят да пращи в огнището? — каза Ози, след като седна. — И може би пред него да се е проснало едно от онези рошави кучета.

— Ирландска хрътка.

— А ние двамата да си сръбваме бренди.

— Днес пи достатъчно.

— Добре, Найдж, я ми кажи каква е тая шпионска операция на ЦРУ? Унисферният ми адрес е отворен. Трябваше да ми се обадиш.

— Така е по-добре. Детето, което е с теб, разказва интересни истории. А извънземното — никой не е виждал нещо като него. Комуникира чрез фотолуминесцентни визуални сигнали в ултравиолетовия спектър. Ксенобиолозите ще са във възторг.

— Точий е готин пич, спор няма.

— Значи си вървял по пътеките на силфените?

— Да, мой човек. Те са най-невероятната мрежа от червееви дупки, която можеш да си представиш. Мисля, че дори са разумни по някакъв начин. Затова така и не можем да ги проследим, през цялото време се движат, отварят се и се затварят, освен това се местят във времето.

— Има логика. Един от изследователските ни проекти включва вмъкването на програми за контрол на червееви дупки в самоподдържаща се матрица от екзотична енергия.

— Непохватно, мой човек, толкова непохватно в сравнение с пътеките.

— Е, какво откри? Разполагат ли с еквивалент на СИ?

— Да, нещо такова. Имат толкова много информация, като галактическа библиотека. Знам кой е издигнал бариерите около двойката Дайсън.

Найджъл слушаше мълчаливо, докато Ози му разказваше как бяха открили Ледената цитадела и Точий, как бе видял историята на призрачната планета и най-накрая се бяха озовали на газовия ореол.

— Значи тези аномини няма да ни помогнат? — попита той.

— Не — каза Ози. — Съжалявам, мой човек.

— Значи пътуването си е струвало. Доволен ли си?

— Ей, майната ти!

— Защо си наредил на политическия офис на династията да предотвратява прегледи на товарите, пратени към Далечината?

— Ъъ. — Ози се ухили немощно. Не за това бе очаквал да си говорят. — Ами, мой човек, нали знаеш, струваше ми се потисническо. Не ми харесва тая работа.

— Ози, дай малко задна на непукисткото поведение, а? Твърде много е заложено на карта. Ако още не си се досетил, опитвам се да разбера на чия страна си.

— Страна ли?

— Агент на Звездния странник ли си, Ози? — попита тихо Найджъл. В очите му се забелязваше проблясък на сълзи. — По дяволите, имаш ли представа колко много ме боли да ти задам този въпрос?

— Ти знаеш, че Звездния странник е истински? — смотолеви също толкова удивено Ози.

— Да, знаем, че е истински, открихме го съвсем скоро. Е, защо си наложил политическото ограничение?

— Аз не знаех дали е истински.

— Какво те накара да заподозреш това?

— Срещнах този пич, Брадли Йохансон, мой човек, какви истории разправя само. Той твърдеше, че е бил на газовия ореол, че силфените са премахнали обуславянето, с което го е контролирал Звездния странник. Никога не бях чувал нещо подобно. Почти имаше логика. Затова се запитах: ами ако е прав? Сещаш ли се? Имам предвид, там има една огромна вселена, Найдж, всичко е възможно.

— Затова рискува и му помогна. Забавно беше, нали, Ози? Забавно ти беше да си от другата страна на барикадата и да ми го завреш, а?

— Не съм толкова плитък.

— Напротив. — Найджъл присви очи. — Кога се запозна с него?

— Бога ми, мой човек, не знам, май преди век.

— Преди или след като е основал Пазителите?

— Точно тогава. Тъкмо организираше нещата.

Найджъл постави пръстите си пред лицето си и се втренчи съсредоточено в Ози. Изведнъж очите му се разшириха в шок.

— О, Господи, ти тъп, тъп кучи син. Не мога да повярвам.

— Какво? — попита Ози, обезпокоен от поведението на приятеля си.

— Големият червеев обир.

— Ааа. — Ози не можа да сдържи самодоволната си усмивка. — Това.

— Ти си му помогнал. Винаги съм се чудил как, по дяволите, са проникнали в програмите на суперкомпютъра, които бяхме написали; кодовете за достъп бяха с нашия собствен шифър. Ти си му дал кодовете, нали?

— Нещо по-добро — каза злорадо Ози.

— Колко по-добро?

— Бях един от тях.

— Един от… о, по дяволите, Ози. Това беше случай на Паула Майо. Представи си, че беше заловила Йохансон? Спомените му щяха да покажат, че си бил съучастник.

— Струваше си. Нямаш представа какъв кеф беше да се промъкна през онзи музей и да показвам среден пръст на пазачите, когато силовото поле се включи около нас. След това просто си влязохме в трезора във Вегас. По дяволите, Найджъл, дори ние нямаме толкова много пари. Бяха натрупани до шибаните тавани, като драконово легло от злато.

— Онази сума е била по-малка от приходите на ТСП за час, тъпако, а и самите ние така или иначе притежаваме половината Вегас. Защо просто не преведе пари на Йохансон?

— Знаех си, че няма да разбереш. Найджъл, мой човек, ние построихме онази машина със собствените си ръце. Това все още е най-големият ни миг, не ТСП. Тогава бяхме само двамата срещу света. Онзи генератор беше построен с любов, той е част от нас, детето на душите ни. Не беше честно да го оставим, за да могат шайка деца да го зяпат като някакъв урод от цирка. Дадох му неговата лебедова песен, която никога няма да бъде забравена.

— Не го застрашаваше опасността да бъде пренебрегнат. Той е основата на нашето общество. — Найджъл изпъшка шумно и се зачуди на странната логика, в която Ози вярваше. — Защо просто не дойде при мен и не ми каза за Звездния странник?

— А ти щеше да ме изслушаш и да приемеш всичко на сериозно? Хайде де. Щеше да ми кажеш двамата с Йохансон да се хвърлим от някоя скала, а след това да ми изнесеш още една лекция как все съм напушен. — Той се усмихна с добро чувство на приятеля си. — От колко време знаеш, че Звездния странник е истински, Найдж, имам предвид, от колко време наистина го приемаш за неподправен двадесет и четири каратов трън в задника на човечеството? Бъди честен.

— От известно време подозирахме, че нещо странно се случва зад кулисите. Не бях сигурен дали не е СИ. Един от агентите му имаше пръст в цялата работа.

— От колко време? — повтори Ози. Нямаше намерение да позволи на Найджъл да се изплъзне.

— От няколко дни.

— Доста добре. По-дълго, отколкото предположих.

— О, сякаш ти си бил сигурен — тросна му се Найджъл. — Ти, който си бил толкова уверен, си използвал Йохансон като извинение, за да си поиграеш на суперкрадец. Знаеш ли, обзалагам се, че тайно си се ядосвал, задето Йохансон така и не беше заловен. Сто и тридесет години чакаш това малко приключение да бъде добавено в каталога с легенди за Ози, нали?

Ози надяна кисело изражение по образец на най-лошите, на които бе способен Орион.

— Просто поех голям риск, това е. Казах ти — Йохансон беше убедителен. Някой трябваше да провери нещата отблизо. И не ми казвай, докато си седиш в стола, че не е трябвало да правя нищо. Погледни навън и виж в какви дълбоки лайна сме нагазили.

— Бяхме.

— Какво?

— Бяхме в дълбоки лайна. Успях да ни измъкна от тях. Вече няма да има ПланинаНаЗората или пък Звезден странник.

Тази малка нотка на самоувереност у Найджъл винаги бе притеснявала Ози.

— Какво си направил, Найджъл?

— Ще изпратя кораб до Дайсън Алфа. Една нова-бомба ще се погрижи за ПланинаНаЗората веднъж завинаги. Всичко това ще приключи до седмица.

— Нова-бомба? Това ли е тайното ти оръжие? Никой в унисферата не знае. Какво, по дяволите, е това?

— Работи на същия принцип като ядрените бомби с модифицирана енергийна функция, но в мащаби, които ще ти се сторят невъзможни. Екипът за оръжейна разработка на династията взе принципа на модифицираната енергия и го комбинира с квантовия разрушител. Просто е, наистина. Ефектът на квантовия разрушител превръща цялата материя в обхвата си в енергия, само че в този случай енергията е модифицирана, за да уголеми още повече полето на ефекта. А това е страшно много енергия. Полето се разраства достатъчно, за да превърне в енергия значителен процент от звездата, което води до експлозия с мащабите на нова. Унищожава звездата и всяка планета, орбитираща в радиус от три астрономически единици. Радиацията ще е смъртоносна за всяка животоподдържаща планета на разстояние от още около тридесет светлинни години.

Ози се намръщи. Любопитството му беше невероятно възбудено въпреки всичките му либерални предразсъдъци.

— Предаването на взрива трябва да е невъзможно.

— Не съвсем. Трябва да удържи само за частица от секундата. Превръщането в енергия е почти мигновено. Това е достатъчно, за да подейства.

— Не. — Ози сложи длани на слепоочията си и разклати глава достатъчно силно, за да разлюлее косата си. Осъзнаването на това, което щеше да се случи, се отразяваше на тялото му много по-зле, отколкото всяка малка отрезвителна таблетка, която можеха да натикат в гърлото му. Стори му се, че наистина ще му прилошее физически. — Не, не, не ми пука за механиката, Найджъл, не можеш да го направиш, мой човек. Не можеш да убиеш ПланинаНаЗората, вече той е Първите, целия им вид.

— Вече го обсъдихме, Ози. Военният кабинет, главите на династиите, екипът от Санкт Петербург. Разгледахме всеки тактически сценарий, всяка възможност. Няма какво друго да направим. ПланинаНаЗората се опитва да ни изтреби, точно както Звездния странник е планирал. Може би трябваше да ме накараш малко по-усилено да обърна внимание на Йохансон, вместо да си играеш на романтически аутсайдер. Не че някога си бил това, Ози, просто ти изнася да се преструваш, за да ти пускат по-често. Е, събуди се и погледни на нещата такива, каквито са. Вече не сме студенти в колежа, Ози, напуснахме Калифорния преди три и половина века. Порасни. На мен ми се наложи и благодарение на това ми пускат повече, отколкото на теб. Защо си мислиш, че използвах твоето име, когато направих обявлението на Военния кабинет? Хората ти имат доверие, Ози, харесват те. Ако беше раздухал малко нещата, когато си срещнал Йохансон, щяха да те послушат. Хедър щеше да направи схемата на Звездния странник на парчета, щеше да я строши като стъклена чаша. Недей да ме обвиняваш и да ме наричаш войнолюбец. Ти си знаел, Ози, знаел си, мамка му, за заплаха за цялата човешка раса и не си казал абсолютно нищо на никого. Кой е виновният, Ози? Кой ни натика в ъгъла? Кой ни отне възможностите?

Ози се бе смъкнал във фотьойла, докато Найджъл говореше все по-високо. Не се случваше често Найджъл, най-внимателният и пресметлив от всички хора, да се разгневи, но когато се случеше, най-добре беше да не го прекъсва — някои хора в миналото бяха съсипани, или дори по-лошо, заради тази си грешка. Освен това в мозъка на Ози като бързодействаща отрова се разнасяше неприятен вкус на вина.

— Това е геноцид, мой човек — отрони тихо той. Нямаше логичен аргумент, с който да контрира тирадата на Найджъл. — Това не сме ние.

— Мислиш ли, че не го знам, по дяволите — каза гневно Найджъл. — Носех същите тениски като теб, бях на същите митинги. Мразех милитаристкия империализъм, който управляваше света в онези дни. Виж къде съм сега заради теб!

— Добре. — Ози вдигна ръце. — Просто се успокой, мой човек.

— Спокоен съм, дявол да го вземе. Ако не беше ти, Ози, наистина, който и да е друг вече щеше да е изтрит от историята. Никой нямаше да се интересува какво се е случило с теб, защото нямаше да си съществувал.

— Видях го да се случва, мой човек — прошепна Ози. — Крачих по една от призрачните планети. Станах свидетел на историята им. Усетих смъртта им, Найджъл, на всеки един от тях. Не можеш да позволиш това да се случи. Просто не можеш, умолявам те, мой човек. На колене съм. Не го прави.

— Няма друг начин.

— Винаги има друг начин. Виж, Танцуващия с облаци каза, че генераторът на бариерата е бил просто изключен, не и унищожен.

Найджъл го погледна изненадано.

— Било е вариация на слънчевата бомба, така смятаме. Променила е квантовата структура на генератора.

— Ето, виждаш ли! Генераторът още е там. Просто трябва да го поправим и да го накараме отново да заработи.

— Ози! — Найджъл погледна уморено и отчаяно приятеля си. — Хващаш се за сламки. Това не си ти.

— Трябва да опитаме.

— Ози, премисли го. Генераторът на бариерата е с размерите на планета, а ние имаме дни, може би часове, преди ПланинаНаЗората да удари отново по Федерацията. Ако го направи, ще ни убие, ще извърши геноцид над човешката раса. Разбираш ли?

— Нека да се пробвам — примоли се Ози. — Ще пратиш кораб, нали, онзи с нова-бомбата?

— Да. Разработихме нещо ново, Ози, този двигател е нещо съвсем различно. Не използва нищо от старата технология на червеевите дупки; наистина просто скачаш в хиперпространството. ПланинаНаЗората не може да го засече.

— Идеално! Нека да се кача на него. Мога да огледам генератора. Знаеш, че ако някой може да се справи, това съм аз.

— Ози…

— ПланинаНаЗората няма да разбере, че съм там. Ако започне атака срещу Федерацията, сам ще пратя нова-бомбата в звездата. Но трябва да опитаме. Нека да отида, Найджъл. Това е някакъв шанс. Познавам те, мой човек, няма да можеш да живееш със себе си, ако поне не го обмислиш.

— Ози, всеки физик във Федерацията изучава информацията, която „Втори шанс“ събра от генератора. Дори не знаем какво представляват някои от сферите, камо ли за какво служат. Със сигурност си нямаме представа как да построим цели части от тях. Не и за седмица. Бъди реалист.

— Мога да го направя, знам, че мога. Трябва да има функция за самопоправка, нещо, което може да възстанови щетите. Да! Танцуващия с облаци каза, че е предназначен да издържи по-дълго от самата звезда. Ако Звездния странник е можел да унищожи генератора, е щял да го направи. Това ни дава шанс.

— Няма да отидеш, Ози.

— Дай ми една добра причина.

— Нямам ти доверие.

За миг на Ози му се стори, че Найджъл го е ударил — кожата му наистина изтръпна като след силен удар. Освен това не можеше да чуе нищо. Въздухът в кабинета бе застинал.

— Какво? — от устата му излезе жалко грачене.

— Не знам дали си агент на Звездния странник, или не. Ако той реши да се опита да ни победи, това би било идеална възможност. Затова чети по устните ми: няма да отнесеш двете ни най-тайни оръжия сам в системата на ПланинаНаЗората. Те са единствената гаранция, че расата ни ще оцелее.

— Не съм агент на Звездния странник — каза кротко Ози. — Не може да си го мислиш наистина.

— Или си приятел на Йохансон, както каза, или си агент на Звездния странник. Това са единствените две причини да спреш проверките на товарите за Далечината, защото и двете групировки се нуждаят да прекарат екипировката си на планетата, без да привличат внимание. Точно сега Йохансон се намира извън обхват, на път за Далечината, затова не мога да потвърдя историята ти, освен ако не прочетем спомените ти. Не искам да се стига до това, дори да разполагахме с нужното време, а ние го нямаме. Затова засега ще направя това, което всеки добър приятел би сторил, и ще те поставя под карантина. Когато Йохансон се върне, може да гарантира за теб. Съжалявам, Ози, но научихме по трудния начин точно колко дълбоко е проникнал Звездния странник в обществото ни. Самият аз съм частично отговорен за това. Позволих на онзи кучи син Алстър да ме заблуди. Ще трябва доста да се постарая, за да изкупя вината си. И двамата знаем колко трудно ще е това.

— Говориш сериозно, нали, Найдж? Няма да ме пуснеш да отида.

— Не мога. Ако ролите ни бяха разменени и ти нямаше да го направиш.

— О, мой човек. Това е единственият ни шанс да спасим душите си. Не можем да извършим геноцид.

— Трябва.

— Виж, ще кажеш ли поне на капитана да прелети покрай генератора?

— Разбира се, Ози. Ще го направя.

Ози познаваше този тон, Найджъл се преструваше, че ще му угоди.

— Копеле такова.

Найджъл се изправи.

— Ти и приятелите ти ще останете тук, докато всичко бъде уредено. Не мога да ти дам достъп до унисферата, но ако има нещо, което искаш, просто попитай.

На Ози му трябваше още съвсем малко, за да му каже къде да си завре гостоприемството.

— Цялата информация за генератора. Ще я прегледам въпреки всичко.

— Добре, Ози.

— И ако намеря начин да го поправя…

— Ще се наведа и тогава можеш да изриташ задника ми в орбита.

— Дяволски си прав, ще го направя. О, и Найджъл, намери момиче на момчето, става ли? Да е мила, не някоя в петия си живот.

Найджъл го погледна подразнено.

— Приличам ли ти на сводник?

Ози се усмихна.

— Това ще отнеме само седмица — каза Найджъл. — Може да почака.

— Хей, хайде де, мой човек, дотогава може всички да сме мъртви. Момчето никога не е спало с момиче. А сега ти го грабна и го хвърли в затвора. Вярно, петзвезден е, но пак е дранголник. Угоди му малко.

— Ози…

— Ако не искаш да се обаждаш на проститутка, прати някоя от жените си. И без това всички са горе-долу на неговата възраст.

— Не можеш да ме накараш да го направя, като ме дразниш.

— Просто го направи, Найдж, покажи малко човечност. Аз ще оправя сметката, ако толкова те притеснява.

— Както и да е. — Найджъл излезе и му махна раздразнено с ръка.

— Благодаря, да ти го начукам — извика след него Ози.

Осем часа след излитането им от Порт Евъргрийн пътниците на въглеродната гъска най-сетне започваха да се отпускат. Сред тях витаеше всеобщото чувство, че все пак може би ще стигнат до генератора на червеевата дупка. Докато прекосяваха океана, ветровете се бяха усилили. Уилсън бе обявил, че се очаква полетът им да продължи още най-много час и петнадесет минути.

Паула далеч не разсъждаваше толкова оптимистично като останалите. На Звездния странник му трябваше само пет минути преднина, когато преминеше през червеевата дупка. Дори предвид намаленото време на полета им, той щеше да разполага с почти четиридесет минути. Като се изключат двата часа, които бе прекарала в неспокоен сън, тя посвети времето си в преглеждане на плановете за оцеляване при аварийни ситуации. В авиосистемите бяха качени множество сценарии. Повечето предвиждаха случаи, в които самолетът ще бъде принуден да кацне в океана. Предвид факта, че всяка въглеродна гъска носеше хранителни комплекти за спешни случаи и в Шакълтън и Порт Евъргрийн имаше още запаси, оценката й бе, че разполагат с достатъчно храна за седемнадесет до двадесет месеца. Това означаваше, че щеше да им се наложи да се върнат в Шакълтън, където бяха паркирани другите самолети. Във всеки случай обаче, не бяха изправени пред мигновена гибел. Захранване и топлина щяха да си набавят съвсем лесно. Ядрените батерии можеха да им доставят електричество с десетилетия.

Тя се върна на горната пътническа палуба, където се бяха настанили всички. Пазителите я погледнаха с подозрение и враждебност. Не че това я притесняваше. Откритата враждебност беше почти постоянен спътник в работата й. Ноктите на Котката просто не й обръщаха внимание, а тримата останали членове на парижкия екип й се усмихнаха топло, когато мина покрай тях. Стълбите в задния край на кабината я отведоха до следващата палуба, чиито светлини бяха намалени. Едва виждаше хоризонта през малките кръгли прозорчета — неясна розова линия, разделяща черния океан от изпълненото със звезди небе. Проблясъците на неутронната звезда пращаха по водата широки трептения от тъмносиня светлина, които оставяха лилави остатъчни образи върху ретините й. Движеха се точно пред зората, която трябваше да ги застигне двадесет минути след като стигнеха Порт Евъргрийн.

След още четири стълбища и два херметически люка се озова в долния товарен отсек, където се намираха колите им. Шумът от турбините там беше най-силен, сякаш някакъв двигател с вътрешно горене работеше наблизо. Дори след като Уилсън бе пуснал отоплението на максимум, в голямото помещение беше хладно. Тя закопча елека си в черно и лавандулово, който бе извадила от пътническия комплект на ТСП, и отиде в средата на отсека, където Куатукс прекарваше пътуването. Бяха намерили половин дузина аварийни нагреватели, които в момента ограждаха извънземното и издухваха топъл въздух към тъмносивата му кожа.

Никой не знаеше нищо за физиологията на райелите. Затова Паула не можеше да прецени дали студът го кара да потръпва от време на време, или тръпките са предизвикани от зависимостта му. Две от по-малките му пипала потрепериха, докато тя приближаваше.

— Паула, добре дошла — въздъхна хрипливо извънземното.

— Благодаря.

Тайгър Панси седеше на един сандък до Куатукс. Беше облякла дрехите от два пътнически пакета върху полата и блузата си. Най-накрая беше заменила високите си обувки с чифт ботуши, а върху тях беше обула чифт покрити с кожа пътнически чехли. Изглеждаше все така нещастна заради студа. Облечените й в ръкавици ръце бяха свити около чаша с доматена супа.

Адам и Брадли също бяха придърпали по един сандък за себе си. Израженията им си останаха неутрални, когато тя седна в ъгъла на сандъка, който Тайгър Панси използваше. Поради някаква незнайна причина Брадли никога не бе преминал през препрофилиране или генетична модификация. Все така поддържаше възраст в средата на тридесетте, макар и тя да не бе успяла да проследи клиниката за подмладяване, която използваше. Беше висок, особено в сравнение с нея. Косата му беше почти сребристоруса и контрастираше с най-тъмните очи, които бе виждала. Красивите му черти се оживиха в приветстваща усмивка, в която нямаше и най-малък намек за триумф, просто се държеше учтиво. Той истински се радваше, че тя е с тях, макар и Паула да не можеше да забрави или да прости условията му, които я бяха довели тук.

За разлика от Брадли, Адам беше доста набит. От последния път, когато го бяха видели на Велейн, беше прибавил допълнителни мускули към тялото си. Повечето служители в парижкия офис щяха да минат покрай него, без дори да се замислят, но Паула можеше да разпознае лицето му навсякъде, без значение през колко препрофилирания бе преминал. А и след толкова много промени възможните нови изменения вече бяха сериозно ограничени. Това ново закръглено лице, което загатваше за младолика средна възраст, беше сериозно доказателство колко вредно можеше да бъде саморъчно приложеното клетъчно препрофилиране, ако с него се прекали. Бузите и брадичката му бяха груби и страдаха от нещо като леки екземи. Яката на полуорганичното му палто беше покрита с косъмчета тъмна коса, която падаше като поразена от радиация.

— Бръсненето сигурно е болезнено.

Адам вдигна ръка към лицето си, преди да осъзнае какво прави.

— Има подходящи кремове, благодаря за загрижеността. И ти самата не изглеждаш твърде секси. Стана ти лошо от пътя ли, следовател?

— Просто съм уморена.

— Моля ви — обърна се Брадли към тях.

— Преглеждах запасите ни от храна, в случай че се наложи да останем тук — каза Паула. — Би трябвало да нямаме проблеми известно време, но дойдох да попитам какво яде Куатукс.

Всичките пет стъбълца с очи на райела се завъртяха заедно и фокусираха върху нея.

— Загрижеността ти е много мила, Паула. Няма нужда от притеснения. Ще мога да храносмилам човешка храна. Оценката ми е, че ще консумирам колкото петима човеци на ден. С изключение на къри. Не пасва на храносмилателните ми процеси.

— И на моите — изчурулика Тайгър Панси.

— Добре ли си? — попита я Паула. — Мога да те отменя, ако искаш да поспиш.

— Много мило. Но съм добре. Поспах няколко часа тук.

— Имате ли намерение да поспорите с господин Елвин? — попита Куатукс. — Двамата сте били врагове толкова много години. Подобен противоречив и емоционален разговор би бил много вълнуващ за мен.

— Не съм дошла да се карам — каза сковано Паула. — Това е нова ситуация и за двама ни.

Адам погледна към райела.

— Врагът на врага ми е мой приятел. Стара човешка поговорка.

— Наистина ли оставяте старите си борби настрана толкова лесно?

— Ако го поставиш в контекста на човешкото изтребление, ще ти е доста по-лесно да разбереш — каза Паула.

— Някак мило е — каза Тайгър Панси. — Че всички се разбираме, нали се сещате.

— Благодаря, скъпа моя — каза Куатукс. — Това беше толкова впечатляващо чувство на симпатия и, вярвам, на другарство.

— Затова ми плащат големите кинти — каза тя, кикотейки се.

Паула се обърна към Брадли.

— Добрите новини са, че, ако Звездния странник наистина затвори червеевата дупка зад себе си, ще оцелеем.

— Ти може и да оцелееш, мила, но за мен подобен провал ще е по-лош от смъртта.

— Разбирам. Бих искала да разбера какви точно са плановете ти. Може би ще е по силите ми да помогна.

— Планове — промърмори тъжно Брадли. — Имах велики планове, следовател. Едно време. Днес нещата са някак променливи. Всичко, което можем да направим, е да се надяваме, че приятелите ни на Далечината ще открият начин да предотвратят преминаването на Звездния странник през червеевата дупка, докато не пристигнем в Порт Евъргрийн. Така може и да успеем да го приклещим и да го убием. Бленуващи небеса, не мога да повярвам, че се стигна до това.

Паула погледна към стаените в мрака коли. Покривите им почти докосваха тавана на товарния отсек.

— Е, какво носят те? Какво внасяхте на Далечината през всичките тези години?

— Не гледай мен — изсумтя Адам. — Аз съм просто наемен работник, който урежда пратките.

— Брадли? — попита Паула.

— Бях измислил план, който да даде на планетата отмъщението й. За да бъде осъществен, се изисква голямо количество технология за генериране на силови полета.

— Как някаква технология за силови полета може да убие Звездния странник? Ще го плените в едно от тях ли?

— О, не, целта на отмъщението на планетата е да унищожи „Мария Селесте“. Щях да го задействам, когато Звездния странник се отправи към планетата. Без кораба си той наистина ще се окаже сам на Далечината. Нямаше да може да се върне у дома, нито във Федерацията. Така щяхме лесно да го намерим и убием.

— В такъв случай, ако той наистина премине на Далечината преди нас, Пазителите ще могат ли да активират плана за отмъщение?

— Вероятно. Макар че без екипировката, която носим, ефектът ще е много по-слаб, отколкото се надявах. А и, разбира се, информацията, която сенатор Бърнели е взела от Казимир, е изключително важна.

— Доколкото можахме да установим, това е просто метеорологична информация от Марс.

— Правилно си разбрала, скъпа. Имаме намерение да канализираме климата на Далечината към „Мария Селесте“. Освен че ще бъде изключително ефективен удар срещу мощната машина, ще е подходящ начин да дадем заслуженото отмъщение на планетата. Именно слънчевата бомба, освободена от „Мария Селесте“, почти унищожи цялата планетарна биосфера.

— Климата? — Паула се намръщи, дори тя не можеше да предвиди променливите в този пъзел. — Ще използвате климата срещу звезден кораб?

— Да. Знаеше ли, че династията Халгарт разполага с лъвския пай от индустрията на силови полета заради системите, които Звездния странник им е дал под маската на Института?

— Да, знам, че са лидери на пазара.

— Наистина, било е неизбежно. „Мария Селесте“ пътувал с почти релативистична скорост в продължение на сто години. Трябва да е разполагал с невероятни силови полета, за да оцелее в подобна среда. Това го прави изключително трудна за поразяване мишена. Несъмнено ще бъде неуязвим за ядрени бомби, дори и да имахме някакво желание да ги използваме на Далечината. Типът модерни, свръхтехнологични оръжия, които са достатъчно мощни, за да уязвят силовото поле на „Мария Селесте“, на практика са недостъпни. Просто ги няма на черния пазар. Производството им е дори по-трудно. Федерацията има ефективна следяща мрежа за производствени системи с двойна употреба. Дори на Адам ще му е трудно да я заобиколи.

— Как тогава ще използвате климата, когато най-добрите ни оръжия са неефективни?

— Ще генерираме свръхмощна буря и ще използваме механизми, основани на силови полета, за да я насочим. Далечината е благословена с наистина уникална метеорологична система, отчасти заради размерите й, отчасти заради географията. Всяка нощ над океана Хонду се ражда голяма буря и нахлува сред Голямата Триада. Тя ще ни послужи като генератор. Развили сме механизъм, с който да я усилим и да я насочим към „Мария Селесте“. На теория, трябва да добавя. Никой все още не е осъществявал тази идея в практиката.

— На Марс има бури — каза Паула. — Големи бури.

— Много добре, следовател. Марс е подложен на планетарни бури, които продължават месеци, понякога години. Освен това споделя ниската гравитация на Далечината, което ги прави най-близките планети във Федерацията в това отношение. Информацията, която сме събрали оттам, ще бъде безценна за контролните ни програми.

— Наистина ли смятате, че можете да контролирате времето?

— По-добро описание би било, че ще го влошим и насочим. И да, убедени сме, че е постижимо. Поне за кратко време, а това е всичко, което ни трябва.

— Това ще изисква невероятни количества енергия. Дори и аз мога да го предвидя.

— Да. Погрижили сме се.

Паула искаше да му изтъкне недостатъците на плана. Идеята изглеждаше странна, не такава, на която човек би разчитал, за да доведе сто и тридесет годишен поход до края му. Само че не знаеше достатъчно за процедурите, които Йохансон бе изобретил. Трябваше да им се довери.

— Ако предположим, че можете да насочите свръхмощна буря — а аз все още съм скептично настроена по въпроса, — каква ще е ползата от това срещу звезден кораб, чиито силови полета могат да го защитят срещу ядрени оръжия?

— Размерите ще донесат гибелта му — каза решително Брадли. — Намерението ни е да започнем отмъщението на планетата, докато „Мария Селесте“ е на повърхността, където е най-уязвим. Супербурята ще е достатъчна да го подхване и да го прати към разрушението му. А красотата на плана е, че, ако силовите му полета са включени, повърхността, изложена под влиянието на бурята, ще е още по-голяма. В същото време масата ще си остане същата — така за ветровете ще е още по-лесно да го вдигнат и да го разбият.

— Разбирам логиката — каза Паула. — Просто не съм убедена в практичността на плана.

Йохансон се отпусна върху сандъка си.

— Вероятно никога няма да разберем.

— Мислех си как трябва да постъпим, когато пристигнем в Порт Евъргрийн — каза Паула. — Разполагате ли с още разузнавателни дронове?

— По два във всяка бронирана кола — каза й Адам.

— Трябва да се опитаме да ги изстреляме, когато Порт Евъргрийн попадне в обсега им на полет.

Адам се загледа в дъното на товарния отсек.

— Сигурно ще е голяма забава.

Бяха на сто километра от Порт Евъргрийн, когато Уилсън снижи въглеродната гъска на километър над водата.

— Готов ли си? — попита той Адам, който беше в бронирана кола, намираща се най-близо до задната товарна рампа.

— Системите са стартирани. Дроновете са готови за полет.

— Изчакай в готовност, разхерметизирам вратата. — Лимонено-зелените виртуални ръце на Уилсън преминаха над контролните символи.

— Няма ефект върху стабилността — докладва Оскар от стола на помощник-пилота.

— Има ли нещо на радара? — Сега, когато бяха близо до крайната цел, бяха изключили собствения си радар. Ако двата самолета, които Звездния странник бе взел, още използваха собствените си радари, трябваше да могат да уловят сигналите им.

— Нищо — каза Оскар. — Предполагам, че самолетите на Звездния странник са долу.

— По дяволите, толкова ми се иска да направя сканиране, за да разбера.

— Това е единственото ни преимущество — каза Оскар. — Той не знае, че идваме.

— Не е кой знае какво преимущество.

— Само това беше останало в магазина — изтъкна Ана.

— Добре, нека се придържаме към плана — каза Уилсън. Дисплеите му показваха, че налягането в долния товарен отсек беше напълно изравнено с външното.

— Отварям вратите сега — каза той на Адам.

Всички се бяха напрегнали, за да посрещнат вибрациите на големия самолет. Нищо подобно не последва. Единственият начин, по който Уилсън можа да разбере, че вратите се отварят, беше дисплеят във виртуалното му зрение.

— Изстрелвам ги — каза Адам. — Единият полетя. Еха, това си е страшна акробатика. Изглежда добре, системата стабилизира полета му. Изравнява се хоризонтално. Добре, изстрелвам втория.

Уилсън затвори вратите и снижи въглеродната гъска до триста метра над водата. Не смееше да слезе по-ниско без какъвто и да е радар, с който да провери на какво разстояние точно се намират над морето. При такава височина трябваше да успеят да стигнат до Порт Евъргрийн, без да ги засекат.

Всички на борда се бяха включили към защитения сигнал на дроновете, докато машините свистяха напред. С приближаването им към Порт Евъргрийн инфрачервените излъчвания показваха бледите очертания на отвесните скали на острова. Над водната повърхност проблясваха по-ярки, розови като сьомга петна, сгушени в широкия вдлъбнат склон на скалата.

— Долу са — каза Адам.

— Доста голяма активност има там — каза Мортън. — Виждам движение.

— Мисля, че са коли — каза Паула. — Топлината идва от двигателите им.

Разделителната способност на картината се покачи рязко с приближаването на дроновете. И двете въглеродни гъски бяха лесно различими. Бяха спрени точно над морето, а турбините им сияеха като малки слънца. На известно разстояние от водата шестте бараки и временната дълга жилищна сграда показваха температура с няколко градуса повече от околната среда. Самотният хангар се виждаше само на зърнестото сканиране с усилена светлина. Цялата извита сграда на генератора грееше в червеникавокафяво, а през разграничителната завеса на портала се процеждаше сребриста светлина. Точно пред нея бяха спрели осем огромни камиона. Двигателите им с вътрешно горене бяха включени. Дроновете засичаха дори изпарения от въглероден оксид, които излизаха от ауспусите им. Зад три от тях имаше ремаркета — големи обли кутии, защитени от силови полета.

— Не са преминали — каза удивено Адам. — Какво, по дяволите, чакат? Имат само четиридесет минути, преди цикълът на червеевата дупка да приключи.

— Стиг — каза Брадли. — Трябва да е той. Някак си ги е спрял.

Дроновете бяха достатъчно близо, за да доловят отделни хора на повърхността. Петима души в скафандри се бяха скупчили пред силовото поле. Между тях и камионите протичаше голямо количество кодиран трафик.

— Имаме шанс — каза Адам. — Уилсън, направи кръг. Всички от бойния екип да се приготвят за спускане.

Уилсън беше сигурен, че чу радостни възгласи от най-горната палуба, след като промени полета на въглеродната гъска с няколко градуса. Искаше му се да се присъедини. Оскар се бе ухилил злорадо до него. Ана го прегърна през раменете и го целуна щастливо.

Една от камерите в долната товарна палуба му показа десет бронирани фигури, които бавно си проправяха път към отварящата се отново задна врата. Ноктите на Котката и екипът от Париж бяха с еднакви костюми, а четиримата Пазители, които се присъединиха към тях, носеха най-добрия клас брони с нападателни функции, достъпни на черния пазар.

— Видя ли кацането на Гор Бърнели върху Парк авеню? Убиецът беше в доста лошо състояние, когато се приземи — обади се Оскар.

— Флотските костюми могат да се справят — каза Уилсън. — Спомням си характеристиките, на които се спряхме. А и Адам няма да остави хората си да вземат участие, освен ако не е уверен във възможностите им.

— Силно се надявам да е така.

Уилсън се издигна с още сто и петдесет метра. Високите скали, които обграждаха обширния остров, на места се издигаха на над сто метра. И преди беше навигирал без радар. „Да, преди триста години“. Затова знаеше, че златното правило е винаги да си оставяш достатъчно свобода за действие на вражеска територия. Авиационните системи на въглеродната гъска разполагаха с отлична навигационна функция за движение по инерция, но самолетът в никакъв случай не беше проектиран с идеята да извършва такива каскади.

Той изключи всички вътрешни светлини, включително и тези в пилотската кабина.

— Една минута, докато стигнем до бреговата линия — каза на всички.

Оскар махна оптичния ограничител от предното стъкло и Уилсън превключи ретиналните си импланти в режим на пълно увеличение.

— Мисля, че виждам скалата.

В навигационните системи на самолета се появиха червени предупредителни икони.

— На самолета не му харесва къде се намираме — изсумтя Оскар. — Това ни прави двама.

Виртуалните ръце на Уилсън се придвижиха, за да изключат предупрежденията. Беше се справил с три от тях, когато радарът на въглеродната гъска се включи.

— Мамка му! — Образът, който радарът върна, запълни половината от виртуалното му зрение с картина на морето и приближаващата се скала. — Ана, спри шибания радар. Застреляй го, ако трябва.

Отне й няколко секунди да спре захранването и да качи поредица от ограничения в контролиращите полета програми, които предпазваха машината от сблъсък с повърхността.

— По дяволите — изсъска Уилсън, докато преминаваха над нагънатата скала. — Адам, те знаят, че сме тук. Проклетият автопилот включи радара. Съжалявам. Искаш ли да обърна?

— Никакъв шанс — каза Мортън. — Задръж стабилно курса, Уилсън, скачаме.

Уилсън притисна здраво ръце към конзолата, сякаш самото налягане върху е-точките щеше да поддържа самолета в избрания курс.

— Скочиха — каза Адам. — Разкарай ни веднага оттук.

Уилсън наклони въглеродната гъска рязко надясно, насочвайки я отново към морето. Зад тях десет бронирани костюма се спуснаха с огромна скорост през леденостудения нощен въздух.

Миниатюрният разузнавателен робот, който бавно и скришом си проправяше път по парапета на Пазарната стена, беше проектиран да прилича на хлебарка. Работеше с пет сродни на него машини, които споделяха в мрежа данните от различните си сензори и ги предаваха на водача на глутницата, маскиран като плъх. Той, от своя страна, предаваше информацията на оператора, който се намираше на безопасно разстояние. Всички бяха конструирани от членове на клана Максоубъл, които бяха покрили с корпуси от модифицирана пластмаса бионевронните системи, доставени им от барсумианците. Над осемдесет от машините наблюдаваха Площада на първото пристъпване и пращаха информацията на Пазителите. Благодарение на това те имаха доста подробна картина на действията на Института.

С напредването на топлия следобед те наблюдаваха дъгата от рейнджроувъри, паркирани пред портала. На ЗП нямаше други превозни средства. Няколко взвода войници на Института си почиваха под сенниците, издигнати в основата на стената, обслужвайки се със стоките в изоставените кафета. Малко след два часа порталът се отвори и перленото му силово поле потъмня, разкривайки нощта на Междинна станция. През него преминаха няколко души в скафандри.

— Никой друг не се движи наоколо — каза Стиг, след като прегледа образите. Двамата с Олвен бяха устроили временен команден пост в театър „Балард“, на три километра източно от ЗП. Бяха го избрали, защото разполагаше с ресторант със стъклени стени, които им откриваха прекрасна гледка към града. Това обаче изпълваше Стиг с усещане за уязвимост. Той смени гледката от камерите на разузнавателните роботи с тази пред собствените си очи. Погледна към цепелините, които обикаляха небето като дебели нетърпеливи акули.

В нормален ден някой щеше да забележи двадесет и двете тъмни фигури, които се въртяха в мудна процесия на необичайно малка височина във въздуха. Засега никой не се бе обадил в аеродрума, за да попита какво се случва. Хората бяха твърде заети да си стоят у дома, уплашени от полицейските патрули, ескортирани от роувърите на Института, или да създават проблеми на същите тези патрули. Няколко тълпи се бяха събрали на по-големите улици, за да мятат бутилки всеки път, когато видеха полицейска кола.

На хората от Института това явно не им правеше особено впечатление, освен ако някой не протестираше по продължение на разчистения маршрут от града до Първа магистрала. Тогава войниците раздаваха безмилостно правосъдие, без дори да си правят труда да въвличат полицията. Това затрудняваше разположението на снайперистите на Пазителите по местата им. Стиг още се опитваше да вкара три екипа, за да поставят капани по пътя. Маршрутът, прочистен от Института, използваше моста „Танджийт“ над река Белвоар. Той беше основната им цел. Без съмнение, който и да командваше войниците на Института, обръщаше сериозно внимание на моста. На него бяха паркирани десет крузъра, чиито сензори претърсваха водата под него.

— Трябва да се случи в този цикъл — каза Олвен. — Иначе не биха положили толкова много усилия.

— Правилно. — Стиг погледна отново към покривите. Далеч на юг още един роботизиран цепелин се плъзгаше леко над Първа магистрала. Бледорозовите полупрозрачни графики във виртуалното му зрение показваха, че това е един от взривоносителите.

— Трябва да променя модела им на движение. От Института ще ги забележат, ако продължат да прелитат по този начин над Първа магистрала.

— Добре — каза Олвен. Тя знаеше колко безсмислено е да спори с него, когато нервите му предизвикват подобни нотки на решителност в гласа му.

Стиг седна до една от масите и запали цигара. Дръпна от нея и започна да отваря защитени канали към цепелините. Вместо да описват голям кръг около Армстронг Сити, той ги раздели на две групи и нареди на едната да обикаля на изток, а на другата — на запад. На север, разбира се, беше морето. Ако всички се съберяха там, несъмнено щяха да ги забележат и да направят проверка.

Отне му два часа и единадесет цигари, докато най-сетне не остана доволен от новите модели на движение. Вятърът започваше да духа от Северно море, което принуждаваше перките на цепелините да работят още по-усилено, за да ги задържат на избрания курс. На Стиг не му харесваше видът на облаците, които се носеха пъргаво откъм хоризонта. Без съмнение ставаха все по-тъмни. Познаваше климата на Армстронг Сити достатъчно добре, за да знае, че предстои дъжд.

Час по-късно първите капки забарабаниха по зеленикавото стъкло на ресторанта. Оставиха светлините изключени, докато небето навън притъмняваше.

— Това може да усложни нещата — каза той. — Водата ще добави голяма тежест към цепелините. Не бива да летят ниско в дъжда.

— Кийли казва, че по авеню „Мантана“ има голямо движение — каза Олвен.

Виртуалните ръце на Стиг издърпаха образи от камерите на разузнавателните роботи от решетката му. Разполагаше с гледка от земята към огромните колела, които преминаваха и вдигаха ситни пръски от ензимноподсиления бетон. Издърпа образ от един робот, който се бе покатерил на една от старите кленови тополи. Под нея с рев преминаха два камиона, обградени от рейнджроувъри. Последва ги колосален камион, чието ремарке носеше дълга бледожълтеникава алуминиева капсула. В края й имаше струпване от високотехнологични охладителни устройства. Последваха ги още крузъри, чиито оръжия се въртяха постоянно.

— Откъде дойде това нещо? — попита Стиг.

— Не знаем — каза Кийли. — Трябва да са го паркирали на някакъв търговски паркинг наблизо.

— Но какво е? — попита Олвен. — Животоподдържаща капсула за Звездния странник?

— Нищо чудно — каза Стиг. Следеше огромния камион със сензорите на разузнавателния робот. Извитите метални стени на капсулата бяха подсилени с някакво спояващо поле, което на практика я правеше неуязвима за всяко преносимо оръжие, с което Пазителите разполагаха. Нямаше никакви оръжия. От перките на охладителните устройства се разнасяха тънки струи пара.

— Има движение на ЗП — предупреди ги Кийли.

Стиг бързо издърпа още образи от решетката си. Осем души в грамадни костюми с шлемове излизаха от управителната сграда на ТСП до портала. Минаха право през завесата, разделяща планетарните налягания.

— Това е — обяви той. — Трябва да е това. Има само още час и половина от цикъла.

Беше удивително, че не чувства почти нищо, нито вълнение, нито ужас. Най-коварният враг на човечеството щеше да пристигне на този свят, а той преценяваше момента с хладнокръвно очакване. Виртуалната му ръка докосна иконата за обща комуникация.

— До всички, преминаваме към статус едно. Смятаме, че то идва. Заемете позициите си в убежищата и бъдете готови да се придвижите към точките на сблъсък, след като ударим ЗП.

Загаси цигарата и се облегна в стола, притваряйки очи и потапяйки се изцяло във виртуалното си зрение. Синьо-хромовите ръце затанцуваха по командните икони на цепелините, докато ги организираше в атакуващи формации. Беше се оказал прав за дъжда, водата се отразяваше негативно на полета им и ги правеше дори по-бавни, отколкото в нормални условия. Този дъжд беше опасен. Ако случаен повей отклонеше някой цепелин от курса, щеше да му отнеме повече време от обичайното да реагира и да поправи движението си.

— Хората се прибират по домовете си — каза Олвен. — Дъждът не се отразява добре на протестите.

Стиг се притисна към стъклото и погледна към ЗП, който се извисяваше над обграждащите го сгради.

— Това може и да ни помогне. Те ще се намират в по-голяма сигурност по домовете си.

— Дали?

— Може би. Не знам. По-лесно ми е да си мисля така. — Ръката му почука по студената дебела стъклена плоча. — По-добре да се махаме оттук.

Точно преди да стигнат стълбите, близо до брега проблесна светкавица. Стиг видя цепелините, които навлизаха в границите на града. Гледани челно, те приличаха на големи черни кръгове, увиснали сякаш неподвижно над сградите. Движеха се в тъмен режим, навигационните им светлини бяха изключени. Това ги беше преобразило. Вече не бяха непохватните старинни останки, които предизвикваха усмивки, щом странните им очертания се плъзнеха в небето. Бяха придобили страховит, чуждоземен вид, докато се приближаваха над похлупения с облаци човешки град, за да доставят смъртоносния си товар.

— Ами ако Адам премине? — попита Олвен.

— Трябва да действам според информацията, с която разполагаме, колкото и да е ограничена. А този камион не носеше оръжие. Звездния странник е.

— Ако е той, ще взриви генератора на червеевата дупка веднага щом премине. Ще ни отрежат.

— Знам — отвърна Стиг, колкото и да му се искаше да може да отговори по различен начин.

— Дали Адам го следва?

— Не знам! Бленуващи небеса! Трябваше вече да е тук. Тази операция за проникване през блокадата, която подготви, трябваше да е сработила.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще продължим с атаката. Няма какво друго. Ако Адам е на Междинна станция, ще се досети какво мислим да направим.

— Адам не знае какво се случва тук, с какви непредвидени условия трябва да се справяме.

— Йохансон знае. Той щеше да се присъедини към пробива на блокадата.

— Стиг, трябва да задържим портала отворен. И двамата ще останат в капан на Междинна станция заедно с екипировката, от която се нуждаем.

— Може би разполагаме с достатъчно екипировка за отмъщението на планетата. Не че ще се нуждаем от нея, ако днес успеем да убием Звездния странник.

— Смело предположение — възкликна горчиво Олвен. — Много смело.

Излязоха на улицата. Стиг активира силовия скелет на костюма си и го остави да работи на първа степен. Около него се вдигна минимално силово поле и той закопча коженото си яке от Санкт Петербург, за да се предпази от дъжда. Тъмни дъждовни облаци скриваха слънцето и водеха подранил здрач в Армстронг Сити.

Стиг забърза по пустата улица, след това сви по няколко неосветени улички, докато не излязоха на авеню „Мантана“ точно над правителствения квартал. Тук поне уличното осветление работеше и хвърляше жълтеникави отражения по мокрия тротоар. Осветлението в занемарените стари сгради зад кленовите тополи беше пресекливо, прозорците на офисите блестяха с перлена бяла светлина от полисветлинните ивици, които работеха над празните бюра и в конферентните зали. Магазините на приземния етаж бяха затворени, стоманените им покриващи мрежи бяха издърпани додолу и заключени с катинари. Вътре бяха тъмни и пусти. По самия път нямаше никакво движение. По канавките протракваха роботи по поддръжката, проблясваха кехлибарени мигащи светлини, докато въртящите се четки на машините почистваха боклука и листата от каналите.

Стиг ускори крачка със засилването на дъжда, почти започна да подтичва. Клоновете на кленовите тополи се бяха надвесили ниско над главите им заради напоените с вода листа. Дебели капки се пръскаха по земята. Някъде близо до пристанището проблесна светкавица.

— Ето ни — каза той, когато стигнаха завоя към улица „Аришал“. Тя водеше до площад „Бейзли“, който в нормалните дни беше натоварен кръстопът с голямо затревено колело в средата. Под него имаше широки подземни пешеходни улици, които бяха избрали за убежища по време на бомбената атака.

Стиг се обърна и понечи да тръгне, но спря. Отново проблесна светкавица. Един от цепелините се плъзгаше над правителствения квартал в далечния край на авеню „Мантана“. Черното му туловище се подаде бавно от сивия дъжд. Олвен проследи погледа на Стиг.

— Бленуващи небеса, лети много ниско — каза тя задъхано. Килът беше едва на десет метра над покривите на множеството правителствени сгради. Предвид размерите на цепелина, подобно разстояние беше незначително. От страните му се изливаше вода, която падаше върху червените керемиди и слънчевите панели по покривите.

Стиг наблюдаваше как машината се извива бавно и полита над широката пешеходна улица. През последните метри главните перки отпред и отзад заработиха с пълна мощност. Той се задвижи бързо, много по-бързо, отколкото Стиг бе очаквал. Връхчетата на високите стари тополи остъргаха корпуса на цепелина. Вратите на товарните отсеци се отвориха по цялото протежение на корема на машината.

— Тръгвай — извика Стиг. Насложените графики във виртуалното му зрение показаха, че машината не носи бомба. Въпреки това със сигурност щеше да привлече много внимание от страна на Института. Беше глупаво от негова страна да спре и да се зазяпа като турист. Адам щеше да го наругае, ако можеше да го види.

Затичаха се с всичка сила по улица „Аришал“, докато цепелинът се плъзгаше елегантно над авенюто зад тях. Вече го чуваха, перките му бръмчаха нетърпеливо и променяха тона си, тъй като се въртяха постоянно, за да поддържат курс срещу вятъра и дъжда. Шумът от двигателите бе заглушен от звук като от разпаряне, докато мокрите дървета по авенюто стържеха по корпуса.

Цепелинът затъмни входа към улица „Аришал“. Страховитото тъмно присъствие изпълваше небето. Във виртуалното зрение на Стиг той беше един от деветте, включени в първата атакуваща вълна. Те се приближаваха към ЗП в рехав кръг, който трябваше да се стегне след четиридесет минути. Три от тях вече мигаха с черешовочервени символи, означаващи претърпени повреди; всички бяха закачили нещо по време на полета си над града: комини, ротонди, дървета, стълбове се бяха врязали в тъканта на корпуса, мачкайки и трошейки геодезичната структура. Дупките не се отразяваха видимо на аеродинамиката или скоростта, докато машините продължаваха да напредват неумолимо.

Комуникационната система на аеродрума докладва за наплив от обаждания от правителствения квартал и губернаторската служба. Програмата им отговори със стандартен отговор: „прехвърляме съобщението ви, за да бъде обработено“. По-усложнен софтуер започна да опипва мрежата на аеродрума, търсейки файловете за настоящите полети. Програмите, които Пазителите бяха инсталирали, отблъскваха тези атаки и се опитваха да проникнат със собствени вируси в системите на Института.

Стиг стигна до края на улица „Аришал“, на чийто ъгъл имаше вход към подземните алеи. Взе каменните стъпала по три надолу и се приземи със скок. Олвен го последва по-ловко. Двамата се устремиха напред през осветения бетонен коридор към централния площад в средата под колелото. Беше отделен от алеите като малък бетонен кратер, а високо по стените му бяха окачени полисветлинни ивици. От навъсеното небе се стичаше дъждовна вода, която бавно изтичаше през решетките на канавките, частично закрити от боклук и кал.

Образи от разузнавателните роботи показаха на Стиг, че войниците на Института на ЗП най-накрая са узнали за грамадните въздушни нападатели. Четири крузъра се движеха в защитна формация около камиона гигант и ценния му товар. Среднокалибрените им оръжия бяха готови за стрелба, малки сензорни стъбла се движеха бързо напред-назад. Останалите крузъри се разгръщаха върху ЗП, оръжията им се насочваха към плътните дъждовни облаци и търсеха мишени. Войници с високоподвижни брони изкачваха с подскоци стъпалата от вътрешната страна на Пазарната стена. Дългите им движения, напомнящи атлетически прескок, ги правеха изключително пъргави в ниската гравитация. Разузнавателните роботи докладваха за плътен етер от кодиран трафик. Въздухът бе пронизан от алени насочващи лазери, скъсени от изсипващия се дъжд.

— Подсилват силовото поле над портала — докладва Кийли.

— Добре. Искам го невредим. Адам още може да премине.

Стиг седна с гръб към една от стените, панталоните му се натопиха във водата, която се процеждаше по пода. Олвен седна до него и стисна ръката му. Допирът го зарадва. Всичко, с което си имаше работа, беше толкова далечно, дисплеят във виртуалното му зрение го свеждаше просто до тренировъчно упражнение.

— Ще започне всеки момент — обърна се той към всички по общия канал.

Цепелинът, който плаваше над авеню „Мантана“, пристигна първи при ЗП. Освен това се забелязваше най-лесно от всички, когато започна да се издига точно преди да стигне до Пазарната стена. Войниците на Института, които го държаха на мушка, откриха мигновено огън. Йонни и кинетични снаряди разкъсаха тъканта на корпуса и пробиха предната група хелиеви клетки, след което излязоха през горната част на обшивката. Тук-там някой уцелваше въглеродно-титаниева подпора в носещата структура и нанасяше дребни повреди. Геодезичният корпус обаче беше проектиран така, че да запази целостта си в изключително тежки условия. Разпределението на напрежението просто се промени леко. Като цяло приличаше на стрелба по сгъстен въздух.

Огромната тъпа извивка на носа се плъзна над входа към „Енфийлд“. Прикрепени към товарните отсеци машини започнаха да изстрелват залп след залп от примамки, сигнални снаряди и малки електронни дронове за електронна война. В продължение на една величествена минута мракът беше напълно прогонен, докато ослепителни бели и червени звезди се рояха над ЗП, оставяйки след себе си пушечни линии. Проблеснаха вторични експлозии и в небето заискриха сребристи примамки, преди да паднат надолу като суграшица. По-тихи, сиво-сини дронове засвистяха наоколо като колибри, неуловими за окото, и заизпращаха мощни, разрушителни ЕМ-пулсации.

Войниците по стената стреляха без прекъсване по цепелина, докато още и още устройства излизаха от вътрешността му. Тогава крузърите на площада откриха огън. Някой от офицерите на Института явно беше поел командването. По-тежкокалибрените кинетични и мазерни оръжия бяха насочени първо към перките, които се подаваха от корпуса на цепелина, а след това стрелбата беше пренасочена надолу по кила към товарните отсеци. По корпуса започнаха да се появяват пукнатини, геодезичната структура най-сетне поддаваше под мощта на атаката. Разкъсванията се множаха и разкриваха струпвания от хелиеви клетки, окачени във вътрешността. Представляваха прозрачни бели сфери, които приличаха на восъчни мехури.

Вторият цепелин пристигна на ЗП точно когато сигналните ракети на първия започнаха да угасват. Няколко войници преместиха мерниците си, след като вече започваха да се ориентират какви са тактическите им приоритети. Крузърите откриха огън по товарните отделения още преди пръскачките да започнат да обстрелват въздуха с разсейващите снаряди.

Цепелини три и четири пристигнаха едновременно. Дотогава номер едно вече потъваше рязко към повърхността. Задната третина на корпуса се извиваше неконтролируемо, докато машината падаше към входа откъм „Енфийлд“. Вече само инерцията я движеше напред, а тъканта на корпуса беше накъсана на дълги ивици, които плющяха във въздуха като черни пламъци. Носът се гмурна надолу, устремен към един от големите орнаментални фонтани на ЗП. Войниците на Пазарната стена, които още се намираха под задния край на цепелина, започнаха да скачат или да бягат настрани, тъй като машината се спускаше все по-бързо. Тя се разби във входа откъм улицата с елегантно, бавно движение насред какофония от шумове, идващи от геодезичните подпори, които се пръскаха и пречупваха. Крузъри и камиони започнаха да се отдалечават от позициите си през площада, сякаш току-що са изхвърчали от състезателните си кабинки. През това време корпусът продължаваше да се разпада и да се свива навътре, сякаш някаква ужасна невидима сила бе решила да смачка напълно скършения съд. Над него бели и червени проблясъци се смесиха с дъжда, покривайки мократа материя на корпуса с блещукащи краски.

Дотогава цепелини две и четири също бяха фатално ударени и започнаха неконтролируемото си спускане право към площада. Номер две се извиваше настрани, докато задната му част се разпадаше. Във вътрешността му хелиевите клетки се пръскаха като празнични балони и рязката загуба на плавателност издърпа задната част надолу с притеснителна скорост. Носът му се заби в средата на номер три и ударът огъна цялата носеща структура.

Въпреки мащабите и изненадата на атаката войниците на Института и екипировката им не бяха понесли никакви загуби. Колите им още свистяха през площада, отбягвайки отломките, които падаха от небето, и отдалечавайки се от местата, където цепелините щяха да се разбият. Отделните войници бяха по-уязвими, тъй като трябваше да бягат и скачат без друг ориентир освен собствените си очи, и то докато обстрелваха мишените си. Засега нито един от цепелините не се бе доближил до портала. Камионите се бяха прикрили в големите складове и под арките по протежението на Пазарната стена.

Огневата мощ на повърхността беше огромна и стрелбата й не отстъпваше по яркост на сигналните ракети. За всеки, който се намираше в средата на площада, дъждовните облаци щяха да са почти напълно скрити зад вихри от светлина и буци мрак. Сред този погребален балет, изигран от гигантски летящи машини, цепелин номер пет пристигна с висока скорост и прелетя устремно над Пазарната стена. Седем, осем и девет, които ускоряваха към площада, вече привличаха огъня от върха на стената.

— Има бомби в пет и осем — каза Стиг. Увеличи силовото си поле докрай и сложи ръце върху главата си. — Кийли, разбий градската мрежа.

Цепелин номер пет бе придвижил две трети от тялото си над площада, когато големият цилиндър падна от предното товарно отделение, почти незабелязан сред объркването, създадено от пръскачките. Той се запремята надолу в продължение на няколко секунди, докато не стигна под ръба на Пазарната стена и взривният заряд в него се детонира. Цилиндърът изчезна сред плътна експлозия от изпарения от етиленов оксид, която приличаше на облак дим. Втора, по-голяма експлозия, беше задействана от контролиращата система на бомбата и облакът се възпламени.

Огнената топка гориво произведе взривна вълна, чието налягане беше само малко по-слабо от това на ядрено оръжие.

Стиг я видя. Беше затворил очи, а виртуалното му зрение беше настроено на средна яркост, но въпреки това проблясъкът мина през клепачите му. Съвпадна с изчезването на образите, които разузнавателните роботи предаваха. Няколко секунди по-късно шумът от вълната достигна до тях. Ръцете му се стегнаха, щом бетонната стена се разтресе.

Той погледна нагоре и небето отново беше тъмно, макар че дъждът бе спрял. Над себе си виждаше странни петна. Малки забулени форми преминаваха през нощта, сякаш ято прилепи бягаха от неприятностите. На Далечината нямаше прилепи. Изправи се и видя бушуващата колона от ярки газове, която се надигаше откъм Площада на първото пристъпване. Осъзна, че е загубил контакт с половината от цепелините от втората вълна. Няколкото, които отвръщаха на сигналите, показваха нулева височина, а хелиевите им клетки изтичаха изключително бързо.

— Да тръгваме — извика той на Олвен. Двамата се затичаха към изхода.

— Кийли, искам образ от разузнавателен робот към ЗП.

— Правя каквото мога. Бленуващи небеса, това май проработи по-добре, отколкото се надявахме.

Стиг стигна до стълбището, което водеше към улицата. Излезе на ъгъла на Нотингам роуд точно когато дъждът започна да се сипе отново. Периферното му зрение мерна нещо, което падаше над близките тераси на къщите, нещо невероятно голямо, затова се обърна…

— Майко мила!

Уви ръка около Олвен и я събори на тротоара.

Осакатената задна третина на падащия цепелин се спусна тихо от прегръдката на нощта и се разби в къщите, разрушавайки трите сгради, които се намираха точно под нея. „А къде е останалата част?“ Натрошени слънчеви панели, разбити греди, плочки и дълги парчета стъкло се запремятаха от разпадащата се отломка и заотскачаха от пътя.

— Добре ли си? — попита той.

— Разбира се, още съм с включено силово поле.

Той погледна към камъните с големина на юмруци и назъбените подпори от геодезичната структура на цепелина, разпилени около тях. Бяха щастливци, че нищо по-голямо не се бе приземило наблизо. Зад тях се чуха писъци и викове за помощ.

— Не можем да спрем сега — каза той.

Олвен кимна разтреперана.

Тръгнаха към Нотингам роуд. Във виртуалната му решетка отново започнаха да примигват образи, щом Кийли започна с активацията на втората вълна от разузнавателни роботи, които беше скрила около ЗП. Без значение кои издърпваше от мрежата, виждаше само руините, по които пълзяха.

Бяха оцелели шест цепелина. Докладите за състоянието им се организираха във виртуалното му зрение. Един беше на практика мъртъв във въздуха, не можеше да се движи, носеше се по вятъра. Останалите пет бяха понесли големи поражения, но можеха да се движат. Един носеше бомба.

— Бинго — прошепна той. — Може и да успеем да го направим отново.

Стигнаха до кръстовище и погледнаха по улица „Левана“ право към Площада на първото пристъпване, почти на километър от тях. Както Стиг бе предвидил, Пазарната стена бе отразила основния взрив нагоре и надалеч от близките сгради. Това не се бе оказало достатъчно, за да спаси по-малките къщи на околните улици, които бяха разрушени. Дори по-големите и здрави блокове до самия площад бяха понесли значителни щети. Започваха да се разгарят огньове, чиито пламъци танцуваха бясно сред отломките. Самата Пазарна стена вече представляваше каменен кръг от руини. Само две трети от първоначалната й височина се издигаше над площада.

Стиг си пое дъх, когато зърна гледката.

— Устояла е — прошепна той. — Бленуващи небеса, устояла е.

Дори не бе посмял да си представи степента на разрушение, която бомбата щеше да нанесе, ако взривът успееше да се разнесе хоризонтално.

— Не можеш да взривиш нова — каза Олвен. Тя стоеше в центъра на кръстовището и местеше поглед към всяка от улиците.

— А?

— Погледни. Огледай се внимателно.

Стиг проследи погледа й. Навсякъде имаше хора. Бяха замаяни, плачещи, окървавени, бродещи безцелно сред купчините отломки, коленичещи до тежко ранените си приятели или роднини, които бяха извадили от срутените сгради. Коли и микробуси бяха пръснати по пътя, всички бяха без стъкла. Алармите им грачеха в побеснял хор, а светлините им проблясваха, жадни за внимание, дори тези на преобърнатите коли. Дъждът и стопените парчета от корпусите на цепелините се бяха смесили в странна суграшица, която бавно и методично задушаваше скръбния пейзаж под непробиваем черен плащ.

Стиг започна да различава израженията на хората около него, докато влажната пепел биеше по гърдите му. Сълзите, тихата ярост, ужасната болка на хората, изправени пред безвъзвратно отнетия живот. Бяха стотици.

Нужна му бе доста дисциплина, за да се пребори с чувството за вина.

— Налага се — каза той през стиснати зъби. — То ще премине, освен ако не го спрем. Нямаме с какво друго да го държим настрана.

— Тогава намери нещо. Използвай нас, имаме оръжия.

Той погледна към йонния пистолет, който тя носеше открито, и усети подтик да й се изсмее презрително.

— Нека първо видим какво е положението на ЗП.

Разузнавателните роботи притичваха към върха на кръглата купчина, която доскоро беше Пазарната стена. На Стиг му отне само миг да извлече някакъв смисъл от образите, които получаваше от тях. Нямаше какво да разпознае, никакви отличителни белези или очертания. Площадът на първото пристъпване вече беше истински кратер, напълно черен отвътре, овъглен от газовата бомба. Силовото поле над портала бе устояло на взрива; беше почти закрито от отломки овъглени камъни. Само един малък полумесец се виждаше. Приличаше на стъкло с млечен цвят, докато дъждът измиваше черния прах от него. Никой от войниците на Института не бе оцелял. Не виждаше тела. Колите им също бяха изчезнали, включително едрогабаритният камион. Беше очаквал да види металната капсула лежаща някъде, очукана и преобърната, но разузнавателните роботи не можеха да засекат електрическа или магнитна дейност освен тази на самото силово поле. Площадът на първото пристъпване официално беше мъртва зона.

— Той няма да премине, за да се озове в това — каза Олвен. — Имаме шанс.

— Вероятно си права. — Стиг провери часовника във виртуалното си зрение. — Имаме още петдесет и пет минути от цикъла — каза на всички по общия канал. — Работата ни е да затрудним колкото се може повече преминаването на Звездния странник. Той няма да рискува да дойде от тази страна на портала без ескорт, затова искам екипите на Мъридън и Хана да се окопаят върху Пазарната стена. Ако нещо премине през портала, стреляйте с плазмените пушки. Останалите ще се разделим в подвижни екипи. Трябва да попречим на хората на Института да се доберат до ЗП. Кийли ще ни снабдява с информация за местоположението на колите им. Ако видим, че събират конвой, ще ги ударим здраво.

Това не беше добра поличба. Уилсън Кайм каза по общия канал, че радарът е издал присъствието им, а две секунди по-късно трябваше да скочат от товарната рампа на въглеродната гъска в непрогледния мрак. Мортън знаеше, че няма избор. Възможностите се бяха изчерпали в мига, в който червеевата дупка към Буунгейт се затръшна зад гърба му. Затова извика очевидното заключение и скочи от самолета. Не си направи труда да провери дали останалите са съгласни с него. Личният пример уж беше знак за добро водачество, само че никой никога не бе казвал, че командва.

Огромният самолет се отдалечи бързо, докато той увеличаваше силовото си поле до размери от петдесет метра. Скоростта му намаля рязко заради съпротивата на въздуха и той разгърна периметъра още повече, оформяйки го като сълза. Сензорите му показваха, че студената скала се намира на по-малко от двеста метра под него и се приближаваше бързо. Освен това му показаха още девет бронирани костюма, които се спускаха около него.

„Слава Богу.“

Бе сигурен — до някаква степен, — че Роб и Котката ще скочат, но останалите бяха неизвестни в уравнението. Това, че бяха безразсъдни колкото него, му вдъхна известно доверие.

Основата на силовото поле докосна скалата и се огъна като гъба, за да поеме удара, а след това се прибра плътно около костюма му.

— За бис ли се гласиш? — попита Котката.

— Където и да е изпълнението, ще си го изпълнява соло — каза Роб.

— Благодаря ви, хора.

— Всички наред ли са? — попита Алик.

Получи хор от потвърждения. Всички се бяха приземили невредими. Бронята, която четиримата Пазители носеха, беше почти толкова добра, колкото флотския клас.

— На четири километра в тази посока са — каза Мортън, когато се събраха. — Остават тридесет и три минути до затварянето на червеевата дупка. Как искате да действаме?

Първоначалният план, сглобен набързо, докато се обличаха във въглеродната гъска, беше да се придвижат тихо до Порт Евъргрийн и да свалят със снайперите си всеки незащитен агент на Звездния странник. След това щяха, при добро стечение на обстоятелствата, да обезвредят колите му, преди да преминат през червеевата дупка.

— Ще се промъкнем в стелт-режим — каза Алик. — Ще ударим возилата, преди да разберат какво се случва. Той трябва да е в едно от тях.

— Няма начин, скъпи — каза Котката. — Имаме си работа с истински гадове от висшата лига. Те знаят, че сме тук, ние знаем, че те знаят, затова ще нахлуем с открит огън и ще изпържим копелетата.

— Да го направим — каза Мортън. Хвърли се отново напред, използвайки електромускулите на костюма, за да спринтира здраво по терена.

— Един ден, Морти, ще трябва да оправим малкия ти проблем с егото — каза Котката.

Тя тича известно време наравно с него, след това дръпна малко напред. Мортън се задоволи да се придържа на пет метра зад нея и да поддържа темпото.

Десетимата се появиха на върха на склона, който водеше надолу към Порт Евъргрийн, точно по този начин — като линия от мощни електромагнитно-термални точки, плъзгащи се по скалистия хоризонт. Нямаше как да не ги забележат, не направиха никакви опити да се прикрият. Спряха за малко да проучат терена под себе си и активираха оръжията си, след което се впуснаха по последната отсечка от наклона.

— Какво е това? — каза презрително Котката. — Вечер за аматьорски изпълнения? Виж им шибаното позициониране.

Седемнадесет агенти на Звездния странник се бяха разгърнали на километър разстояние от сградата на генератора. Веднага щом усетиха пристигането им, започнаха да се движат като мравки, за да защитят мравуняка си. Още дузина се затичаха от превозните средства, които чакаха пред червеевата дупка, за да подсилят фронта. Когато двете линии бяха на двадесет и пет метра една от друга, откриха огън. В силовото поле на Мортън се забиха плазмени изстрели и йонни снаряди и рикошираха настрани, без да го затруднят дори малко. Светлините, които пламваха от оръжията им, бяха по-ярки от всеки проблясък на неутронната звезда на планетата. Изстрелите хвърляха резки дълги сенки около него, които се люлееха замайващо по скалата.

— Аз ще поема дясната страна — каза Роб. — Вие продължавайте напред.

Той се смъкна на коляно. Агентите на Звездния странник се събираха точно пред него, а други се появяваха от Порт Евъргрийн и концентрираха огневата си мощ. Хиперпушката на Роб се издигна плавно от обвивката на предмишницата му. Първият изстрел премина безпрепятствено през силовото поле на агента на Звездния странник, а след това и през бронята и тялото му. Кървави парцали изпръскаха следа по скалата.

Лекотата, с която бе постигната смъртта му, шокира останалите агенти на Звездния странник. Стената от огнева мощ трепна за миг и се фокусира върху Роб.

— Трябва ми малко помощ тук — каза той. Енергията, която удряше по силовото му поле, го избутваше назад по скалата. — Не мога да се прицеля добре.

— Никога не пращай момче… — въздъхна Котката. Тя вдигна хиперпушката си и отстреля двама от агентите. Останалите от глутницата мигновено се разделиха на две с елегантността на танцова трупа. Потърсиха прикритие зад каменните образувания или пък залазиха по тесните цепнатини в скалите. Двама притичаха към една от херметически изолираните бараки и продължиха да стрелят с тежкокалибрено плазмено оръдие. Един от Пазителите беше изтикан назад. Силовото му поле се покри с ярки рубинени проблясъци.

Копието на Алик се разгърна и се насочи към бараката. Той стреля. Бараката се взриви в облак от сребристи отломки и ненаситен бял пламък. В тъмното небе закипя гъба от черен дим.

— Леле, на това му се вика оръжие — каза Котката. Хиперпушката й взриви едно скално струпване и откри агента на Звездния странник, прикрил се зад него. Тя стреля отново. — Можеш ли да удариш с него камионите?

— Ъгълът е близък до този на генератора — каза Алик. — Почакай. Ще заобиколя.

— Аюб, Матю, разгърнете се около генератора — каза Мортън. — Изтикайте врага оттам. Не можем да си позволим да го оставим под контрола им.

— Заемам се — каза Аюб.

Два мощни плазмени изстрела удариха Джим Нуан от нова посока и го свалиха на земята.

— Едно от лайната е във въглеродната гъска — каза той и се претърколи в клекнала позиция. Мортирата с въртяща се цев на ръката му издаде пищящ звук, след като тръбата със снаряда се разтресе. Подсилените експлозивни мини разкъсаха корпуса на въглеродната гъска и се взривиха. Гигантският самолет се разпадна в огромен фонтан от електриковосиня светлина.

— Колите се движат — предупреди ги Матю. Осемте камиона пълзяха напред заедно, за да комбинират мощта на силовите си полета. Сензорите му проследиха две човешки фигури, които бягаха пред тях. Преминаха през ограничителната завеса на портала.

Копието от елементарни частици на Алик удари задния камион. Силовото му поле устоя.

— Алик, изравни останалата част от терена — каза Мортън.

Ново копие от елементарни частици удари камиона, без да постигне ефект.

— Звездния странник е в един от камионите — каза Алик. — Трябва да е там. Ние не разполагаме с толкова мощни силови полета.

— Те ще преминат — каза Мортън. — Когато го направят, всички останали ще се опитат да разрушат генератора. Неутрализирайте бараките и всичко друго, зад което могат да се скрият. Джим, ти също. Не им давай да се прикрият.

— Добре.

Първият камион беше само на няколко метра от червеевата дупка, двигателят му ревеше шумно. Алик започна да стреля по останалите бараки, взривявайки ги на парчета. Аюб и Матю стигнаха до сградата на генератора. Там прелитаха множество изстрели. Матю освободи рояк от разузнавателни роботи. През въздуха над Порт Евъргрийн пропищяха мини. Втората въглеродна гъска експлодира.

Огромен цилиндър се разгъна като телескоп от един от камионите към края на колоната.

— Това не изглежда добре — предупреди ги Котката. Тя изстреля пет снаряда с хиперпушката си. Всеки беше спрян от силовото поле, докато цилиндърът спокойно се завъртя настрани под защитния купол. — Роб, синхронизирай стрелбата си с моята — извика тя.

Цилиндърът се завъртя към Котката. Тя скочи и електромускулите на костюма я изтласкаха на десет метра нагоре в нощното небе. Ярка бяла линия проряза въздуха под краката й, удряйки скалата на петдесет метра от нея. Огромната експлозия изпрати фонтан от лава, който се заизлива над огромна площ.

— О, мамка му — изстена Джим. — Почва се. Имат си истинска артилерия.

Мортън изпитваше трудности да следи събитията, които се разиграваха толкова бързо. Оръжието на камиона се въртеше в търсене на нова мишена. Трима агенти на Звездния странник стояха на вратата на сградата на генератора, въвлечени в престрелка с Матю. През червеевата дупка преминаха хора, облечени в обикновени скафандри. Роб стреля по тях с хиперпушката си. Части от телата им се удариха меко в ограничителната завеса. Кръвта застина във въздуха на Междинна станция и започна да пада към земята в душ от бургундскочервени кристали. Челният камион изрева мощно и се устреми напред. Роб и Котката, които бяха свързали чрез интерфейс пушките си, стреляха заедно към него. Силовото поле проблесна в заплашително лилаво, когато комбинираните лъчи го удариха, и след това изчезна през червеевата дупка.

— Копеле — извика Котката. — Морти, синхронизирай се с нас. Троен удар.

Едрокалибреното оръдие на камиона стреля отново, докато виртуалните ръце на Мортън летяха върху иконите. Там, където стоеше Джим, избухна лава. Бронираният му костюм се изви грациозно във въздуха. На върха на дъгата, която описа, го удариха плазмени снаряди, запращайки го с превъртания назад през мудната струя от ярко грееща разтопена скала.

Системата на костюма на Мортън се свърза с Роб и Котката, поставяйки хиперпушката под неин контрол. Още два камиона бяха преминали през червеевата дупка. Останалите подскачаха и се бутаха напред, за да застанат на позиция.

— Кой от всички? — попита Котката.

— Избирай бързо — отвърна Роб. — Не и камиона с оръжието.

Мортън видя как мерникът се спира върху петия камион. Той лично щеше да избере челния. Трите хиперпушки стреляха заедно. Около силовото поле на камиона избухна алена корона. През нея премина копие от елементарни частици и за миг камионът се очерта съвсем ясно. Изпари се във впечатляващ облак от свръхнагрят газ и отломки, които се изстреляха над скалистия залив. Останалите камиони се залюляха, когато ударът се стовари върху силовите им полета. Още един от тях премина през портала.

Камионът с оръдието спря рязко и смъртоносният му цилиндър свърна към сградата на генератора.

— Удари копелето, Кат! — извика Мортън.

Три координирани изстрела от хиперпушките пробиха силовото поле и взривиха захранващите клетки на камиона. Експлозията претърколи бронираните им костюми върху скалата. Мощта й прекъсна всички останали престрелки.

Мортън се изправи. Порт Евъргрийн вече не съществуваше. Единствената оцеляла сграда беше тази с генератора на червеевата дупка. Там, където бяха бараките, тлееха дребни пламъчета в изровените основи. Върху купчините от останки на въглеродните гъски грееха яркочервени петна, изстиващи бързо в ледения въздух. Там, където оръжието на Звездния странник бе ударило по скалите, по склона и към морето се стичаха поточета лава.

Изстрел на йонен пистолет удари сградата на генератора. Четири от бронираните костюми мигновено стреляха по агента на Звездния странник. Мортън побърза да се концентрира върху входа на сградата. Последно си спомняше, че двама агенти на вратата обстрелваха Матю. Вътре проблесна синьо-бяла светлина, част от стената се пръсна на парчета и от отвора излетя съсипан брониран костюм.

— Мисля, че е последният — каза Аюб.

Мортън сдържа дъха си и съсредоточи сензорите си върху червеевата дупка. Все още беше отворена. Напрежението беше твърде голямо. Ако някой от агентите на Звездния странник беше останал от тази страна, щеше да унищожи генератора. Ако бяха поставили взрив, експлозията щеше да избухне сега.

Котката застана до него.

— Единадесет минути до края на цикъла. Ще преминем ли?

— Не знам. Алик?

— Не знаем какво има там. Матю, прати нещо, което да събере информация.

— Вече го направих, шефе.

— Добре, всички останали, направете късообсегно търсене. Трябва да обезопасим периметъра.

Мортън се съгласи неохотно с флотския командир и започна да сканира повърхността, където системата на костюма му бе засякла последния агент на Звездния странник.

Пет разузнавателни робота се придвижваха бързо по овъглената повърхност пред сградата на генератора. Не се забавиха, когато стигнаха до ограничителната завеса. Мортън се включи към сензорните им канали, докато продължаваше да търси сред многобройните купчини от останки. Последва миг мрак, след което се появиха в някакъв почернял свят. Земята беше покрита с влажна пепел. Инфрачервената картина показа нещо огромно точно пред роботите. Проблясък на светлина…

— Чакат ни — каза Джим.

— Исусе, за това ще ни трябват бронирани коли. — Мортън докосна иконата на въглеродната гъска. — Уилсън, слизай долу веднага.

— Идвам. Какво става?

— Опазихме червеевата дупка, но копелето се измъкна през нея. Те чакат от другата страна и стрелят по всичко, което си покаже главата през портала. С бронираните коли може и да имаме някакъв шанс.

— Времето не е на наша страна — каза Уилсън.

— Мортън — обади се Адам, — дори бронираните коли да преминат, а това си е доста голям риск, ще трябва да влезем в битка, за да овладеем периметъра. Наистина не знаем колко ще продължи тя, а товарът на волвотата е изключително важен. Трябва да ги пазим, а и те просто няма как да преминат в рамките на десетте минути, които ни остават.

— Ако не преминете, ще му дадете преднина от петнадесет часа. Колко време ще му отнеме, за да стигне до кораба си?

— Два или три дни, в зависимост от това какви поражения са нанесли на Първа магистрала войните на клановете.

— В такъв случай не можете да си позволите петнадесет часа.

— Знам.

Сензорите на костюма на Мортън му показаха топъл участък в лека вдлъбнатина в скалите. Огледа я и откри половин брониран костюм и огромна шиста от бързо охлаждащи се кървави кристали.

— Изпращам нов разузнавателен робот — обяви Матю.

Въглеродната гъска представляваше розова точка точно над невидимия хоризонт. От тях я деляха още две минути. Мортън прокле ниската скорост на огромния самолет. Знаеше, че няма да успеят да кацнат навреме. Броячът във виртуалното му зрение отброяваше секундите. Оставаха им само осем минути и половина. Издърпа последния образ от разузнавателните роботи от решетката си. Продължаваше по-малко от секунда.

— Какво е тая чернилка? — попита Роб. — Навсякъде от другата страна е.

— На мен ми прилича на пепел — каза Матю. — Там е станало нещо много лошо.

Мортън приключи с търсенето. Наблюдаваше как въглеродната гъска се снишава над водата. Носът й се наклони нагоре и опашката докосна повърхността. От всяка страна се изстреляха огромни струи пяна и самолетът бавно се върна в хоризонтална позиция, снижавайки корема си към водата. Изненада го колко кратко е кацането.

— Мортън — обади се Адам, — няма да изпратим бронираните коли през портала.

— По дяволите! — Той погледна отново към червеевата дупка. Изпитваше силно желание да хукне право към нея. „Чудя се дали съм се чувствал така, когато съм убил Тара. Действието винаги разрешава проблема, то свързва събитията, пренася те напред.“

— Може да има и друг начин — каза Адам.

Мортън изключи комуникационната си връзка.

— Дано планът да е добър — прошепна той в тишината на шлема си.

Докато въглеродната гъска плаваше спокойно към скалния шелф, който оформяше брега на Порт Евъргрийн, Мортън застана пред матовосивия полукръг. Таймерът отброяваше секундите. Все едно наблюдаваше как изтича собственият му живот. Усети как три бронирани костюма застават до него и чакат безмълвно.

„Трябваше сами да взривим генератора, да се пожертваме. Това щеше да остави Звездния странник в капан на планетата. Тогава щяхме да можем да го убием. Ако е бил в един от камионите.“

Имаше толкова много неизвестни и променливи. Това го влудяваше.

Броячът му отчиташе последните седемнадесет секунди. Червеевата дупка се затвори по-рано, отколкото очакваше. Слабият проблясък зад ограничителната завеса се сви неочаквано рано.

— Добре — каза той на Адам. — Да го чуем.

На хората на Института им отне тридесет и две минути след избухването на газовата бомба, за да свалят петте оцелели цепелина. Крузърите хвърчаха през улиците на Армстронг Сити по двойки и тройки, като така и не успяваха сами да организират ефективна стрелба. Екипите трябваше да се срещнат на открито пространство, където да комбинират огневата си мощ и да я насочат към огромните летателни съдове, които се носеха над покривите.

За Кийли бе съвсем лесно да ги проследи. Бе разбила успешно градската мрежа, принуждавайки Института да използва кодирани радиоканали. Точките на трансмисията можеха да бъдат проследени лесно. Физическото им проследяване беше по-трудно. Улиците бяха претъпкани с хора и коли, които се опитваха да заведат ранените в болници или сформираха спасителни отряди, за да претърсят срутилите се сгради. Липсата на комуникации им пречеше сериозно. Спешните служби разполагаха с аварийно радио, но не знаеха къде се намират най-тежко засегнатите райони. Пострадал бе не просто районът около ЗП; цепелините, свалени от небето, бяха нанесли огромни щети там, където се бяха разбили. Три от тях бяха причинили улични пожари.

Войниците на Института нехаеха за проблемите на хората. Крузърите им пробиваха тълпите и изтикваха линейките от улиците. Всеки, който застанеше на пътя им, се превръщаше в мишена. Когато успееха да свалят някой от цепелините, той се сгромолясваше на повърхността и причиняваше още смърт и разруха.

Стиг и свободните войни от клановете преследваха крузърите с мотори, когато това беше възможно. Беше трудна задача, защото не можеха да преминат през тълпите. Успели бяха да съсипят всичко на всичко шест коли на цената на деветима Пазители. Съотношението не му харесваше.

— По авеню „Мантана“ се оформя конвой — предупреди ги Кийли.

Стиг провери брояча си. Оставаха осемнадесет минути до затварянето на червеевата дупка. Над него звездите грееха през изтъняващите облаци.

— Добре, всички подвижни единици, ще се прегрупираме в края на улица „Левана“ при ЗП. Мъридън, Хана, забавете ги колкото можете. Ще ви пратим подкрепление незабавно.

Той наби спирачките на мотора, който бе откраднал — модел „Триумф Ърбън-ретро45“, — и зави рязко по улица „Краун“. Олвен, която се возеше зад него, прибра йонните си пистолети в кобурите им.

— Свалили ли са носача на бомбата?

— Да.

Вниманието му беше заето от пътя, осеян с отломки. Всяка втора кола, която се движеше тази вечер, се носеше бързо и правеше резки маневри, за да избегне по-големите купчини и клони. Това значително повишаваше броя на жертвите.

Сензорната информация от разузнавателните роботи беше спорадична. Кийли бе запазила защитени канали в мрежата на града, до които имаха достъп само Пазителите. Те обаче бяха понесли големи физически поражения, особено около ЗП. Стиг получаваше неясна картина, на която превозните средства си проправяха път през авеню „Мантана“. Начело се движеха някакви булдозери, както и грамадни камиони влекачи.

— Това не е ли още една от животоподдържащите капсули? — попита Олвен.

Стиг рискува да премести фокуса си от пътя върху решетката във виртуалното си зрение и видя машина, еднаква с първия колосален камион.

— Какво правят тези копелета?

Микробус, пълен с ранени, който пътуваше в обратната посока, наду клаксона си и той наби спирачки, олюлявайки се близо до тротоара. Шофьорът размаха юмрук, докато преминаваше покрай него.

— По дяволите, няма да стигнем навреме.

Той гледаше как първите крузъри стигат до дъното на стръмния склон от отломки, който доскоро беше Пазарната стена. Окачването им беше смъкнато и корпусите на колите се бяха вдигнали на няколко метра над повърхността. Дори не намалиха скорост, когато закатериха купчината камъни.

Екипът на Хана откри огън по тях веднага щом стигнаха до короната на кратера. Отвърнаха им оръдия „Гатлинг“ и мазери. Съсипаният площад беше прорязан от фарове и лазерни мерници.

Булдозерите се изкачваха във формация, изравнявайки нещо като груб път. Избутваха тонове отломки настрани със скорост, която се стори невероятна на Стиг. Ослепителните им фарове прорязаха късния сумрак, осветявайки плътните облаци прах, които се вдигаха над тях. Още крузъри ускоряваха по натрошените камъни право към черното сърце на зоната на взрива. Започнаха да стрелят напосоки в наситения с прах въздух, засипвайки със снаряди овъглените склонове.

— Оттеглете се — нареди Стиг, когато десетият крузър се изкачи върху купчината от останки. — Отстъпвайте, бленуващи небеса, не можете да удържите толкова много от тях.

Губеха дори разузнавателни роботи под безпосочните изстрели, с които силите на Института засипваха разрушения площад.

Булдозерите бяха издълбали сравнително равна пътека на върха на склона и вече напредваха от другата страна. Гъсти ивици прах насищаха въздуха около тях и разсейваха светлинните лъчи. Още пет крузъра ги последваха на висока скорост, прехвърляйки върха и спускайки се с подскоци по новосъздадената рампа. На площада вече имаше над двадесет от колите на Института и всички стреляха като подивели. Гигантският камион пристигна в основата на наклона и започна да се придвижва тежко нагоре. Осемте му фара пронизваха задавената с прах нощ.

— Трябваше да останем тук — каза Стиг. — Трябваше да се окопаем около ЗП.

— Щяха да ни направят на парчета — каза Олвен. — Напълно отчаяни са и са готови на всичко, за да отворят път за Звездния странник.

Той сви по Нотингам роуд и отново наби спирачки. Пред него се вихреше хаос. Коли и микробуси се бяха забили едни в други, фаровете им осветяваха частично срутени сгради. В руините работеха хора, които отместваха камъните и тухлите една по една. Екип на градската пожарна се беше пръснал на средата на улицата. Роботите им лазеха по четириетажна къща, която някак си се бе наклонила на двадесет градуса.

— Бягайте — беше единственото, което каза.

Крузърите на Института спряха стрелбата. На ЗП бяха останали само пет функциониращи разузнавателни робота. Показваха картина към гигантския камион, който напредваше по вътрешния склон и се тресеше мощно. Пет крузъра осветяваха с фаровете си ограничителната завеса на портала. Група фигури във високоподвижни брони го почистваха и хвърляха настрани парчетата отломки.

Според брояча на Стиг имаше тринадесет минути до края на цикъла. Бе готов да продаде душата си за още една газова бомба.

Един от хората на Института премина през портала. От другата страна проблесна светлина, разпръсната от разделителната завеса.

Някакъв камион премина на скорост през завесата, съпроводен от мощни шумове и експлозия от светлина. Силовото му поле светеше в заплашителен червен цвят. Запищяха и засъскаха спирачки, по мократа пепел се запързаляха гуми. Оръдието на всеки крузър проследи нестабилното движение на камиона, докато той не спря на петдесет метра от портала. Двигателят му работеше на пълни обороти и пръхтеше като подивяло животно, докато червенината избледняваше от силовото му поле. По корпуса му започна да се образува скреж.

Още два такива камиона преминаха през портала. Ослепителната алена светлина на щитовете им прониза ограничителната завеса и освети половината площад.

— Били сме ние — каза Стиг. — Трябва да сме били ние. Адам е от другата страна. Планът на Звездния странник не се получава съвсем.

Още камиони преминаха бързо през портала, бяха толкова близо един до друг, че приличаха на влак. Крузърите оформяха широк полукръг около портала и всяко от оръжията им беше насочено към него. Стиг преброи общо осем камиона зад джиповете. Един от тях пропълзя напред и се изравни с гигантския камион.

— Кийли, трябва ми по-добра гледка към онзи камион — каза той.

— Ще се опитам.

Няколко разузнавателни робота се придвижиха по-близо. Изображението, което изпращаха, беше изключително некачествено и нестабилно, а прахът и дъждецът затрудняваха увеличителната функция. Отстрани на капсулата се отвори врата. Един от разузнавателните роботи се скри зад купчина отломки. Това им оставяше само един, който предаваше образ. Камерата му се опита да фокусира, докато задната част на камиона се накланяше назад. Разнесоха се бледи изпарения, които се изгубиха бързо сред вихрите от прах.

— Бленуващи небеса! — изрече дрезгаво Стиг. „Звездния странник!“ Замръзна на мястото си. Беше му невъзможно да възприеме хаоса, който бушуваше около него. Съсредоточи се върху крехкия поток от сензорна информация. Всички фарове на площада изгаснаха изведнъж. Разузнавателният робот пребори мрака, като активира режима си за подобрено заснемане. Нещо излезе от скритата вътрешност на камиона, който беше обграден от по-малки човешки фигури. Изчезна в капсулата и вратата се затвори. Фаровете се включиха отново и потопиха в светлина образа на разузнавателния робот.

— Можеш ли да увеличиш картината? — попита Стиг, останал без дъх. Пусна образа отново, но той беше напълно неясен, просто участък от пиксели с различни отсенки. Те обаче се движеха. Стори му се, че се клатушкат.

— Не знам — отвърна Кийли. — Ще го прекарам през програмите.

Няколко крузъра се изкачваха с рев по пътеката, която булдозерите бяха издълбали през Пазарната стена. Когато стигнаха върха, откриха безразборен огън по улицата долу.

— Копелета — викна Олвен. Стрелбата се чуваше и при тях, близо до края на Нотингам роуд.

Гигантският камион започна да се движи тежко към рампата. Дебелите му гуми разтрошаваха каменните парчета на прах. Крузърите оформиха конвой пред и зад него. Всички заедно се насочиха по авеню „Мантана“.

— Снайперисти, пригответе се — каза Стиг. — Звездния странник е на път да излезе от града. Кийли, уведоми екипите по Първа магистрала да започнат да разбиват пътя. Успяхме ли да вкараме някой на моста „Танджийт“?

— Не.

Той изпсува приглушено, като внимаваше да не покаже неодобрение по общия канал.

— Няма значение, има много други мостове оттук до „Мария Селесте“.

Стиг издърпа образи от разузнавателните роботи от решетката в зрението си, нетърпелив да види какво се случва на ЗП. Два от камионите и седем крузъра бяха останали при портала. Оръдията на всички бяха насочени към портала към Междинна станция. Още щом отвори изображенията, два виолетови лазера удариха по земята, само на сантиметри от ограничителната завеса.

— Чакат в засада Адам — каза той. — Бленуващи небеса, трябва да ги елиминираме. Адам ще остане на Междинна станция, ако не го направим.

— Нямаме време, Стиг — каза Олвен. — Трябва да последваме Звездния странник. Не можем да съберем екип, който да се погрижи за тези крузъри преди края на цикъла. Дотогава дори не можем да стигнем до ЗП.

Стиг провери отново брояча си: седем минути. Цялата операция беше провалена. Не успяха да спрат Звездния странник. Бяха избили стотици невинни хора и разрушиха голяма част от Армстронг Сити. А сега дори не можеха да помогнат на другарите си да преминат през червеевата дупка. Не можеше да понесе мисълта как щеше да каже на Харви, че жизненоважната екипировка за отмъщението на планетата никога няма да пристигне, че Йохансон е останал безпомощен на Междинна станция и че той е отговорен за всичко това. Да се изправи сам срещу чакащите в засада крузъри беше за предпочитане пред тази задача.

Осъзна, че стиснатите му юмруци са се вдигнали от само себе си в реакция на пълната безпомощност, която чувстваше.

— Аз ще остана — каза той и съзнателно свали юмруци. — Вината е моя. Ще събера екип и ще разчистя засадата на Института, преди червеевата дупка да се отвори отново. Всички останали могат да продължат да тормозят конвоя по продължение на магистралата.

— Не, няма — каза Олвен. — Слушай ме, слушай ме внимателно, няма да се предадеш на самосъжалението. Не можем да си позволим подобен лукс. Дори да успеем да отстраним засадата, червеевата дупка няма да се отвори още петнадесет часа. Дотогава Звездния странник ще има нескъсяема преднина. Изгубихме оборудването, което Адам носеше. Забрави за него, Стиг. Ако успеят да преминат до петнадесет часа, това няма да има никакво значение, ще е твърде късно. Трябва да тръгнем след Звездния странник с всяко оръжие, което имаме, и да натикаме копелето в ъгъла. Трябва да го направим веднага. И ти го знаеш.

— Да — каза покрусено той. — Знам го.

На сто метра от скалистия бряг въглеродната гъска разгърна колесниците си. Уилсън спря турбините и остави гигантската птица да се плъзне спокойно върху водата, докато предните й колела не докоснаха нежно спускащия се гранитен шелф. Излязоха от леденото море, подскачайки леко като всички самолети, които бавно се придвижват по летището след кацане.

Сред руините, които доскоро бяха Порт Евъргрийн, проблясваха пламъци. Уилсън трябваше да завие рязко надясно, за да избегне останките на друга въглеродна гъска. Виждаше няколко фигури в бронирани костюми, които се движеха по повърхността и още проверяваха за оцелели агенти на Звездния странник. Сградата, която приютяваше генератора на червеевата дупка, изглеждаше невредима, което беше добър знак. Адам и Паула обсъждаха нещо на главната палуба. Когато бе говорил с тях, точно преди самолетът да докосне повърхността, звучаха уверени в себе си. Обикновено не би бил особено склонен да се довери точно на този екип, но сега беше готов да приеме помощ отвсякъде.

Двамата с Ана започнаха да изключват летателните системи. След като приключиха, се присъединиха към останалите на главната палуба. Мортън и Алик се бяха върнали. Костюмите им бяха покрити със скреж. Дори Тайгър Панси се бе качила от главната товарна палуба, за да присъства на конференцията. Уилсън се чудеше колко ли голяма част от притеснението и нервността им попива, за да ги предаде на Куатукс. Не би било трудна задача, горната палуба преливаше от подобни емоции.

Йохансон наля кафе на Алик и Мортън. Те не можеха да седнат — местата бяха твърде малки за броните им.

— Можем да преминем, когато пожелаем — каза Адам. — Ще изберем момента и ще се засилим с всичка сила с бронираните коли. Те вероятно дори не са активирали оръжията си сега. Изненадата ще бъде изцяло на наша страна.

Мортън го погледна изключително скептично.

— Продължавай.

— Буреездачът се движи по двадесетчасова елипса през и около точката на Лагранж. Прекарва пет часа в захранване на червеевата дупка, докато потоците от плазма не го избутат към неутронната звезда, а след това петнадесет часа се плъзга обратно към първоначалната си позиция. Точно сега започва обратния си полет. Трябва само да поемем контрол над насочващата му система и тръстерите му и да го натикаме обратно в наситения поток от плазма. Той може да генерира достатъчно енергия, за да отворим червеевата дупка.

— Вероятно обаче след това вече няма да успее да се върне до точката на Лагранж — каза Брадли. — Това ще е опит, който може да се осъществи само веднъж. Ще затворим вратата към Далечината, докато тук не бъде изграден нов източник на енергия.

— Предвид онова, което се случи на Буунгейт, не мисля, че това трябва да ни притеснява — каза Адам. — Трябва да се съсредоточим върху новата възможност да стигнем на Далечината. Това е.

— Добра идея — каза Уилсън. — Да го направим.

— Почакайте — каза Мортън. — Дори и да успеете да поемете контрол над насочващата система, пак ще трябва да се изправим срещу оръжията от другата страна. Не вярвам на тия глупости, че щели да ги изключат до началото на следващия цикъл. Като за начало, ако внимават поне малко, ще забележат, че червеевата дупка се отваря отново. Ще разберат, че се опитваме всячески да намерим начин да я отворим. Те трябва само да свържат оръжията си към някакъв прост сензор. Който и да си подаде главата през завесата — бам. Системата на костюма ми разпозна оръжията, с които са натоварени онези камиони — атомен лазер с неутронно изстрелване. Сигурни ли сте, че бронираните ви коли могат да понесат подобни удари? Може би един изстрел, може би два, ще ви повярвам дори ако кажете пет. Но ние не знаем какво, по дяволите, чака от другата страна. Могат да ни ударят едновременно с двадесет и пет лазера. Могат дори да пуснат ядрена бомба срещу нас. Ако отворим портала, какво ще ги спре да хвърлят през него бомба с ядрен синтез? Хайде, мислете трезво. Това е краят.

— Ако смяташ така, си свободен да се качиш на въглеродната гъска и да се върнеш в Шакълтън — каза Брадли. — Ще бъдеш на сигурно отвъд океана, когато отворим червеевата дупка, без значение какво ще се случи. Аз обаче ще се върна.

— Всички Пазители ще го направят — каза Адам.

— Това е самоубийство!

— Може да е самоубийство. Именно този грам съмнение е надеждата, от която се нуждаем.

— Отчаянието, което изживяваш, е красиво, Брадли Йохансон — каза Куатукс по общия канал. — В толкова уверен човек като теб тази емоция може да е не по-слаба от примитивните реакции на хората. Не осъзнавах това преди.

Уилсън погледна неодобрително Тайгър Панси. Знаеше, че е незряло от негова страна, нищо от случващото се не зависеше от нея. Жената просто дъвчеше дъвката си и изглеждаше почти щастливо невежа по отношение на случващото се около нея. Той се зачуди по този въпрос — колко точно наивна може да е една порнозвезда?

— Това е добро обобщение за повечето хора в пътническата палуба — каза Брадли с насилена усмивка.

— Може ли да попитам защо не преместите другия край на червеевата дупка на друго място на Далечината, където не ви очакват враговете?

Изражението на Тайгър Панси придоби леко изненадан вид. Тя се изправи от мястото си, сякаш я ръчкаха с нещо гнусно.

Брадли се вторачи неловко в нея, когато тя дойде пред него и се вгледа в лицето му с огромно любопитство.

— Порталът — каза колебливо Брадли. — Ами той помага края на червеевата дупка да бъде закотвен. Много е трудно другият край да бъде задържан отворен и стабилен, особено предвид разстоянието, с което си имаме работа. Изчислителната мощ, която е нужна за промяната на координатите на отвора, просто не е налична в Порт Евъргрийн.

Покритите с огромно количество спирала мигли на Тайгър Панси потрепнаха несигурно. Тя се пресегна и докосна с върха на пръстите си бузата на Брадли, сякаш утешаваше любимия си. На Уилсън му се догади. Някак си случващото се му навяваше мисли за паразитизъм. Брадли не трепна.

— Аз мога да направя изчисленията — каза Куатукс.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (16)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

14

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (16)