Питър Хамилтън
Освободеният Юда (11)

9

В деня, когато преди сто и двадесет години изследователският отдел на ТСП бе отворил червеева дупка над Илюмината, разкрилата се гледка бе шокирала и потопила в мълчание целия операционен център. Те си помислили, че са се натъкнали на невъзможно развита високотехнологична цивилизация, такава, която бе урбанизирала всеки квадратен километър земя. Точно под червеевата дупка планетата била увиснала в космическата чернота, а тъмната й страна сочела към отвора. Всеки континент греел в трептящо аквамаринено от бряг до бряг. Светлините проблясвали меко в дълги ивици измежду тънките ивици облаци, които се носели над повърхността им. Само планините и полярните шапки били лишени от светлина.

Ръководителят на операцията изкарал комуникационна чиния през червеевата дупка и се опитал да сигнализира на жителите на планетарния град. Странно, но електромагнитните честоти останали тихи, като се изключат хармониите, носещи се от обстрелваната със соларен вятър йоносфера. Тогава пълните анализи на подробните сензорни проучвания започнали да постъпват обратно. Светлината не била с технологичен произход. Била от чисто биологическо естество.

Всеки път, когато посетеше Илюмината, Адам Елвин забравяше да си стегне багаж с прилични ленени ризи с къси ръкави. Виновно беше старото му съзнание на градско момче; просто никога не очакваше толкова влажен климат в градски условия. Никой не строеше градове посред джунглата. Не беше цивилизовано. Нито пък беше особено изгодно от търговска гледна точка. Освен тук.

Когато пристъпи навън от аклиматизираното фоайе на хотел „Кономела“, температурата отново му напомни за лошия избор на дрехи. Жегата и влажността на улицата вече бяха достигнали нива като в сауна въпреки яркоаления сенник на хотела, чиято форма на полумесец спираше слънчевата светлина. Адам помаха пред лицето си с истинската си панамска шапка. Униформен портиер махна към червеникавокафяво такси „Линкълн“, което спря плавно и отвори врата.

— Сеньор Дуанро. — Ръката в бяла ръкавица докосна уважително ръба на шапката му.

— Благодаря. — Адам побърза към хладното сухо такси, този път без дори да се замисля, че макар и уж всички да са равни, пазарът налага на портиера унижението да сервилничи. Днес намираше всеки, чиято работа беше да му осигури хладен комфорт, за напълно изряден.

Той заяви дестинацията си на шофьорската система и линкълнът се вмъкна агресивно в пътния поток. Улицата беше задръстена от превозни средства, половината от които бяха ванове за доставка и камиони, паркирани на тротоара, заради което разярени коли, велосипедисти и автобуси бяха натикани в останалите няколко платна. Таксито му се понесе с тридесет километра в час, клаксонът му свиреше на всеки тридесет секунди, при което пешеходци, пауърскейтъри или велосипедисти го отбягваха трескаво. В Триделта Сити винаги беше така; двадесет и четири милиона души, натъпкани на площ, не по-широка от петдесет километра.

На осем километра и двадесет и три минути от хотела таксито спря до кулата „Анау“, цилиндричен небостъргач, висок двеста и петдесет етажа. Широките му металически сребристи прозорци бяха подредени стъпаловидно, сякаш кожата на кулата беше увита около скелета на спирала.

Адам взе асансьора нагоре до сто и петдесетия етаж, където акостираха въздушните кораби, а след това взе по-малък асансьор до сто седемдесет и осмия. Офис-апартаментът на Агента се намираше от източната страна на кулата и представляваше три скромни стаи, декорирани със студени черни гранитни блокове. Рецепционистката се справяше образцово със задачата да вдъхва визуален респект на посетителите. Семплият й въгленовосив костюм прилепваше по нея и подчертаваше подобренията, които бе получила — няколкото пласта допълнителни мускули, които обгръщаха първоначалното й тяло. Адам подозираше, че в съмнителните допълнения от мускулни клетки и преизпънатия епидермален пласт се крият многобройни невронно свързани оръжия. Шията й беше гладък конус от плът, който се сливаше направо с бузите й. Нямаше брадичка, само начервени в черешово устни, които бяха привлекателни по един много притеснителен начин. Те се раздвижиха в усмивка, предназначена за Адам, когато той представи на системата на бюрото й самоличността на Сайлъс Дуанро.

— Можете да влизате направо, господин Дуанро — изчурулика тя. — Той ви очаква.

Агента се усмихна приветливо иззад гранитното си бюро. Висок мъж, който се поддържаше слаб, като изразходваше голямо количество нерви. Имаше нос като клюн, който стигаше почти до горната му устна. По някаква причина не бе модифицирал фоликулите на скалпа си; отдръпващата се коса бе само частично прикрита от много късата му подстрижка.

— Сеньор Сайлъс Дуанро? Хмм. — Той се усмихна на себе си. — Можеш да ползваш същото име, когато си имаш работа с мен. Нали знаеш? След всичките тези години най-малкото вече си имаме доверие.

— Несъмнено. — Адам не бе посещавал Триделта от няколко години; въпреки това Агента винаги успяваше да го разпознае. Последния път бе изглеждал много по-различно, беше по-стар и по-закръглен. В момента бе променил лицето си в това на четиридесетгодишен, със закръглени бузи, зелени очи и гъста кестенява коса. Кожата му беше дебела и малко пъпчива, след като най-сетне бе започнала да изразява протеста си срещу многобройни клетъчни препрофилирания. Вече трябваше да използва овлажняващ крем всяка сутрин и вечер; дори така се чувстваше сякаш разпъва пресни белези, когато заговореше. Напоследък бузите му бяха постоянно студени, капилярите бяха в много лошо състояние заради постоянните промени. Имаше граници пред клетъчното препрофилиране, което човек може да понесе, и Адам знаеше, че бързо приближава времето, когато ще му се наложи да се оттегли. „Но все още не.“

За да се превърне в Сайлъс Дуанро, трябваше да изгуби много мазнини и да се подложи на няколко допълнителни процедури по подсилване на мускулите. От доста време не се бе чувствал в толкова добра форма и толкова силен, макар и да се нуждаеше от някои доста сериозни генопротеини за сърцето и останалите си органи, така че да могат да поддържат добавените мускули. Освен това трябваше да лекува тялото си заради настъпването на диабет от втори тип, който бе развил през последните няколко години. Въпреки това бе решен да бъде готов, когато Йохансон го призове да пробие блокадата. Нямаше начин да наблюдава какво се случва от задните редици и да дава наставления през унисферата. Беше напълно готов това да е лебедовата му песен.

— Питие? — попита го Агента. Беше част от ритуала им.

— Какво предлагаш?

Агента се усмихна и отиде до стената. Дълга гранитна плоча се отвори тихо и разкри ярко осветен шкаф с питиета.

— Да видим. Няма да си губим времето с вината от Талотий, нищо че покриват всички години. Какво ще кажеш за Импирикус-синьо, местно копие, но по скромното ми мнение е по-добро от оригинала.

— Сипвай.

Агента наля разточително плътния пурпурен ликьор в охладена кристална чаша.

— И един за мен. — Той се върна зад бюрото и плъзна чашата към Адам. — Салют.

— Салют. — Адам я пресуши на една глътка. Усещане като от студен пламък прогори цялото му гърло. — Уохоу, майко мила — изсумтя той; в очите му имаше сълзи. — Добро е. — Гласът му бе станал дрезгав, все едно че страдаше от грип.

— Знаех си, че ще ти хареса. Притежаваш класа, която за съжаление липсва на повечето ми клиенти. Работя с толкова много гангстери; интересуват ги само по-големи оръжия и по-гадни вируси. Ти обаче… Бях толкова горд да видя имената, които се появиха в съда след атаката срещу „Втори шанс“, като знаех, че сам съм уредил повечето от тях. Ето това беше стилна операция, имаше замах в нея. Напоследък такива операции са много малко.

— Въпреки това корабът оцеля.

— Уви, да. Но да мечтаеш с мечтата е като да полетиш високо на планината, макар и не на дело.

— Кийтс?

— Манби. Е, какво мога да направя за теб? — попита Агента.

— Трябва ми малко помощ за новия проект, който сглобявам в момента.

— Разбира се.

— Най-вече ударни войници. — Адам каза на е-конома си да прехвърли списъка с файлове в системата в бюрото на Агента.

— Без технически специалисти? Какъв срам. Задължително ще направя каквото мога, за да ти намеря подходящите хора. Трябва да знаеш, че половината от хората в списъка ми с телохранители в момента служат зад граница във флота. Не всички там са били извадени от охладителните камери; много от тях са доброволци. Тази работа привлича базовите им инстинкти. Ще се върнат покрити със слава и медали и решени да заживеят като честни граждани, а след няколко години ще захлопат отново на вратата ми за работа. Междувременно трябва да преживявам срама заради бедния си инвентар. Има ли начин да отложиш проекта си?

— Не, не и безкрайно. Ако е въпрос на пари…

Агента се втрещи истински.

— Мили Боже, не. Сигурно дори ще се откажа от комисионата си заради теб. Оценявам предизвикателствата, пред които си ме изправял през годините, а и подир теб винаги мога да очаквам голямо количество ценни възможности за бизнес. Уверен съм, че мога отново да свърша работата. Професионална гордост и така нататък.

— Разбирам. — Адам използва най-добрата си фалшива усмивка и почувства как горката му лицева кожа се разширява. При бизнес сделки с Агента винаги ставаше дума за пари; престъпниците бяха най-долните капиталисти от всички. — Естествено предлагам обичайната застраховка срещу телесна загуба по време на мисията.

— Това е добре. Точно сега клиниките на Федерацията са препълнени с молби за съживяване от семействата на избитите жертви на Изгубените23. Онези прасета дерат кожата на клиентите си. Продавачът определя пазара в този случай, опасявам се.

— След революцията ще подредим такива като тях до стената и ще ги разстреляме, нали?

— Абсолютно. Ще се радвам да ти осигуря взводовете с екзекутори без такса. Дотогава…

— Дотогава се погрижи да изпълниш списъка ми и да ми пратиш сметката. Във файла има еднократен унисферен адрес.

— Имаш ли предвид някакъв срок?

— Имаш седмица. — На Адам не му пукаше в колко затруднена позиция го поставя. — Ще ти платя хубав бонус за успешното приключване.

Агента вдигна вежди.

— Винаги приветствам стимулите. Въпреки това, предвид състоянието на Федерацията точно сега, може да се окаже малко трудно.

— Една седмица.

— Виждам, че не мога да те разубедя. Добре тогава. Да се стремиш благородно е награда само по себе си. Няма да те разочаровам.

Той се наклони рязко напред и подаде ръката си.

Адам се ръкува с него, като се опита да не издаде отвращението си.

— Отлично. — Агента се върна при отворения шкаф с напитките и наля още две чашки Импирикус-синьо. Махна с ръка и десет високи гранитни плочи се завъртяха на деветдесет градуса, за да разкрият панорамен прозорец. — Тук сме в по-голяма безопасност — каза той. — Един богат град се защитава лесно. А и общината похарчи много пари, за да подобри силовите полета върху флотските щитове. И все пак съмнението гризе душата ми. Благословен съм да живея сред подобна красота, каквато само Бог и природата могат да създадат.

— Какво съмнение? — попита Адам. Гледаше забележителния пейзаж, който се разкриваше зад прозореца. Триделта Сити трептеше под слънчевата светлина на следобеда — плосък, спасен от водата остров, който някога бе представлявал зоната на наводнение при срещата на три реки. Логросан, Донгара и Торна Монкира. Всяка бе достатъчно голяма сама по себе си, а заедно образуваха впечатляващия потоп от вода — Долна Монкира, която течеше към океана на петстотин километра оттук.

Преди хората да дойдат на Илюмината, тройната делта бе представлявала песъчливо блато, което се наводнявало пет или шест пъти годишно, когато реките се надигали и потопът им изскубвал всички растения, успели да се захванат за сравнително солидните дюни след последния потоп. След като Съветът на Федерацията поставил заповед за пълното запазване на горите и джунглите на Илюмината, предотвратявайки по този начин всяка форма на изсичане, това било единствената кръпка земя освен планините, която не била покрита с дървета. От ТСП построили защитна напречна дига в средата и издигнали планетарната си гара сред тропическата жега и влагата. С пристигането на още строителни екипи и началото на сериозни инвестиции от страна на пътническите компании били построени допълнителни стени. Огромни помпи източвали и стабилизирали мочурливия пясък. Или вадили нова почва от реките, или я карали с влакове и така издигнали земното ниво на изкуствения остров. Основите били потопени надълбоко и изградили големи прегради срещу приливите. След това начало Триделта Сити се бе разраснал впечатляващо, първо навън, а след като ограниченията на блатото били изпълнени — нагоре.

Навсякъде, накъдето погледнеше Адам, виждаше небостъргачи: кули от бетон, сплави и стъкло, които образуваха готически терен от остри игли, извисяващи се от по-тъмните предградия от ниски сгради. Повечето бяха високи по километър, а най-новите небостъргачи стигаха още по-високо в мъгливия въздух. Кулата „Киноки“, засега все още огромна изящна пирамида от скелета на източния бряг на Логросан, трябваше да достигне три километра. Почти всеки небостъргач разполагаше с въздушен кораб; по-високите имаха по няколко на различни нива. Съдовете бяха все големи, дълги по над двеста метра, а наблюдателните им палуби продължаваха по цялата дължина на коремите им. Никой от тях не летеше през деня; просто си стояха на края на носещите им греди и се поклащаха леко под мъгливия полъх на вятъра.

— Аз сключвам сделките си в долната земя на цивилизацията — каза тъжно Агента с гръб към Адам, за да може да гледа към прозореца. — Гледам към града си всеки ден и виждам на какви вдъхновяващи висини можем да се изкачим. И все пак в тази стая ставам свидетел колко ниско можем да паднем като вид. Благодарение на това живея живота, който искам. Имам постоянната възбуда, която е близначката на опасността; пари, жени, тръпката от това да съм замесен в политика и корпоративни вражди, за които обикновеният гражданин дори не знае. Въпреки това ето те и теб, необвързан с нищо от това, планираш да извършиш насилие в името на Пазителите на себесъщността. В такива моменти започвам да се чудя дали и аз не трябва да вложа нещо от себе си.

— Моят съвет е: недей. Има вероятност никой от нас да не се завърне.

— Харесва ми, че си честен. Дилемата ми обаче е следната: атакувахте флота и преди, а ето ни сега, чакаме отчаяно завръщането на звездните кораби. Знаеш ли, че правителствата са били посъветвани да повишат защитната си готовност на втора степен? Степен едно означава, че защитите са включени. А флотът не иска да сподели дали мисията е била успешна.

— Няма как да знаят, преди корабите да се завърнат.

— Знаеш много добре, че това не е вярно. Ако атаката срещу Портата на Ада е била успешна, всички извънземни червееви дупки, отворени в космоса на Федерацията, би трябвало да се затворят. И все пак те не са затворени. Вместо това получаваме потайно предупреждение да се подготвим. А сега ето те и теб с молба за войници в рамките на седмица. Няма как да не се запитам дали това не е нещо повече от съвпадение. Бих направил много неща за пари, но да предам собствения си вид не е едно от тях.

— Това не е предателство, точно обратното е.

— Според вашата идеология сме обект на манипулация на извънземни. Нали така?

Адам беше странно изненадан, че се поти въпреки ненатрапчивата климатична вентилация. Никога не се бе замислял, че Агента може да му създаде проблеми, камо ли заради морален въпрос. Както никога, не разполагаше с резервен план. „Глупак.“

— Така е, но това не е моята идеология. Аз не съм Пазител, понякога работя като техен агент. А флотът не съществуваше, когато нападнахме „Втори шанс“. Замисли се за това: ако бяхме успели да го унищожим, тогава нямаше да бъде осъществен полет, който да предизвика падането на бариерата.

Агента се обърна с гръб към прозореца и му подаде нова чаша.

— Ако не тогава, то по-късно. — Усмихна се отново. — Разбирам логиката ти. Ще ми дадеш ли отново думата си?

— На една и съща страна сме.

— За подобни новини и възрастните мъже ронят сълзи.

Адам пое чашата и пресуши половината ликьор. Сигурен беше, че този път течността гори по-силно.

— Доверяваш се на някого срещу думата му?

— Гордея се, че съм анахронизъм. Изненадан ли си? Знам по какви критерии ме съдиш. Погледни на това като на малко възмездие.

— Наздраве. — Адам довърши питието си.

— Тръгваш ли си? Убеден съм, че градът е добре защитен от евентуално нападение. Оръжейната ни индустрия е малка в сравнение със свят от Големите 15, но за сметка на това е изключително изтънчена.

— Дали една самотна твърдина ще удържи срещу варварската орда? Не мисля, че това е за мен. Някой път разгледай информацията за обсадата на Ленинград и се запитай кой наистина е спечелил.

— Какво, ще се изправиш срещу тях за чест и слава ли?

— Не. Точно това се опитваме да предотвратим.

— Браво. Една от най-важните причини, заради които приемам думата ти, е, защото знам кого представляваш. Това, което ме притеснява, е, че напоследък по улиците на Триделта крачат някои странни хора.

— Наистина?

— Да, разбира се, присмивай се; всички глупаци са праведни. Ние сме микрокосмос на Федерацията, сеньор Дуанро. Погледни ни и погледни себе си.

— Добре, добре, прав си. Какви странни хора?

— В това е въпросът. Въпреки всичките ми усилия, а пък, без да искам да звуча нескромно, към момента те не са незначителни, не успявам да разбера за кого работят те. Със сигурност не принадлежат към някое изолационистко движение, не и към престъпен синдикат, доколкото мога да преценя. Въпреки това разполагат с пари, достатъчно, за да си купят специално лечение в няколко от по-потайните ни клиники. През последните няколко месеца много от клиентите ми бяха отхвърлени от списъците с чакащи, за да могат сътрудниците на тези хора да получат невронно свързани оръжия и други услуги. Ако ги разглеждаме като група, са значителна сила.

— Благодаря за предупреждението.

Агента вдигна чашата си и я пресуши наведнъж.

Адам стана, за да си тръгне. Не можа да устои на един последен поглед през прозореца. Агента беше прав относно Триделта; това бе може би най-космополитният от етническа гледна точка град във Федерацията. Затова правителството беше толкова надробено на фракции и поддържаше радикална степен на независимост. Презрението към законите на Федерацията и „вмешателството“ на Сената винаги бяха на висок дневен ред за всеки политик от градския съвет. Това правеше изместването на специфични услуги и изследователски лаборатории на Илюмината изключително привлекателно за компании, които можеха да се възползват от по-либерални закони. Икономиката на града се ускоряваше също толкова бързо, колкото и нарастването на населението му, а в тази атмосфера местните престъпни синдикати цъфтяха. Ужасът в Сената спрямо този набъбващ център на престъпността беше друга причина за антагонистични настроения. Те бяха стигнали до кулминация преди седемдесет години по време на местната кампания за изолация. Само че макар и да не се отнасяха особено добре към федеративните закони, хората на Триделта таяха силно уважение към парите на Федерацията. Илюмината бе останал част от нея.

— Имаш силни връзки с тукашната политическа класа — каза Адам. — Чудя се дали мога да те помоля за една услуга.

— Би ми било интересно да я чуя.

— Във Федерацията са започнали много проекти за спасителни кораби.

— Да, видях материала на Микеланджело миналата седмица. Младата репортерка беше свършила прекрасна работа. Винаги изпитвам удоволствие, когато гледам как членовете на династии се гърчат в общественото пространство.

— Ако чуеш нещо за каквито и да било компании, захранващи Шелдън с компоненти за спасителни кораби, бих се радвал да го споделиш с мен.

— Това определено е услуга, която бих ти направил с удоволствие. Ще поразпитам.

— Благодаря ти. Както винаги, беше удоволствие.

 

 

Беше минал едва половин час, откакто се върна в хотел „Кономела“, когато му се обади Джени Макновак.

— Реших, че би искал да знаеш — каза тя. — Току-що пристигнахме на гарата на ТСП на Триделта.

— Какво правите тук?

— Следим Бернадет Халгарт. Качи се на директен експрес от ЕденБург. На стълбите пред входа откъм улица Далстън сме и наблюдаваме как таксито й потегля. Кантън се опитва да проникне в системата му, за да разбере в кой хотел ще се настани.

— Добре, какво прави Бернадет тук?

— Кой знае? Програмата й до края на седмицата беше запълнена: обеди, партита, представления, срещи на комитети, обичайните неща. Нямаше никакви ангажименти на Илюмината. Освен това, Адам, тя не каза на никого, че идва насам, просто заряза всичко и се качи на влака. Точно сега трябваше да пие коктейли с малка армия от по-маловажни членове на хайлайфа в галерията „Риалто Метрополитън“.

— Добре, не я изпускайте и ме дръжте в течение.

— Ще се постараем, но сме само двама. Някакъв шанс да получим подкрепления? Ще е трудно да не я изпуснем в град като този.

— Ще направя каквото мога; точно сега сме доста затруднени с ресурсите. Но, Джени, искам да знаеш, че вие сте само разузнавателен екип, разбра ли ме? Не искам да се замесвате в каквито и да било инциденти. Наблюдавайте и докладвайте.

— Знам. Кантън казва, че таксито се отправя към „Октавий“, който се намира на авеню „Уорфсайд“^[1] в Долна Монкира.

Е-кономът на Адам издърпа от унисферата информацията за „Октавий“. Беше средно голям тризвезден хотел на сто и петдесет години. Не беше място, където би отседнал някой като Бернадет.

— Това определено е интересно — каза той. — Ще се постарая да ви осигуря някаква помощ. Междувременно в никакъв случай не се регистрирайте в „Октавий“. Не знаем какво има там, а току-що разбрах, че в града се навъртат хора с невронно свързани оръжия, които не са обвързани с никой от местните синдикати.

— Ще направим каквото можем — каза Джени и прекъсна връзката.

Адам затвори клепачи и се опита да помисли кого може да пренасочи от операциите, които провеждаше. Когато й каза, че имат проблеми с ресурсите, не си бе измислил оправдание. Накрая се обади на Кийран Максоубъл и му каза да дойде заедно с Джеймъс Макпърлс и Розамунд Маккрац със следващия експрес за Илюмината, за да помогнат на Джени и Кантън. След това се обади на Брадли.

— Радвам се, че малката инвестиция в случая с Бернадет се отплаща — каза Йохансон. — Беше си рискована догадка.

— Скоро ще знаем със сигурност. Не би напуснала ЕденБург по този начин, ако не е нещо спешно.

— Правилно. Вярвам, че това неслучайно става сега. Изглежда, атаката на флота срещу Портата на Ада е срещнала известни трудности. Новинарите по унисферата започват да питат дали червеевите дупки на Изгубените23 са се затворили.

— Ако са, флотът щеше да ни каже; ако не те, то Дой щеше да пожелае да направи изявление пред Сената.

— Времето не е на наша страна, Адам. Остават само два дни, докато звездните кораби влязат поне на теория в комуникационния досег на Федерацията. Ако новините са толкова лоши, колкото всички започват да предсказват, единственият ни прозорец за действие може да се отвори съвсем скоро.

— Смяташ, че Звездния странник ще избяга ли?

— Ако не сме успели да разрушим Портата на Ада, Първите със сигурност ще предприемат ход, за да завземат още планети на Федерацията. Човечеството ще отвърне с всички налични сили. След това войната ще продължи, докато един от двата вида не бъде изличен, а другият не бъде тежко ранен. Това е целта на Звездния странник. След като тези финални събития започнат, крайният резултат ще бъде неизбежен; той вече няма причина да чака насред бойното поле. Вече сме построили оръжия с огромна разрушителна мощ в лицето на релативистичните ракети „Дювоа“; а те са просто това, за което флотът разкри някаква информация. По производствената линия ще последват други; винаги става така.

— Почакай малко, да не искаш да кажеш, че войната ще се случи независимо от всичко? Смятах, че елиминацията и разкритието на Звездния странник ще сложат край на това.

— Никога не съм обещавал подобно нещо, Адам. Нямах представа, че Първите ще се окажат толкова безкомпромисни, толкова жестоки. Не виждам как могат да бъдат спрени.

Адам се загледа през хотелския прозорец към града, над който се спускаше здрач. Красивото розово-златно слънце вече докосваше границата между небето и тъмните сгради, пращайки последни оранжеви лъчи през слоевете мъгла и облаци, за да погали покривите и небостъргачите. Това, което Йохансон току-що му бе казал, го шокира като мощен зашеметяващ залп, изстиска енергията от крайниците му и остави само неприятно усещане за изтръпване.

— Но… защо, по дяволите, правим това тогава?

— Заради справедливостта, Адам. Той съсипа свят, който някога беше изпълнен с живот и потенциал. Далечината беше превърната в пустош от гигантския пламък, за да може да прати послание сред звездите. Освен това Звездния странник ни доведе до ръба на разрухата. Да не би да смяташ, че трябва да го оставим да избяга на свобода? Точно ти ли, Адам, който си обсебен от истинското значение на справедливостта.

— Не — изпъшка Адам. Седна тежко на ръба на леглото, дишаше трудно и бавно. За миг си помисли, че ще получи удар. Тялото му застина като статуя, докато той гледаше с десетилетия назад в миналото си, за да си припомни отклонилия се пътнически влак, който бе преминал, фучейки, през гарата на Абадан в опит да компенсира забавянето на СвЛинкълн. Не трябваше да се намира на онзи коловоз по това време. Експлозията…

— Това не е справедливост. Без основание, то се превръща просто в убийство.

— Обясни ли това на Казимир? А дали селата на Пазителите, които в момента са под нападение на Далечината, оценяват високомерния ти елитарен рационализъм?

— Села? — Адам се намръщи и тръсна глава, за да върне света отново на фокус.

— Наемниците на Института извършват набези над всяко село на клановете, което успеят да открият. Не предните постове, не онези с оръжията и войните. Нападат нашите фермери, овчарите ни. Майките и децата им. Звездния странник е насъскал униформените си гангстери срещу нашите бедни и слаби, надявайки се, че ще се втурнем да им помогнем. Той се завръща, Адам, ще се върне на Далечината. Робите му подготвят пътя му.

— Какво би спряло войната? Не може да няма начин, нали?

— Ако не ми вярваш, обади се на Стиг. Той все още е в Армстронг Сити, докато бомбите летят и невидими снайперисти удрят. Но действай бързо. Институтът предлага на губернатора помощ за възстановяването на „цивилния ред“. Скоро ще имат контрол над портала. Ще бъдем блокирани.

— Не съм сигурен, че мога да продължа.

— Горкият ми Адам. Винаги си вярвал, че си доблестният рицар, че накрая правдата ще възтържествува. Всичко, което можеш да направиш, е да избереш в чии ръце да попадне властта. В нашите или в тези на Звездния странник. Не се предавай сега. Стигна толкова далеч.

— По дяволите! — Той избърса студената пот от челото си и изненадан погледна влагата по дланта си. „Трябваше да се досетя, че не съществува ясен отговор. Може би съм го направил. Може би продължавам да правя това, защото само то е останало от мен.“

— Адам — каза твърдо Брадли. — Ако не завършим това, няма да има истинска надежда. Планетата трябва да получи шанс за отмъщението си.

— Добре. — Адам се изправи и погледна към притъмняващия град. — Добре, по дяволите.

— Подготви влака за пробива на блокадата. Ще бъде великолепно, Адам. Това пътуване ще се превърне в легенда.

След края на обаждането Адам не помръдна, загледан през прозореца, докато нощта не се настани над Триделта и той не зърна за последен път джунглата в цялата й прелест.

— Легенда, друг път — каза той през смях. Гласът му почти пресекна, но на него вече не му пукаше. Нареди на робота-камериерка да прибере багажа му и си поръча такси до гарата на ТСП. Е-кономът му запази билет за следващия влак до Кюшу.

 

 

Вторите лейтенанти Гуинет Ръсел и Джим Нуан последваха Тарло от таксито до полицейското управление на НортХарбър. Всички бяха оставили униформите си в парижкия офис; тук на Триделта щяха твърде много да бият на очи: Тарло носеше светлосиня тениска с къси оръфани ръкави и стари дънки, както и маратонки и кожен гердан с мъниста. Гуинет му завидя, докато изминаваха краткия път към фоайето на управлението; нейният по-официален кремав костюм и сива блуза се бяха навлажнили, докато се доберат до климатика в сградата, а слънцето вече се спускаше зад хоризонта от небостъргачи.

Детектив-сержант Мархол и младшият детектив Лушъс Ли ги очакваха до рецепцията.

— Страшно преживяване ще да е било — каза Джим на Лушъс, докато петимата се качваха с асансьора към петнадесетия етаж, където бяха офисите на детективите.

— Казах му, че наблюдението на обекти си е добър опит. — Мархол се засмя грубиянски и плесна здраво с ръка Лушъс по гърба. Беше с наднормено тегло и корем, който покриваше колана му. Дрехите му бяха скъпи.

По лицето на младшия детектив пробяга гримаса на презрение, когато тялото му се залюля напред от силата на удара.

— Вашият човек беше добър — каза той. — Проверих в „Мерцедес“ за модела „FX 3000p“. Отказаха да повярват, че защитната система може да бъде пробита толкова бързо. Казаха, че трябва да е някаква застрахователна измама от страна на собственика.

— А провери ли във „Форд“ за безопасността на батерията на фейшата? — Мархол се засмя отново.

Гуинет реши, че съвсем скоро ще й втръсне от този смях.

Екипите от детективи на управлението споделяха идентични офиси по дължината на централния коридор, като стъклени кутийки, наредени в редичка. Беше краят на дневната смяна и всички приключваха работата си. В коридора се мотаеха съвсем малко детективи и оглеждаха важните клечки от флотския екип, които вървяха към една от обезопасените конферентни стаи в далечния край. Няколко души поздравиха Лушъс с широки усмивки и весели подмятания за автомобилното му преживяване. Младият детектив на изпитателен срок ги понесе с тънка усмивка.

— Е, какво точно имате за нас? — попита Тарло, след като се настаниха в конферентната зала. Щорите на високия прозорец бяха спуснати и екранирани, което не се хареса на Гуинет; тя никога не бе виждала нощта на Илюмината.

— Крадецът на мерцедеса пасва идеално на профила на вашия човек — каза Мархол.

Холограмен портал прожектира образ на мъж в подземния парков гараж. Беше снет от ретиналните импланти на Лушъс и показваше как Биърд се приближава към фейшата. До него се появиха няколко сравнителни образа.

— Прилича на него — съгласи се Гуинет.

— Някой от местните да е способен на подобни трикове? — попита Тарло.

— Един или двама — каза Мархол. — Може би. Както каза Лушъс, мерцедесът трябва да е бил здраво защитен.

— Никой от местните механици не отговаря на физическия профил — каза Лушъс.

— Няма съмнение, това е вашият човек.

— Благодаря. Отсега нататък това е приоритетен случай за флота. — Тарло прехвърли файла с камиона на Биърд в системата на конферентната зала. — Моля ви, качете това в системите за управление на градския трафик. Искам всяко превозно средство по пътищата ви, което напомня на това, да бъде спирано и претърсвано от патрулиращите полицаи.

— Ех, доста извънредни часове се очертават — каза Мархол със самодоволна усмивка. — Флотът ще ни плати ли за това?

Тарло се ухили.

— Флотът ще се погрижи всеки, който оплеска нещо по случая, да бъде изваден от служба за сто години. Да се правим на хитреци ли искаш, или да оцелееш през следващите двадесет и четири часа?

— Ей, дявол да го вземе, господинчо. Ние ви решихме случая, най-малкото можеш да покажеш малко благодарност.

— Показвам изключително малко благодарност. Уведомихме ви за Робин Биърд преди седмици, а вие пращате новобранец да наблюдава обект, който пасва идеално на операционния му профил? А, и между другото, харесва ми костюмът ти? Струва доста, нали? Наскоро да са ти проверявали данъците? Може да е голяма досада, когато от централния трезор ти издърпат данните. Случи се на един мой стар приятел, продължи с години, след като счетоводителските програми погнаха финансовите му записи. Заради стреса се подложи на подмладяване.

— Да не си мислиш, че със заплахи ще свършиш работа тук?

— Не те заплашвам, приятел, просто искам сътрудничеството ти. Досега питах учтиво.

— Какво точно търсите? — попита Лушъс.

— Този ваш информатор. Искам да говоря с него веднага.

— Той няма приемно време, нали се сещаш — каза Мархол. — Отнема известно време, за да си уредиш среща.

— Преди беше така — каза Гуинет. — Днес става бързо. Или маркираме унисферния му адрес с програма за локализиране и изпращаме въоръжен отряд на мястото на сигнала, или нахълтваме в дома му с още повече въоръжена сила, или се срещаме в бар по негов избор.

— Можем да съберем всички членове на Стюхоук, които открием — предложи Джим Нуан. — Да ги вкараме за невроразпит, може би дори прочитане на паметта и да изстискаме местоположението на Биърд по този начин.

Тарло кимна одобрително.

— Това ми харесва. Шансовете за успех са големи.

— Не можете да арестувате цяла шибана банда — възрази Мархол.

— Защо не? — попита го направо Тарло.

— Всички други банди в града ще обявят война на полицията — каза Лушъс. — Точно сега, когато всички са на нокти заради флотските кораби и Портата на Ада, нямаме нужда от други смущения.

— Не е наш проблем.

— Добре, добре — каза недоволно Мархол. — Моят човек обича да пие в бар „Илюсид“ в Нортгейт.

— Благодаря ти. — Тарло се изправи. — Да тръгваме. Искам до двадесет и четири часа да говоря с Робин Биърд.

 

 

Мелани беше наела миниатюрен апартамент в монолитен четиридесететажен блок на авеню „Роял“, на по-малко от километър от насипа на Логросан. Беше много по-тъмен от онзи, който бе оставила във Венис Бийч; единственият й прозорец гледаше не към реката, а към града, но пък климатикът работеше, а това беше общо взето единственото, което я интересуваше. Влажността в Триделта бе невероятна.

Със спускането на слънцето тя инструктира екрана на стената да се включи към предаването на Микеланджело, докато се подготвяше за вечерта. Той беше поканил сенаторите Валета Халгарт и Оливър Там в студиото и ги разпитваше какво се е случило с атаката срещу Портата на Ада. Макар и да бе свикнала да си има работа с експертните увъртания на професионалните политици, Мелани се удиви колко разнообразни и оригинални тактики използват сенаторите, за да избегнат въпроса.

Взе душ, за да отмие лепкавината от деня, прекаран на улиците на Триделта. След като се подсуши, облече семпло бяло памучно горнище с гол гръб и корем, а върху него сложи минипуловер без ръкави — рядка плетка от бяла вълна, само малко по-голям от горнището. Така можеше да покаже изваяните линии на коремните си мускули и рубинения камък в пъпа си. Сложи си бяла минипола; спести си чорапогащите — беше прекарала половин час, втривайки масло в краката си, които вече лъщяха пленително. Нито една от дрехите не носеше дизайнерска марка; по себе си нямаше дори копие на нещо модно, а магазините на Триделта, жадни за кредитните татуси на туристите, продаваха най-вече това. Всичко, което бе купила от града, бяха няколко дълги огърлици от дървени мъниста и кристални черупки с цвят на лавандула, които бе сложила на врата си.

— Но защо флотът би покрил каквато и да било информация за атаката срещу Портата на Ада? — попита с разумен тон Микеланджело. — Сигурен съм, че Първите знаят дали сме ги атакували, или не. Без съмнение единственото логично заключение е, че корабите ни са се провалили и правителството се опитва да избегне паниката.

Мелани се извърна наполовина, за да чуе отговора.

— Разузнавателните ни способности трябва да останат скрити поради очевидни причини — умело отговори Оливър Там. — Сигурен съм, че разполагаме с възможностите да проверим дали червеевите дупки над Изгубените23 са отворени. Ако е така, това ни дава сериозно военно преимущество. От флота не може да се очаква да разкрие възможностите ни само за да зарадва медиите. Всички ще разберем съвсем ясно веднага щом корабите влязат в обсега ни на комуникация. Възможно ли е, Микеланджело, просто да не понасяте да не знаете отговора? Дали медиите не са станали твърде арогантни в настоятелността си всяка тайна да бъде нарушена, за да задоволите жаждата си за рейтинга без значение какво би струвало това на вида ни?

— Това шега ли беше? — попита Микеланджело; изглеждаше почти смъртно обиден от казаното. Гневът на толкова могъщ човек беше впечатляваща гледка. Оливър Там направи всичко, на което беше способен, за да не покаже страх.

Мелани се ухили на абсурдното позьорство в студиото и погледна в огледалото. Косата й вече беше гарвановочерна и разчупена от малки вълнички, които бяха образували ситни къдрици около главата й. Тя я стегна от двете страни с евтини оранжеви и жълти ленти. След като се почуди за кратко, си сложи най-тъмното лилаво червило, което успя да открие. Благодарение на кожните генопротеини лицето й вече беше покрито с лунички; правеха я да изглежда толкова сладка, че й се прииска да повърне. Вместо това уви ръце около главата си и изимитира страстна целувка.

Идеалната роля.

Лицето в огледалото определено не беше това на Мелани Рескорай, известната топрепортерка за топпредаванията на унисферата, лицето, което всички в цивилизованата галактика познаваха. Това принадлежеше на глуповата тийнейджърка в първия си живот, неопитна и жадна да бъде част от вълнуващите градски купони — макар и все още да не знаеше как. Щеше да има достатъчно много доброволци да й покажат. Мъжете обичаха любопитните млади момичета, а колкото по-стари и преситени бяха, толкова повече им харесваше. Знаеше го още отпреди Морти.

 

 

Въздухът навън вече беше значително по-хладен, когато Мелани напусна апартамента, а откъм водата се носеше лек бриз. Оказваше наркотичен ефект върху щъкащите пешеходци, които до един споделяха тази енергичност, търсейки какво могат да им предложат баровете и клубовете. Мелани се насочи на запад по широкото авеню към реката. Не можеше да свали усмивката от лицето си. Улиците имитираха с кичозните си светлини елегантността отвъд реката. Първите десет метра от сградите над ензимно подсилените бетонни тротоари бяха обвити от греещ ярко неон, искрящи холограми и постоянния пламък на полисветлинно осветление. Градските разпоредби не позволяваха светлинно замърсяване над тази височина. Мелани погледна право нагоре и над нея се откри неестествено странна гледка; сякаш улицата беше захлупена с изцяло черен таван. По-ярките звезди проблясваха право горе, когато не бяха увити от останките на дневните облаци, но стените на каньона от небостъргачи бяха невидими. Стъклените им прозорци бяха непроницаеми и скриваха гледките във вътрешността от чужди очи.

Успя да види само едно-единствено петънце — ослепително осветената наблюдателна палуба на въздушен кораб, който се отделяше от пристана си на един от небостъргачите. Насочи се нагоре, плъзна се в ясния въздух над кулите на Триделта и се отправи над реката, за да започне продължаващия цяла нощ полет над джунглата.

Мелани стигна до кръстовището и тръгна към южния висок кей на Логросан, където се намираха фериботите. Около половината туристи, излезли за първа нощ навън, бяха спрели със зяпнали усти.

Пред нея Логросан беше широка километър. Представляваше платно от черни вълни, които бълбукаха с тиха мощ, носейки се по ръба на града. От другата страна джунглата се увиваше около извиващите се планини. Всяко дърво блещукаше с великолепна млечна светлина.

За разлика от земните растения, които се състезаваха да създадат по-големи и по-красиви цветове, за да привлекат насекомите, растителността на Илюмината бе развила биолуминесценция, за да се състезава за вниманието на местните гадинки. Тъмните листа, които бяха прекарали деня в попиване на слънчевата светлина, сега излъчваха енергията си с меко, проблясващо сияние. Тъй като всяко дърво в гората беше обвито от собствения си студен ореол от иридесценция, джунглата беше достатъчно ярка, за да съперничи на сънливата светлина на утринното слънце.

Потопена в транс, Мелани забърза към кея и дългата му редица от подредени под ъгъл вълноломи. Фериботът й се казваше „Златният ястреб“, голям стар съд с метален корпус, който пухтеше по вода на всеки час, ден и нощ. На борда му тя започна да си пробива път през останалите двеста и петдесет пътници, за да си намери място на носа на кораба, докато той се насочваше към другия кей. Още три въздушни кораба преминаха високо над тях по време на краткото им пътуване. Мелани им помаха глуповато, смеейки се на постъпката си, но това пасваше на настроението й точно сега.

Погледна към проблясващата джунгла пред себе си и това й позволи да се отпусне. Бе прекарала последните четиридесет и осем часа в напрежение, докато разузнаваше клиниката „Сафрън“. Микеланджело се бе оказал прав, там наистина работеха дискретно. Цяла сутрин тя прескачаше от кафе на кафе по тротоара на улица „Оуин“, така че кулата „Гринфорд“ да е винаги пред очите й. Сградата представляваше висок километър конус, направен от полирана стомана и лилаво стъкло. Приютяваше магазини, фабрики, офиси, хотели, барове, спа-центрове и апартаменти. Етажът на върха представляваше док за въздушни кораби, а над края на гредата, стърчаща от него, се носеше един от големите тъмни овоиди. Отделена от улицата в собствения си площад, основата на „Гринфорд“ беше покрита от високи извити прозорци, които стигаха до петия етаж. Всеки от тях представляваше вход към различна част от сградата. Предвид целта й, надали беше добра идея да ги обикаля всички по ред и да се опита да разбере кой точно принадлежи на клиниката. Затова пиеше билкови чайове и минерална вода под навесите на кафената, докато програмите и имплантите й бавно инфилтрираха вътрешната мрежа на кулата „Гринфорд“.

Благодарение на информацията, която софтуерът й източи от контролиращите системи на всеки етаж, тя скоро откри клиниката „Сафрън“. Заемаше седем етажа, започващи от тридесет и осмия. Когато информацията постъпи при нея, тя наклони глава назад, за да зърне прозорците, които я интересуваха. Виртуалното й зрение очерта голите панели с тънки неоновозелени линии. Нямаше как да се добере по-близо, визуално или по електронен път. Достъпът до системите на клиниката беше строго охраняван. Не разполагаше с уменията, нужни, за да влезе в тях.

Преглед на регистрираните структурни планове на кулата й показа, че клиниката разполага със собствен гараж на третото ниво на големия петнадесететажен подземен паркинг. Освен това имаше и вход през един от високите сводове от западната страна, който водеше до частно фоайе и лифт. Мелани се премести в един бар на мъничка пресечка на „Оуин“, откъдето под тесен ъгъл се откриваше гледка към входа. Тогава откри една от слабостите в електронната защита на клиниката; собственият защитен софтуер на кулата даваше достъп на всички упълномощени служители през външната врата към фоайето, преди да стигнат до модерните вътрешни защитни системи.

Тя се облегна назад в стола и си поръча втора чаша горещ шоколад. На площада на „Гринфорд“ имаше няколко плискащи фонтана. Премятащите се струи от пяна от време на време скриваха малката врата на клиниката, но като се изключи това, тя виждаше добре всички, които идваха и си отиваха. Всеки път, когато вратата се отвореше, имплантите й записваха образа на човека, който влизаше и го каталогизираха с информацията и името, които изнамираше от охранителната система на кулата. Три часа по-късно тя наклони глава настрана, когато в късния следобед в зрението й се появи едра фигура. Колкото и да беше странно, времето, прекарано с Алесандра, й бе разкрило най-много за хората, научило я бе да разпознава какво представляват още от първия миг. „Мигновено стереотипизиране“, го бе нарекъл Микеланджело с пъргавия си език, но тя инстинктивно разбра за какво се оглежда новодошлият. Във виртуалното й зрение се спусна информация от охранителната система на кулата. Идентифицира мъжа като Каспар Мърдо и потвърди някои от нещата, за които се бе досетила. Вече се бе изправила и остави няколко десетпаундови банкноти на масата, за да плати питиетата си. Тръгна след Каспар Мърдо по улицата и в крачка пусна ято наблюдателни програми в обществените системи около него.

 

 

Тълпите бяха по-плътни на кея в Саутсайд — просто широка ивица от ензимноподсилен бетон, който държеше реката и джунглата разделени и продължаваше петдесет километра. В централната част, срещу Триделта, осем каменни и бетонни вълнолома стърчаха над водата, наклонени така, че да осигуряват някаква защита срещу течението на лодките, завързани по дължината им. Мелани закрачи по широката алея на върха на кея, оглеждайки се за вълнолома, на който бе акостирал „Кипарисов остров“. От лявата й страна силуетът на Триделта представляваше тънка ивица ярка светлина точно над реката, захлупена от черни кули, които изрязваха рязък профил на фона на блясъка на джунглата от другата страна на града. Отдясно дърветата се извисяваха над пешеходния път и хвърляха бледо, постоянно променящо се сияние върху възхитените лица на туристите, докато последните търсеха вълнолома си.

„Кипарисов остров“ беше една от дузината лодки за нощна разходка, завързани за нейния вълнолом; беше по-дълга и по-тънка от фериботите, които прекосяваха реката и идваха от града, имаше плоска открита палуба с бар в центъра. Вътре горните две пътнически палуби имаха прозрачни стени, за да разполагат клиентите на ресторанта и казиното с все така прекрасна гледка към джунглата; единствено третата палуба, където бе монтирана сцената, разполагаше с нормален корпус. Мелани мина по късото подвижно мостче сред ято от клубари, съвсем малко по-възрастни от нея самата. Няколко от момчетата й отправиха окуражителни усмивки, които й се наложи да пренебрегне. Беше си жалко; хлапетата до едно изглеждаха страхотно, очевидно отделяха много внимание на дрехите и стила си.

Тя показа билета си на стюарда, щом пристъпи на борда. Той я прецени с бърз експертен поглед.

— Сигурна ли сте, че искате да бъдете тук? — попита я с леко загрижена усмивка. — По-късно става грубичко. Може да ви разстрои, ако не сте свикнали. „Галапагос“ би приел билета ви, ако желаете, компанията е същата; те взимат по-приятни пътници.

— Всичко ще е наред — каза тя, упражнявайки пискливия си кикот. Реакцията му й достави удоволствие, което тя се постара да не показва.

— Добре тогава. — Той й махна да влезе.

Първото питие беше безплатно. Тя си взе вносна светла бира от Мюнхен и си проби път към перилото на най-горната палуба.

„Кипарисов остров“ отплава двадесет минути по-късно. Извън завета на вълнолома двигателите му затласкаха срещу бързото течение и осезаемо заклатиха лодката. Придвижването стана по-комфортно около два километра нагоре по реката, когато свиха по една от стотиците вливащи се в Логросан реки. Тълпата се оживи, когато водата се успокои и Триделта се скри зад извивката на реката. Шумът от двигателя отслабна.

От другата страна на малкия приток дърветата растяха до самата вода, оплетените им оголени и подути корени държаха в клетките си ронещата се почва на брега. Въпреки светлината, която проблясваше от всеки лист, между дърветата беше тъмно и това придаваше на джунглата мистериозна аура. По повърхността не помръдваше нищо; на Илюмината така и не бе еволюирала животинска форма на живот, по-голяма от насекомо.

— Човек би си помислил, че е пълна със силфени.

Мелани се обърна и видя едно от хлапетата от групата на моста, което беше застанало до нея.

— Наистина?

— Това е техният тип място. Между другото аз съм Дориан.

Тя се поколеба.

— Саския.

Беше доста красив. Висок, със загатнат ориенталски произход в чертите. По врата му се извиваха малки алени ОВ-татуси, дракони и змии, които се преследваха. В косата му бяха вплетени полуорганични фибри, блещукаха като мъниста светлина сред изтънчените му римски къдрици.

— Може ли да ти взема още една бира, Саския?

Имплантите й регистрираха трансмисия от него, насочена към киберсферния възел на лодката. Обикновено нещо подобно нямаше да я притесни, някакво момче, което се хвали за свалката на приятелите в града. Трансмисията обаче беше сериозно шифрирана.

— Не точно сега, благодаря.

Той се опита да прикрие разочарованието си.

— Разбира се. Предложението остава за цялата нощ.

— Ще го запомня.

Съобщението, което бе изпратил, я притесняваше. Не разполагаше с уменията, нужни да го дешифрира с имплантите си, а не носеше портативна система, така че не можеше да работи върху него. За момент обмисли идеята да го сканира цялостно, за да разбере с какви импланти разполага. Разбира се, ако разполагаше с по-напреднали невронно свързани приспособления, щеше да засече сканирането й.

„Защо да е невронно свързан? Небеса, ставам параноичка. Защо тогава да не го сканирам?“

Дориан се бе върнал на бара и се смееше заедно с приятелите си. Вероятно го дразнеха заради неуспеха му.

Притокът стана по-тесен и се разклони на няколко пъти и на двете страни. Дърветата започнаха да се извиват като арки над водата, най-високите докосваха средата на потока, а клонките им бяха започнали да се сплитат едни в други. „Кипарисов остров“ продължи да плава през тунела от спиращите дъха дървесни корони.

Мелани слезе на палубата на ресторанта и мина покрай бюфета. Вътре беше мрачно, за да могат хранещите се да се взират в джунглата. Билетът й не й предоставяше достъп до маса до прозрачните стени, затова тя отнесе чинията си на горната палуба и седна на пейка пред бара, наблюдавайки изящната мрежа от клони над реката. Някои от дърветата притежаваха сияние, което граничеше с ултравиолетовото, и караха бялото й горнище да свети.

Тя се взира във вълната около минута, без наистина да осъзнава какво вижда.

— О, мамка му! — промърмори. Платинено-лилавата й виртуална ръка докосна иконата на СИ.

— Здравей, Мелани.

— Има човек на борда, който ме притеснява. Трябва да разчета едно кодирано съобщение.

— Много добре.

Бе очаквала да се наложи да влезе в спор, за да го убеди. Съгласието му я изненада. Тя предостави файла на СИ.

— В груб превод гласи — каза той: — „Самоличността е потвърдена. Тя е.“

— О, Господи! — въздъхна тя. „Наемниците на Алесандра най-сетне са ме настигнали!“ Тя полупанически се огледа наоколо, но Дориан не се виждаше на горната палуба.

— Имаш ли оръжия? — попита СИ.

— Не. Ами имплантите ти? Има ли нещо, което мога да използвам срещу него?

— Не и с някаква доза сигурност. Може и да успея да кача каос-софтуер в невронно свързаните му импланти, ако приемем, че има такива. Да уведомя ли полицията на Триделта? Могат да пратят хеликоптер при теб за минути.

Връзката й с унисферата прекъсна.

„По дяволите! Не сега.“ Тя прати пакет със запитване до най-близката бордова система, за да провери какъв е проблемът. Програмите за контрол на мрежата докладваха, че възелът вече получава захранване; беше физически увреден.

„КИБЕРСФЕРНИЯТ НИ ВЪЗЕЛ Е ВРЕМЕННО НЕИЗПРАВЕН“, обяви по общия канал системата на мостика. „МОЛЯ, ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. СКОРО ЩЕ БЪДЕ УСТАНОВЕНА НОВА ВРЪЗКА. КОМПАНИЯТА ИСКА ДА СЕ ИЗВИНИ ЗА ВСЯКАКВО НЕУДОБСТВО, КОЕТО ИЗПИТАТЕ МЕЖДУВРЕМЕННО.“

Мелани започна да трепери, докато текстът течеше пред виртуалното й зрение.

— Върни се — прошепна тя във флуоресцентната нощ. — Хайде, свърза се с мен на Рандтаун.

Някакъв вътрешен глас й шепнеше, че Рандтаун в никакъв случай не е толкова изолиран от планетарната киберсфера; мрежата там беше изградена от наземни връзки. Тази самотна лодка се намираше насред джунглата на планета с един-единствен град.

Тя стисна юмруци и ги притисна към краката си, опитваше се насила да спре тръпките. „Мисли! Не мога да го победя сама.“ Да чака полицията не беше добър вариант. Дори не знаеше дали СИ ги е извикал. Тя вдигна вече спокойната си ръка пред лицето и я погледна любопитно. „Той все още е тук.“

Бързо сканиране с имплантите й разкри, че една от корабните системи е монтирана зад бара. Мелани притича дотам и се сниши под плота.

— Ей — каза й един от барманите. — Не можеш да идваш тук.

Тя му се усмихна бързо, докато прокарваше ръка по полицата. Драскащите й пръсти откриха системата, скрита зад кутии със закуски; беше малка, използваха я за финансите на бара, но разполагаше с и-точка. Тя допря дланта си до нея.

— Само секунда — каза тя на бармана. — Ще се натискаме по-късно.

Ченето му увисна. Не знаеше дали се шегува.

Виртуалните ръце на Мелани активираха голяма част от имплантите и захраниха кода в нея. Подпрограмата на СИ се разгърна и потече през и-точката в миниатюрната мрежа на лодката.

— Достъпни са процесорни ресурси под оптималните ми нужди — каза СИ. — Активен съм в съкратен режим. Защо съм тук?

— Дебне ме убиец. Вероятно разполага с невронно свързани оръжия.

Тя се изправи и отново се огледа, почти очакваше Дориан да се появи. Барманът се приближи до нея.

— Сериозно ли говориш? — попита той шепнешком.

— О, да, само че по-късно. — Мелани се оттегли от бара с лице към него. — Ще ти се обадя по-късно.

— Предлагам да повикаш полицията — каза подпрограмата на СИ.

Тя изстена тихо.

— Не мога. Затова те активирах. Нуждая се от помощ.

— Разполагаш ли с оръжие?

— Не. Открий дали на борда има някакви.

— Няма изброени в инвентара на кораба.

— Можеш ли да инфилтрираш каос-софтуер в невронно свързаните оръжия на убиеца?

— В директорията ми няма каос-файлове.

— Мамка му. Какво да правя?

— Предлагам да напуснеш кораба.

За миг се замисли за това. Притокът не беше проблем; със сигурност щеше да успее да доплува до брега или да се качи на някоя спасителна лодка. След това щеше да е сама в джунглата. Вероятно щеше да е сама в джунглата. Ако скочеше над перилото, хората щяха да я видят. Капитанът щеше да спре. Дориан щеше да тръгне след нея през дърветата.

— Измисли нещо друго — нареди му тя.

— Преглед на възможностите за бягство стартиран. Наличните възможности за изчисление не позволяват оптимално ниво на работа на сравнителния анализ.

Мелани бързо губеше вяра в подпрограмата на СИ. Тук нямаше да е като в Армстронг Сити, където бе кръжала около нея като ангел пазител. „Трябва ми оръжие, нещо, което да ми даде шансове.“ Същото спокойствие като онова, когато се бе справила с Джейси, се завърна и блокира всички дразнители около нея. Всъщност имаше едно място на борда, където можеше и да има нещо полезно. Само трябваше да стигне до него. Бог знае къде се криеше Дориан. Той със сигурност беше с класа по-горе от уличните биячи, пратени на Пол Крамли. Беше един вид комплимент.

Мелани тръгна спокойно към стълбите, които водеха под палубата. „Сигурно няма да ме застреля пред останалите, нали така?“ Не можеше да е сигурна, обаче. Казимир Макфостър беше убит насред ЕлЕй Галактик, за Бога.

— Можеш ли да засечеш шифрирани местни комуникации? — попита тя подпрограмата.

— Не. Капитанът е наредил оглед на бордовата мрежа, за да разбере защо функциите на лодката са преминали към авариен режим. Диагностичният софтуер пречи на програмите ми за сравнителен анализ.

— Може и да успея да намеря оръжие. Включи тази възможност в прегледа си.

— Какво оръжие?

— Не знам. Нещо много силно.

— Ще се съобразя.

— И продължавай да следиш за шифриран трафик. Искам да знам къде е той.

Ресторантът беше натъпкан с пътници, които вечеряха; от бюфета се извиваха дълги опашки. С всички активирани сензори, Мелани не успяваше да засече никакви енергийни отпечатъци, характерни за активирани невронно свързани устройства. Пое по стълбите към палубата с казиното. Там имаше само няколко отдадени комарджии; повечето от масите бяха празни, а тя не се бе надявала на това. От стълбището, водещо към третата палуба, се носеше топъл въздух. Мелани забърза надолу към клуба.

— Дай ми плана на най-долното ниво — каза тя на подпрограмата на СИ. — Има ли авариен маршрут? Мога ли да стигна до спасителните лодки?

— Отменям сравнителния анализ на възможностите за бягство.

Мелани стисна ядно зъби. В следващия миг схемата на лодката се появи във виртуалното й зрение.

— Достъпът до спасителните лодки е наличен от всички палуби — каза й подпрограмата.

— Мога ли да задвижа някоя, без екипажът да разбере?

— Аз мога да блокирам сигнала за стартиране.

— Страхотно.

— Продължавам със сравнителния анализ на възможностите за бягство.

В края на стълбището холограмен знак проблясваше като повредена сигнална светлина и гласеше, че танцовата трупа от хермафродити „Смърт от оргия“ ще започне първото си изпълнение след двадесет минути. Точно това търсеше. Веднага щом мина през екранирания вход, я удари тежка рок музика, достатъчно силна, за да накара костите й да вибрират. Клубът беше препълнен с хора, а вътре цареше пълен мрак. През въздуха като отбити комети прехвърчаха холоискри. Единствено те осигуряваха проблясъци от светлина, докато кръжаха около посетителите, гърчещи се върху миниатюрното танцово пространство. Наложи й се да настрои имплантите си на режим на пълно светлинно увеличение, за да вижда къде отива.

Клубът се очерта в сиво-зелени линии. Преобладаваха фетишизирани аксесоари. Полуорганични костюми показваха странно модифицирани гениталии, докато тя се плъзгаше през менажерията от чудаци. Допълнителните крайници бяха популярен елемент, няколко имаха ръце с бебешки размери, прикрепени към чатала. Изобилстваше от анимализми, получени след специализирано клетъчно препрофилиране; покрити с козина ръце опипваха редици от гърди, заострени уши потръпваха, докато бяха облизвани от змийски езици, похотливи усмивки разкриваха остри зъби.

В момичешките си дрехи Мелани се чувстваше като девственица на път към олтара за жертвоприношения. Всички я гледаха, сякаш споделяха тази мисъл.

Имплантите й долавяха многобройни източници на захранване вътре в клуба, повечето от които бяха твърде малки, за да ги използва — батерии за извратени играчки. Трябваха й истинските садо-мазо любители, за да разполага с някакви шансове за успех.

Бяха на бара, група огромни тела, облечени в черни кожи, лъскави вериги и качулки. Каспар Мърдо също беше там, застанал в единия край, облечен в робата на испански инквизитор. На врата му висяха ръждиви вериги, от които се поклащаха средновековни инструменти.

Мелани откри най-мощния източник на захранване в клуба. Виртуалното й зрение огради позицията му в сини скоби, за щастие той се намираше на обратния край на бара спрямо Мърдо. Беше остен за говеда, един от многото предмети, които висяха от дебелия кожен колан на една жена-котка. На главата й имаше лъскава черна козина, която се спускаше до веждите, където модифицираният й, лъщящ червено-кафяв нос стърчеше напред; дългите й мустаци излизаха отстрани на ноздрите, оформени като цепнатини. Носеше прилепнал черен кожен костюм без ръкави, който подчертаваше козинестите й ръце и крака. Дълга опашка се стрелкаше небрежно наляво-надясно, докато тя говореше с други две жени-котки с по-скромни модификации и с хлабаво оковано момче роб с тога и разтревожено изражение.

Мелани си проби път към жената-котка.

— Искам да взема назаем остена ти — извика тя, докато рок парчето продължаваше да гърми около нея.

Жената-котка нададе ръмжене, което съвсем лесно се извиси над музиката. Вдигна ръка и удължи пръстите на лапата си пред лицето на Мелани. Полираните ониксови нокти, които бяха заменили човешките, се показаха навън, а върховете им се озоваха на сантиметър от очите на Мелани.

— Кити казва да излижеш котилото ми до блясък, малка кучке.

Събеседничките й се засмяха, мяукайки.

Някой със страховити невронно свързани оръжия, активирани до едно, влезе през екранирания вход на клуба.

— Няма време — каза Мелани и замръзна на място. По ръцете и лицето й се появиха сребристи петънца, сякаш изпускаше живак вместо пот. Цветовете се разпространиха бързо и покриха кожата й. Софтуерът се изля от нея като потоп и взе контрол над органичните вериги, които администрираха адаптациите на жената-котка.

Последната се сепна, когато собствената й опашка пропълзя нагоре и се уви около врата й, стягайки хватката си. Ноктите й се прибраха.

— Вземам остена — каза Мелани и го откачи от колана й.

Жената-котка се усмихна развълнувано.

— Да, господарке, ще бъда добро коте. — Езикът й се показа от устата — дълга, неприлично гъвкава ивица мокра плът. — Върни се бързо.

Мелани се запровира между тълпата, създавайки вълна на смут. Дориан се вмъкна в образувалия се коридор и започна да си пробива път към нея.

— Можеш ли да изключиш предпазителите на остена? — попита тя подпрограмата на СИ. — В него има огромно захранване. Ако мога да го използвам за един изстрел, трябва да има смъртоносен ефект.

— Отменям сравнителния анализ на възможностите за бягство. Преглеждам системите на остена за говеда.

Мелани стигна до екранираната врата до сцената.

— Отвори я — нареди тя.

Вратата се плъзна настрани. По коридора зад нея бяха разположени малки частни кабинки. Чуваше стенания, някои от удоволствие, други от болка. Удар с камшик произведе шумен плясък. Някой изпищя. Последва ръмжене.

— Предпазните системи на остена са заобиколени. Ограничението на заряда е премахнато.

Тя се огледа трескаво наоколо, след като вратата се затвори зад нея. Повечето от кабинките бяха заети. Имаше един-единствен авариен люк в далечния край.

— Как мога да го ударя с това? Той никога няма да ми позволи да се приближа до него.

— Започване на сравнителен анализ на възможностите за отдалечена електрическа атака.

— О, по дяволите! — Мелани се втурна към аварийния люк.

 

 

Дориан изгори веригите в ключалката на вратата с един изстрел на мазера, скрит в китката му. В яката сплав запуши малък кръг и се покри с мехури. Той натисна здраво с цялата мощ на подсилената си мускулатура. Чу се скърцане, което потъна в шумната музика. Вратата се отвори. Той мина през екранирането и се озова в относителната тишина на коридора. Сензорите му веднага попаднаха под интерферентен залп. Зад затворените врати от двете му страни се чуваха стенания и лая на различни гласове. В края на коридора Мелани бе отворила аварийния люк. Тя се извърна към него. Половината й кожа беше сребриста, импланти и ОВ-татуси насочваха интерференцията право към него. Той се опита да я сканира, доколкото можа. Тя направи същото с него. Дориан знаеше, че нейното сканиране е по-ефективно, но бе видял каквото му трябваше.

— Никакви оръжия — каза той. — Колко интересно.

— Имам съобщение за Алесандра.

Той направи крачка напред.

— Какво?

Имплантите й пратиха шифрирано съобщение към малката система на коридора. Пръскачката над него се активира. Със зазвучаването на сигнала започна да се стича вода.

Дориан я погледна със съжаление, докато пороят квасеше ризата и панталоните му.

— Никой не може да чуе това. — Отвъд водния душ Мелани се усмихна.

Остенът, който лежеше на пода до краката на Дориан, изстреля заряда си. Водата позволи цялата мощ на изстрела да го удари. Тялото му се сгърчи, от дрехите и косата му засъска пара. Гърбът му се изви и той нададе кратък вик. Очите му се издуха, а езикът му увисна от устата. Оптичните фибри, вплетени в косата му, се стопиха. По кожата му се появиха черни линии, когато органичните вериги изгоряха и пратиха малки пипала от дим, които се смесиха с парата и водата. Там, където в плътта му бяха имплантирани клетките, захранващи оръжията му, се отвориха вулканични кратери. Кръв оплиска стените.

На остена му отне пет секунди, за да се изтощи. Когато потокът от електричество замря, потрепващият труп на Дориан се свлече на пода. Подпрограмата на СИ изключи пръскачките на коридора.

Мелани се приближи и погледна към тялото, от което се вдигаше пара. Краката се разтърсиха от няколко гърча.

— Ще й кажа сама — каза тя.

 

 

Каспар Мърдо се наслаждаваше на вечерта. В клуба на „Кипарисов остров“ се беше събрала добра тълпа. Той познаваше много от тях, а освен това имаше няколко обещаващи нови попълнения. Всички твърдяха, че „Смърт от оргия“ са яка група. Нямаше търпение да види изпълнението им.

Тогава това видение в пухкаво бяло горнище и минипола се промъкна до бара само на няколко метра от него и си поръча бира. Приличаше на момиче в първия си живот. Изглеждаше малко разтреперана, сякаш беше шокирана от гледката и се опитваше да го прикрие. Това означаваше, че е по-скоро любопитна, отколкото погнусена. Беше слабост, от която той много добре знаеше как да се възползва. В началото щеше да я насърчава, да я привлече по-близо до себе си, да й вдъхне доверие. След това щеше да започне обучението й.

Едрото му тяло му позволи да разбута с лекота нетърпеливите авторитарни анималисти и чудаци, които се скупчваха като буреносни облаци около несъзнаващата жертва. Той разсея с яростен поглед всички възражения и се озъби на кучечовека, който излая по негов адрес.

— Това е за моя сметка — каза й той, когато момичето подаде банкнота от един паунд на бармана. — Настоявам. Това означава, че не можеш да спориш с мен.

Тя му кимна с нервна признателност, хвърляйки бърз поглед към инструментите на края на веригите му.

— Благодаря.

— Каспар — каза той.

— Саския.

Той се усмихна приятелски и малко бащински и повдигна една от веригите си, за да се изперчи с устройството от желязо и кожа на края й.

— Луда работа, нали? — попита той по начин, който я подканваше да сподели шегата му.

Тя се усмихна плахо. Вечерта се превърна в една от най-добрите, които Каспар бе прекарвал от много, много време насам.

 

 

Беше почти полунощ по местното време, когато експресът от Париж се плъзна на гарата на ТСП в Триделта. Рене тайно се зарадва, защото това означаваше, че ще могат да погледат джунглата.

— Намери ми хотел на речния бряг възможно най-близо до „Октавий“ — каза тя на Вик Ръсел.

— Разбира се — каза ентусиазирано той.

— Най-близкия и най-евтиния, Вик.

— Да, да.

— Няма ли да отидем право при екипа на Халгарт? — попита Матю Олдфийлд.

— Те могат да се справят с остатъка от смяната тази нощ — каза Рене. — Уорън ще ме уведоми, ако има някаква промяна.

— Добре.

— Това ни дава шанс да свикнем с терена, преди да разберем с какво се е заела Бернадет. Не искаш ли да видиш джунглата?

— Искам, по дяволите.

— Добре тогава. — Тя каза на е-конома си да се обади на Тарло. — Къде си? — попита, когато той прие обаждането.

— Наблюдавам обект в гараж на улица „Уралтик“. Полицейският информатор, който интервюирахме по-рано, каза, че Биърд ще бъде тук тази нощ.

— Надявам се да носиш гумени чорапи. Тези автомобилни батерии разполагат с много електричество.

— Много смешно. Какво искаш?

— Аз съм на гарата на ТСП.

— В Триделта?

— Да.

— Защо? Хоугън те изпрати за подкрепление ли?

— Не. По следите на Бернадет Халгарт съм, майката на Изабела.

— Какво?

— Не се тревожи, с мен са Вик и Матю.

— Хоугън знае ли? За Бога, Рене, мислех, че си се отказала от тази работа с Изабела.

— Бях. Само че Кристабел Халгарт ми направи услуга и постави Бернадет и Виктор под наблюдение, даже нямаше нужда да я моля за това. И двамата са получавали и изпращали шифрирани съобщения, нищо твърде подозрително; само че днес Бернадет просто е зарязала всичко и е дошла тук. Отделът по сигурността на Халгарт я следи в хотел „Октавий“, който също е странен избор за член на хайлайфа като Бернадет. Ще се присъединим към тях на сутринта. — Тя зачака отговор от Тарло.

— Уредих ни хотел — каза весело Вик. — Не е много евтин, съжалявам. — Двамата с Матю се ухилиха.

Рене им махна да замълчат. Виртуалното й зрение показваше, че връзката още е активна.

— Тарло?

— Да, да, съжалявам. Имаш ли нужда от някаква помощ?

— Още не. Но ако ни потрябва, ще се обадим. Отнася се и за теб.

— Разбира се. Благодаря. Добре, късмет.

— Да, и на теб — каза му тя.

 

 

— Паула, развива се интересна ситуация.

— Какво има, Хоше?

— С Надин и Джейкъб сме на Илюмината, следим електронно Тарло, докато той преследва Биърд. Гъс и Айзая се присъединиха към нас; те наблюдават Рене.

— Значи и двете цели са на Илюмината?

— Да. Рене пристигна преди двадесет минути и следи Бернадет Халгарт. Веднага щом дойде, се обади на Тарло, а пет минути по-късно Тарло се обади на Бернадет. Беше шифрирано съобщение през еднократен адрес, но както никога извадихме късмет; инфилтрирахме наблюдателски софтуер в хотелския възел на Бернадет, веднага щом Уорън ми каза, че тя е там. Още не сме успели да го разкодираме, но съобщението, което Тарло изпрати, е това, което тя получи. Изглежда Тарло я предупреди, че се намира под наблюдение. Няма друга причина.

— Тарло? По дяволите!

— Съжалявам, Паула.

— Вината не е твоя. Знаех, че трябва да е един от тях.

— Какво искаш да направим?

— Дръжте под око него и Бернадет. Ще се присъединя към вас след няколко часа.

— Ще кажеш ли на Рене?

— Вероятно не. Приоритетът ни е да задържим Тарло. Но не искам да подплашим Бернадет, преди да е осъществила контакт с този, с когото ще се срещне тук. Това е първият ни истински шанс да пробием мрежата на Звездния странник. Времето, което изберем, ще е от жизненоважно значение.

— Тарло сигурно ще има невронно свързани оръжия. Вероятно и Бернадет.

— Определено. Не се тревожи, екипът ми ще бъде въоръжен.

 

 

Стаята не беше нищо особено, просто куб със сиви стени и износен килим. Две полисветлинни ивици на тавана я правеха по-ярка, отколкото имаше нужда. Една-единствена климатична решетка високо над квазиметалната врата съскаше ненатрапчиво. Нямаше видими сензори, но те трябваше да са някъде тук.

Робин Биърд седна на евтиния пластмасов стол и разположи краката си на масата, която беше застопорена с болтове за средата на пода. Не изглеждаше особено притеснен от ареста си. Но пък, помисли си Лушъс, той бе задържан толкова много пъти, че беше запознат с процедурата. Не казвай нищо и чакай адвоката си.

Лушъс последва Тарло в стаята за разпит. Русият сърфист се усмихна приятелски на Биърд.

— Ти не си адвокат — каза Биърд.

— Умник — каза Тарло. — Това ми харесва. Ще ни е от полза и на двамата.

— Наистина ще страдате заради това — каза Биърд. — Вървях си през някакъв гараж, а вие ме задържахте насилствено без смислена причина. Дори не ми прочетохте правата.

— Това е, защото нямаш такива — каза Тарло.

Биърд се усмихна.

— Седни — каза Тарло.

По лицето на Биърд трепна усмивка.

— Аз съм…

Юмрукът на Тарло описа бърза дъга и се удари в носа на дребния мъж. Чу се хрущене и столът се наклони назад, а Биърд се изсипа на пода. Главата му се удари лошо при падането.

— Исусе! — изстена Биърд. Едната му ръка беше похлупила носа му, а през пръстите й се стичаше обилно количество кръв; другата опипваше задната част на черепа му. Очите му бяха пълни със сълзи.

Лушъс бе направил половин стъпка напред, но след това спря, несигурен какво да предприеме. Той погледна към ъгъла на тавана, където бяха скрити визуалните сензори. Никой не го викаше.

Тарло се ухили и клекна до механика.

— Винаги боли дяволски много, нали? Няколко пъти съм си чупил носа на сърфа, така че знам.

Биърд хвърли отчаян поглед към Лушъс.

— Ти видя това. Свидетел си ми.

Лушъс успя да се справи със смайването си. Тарло го бе инструктирал да не казва нищо, но той не бе очаквал това.

— Не можахме да намерим добро ченге, за да минем през процедурата както си трябва — каза Тарло. — Всички са на улиците и помагат на достойните граждани в тези трудни времена. Затова просто ще трябва да се задоволим със сценария с лошото и по-лошото ченге. Знаеш ли какво? Момчетата в офиса залагат колко бой можеш да отнесеш, преди да поддадеш. Аз заложих петдесет паунда на десет минути, но ще бъда честен с теб, приятел, не мисля да чакам толкова дълго. — Той извади тънка медицинска лепенка за инжектиране от джоба си.

— На улицата има доста имена за това; някога да си чувал за валяк? Не? Ами за болкоусилвател?

Биърд поклати глава и погледна изплашено Тарло.

— Работата е там, че действа обратно на обезболяващо — каза Тарло. — Кара болката да нараства прогресивно. Виждал съм хора, които пищят в агония заради счупен нокът по време на халюцинация с това. Така че можеш да си представиш какво ще ти причини този нос, особено когато Лушъс започне да го налага.

— Какво, по дяволите, искаш? — извика Биърд. Разширените му очи се взираха диво в инжектиращата лепенка.

— Ние не сме от полицията — каза Тарло. — От флота сме. Така че нас не могат да ни пипнат, без значение колко зле се развият нещата за теб и колко от правата ти нарушим. Никой адвокат няма да ти се притече на помощ. Разбираш ли ме?

Биърд преглътна и кимна.

— Ще правиш каквото ти кажа. Сега, искаш ли да вкарам опасно висока доза от това в теб?

Биърд поклати глава. Кръвта течеше по мръсната му риза и се стичаше на пода.

— Не, сър.

— Хей. — Тарло се ухили и погледна към Лушъс. — От доста време не бяха ми казвали сър. Какво ще кажеш за това? Човекът показва уважение. Харесва ми. — Той се обърна към Биърд. — Да инжектирам ли?

— Не. Не, сър. Ще сътруднича.

— Добър човек. — Тарло подаде ръката си. Биърд я погледна недоверчиво, но в крайна сметка позволи на Тарло да му помогне да се изправи.

— Запознал си твой приятел, Дан Кафлин, с агент, който осигурява хора за незаконни дейности — каза Тарло. — Прав ли съм?

Биърд се намръщи в опит да се концентрира.

— Да, спомням си Дан.

— Как се казваше агентът?

— Не знам. Знаят го просто като Агента.

— Къде е той?

— Тук, на Илюмината, така мисля. Тук се срещаме обикновено.

— Къде?

— Не знам. Срещал съм се само два пъти с него, и то на различни места: в барове. Обикновено използваме унисферата.

— Днес ще се срещнеш отново с него, лично, на Илюмината. Уреди го. Сега.

 

 

Джени Макновак бе регистрирала себе си и Кантън в хотел „Гриалгол Интерсолар“ на авеню „Уорфсайд“ в Долна Монкира, на обратната страна на улицата спрямо „Октавий“ и две пресечки надолу от него. След това нямаше кой знае какво за вършене, освен да качва наблюдателни програми в системите във и около „Октавий“. Системата за регистрация лесно поддаде на пробив и им разкри номера на стаята на Бернадет — 2317, — както и списък с другите гости, който те прекараха през базата си данни.

След това успя да се качи на покрива на „Гриалгол“ и да разположи сензор, който можеше да даде близка картина на прозореца на Бернадет на двадесет и третия етаж. Дотогава вече се бе стъмнило; оставаше само да чакат.

Кийран Максоубъл пристигна няколко часа по-късно, водейки със себе си Джеймъс Макпърлс и Розамунд Маккрац. Имаше достатъчно пространство за всички; Джени бе запазила апартамент в „Гриалгол“. След седмиците, прекарани в най-евтините стаи на Риалто, и дългите престои по неудобните седалки на долнопробни наети коли, апартаментът и луксозното му обзавеждане, особено банята, бяха приятна промяна. Носеше й голямо удоволствие да е в по-скъпа стая от тази на Бернадет, на която бе започнала да завижда и която презираше заради суетата, с която живееше на ЕденБург. Нямаше търпение да изпробва румсървиса на „Гриалгол“.

— Няма кой знае какво за докладване — каза Джени, когато новодошлите започнаха да разполагат поредица от специализирани системи в главното осмоъгълно помещение на апартамента. Тя и Кантън бяха пристигнали почти без нищо, като се изключеха стандартните им оперативни раници. Бернадет бе изненадала всички с напускането на ЕденБург.

Джеймъс вдигна е-печат около периметъра на хола и след това включи шоков пулсатор, в случай че някакви модифицирани насекоми шпионираха стаята.

— Чисти сме — обяви той.

— Не е имала посетители — каза Джени. — А доколкото знаем, в стаята й не е внасяно нищо.

— Ами някаква визуална картина има ли? — попита Кийран, кимайки към миниатюрния екран на портативната система, който показваше зърнестата сива виелица, която постъпваше от сензора на покрива.

— Тя екранира прозореца — каза Кантън. — Стандартен модел е, на двадесет години, но е достатъчно ефективен, за да предотврати всяко пасивно сканиране.

— Значи дори не знаем дали е вътре? — попита Кийран.

— Проникнахме в градските сензори около хотела — защити се Джени. — Никой с нейния профил не е напускал сградата; програмите ни за разпознаване на черти щяха да я засекат.

— Разбрано. — Той се обърна към Джеймъс и Розамунд. — Това е първият ви приоритет, да се опитате да разберете дали е още там.

— Заемаме се — увери го Розамунд от плюшения кожен фотьойл, в който бе седнала. Очите й се премрежиха и данните потекоха във виртуалното й зрение. Малки блокове от холограмна информация изскочиха от различните системи, подредени около нея. Ръцете и пръстите й затрепкаха леко, когато започна да манипулира програми и да ги инфилтрира в системите на „Октавий“.

— Базата ни данни не разпозна никой от останалите гости на хотела — каза Джени. — Нито едно от имената не ни е познато.

— Може би трябва да направим сравнение, да видим дали някое от тях съвпада с профила на Изабела.

— Добра идея. Разполагаме с няколко часа образи от градските камери. Не би трябвало да отнеме много време преди…

— Тук има някой друг — обади се Розамунд.

— Какво имаш предвид? — попита Кийран. В ръката му се появи йонен пистолет.

— В системите на „Октавий“ — каза Розамунд. — Открих друг набор от наблюдателни програми. Някой друг наблюдава стая 2317.

— Джеймъс — каза решително Кийран, — прегледай системите на хотела, открий дали ни наблюдават.

Той отвори огромен куфар и разкри впечатляваща колекция от оръжия. Джени избра пушка с гама-пулсатор, а Кантън взе автоматичен плазмен гранатомет. Тримата се придвижиха плавно, за да покрият Розамунд и Джеймъс.

— Розамунд — каза Кийран. — Можеш ли да видиш къде пращат информацията си другите програми? Освен това те забелязаха ли те?

— Сложи си един от костюмите със силово поле — каза Джени на Кантън.

— Няма аномални програми в системите на този етаж — каза Джеймъс. — Продължавам със сканирането.

— Ами емисиите от системи извън мрежата?

— Не засичам нищо. Но ако става дума за флота, няма да успеем да различим системите, които използват срещу нас. В унисферата има слухове, че дори са модифицирали насекомо, което не се влияе от шоковия пулсатор.

Кантън се намърда в един от подобните на скелети костюми със силови полета, обличайки го над дрехите си. Дебелите ленти се наместиха сами, за да постигнат балансирано покритие на тялото, а с включването на полето около него запроблясва тънък слой от въздух. Той кимна и Джени взе друг костюм от куфара. Движеше се бавно, сякаш дори само звукът можеше да задейства атаката на въоръжен екип на флота.

— Кийран? — прошепна тя.

— Не още. — Той й махна назад и сложи йонния пистолет в кобура си. — Кантън, отвори вратата.

Ключалката се дезактивира и Кийран пристъпи в коридора, хванал небрежно сензорна пръчка в ръката си.

Джени го чакаше трескаво, докато той извършваше проверката си. Върна се след по-малко от минута.

— В някои от наетите стаи са включени вградените е-печати — каза той и вдигна малката сензорна пръчка. — Не можах да разбера какво има вътре, не и без да задействам аларма. Във всеки случай, ако са разположили агенти, не са на този етаж.

Джени изпусна дъха си. Кийран вече се взираше подозрително към тавана.

— Трябва да се преместим — каза той. — Пеша. Джени, избери случаен хотел. Ще устроим предпазен периметър, преди да се нанесем.

— Добре — каза Джени. Тя върна пушката в куфара и поиска от е-конома си списък с хотели в радиус от пет пресечки.

Кийран сваляше ризата и панталоните си.

— От този момент искам всички да са в постоянна готовност. Искам всеки да носи костюм със силово поле под дрехите си. Розамунд, как се справяш?

— Мисля, че програмите ни може и да са били разкрити. Ако аз мога да засека техните, те със сигурност могат да го направят с нашите.

— Можеш ли да разбереш къде е базата на другите наблюдатели?

— Не, използват изключително сложни канали.

— Ами Бернадет? Тя вътре ли е?

— Стаята й черпи захранване за светлина, климатик и за банята. Потреблението на енергия се променя, откакто се е нанесла, което е добър индикатор, че е вътре. Ключалката на вратата също не е била използвана от нанасянето. Това е най-доброто, на което съм способна.

— Добре. Двамата с Джеймъс се облечете, след това изчезваме оттук. Джени, имаш ли някаква идея кои може да са противниците ни?

— Освен флота, не. Но защо флотът ще следи Бернадет?

— Не знам. — Кийран звучеше несигурно, докато закопчаваше ризата си върху тъмните ленти, които обхващаха гръдния му кош. — Мелани Рескорай е била предупредена за Изабела и родителите й. Може да е новинарски екип.

— Или пък сме били засечени от екипите за сигурност на Халгарт — каза Джеймъс, докато навличаше костюма със силово поле. — Да не се лъжем, все пак действахме на тяхна земя.

— Ако наблюдават Бернадет, това означава, че са врагове на Звездния странник — каза Джени.

Кийран подаде последния костюм на Розамунд и затвори куфара.

— Не залагай живота си на това.

 

 

В ранните часове на сутринта на Илюмината Гуинет Ръсел, която още не се бе настроила дори към парижко време, беше напълно будна и разпускаше в спа-банята на хотел „Алмада“, а около нея нежно се пенеха малки балончета. Току-що бе получила обаждане от Вик, който бе отседнал в хотел само на пет километра от нея. Бяха обсъдили дали да не прекарат няколко часа заедно, но това нямаше да се случи. И двамата бяха на смяна и можеха да бъдат повикани всеки момент. Говореха си най-вече за съвпадението да се озоват заедно на Илюмината. Вик не смяташе, че е случайност, макар че никой от двамата не знаеше как Бернадет Халгарт може да бъде свързана с Агента. Гуинет бе предложила, че може би Изабела е връзката и Бернадет просто е тук, за да се срещне с нея. Разбира се, това не отговаряше на въпроса каква работа има Изабела с Агента.

Гуинет въздъхна и огледа ръцете си. Кожата й започваше да се сбръчква, беше се киснала толкова дълго в банята. Наистина трябваше да си почине, за да е готова за утре. Струваше й се, че случаят бележи добро развитие. Биърд бе уредил среща с Агента за следващата нощ. Всъщност тя дори се възхищаваше на начина, по който Тарло, блъфирайки, го бе принудил да им сътрудничи. Това, че калифорнийският сърфист наистина можеше да удари някого, я бе изненадало, но определено бе имало ефект. Бяха толкова близо до разплитането на целия случай с Пазителите. В офиса това бързо се превръщаше в мантра; имаха толкова много информация и им трябваше само един щастлив пробив, който се бе изплъзвал на Паула Майо повече от сто и тридесет години. По устата й затанцува палава момичешка усмивка: този пробив някак си се бе оказал носът на Биърд.

Е-кономът й каза, че я търси Паула Майо. Гуинет измърмори изненадано и каза на програмата да приеме разговора.

— Гуинет, моля те, одобри пълномощното ми.

Във виртуалното зрение на Гуинет се появи икона на файл с печата на Отдела по сигурността на Сената. Виртуалната й ръка с цветовете на стария уелски флаг се пресегна и го докосна. Нямаше никаква представа какво прави Паула. Файлът се отвори, съдържаше одобреното от Сената пълномощно на Паула.

— Всичко е наред — каза Гуинет. — Какво става?

— Официално те преназначавам към отряда ми за намеса — каза Паула. — От този момент.

Гуинет бързо се изправи в седнало положение и плисна вода по ръба на голямата вана.

— Какъв отряд за намеса?

— Отделът по сигурността на Сената наблюдава Тарло от известно време. Той току-що предупреди Бернадет Халгарт, че екипът на Рене я наблюдава.

— Какво е направил?

— Той е предател, Гуинет.

— Не. Не може да бъде.

— Опасявам се, че не мога да обсъждам това с теб. Ще арестуваме Тарло.

— Ти си тук? — Гуинет се измъкна от ваната и грабна хавлията си.

— Да. Нужно ми е сътрудничеството ти. Има ли някой друг с него в стаята му?

— Не. Не мисля. Уж трябва да почиваме. Биърд е задържан в управлението, а залавянето на Агента трябва да стане чак тази вечер.

— Много добре. Предлагам да облечеш силовия си костюм. Не го активирай. Той е в съседната стая и сигурно ще усети, че го правиш.

— Трябва да се шегуваш.

— Не. След като го направиш, моля те, обади му се. Няма да те заподозре, а така ще успеем да установим позицията му. Обаждането може да ни осигури и моментно разсейване от негова страна.

— О, Господи! — Тя се върна забързано в спалнята, където куфарът й лежеше на леглото. Скелетният силов костюм представляваше неудобна купчина от ленти, която се слагаше трудно върху голо тяло. — Не може да е Тарло; той ни доведе толкова близо до Пазителите.

— Знам, че е трудно, Гуинет. Просто ми се довери за няколко минути.

Ако й го бе казал някой друг, който и да е друг, може би щеше да се усъмни и майната му на Отдела по сигурността на Сената. Но не и Паула Майо.

— Добре — каза Гуинет. Коланите на скелета се търкаха неприятно в тялото й, но бяха наместени както трябва и работеха в режим на готовност. Не й се искаше да мисли как изглежда. Сигурно все пак бе имало време да си облече някакво бельо, нали така? — В костюма съм.

— Остави канала отворен и се обади.

— За какво?

— Каквото и да е, просто трябва да продължи няколко секунди.

Гуинет си пое дъх, за да се успокои. Виртуалната й ръка се пресегна и издърпа иконата на Тарло от решетката в зрението й.

— Здрасти, шефе. Просто се обаждам, преди да си легна. Някакво развитие по случая?

Последва дълга пауза.

— Защо си със силовия си костюм? — попита Тарло.

Гуинет извърна рязко глава към стената между двете стаи.

— Мамка му! — Виртуалната й ръка натисна иконата за активиране на костюма и тя се хвърли на пода.

Средната част на стената се взриви в кълбо от заслепяваща бяла плазма. Дълги йонни пламъци обгориха вътрешността на стаята. Един от тях облиза Гуинет. Силовото й поле не се бе закрепило съвсем; то проблесна в лилаво около нея и позволи на отслабен камшик от енергизирани атоми да се впие в голата й кожа. Тя извика от болка и се замята спазматично, докато в това време силовото поле се стабилизира и отрази останалата част от експлозията. По мебелите и килима плъзнаха пламъци. Стаята завибрира с басовия рев на още изстрели на оръжия. През съсипаната стена лумна ослепителна светлина. Гуинет се претърколи, зрението й беше замъглено от сълзи. Рискува да погледне страната на гръдния си кош, където йонният поток бе пробил полето. Плътта й беше черна, върху нея зееха червени пукнатини, а от тях течаха кръв и други течности. Агонията беше толкова интензивна, че сетивата й бяха изтръпнали. Усети, че ще повърне. Включиха се пръскачките и блъвнаха синя пяна. Дюзите автоматично затърсиха горещите точки и насочиха пяната си към най-опасните участъци от пожара. Във въздуха забушуваха пяна и пушек и скриха очертанията на стаята.

Чуха се нови експлозии. Една от тях дори предизвика вибрация в пода, която я прекатури. Таванът се огъна навътре и остатъците от разрушената стена се срутиха напълно. Тя се опита да се изправи, но по някаква причина крайниците й не я слушаха. Успя само да се претърколи в клекнала позиция. Виеше аларма.

Три облечени в бронирани костюми фигури се появиха от гъстия пушек. Двама от тях насочиха към нея оръжия с къси дебели цеви.

— Не се движете, госпожо.

Гуинет за малко не се засмя.

Третата фигура я заобиколи предпазливо и протегна ръката си към вратата на банята. Последва глух удар и вълна от налягане просна Гуинет обратно по корем. Тя изстена при новия прилив на болка. Вратата на банята беше изчезнала заедно с по-голямата част от рамката.

— Чисто е — каза фигурата в костюма.

— Видя ли къде отиде?

Гуинет примигна объркано. През пушека виждаше цяла галактика от чуждовселенски цветове, която проблясваше срещу нея.

— Гуинет! Паула е. Видя ли го? Мина ли през твоята стая?

— Аз… Не. — Тя стисна зъби в опит да се концентрира. — Не, просто метна плазмената граната. Не мина оттук.

— Добре, дръж се. Разполагаме с медицински екип. Скоро ще са тук.

— О, не се тревожи за мен, аз съм добре — каза тя и припадна.

 

 

Слънцето беше достатъчно високо, за да праща бледата си светлина по дългите тесни улици на Триделта, когато таксито на Алик Хоугън спря до кордона, който бе образуван около хотел „Алмада“. Той излезе от колата с лейтенант Джон Кинг и се взря в сцената с нарастващо удивление. Алик не беше религиозен човек, дори не беше суеверен, но в някои дни му се струваше, че над парижкия офис тегне проклятие.

Пет големи пожарни бяха спрели до модерната хотелска сграда от бетон и стъкло. На височина до петия етаж по стените пълзяха роботи-огнеборци и мъкнеха маркучите след себе си. Бяха съсредоточени около поредица от дупки, пробити през добре подредената мозайка от прозорци и бетонни панели. Краищата бяха разтопени, а стената над тях беше покрита с малко сажди, което означаваше, че плазмата бе ударила хоризонтално. Заключението му се потвърди от голямото количество отломки, които бяха разпилени по улицата долу. От дупките до долу цялата стена на сградата беше зацапана с вода и синя потушаваща пяна, които се разливаха по тротоара и изтичаха в уличните канали. На платното на улицата имаше няколко плитки кратера, там, където бяха ударили плазмените гранати, както и няколко по-малки следи от йонни заряди.

Извън зоната, в която пожарните и облечените в силови полета огнеборци наглеждаха потушаването на пламъците, полицията бе образувала кордон от въоръжени офицери и патрулни роботи. Струпвания от патрулки бяха блокирали улицата на една пресечка от хотела. Светлините им в синьо и червено примигваха ярко в оловната зора. Няколко други превозни средства бяха застинали по пътя, коли и ванове за доставка бяха спрели там, където градските системи за управление на трафика бяха инжектирали аварийни команди за спиране. Обитателите на хотела, няколкостотин души, се бяха събрали в единия му край, облечени с пижами, халати и дори по-малко дрехи. Мнозина бяха боси. Между тях се движеха полицаи, които изслушваха протестите и въпросите им. Чуваше се детски плач.

Няколко линейки и медицински бус бяха паркирани зад пожарните.

— Мили Боже! — прошепна Алик.

— Бил е решен да не бъде заловен, няма спор — каза Джон Кинг.

— Да. — Алик си мислеше само какво ще каже адмиралът.

Първият човек, когото видя, когато полицаят ги заведе до рецепцията, беше Паула Майо. Той стисна челюст при вида й. Тя носеше пълна броня, а шлема си държеше под едната си ръка. Дори в грамадния тъмен костюм някак успяваше да изглежда спретната. Косата й беше хваната прилежно назад със синя лента в стил Алиса. Няколко от членовете на сенатския екип се бяха подредили около рецепцията, също облечени в брони с активни силови полета и готови за действие пушки.

Няколко от парамедиците работеха върху Гуинет, която лежеше върху подвижна носилка, покрита със зелено медицинско покривало. Вик Ръсел държеше ръката й. Лицето на грамадния мъж беше побеляло от тревога и гняв. Рене също беше там заедно с Джим Нуан. И двамата се държаха на почтително разстояние от тях, но не отместваха поглед от ранената си колежка. Капитанът на полицейското управление говореше тихо на Паула, а някакъв детектив на име Мархол се навърташе около него.

Алик си пое дъх и се приближи до носилката.

— Как е тя? — попита той старшия медик.

— Има тежки изгаряния отстрани, където е била поразена от плазмата. Ще трябва да се извърши известно количество регенерация, но не е фатално. Почистихме раната и я наложихме с лечебна кожа.

— Значи ще се оправи?

— Няколко дни в болница, а след това две седмици възстановяване. Извадила е късмет.

— Радвам се да го чуя. — Той се наведе над носилката, като се опитваше да не поглежда към петната и люспите изсъхнала кожа.

— Здравей, шефе — каза Гуинет. Лицето й беше изключително бледо, по челото й лъщеше пот.

— Здрасти. Когато се върнеш, първото нещо, което ще направя, е да те запиша на опреснителен курс по бързо залягане.

— Няма проблеми. — Замечтаната й усмивка сигурно се дължеше на обезболяващите.

— Отиди с нея в болницата — каза Алик на Вик. — Остани колкото е нужно.

— Връщам се веднага — каза Вик. — Ще бъда в екипа за арест, когато проследим това лайно.

— Добре. — Алик нямаше намерение да спори пред останалите, но в никакъв случай нямаше да позволи на Вик да бъде част от този случай. Точно сега приоритетът му беше да насочи вниманието на грамадния мъж другаде.

Най-накрая се обърна към Паула и й се усмихна като адвокат обвинител.

— Би ли ме информирала за ситуацията, моля?

— Разбира се. — Тя благодари на капитана на управлението, който се оттегли заедно с Мархол. В групата им останаха само хората от парижкия офис.

— Тарло е предател — каза тя, без да издава каквато и да е емоция.

— Наистина се надявам да можеш да го докажеш.

Тя многозначително отмести поглед от рецепцията към огромните стъклени врати и суматохата навън. Алик малко се зачерви, но не отстъпи назад.

— От известно време провеждам операции капани, за да разбера доколко са чисти Тарло и Рене — каза Паула.

— Аз? — обади се пискливо Рене.

— Разбира се — отговори вежливо Паула. — Наблюдението беше както визуално, така и електронно. Веднага щом Тарло получи информация, че Рене следи Бернадет Халгарт, се обади на последната. Ние засякохме обаждането. Когато понечихме да го арестуваме, той отвърна със сила и успя да ни се измъкне. Въоръжението му не е регистрирано. Следващия път ще изпратим по-подходящ екип за арест.

Алик знаеше какъв ще е отговорът, но трябваше да попита заради протокола.

— За кого смяташ, че е работел Тарло?

— За Звездния странник.

— По дяволите. Адмиралът не приема, че Звездния странник е истински.

— Не се тревожи — каза Паула с повече симпатия, отколкото Алик очакваше да получи. — Ще му се наложи да признае, че Тарло е бил предател. Поведението ти не е било компрометирано; Тарло има двадесет години стаж в парижкия офис. Приоритетът ти сега е да започнеш преглед на случаите и да разбереш кои са нечисти.

— Разбира се.

На Алик не му се искаше да си помисля колко работа ще включва това, нито откъде ще намери ресурси. Вероятно щеше да се наложи да привлекат друг флотски офис, а оттам щяха да анализират всички в Париж, включително него самия.

— Защо Бернадет е била под наблюдение? — попита той Рене. — Мислех, че се съгласихме тази част от разследването да бъде приключена.

— Кристабел Халгарт ми направи услуга и постави нея и Виктор под наблюдение — каза Паула, преди Рене да може да отговори. Съдейки по изражението на Рене, тя не знаеше това.

— Значи Бернадет работи за Звездния странник? — каза Алик.

— Изглежда е така. А в този случай трябва да предположим, че Виктор също е агент. Информирах Кристабел за инцидента. Тя ще затвори мрежата около Виктор, ако той още не е изчезнал.

— А Изабела? — попита Рене.

— Нейното участие е още по-вероятно — каза Паула. — Предположението ти при онова разследване се оказа много добро. Моето мнение е, че мрежовата стрелба срещу Дой е имала за цел да снеме доверието от Пазителите.

— Добре — каза Алик; просто искаше да тегли чертата под нескопосания арест. Това поне беше отговорност на Паула. — Какво препоръчваш? Как да действаме сега?

— Очевидно задържането на Тарло е основният ми приоритет. По наша молба служителите по сигурността на ТСП в гарата на Триделта ще внимават за всеки пътник. Вече съм пратила въоръжен отряд там. Като се изключи това, работата по текущите случаи трябва да продължи.

— Ще арестуваш ли Бернадет? — попита Джим Нуан.

— Да — каза Паула. — Само че това е въпрос на време.

— След като вече знаем, че агентите на Звездния странник са невронно свързани с оръжия, несъмнено трябва да привлечем много по-голяма огнева сила, нали? — каза Джон Кинг.

— Насам вече пътуват още бойни отряди на Отдела по сигурността на Сената — каза Паула. — Точно сега обаче Бернадет е единственият агент на Звездния странник, за чието местонахождение сме сигурни. Не можем да й позволим да избяга.

— Колко ще им отнеме на подкрепленията ти да пристигнат? — попита Алик.

— Петнадесет минути.

— Добре тогава, да тръгваме.

Паула премести шлема под другата си ръка.

— Не. Тя знае, че прикритието й е разобличено; освен това знае, че я следим и разполагаме с въоръжени отряди на Триделта.

— Е, и?

— Защо тогава не се опита да се измъкне от наблюдението ни, веднага щом Тарло беше разкрит?

Алик клюмна и избърса чело с опакото на дланта си.

— Очаквала е нещо.

— Именно.

— Но колкото по-дълго чака, толкова по-сигурна ще е хватката ни около нея. Трябва да е наясно с това.

— Да. И така, за каквото и да е дошла тук, трябва да е много важно за Звездния странник. Тя ще се опита да се изплъзне от наблюдението ни, със сила или крадешком. Трябва да я оставим да си мисли, че е успяла; това ще ни покаже за какво е дошла тук.

— Можеш да използваш каквито пожелаеш ресурси от парижкия офис — каза Алик.

— Бих искала екипът на Рене да продължи работата си, за да не се получават пропуски — каза Паула. — Можеш ли да отделиш някой, който да замени Вик?

— Разбира се. — Той се обърна към Джон Кинг. — Това си ти.

— Да, сър — каза Джон.

— Това ще е от полза — каза Паула. — Разполагаме с парижкия екип, отделите по сигурността на Халгарт и Сената. Ако успее да се изплъзне на всички ни, значи наистина заслужаваме да я изпуснем.

— Ами срещата с Агента? — попита Джим Нуан. — Нещата са уредени.

— Това е втората ни цел — каза Паула. — Агента е пробивът, който чакаме от толкова време. Той може да ни отведе право при Пазителите. Срещата тази вечер трябва да се състои по план. Не мога да ви опиша колко е важно да го задържим.

— Аз ще поема тази операция — каза Алик. Това беше намеса, която щеше да получи одобрението на адмирала. Успехът в този случай щеше да се отрази добре на водещата фигура; може би дори щеше да компенсира донякъде тази отвратителна бъркотия.

— Добре. Трябва да знаеш, че Тарло също ще е там, ако не го заловим до вечерта.

— Сигурна ли си?

— Който си осигури Агента, ще разполага със съществена информация за Пазителите и операциите им. Звездния странник се нуждае от него също толкова, колкото и ние; повече от век те действат като единствената противостояща му сила.

— В такъв случай… ние още ли се опитваме да разбием организацията на Пазителите? — попита Рене.

Алик никога не бе виждал толкова угрижено изражение на лицето на Паула, дори и в деня, когато адмиралът я освободи от длъжност.

— В това са намесени твърде много политически фактори — каза бавно Паула. — Мога само да кажа, че политическите ми съюзници ще трябва да премислят следващия ни ход много внимателно, след като заловим Агента и анализираме това, което знае.

— Добре — каза оживено Алик. — Всички знаем какво трябва да направим. Изпрати молба до офиса за всякаква екипировка, от която имаш нужда, особено костюми със силови полета, при положение че сме наясно с възможностите на Тарло. Паула, може ли да поговорим насаме?

Двамата се отдалечиха от останалите.

— Знаеш, че не мога да си позволя колебания относно Пазителите — каза той. — Когато се доберем до Агента, всяка информация, която получим от него, трябва да бъде използвана по предназначение. Те все още се водят най-опасната терористична групировка, която разследваме.

— Разбирам. Тарло ще накара адмирала да се замисли. Той не е глупак. Ако информацията е от полза, съюзниците ми ще могат да променят политиката на Федерацията.

Алик подсвирна, беше впечатлен.

— Сериозни съюзници. Късмет до края на деня.

— И на теб. Съветвам те да подсилиш охраната на Биърд. Той е единственият ни известен път до Агента. Ако Тарло иска да избегне сблъсъка тази вечер, това би бил очевидният му начин на действие.

— Добре. — Алик кимна и се насочи към загрижените детективи.

 

 

Мелани прекара сутринта легнала в единичното легло на малката стая. Беше пуснала завесите, които стигаха от тавана до пода, и се свързваше към всички новини на Триделта. Всяко предаване включваше стълкновението в хотел „Алмада“ от миналата нощ. Количеството насилие бе изненадало репортерите, а несъдържателните изявления на полицаите не бяха от кой знае каква полза. Никой не споменаваше за намерено тяло, натъпкано в аварийния изход към спасителните лодки на долната палуба на „Кипарисов остров“.

Не разбираше защо, но бавно си позволи да се отпусне. След известно време затвори новинарските емисии и се обади на Дъдли.

— Здравей, миличко — каза той. — Прибираш ли се вече?

— Не днес.

— Кога? Липсваш ми. Искам те.

Познатата му зависимост от нея й вдъхна увереност. Глупавият млад и едновременно стар Дъдли. Винаги можеше да разчита на тази константа.

— Скоро. Може би утре.

— Надявам се да е така. Свърших много работа по пътуването.

— Какво пътуване?

— До астероида.

— О, да. — Беше забравила. — Как върви?

— Много добре. Зает съм да изчислявам възможни орбити на трансфер на Хофман. Трябва да разполагаме с достатъчно останало гориво, когато пристигнем, за да изследваме орбитата на газовия гигант вътре и извън пръстените му. Макар че очаквам астероидът да излъчва значителни инфрачервени емисии. Би трябвало да го намерим достатъчно лесно.

— Добра работа, Дъдли. Ще ми покажеш, когато се върна.

— Искам те толкова много.

— Дъдли. Винаги можеш да гледаш отново „Смъртоносно прелъстяване“.

— Не. Мразя го. Мразя го! Там някой друг прави секс с теб. Не мога да го почувствам отново. Отвратително е. Не е трябвало да го правиш.

— Добре, Дъдли. Само искам да знам дали си добре.

— Защо да не съм?

— Стори ми се, че някой може да ме следи. Не изпадай в паника; изобщо не съм сигурна. Забелязал ли си някой да се навърта около апартамента напоследък?

Беше сигурна, че хората на Алесандра са уловили дирята й на Земята, без съмнение на излизане от студиото на Микеланджело. В такъв случай със сигурност щяха да знаят къде се намира Дъдли. Вероятно щяха да се съсредоточат върху него, за да открият отново следата й.

— Не. Искаш ли да изляза и да проверя?

— Не, Дъдли, всичко е наред. Уморена съм, наистина не бях сигурна.

— Добре тогава. Какво ще правиш днес? Откри ли вече онези адвокати?

— Още не. Но свърших добра работа, която трябва да ме приближи до тях.

— Каква работа?

— Вече ме обучават за чистачка в клиниката.

Припомни си безрезервната добронамереност по лицето на Каспар Мърдо, докато той се вживяваше в ролята на неин защитник и ментор в клуба на долната палуба. Сладките му думи, захаросаната му усмивка. Дълбокомисленият разговор, в който я бе увлякъл на горната палуба, когато „Кипарисов остров“ се отправи обратно в малките часове. Как слушаше с разбиране за амбициите на Саския и се възхищаваше на смелостта й да напусне дома и да се грижи сама за себе си. Мелани разбра, че е добър в това; много млади момичета щяха да се хванат на това му поведение на загрижен гуру.

Когато „Кипарисов остров“ сви обратно по Логросан, той каза, че ще се постарае да й намери работа и предложи да й даде под наем свободната си стая. Последният му наемател се бил изнесъл току-що, а цената била много ниска. Тя се съгласи, след като се постара да го убеди доста театрално в несигурността си. Хората на Алесандра щяха да поставят под наблюдение апартамента й на авеню „Роял“, когато осъзнаеха, че Дориан вече няма да се свърже с тях. Те бяха усложнение, от което тя никак не се нуждаеше.

Апартаментът, който Мърдо притежаваше в кооперацията в Барбикан Марина, я изненада с огромните си размери. Имаше извиващи се външни стени, направени от стъклени тухли, благодарение на които беше изключително светъл и проветрив. Мебелите в скандинавски стил бяха стари и висококачествени, а всяка стая беше безупречно чиста. Имаше две спални и още една стая, която беше заключена и екранирана с комерсиален генератор на е-печат.

Той се държа с нея като съвършен джентълмен, даде й голяма хавлиена роба, за да може да използва банята. Оказа се, че разполага и с други дрехи — тениска и дънки близо до нейния размер, — и я подкани да ги използва без притеснение, докато не прибере собствените си вещи. Пожела й лека нощ, преди да легне. Смяната му започваше чак в шест вечерта.

Тя си взе душ. ОВ-татусите й засякоха сензори навсякъде около покритата с варовикови плочи кабина на банята. Бяха активни и позволяваха на Мърдо да види всеки милиметър от голото й тяло от спалнята си. Когато се върна в стаята си след душа, откри, че в тавана е вграден пръстен от висококачествени холокамери. Мърдо определено обичаше да държи под око собствеността си.

— Как, по дяволите, си намери тази работа? — попита Дъдли.

Тя се усмихна в мрака и се зачуди как ли ще разтълкува Мърдо усмивката й.

— Сприятелих се с портиера — каза тя.

 

 

Проследяването на Бернадет Халгарт беше пълен кошмар. Джени Макновак си припомняше тренировките за реакция в екстремни ситуации, на които Адам и останалите Пазители я бяха подложили. Тогава се бе налагало да следи определения обект през гъстонаселени градове и откъснати провинциални терени на дузини светове, като всички се бяха редували да играят ролята на обекта, за да придобият двустранни усещания от процедурите. В сравнение с това онези тренировки си бяха като разходка в парка.

Първото, за което двамата с Кийран се бяха съгласили, беше, че Бернадет знае, че я следят. Когато най-сетне излезе от „Октавий“ точно след десет часа сутринта, тя се отправи право към пренаселени молове с многобройни изходи или небостъргачи, които разполагаха с обширни подземни нива, свързващи ги със съседните сгради, чиито планове бяха не по-малко сложни. Там, където минаваше по улиците, киберсферните възли и градските системи претърпяваха атаки с каос, които заразяваха всички системи, опитващи се да получат достъп в този момент. Тя хвана такси за една пресечка и излезе от него, след като местните системи за контрол на трафика рухнаха под действието на още каос. Еднорелсовите влакове бяха любимият й превоз. Тя изчакваше до последната секунда, преди вратите да се затворят, и тогава се шмугваше вътре.

Заради това трябваше да поддържат малка дистанция спрямо нея, а не можеха да си го позволят, защото щяха да бъдат забелязани от по-големия и по-добре екипиран екип на флота. На два пъти Джени беше сигурна, че мерна малки аероботи, които се носеха на няколкостотин метра над заетите улици. Ако ги бе забелязала няколко пъти, то над градската решетка сигурно да имаше цяла ескадрила от машините, разгърнати в патрулираща формация. Те позволяваха на флотския екип да се държи на много по-голямо разстояние, докато нейният трябваше да се приближава съвсем, когато Бернадет излезеше на улиците — още една маневра, която ги правеше уязвими за флота.

— Не знам някога да са използвали толкова много хора — каза Кийран, докато криволичеха по ръба на Хейбън Парк. Бернадет крачеше през обширната открита поляна, надалеч от пътеките. В средата имаше гара за еднорелсови влакове и те бяха сигурни, че тя ще я използва. Джеймъс се навърташе около входа й, готов да се качи бързо на перона пред нея, ако тя изведнъж кривне натам.

— Не е обичайно да имат агенти на повърхността, когато разполагат с аероботи, покриващи местността — каза Кийран.

— Няма как да пратят аероботите след нея в сградите.

— Не, но разгръщането им е такова, че сякаш искат тя да ги види.

Джени беше набелязала няколко потенциални членове на флотския екип, които също се мотаеха по периферията на парка.

— Това се превръща във фарс — каза тя. — Те ще ни забележат, ако тя не го направи. Не можем да продължим да я следим така целия ден. Най-малкото наблюдателните им програми ще пресекат шифрирания ни трафик. Тренирани сме да избягваме наблюдателни екипи, не да действаме като такъв.

— Прав си — каза той, докато Джеймъс минаваше покрай една жена, за която подозираха, че е агент на флота. — Всички да преустановят дейността си. Ще сменим тактиката.

— Какво правиш? — попита Джени.

— Ще наблюдаваме наблюдателите. Това е логичното решение.

Джени се въздържа от критика. Беше рисковано решение, но да продължават по този начин просто не беше възможно. Тя проследи с поглед как Бернадет бързо променя посоката си и се забързва към ескалатора, водещ до издигнатия перон. Беше кръстопътна гара и влаковете поемаха по четири различни посоки. Жената, която според тях беше от флота, се возеше на втория елеватор на гарата.

— Розамунд, Джеймъс, ние ще се закачим за този. — Кийран им изпрати визуални данни за мъжа, който крачеше на стотина метра пред тях. — Той е част от ограждащата кутия на флота от петнадесет минути. Сега ще завъртят позицията му.

Да държат под наблюдение полевия агент на флота беше много по-лесно. Кийран се оказа прав, мъжът наистина сменяше позицията си на ротационен принцип и очевидно нямаше представа, че го следят. След като Бернадет се изплъзна с еднорелсовия влак, мъжът смени посоката си и хвана такси. Пазителите го последваха в три различни таксита, напредвайки с мъка през дневните задръствания на Триделта.

Флотът използваше полицейското управление в Донгара Харбър за щаб на операцията си. Фактът, че се навъртаха около сградата на полицията, прибавяше тръпка към задачата на Пазителите, но пристанището разполагаше с много барове и ресторанти покрай реката. Редуваха се да висят по масите отвън и да сканират управлението с ретиналните си импланти.

По средата на следобеда Джени се обади на Адам.

— Познай кой влезе току-що в гаража на управлението.

— Кажи ми — каза Адам.

— Паула Майо.

— Наистина? Спречкването в „Алмада“, а сега и това? Почти съжалявам, че си тръгнах.

— Това не може да не е важно, нали? Флотът преследва агент на Звездния странник. Трябва да са наясно, че съществува.

— Паула работи за Отдела по сигурността на Сената, не за флота, но си права, висшите ешелони на политическата класа на Федерацията вече трябва поне да са наясно с възможността. Ще уведомя Брадли.

— Как искаш да действаме?

— Придържайте се близо до екипа на флота, без да се издавате, и наблюдавайте колкото можете повече. Очевидно вече няма начин да пробием мрежата на Звездния странник през Бернадет, но бих искал да знам какво прави тя на Илюмината. Подозирам, че това е планетата, на която много от агентите на Звездния странник преминават през процедури на невронно свързване; ние самите я използваме достатъчно често. Ако Майо разкрие една от клетките им, това може само да ни помогне.

— Добре, ще ги проследим, ако можем. Кийран нае няколко коли за целта.

— Късмет с трафика.

Слънцето започваше да потъва зад хоризонта, когато от гаража на управлението с висока скорост излезе конвой от осем големи коли. Не използваха сирени или включени светлини, но системите на градския трафик очевидно отклоняваха колите и камионите от пътя им. Джени пресуши последните глътки от студения си чай.

— Да тръгваме — каза тя на останалите.

 

 

Отново беше топла вечер, макар че изчезващото слънце, изглежда, отнасяше влажността със себе си. Мелани се качи с Мърдо на еднорелсовия влак до спирката, която се намираше само на половин пресечка от кулата „Гринфорд“. Баровете и клубовете по улица „Оуин“ едва започваха да загряват за нощния бизнес, тъй като клиентите все още бяха малко. Дори трафикът изглеждаше по-малко натоварен от обикновено.

Мърдо я преведе през площада на „Гринфорд“, където фонтаните изпомпваха струите си високо към притъмняващото небе. Далеч над тях въздушният кораб, кацнал на върха на кулата, се готвеше за полета си; светлините на наблюдателната палуба блестяха ярко, а на нея роботи и сервитьори подготвяха масите за прочутата вечеря високо над джунглата.

Частната врата на клиника „Сафрън“ се отвори пред Мърдо веднага щом той постави ръката си върху сензора. Вътре имаше малко и тясно фоайе с един-единствен асансьор.

Мелани се заигра с някои импланти, докато се изкачваха до тридесет и осмия етаж, за да може да анализира електронната околна среда, през която се придвижваше. Асансьорът разполагаше с няколко системи, никоя от тях не беше нова или особено сложна. Датираха от последното подновяване на кулата преди петнадесет години. Над себе си Мелани усещаше изтънчения, мощен е-печат на клиниката. Тя дезактивира почти всички ОВ-татуси и импланти с изключение на най-простите от тях; системите на СИ бяха изключително трудно откриваеми в неактивен режим, беше я уверил в това.

Асансьорът се изкачи през е-печата. Спря и вратите му се плъзнаха настрани. Мелани изведнъж се оказа фокус на дълбоко сканиране. Навън имаше гол коридор, по чиито стени се точеха тръби, а по тавана светеха ярки полисветлинни ивици. Двама отегчени въоръжени охранители седяха зад бюро до вратата на асансьора.

— Кой е това? — попита рязко единият, кимайки към Мелани. Дори не си направи труда да се изправи. Дълбокото сканиране явно не бе разкрило нищо.

— Нова служителка, предстои й обучение — каза Мърдо. — Този следобед й уредих място в персонала.

Охранителят изсумтя.

— Ти ли си Саския?

— Да — каза тя неспокойно.

— Добре. — Той избута към нея една портативна система по плота на бюрото. — Сложи си дланта на това, трябват ни биометрични данни. Още нямаш достъп до медицинските отделения, нали знаеш? Няма да мърдаш от този етаж.

— Добре.

— Ако се опиташ да се качиш нагоре, ще те застреляме. Няма да обсъждаш нищо, видяно тук, с когото и да било. Няма да внасяш в клиниката нищо друго, освен себе си и дрехите, които носиш. Ще ти бъде дадена униформа. Ако внесеш нещо, като например сензор, ще те застреляме.

Мелани кимна притеснено. Охранителите се ухилиха един на друг.

— Не обръщай внимание на тия тъпотии — каза Мърдо. — Тези двама кретени не могат да уцелят небостъргач от двадесет стъпки.

Охранителят направи енергичен жест по негов адрес.

Мърдо на свой ред му показа среден пръст; двамата с Мелани закрачиха към коридора. Той я насочи към съблекалнята. Три сестри се преобличаха за смяната си. Като видяха Мърдо, спряха да разговарят и една се намръщи.

— Повечето хора от персонала използват това място за преобличане — каза Мърдо. — Освен лекарите и управата; те просто носят собствените си костюми. — Той тръгна покрай една от редиците с шкафчета. — Това е твоето. Сложи палец върху скенера, за да го отвориш. Онези идиоти зад бюрото трябва вече да са обновили мрежата.

Мелани притисна палеца си към малкия скенер и шкафчето се отвори. Беше празно.

— Мислех, че ще получа униформа.

— Ще ти намеря една. Почакай минута. — Той се скри зад края на редицата.

Мелани огледа добре съблекалнята, докато Мърдо се преобличаше, и активира имплантите си един по един. Нямаше активни сензори, само няколко камери, които снимаха от тавана. Тя захрани системата на съблекалнята с наблюдателна програма и внимателно прегледа структурата на вътрешната мрежа на клиниката. Имаше внушително количество системи за сигурност и програми, особено на горните етажи. Всички бяха защитени от кодирани портали, за чието предоляване тя нямаше нужните умения. Системата на рецепцията обаче, благодарение на отворената си връзка към киберсферата, беше леснодостъпна. Е-кономът й проникна в нея заедно с троянски финансов трансфер и започна да претърсва записите на клиентите за пет дни преди и след деня, в който Микеланджело й бе казал, че адвокатите са пристигнали.

И трите сестри бяха излезли. Мелани даде инструкции на наблюдателната програма да ги проследи и да запише каквото успее от протоколите по сигурността, докато те се качваха нагоре.

— Хей, Саския, ела тук, взех ти униформата — каза Мърдо. — Знаех, че имам една тук някъде.

На Мелани й стана интересно, че бе изчакал сестрите да излязат. Тя вдигна ръка с длан към вратите на шкафчетата, докато минаваше покрай редицата. Базовото сканиране намери някои доста интересни предмети вътре.

Мърдо носеше тъмночервен работен комбинезон. На джоба на гърдите му бе изписано името му.

— Сложи това — каза той. Едната му ръка й подаваше малка дрешка от някаква блестяща черна материя, а в другата държеше набрана бяла престилка.

Мелани осъзна, че това е костюм на френска камериерка. За малко да се изсмее. Мърдо не просто беше стереотипен, беше истинско клише.

— Открих трима възможни пациенти, които са съвместими със зададените параметри на търсене — каза е-кономът й. Файловете изскочиха във виртуалното й зрение; нямаше коментари относно естеството на лечението, което получаваха, само цената, която изненада дори нея. Всеки файл включваше и стаята, отделена за пациента, за да могат да изпращат сметките им там.

— Хайде, миличка, това носят всички от почистващия персонал — каза Мърдо с благоразумен тон.

Мелани активира втора група ОВ-татуси и вмъкна в системата заповед за ограничаване на достъпа до стаята. Така никой нямаше да може да използва комуникационните й функции.

— Хм, не мисля така.

Тя щракна с пръсти. Едно от шкафчетата, покрай които бе минала току-що, се отвори.

 

 

Гарата с панорамните кабелни коли се намираше в източния край на Северния кей. Алик, Лушъс Ли и Мархол придружиха Робин Биърд през залата с билетните каси до платформата за заминаване. Не използваха сила, нито говореха помежду си, но той винаги се намираше в центъра на малкия триъгълник, който оформяха. Ако Агента беше толкова добър, колкото твърдеше Биърд, значи щеше да разполага с наблюдатели в тълпите, които се отправяха към ресторант „Дървесния град“.

Платформата беше издигната на няколко метра над Северния кей и представляваше проста метална решетка, над която бяха изпънати кабели, опрели се в огромно дърво, чиито клони се извиваха нагоре. Алик погледна назад и видя проблясъците на Триделта на няколко километра от другата страна на реката.

Една кабелна кола се плъзна от сияйната джунгла и поспря за малко на платформата отсреща, където няколко служители слязоха от нея. След това се скри в сградата с двигателя, която се издигаше над гарата, преди да се появи отново няколко мига по-късно и да спре пред малката група пътници. Вратата се отвори и колата се запоклаща като мудно махало на стоманения кабел. Стюардът заприканва хората да влязат вътре.

Имаше места за десет души, подредени в кръг около централната носеща греда. Алик зае едно от най-близките до вратата. Биърд седна до него.

Когато и десетте места се запълниха, стюардът затвори вратата и даде знак, че всичко е готово. Колелата над тях задвижиха кабела с тътен и колата потегли бавно към джунглата.

Местните еколози бяха протестирали многократно, когато операторите на кабелните коли подадоха молби за разрешение за работа. Ненамесата на територията на джунглата всъщност беше заложена като част от конституцията на Илюмината и независимо какви свободи си позволяваха със законите, жителите на Триделта уважаваха уникалната околна среда. Да се засади растение от Илюмината някъде другаде беше изключително трудно заради сложните почвени бактерии, от които се нуждаеха дърветата, за да виреят. Фиданки в саксии се продаваха на ентусиасти ботаници, но никой никога нямаше да успее да пресъздаде тези гори на друг свят. Затова еколозите не искаха грамадни машини да започнат да режат дървета, за да поставят постове за кабелни коли, и да кастрят клони, за да осигурят свободен коридор през преплетения дървесен балдахин.

След десетилетие правни сражения операторите бяха спечелили разрешителното си, тъй като бяха доказали, че дейността им ще причини минимални щети. Еколозите с недоволство признаха, че след като кабелните коли започнаха работа, екологичните щети всъщност са намалени. Хората, които преди незаконно вървели по кея и се гмуркали към джунглата, чупейки малки клони и мачкайки филизи, за да се насладят на изживяването, сега използвали кабелните коли. Методът бил евтин и позволявал да разгледат растителността отблизо в много по-голям комфорт. Джунглата от страна както на Северния, така и на Южния кей, започнала отново да се сгъстява след век на нанесени травми и злоупотреба.

Прозорците на кабелната кола не бяха преградени със стъкло. Алик виждаше как сияещите листа минават само на метър от него. Постара се всячески да не зяпа панорамата и да проверява Биърд на всеки тридесет секунди. Освен това получаваше новини от полицейския екип на Северния кей, който докладваше за всеки, качил се на кабелна кола след тях. Никой не отговаряше на описанието на Агента, което Биърд им бе дал. Алик бе видял маршрута на кабелната кола през джунглата по-рано този следобед, когато с останалите от екипа бяха отишли до „Дървесния град“, за да разузнаят напред и да установят позициите си. Джим Нуан оглавяваше екип за арест от петима, които чакаха около ресторанта. Всички бяха флотски офицери в пълни бронекостюми. Дори Агента да бе довел със себе си телохранители с невронно свързани оръжия, нямаше начин те да се противопоставят на такава огнева мощ. Нито пък имаше накъде да побегнат. Панорамният маршрут бе дълъг десет километра.

Отне им двадесет и пет минути, за да стигнат до „Дървесния град“. Кабелната им кола се плъзна върху платформа, идентична на първата на Северния кей, и усмихнатите пътници слязоха на нея. Ресторант-барът беше построен от вносен дървен материал — големи яки дъбови греди от европейските гори оформиха дълъг сал, издигнат на четири метра от земята. Нямаше покрив, всички седяха направо под балдахина на джунглата. От едната страна се намираше барът, а другата бе заета от ресторанта, чиито маси бяха резервирани седмици преди това.

Както се бяха разбрали, Биърд седна на една празна маса в бара и си поръча бира на сервитьорката. Алик, Лушъс и Мархол се настаниха на столове до малкия бар, който обикаляше един от големите дървесни стволове. Мархол си поръча най-скъпата вносна бира, която присъстваше в менюто. Алик пренебрегна тъповатия детектив и започна да отпива от минералната си вода.

Обади се на Паула и каза:

— Вътре сме. Биърд чака да осъществи контакт. Полицейските хеликоптери чакат в готовност да ни измъкнат веднага щом извършим ареста. С тях е Вик; не му хареса, но му дадох да разбере, че единствената алтернатива е да се върне в Париж.

— Добре. Организацията звучи на ниво. Бернадет току-що влезе в кулата „Гринфорд“. В нея има изключително скъпа клиника на име „Сафрън“, която предлага невронно свързване и базова модификация на ДНК, както и други неща. Така че, освен ако не е решила да се качи на въздушния кораб, смятаме, че това може би е целта й; вероятно за да смени самоличността си или за да се срещне с някой, който се е подложил на лечението.

— Знае ли, че още я следите? — попита Алик.

— Не мисля. Оттеглихме се на голямо разстояние в три часа следобед. Тя си мисли, че сме я загубили.

— Добре. Ще ти се обадя веднага щом Агента е наш.

— Какво става? — попита Мархол. Разговорите около бара утихваха бързо. По лицата на хората се появяваха изненадани изражения.

Е-кономът на Алик го уведоми за появяването на нови приоритетни новини. Дори нямаше нужда да се свърже към тях. Барманът включи портала зад бара и пусна предаването на Алесандра Барон. Уилсън Кайм стоеше на издигнат подиум и правеше обръщение към медийния корпус в Пентагон-II.

— Флотилията от звездни кораби клас „Москва“, която беше изпратена, за да нанесе удар над червеевата дупка, известна като Портата на Ада, се завърна в комуникационния обхват на Федерацията. Трябва да ви съобщя със съжаление, че атаката е била неуспешна. Ракетите ни не са успели да стигнат до целите си. Портата на Ада си остава непокътната и напълно функционираща, както и помощните червееви дупки, които я свързват с Изгубените23.

— О, мамка му! — изсумтя Мархол.

— Първите са разработили метод за отклоняване на релативистичните ни снаряди „Дювоа“ по време на полета им — каза Уилсън. — Искам да наблегна на факта, че този неуспех в никакъв случай не е фатален за кампанията ни. Флотът все още разполага с възможности да се противопостави на всеки нов акт на агресия от страна на Първите.

— Глупости.

На Алик много му се искаше мнението му да не съвпада с това на Мархол.

— Сър — каза тихо Лушъс. — Това той ли е?

 

 

Агента премина през бара, докато всички гледаха новините. Носеше костюм от тънка кожа, която проблясваше като суров петрол под меката светлина на дърветата. Момичето, което държеше под ръка, беше облечено в оскъдна кремава дреха с ресни по ръба; беше висока и мускулеста като маратонец.

— Робин — каза Агента с приятен за ухото глас. — Колко ми е приятно да те видя отново.

Биърд откъсна поглед от прожектирания образ на адмирала. Лицето му омекна в тъжно изражение.

— Съжалявам — беше всичко, което каза.

Устата на Агента се сви в гримаса на аристократично неодобрение. Силовото му поле се включи и изкриви тъмните вълнички, които течаха по плата на костюма му. Момичето изпъна ръце и от плътта на китките се плъзнаха малки отвори. По лицето и шията й засветиха сини и зелени ОВ-татуси, които пратиха тънки, блестящи като змии линии под роклята й. Тя започна да се върти бавно и да покрива с поглед всички клиенти. Тези, които бяха най-близо до нея, поеха уплашено дъх и се притиснаха към облегалките на столовете си.

— Ваш ред е — нареди Алик на екипа за арест. Собственото му силово поле се включи и го обгърна в нимб от меко блещукане.

— Искаш ли и ние да се намесим, шефе? — попита Вик.

— Почакайте.

Момичето се завъртя невероятно бързо и насочи ръце към Алик. Кожата на предмишниците й се покри със странни комбинации от вълни. Хората, които седяха на масите между двамата, отскочиха трескаво настрана и образуваха широк коридор от празно пространство.

— Отдръпнете се — прошепна Алик на колегите си полицаи. След няколко секунди вече стоеше сам на бара. Адмирал Кайм продължаваше да говори зад него, гласът му беше заглушен до жужащо бучене.

— Няма как да се измъкнете — каза Алик на Агента. — Нека просто запазим спокойствие. Изключете оръжията си. Телохранителите ти могат да си отидат. Ти ще дойдеш с нас.

— Нима това трябваше да ми подейства окуражително? — попита Агента. Звучеше истински заинтригуван.

— Мога да пробия защитата му — каза момичето. — Прост правителствен костюм е, лесна работа. — Тя се усмихна и показа сребристобели зъби.

— Звучи ми разумно — каза Агента.

Джим Нуан се приземи на дървената повърхност на бара с тежко тупване. Беше облечен в пълна броня и носеше плазмена карабина. Насочващият й лазер изрисува малка червена точка върху челото на Агента. Изтънчената усмивка се изпари от лицето му. Още двама души от екипа за арест скочиха върху бара от позициите си в джунглата. Оръжията им бяха прицелени върху момичето.

На няколко метра от треперещия Биърд трима мъже, обгърнати от силови полета, станаха от масата си. Насочиха невронно свързаните си оръжия към членовете на екипа. Последните двама агенти на флота пристигнаха на платформата. Още един самотен клиент се завъртя върху стола си на бара и се прицели в детективите, които бяха включили силовите си полета. Останалата част от бара, разчертана от тънките рубинени линии, бе потънала в пълна тишина. Хората се бяха сгушили в столовете си, а лицата им бяха разкривени от ужас; двойките се бяха прегърнали.

— Мисля, че на това се казва мексикански пат — каза Агента. — Предлагам всички да се оттеглим и да помислим над това, което каза адмиралът. Точно сега има по-важни въпроси, на които трябва да обърнем внимание, не мислите ли?

— Не — каза Алик. Не успя да предотврати напрежението в мускулите си — никога не бе познавал такъв страх; по време на битка ужасът от възможността да те застрелят трае най-много няколко секунди. А тук ситуацията се проточваше все повече и той нямаше представа как да сложи край. Това копеле, Агента, просто отказваше да послуша гласа на разума. Алик успяваше да мисли само за това кога за последно е свалил спомените си в защитен трезор; ако всички откриеха едновременно огън, нямаше начин клетката му с памет да оцелее. Дори в тази ситуация обаче не можеха да си позволят да отстъпят.

— Шефе, разполагаме с достатъчно огнева мощ, за да те подкрепим — каза Вик. — Можем да сме там за няколко минути.

— Не. Не можете да стреляте, докато сме в „Дървесния град“, това ще се превърне в касапница.

— Просто ни позволи да дойдем при теб.

— Чакайте!

Усмивката на Агента не слизаше от лицето му.

— Ако открием огън с толкова мощни оръжия, могат да се очакват поне осемдесет процента жертви сред цивилните — каза той. — Готови ли сте да поемете подобна отговорност?

— Няма как да си тръгнеш оттук — каза Алик. — Има само една кабелна кола и ние я контролираме.

— По дяволите, човече — извика някакъв мъж. — Прояви малко разум. Ще избиеш всички ни.

— Точно така — изръмжа Алик.

— Има много начини да се измъкна — каза Агента. — Сега ще започна да отстъпвам от вас. Ако се опитате да ме спрете, ще понесете отговорност за последвалото клане. Помисли за това, господин правителствен служител.

За един кратък миг Алик обмисли дали да не се обади на Паула и да я попита какво, по дяволите, да направи. „Не! Не и на нея.“

— Шефе? — попита Джим. — Какво да правим?

— Действайте, аз ще отправя първия изстрел — каза Алик.

— Ако не виждах паниката в очите ти, можеше да… — Агента се намръщи и погледна нагоре.

Алик чу рев, който ставаше все по-силен. Няколкото сензорни импланта, с които разполагаше, не можеха да открият произхода на шума.

— Джим? Виждаш ли какво е това?

— Три огромни източника на енергия точно над нас.

Алик рискува да погледне към фосфоресциращия балдахин от потрепващи листа.

— Хеликоптери? Вик, това ти ли си?

— Не, шефе — отговори Вик.

— Спускат се твърде бързо — каза Джим. — Не са хеликоптери.

— Вик, идвай насам — нареди му Алик.

— Вече сме на път.

В „Дървесния град“ се заби топка плазма и проби с лекота крехкия навес от клони и листа, удряйки дървената платформа точно между Алик и Агента. Дъбовите греди се пръснаха на мига и разпространиха смъртоносен облак от трески с размерите на човешки ръце. Силовото поле на Алик пламна в ярколилаво, докато тлеещите кинжали удряха по него. Ударите им го избутаха назад към бара. Навсякъде се завихриха пламъци, последвани от спирали черен дим. Подът се наклони под такъв ъгъл, че Алик диво заразмахва ръце, за да се задържи. Все пак успя да се хване за ръба на бара.

Както екипът за арест, така и телохранителите на Агента откриха огън към нощното небе. Клиентите на бара пищяха, половината просто заради шока, а другата половина заради дървените сърпове, забили се в незащитената им плът. Още плазмени снаряди удариха дървения сал и го натрошиха на нащърбени парчета. Хора и мебели полетяха навън от взривовете. Листата и клоните започнаха да горят и бълват дебели струи дим.

— Дори не си го помисляй — извика Алик и насочи йонния си пистолет към Агента.

Той се засмя. Няколко червени лазера пробягаха по очите на Алик.

— Убийте го — извика Агента.

Два плазмени изстрела удариха силовото поле на Алик. Върху него запълзяха врящи бяло-лилави изпарения. Малки локализирани пренатоварвания позволиха на горещи електронни пипала да се впият в дрехите и кожата му. Мимолетните пробождания бяха неимоверно болезнени и го потопиха в безпомощни гърчове. Той изпусна бара и се срути върху опасно наклонения под. Около него избухна рев, след като офицерите от флота започнаха да стрелят по телохранителите. Алик осъзна, че се е превил в основата на високия стол. Ретиналните му импланти филтрираха яркостта и му показаха Агента, който се държеше здраво върху парчето от пода, на което се намираше, и се извиваше, за да погледне нагоре и назад.

Три бронирани фигури преминаха през ада, който бушуваше над порутения ресторант. Носеха реактивни раници, чиито струи пищяха с енергията на звуково оръжие. Един се приземи точно до Агента. Удариха ги едновременно плазмени и йонни изстрели, които пратиха нажежени до бяло камшици към изпотрошените маси и столове. От точките на контакт се понесоха пушек и струи пяна. Една от бронираните фигури се наведе и стовари енергоизточваща мрежа върху гърба на Агента. Той се опита да се оттласне от пода, но върху раменете му се стовари брониран ботуш и го залепи обратно за повърхността. С разширяването на мрежата върху силовото му поле се разрастваше тъмно петно.

— Джим, можеш ли да ги спреш? — попита Алик. Е-кономът изкарваше във виртуалното му зрение списък с импланти и ОВ-татуси, които отказваха да работят. Всичко беше в стандартен зелен текст.

— Да спра какво?

Алик стреля с йонния си пистолет по бронираната фигура над Агента. Изстрелът дори не напрегна силовото поле.

— Къде си?

— На пода.

Алик стреля отново, този път се прицели в дървените греди, на които стоеше бронираният нападател. Те се пръснаха на парчета и мъжът се свлече в дупката, махайки с ръце във въздуха.

— Има един на твоето ниво; погрижи се за него — каза Алик. Оцелелият брониран мъж насочваше гранатомет към Алик. — Майк, Ян, Найрий, някой може ли да открие огън по онзи до Агента?

— На мушка ми е — отвърна Ян.

Последва експлозия, която завъртя Алик върху наклонения под и удари главата му в основата на бара. Силовото поле успя само частично да поеме удара. Той се задави от болка. Пламтящите руини на „Дървесния град“ се завъртяха около него. Хората скачаха от оцелелите участъци на пода в тъмното пространство отвъд; бяха обгърнати от пламъци, които се извиваха в нощта, съскайки с оранжеви искри. Писъци прорязваха въздуха, но бързо биваха заглушавани от нов изстрел на пушка или от взрив на плазмена граната. Едно от големите дървета, около които беше построен „Дървесния град“, започна да се накланя. Мудното му движение ставаше все по-устремно.

Силовото поле на Агента проблесна и замря. Пламъци прогориха пътя си през лъскавия му кожен костюм. Кожата му почерня и той запищя. Бронираната фигура над него вдигна ръка. Алик видя сред ослепителните пламъци проблясъка на хармонично острие.

— Ян! — извика Алик. — Отново.

Хармоничното острие се стрелна надолу. Залп от плазмени снаряди се заби в бронираната фигура в мига, в който тя обезглави Агента. Алик извика в ужас, когато главата на Агента заподскача по огънатите греди на пода и от врата му плисна кръв. Късата коса беше опърлена и димяща. Никога нямаше да забрави стреснатото изражение на лицето на Агента, докато главата му се търкаляше към ръба на платформата.

Изстрелите на карабините избутаха настрани бронирания нападател, той загуби равновесие и се прекатури върху килнатия под. Енергийните намотки, които се увиваха около костюма, смачкаха натрошените дъбови греди. Миниатюрната светкавична виелица изведнъж смени посоката си и се изви нагоре, когато огромната тежест на срутващото се дърво се свлече надолу. Броненосецът, подът и трупът на Агента изчезнаха под вихреща се маса от пламъци, която смаза оцелялата част от бара. Алик усети, че гредите най-сетне поддават. В следващия миг се премяташе във въздуха и махаше трескаво с ръце и крака. Удари се здраво в земята, а силовото поле се изду около него като бодлива възглавница. То пое част от ударната сила, но той усети как няколко от ребрата му се пукат. Повърна безпомощно. Главата на Агента заподскача по влажната почва до него. Кожата беше овъглена и се белеше от почернелите кости. Въпреки болката и гаденето Алик съобрази да я сграбчи. Отвратителното нещо се намираше в сгъвката на ръката му, когато бронираният костюм се появи над него.

— Джим?

— Опасявам се, че не, шефе — избумтя гласът на Тарло сред какофонията. Той насочи към него плазмена карабина. Цевта й спря на пет сантиметра от лицето на Алик.

— Майната ти, предател — озъби му се той.

Точно до тях експлодира граната и запрати и двамата във въздуха през облак от почва и дървесни късове. Алик се удари в дървесен ствол на два метра над повърхността и падна надолу като камък. Силовото му поле проблясваше около него на ръба на пълното изтощение, което позволяваше на свръхнагретия въздух да се плъзне болезнено по наранената му плът; зеленият виртуален текст се превърна в хаотични хоризонтални завъртулки на фона на оранжев пъкъл. През мъглата от болка той видя димяща черна буца — главата на Агента, все така търкаляща се по пушещата земя надалече от него.

Тарло вървеше към нея. Алик опита да се изправи. Лявата му страна беше напълно изтръпнала.

— Ян! Джим! Някой да ми помогне!

Тарло вдигна главата. От реактивната му раница се изстреляха две копия от почти невидим пламък и той се издигна към ослепителното пожарище, което поглъщаше дървесния балдахин. Дирята му изпрати надолу каскада от огромни синьо-бели искри.

— Вик, застреляй го, просто го свали от небето, не му позволявай да я отнесе, клетката му с памет е там. Вик, това е Тарло. Вик?

Гласът му затихна в хленч. Той се обърна по гръб и насочи йонния си пистолет към падащото оперение от искри, там, където бе изчезнал Тарло. Беше готов да стреля по него. Но ръката му беше празна. Кожата беше разкъсана и кървеше, два пръста бяха огънати назад там, където ставите му бяха счупени.

— Ще те намеря — изхриптя той към роящите се пламъци, докато жегата го заливаше от всички страни. — Ще те намеря, копеле.

 

 

Мелани стигна до третия етаж на клиниката „Сафрън“, преди да забележи, че нещо не е наред. Наблюдателните програми, които толкова внимателно бе инфилтрирала в системите на двата етажа под нея, вече не отговаряха. Всъщност цялата мрежа на тези два етажа бе изключена.

Тя спря и прегледа оскъдното количество информация, до което имаше достъп. Досега бе инфилтрирала само три системи на този етаж и програмите й не й казваха нищо. Мрежата на клиниката със сигурност не бе задействала аларма, което беше изключително странно. Програмите за управление трябва да бяха забелязали изключването. Не че можеше да изпрати запитване до тях.

Засега бе минала само покрай неколцина от нощната смяна, техници, дълбоко унесени в разговорите си. Не й бяха обърнали никакво внимание. Сестринската униформа, която бе облякла, действаше като костюм със стелт покритие. В коридора нямаше никой; тя го провери по дължина, несигурна какво да предприеме. Една от стаите, които й трябваха, се намираше вдясно на другия край, едва на тридесет метра от нея.

Части от мрежата на този етаж започнаха да се изключват.

— По дяволите — изсъска тя. Някой сигурно проникваше в електронните системи на клиниката и отгоре на всичко се справяше много по-добре от нея. Затваряха цялото място процесор по процесор.

На три метра зад нея имаше стълбище. Мелани хвърли последен поглед към апартамента „Николас“ в другия край. Беше толкова близо… един от адвокатите се намираше зад вратата. Само че през клиниката може би се придвижваше нова банда от хората на Алесандра. А ако те знаеха, че тя е тук, значи бяха уведомили и адвокатите.

„Защо някой, който работи за Алесандра, би се промъквал тук? Те всички са на една и съща страна.“

Мелани забързано пое обратно към вратата на стълбището. Натисна лоста за освобождаване. Не се включи аларма; всички вериги около вратата бяха мъртви. Тя се отвори и разкри голямо находище на електромагнитна дейност на стълбището. Ахна ужасена, когато бронирана човешка фигура опря пистолет в челото й.

— Не мърдай — каза мъжки глас. — Не викай и не се опитвай да уведомиш когото и да било, че сме тук.

Мелани призова на помощ сълзи — не беше толкова трудно.

— Моля ви, не стреляйте.

Краката й трепереха. Втора бронирана фигура мина покрай първата, последвана бързо от още пет.

„Ако са хора на Алесандра, значи тя наистина не си поплюва.“

— Обърни се — каза бронираният мъж. — Сложи ръце зад гърба си и кръстосай китки.

Бронираните се придвижваха по коридора. Мелани нямаше представа, че с толкова тежки и големи брони са способни на подобна бързина. Около китките й се стегна тънка пластмасова корда.

— Ау!

— Тихо, или ще използвам неврозашеметител.

Беше почти сигурна, че имплантите й могат да неутрализират това. Само че щеше да й се наложи да ги активира — а дори да се справеше успешно, след това какво?

— Съжалявам — прошепна тя.

— Влизай вътре. — Той я избута на стълбището.

— Име?

— Ъ… Лалаж Вер, сестра съм към кожното отделение. — Усети, че нещо се притиска към ръката й.

— Името е във файловете, но биометричните данни не съвпадат.

— Няма как да съвпадат — каза женски глас.

Мелани знаеше на кого принадлежи той. Дори докато изпускаше дълъг дъх на облекчение, не можа да се сдържи да не трепне. В рамото й се притисна твърда ръкавица и я завъртя обратно. На стълбището се бяха появили още десетина бронирани фигури, а една от тях беше значително по-ниска от останалите.

— Добър вечер, Мелани — каза дребната фигура.

— О, добър вечер, следовател Майо. Приятно ми е да се срещнем тук. — Държеше се наперено, за да прикрие разочарованието от това колко бързо Паула я бе разобличила въпреки тъмната коса и луничките.

— Открихме главния портиер долу — каза Паула. — Беше завързан за една пейка в съблекалнята; не че е имало нужда от това — в кръвта му има толкова много наркотици, че дори не знае на кой свят се намира.

— Наистина? И позволяват на хора като него да работят тук? Изумена съм.

— Мен повече ме интересува какво правиш ти тук, Мелани.

— Репортерството стана твърде напрегнато за моя вкус. Мислех си да сменя професията.

— Мелани, тази нощ на карта са заложени човешки животи. Много животи. Ще те попитам още веднъж: Защо си тук?

Мелани въздъхна. Наистина нямаше как да се измъкне.

— Проследих адвокатите. Ясно? Не е престъпление. Те са престъпниците, и двете знаем какво са направили.

— Имаш предвид Сийтън, Далтра и Помански?

— Да.

— Те са тук?

— Да. Току-що го казах.

— Кога са пристигнали?

— Ти не знаеше ли? — каза самодоволно Мелани. — Подлагат се на лечение, откакто духнаха от Ню Йорк.

— Какво лечение? Невронно свързване на оръжия?

— Не съм сигурна, вие ме прекъснахте. Предполагам, че става дума за онова нещо с новата ДНК. Не е било евтино, каквото и да са им направили.

— В кои стаи са?

— Един от тях е в апартамента „Николас“ на този етаж; другите двама делят апартамента „Фенай“ на петия етаж.

— Добре, благодаря ти, ние ще поемем нещата оттук, Мелани.

— Какво! Не можеш просто да…

— Гроган, заведи я долу при Рене.

Ръкавици сграбчиха ръката й под мишницата, метални пръсти се стегнаха болезнено.

— Ау! Ей, аз ги открих, поне може да ме оставите да отразя ареста в репортажа си.

— Не бих го препоръчала. Обстановката не е безопасна.

— Справях се добре, докато не нахлухте вие. — Тя млъкна. Ако Майо не знаеше, че адвокатите са в клиниката, тогава какво…?

Гроган я издърпа към стълбите. Костюмът му беше твърде мощен, за да може Мелани да му противодейства.

— Трябва да ми дадеш нещо, Майо.

— Ще говорим по-късно. Дълго.

На Мелани не й хареса как прозвуча това.

 

 

— Нова тактическа информация — каза Паула на екипите за арест. — Вече имаме данни за три нови враждебни субекта в допълнение към Бернадет. Възможно местоположение: един в апартамента „Николас“, двама във „Фенай“. Имайте предвид, че може да има и още. Изглежда, там агентите на Звездния странник минават през процедури по невронно свързване.

Картата във виртуалното й зрение показваше позициите на бронекостюмите. Тя бързо пренареди целите им и прикрепи по трима от членовете на екипите към всеки адвокат.

— Хоше, можеш ли да прегледаш системите, които иззехме? Бих искала потвърждение за това, което Мелани ни каза.

— Сега работим по въпроса. Не знаех, че е толкова добра.

— Мелани започва да ме интересува живо. Първо обаче ще трябва да се справим с клиниката.

— Мрежата на третия етаж е изключена — каза Хоше. — Установяваме програмите си на четвъртия и петия, подготвяме проникване на шестия.

— Това е добре. — Паула проучи картата. — Уорън, придвижи се на четвъртия етаж.

— Разбрано.

— Рене, когато Мелани стигне при твоя екип, искам да я задържиш, но да я отделиш от останалата част от персонала на клиниката; не й позволявай да се обажда на никого. Това е важно.

— Разбрано.

— Каква е ситуацията в периметъра?

— Всичко е под контрол. Изглежда, половината полиция на града е тук.

— По дяволите, от това се тревожех. Някой над нас ще забележи какво правим.

— Имам потвърждение, тримата клиенти съвпадат с личностите на адвокатите — каза Хоше. — Мелани казва истината.

— Откриха ни — каза Уорън Халгарт. — Четирима членове на персонала и един клиент се изпречиха пред нас. Не можем да задържим всички.

Паула изруга, макар че всъщност бяха проникнали тихомълком доста по-надалеч, отколкото се бе надявала.

— Всички, минаваме на пълна скорост. Те знаят, че сме тук. Екипите за арест да настъпят веднага. И открийте Бернадет. — Тя се залепи за стената, за да позволи на останалата част от екипа на третия етаж да се разгърне извън стълбището.

— Мамка му — възкликна Уорън. — Клиентът има невросвързани оръжия. Стреля по нас.

— Един от адвокатите ли е? — Картата на Паула получаваше нова информация. Екипите се разгръщаха на всеки етаж. Матю Олдфийлд водеше петима офицери към апартамента „Фенай“, а Джон Кинг затягаше хватка около „Николас“. Едва една трета от персонала на клиниката беше свален долу при Рене, където хората щяха да са в безопасност.

Тя чу тъпия грохот от експлозия. От тръбите, които се нижеха над бетонното стълбище, западаха прашинки. Чуха се нови експлозии. Последваха крясъци. Хоше използва агресивни инфилтриращи програми и взе пълен контрол над мрежата на клиниката.

Паула изтегли плазмените си карабини и излезе в коридора. Хората отваряха врати, поглеждаха навън и започваха да крещят. Затръшваха се врати. Броненосците ги отваряха с ритници и издърпваха ужасените работници и клиенти. Джон Кинг и двамата му съекипници свалиха с изстрели вратата на апартамента „Николас“. Отвътре излетя плазмен снаряд. Писъците в коридора достигнаха до кресчендо.

— Изключи оръжията си и излез навън — изгърмя високоговорителят на Джон.

В апартамента „Николас“ избухна голяма експлозия. В коридора се посипаха отломки, навън заизлиза пушек.

— Той взриви дупка в пода — извика Джон. — Скочи на второто ниво.

— Разбрано — извика Марина. — Разгръщаме се.

Екипът на Джон щурмува апартамента. Паула махаше на другите двама членове от екипа на третия етаж да се придвижат по коридора. Те влачеха със себе си работници и клиенти през отровните газове.

— Не оставяйте никого без придружител — предупреди ги тя. — Не и преди да са в ръцете на медиците криминалисти.

— Виждаме Бернадет — извика Уорън. — Придвижваме се към нея.

Паула се обърна и се спусна към стълбището. Нова експлозия изключи светлините. Виждаше клиниката чрез микрорадара и инфрачервеното си зрение. Активираха се пръскачки и противопожарната аларма запищя. Таванът пред нея се изду надолу, по стените от всяка страна започнаха да се роят дълги пукнатини.

— Тя няма да се предаде — каза Уорън. — Към нея се присъедини нов враждебен субект. И двамата са с неврооръжия.

— Можеш ли да я обезвредиш? — попита Паула.

— Никакъв шанс.

Паула стигна до стълбището и в този миг по бетонния тунел пробягаха вибрации от нови експлозии. Включи се аварийното осветление, силна жълта светлина проряза плътната сива пушечна мъгла, която се виеше по широкото стълбище. Дълъг конвой от бронирани фигури придружаваше присвитите пленници надолу по стълбите. Тя ги избута и мина покрай тях.

— Влязохме в сражение с двама враждебни — каза Матю. — Бяха в апартамента „Фенай“.

— Заловете ги живи, ако е възможно — каза Паула.

— Ще направя всичко възможно.

— При нас паднаха късове от горните етажи — каза Рене. — По целия площад пада стъкло.

— Някакви тела? — попита Паула. — Ако силовите им полета са достатъчно добри, могат да се опитат да скочат и да се измъкнат.

— Още не.

— Оглеждайте се.

Експлозиите и шумът от плазмените изстрели бяха затихнали, когато Паула нахълта на четвъртия етаж на клиниката. Елегантните стаи за лечение вече ги нямаше; половината от стените липсваха, отворила се бе гледка към цялото ниво. Навсякъде се виждаха отломки. Някои димяха, останалите бяха напоени с вода и синя задушаваща пяна. По-голямата част от етажа също се бе срутила, оголвайки структурните греди на „Гринфорд“. За щастие последните поне бяха непокътнати. От няколко дебели тръби плискаше вода, която се събираше в огромни мръсни локви на пода. Всички стъклени прозорци бяха пръснати. Сред разрухата лежаха няколко тела.

— По дяволите! — възкликна Паула.

— Съжалявам — каза Уорън. — Трябваше да ги елиминираме.

— Добре. Къде са труповете? Трябва да направим ДНК потвърждение.

— Ето там.

Той се покатери върху купчините отломки и я поведе около сърцевината на кулата. Няколко бронирани фигури бяха заети да измъкват ранените оцелели навън.

— Мисля, че са тези двамата.

В шлема си Паула смръщи нос. Двете тела бяха тежко обгорени и премазани от стоманени греди и бетонни участъци. Мръсна вода облизваше обгорените им крайници. Останките от дрехите им се бяха превърнали в парцали почернял плат. Паула разпозна парченце от тъмносините панталони, които Бернадет бе носила, докато я преследваха из Триделта. Части от тялото й бяха непокътнати — там, където сигурно са били ребрата на имплантиран вътрешен скелет със силово поле. Ръцете й бяха белязани от разкъсвания от взривили се енергийни клетки, от онези, които се ползваха за захранване на оръжия. Паула издърпа малко устройство за четене на ДНК и докосна късата и дебела зъбчата проба до част от ненаранената кожа.

— Тя е — каза Паула, когато данните се занизаха във виртуалното й зрение.

Другият труп беше малко по-едър. Вероятно беше на мъж. Паула го огледа. Всички наранявания по крайниците му бяха нанесени от външна сила. Определено не бе използвал силово поле. Изгорелите външни слоеве на тялото му нямаше да разкрият нищо на ДНК-четеца й; наложи се да стисне зъби и да натика зъбеца на сондата през увредените тъкани, за да стигне до вътрешните органи.

— Не ми изглежда да е бил невронно свързан.

Тогава забеляза късовете дрехи по него — платът беше в същия тъмночервен цвят като униформата на клиниката „Сафрън“. ДНК-то му не беше регистрирано в базата данни на Отдела по сигурността на Сената. Тя нареди на е-конома си да се свърже с полицейските и граждански досиета на Триделта.

— Сигурен ли си, че това е вторият? — попита тя.

— Не съвсем — каза Уорън. — Оттук идваше цялата съпротива.

— Но си сигурен, че по вас стреляха двама?

— Без съмнение.

— Джон, добра ли се до твоя обект?

— Да. ДНК-то е странно. Има вариации по цялото тяло, но някои от тях съвпадат с това на Далтра.

— Благодаря ти. Матю, ами ти?

— Свалихме двама. Самоличността на единия е сигурна: Помански. Опитваме се да съберем второто тяло. Няма много от него.

Паула се взря в неидентифицирания труп.

— Бернадет осъществи контакт с четирима неприятели. Кой е бил той тогава?

Тя понечи да се завърти в кръг, но се спря почти на мига. В сърцевината на кулата, на пет метра от нея, имаше широка цепнатина.

— По дяволите, това е асансьорната шахта.

Въздушните сензори показваха, че шахтата продължава още шестдесет етажа нагоре, като на всеки от етажите вратата бе затворена. Двадесет етажа по-долу беше блокирана от асансьора. Тя накара и двата сензора-птици да се гмурнат надолу. Люкът на върха на асансьора зееше разкъсан. Сензорите-птици си пробиха път през огънатия метал и влязоха в асансьора. На дъното имаше дупка, която разкриваше останалата част от шахтата, водеща към подземията на „Гринфорд“.

— Внимание, всички, имаме пробив. Един човек, може би повече. Случило се е най-много преди седем минути. Това е достатъчно, за да излязат. Рене, затегни периметъра.

 

 

Рене беше гневна, че й се падна да наблюдава периметъра. След всичко, което се бе случило в парижкия офис напоследък, й се искаше да облече брониран костюм и да нарита сериозно количество задници. Задълженията й обаче включваха изграждането на барикади и свръзка с местните полицаи. Всички, свалени от клиниката, трябваше да бъдат прегледани, а самоличността им — потвърдена. Много от тях щяха да се окажат някакви престъпници, предвид естеството на клиниката, така че съществуваше голяма вероятност да разполагат с невросвързани оръжия. Паула постоянно повтаряше колко е важно да държи здраво периметъра. Беше хубаво отново да работи с шефката си, но просто й се искаше да е на върха на операцията. Не можеше да прецени дали Паула й е дала периметъра заради подозренията, които бе таила доскоро към нея. Дори фактът, че бе фигурирала в списъка със заподозрени, я бе шокирал. Само че шефката им беше такава, логична до мозъка на костите. Рене още не можеше да осъзнае предателството на Тарло. Познаваха се почти от петнадесет години.

Залите, които бяха организирали в подземията, започваха да се запълват с хората от клиниката. Сраженията бяха приключили. По площада вече не падаха отломки, макар че по фасадата на кулата „Гринфорд“ още се стичаше вода от зеещите прозорци.

Рене закрачи по ръба на полицейските барикади, взирайки се в тъмното небе. Таваните на клиниката се виждаха лесно; лишени от стъклата си, строшените прозорци блещукаха с ярка кехлибарена светлина в контраст с останалата част от черното туловище на кулата — това беше единственото осветление на височина над десет метра в целия град.

По барикадите на стража стояха полицаи и патрулни роботи, които удържаха любопитните граждани на разстояние. Рене отбеляза със задоволство колко са бдителни въпреки новините за звездните кораби.

— Тук долу няма никой, шефе — каза тя на Паула. — Искаш ли полицейските екипи да започнат претърсване на долните етажи?

— Не още. В момента Хоше блокира всички етажи. Ще трябва да запечатаме цялата сграда и да сканираме всички, които излизат от нея.

— Дълга нощ се очертава.

— Така изглежда.

— Чу ли, че звездните кораби са се върнали? Атаката се е провалила.

— Това не е добре.

— Значи Звездния странник е част от това?

— Не знам. Ще трябва да попитам адмирал Кайм.

— Познаваш адмирала.

— Да.

Рене знаеше, че не трябва да се изненадва. Но ако шефката й познаваше Кайм, как така Колумбия я бе уволнил? А дали го бе направил? Дали не беше просто представление, което да накара предателя да отпусне гарда си? Когато ставаше дума за Паула Майо, всичко беше възможно. Тя никога не се отказваше от заподозрените си.

Рене се обърна, за да се върне в кулата „Гринфорд“, където Хоше бе разположил командния пост на операцията. Някой, който се отдалечаваше от тълпата отвъд барикадите, привлече погледа й. Тя се намръщи. Момиче с буйна руса коса слезе от тротоара и закрачи през улица „Оуин“. Не косата накара Рене да се загледа след нея, а походката й. Момичето почти се перчеше, държеше главата си нависоко и почти не си правеше труд да следи колите, които спираха заради нея. Подобна арогантност можеше да принадлежи на хлапак от някоя династия или на тръстафарианец от Велика фамилия. Точно типът високомерие, което Изабела Халгарт притежаваше в изобилие.

Рене се прехвърли през барикадата и разбута линията от зяпачи. Момичето се отдалечаваше от другата страна на улицата. Ръстът й пасваше. Дрехите й бяха неофициални, но скъпи: червен пуловер, къса плисирана пола в аметистово с тънки метални закопчалки, високи черни ботуши.

— Нуждая се от подкрепление.

— Какво има? — попита Хоше.

— Не съм сигурна. Мисля, че току-що видях Изабела Халгарт.

— Къде?

— Улица „Оуин“, близо до завоя към авеню „Ланвия“.

— Изчакай, моля, свързвам се с градските сензори.

Рене забърза по пътя, следейки трафика под око. Клаксоните заврещяха яростно по неин адрес, докато колите набиваха спирачки. Един велосипедист изруга, криволичейки покрай нея.

— Влиза в такси.

Момичето изчезна в синьо-зелена кола и вратата се затръшна.

— Номер? — попита Хоше.

— Не мога да видя, по дяволите. Логото е оранжев тромпет, на вратите е. — Тя повика едно такси. — Насочва се на запад. — Червеникавокафявата „Ейбълс Пума“ спря до нея. — Просто карай на запад — каза тя на шофьорската система.

— Добре, филтрирам системите за контрол на трафика за съвпадение — каза Хоше. — „Таксита Мъри“ имат тромпет на логото си.

— Рене, трябва ти подкрепление — каза Паула. — Не се приближавай до нея. Изключително опасна е.

— Няма. — Тя включи силовото поле на скелетния костюм. — Само наблюдавам.

— Добре, разполагам с полицейски екип с кола — каза Хоше. — В момента излизат от гаража „Гринфорд“.

Рене се бе притиснала към предното стъкло на таксито, а ретиналните й импланти търсеха в трафика пред нея синьо-зеления ейбълс. ОВ-татусите й докладваха за протичането на сложно сканиране около нея и веднага установиха източника. Тя се обърна рязко и видя Изабела Халгарт на тротоара, взряна право в нея. Дясната ръка на момичето беше вдигната и сочеше към таксито.

— О, по дяволите! — Рене затвори очи.

Мазерът удари захранващите клетки на таксито и те експлодираха с достатъчна мощ, за да повдигнат разпадащата се кола на три метра от земята. Силовото поле на Рене поддаде още в първата секунда. Въпреки това й осигури достатъчно защита, така че когато парамедиците започнаха да събират частите от тялото й, разпилени в широк радиус, откриха клетката й с памет непокътната. След процедурата по съживяване Рене щеше да има възможността да си припомни смъртта си.