Монтажната платформа върна у него спомени за конструирането на „Втори шанс“ над Аншун. За Найджъл целият онзи период сега изглеждаше като отминал преди векове, времена, когато животът беше много по-спокоен и лесен. Жизел Суинсол и собственият син на Найджъл, Отис, го превеждаха през лабиринта от скелета на платформата. „Спийдуел“^[1] се строеше в огромен цилиндър от квазиметал. Колониалният кораб на династията беше много по-голям от „Втори шанс“, представляваше дълго струпване на сферични корпуси, подредени по протежението на централен гръбнак. До този момент Найджъл бе одобрил построяването на единадесет от огромните кораби, както и началната разработка на частите за още четири. На теория един-единствен кораб трябваше да може да носи достатъчно екипировка и генетичен материал, за да е способен да основе успешно високотехнологично човешко общество от нулата. Найджъл обаче искаше това начало да отиде отвъд най-фундаменталните основи, а неговата династия беше най-голямата във Федерацията. Една флотилия щеше да направи напълно сигурно основаването на нова човешка цивилизация. Сега обаче не беше сигурен дали втората партида някога ще бъде построена. Като всички останали и той бе очаквал бойните кораби да постигнат някакъв успех срещу Портата на Ада. Мигът, в който флотската мрежа от детектори показа завръщането на червеевите дупки на Първите на Изгубените23, го бе шокирал дълбоко. Наистина не бе подготвен за поражение от такъв мащаб.

— Вече сме подготвили четири — каза Отис. — „Еол“ и „Саумарез“ би трябвало да са готови за предварителни тестове в следващите десет дни.

— Не ме цитирайте, но може и да не разполагаме с десет дни — каза Найджъл. — Жизел, искам да прегледаш аварийните протоколи за евакуация в спасителните кораби на възможно най-голяма част от династията по време на нашествие. Координирай действията си с Кембъл. Ще трябва да установим подсилени връзки с частите си чрез червееви дупки. Червеевите дупки на изследователските отдели ще са основното ни средство, но трябва да подготвим и резервни процедури.

— Заемам се. — Красивото й лице бе леко подпухнало в условията на свободна гравитация, но въпреки това тя успя да изрази загрижеността си. — Каква е вероятността за това?

Найджъл прекъсна постоянното си плъзгане напред, хващайки се за карбоновата подпора в основата на един манипулатор на тежки товари. Гледаше към двигателния отсек на „Спийдуел“ — подобна на гъба полусфера в предната част на звездния кораб, чиито набраздени ръбове се извиваха като защитен чадър над предните сферични отсеци. Външният му слой беше от гладка синьо-зелена борна стомана, чийто блясък му придаваше вид на черупката на бръмбар.

Повечето роботизирани системи на платформата се бяха прибрали в цилиндричното скеле, което обгръщаше огромния звезден кораб. Всички предварително произведени на Кресат отсеци бяха поставени на местата им; в малкото останали активни зони течеше работа по свързването на сферите към захранващите и екологичните вериги на кораба.

— Само Първите знаят — каза той. — Но след провала ни при Портата на Ада не мисля, че ще мине много време, преди да ни отвърнат.

— Те не знаят къде е този свят — каза Отис. — Дори не знаят, че съществува; той не присъства в нито една база данни на Федерацията. По дяволите, ако се стигне до това, ще им е много трудно да открият Кресат. Това ни дава известна свобода.

— Не искам да прибягвам до евакуация — каза Найджъл. — Използването на тази флотилия ще бъде последният ни избор, що се отнася до мен. Точно сега съм готов да използваме оръжието ни, за да защитим Федерацията. Дойдох да ви кажа именно това.

Отис се усмихна сдържано.

— Фрегатите ли ще използваме, за да ги изстреляме?

— Да, сине, предстои ти да пилотираш бойни мисии.

— Слава Богу. Мислех си, че в крайна сметка ще пасувам.

— Не се нахъсвай толкова. Опитвам се да избегна кръвопролитието.

— Татко, това означава геноцид.

Найджъл затвори очи. Напоследък често се улавяше, че му се иска да вярва в Господ, в който и да е господ, просто в някое всемогъщо същество, което ще изслуша с разбиране молитвата му.

— Знам.

— Фрегатите са още далеч от фазата на завършване — каза Жизел. — А и оръжието ни още не е минало изпитания. Едва приключихме производството на частите.

— Затова съм тук — каза Найджъл, доволен от наличието на веществен, практически ориентиран проблем, върху чието разрешаване да се съсредоточи. — Ще трябва да ускорим графика.

— Щом казваш, но не виждам как ще стане.

— Покажи ми с какво разполагаме.

Първият отсек за монтаж на фрегати представляваше отделно помещение от квазиметал. Беше прикрепен отстрани на главната платформа като малко ракообразно от черен метал. Найджъл се понесе към него през тясната свързваща тръба, чиито електромускулни ленти го издърпваха напред с лекотата на ски лифт. Първото му впечатление бе, че се озовава в двигателното на някакъв колосален парен кораб от деветнадесети век. Беше горещо и шумно, през натежалия от миризма на изгорена пластмаса въздух отекваше постоянно металическо дрънчене. Подемни портали като огромни ръце свистяха през малкото празни пространства. Приличаха на древни двигателни бутала. По-малки роботизирани манипулатори се придвижваха по пътя си, стрелвайки се с бързината на змии, за да отнесат поредната компактна машинна част. Алени холограми във формата на кръг проблясваха накъдето и да погледнеше, предупреждавайки хората да стоят настрана от подвижните части на комплекса. В центъра на механичното оживление бе тъмното туловище на фрегатата „Харибда“. В крайна сметка щеше да има вид на сплескан елипсоид с дължина петдесет метра, покрит със сплав от активно стелт-покритие. На този етап обаче, корпусът още не беше прикачен.

— Колко остава до завършването? — попита Найджъл.

— Няколко дни — отвърна Жизел, — но ще бъде готова за полет доста по-късно.

— Не можем да си позволим такова закъснение — каза Найджъл. Откачи китката си от придържащия механизъм и се понесе, за да огледа по-отблизо. — Каква е ситуацията в останалите три монтажни отсека?

— Там сме по-назад. Дори не сме започнали да ги сглобяваме. Изчаквахме да изчистим засечките в първата. Щом приключим с първите четири, ще можем да строим по една фрегата на всеки три дни.

Найджъл се хвана здраво за основата на манипулаторната пътека до един от холограмните кръгове и се загледа през несекващото движение на кибернетичната мрежа. Едва виждаше гладката издатина на една трета от дължината на голата фрегата, която беше кабината на екипажа. Над двадесет роботизирани системи бяха заети да наместват допълнителни елементи или да свързват тръби и кабели към ребрата на модула за поддържане на налягането.

— Ей ти! — извика някакъв мъж. — Сляп ли си? Стой настрана от предупредителните знаци, да му се не види.

Марк Върнън се плъзна през един от алените пръстени на пет метра от Найджъл, сякаш изплува от вир с червена течност.

— Тук е дяволски опасно; не сме инсталирали обичайните предпазители.

— О… — каза Найджъл. — Благодаря, че ми каза.

До него Жизел се взираше яростно в Марк.

Марк премигна, след като осъзна на кого се беше разкрещял.

— О, здравейте, сър. Жизел.

Найджъл видя как лицето на мъжа почервенява, но извинение не последва. Това му допадна. Явно той беше началникът тук. Е-кономът му отвори файла на Марк и го допълни с интересни сравнителни резултати. „По дяволите! Има ли нещо в тази вселена, което да не е свързано с Мелани?“

— Марк Върнън — почти изръмжа Жизел. — Шефът на монтажния отсек.

— Радвам се да се запознаем, Марк — каза Найджъл.

— Да — отвърна малко кисело Марк. — Наистина трябва да внимавате тук, сър. Не се шегувах.

— Разбирам. Значи ти си най-компетентният човек тук?

Марк се опита да свие рамене, забравил, че се намира в нулева гравитация. Хвана се по-здраво за гредата от алулитий, за да попречи на краката си да се завъртят.

— Невероятно предизвикателство е да интегрираме всичко в отсека. Харесва ми.

— В такъв случай се извинявам, защото се налага да стъжня живота ти.

— Така ли? — Марк стрелна с поглед Жизел, която изглеждаше не по-малко объркана от него.

— Трябва ми функционираща фрегата в системата на Уесекс в следващите тридесет часа.

Марк се ухили диво срещу него.

— Няма начин. Съжалявам. Просто не е възможно. — Той махна вяло към оголената форма на „Харибда“. — Това е първата, която се опитваме да построим, и срещаме нови проблеми на всеки десет минути. Не ме разбирайте погрешно, сигурен съм, че са страхотни кораби. След като с екипа избистрим монтажните процедури, ще можем да изкарваме колкото поискате, но засега не сме готови. Остава ни още много работа.

Найджъл му отвърна с безкомпромисна усмивка.

— Откачете този монтажен отсек от платформата. Прикрепете го към един от готовите спасителни кораби и продължете работа по „Харибда“, докато летите към Уесекс.

— Ъ? — Дори при липсата на гравитация ченето на Марк увисна от изненада.

— Има ли технически причини, които да ви попречат? Каквито и да било?

— Ами не съм се замислял за това. Предполагам, че не. Не.

— Добре. Искам да бъде прикрепен за кораба и готов да отлети след час. Вземи колкото хора са ти необходими, но подготви „Харибда“ за полет.

— Искате аз да отида с него?

— Ти си експертът.

— Хм. Ясно. Добре. Разбира се. Добре. Ъъъ, може ли да попитам защо ви трябва фрегата в Уесекс?

— Защото съм сигурен, че това ще бъде първата звезда в списъка с мишените на Първите.

— Аха. Разбирам.

— Не бъди скромен, Марк; справил си се чудесно, когато е трябвало да помогнеш на хората в Рандтаун. Гордея се, че си един от потомците ми. Знам, че няма да ни разочароваш. — Найджъл махна на Жизел и Отис и се оттласна от манипулаторната пътека, отправяйки се обратно към свързващата тръба. — Ще преместим и оръжейния отсек на спасителния кораб. Искам да се свържа с учените по проекта веднага. Кой спасителен кораб ще бъде най-надежден?

— „Търсача“ вече е минал през два изпитателни полета — каза Отис. — Преминал е през почти целия тестови процес. Би трябвало да е най-надежден.

— Тогава ще е „Търсача“.

Марк се държеше за тънката греда, докато наблюдаваше как Найджъл Шелдън се плъзга надолу по свързващата тръба. От всяка пора на тялото му се процеждаше пот, която залепваше за кожата му и образуваше ужасяващо студен слой влага.

— На върха на списъка с мишените — прошепна отчаяно Марк. Погледна назад към недовършената фрегата. — О, по дяволите, не отново.

На Илюмината беше четири сутринта, когато Паула най-накрая напусна гарата на ТСП. Всички в кулата „Гринфорд“ бяха прегледани от медицинския екип от криминалисти. Няколко престъпници, които преминаваха през процедури на невронно свързване, бяха отведени от местната полиция. Градските болници поемаха жертви както от Гринфорд, така и от „Дървесния град“. Екип от строителни инженери инспектираха останките от клиника „Сафрън“ за поражения по структурата. Криминалистите вадеха всички оцелели системи, готови да направят пълно източване на информацията в тях.

Паула свали бронирания си костюм в контролния център и го подаде на помощния екип, който опаковаше всичката екипировка. Сложи си силов костюм с външен скелет и облече дълга, семпла пола и дебела бяла блуза от памук. Кафявият й кожен колан с вградена сребърна верига изглеждаше декоративен; беше от собствения й гардероб, но от техническото звено на Отдела по сигурността на Сената го бяха преработили.

— Добре ли си? — попита Хоше.

— Нещата не се развиха точно както си представях — призна тя. Е-кономът й провеждаше проверки на силовия костюм и колана й. — Да се надяваме, че не е приключило все още. Готови ли сме за обратното пътуване?

— Екипите са заели позиции, екипировката е готова… — Той погледна към четирите черни куфара на пода, в които се намираше механизмът на клетката, — … и активирана.

— Добре. Да вървим.

Излязоха от подземния гараж, в който бяха организирани складовите зони. Останало беше само едно-единствено помещение, оградено от метална мрежа. Около него имаше двадесет роботи пазачи, чиито оръжия се подаваха от специалните им ниши. Двама полицаи от местната полиция стояха от двете страни на портата. Вътре имаше само един човек.

Мелани чакаше в средата на кошарата, все още в униформата на медицинска сестра. Ръцете й бяха свити на гърдите, а лицето й беше сковано от гняв.

Паула нареди на полицията да отвори портата. Мелани остана непоколебима и не помръдна.

— Реших, че можем да разговаряме по пътя на връщане — каза Паула. По една или друга причина не изпитваше скрупули да разиграва момичето. Мелани сигурно се беше замесила в куп престъпни дейности, за да проникне в клиниката „Сафрън“.

— Знаеш ли от колко време чакам тук?

— Всъщност да. Защо?

Мелани я погледна разгневена.

— Ако предпочиташ, можеш да останеш тук — каза великодушно Хоше. — Полицията ще се заеме с твоя случай, когато може. Сега са доста заети.

Мелани изръмжа заплашително.

— Не мога да се свържа с унисферата.

— Активирахме блокиращи системи тук долу — каза Хоше. — Доста са ефективни, нали?

Мелани се вторачи в Паула.

— Къде?

— Какво къде? — попита Паула.

— Спомена за пътуване обратно. Накъде?

— Земята. Имаме билети за следващия експрес. Първа класа.

— Добре. Както кажеш. — Мелани излезе с тежки крачки през отворената врата. — Къде е колата?

Хоше махна към рампата.

— Навън.

Мелани показа ясно колко отвратена е от некомпетентността им. Отправи се към рампата с дълги, нетърпеливи крачки. Паула и Хоше си размениха развеселени погледи зад гърба й и тръгнаха след нея. Четирите черни куфара на Хоше се затъркаляха зад тях на колелцата си.

Рампата излизаше право на улицата отвъд площада на кулата „Гринфорд“. Мелани спря объркано, когато зърна хаоса, който цареше навън. Паула и Хоше стояха от двете й страни. Репортерите се струпаха около най-близкия участък от барикади и започнаха да задават въпроси.

Виртуалното зрение на Паула й показа няколко силно шифрирани съобщения, които пристигнаха в адресния порт на Мелани, когато тримата излязоха от блокиращото поле. Момичето изпрати две.

Полицията на Триделта още държеше улица „Оуин“ отцепена на шест пресечки около небостъргача. Всички линейки бяха заминали. Останали бяха екипи от пожарникари и роботи, които почистваха пораженията от експлозията. Осемте коли, които се намираха най-близо до таксито на Рене, представляваха обгорени черупки, запокитени през пътя със страшна сила в сградите; още двадесет коли бяха огънати и натрошени. Голям кран ги вдигаше и товареше на чакащи ремаркета. Роботи чистачи миеха кръвта от тротоара. В откритите барове наоколо бе имало много хора. Роботи за общо ползване се придвижваха по продължение на фасадите им и измитаха на купчини счупеното стъкло.

— О, Господи! — прошепна Мелани, вгледана в разрухата, а след това се извърна назад към кулата „Гринфорд“.

— Казах ти, че навън не е безопасно — каза Паула.

Голям полицейски ван спря до тях. Вратата се плъзна и те се качиха вътре. Куфарите се изтъркаляха в багажника.

— Спомням си Рандтаун — каза Мелани тихо, докато ванът се отдалечаваше от кулата. — Надявах се вече да съм забравила за това, но сега всичко се върна. Беше ужасно.

Паула реши, че момичето е истински разстроено.

— Винаги е трудно да възприемеш смърт в подобни мащаби.

Хоше гледаше през прозореца, лицето му беше каменно.

— Твоите хора пострадаха ли? — попита Мелани.

— Да, някои от тях.

— Съжалявам.

— Те бяха наясно с рисковете, точно като теб. Всички ще бъдат съживени.

— Ако остане свят, в който да бъдат съживени.

— Ще се погрижим да остане.

Полицейският микробус ги закара до гарата на ТСП доста преди експресът да замине. През подобната на пещера сграда духаше бриз право от Логросан, която течеше успоредно на най-малкия сортировъчен двор, който Паула някога бе виждала във Федерацията. Илюмината не изнасяше никакви едри продукти, произвеждаше единствено малки високотехнологични предмети. Дворът за сортировка бе устроен предимно за прием на вносни хранителни продукти; тъй като на планетата нямаше обработваеми земи, всичко се внасяше с влаковете. Тя се зачуди какво ли ще стане, ако Първите ударят тук. Или по-лошо — на Пиура, светът от Големите 15, към който бе свързана планетата. Ако Илюмината бъдеше отрязана от Федерацията, за населението на пленения град щяха много бързо да настъпят големи беди.

Огледа перона. Останалите пътници внимателно отбягваха контакт с чуждите погледи. Гарата не беше твърде оживена, но за това време на сутринта имаше повече хора от обикновено. Няколко семейства със сънени деца се бяха сгушили заедно. След новините за звездните кораби очевидно много хора се бяха изплашили от евентуалната контраатака на Първите.

Мелани потърка ръцете си заради студа.

— Чувствам се глупаво в това — каза тихо тя. Униформата й на сестра беше с къси ръкави.

— Ето. — Хоше съблече пуловера си и й го подаде.

Тя му се усмихна с благодарност.

Беше й твърде голям, но пък я стопли.

Експресът се плъзна тихо в гарата по маглев пистата си. Те се качиха на вагона в първа класа, където бяха резервирали купе.

— На коя гара на Земята отиваме? — попита Мелани.

— Лондон — каза Хоше.

— Мислех, че работите в Париж.

Паула й се усмихна загадъчно.

— Зависи.

Нареди на е-конома си да отвори една от торбичките на колана й. От нея излезе вретеновидна муха от Братейшън и започна да се катери по стената. Зад нея се заизнизва ефирно влакно, докато Паула минаваше по тесния коридор на вагона и поддържаше защитената връзка. В купето имаше меки кожени канапета около облицованата с фурнир от орехово дърво маса. Мелани се стовари върху едно от тях с тежка въздишка, сви крака и издърпа пуловера върху коленете си. Приближи лицето си към прозореца като малко дете, което се взира през витрината на магазин. Паула и Хоше седнаха срещу нея. Черните куфари се наредиха от двете страни на вратата.

След няколко минути експресът се плъзна от гарата и започна да набира скорост към портала.

— Какво стана с адвокатите? — попита Мелани.

— Телесна загуба — каза й Паула. — Медиците криминалисти от Отдела ще се опитат да възстановят клетките им с памет, но предвид щетите шансовете не са големи.

Тя провери образа от вретеновидната муха, който показваше черно-бяла картина към коридора от тавана. По кожата й преминаха тръпки, когато прекосиха завесата между различните нива на налягане на планетите. През прозореца на купето засия розова като сьомга светлина и експресът ускори към огромния гаров двор на Пиура.

— Бяха единствената следа към „Кокс“, с която разполагах — каза Мелани.

— Да, аз също.

Мелани изглеждаше изненадана.

— Значи си ми повярвала!

— Вече ти вярвам. Разкрихме агента на Звездния странник в стария ми офис в Париж. Манипулирал е информацията от доста време. Случаят с „Кокс“ е един от тези, в които е имал пръст.

— Хванахте ли го?

— Не — каза Паула. Трудно й беше да го признае, но бе говорила с Алик Хоугън, преди парамедиците да му сложат упойка. На „Дървесния град“ нещата се бяха развили по-зле, отколкото в кулата „Гринфорд“.

— Значи още нямаме доказателство за съществуването на Звездния странник — каза Мелани.

— Уликите срещу него се увеличават. — Във виртуалното зрение на Паула примигна малко каре текст. Управляващите програми на вагона изключваха всичките си комуникационни функции. Мухата вретено й показа, че вратата, която водеше към следващия вагон от първа класа, се отваря. Паула размени поглед с Хоше, който кимна едва забележимо.

— Но не са категорични — каза навъсено Мелани. — Това щеше да кажеш, нали?

— Не. Щях да кажа, че времето ни изтича.

— Как стигна до това заключение?

— Войната върви зле за Федерацията. Звездните ни кораби бяха победени при Портата на Ада. — По коридора на вагона вървеше момиче, идваше към тяхното купе. Сърцето на Паула започна да бие по-бързо. Във виртуалното й зрение се появи тактическа решетка; тя подготви няколко икони за мигновено активиране.

— Да. Предполагам, че богаташите съвсем скоро ще отплават със спасителните си кораби.

— Очаквам да го направят. Още по-важно е, че според Пазителите Звездния странник ще си тръгне веднага щом подсигури унищожението ни. Ако не му противодействаме съвсем скоро, той ще изчезне.

— Тогава просто му попречете да се върне на Далечината — каза Мелани. — Сложете стражи на портала от Буунгейт за Далечината.

— Ще трябва да убедя политическите си съюзници, че подобен ход е оправдан. — През изкуствените лещи на мухата вретено Паула видя как момичето застава до купето им.

Мелани си пое дълбоко дъх.

— Имам информация за някои агенти на Звездния странник, ако този път ми повярваш.

— Много добре си информирана.

Фокусирано разрушително поле удари вратата на купето, която мигновено се пръсна на парчета. Мелани извика от изненада и се хвърли на пода. Паула и Хоше активираха силовите си костюми. Изабела Халгарт пристъпи през острите като кинжали останки по рамката на вратата. Около нея проблясваше силово поле.

— Това е тя — извика Мелани. — Това е Изабела! Тя е една от тях.

Изабела вдигна дясната си ръка. Плътта на предмишницата й потече и се разгърна на няколко места като усти без устни.

Паула задейства клетката. От куфарите от двете страни на Изабела изскочиха силови полета във формата на венчелистчета, увиха се около нея и я стиснаха здраво. Тя направи гримаса, сякаш беше леко озадачена. Опита се да помръдне, гърчейки се в свиващите се венчелистчета. С механични на вид движения всеки мускул се опитваше да освободи тялото й. По ръцете й се разкриха няколко отвора, от които се показаха тъмни къси цеви. Тя започна да изстрелва йонни заряди и мазери.

В клетката заблъскаха потоци енергия и заораха по пода на купето. Вдигна се пушек. Проблясващите венчелистчета бавно промениха яркостта си в заплашителен лазур.

— Готов ли си? — извика Паула сред писъците на дивата стрелба. Тя вдигна енергоизточваща мрежа и когато Хоше кимна, я закачи за гърба на Изабела. Венчелистчетата на клетката се преподредиха и я пропуснаха през себе си. Лицето й беше на няколко сантиметра от това на момичето и в този миг разбра, че се изправяха срещу нещо извънземно. Очите на Изабела се вгледаха в нея със злостна ярост. Какъвто и да беше интелектът, който се взираше през тях, той я изучаваше и преценяваше.

Силовото поле на Изабела поддаде.

Хоше я удари с невропулсатор. Той се плъзна безпроблемно през листовете на клетката и се притисна към гръдния й кош. Плененото тяло започна да се тресе неудържимо. Изабела бавно изтегли устни и се озъби грозно. Всичките вградени в тялото й оръжия стреляха едновременно. От лъщящите листа на клетката, които нададоха предупредителен вой, избягаха няколко искри.

— Исусе! — възкликна Хоше и изви спусъка на невропулсатора до пълна мощност.

Изабела внезапно погледна изненадано с широко отворени очи. Оръжията й спряха да стрелят.

Листата на клетката я задържаха неподвижна, притиснати плътно към кожата й, замразявайки позата и изражението й. Паула погледна към краката на момичето. Бяха увиснали на няколко сантиметра над димящия килим.

— В безсъзнание ли е?

— Не знам — каза потящият се Хоше. — Но не бих рискувал. — Той продължи да притиска пръчката на невропулсатора към тялото й.

— Добре. — Паула извика останалата част от екипа. Вик Ръсел, облечен в пълна броня, затропа по коридора, следван от Матю и Джон Кинг.

— Цялата забава беше за вас — оплака се Вик.

— Следващия път ще е само за теб — каза искрено Хоше, когато Вик пое пръчката на невропулсатора.

След като трите бронирани костюма обградиха Изабела, Хоше изключи венчелистчетата на клетката. Момичето се срути в ръцете на Джон.

— Жива ли е? — попита Паула.

— Пулсът й е непостоянен, но се стабилизира — успокои я Джон. — Може да диша без помощ.

— Добре, вкарайте я в капсула за хибернация. — Паула изключи силовия си костюм и прокара ръка по челото си. Не се изненада, че пръстите й се покриха с пот.

— Какво става тук, по дяволите? — извика Мелани.

Паула се обърна към уплашеното момиче и премигна изненадано. Кожата на Мелани бе станала почти изцяло сребърна.

— Беше капан — каза Паула, опитвайки се да запази спокойствие; нямаше представа на какво са способни имплантите на Мелани. Единственото, което я успокояваше донякъде, беше, че, ако Мелани работеше за Звездния странник, щеше да обедини сили с Изабела. — Двете с теб напоследък причиняваме много проблеми на Звездния странник. Надявах се, че заедно ще бъдем неустоима мишена. Оказах се права. Макар и да се надявах да пратят Тарло.

— Ти! — изсъска Мелани, а треперещият й пръст сочеше Паула. — Ти. Ние. Аз. Полицейският ван. Всички видяха.

— Правилно. Всички видяха как напускаме кулата „Гринфорд“ заедно и новините бяха пуснати в унисферата. Купето беше запазено на мое име. Това им даваше идеалната възможност за убийство.

— Аз нямам силов костюм — изви глас Мелани. Среброто изчезваше от кожата й и изящните завити шарки избледняваха все повече.

— Намираше се в относителна безопасност. Клетката е способна да абсорбира високоенергийни оръжия от пленника си.

Мелани седна тежко, взирайки се в нищото.

— Кучка. Можеше да ми кажеш.

— Не бях напълно сигурна в целите ти. Освен това исках да се държиш естествено. Извинявам се за безпокойството.

— Безпокойство! — Мелани погледна умолително към Хоше, който се подсмихна тъжно.

— А сега — каза Паула — ще ми обясниш ли откъде знаеше, че Изабела е агент на Звездния странник?

Жюстин пристигна в Ню Йорк точно преди полунощ по стандартно източно време. Беше по-късно, отколкото бе очаквала; заседанието на Военния кабинет се проточи с повече от час над предвиденото, докато обсъждаха заповедите на Уилсън Кайм. В момента товареха квантовите разрушители на проекта „Сиатъл“ на двадесет и седем звездни кораба от клас „Москва“. Седемнадесетте оцелели кораба от флотилията, пратена при Портата на Ада, се връщаха при Висшия ангел, където също щяха да бъдат екипирани с квантови разрушители след презареждането им.

Никой не знаеше дали това ще е достатъчно, за да отблъснат нови атаки на Първите. Дори Димитри Леополдович даваше с неохота прогнозите си.

Военният кабинет не можеше да реши и дали да пренесе битката обратно при Първите. Шелдън, Хътчинсън и Колумбия искаха да пратят няколко кораба до Дайсън Алфа, докато Първите още не знаеха за квантовите разрушители. Колумбия вярваше, че тези оръжия могат да нанесат невероятни поражения на извънземната звездна система с надеждата да отслабят катастрофално цивилизацията на Първите. След това можеха да пратят втора вълна кораби, които да довършат започнатото.

Отново се бяха изправили пред решението дали да извършат геноцид. Жюстин бе заела тяхната страна, което очевидно изненада останалата част от кабинета, включително Тониея Гал, най-новия му член. Беше го направила заради Звездния странник. Брадли Йохансон й бе казал, че извънземното иска да унищожи и двата вида, че внимателно манипулира сблъсъка на двете цивилизации, за да може да се надигне победоносно от останките им. Геноцидът бе единственият шанс, в който тя виждаше оцеляването на Федерацията.

За разлика от нея, Уилсън не споделяше това мнение. Той посочи като довод огромните размери на цивилизацията от Дайсън Алфа, както и несъмнения факт, че сега тя се простираше и на други звездни системи освен Изгубените23 и Портата на Ада. Останките щяха да ударят Федерацията с не по-малка сила, твърдеше той; според него можеха да задействат двоен геноцид.

— Те така или иначе се опитват да ни изличат — отговори му Колумбия.

— Ако изключим геноцида като вариант в близкото бъдеще — каза Алан Хътчинсън, — защо да не започнем нова атака срещу Портата на Ада, този път с квантови разрушители?

— Така ще разкрием предимството си — отвърна Кайм. — Квантовите разрушители са единственото ни оръжие, за което те не знаят.

— Но ако проработят, можем да спрем напредъка на Първите и да ги изтласкаме от Изгубените23 — каза безцеремонният династичен лидер. — Те не могат да пратят втора вълна срещу нас без Портата на Ада. След като се справим с нея, можем да продължим и да изличим родната им система.

— Не мисля, че точно сега можем да си позволим да отклоним звездни кораби от защитните им задачи — каза Кайм. — Когато разполагаме с повече от тях, подобен курс на действие ще стане възможен.

Хътчинсън определено не беше доволен. Останалата част от Военния кабинет усещаше нарастващия разрив между Кайм и Колумбия. Президент Дой закри сесията с нареждане за постоянна и динамична преоценка на обстоятелствата. Щяха да се съберат отново, когато стратегическата ситуация се променеше.

Веднага щом станаха от местата си, Жюстин се качи на експрес право към Ню Йорк заедно с трима помощници и екипа й телохранители от Сената. На следващата сутрин имаше планирана среща с неофициална група изпълнителни директори от Уолстрийт, за да обсъдят влошаващите се финансови условия, предизвикани от увеличените данъци, масовата емиграция и последния провал на флота; пазарите губеха почва под краката си и се нуждаеха от увереност, че правителството има здрав контрол над политиките, които в крайна сметка трябваше да разрешат проблема. „Сякаш мога да ги убедя в това.“ Поне Криспин щеше да е с нея по време на работната закуска; можеше да разчита на подкрепата му.

Когато експресът пристигна на гара „Гранд Сентрал“, помощниците й взеха такси до хотела си, а семейната лимузина я откара до апартамента й на Парк авеню. Щом тя се настани в голямата кола, е-кономът й започна да обозначава репортажи от Илюмината, за да привлече вниманието й. Тя пропусна някои през филтрите си и веднага се изправи на меката кожена тапицерия на лимузината. Виртуалното й зрение се напълни с образи от кулата „Гринфорд“. Репортерите отразяваха усилията на пожарникарите на Триделта да угасят таксито, което бе избухнало точно пред кулата. Броят на цивилните жертви беше ужасяващ.

— Обади се на Паула Майо — нареди тя на е-конома си.

— Сенаторе? — каза Паула.

— Добре ли си?

— Засега да.

— Какво имаш предвид?

— Не успяхме да заловим нито един от агентите на Звездния странник, които открихме на Триделта. Въпреки това разкрихме един от агентите му във флотското разузнаване в парижкия офис. Това ще ти даде ценни лостове, които да използваш срещу адмирал Колумбия и Халгарт.

— Чудесни новини.

— Да. В момента, докато пътуваме към Земята, стартирам нов капан, включващ самата мен и Мелани Рескорай; надявам се, че ще бъде по-успешен.

— Мелани е с теб?

— Да. Силно замесена е в движението срещу Звездния странник. Подозирам, че е свързана по някакъв начин с Пазителите.

Жюстин за малко да й каже, че Мелани поддържа контакт с Адам Елвин, но в такъв случай щеше да й се наложи да обясни как самата тя се е свързала с Йохансон, а още не бе готова да даде тази информация на страховития следовател.

— Може би трябва да опитаме да се срещнем и да обединим ресурсите си.

— Много добре, но първо искам да разбера какви са истинските цели на Мелани. Тя може да е изключително ловък капан, подготвен за нас от Звездния странник.

— Както желаеш. Уведоми ме, след като имаш задоволителни резултати. Късмет и бъди внимателна.

— Благодаря, сенаторе.

Лимузината я откара в гаража на жилищния блок. Жюстин и тримата й телохранители взеха асансьора до четиридесетия етаж.

Въпреки новоподсилените защитни апарати на апартамента телохранителите настояха да извършат физическа оценка на всички стаи, както и да прегледат дневниците на системите. Жюстин ги изчака в голямата дневна. Външно изглеждаше спокойна — фасада за пред обществото, на която се бе научила преди векове, — но тази вечер й се удаваше трудно. Глезените й бяха подути и я боляха, мъчеха я все почести стомашни киселини, сутрешното гадене вече продължаваше по петнадесет часа на ден, имаше и главоболие. „Просто го преодолей“, помисли си мрачно тя, докато се придвижваха от стая в стая, без да бързат — професионално и без пропуски.

— Апартаментът е чист, сенаторе — каза й Хектор Дел, лидерът на екипа.

— Благодаря.

— Аз ще остана с вас тази нощ — каза той.

— Както кажеш.

Влезе в спалнята си и затвори вратата точно когато другите двама телохранители си тръгнаха. Домоуправителската система на апартамента бе започнала да запълва голямата вана още от момента, в който лимузината бе паркирала. Жюстин погледна с раздразнение към нея и изпухтя. По пътя насам бе мислила как ще се накисне блажено във ваната. Съвсем бе забравила, че не трябва да взима дълги горещи бани, докато е бременна.

Изсъска ядосано и каза на е-конома си да включи душа. Докато ваната се изпразваше, свали дрехите си и ги остави на пода, откъдето трябваше да ги прибере роботът камериерка. „Май е вярно, че когато си бременна, мозъкът ти си стяга куфарите и отива на почивка.“

Топлите струи на водата заиграха по кожата й. Беше приятно, но не колкото една добра вана. Е-кономът й изнамери някакъв синтджаз от двадесет и втори век от паметта на апартамента и го пусна силно, докато сапунът се смесваше с водата.

Поведението на Шелдън по време на заседанието на Военния кабинет я бе притеснило. Не разбираше защо така живо подкрепя геноцида. Освен ако не беше наясно, че това щеше да предизвика не по-малко яростна реакция от страна на Първите. А именно това искаше и Звездния странник. „Или пък съм истинска параноичка?“ Единственото доказателство срещу него бяха думите на Томпсън, че от офиса му непрекъснато са блокирали проверките на товарите за Далечината. Нещо, което Жюстин още не успяваше да потвърди.

Тя прокара ексфолиращата гъба по краката и стомаха си, докато пенестата вода се плъзгаше по нея. Във виртуалното й зрение запримигаха червени икони. „СИГНАЛ ЗА НАРУШИТЕЛ.“ Новоинсталираната алармена система показваше тъмен образ на неидентицифиран човек, който крачеше през кухнята.

„Как, по дяволите, се е вмъкнал тук, без да задейства алармата по периметъра?“

„СЕНАТОРЕ“, изпрати й съобщение Хектор Дел, „МОЛЯ ВИ, НЕ СЕ ОТКРИВАЙТЕ. В МОМЕНТА РАЗСЛЕДВАМ КАКВО СЕ СЛУЧВА. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ ЕКИПА ЩЕ СЕ ВЪРНЕ ВЕДНАГА.“

Сърцето й биеше лудо, а това влошаваше още повече главоболието й. Тя уви хавлията на кръста си и бързо се прибра в спалнята. От тялото й капеше вода по килима. От другата страна на вратата Хектор Дел извика: „Стой! Веднага!“.

Последва пронизително пращене от освобождаване на оръжие, което я накара да подскочи. Нещо тежко се удари в пода, а през пролуката под вратата пламна бяла светлина.

„ХЕКТОР? изпрати съобщение Жюстин. КАКВО СТАНА?“

Виртуалното й зрение показа, че имплантите на телохранителя й са прекратили връзката си със системата на апартамента. Тя сложи ръка на дръжката на вратата. Поколеба се. От другата страна не се чуваше нищо. Когато се опита да се свърже със защитната мрежа на апартамента, тя й докладва, че изключително мощен разстройващ сигнал блокира сензорите. Е-кономът й каза, че екипът от телохранители е в асансьора и се качва нагоре.

Жюстин открехна леко вратата и се вгледа в коридора на апартамента. Беше тъмно, светлина идваше чак от другия му край. Във въздуха се носеха тънки струи дим; няколко пламъка облизваха разбитите останки на античната маса. Хектор Дел се беше свлякъл до стената. Дрехите му тлееха, кожата му беше червена и покрита с петна. Разбра, че е мъртъв, от ъгъла, под който бе изкривен вратът му.

Някой пристъпи под арката на хола.

— Брус! — ахна Жюстин.

Убиецът на Звездния странник вдигна ръка.

Жюстин изстена от ужас, ръцете й инстинктивно полетяха към корема й, за да защитят нероденото дете. Фокусирано разкъсващо поле удари тавана на коридора и го проби сред облак от прах и бетонни отломки. Гор Бърнели се спусна през процепа и се приземи с лекота между Жюстин и Брус. Изглеждаше изключително елегантен в новия си, идеално ушит смокинг.

— Ей, приятел — каза той на Брус, — искаш ли да се пробваш с някой от твоята категория за разнообразие?

И двете ръце на Брус бяха вдигнати. Потоп от сгъстена докрай плазма удари Гор и го обви в ослепително бял нимб. Смокингът му избухна в пламъци. Подът и стените около него започнаха да се овъгляват. Жюстин прикри лицето си от страховитата светлина.

Брус свали ръце. Гор стоеше в кръг от обгорен бетон, поръбен от пламъци, а от него се свличаха изпепелените дрехи. Голото му тяло грееше изцяло в златисто, отразявайки пламъците като малки оранжеви вълнички. Той се усмихна наежено.

— Мой ред е.

Закрачи към Брус. От него полетя фокусиран разкъсващ импулс и изпълни задимения въздух на коридора с призрачнозелена фосфоресценция. Силовото поле на Брус проблесна в лилаво, докато той отстъпваше под силата на удара. Направи усилие да се изправи. Гор изстреля нов импулс, който отлепи убиеца от земята и го плъзна по полирания паркет на хола, а ръцете и краката му махаха като крайниците на обърната по гръб костенурка. Брус се превъртя по корем и побягна.

— Върни се и довърши играта, копеле мръсно — извика Гор. Забърза по коридора и последва Брус в хола. Веднага щом мина през отворената врата, го удариха плазмени снаряди, мазерни лъчи и йонни изстрели. Около него експлодираха подивели ивици енергия, но телесното му силово поле отблъскваше атаката, запращайки ги с бясна сила в скелета на сградата. Силата на атаката започна да го изтласква назад, сякаш някой го обстрелваше от упор с водно оръдие. Той разгърна силовото поле зад себе си, опирайки го към стената, за да се задържи срещу мощта на оръжията на убиеца. Краката му спряха да се плъзгат назад, а стената започна да се напуква и да се огъва. Нов фокусиран изстрел на разкъсващото поле, насочен към краката на Брус, го превъртя отново. Той се удари в стената до вратата към балкона и стъклото се пръсна върху него. Отскочи и зае позиция на борец. Гор се хвърли напред.

Двамата се сблъскаха във водовъртеж от завихрени енергийни ивици и разпадаща се мебелировка. Нервната система на Гор беше наситена с ускорители, които подобряваха рефлексите му, докато нанасяше поредица каратистки удари по убиеца; удари, които биха направили всяко незащитено тяло на парчета. Не успяваха съвсем да проникнат през силовото поле на Брус, макар Гор да забелязваше аленото потрепване на приближаващия момент на претоварване всеки път когато тялото му осъществяваше контакт. Успяваше да нанесе щети на тялото, обвито от полето, макар и да не бяха особено тежки. Лицето на Брус се свиваше в беззвучни гримаси при разцъфването на червената светлина. Собствената му нервна система също беше ускорена, но не беше толкова бърза като тази на Гор. Така и не успяваше да блокира ударите. С отслабването на силовото поле дрехите му останаха незащитени. Платът или се разкъсваше под ударите на Гор, или бе обгарян от остатъчните пламъци. Тогава Брус се изви назад и успя да изрита краката на Гор.

Гор използва инерцията, за да подпомогне движението си, и се превъртя назад, приземявайки се на краката си като гимнастик, приключващ изпълнението си. Веднага се хвърли напред и освободи плътна поредица от фокусирани разкъсващи изстрели.

Брус се бе обърнал на другата страна, възстановявайки грациозно равновесието си. Изправи се, парцаливите му дрехи плющяха по него. Беше застанал точно пред строшения прозорец на терасата. Разкъсващото поле го блъсна назад. Той разгърна нашироко силовия си щит и оформи ангелски крила в опит да използва стените около вратата на балкона, за да се предпази. Гор изстреля плазмени изстрели в почернялата мазилка и бетон, разрушавайки твърдия материал около убиеца. Брус му отвърна със собственото си разкъсващо поле. Двамата се наведоха един към друг, сякаш си пробиваха път през ураган. Апартаментът около тях започна да се разпада, докато двете полета бяха сключени в сблъсък. В стените зейнаха дълбоки пролуки. Цели участъци от пода се изместиха като тектонични плочи. Мазилка, бетон, дърво и подсилващи елементи от закалена стомана се засипаха от тавана.

Гор приклекна и се хвърли с цялата мощ на подсилените си мускули, подпомогнат от идеално изчисленото разгръщане на силовото му поле. Прелетя през стаята като златна ракета, а изпънатите му юмруци се забиха като тарани в гърдите на Брус. Убиецът изгуби опора и полетя назад. Гърбът му се удари в каменното перило на балкона и то се огъна сериозно. По каменната фасада преминаха тръпки и главите на водоливниците се разтресоха.

Брус се втренчи в Гор и се метна през перилото. Без да се поколебае, Гор скочи след него.

Във въздуха на четиридесет етажа над „Парк авеню“ беше съвсем тихо. Гор не чу нищо, докато падаше надолу. Сетивата му, които възприемаха във всички спектри, прихванаха тялото на Брус, устремено надолу под него самия; обвито от енергийното було, то блестеше като звезда в тактическата мрежа на виртуалното му зрение. Изстреля няколко плазмени снаряда надолу, но собственото му спускане беше твърде нестабилно, за да може да разчита на добра точност. Експлозиите разцъфнаха на улицата под него, оранжеви и виолетови пламъци се разлистиха нагоре и навън, за да посрещнат и двамата.

Малкото коли и таксита по пътя набиха спирачки, а светлините им се наклониха под различни ъгли, докато спираха с плъзгане по улицата. Пътниците притискаха лица към прозорците, за да видят какво се случва.

Гор протегна ръце и крака като небесен гмурец и разгърна силовото си поле в широк, подобен на леща мехур. Въздухът го посрещна и рязко намали скоростта му. Когато мехурът достигна двадесет метра на ширина, вече едва се движеше. Превъртя се в изправена позиция. Долната част на силовото поле докосна тротоара и внимателно се уви обратно около него, снижавайки го на земята. Той остана неподвижен за миг с ръце на хълбоците, като наблюдаваше Брус.

Сблъсъкът на убиеца със земята бе оставил вдлъбнатина с формата на човек в настилката на Парк авеню, близо до тлеещите кратери от плазмените изстрели. Във и около нея имаше много кръв. Брус се отдалечаваше с куцукане по пътя, лъкатушейки нестабилно покрай застиналите коли. Кръв напояваше овъглените, дрипави парцали по тялото му и оставяше широка диря зад него. Всяка стъпка беше следвана от странен пукащ звук. Той идваше от шиповете кост, които се подаваха от пищялите му и се отъркваха едни в други при всяко негово движение. Телесното му силово поле държеше краката му цели. Това беше единствената причина все още да продължава напред; вървеше нестабилно като пияница.

Гор се ухили доволно и скочи. Понесе се без усилие над колите и се спусна пред Брус. Докато се приземяваше, се наклони напред и ритна назад с плавно движение, забивайки пета в гърдите на Брус. Убиецът бе запратен назад, а силовото му поле го обви в пурпурна светлина; той се запревърта отново и отново, докато не се свлече с глух удар върху предната броня на едно жълто такси. Единият му пищял беше превит под прав ъгъл. Силовото поле се стегна около него в опит да го изправи отново. Чу се шумен жвакащ звук вследствие на това ново издевателство над обезобразената плът.

Главата на Брус се тресеше, докато се опитваше да намери с поглед Гор; от устата му бликна тъмна кръв. Той вдигна ръка и изстреля плазмен снаряд към голия златен човек. Енергизираният глобус от атоми просто се разля по металическата кожа на Гор, без дори да напрегне силовото му поле. Ужасените пътници в такситата пищяха истерично и се криеха в колите.

— Днес май не ти е ден, а? — изсмя се Гор. — Първо Илюмината, сега тук. С колко още покварени човеци разполагаш? Чудно ми е.

Брус се превъртя и започна да лази. Гор се придвижи изключително бързо и уви ръка около врата му. При сблъсъка силовите им полета засъскаха като високоволтов кабел, дал накъсо. Гор вдигна Брус от земята и го обърна, за да огледа профила му.

— Няма да ходиш никъде — каза му. — От тактическа гледна точка, трябва да те прибера в плен и да се опитам да пречупя обуславянето ти. Сигурно можем да научим много от това, Брус.

Едното око на Брус Макфостър потрепна.

— Само че ти се опита да убиеш дъщеря ми и внука ми. Затова майната му.

Челюстите на Брус се отвориха и изхвърлиха пръски кръв, докато се опитваше да каже нещо. Сгърченото му лице се отпусна.

— Направи го. Убий извънземното. — Силовото му поле се изключи.

— Радвам се за теб, синко — каза Гор, сякаш го благославяше. Ръката му се стегна около врата на мъжа и пречупи гръбнака му.

При последното посещение на Хоше на Висшия ангел няколко отегчени дипломатически полицаи проверяваха самоличността на всеки, който влизаше в транзитната станция, и сканираха багажа на хората. Днес беше малко по-различно. Вече имаше осем транзитни станции, всяка от които много по-голяма от първоначалната. Всички бяха пазени от взводове флотски войници в пълно снаряжение.

Хоше, който бе видял напълно достатъчно бронирани костюми през последните двадесет и четири часа, ги изгледа предпазливо, докато се приближаваше към входа на транзитна станция с надпис „ЦИВИЛЕН ПЕРСОНАЛ“. Голямата роботизирана носилка, която носеше хибернационната капсула на Изабела, се придвижи тихо зад него на колелцата си, защитена от всякакво сканиране чрез е-щит.

— Голям съм бъзливец. Мисля, че вече имам нужда от помощ.

— Добре, Хоше — каза му Паула. — Ще се обадя на Висшия ангел веднага.

Флотските войници го гледаха как се приближава и се подредиха в защитен кордон около входа. Двама излязоха напред, за да го посрещнат.

Един от тях носеше капитанска звезда и името „Турвил“, изписано на гърдите. Изпъна ръка и спря Хоше.

— Какво е това, по дяволите?

Хоше се загледа в шлема на капитана и видя извитото си отражение в купола от огледално злато.

— Багаж.

— Какво има вътре?

— Това не е ваша работа, офицер.

Войниците около входа вдигнаха плазмените си пушки.

— Моя е. Отвори го.

Хоше му се усмихна дружелюбно.

— Не.

— Задържан сте. Сержант, намери ми екип, който да сканира кутията.

Хоше не отстъпи. Усмихвайки се естествено, или поне се надяваше да е естествено, а в същото време се молеше потенето му да не е твърде очевидно. Взводът започна да пристъпва към него, пушките им още бяха вдигнати. Някои бяха прицелени към носилката и огромната обла капсула.

Изведнъж капитан Турвил застина на място. Взводът спря. Пушките им се смъкнаха. Капитанът му отдаде чест.

— Извинете, сър. Станало е недоразумение. Моля ви, преминете. Совалката ви очаква. Могат ли хората ми да ви помогнат?

— Не. Благодаря — каза Хоше. — Аз просто ще, ъъ…

Махна с ръка към входа на транзитната станция за цивилни. Искаше му се да се промъкне на пръсти покрай взвода. Още малко и щеше да се ухили като ученик.

Горкият капитан Турвил никога нямаше да разбере какво се бе случило. Паула бе говорила с Висшия ангел, който се бе обадил на Тониея Гал и доста безцеремонно бе поискал предварително уредената пратка за райелите да не бъде проверявана или спирана на пунктовете. Извънземният кораб никога не й бе давал нареждания в толкова прав текст. Вбесена и искрено разтревожена, Тониея Гал веднага се обади на адмирал Колумбия, който нареди на капитана да се оттегли. Веднага.

Хоше беше единственият пътник на совалката. Стюардите му помогнаха да насочи хибернационната капсула по протежението на свързващата тръба, а след това я прикрепиха здраво към няколко седалки за времетраенето на полета. Акостираха в основата на стъблото Ню Глазгоу, където всички херметически шлюзове бяха съвместими с човешките кораби. Когато вече бяха вътре, е-кономът на Хоше го свърза с вътрешната информационна мрежа на Висшия ангел. Виртуалното му зрение се изпълни със странни течни графики в здрачни цветове. Помисли си, че това е някакъв насочващ дисплей. Закрепващите полета на китките му го захванаха здраво за стената и той огледа коридора. Изтъняващите ивици светлина във виртуалното му зрение се извиваха в нови шарки при всяко движение на главата.

— Какво е това? — попита той.

— Детектив Фин, добре дошли отново — каза Висшия ангел. — Показвам ви в коя посока трябва да поемете.

Лентите се олюляха отново и го преведоха в малък коридор. Хоше даде знак на стюардите, които задърпаха капсулата вместо него. Отвори се врата и зад нея се разкри малка асансьорна капсула. Хоше се понесе вътре заедно с товара си. Използва прикрепващите полета на подметките си, за да се задържи към пода, когато асансьорът започна да се движи.

Няколко минути по-късно асансьорът се издигна по стъблото до купола на райелите.

— Можеш ли да изпратиш нещо като робот-носилка, моля? — попита Хоше. Гравитацията на купола беше осемдесет процента от стандартната земна; нямаше начин да вдигне хибернационната капсула, камо ли да я влачи по улиците.

— Няма да е нужно — каза Висшия ангел. — Товарът ти ще те съпътства.

— Ясно. Благодаря.

Вратата на асансьора се отвори. Хоше погледна към града на райелите — ако наистина беше град. Светлината беше все така мрачносива като при предишното му посещение. Пред него имаше улица, оформена от стени от непрекъснат матовочерен метал. В основите на всяка сграда проблясваха линии от миниатюрни червени светлини.

Ивиците във виртуалното му зрение се извиваха като морски водорасли и се напасваха върху улицата. Той си пое дъх и пристъпи навън. Облата форма, която съдържаше Изабела Халгарт, се плъзна след него. Основата й се намираше на половин метър над повърхността.

— О, страхотно — промърмори той. Не беше кой знае колко впечатляващо, макар че подобно постижение още бе непосилно за човешката технология. Така или иначе, всеки купол на Висшия ангел разполагаше с изкуствена гравитация; ако корабът можеше да я генерира, то със сигурност бе способен да я манипулира.

С помощта на насочващия дисплей във виртуалното му зрение Хоше Фин закрачи по тъмните извънземни улици. Този път има повече извивки, помисли си той, а и кръстовищата не бяха само под прави ъгли. Като изключеше това, си беше същият безкраен, лишен от черти метрополис, осветен от многобройни редици малки цветни светлини, подредени в основата на стените.

Озова се срещу права скала от метал, неразличима от останалите. Светлините по основата бяха лилави, както преди. Пред него се отвори вертикална линия, която се разшири колкото да го пропусне вътре. Отвъд се намираше същото кръгло пространство с греещ смарагдов под и таван, който се губеше в сенките над него.

Вътре го очакваше Куатукс, не можеше да има съмнение в това. Здравословното състояние на райела не се бе подобрило от последната им среща. Няколко от средно големите му пипала бяха увити плътно; огромният чифт на дъното на врата му си почиваше на пода, сякаш поддържаше извънземното изправено. Предвид това как голямото туловище се държеше немощно върху осемте къси крака, Хоше реши, че преценката му е правилна. Не че собственото му тегло можеше да му създаде особени проблеми — ако се съдеше по това колко изпъната бе кожата му по плочките на скелета, извънземното страдаше от еквивалента на анорексията при хората. Едно от петте му очи беше постоянно затворено, от стиснатия клепач се стичаше синя секреция; останалите четири очи се въртяха независимо едно от друго.

Хоше се поклони на съществото, чувстваше огромно съжаление към него. „Горкото създание, ако изобщо е имало нужда да се пристрастяваш към нещо, в никакъв случай не е трябвало да са хората, ние не заслужаваме.“

— Здравей, Куатукс, благодаря, че ме прие — каза учтиво той.

Куатукс надигна глава.

— Хоше Фин — въздъхна извънземното. Въздухът избяга през бледите бръчки на плътта му, които изграждаха устата му. — Благодаря ти, че се върна. — Две от очите му се насочиха едно след друго към капсулата. — Това тя ли е?

— Да. — Е-кономът на Хоше изпрати код към системата на капсулата и върхът на устройството се разтвори. Изабела плаваше в прозрачен гел, очите й бяха затворени, през ноздрите й минаваха тънки тръбички. Стотици фиброоптични нишки бяха имплантирани в обръснатия й череп, оформяйки корона от бяла паяжина. Дълги прорези по ръцете, краката и торса й бяха покрити с ивици от лечебна кожа, по-бледи дори от нейния скандинавски тен. Изглеждаше толкова спокойна, като истински ангел. Контрастът с поведението от последните й съзнателни мигове беше потресаващ.

— Енергийните й клетки бяха извадени — каза Хоше, — а оръжията неутрализирани. В момента е напълно безобидна.

— Разбирам.

— Хибернационната капсула може да повиши степента й на съзнание до каквото ниво пожелаеш. Ако ти трябва будна, нервните блокатори ще й попречат да се движи. — По някаква причина му се стори, че предава човешкото момиче, като я оставя на извънземното в подобно безпомощно състояние.

— Това няма да е необходимо. Невронен цикъл, доближаващ се до дълбок сън, е всичко, от което имам нужда.

— Много добре. Искаме да знаем какво има в мозъка й, защо е извършила всичките тези неща. Паула подозира, че в нея има някакво извънземно присъствие или обуславяне.

— Това познание е ценно. Не съм вкусвал спомените на жив човешки мозък. Благодаря ти за този дар.

— Не е дар — каза строго Хоше, изненадан, че е намерил куража да говори толкова прямо. — Това е услуга, която те молим да свършиш за нас и която е благоприятна конкретно за теб. Въпреки това трябва да знаем, че в този случай можем да ти имаме безусловно доверие.

— Можете да сте спокойни, Хоше — изхриптя мекият глас.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не мога да отговоря точно на този въпрос, докато не започна с прегледа си. От това, което Паула ми каза, методът на подчинение изглежда е трудно уловим.

— Има ли… — Хоше почеса тила си, тъй като му беше неудобно да попита — … някаква опасност извънземното да вземе контрол над теб?

— Някакъв мозъчен вирус ли? То се движи от приемник на приемник, размножава се и се разпространява. Не, Хоше, няма от какво да се притесняваш. Ние, райелите, сме се изправяли срещу подобни безплътни създания и преди. Съзнанията ни не са податливи на подобни атаки. Въпреки това ще внимавам.

— Благодаря ти.

Хоше се поклони отново и изведнъж му се прииска отчаяно да попита кога и къде райелите са срещали подобни същества. Стената зад него се разтвори, за да го пропусне обратно на мрачната улица. И това беше всичко. Само дето му се искаше да има повече вяра на извънземния наркоман.

В имението „Тюлип“ беше призори. Жюстин седеше в голямата осмоъгълна оранжерия, облечена в морав пуловер и торбести дънки, свита на износения кожен диван, сякаш търсеше в него утешение. Не можеше да спре ръцете си, които постоянно посягаха да галят корема й. Успокояваха нея или детето й, не беше сигурно точно кого.

Гор влезе, облечен със семпла бяла риза и тъмнокафяви панталони. Надвеси се над дивана и целуна леко Жюстин. Тя се хвана здраво за предмишницата му.

— Благодаря, татко.

Той сви рамене. Жестът издаваше най-голямото смущение, което бе виждала да проявява през последните двеста години.

— Не беше кой знае какво. Неврооръжията му бяха все евтини боклуци от черния пазар. Можеше да го напердашиш с мокра хавлия.

— Аз наистина бях в мокра хавлия — каза саркастично тя.

— Ами, ето, дори не си имала нужда от мен.

Чу се леко прокашляне. Жюстин вдигна поглед и видя, че Паула стои на входа.

— Сенаторе, радвам се, че сте добре.

— Не и благодарение на сбирщината ти от некадърници — сопна й се Гор. — Така ли си вършиш работата? Не съм изненадан, че Колумбия те е изритал от флота, ако това е образец за резултатите от работата ти.

— Татко — смъмри го Жюстин.

— Баща ти е прав — каза Паула. — Грешката в операцията е напълно недопустима. Изглежда, че агентът на Звездния странник е чакал в хладилника ви; по-голямата част от храната е била изконсумирана. Трябва да е бил там, когато екипът от сенатския отдел е монтирал подобренията на системата. Те ще бъдат временно отстранени от работа до провеждането на дисциплинарно изслушване.

— И как точно ще помогне това?

— Татко, просто престани.

— Ха. — Гор махна отвратено с ръка. — Благодарение на грешката на следователя трябва да търпя всички новинарски предавания по унисферата, които показват записа, на който се разкарвам по Парк авеню, а пишката ми се вее свободно.

— И на който екзекутирате убиеца — каза Паула.

Жюстин прати нареждане на системата на имението и стъклените стени на осмоъгълната стая изчезнаха зад сива мъгла.

— Това копеле се опитваше да убие дъщеря ми; вече уби сина ми и още безброй други. Смяташ ли, че съжалявам, че го убих?

— Не, но нюйоркската полиция трябва бързо да реагира по случая.

— Говорих с детективите, които пратиха на местопрестъплението. Ако искат да знаят още нещо, разполагат с адреса на адвоката ми.

— Достатъчно — сопна се Жюстин. — И за двамата се отнася. И без да се надвиквате пред мен, съм достатъчно разтреперана. Големият въпрос сега е дали разполагаме с достатъчно доказателства, за да накараме Сената да отдели внимание на Звездния странник.

— Доказателствата нарастват без съмнение — каза Паула. — Разкрихме Тарло, което ще ни помогне да убедим Халгарт, че това не е просто лична борба за власт. А и хората ще са любопитни кой е изпратил убиеца подир вас, сенаторе.

— Дяволски правилно — каза Жюстин. Вече бе получила няколко обаждания от колеги сенатори, както и от Патриша Кантил, която изрази загрижеността на президента, предизвикана от инцидента. — Ще очакват доклад от сенатския отдел.

— Е, какво ще им кажеш? — попита Гор.

— Това все още зависи от Найджъл Шелдън — каза Паула. Тя се загледа в оформения като полумесец аквариум и в рибите, които плуваха в него. — Ако разгласим съществуването на Звездния странник на базата на доказателствата, с които разполагаме, трябва да имаме подкрепата на поне една династия. Ако Шелдън се изправят срещу нас, ще загубим всяко предимство. Знам, че адмирал Кайм вярва в съществуването на Звездния странник, но ръцете му са вързани заради опорочени доказателства.

— Уилсън знае, че той съществува? — попита Гор. — Това трябва да е от голяма помощ за нас.

— Не разбирам обаче позицията на Шелдън — каза Паула. — Всичките му действия говорят, че е загрижен за Федерацията. Въпреки това Томпсън беше убеден, че именно от неговия офис са блокирали проверките на товарите за Далечината, за които настоявах.

— Съжалявам — каза Жюстин. — Още не мога да разгадая това.

— Предизвикай го — каза Гор. — Постави го в позиция, в която трябва да вземе труден избор. Това ще ни позволи да разберем в чия полза работи.

— Това звучи разумно — каза Паула. — Още не знаем как точно Звездния странник контролира хората. Очаквам скоро да получа отговор на този въпрос.

— Надявам се да не разчиташ на Отдела на Сената да свърши тази работа — каза Гор.

Жюстин го изгледа свирепо.

— Не. Пленихме Изабела Халгарт. В момента райелите изследват съзнанието й по моя молба.

— О — каза Гор, малко изненадан. — Това е доста добър ход.

— Разполагаш ли с някакви идеи как да подходим към Шелдън? — попита Паула.

Гор погледна неумолимо към Жюстин.

— Аз ли? — попита тя.

— Да, ти. Никой във Федерацията няма да откаже среща с теб точно сега.

— Не съм сигурна, че е добра идея да излагаме сенатора на нови срещи с агенти на Звездния странник — каза Паула.

— Колко добре казано — промърмори Жюстин.

— Кембъл — каза бързо Гор. — Използвай него. Той е достатъчно старши, за да ти осигури пряка връзка с Найджъл.

— Добре — каза Жюстин. — Може би ще успея да го уредя.

— Имаш ли някакво предположение какъв ще е следващият ход на Звездния странник? — попита Гор.

— Нищо конкретно — каза Паула. — Мога да се уповавам само на по-старите съобщения на Пазителите. Ако са прави, той ще се завърне на Далечината. Вече дадох начало на тайна операция по наблюдение на Буунгейт, която да следи именно за такъв опит.

— Ще я подсиля със собствените си хора — каза Гор. — Ако не съберем достатъчно открита политическа подкрепа, за да накараме Дой да признае заплахата, може да се наложи да затворим червеевата дупка сами, за да му попречим да премине.

— Това е рисковано — каза Жюстин.

— По-добре, отколкото да сме мъртви, момичето ми.

— Къде е Мелани сега? — попита Жюстин.

— Отиде до ЕлЕй с ескорт на Сената — каза Паула. — Каза, че трябва да вземе със себе си Дъдли Боуз. Притеснявала се за него.

— Репортерката се е докопала до Боуз? — каза Гор. — Господи!

— Мисля, че трябва да я включим в групата ни — каза Жюстин. — Следовател, ако вече си убедена, че не работи за Звездния странник, тя може да ни е полезна. Очевидно разполага със собствени връзки. Нуждаем се от информация също толкова, колкото се нуждаем и от съюзници, колкото и невероятни да са.

— Непременно ще й го предложа — каза Паула.

— А аз ще се обадя на Кембъл — каза Жюстин.

Стиг се измъкна от леглото си точно преди зазоряване. Електронно защитената му стая на върха на сградата с апартаменти под наем беше почти празна; имаше варосани бели стени, голи карбонови панели по пода и грубоват скрин, върху който имаше голяма порцеланова купа и кана с вода. Покритите с капаци врати се отваряха към съвсем малък, прибран в сградата балкон, от който разполагаше с изглед към покривите на шотландския квартал на Армстронг Сити. Покрити със слоеве мръсотия, слънчево захранващи се глобуси бяха разположени по стените в поредица от ниши на височината на раменете му. Сиянието им бе отслабнало до бледа лунна искра след осем часа мрак. Тъй като винаги държеше вратите на балкона затворени през деня, все нямаше достатъчно светлина, за да се презаредят напълно.

Той прекоси стаята и издърпа плътната завеса в бургундскочервено от арката, която водеше до малката баня. Няколко полисветлинни крушки се включиха, когато пристъпи вътре, и изпълниха стаята със зеленикава светлина. Заради липсата на базова инфраструктура в града тоалетната беше самодостатъчен механизъм. Представляваше реактор с водорасли, разработен от екологична компания на Земята преди век. Каквито и биологични процеси да се извършваха в отделението за компост зад стената, водораслите и бактериите без съмнение се нуждаеха от освежаване. Миризмата, която се носеше, всяка сутрин изпълваше със сълзи очите на Стиг. Той се вгледа в образа си в огледалото. Лицето, което видя, не му хареса. Беше препрофилирано след мисията от Дъбов лес до ЕлЕй и сега имаше малки плоски уши, сплескан нос и кожа, която беше с няколко нюанса по-тъмна от неговата. Гъстата му набола брада вече беше абаносова, а късо подстриганата му коса си оставаше убито кафява. Собствената му майка не го бе разпознала, когато се завърна.

Къщата черпеше вода от големи полуорганични листа за извличане на влага, които висяха от первазите. Водата се нагряваше с помощта на редица слънчеви панели по плоския покрив. Половината от топлия резервоар беше изпразнена от останалите жители на стаята предната нощ, но Стиг винаги се събуждаше рано, затова водата, която плискаше от дюзата на душа, беше приемливо топла.

Застана под струята и започна да се мие. Водата на Земята винаги го бе държала в захлас — заради скоростта, с която падаше, заради натиска на капките върху кожата. Тук, на Далечината, водата беше много по-нежно вещество.

Олвен Макона се провря в малката кабинка. Беше само с няколко сантиметра по-ниска от него, имаше слабо тяло, което правеше едрите й гърди още по-внушителни. По закръглените й бузи грееха ОВ-татуси във формата на червени звезди, които пращаха дири надолу по шията й и придаваха още по-ястребов вид на изпитото й лице. Тя се притисна към него и той усети грубата повърхност на белега върху корема й. Лечебната кожа наскоро бе паднала от изгарянето, което бе получила, след като скелетът й със силово поле бе претоварен от плазмен изстрел. Знаеше и за други белези, които бе придобила през последните няколко седмици. Той също разполагаше с телесни спомени за растящото ниво на насилие в Армстронг Сити. Още движеше трудно лявата си ръка.

— Сутринта — каза Олвен — е единственото време, по което можеш да разчиташ на мъжете.

Ръката й се плъзна към еректиралия му член и насочи върха му между краката си. Той хвана задника й с две ръце, повдигна я от пода на душкабината и я притисна към покритата с плочки стена, докато проникваше в нея. Тя изръмжа от удоволствие; хвана се за врата му и започнаха тласъците.

Останаха вкопчени един в друг известно време, след като свършиха, водата пръскаше по тях, докато пламналите им нерви се завръщаха към нормалното си състояние.

— Мислиш ли, че най-накрая си ме забременил? — измърмори тя, отпускайки крака на пода. — Усещането определено беше хубаво.

— Е, да благодарим на бленуващите небеса за това.

— Ако съм бременна, ще трябва да ме оттеглиш от активна дейност.

— Затова ли ме чукаш?

Тя се ухили.

— Да се сещаш за по-добра причина?

Всъщност не се сещаше, но му беше трудно да го каже. Бяха започнали да спят заедно преди седмици. Постоянната заплаха, танцът на адреналина, всичко това подлудяваше първичните им инстинкти. А и той знаеше, че тя не иска да се оттегли от активна служба.

Олвен се обърна и подложи гръб на струята. Стиг приключи със сапунисването и излезе. Тя се присъедини към него минута по-късно, когато той вече се бе подсушил.

През нощта в папката му за изчакване бе пристигнал дълъг списък със съобщения. Той започна да ги преглежда, изграждайки преразказ на събитията в главата си. Институтът бе нападнал още две селища на клановете в планините Десо. За щастие жертвите бяха малко. Клановете вече следяха действията на войниците на Института отблизо; твърде често ги бяха сварвали неподготвени, а когато започнаха набезите, бяха понесли ужасни загуби. Изненадващите атаки от засада се бяха превърнали в рядкост, макар че борбата срещу нашествията на Института изискваше енергията на много членове на клановете, които точно сега трябваше да помагат в подготовката за отмъщението на планетата. Стиг не разполагаше с толкова хора, колкото му се искаше.

През нощта в града бе имало безредици, но не достатъчно сериозни, за да бъдат определени като метежи. Новините за флотските кораби обаче, бяха повишили нивото на безпокойство. Ограбени бяха магазини, имаше палежи, коли бяха откраднати и използвани като барикади. Изнервени жители бяха обстрелвали полицията и войниците на Института с ракети.

Екипите, които Стиг бе поставил да бдят по време на нощта, бяха прекарали времето си в следене на войниците на Института. На картата във виртуалното му зрение се виждаше ясно какво правят последните — засилваха хватката си върху широк коридор между Площада на първото пристъпване и началото на Първа магистрала извън града.

Екип на полицията, асистиран от Института, бе проникнал в склад при доковете. Стиг го разпозна — един от онези, които бе използвал да скрие екипировката им само преди три дни. Институтът определено подобряваше разузнавателните си операции.

Освен това в китайския квартал бяха направени арести по различни причини. Трима от прибраните работеха за барсумианското имение. Институтът още не смееше да предизвика директно барсумианците, но несъмнено отправяше атаки по периферията. Губернаторът бе одобрил още три договора за сътрудничество между полицейски управления и Института.

— Мамка му.

— Какво има? — попита Олвен.

— Губернаторът им е дал ЗП.

— На Института? По дяволите!

— Да.

Той извади чисти шорти и тениска от малката си чанта, след това облече скелета със силово поле върху тях и го покри с раирана риза и торбести дънки. Най-отгоре сложи дългото кожено яке за мотористи, което бе купил от Санкт Петербург на Земята. Плъзна тънко хармонично острие в горната част на катераческите си ботуши. Сложи йонните пистолети и високоскоростните автоматични карабини в кобурите им, които щеше да скрие под закопчаното яке. Закопча гранати за колана си. Системите и фините им сензори сложи в джобовете на гърдите. На лилава сърфистка лента на врата му висяха стоманени слънчеви очила с усилени визуални функции.

Олвен също приключи с обличането. Носеше широки жълти панталони и зелено непромокаемо яке с емблема на „Норт Сий Пауър Сърфърс“.

Излязоха заедно от апартамента. Улиците на практика бяха безлюдни, на витрините на магазините още бяха спуснати стоманени решетки. Древни роботи за градска служба се движеха тихо по тротоарите, събираха боклуци и отмиваха мръсотията от вчерашния ден. Няколко микробуса за ранна доставка препускаха по празните пътища. Автобуси с работници първа смяна, отпуснали се в седалките си, ръмжаха покрай тях сред облаци дизелови изпарения.

Когато Стиг погледна на изток, слънцето на Далечината се издигаше над хоризонта и розовото му сияние напояваше града. Той спря до една подвижна будка, която тъкмо се установяваше на ъгъла, на триста метра от къщата, в която бяха наели апартамент. Собственикът му се усмихна весело, когато Стиг поръча няколко сандвича с бекон и кафе за закуска. Пийнаха малко прясно изцеден портокалов сок, докато мъжът обръщаше резените бекон в тигана.

Стиг се обади на Кийли Максоубъл, която дежуреше в помещението над „Железарията на Халкин“.

— Има ли нещо близо до нас? — попита той.

— Не, всичко е спокойно, шотландският квартал е съвсем тих. Само че са се заели сериозно да събират хората си на ЗП. И не са само войници. Има някакви техници в сградата, която контролира портала.

— По дяволите, това не е добре. Можеш ли да разузнаеш вътре?

— Това е вторият проблем. Връзките на градската мрежа към центъра на ТСП биват елиминирани. Мисля, че ги прекъсват физически.

— Бленуващи небеса, ще можем ли да пращаме обажданията си?

— Не съм сигурна. Успях да вкарам наблюдателна програма в системите на ТСП. Не може да праща много информация обратно, без да бъде засечена, особено след като намалиха капацитета на връзките, но, доколкото мога да преценя, Институтът слага цензуриращи програми във всички канали на Междинна станция. Всяко изходящо обаждане, което преминава през връзката с унисферата на Федерацията, ще бъде преглеждано, същото важи и за трафика в обратната посока.

— Мамицата му. — Стиг довърши сока от портокал и извади цигара от чист никотин.

— Добра работа, Кийли. Ние ще отидем да разузнаем около ЗП.

— Внимавайте.

Взеха сандвичите и кафето си и той започна да разказва на Олвен за последните постижения на Института, докато вървяха по Мантана авеню, което беше най-близкият път до площада ЗП.

— Това е изключително предизвикателно — каза предпазливо тя. — Особено имайки предвид, че отгоре на всичко останало градът понася действията им.

— Да. — Той запали цигарата. — Вече покриха с войници маршрута от портала до Първа магистрала, а сега и това.

— Звездния странник идва — каза тя с вътрешна увереност, която проблясваше в очите й. Това беше мигът, за който мечтаеше всеки Пазител. Разкриването на врага им. Отмъщението на планетата.

— Да.

Можеха лесно да ги забележат, докато вървяха по „Мантана авеню“, широката пешеходна улица, която свързваше „Площада на първото пристъпване“ с главния правителствен район. В малко нехарактерен изблик на амбиция градските архитекти бяха построили трилентов път като главна транспортна артерия между най-големия търговски пазар и складовата зона в града и управниците, които трябваше да ги контролират. Тогава някакъв богат руски емигрант бе дарил на града хиляда генномодифицирани фиданки — кленови мъхести тополи. Всички дървета били засадени по протежение на „Мантана“ и израснали до петдесет метра, а листата им приличаха на вълнести пурпурни реси. Почти цял век авенюто с дърветата било известно като една от най-величествените гледки на града. Високите плътни дървета скривали пътя от тротоара.

Сега над половината от дърветата се бяха съсухрили и умрели заради местен гъбичест вирус, възродил се на южното полукълбо и минал през града преди няколко десетилетия, съсипвайки красивата стена от клюмнали листа, която разделяла трафика от пешеходците. Барсумианците бяха осигурили резистентни дръвчета за заместители, но дърветата вече никога нямаше да се издигат на еднаква височина. А и много от фиданките бяха изпочупени от вандали. Големи участъци от тротоара бяха останали оголени към пътя.

Стиг се постара да си придаде невинен и замислен вид, когато пореден конвой от шестколесни автомобили лендроувър „Крузър“ преминаха с рев покрай тях по пътя към ЗП. Свиреха раздразнено на всяка кола, дръзнала да пътува по същия път. Сградите отстрани на авенюто бяха високи по три или четири етажа, изисканите им квази-Наполеонови фасади ги правеха най-желаните адреси в Армстронг Сити. Приземните им етажи помещаваха отделни магазини, най-скъпите в града; офисите над тях бяха заети предимно от адвокати и от местните централи на големи федеративни корпорации, единствените, които можеха да си позволят наема.

— Къде са всички? — оплака се Олвен, когато крузърите изчезнаха пред тях. Дори за ранна сутрин пешеходците бяха изключително малко; движението също бе силно намалено. Обикновено щеше да има поток от микробуси, камиони и коли, отиващи и отдалечаващи се от ЗП, докато течеше подготовката за дневната търговия.

— Лошите новини пътуват бързо — каза й Стиг.

На половин километър от входа „Енфийлд“ към ЗП свърнаха от авенюто и си проправиха път през хаоса от малки улички до Пазарната стена.

— Стиг — извика Кийли. — Мъридън казва, че е видял двама мъже, които се мотаят на края на улица „Голстал“; вече за трети път минават оттам.

— По дяволите! — възкликна Стиг. „Голстал“ беше само на сто метра от „Железарията на Халкин“. Той и Олвен бяха на петдесет метра от основата на Пазарната стена. Търговците под арките започваха да отварят. Всички изглеждаха по-кротки от обикновено.

— Кажи му да продължава да ги наблюдава; искам да знам какъв ще е следващият им ход, дали просто не правят обиколки. Кажи на останалите стражи да огледат наоколо.

— Добре.

— И, Кийли, подгответе аварийна евакуация.

— Смяташ ли, че се налага?

— Да, направете го.

— Какво става? — попита Олвен, когато той се намръщи.

— Възможно е да разузнават железарията. — Яд го беше, че не е там, за да направи подобаваща оценка на ситуацията. „Вече трябва да мога да се доверявам на останалите.“

— Беше въпрос на време — каза тя.

— Разбира се.

Стигнаха до основата на Пазарната стена и започнаха да се изкачват по едно от широките каменни стълбища, които водеха до издигнат пазар по арабски тертип. На върха сергиите, покрити с балдахин от соларен плат и износен брезент, споделяха унилия дух, който бе заразил търговците в основата. Опитаха се да се смесят с хората там, но в този час се виждаха само готвачите и собствениците на кафета и ресторанти, които купуваха прясна храна от снабдителите на едро. Те бяха като огромна фамилия и всички се познаваха. Стиг и Олвен се запровираха през хаотично подредените маси и барове, без да обръщат внимание на приветстващите усмивки и предлаганите им сделки, опитваха се да не бият много на очи. Когато стигнаха до масивния каменен парапет, по дължината му се бяха наредили предпазливи, но любопитни хора, които се взираха надолу. Стиг си проби път и погледна натам.

— Хиляди дяволи!

В средата на Армстронг Сити сякаш бе кацнала окупационна армия. Пред портала имаше дъга от паркирани крузъри. Кинетичните им оръжия бяха активни и описваха полукръгове около проблясващото силово поле. Още паркирани крузъри блокираха всички входове, с изключение на „Енфийлд“, където бариери и бетонни павета връщаха назад целия трафик от цивилни. Широкият площад беше празен, нещо невиждано досега. Дори успяваше да чуе от Пазарната стена как трите големи фонтана изпомпват белите си пенести струи във въздуха. Взводове от войници на Института, облечени във флексброни, патрулираха покрай основата на Пазарната стена и нареждаха на търговците по сергиите да затворят и да се приберат вкъщи. Имаше няколко шумни протеста, мигновено последвани от удари, викове и плач. Площадът вече беше под пълния контрол на Института.

— Кийли, искам информация за състоянието на връзката към Междинна станция — каза Стиг.

— Няма връзки. Отрязали са всеки кабел към контролния център на ТСП освен два, а те имат наблюдателни програми, които не мога да заобиколя. Съжалявам, Стиг, вече нямаме директна връзка с Федерацията.

Стиг стисна челюсти, докато се взираше към тъмните бронирани фигури, които крачеха важно по прашния площад.

— Ами Мъридън?

— Двамата наблюдатели са се махнали, но Феликс докладва за потенциален в неговата зона.

— Добре, излизайте веднага, това е заповед. Ще преустроим щабквартирата си в точка на изтегляне три. Ясно?

— Да, сър.

Връзката прекъсна. Стиг почака няколко секунди и нареди на е-конома си да го свърже с „Железарията на Халкин“. Адресът не работеше. Той се усмихна с мрачно задоволство. Кийли и останалите действаха като професионалисти.

— Да тръгваме — каза той на Олвен.

Двамата минаха обратно през сергиите и заслизаха по широките стълби.

— Какво ще правим сега? — попита Олвен.

— Не знам. Но не го казвай на останалите.

— Разбира се.

— По дяволите, трябваше да го предвидя. Всичко прецаках. Ако Адам направи пробива на блокадата сега, ще се озоват сред най-голямата концентрация на огнева мощ, с която Звездния странник разполага на планетата. А ние дори не можем да го предупредим.

— Ще намериш начин.

— Не го казвай, не можеш просто да си пожелаеш всичко да е наред. Звездния странник си е подсигурил всеки маршрут на планетата.

— Йохансон ще забележи, че комуникациите с нас са спрени; ще разбере, че Звездния странник се завръща.

— Има разлика между това да знаеш и да можеш да направиш нещо по въпроса. — Той погледна назад към Пазарната стена — здрава конструкция от камък и бетон. — Може да се наложи ние да атакуваме Звездния странник, когато той премине.

— Но… ами отмъщението на планетата? — каза тя с почти благоговеещ тон.

— Планетата ще бъде отмъстена, ако Звездния странник умре. Трябва да подготвя тежката артилерия. За всеки случай.

Като повечето старши членове на династиите, Кембъл Шелдън поддържаше своя лична резиденция на Земята. Тя се намираше на изкуствен остров, Нитачи, който бе построен сред Сейшелите преди няколкостотин години, когато естественият архипелаг бил заплашен от покачващото се ниво на водите. Парниковият ефект така и не бе постигнал най-лошите предсказания, разпространявани от по-евангелистки настроените еколози. Някои от най-малките острови били покрити с блата от изключително високите приливи, но така и не се осъществила евакуация на населението на защитена земя. След като индустриалните замърсители се преместили на Големите 15 и комисарите по екологията на ОФН придвижили армадата си от регулации, климатът започнал да се обръща към идеалното състояние от деветнадесети век, към което се стремели екологичните кампании. Най-тежката щета, понесена от Сейшелите от екологична гледна точка, била обезцветяването на коралите, убило хиляди рифове. Дори за това бил намерен лек. Засадени били нови полипи, което позволило на величествените корали да се развият отново.

От свръхзвуковия си самолет Жюстин виждаше странния блясък на острова. Останалата част от морето беше чисто черна, нямаше луна, чиято светлина да се отразява във водата, а и звездите бяха малко тази нощ.

Рязко намалиха скоростта и носът се вдигна нагоре, когато самолетът с делта-криле започна дългата си крива към океана на двадесет километра под тях. Жюстин се свърза към сензорите в най-тънката част на носа. Нитачи едва се виждаше на фона на тъмната вода — топло парче земя сред хладното море. Островът беше квадратен, със страни от по пет километра; имаше дълги вълноломи, които се подаваха от стръмни бетонни стени, където бял пясък оформяше дълбоки извити плажове. Около самотната къща, издигната над северната страна, проблясваха няколко светлини. Когато се приближиха, вече можеше да се види сияещото синьо-зелено петно на плувен басейн.

По пистата примигваха червени и зелени светлини. Малкият свръхзвуков самолет кацна почти без да се раздруса.

Двама от сенатските телохранители на Жюстин слязоха от самолета. Чак след като дадоха сигнал, че всичко е чисто, те с Паула пристъпиха навън. Беше топло, дори за среднощ. Жюстин вдиша чистия солен въздух и почувства нови сили след престоя си в пречистения от климатика въздух в кабината на самолета.

Кембъл Шелдън стоеше отстрани на пистата, обграден от собствените си телохранители. Беше облечен в хавлиена роба в бяло и жълто. Прозя се и направи опит да прикрие устата си с ръка.

— Радвам се да те видя — каза той и целуна бързо Жюстин по бузата. — Добре ли си? Прегледах репортажите от Ню Йорк, преди да си легна.

— Добре съм. — Изненада се, че е обут с износени пантофи.

— Радвам се. — Кембъл гледаше любопитно към Паула. — Следовател. Винаги е удоволствие за мен.

— Господин Шелдън.

— Имате ли нещо против, ако се върнем във вилата? — попита Кембъл. — Още не съм се настроил дори на сейшелско време.

— Би било хубаво — каза Жюстин.

По края на пистата за кацане бяха паркирани няколко малки коли, които ги откараха до къщата. От архитектурна гледна точка плажната вила на Кембъл представляваше само извити арки и стъклени мехури. Макар и по-големите външни арки да изглеждаха отворени, те ограждаха завеси, които регулираха налягането; ненатрапчиви климатици охлаждаха вътрешността и премахваха голяма част от влажността. Шелдън ги въведе в голяма дневна стая, пълна с обикновени фотьойли. Жюстин потъна в меките бели кожени възглавници и кимна на телохранителите, за да ги освободи. Телохранителите на Кембъл също се оттеглиха. Около стаята се спусна е-печат.

— Добре — каза Кембъл, потърквайки тъмнорусата си коса. — Разполагаш с цялото ми внимание. По теб стреля най-смъртоносният убиец, а първата ти работа след това е да дойдеш да ме видиш. Защо?

— Дойдох лично, за да стане ясно колко е важно това. Трябва да знаем какво е отношението на Шелдън по определени въпроси, а нямам време за обичайното шикалкавене в Сената. Аз съм просто сенатор заместник.

— Но пък си страшно добър сенатор, бих казал. Преглеждам политическия бюлетин на династията ни.

— Благодаря.

— Питай тогава. Ще отговоря на въпросите, на които мога, а ако не мога, ще ти кажа. Познаваме се достатъчно.

— Много добре. — Жюстин се наведе леко напред. — Предстои гласуване в комитета по надзор на сигурността. Дело е на Валета, чиято цел е Паула да бъде отстранена от Отдела по сигурността на Сената. Искам да знам как ще гласуват Шелдън.

Кембъл я погледна с любопитство. Очевидно не бе очаквал подобна молба. Погледна към Паула и след това отново към Жюстин.

— Дойде тук за това?

— Важна е стратегията, която се крие зад това гласуване — каза Жюстин. — И, Кембъл, отговорът трябва да дойде от самия Найджъл, не искам стандартен отговор от някой от помощниците на Джесика.

Кембъл задържа погледа си върху Паула, очевидно объркан.

— Не разбирам. Сенаторът знае ли за Мерионет?

— Не — каза Паула.

Жюстин се обърна към следователя. Съзнаваше, че току-що бе загубила голяма част от инерцията си.

— Какво е Мерионет? — попита с раздразнение. Е-кономът й отвори файл във виртуално й зрение, според който Мерионет беше независим свят, напуснал Федерацията преди повече от век.

— Стар случай — каза Паула.

— Заради който нашата династия беше и продължава да бъде дълбоко задължена на следователя — каза Кембъл.

— Това е проблемът — каза Паула. — Затова съм тук да подкрепя сенатора. Трябва да знам каква е актуалната ви политика спрямо мен.

Кембъл замълча, очите му изучаваха информацията във виртуалното му зрение.

— Това е свързано с Илюмината, не с опита за убийство, нали? Член на стария ти екип се е оказал нещо като шпионин.

— Да, Тарло. Но е свързано и с опита за покушение, както и с политическата стратегия на династията ти. Въпросът за бъдещето ми е ключът към това.

— Затова избрах да се занимавам с развитието на ТСП, а не с политика — каза Кембъл. — Интригите и предателствата, които вие… — Той потръпна.

— Можеш ли да ни отговориш? — попита Жюстин.

— Искаш да попитам лично Найджъл дали династията се опитва да уволни Паула?

— Да, моля.

— Ясно — каза отривисто той. — Ако искаш това, значи ще го получиш. Изчакай малко.

Той затвори очи и потъна в меките възглавници на фотьойла си. Жюстин се обърна към Паула.

— Мерионет?

— Дълга история отпреди много време. Взех си отпуска от Дирекцията, за да довърша дело на планетата, след като тя стана независима.

— След? — Жюстин не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Да.

— О…

Не за първи път Жюстин се замисли каква скука е животът й в сравнение с този на следователя. „До неотдавна.“

Кембъл отвори очи. Усмихна се като пакостник.

— Е, мога да отпиша всякакви други услуги за седмица напред. Прекъснах Найджъл, докато беше, ъъ, зает.

— Какво каза? — попита Жюстин; прозвуча необичайно нетърпелива. Опитваше се да запази спокойствие, но ръцете й трепереха.

— Династията Шелдън има пълно доверие в следовател Майо и ще бъде удовлетворена, ако тя продължи да изпълнява длъжността си в Отдела по сигурността на Сената без каквито и да било пречки. Сенаторът от Августа ще го покаже ясно на Халгарт. Ще се противопоставим на всяко предложение за отстраняването й.

Жюстин въздъхна продължително, почти изхлипа. Очите й се напълниха със сълзи. Знаеше, че хормоните са виновни, и не й пукаше, че Кембъл я вижда в такова състояние. Облекчението й беше неимоверно. Допреди това я сковаваше твърде голям страх, че Найджъл може да е под контрола на Звездния странник.

— Исусе — каза Кембъл и се втренчи в Жюстин. — Какво става, по дяволите?

Стана от фотьойла си и хвана ръката й. Тя подсмръкна и избърса сълзите си.

— Извинявай. Точно сега не съм на себе си.

— Това не е великолепната Жюстин, която си спомням — каза меко той. — Може би трябва да останеш тук и да си починеш малко, да се възстановиш от случилото се. Не мога да се сетя за по-подходящо място от Нитачи. Има свободно легло. Моето — също.

Тя се усмихна немощно на игривото му предложение.

— Трябва да се срещнем с Найджъл Шелдън — каза Паула. — Можеш ли да уредиш среща с него за мен и сенатора?

Кембъл изглеждаше почти възмутен от липсата на такт от страна на следователя. Жюстин се усмихна още по-широко.

— Опасявам се, че Паула е права, трябва да се видим с Найджъл. Въпрос на изключителна спешност е.

— Много добре — каза той с удивително самообладание. — Ще му се обадя отново и ще… — Той млъкна и очите му се разшириха от изненада заради приоритетната информация, която започна да се стича във виртуалното му зрение.

Жюстин виждаше същото. Свръхсекретен сигнал от флота пращаше подробности относно стотици нови извънземни червееви дупки, които се отваряха в звездните системи на Федерацията.

Бележки

[1] Името на кораба, който е трябвало заедно с „Мейфлауър“ да отведе заселниците в Америка, но заради повреда не е стигнал целта си. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (12)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

10

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (12)