Питър Хамилтън
Освободеният Юда (3)

1

Пронизителните изстрели на йонни пистолети запращяха по говорителите и отекнаха в офиса на отдела по сигурността в ЕлЕй Галактик. Удавиха се бързо сред писъците. Командир Алик Хоугън наблюдаваше екраните ужасен и вцепенен, докато убиецът се оттегляше от мъртвото тяло на Казимир, тичаше през централния площад на терминала Каралво и стреляше с пистолета си. Ужасени пътници се просваха на пода или се криеха зад перилата.

— Отряд Б са на горното ниво на площада — докладва Рене от конзолата си. — Имат пряка видимост към него.

— Свалете го — нареди Хоугън.

Наблюдаваше зърнестия образ на една от камерите, когато йонният заряд на снайпериста на отряда удари убиеца. За кратко припламна корона от пурпурни искри, която очерта бягащата фигура.

— По дяволите! — изсъска Хоугън.

Удариха нови два йонни заряда. По площада пръскаха фонтани от искри, които прогаряха стени и рекламни панели. Хората пищяха, а по дрехите им се гърчеха електрически пипала и пърлеха кожата им. Задействаха се противопожарните аларми и воят им се сля с общата какофония.

— Носи костюм със силово поле — възкликна Рене. — Не могат да проникнат от това разстояние.

Хоугън отвори иконата за обща комуникация във виртуалното си зрение.

— Всички отряди да се насочат към мишената. Преследвайте го, докато не излезе на открито, тогава открийте огън. Претоварете силовото поле.

Докато наблюдаваше как отрядите се залавят с изпълнението на новата тактика, екраните по всички конзоли започнаха да премигват. Във виртуалното му зрение червени предупредителни графики изскочиха върху интерфейса с мрежата на гарата.

— Местните мрежови възли са заразени с каос-софтуер — докладва е-кономът му. — Контролиращият ОИ се опитва да ги изчисти.

— По дяволите! — Юмрукът на Хоугън се стовари глухо върху конзолата. В другия край на стаята сенатор Бърнели се надигаше от мястото си. Изглеждаше покрусена, младото й лице беше изкривено от някаква неизмерима вина. Още образи от камерите изчезнаха от екраните във водовъртеж от смущения. Остана единствено образът на убиеца, заснет от сензор на тавана. Хоугън го гледаше как тича по рампата към перон 12А. Двама флотски офицери го преследваха на разстояние от около сто метра. Размениха си йонни изстрели. Образът се разводни в сива мъгла. От гърлото на Хоугън се изтръгна дрезгав стон. Това не можеше да е истина! Беше абсолютен провал. Още по-лошо, случваше се пред сенатора, която им бе поднесла първата истинска следа към Пазителите, следа, която Хоугън бе последвал с отчаяно нетърпение.

Виртуалната ръка на Хоугън прелетя над иконите и издърпа защитените аудиоканали за връзка между отрядите. Поне специализираните системи на флота не бяха твърде лошо засегнати от каоса.

— На перона е, на перона е!

— С вас сме, качваме се на дванадесет-А по втората рампа.

— Стреляме.

— Чакайте! Не, цивилни!

— Вик, къде си?

— Идва влак.

— Вик? За Бога!

— Мамка му! Скочи долу. Повтарям, преследваният е върху релсите. Върху релсите, които водят на запад.

— След него — нареди Хоугън. — Рене, разполагаме ли с някого отвън?

— Отряд З е наблизо. — Тя изтегляше архитектурни планове на повърхността от портативната система, която не беше поразена от каоса. — Тарло, там ли си, можеш ли да го пресрещнеш?

— Заемаме се. — Краткият коментар на Тарло беше придружен от тропот.

Хоугън смътно усети, че сенаторът и телохранителите й напускат офиса на отдела по сигурността. Е-кономът му бе призовал полупрозрачна триизмерна карта на терминала Каралво във виртуалното му зрение. Релсовият път, водещ от перон 12А на запад, се плъзгаше към широка местност от стотици пресичащи се пътища, основна кръстопътна зона между пътническия терминал и товарния двор, която в края си се извиваше към планината от портали на пет километра на север.

— Няма да успее — прошепна Хоугън. Обърна се към Тълок, офицера за свръзка на отдела по сигурността на ТСП. — Разполагате ли с екипи отвън?

Мъжът кимна.

— Три екипа. В момента се събират. Каосът затруднява нещата, но те разполагат с чисти комуникационни канали. Не се тревожете, ще го обградим в кръстопътната зона. Никъде няма да иде.

Хоугън огледа отново офиса и видя обърканите погледи на хората, които се взираха в безполезните си конзоли. Сега можеха само да чакат, докато ОИ изчисти мрежата на гарата. Долу, на първото ниво, екипите си разменяха координати. Имплантите му обозначаваха местата им върху картата. Оформяха широк груб кръг, който ограждаше западния път от перон 12А. Рене подаваше поток от заповеди, опитвайки се да запълни дупките.

— Слизам долу — обяви Хоугън.

— Сър? — Рене отклони вниманието си от тактическата ситуация и го погледна изненадано.

— Поеми командването тук — каза й той. — Може и да успея да помогна долу.

Зърна съмнение в погледа й, но тя каза само:

— Да, сър.

Хоугън беше наясно колко повсеместна е станала тази несигурност сред офицерите под негово командване. Служителите в офиса в Париж, който бе наследил от Паула Майо, никога не го бяха възприемали като нещо повече от човека на адмирал Колумбия, политически парашутист, който не е истински квалифициран за работата. В началото на тази наблюдателна операция се бе надявал, че ще спечели уважението им. Сега и тази надежда сякаш бе изчезнала с появата на убиеца.

Каосът, който сееше електронно опустошение в ЕлЕй Галактик, вече се усещаше и на физическо ниво. Хоугън трябваше да използва стълбищата в края на блока с офиси на Каралво, за да стигне до площада долу. Системите за сигурност на всички асансьори в сградата се бяха задействали и те бяха спрели в шахтите. Той се втурна по стълбите от офиса. Наоколо жужеше поток от паникьосани хора. Уплашени от убийството и преследването и объркани от срива на локалната мрежа, те не знаеха накъде да бягат. Фактът, че почти всяка аларма бучеше и из въздуха над тях се плъзгаха противоречащи си алени холограмни стрелки, утежняваше още повече ситуацията.

Хоугън ги разбута, без да обръща внимание на ругатните по негов адрес. Слушаше защитените комуникационни канали на отрядите. Положението не изглеждаше добре. Имаше твърде много въпроси, твърде много хора крещяха: „Накъде?“. Всички разчитаха прекомерно на офицерите в офиса, които координираха операцията и ги подреждаха в спретнати формации, докато наблюдаваха ситуацията през главните сензори на гарата. „Трябва да променим тренировъчните процедури“, помисли си Хоугън. Картата му показваше нащърбения кръг, образуван от офицерите му и екипите на ТСП, който бавно се затягаше около предполагаемата позиция на убиеца.

Извади йонния си пистолет, докато тичаше нагоре по рампата към перон 12А. Малкото останали пътници се бяха свили до стените и колоните. Трепнаха, когато той изтича покрай тях и скочи върху релсите. Натрапчиви кехлибарени холограми в края на перона го предупредиха да не продължава по-напред. Той не им обърна внимание и се втурна към края на терминала, където слънчевата светлина струеше през високия сводест таван. Гласът на Рене все още бе спокоен и уравновесен, докато даваше инструкции на хората накъде да завият и в коя посока да поемат. Въпреки това в примката, която се затягаше около убиеца, все още имаше големи пролуки. Хоугън стисна челюст и си замълча, но беше разгневен заради нескопосаното им разгръщане. Чак когато се показа под калифорнийските слънчеви лъчи, разбра причината. Цялата кръстопътна зона, която на виртуалната му карта представляваше подреден гоблен от различни пътища, всъщност беше негостоприемен терен от бетон и стомана, който се простираше на километри във всички посоки. От едната страна се намираха големите складове и подемните кранове на двора за товари, а машините и роботите се движеха непрестанно. Пред него обаче дузини влакове се извиваха през кръстопътната зона: от тежки километрични товарни влакове, дърпани от огромни машини „ОН9“ до трансглобални кръгови влакове; двадесетвагонни междугарови стрелочници, както и изящните бели експреси, които се стрелкаха с плашещо високи скорости. Изпълваха въздуха с металическо пищене и гръмотевично трещене, постоянна какофония, върху която се наслагваше дрънчене, предизвикано сякаш от сблъсъците между малки кораби. Това бе шум, за който никога не си бе давал сметка, докато се возеше в удобните вагони на първа класа на пътническите влакове.

Атаката с каос не се бе отразила на контрола на трафика на гарата. От ТСП, винаги нащрек за саботаж или дори за естествени бедствия, използваха самостоятелно свръхусложнено кодиране, за да поддържат пълна ефективност на комуникациите и контрол над влаковете по всяко време и при всякакви обстоятелства. Бяха удържали дори по време на атаката срещу Изгубените23.

Хоугън почти спря в крачка, когато на петдесет метра от лявата му страна изсвистя бърз товарен влак. Усети как въздушната диря облиза лицето му. Няколко членове на отрядите се виждаха в разгърната формация в далечината пред него. Всички държаха оръжията си в готовност и се опитваха да гледат едновременно във всички посоки.

Хоугън докосна виртуалната икона, която го свърза директно с Тълок.

— За Бога, спрете трафика тук! Ще ни смелят на каша върху терена.

— Съжалявам, Алик, вече опитах. От транспортния контрол няма да го направят без правителствено пълномощно.

— Мамка му! — В този миг Хоугън видя, че един от хората му изведнъж се втурна настрани. По линията, върху която стоеше допреди миг, се затътри стометрова змия от резервоари, теглени от машина „ОН4“. — Рене, накарай адмирал Колумбия да подпали задниците на ТСП. Искам проклетите влакове да бъдат спрени. Веднага!

— Работя по въпроса, сър. Каосът почти е изхвърлен от системата. Би трябвало да разполагаме с пълно покритие до няколко минути.

— За Бога! — Изплю се задъхано. „Точно колко гадости могат да се изсипят на главата на човек за един ден?“ Отстъпи забързано от релсовия път и се затича към неравната линия на отрядите пред него. — Добре, да се организираме малко по-добре. Кой последен видя целта със собствените си очи?

— Преди няколко минути, беше на двеста метра пред мен, движеше се на северозапад.

Виртуалното зрение на Хоугън разпозна обадилия се като Джон Кинг и той маркира позицията му на картата.

— Видях го, сър. От другата страна на платформения влак е — каза Гуинет Ръсел. Намираше се на почти половин километър от Джон.

— Кога? — попита настоятелно Хоугън.

— Скочи зад него може би преди минута, сър.

— Потвърждавам — каза Тарло. — Отрядът ми се движи на север от Гуинет. Платформеният току-що ни застигна. Той е от другата му страна.

Хоугън сканира посоката, в която се бе разгърнал отрядът на Тарло според индикаторите на картата. Бързодвижещ се влак с цилиндрични контейнери свистеше по релсите между него и отряда. Стори му се, че вижда през пролуките между контейнерите друг влак, който се движи отвъд него. Може и да беше платформеният. Виждаше само неясни движещи се петна.

Последва кратко затишие и той чу пронизителното жужене от канавката от дясната му страна, звук от високоволтови кабели. Погледна надолу към нея намръщен. Беше предположил, че е някакъв ензимноподсилен отточен канал в случай на бури, около три метра широк и един дълбок. Сивата повърхност се диплеше леко и цялата канавка се движеше по повърхността, свързвайки се с друга, успоредна на нея, на около двадесет метра.

„Маглев^[1] релсов път!“

Хоугън се хвърли върху твърдите гранитни стърготини и покри главата си с ръце. Униформеното му сако се развя като платно, попаднало в торнадо. За миг си помисли, че въздушното налягане ще е достатъчно силно, за да го повдигне от повърхността. Извика нечленоразделно насред разтърсващия костите вой, докато в него бушуваше животински страх. В следващия миг експресът отмина, а задната му светлина премигваше в далечината.

Отне му минута, преди отново да може да стъпи на краката си. Бавно и с мъка се изправи и нервно огледа безобидната на вид канавка за следи от друг експрес.

— Не е тук — каза Тарло. — Сър, изпуснахме го.

Картата на Хоугън му показа голямо струпване на членове на отрядите по продължение на един от релсовите отсеци. В средата се намираше Тарло.

— Не е възможно — настоя Гуинет. — За Бога, видях го зад влака.

— Ами, не е тръгнал насам.

— Накъде тогава, дявол да го вземе?

— Някой вижда ли го? — попита Хоугън.

Отвърна му хор от „Не е тук“ и „Не, сър“.

Докато се отдалечаваше нестабилно от маглев-пътя, виртуалното му зрение му показа мрежата на гарата, която бавно се възстановяваше. Рене бе изровила контролно разписание на влаковете, които минаваха през кръстопътната зона, и го използваше, за да предупреждава всички за приближаващи се опасности.

— Задръж всички на позициите им — каза й той. — Искам периметър около тази разпределителна зона. Не може да е стигнал до края й. Ще я държим затворена, докато не разполагаме отново с пълно електронно покритие.

— Да, сър — отговори тя. — О, току-що получихме допълнителна помощ.

Няколко черни хеликоптера се спуснаха ниско над зоната. Върху коремите им с бяла боя беше изписано „ЛАПУ“^[2]. Хоугън ги изгледа ядно. „Страхотно, точно като фиаското на пристанището. Ченгетата ще се скъсат от смях за наша сметка.“

С изчистването на каоса в решетката на виртуалното му зрение започнаха да се включват ясни сензорни образи. Чу спирачките на влаковете. Пищенето, от което сякаш зъбите му се разклатиха, преряза като нож разпределителната зона. Към него се присъедини още едно и още едно, докато всички влакове не забавиха ход и спряха.

Най-накрая зоната затихна и влаковете замръзнаха.

— Добре, хора — обяви мрачно Хоугън, — нека да претърсим района сектор по сектор.

 

 

Два часа по-късно Алик трябваше да признае поражението си. Бяха претърсили всеки инч от разпределителната зона — както визуално, така и със сензори. Не намериха нито следа от убиеца. Периметърът на неговите отряди остана непрекъснат. И все пак преследваният някак се бе изплъзнал.

От импровизирания си полеви команден пост на перон на 12А Хоугън наблюдаваше уморените унили отряди, които се прибираха от всички краища на зоната. Това беше страховит удар по духа на всички. Виждаше го в израженията им, разчиташе го в нежеланието им да срещнат погледа му, когато се разминаваха.

Тарло спря пред него. Изглеждаше повече ядосан, отколкото разочарован.

— Не разбирам. Бяхме точно зад него. Останалите го бяха обградили отвсякъде. Няма начин да е минал покрай нас, с каквито и джаджи да са свързани невроните му.

— Някой му е помогнал — каза Хоугън на лейтенанта си. — Помогнал му е много. Дори само каосът е доказателство за това.

— Да, предполагам. Към Париж ли сте? Мислим да атакуваме баровете, още са отворени. Поне добрите.

Всеки друг път Хоугън щеше да оцени предложението.

— Благодаря ти, но не искам. Трябва да уведомя адмирала за случилото се.

Тарло потръпна съболезнователно.

— Ох. Ами… за това ви плащат големите пари.

— Не са достатъчно за това — промърмори Хоугън, докато високият калифорниец слизаше от перона при колегите си от отряда. Пое си дъх и каза на е-конома си да се обади в офиса на Колумбия.

 

 

Сенатор Жюстин Бърнели остана с трупа, докато служителят от градската морга насочваше роботизираната носилка към един от многобройните служебни изходи на Каралво. Забавиха се доста, докато ЕлЕй Галактик се възстановяваше от каос-атаката; време, което тя прекара взряна в тялото Казимир, лежащо върху белия мрамор на площада. Чаршафът, който унилите служители на ТСП донесоха, не бе достатъчно голям, за да покрие локвата кръв, която се разширяваше около него.

Сега любимият й бе сложен в черен чувал и малък взвод роботи чистачи чистеха кръвта от мраморната повърхност, премахвайки всякакви следи от петна със силни химикали. До една седмица никой вече нямаше да знае какво се бе случило там.

Роботизираната носилка се плъзна през задната врата на линейката на моргата.

— Ще пътувам с него — каза Жюстин.

Никой не се опита да спори с нея, дори Паула Майо. Жюстин се качи в колата и седна на претъпканата пейка до носилката, а вратите зад нея се затвориха. Майо и двамата телохранители от Отдела по сигурността на Сената, които бе инструктирала да придружат Жюстин, се качиха в чакащата зад линейката кола. Сама под мътната светлина на единичната полисветлинна ивица на тавана, Жюстин си помисли, че ще заплаче отново.

„Няма. Казимир не би искал това, не и с неговите идеи от стария свят.“

Самотна сълза се стече по бузата й, докато тя бавно разкопчаваше чувала, открадвайки един последен поглед преди неизбежната съдебна аутопсия. Младото му тяло щеше да бъде прегледано и щателно анализирано. Патолозите щяха да го отворят, за да извършат дълбокото сканиране. След това вече нямаше да бъде Казимир.

Тя се вгледа в него, все така изненадана от безучастното изражение на лицето му.

— О, любов моя, ще продължа каузата ти — обеща му тя. — Ще водя твоята война и ние ще спечелим. Ще го победим. Ще унищожим Звездния странник.

Мъртвото лице на Казимир се взираше сляпо нагоре. Тя погледна към обезобразения му гръден кош, към разкъсаната обгоряла плът, към дупката, която йонният снаряд бе направил в якето и ризата му. Бавно провря ръка в джобовете му, търсеше каквото и да е. Той беше изпратен в обсерваторията в Перу, за да вземе нещо, и тя знаеше, че не може да се довери на флота. Не беше сигурна дори за Майо. А следователката определено не й се доверяваше.

В джобовете му нямаше нищо. Тя затърси надолу по тялото му, потупваше дрехите му, опитвайки се да не обръща внимание на кръвта, която лепнеше по пръстите и дланите й. Отне й известно време, но накрая откри кристалната памет в колана му. Усмихна се леко — по време на тайната си мисия Казимир бе използвал таен джоб на колана си като турист, който се страхува да не го оберат. В този миг тя изпита омраза към Пазителите, задето го бяха използвали. Каузата им може и да беше основателна, но това не означаваше, че имат право да се възползват от деца.

Жюстин бършеше ръцете си със салфетки, когато колата започна да забавя ход. Тя набута салфетките в чантата си заедно с кристалната памет и припряно закопча чувала. Вратите се отвориха. Жюстин пристъпи навън, разтревожена, че може би изглежда толкова виновна, колкото се чувстваше.

Намираха се в малък склад. Бяха паркирали на платформа до чакащ влак, който имаше само два вагона. Наложи се да се обади на Кембъл Шелдън, за да уреди частен влак толкова бързо. За щастие той й помогна. Макар и да бяха приятели, тя знаеше, че по-късно ще й се наложи да плати определена цена. Винаги беше така — подкрепа за провеждането на политическа линия, някаква услуга в замяна. Беше само игра. Не й пукаше.

Паула стоеше до нея, докато носилката се прибираше в товарното отделение във втория вагон.

— Съзнавате ли, че адмирал Колумбия няма да одобри това, сенаторе?

— Знам — каза Жюстин. Не й пукаше и за това. — Искам да съм сигурна в аутопсията. Отделът по сигурността на Сената може да следи процедурата, но настоявам тя да бъде извършена в семейната клиника в Ню Йорк. Това е единственото място, за което съм сигурна, че няма да възникнат недоразумения или проблеми.

— Разбирам.

Влакът пътува двадесет минути, за да прекоси разстоянието между Сиатъл и гара Нюарк, която обслужваше Ню Йорк. Необозначена линейка от клиниката чакаше за тялото заедно с две лимузини. Този път нямаше как да избегне пътуването заедно с Паула, докато малкият конвой се отправи към специалната клиника до града.

— Имаш ли ми доверие? — попита Паула.

Жюстин се престори, че гледа през затъмнения прозорец към кварталите навън. Въпреки разтърсващия шок от убийството и последвалия го емоционален хаос все още можеше да разсъждава достатъчно рационално, за да оцени скритите питания зад този въпрос. А освен това знаеше много добре, че Паула никога не отпуска гарда си.

— Мисля, че вече споделяме няколко общи цели. И двете искаме убиецът да бъде заловен. И двете вярваме, че Звездния странник съществува. И двете несъмнено сме наясно, че флотът е компрометиран.

— Това е достатъчно като начало — каза Паула. — Още имаш кръв под ноктите си. Предполагам, че се е озовала там, докато си претърсвала тялото.

Жюстин знаеше, че бузите й са се зачервили. Дотук с изтънчените маневри. Изгледа Майо дълго и пресметливо и се пресегна към чантата си за нова салфетка.

— Откри ли нещо? — попита Паула.

— Още ли мислиш, че Звездния странник се е добрал до мен, когато бях на Далечината.

— Нищо, свързано с този случай, не може да бъде сигурно. Звездния странник е разполагал с много време, за да изгради връзките си във Федерацията, невидим и необезпокояван от никого. Въпреки това смятам, че възможността това да е истина е много малка.

— Значи съм в пробен период. — Жюстин изтри с крайчето на салфетката петънце кръв от левия си показалец.

— Проницателно определение.

— Сигурно си изключително самотна на върха на Олимп, откъдето съдиш всички останали.

— Не осъзнавах колко тежко ти се отразява смъртта на Макфостър. Обикновено не очаквам от един Бърнели да си покаже зъбите, докато сключва сделка.

— Сделка ли договаряме в момента?

— Знаеш, че е така.

— С Казимир бяхме любовници.

Каза го простичко, сякаш беше просто доклад за борсата, опитваше се да запази дистанция. В нея вцепенението отстъпваше на болката. Знаеше, че след като тялото бъде доставено на сигурно място в клиниката, тя трябва да се прибере в имението „Тюлип“, където можеше да скърби истински, далеч от чужди погледи.

— И сама се досетих за това. На Далечината ли се срещнахте?

— Да. Тогава той беше само на седемнадесет. Никога не съм предполагала, че мога да обичам някого така. Само че когато става дума за истинска любов, нямаш право на избор, нали?

— Не. — Паула се извърна встрани.

— Била ли си влюбена така? Любов, която те побърква напълно?

— Не и в последните няколко живота.

— Можех да преодолея телесната му смърт. Както стана с брат ми. Щях да се справя дори ако бе загубил няколко дни спомени. Само че това, това е смърт. Казимир си отиде завинаги и аз съм виновна, аз го предадох. Не съм подготвена за това, не и на психологическо ниво. Днес истинската смърт вече не се случва. Грешки от такъв мащаб не могат да бъдат погребани.

— Атаката на Първите предизвика смъртта на няколко десетки милиона човешки смърти на Изгубените23. Хора, които никога няма да бъдат съживени. Твоята мъка не е неповторима. Вече не.

— Аз съм просто богата кучка, която е загубила играчката си. Така ли?

— Не. Страданието ти е съвсем истинско и аз ти съчувствам искрено. Въпреки това вярвам, че ще го преодолееш. Разполагаш с волята и яснотата на съзнанието, които се полагат само на хора с твоята възраст и опит.

Жюстин изсумтя.

— Имаш предвид емоционални белези.

— „Сила“ би било по-точно определение. Ако не друго, днешните събития показаха, че дълбоко в себе си си истински човек. Можеш да си доволна от това.

Жюстин доизчисти ноктите си със салфетката. Вече не личеше, че го е докосвала. Тъжна мисъл.

— Наистина ли вярваш в това?

— Да. Предполагам, че истинската ти цел да отведеш тялото в семейната ви клиника е, за да го клонираш?

— Не. Няма да му причиня това. Копирането на тялото му по никакъв начин няма да изкупи вината ми. Човек е повече от едното тяло. Ще даря на Казимир единствения подарък, на който още съм способна. Не мога да се задоволя с по-малко.

— Разбирам. Тогава ви пожелавам този избор да ви донесе удовлетворение, сенаторе.

— Благодаря.

— Но все пак бих искала да знам, ако си открила нещо.

— Кристал памет.

— Мога ли да го видя?

— Да, предполагам. Ще имам нужда от опита ти, за да разкрия Звездния странник. Само че сътрудничеството ми ще има своите ограничения. Няма да дам на флота нищо, което ще им помогне да спрат Пазителите. Не ме интересува колко отдадена си на задачата да заловиш Йохансон.

— Разбирам.

 

 

Адам лично бе възложил на Кийран Максоубъл помощната роля по време на мисията на Казимир. Кийран напредваше добре, откакто бе пристигнал на Земята преди няколко години. Усвояваше тънкостите на професията с лекота, запазваше хладнокръвие под напрежение — качества, които го правеха изключително подходящ за типа операции, които Пазителите извършваха тези дни. Задачата щеше да му се стори като разходка из парка.

Когато кръговият влак на Казимир спря на гарата, Кийран беше на позицията си на площада „Каралво“, скрит сред постоянния поток от пътници. Беше неразличим в тълпата, като всеки добър полеви агент, готов за непредвидени обстоятелства.

От другата страна на гаровия комплекс Пазителите наблюдаваха напредъка му от офисите на „Лемюл Макс Транзит“. А Адам се бе облегнал на черната стена и, от своя страна, наблюдаваше тях. Не се месеше в процедурите им — все пак самият той ги бе учил на тях, но искаше присъствието му да им вдъхне достатъчно увереност. Стабилната фигура на бащата. Струваше му големи усилия да не се мръщи неодобрително всеки път, когато тази мисъл минаваше през главата му. Настоящата операция обаче беше жизненоважна. Трябваше да е тук и да я наглежда. Брадли Йохансон отчаяно искаше информацията от Марс. Извънземната атака на ръба на космоса от етап две беше изпратила по дяволите внимателно изчисления им план.

Мариса Макфостър провеждаше електронните сканирания на мрежата Каралво и претърсваше за следи от наблюдателна активност около Казимир.

— Чисто е — обяви тя. С Кийран я свързваше защитена връзка. — Продължавай.

Карта на един от конзолните екрани показа иконата на Кийран, която се движеше бавно по площада към главния изход. Трябваше да е на тридесет метра зад Казимир и да наблюдава тълпата от пътници за евентуални опашки.

— Той спря — каза внезапно Кийран.

— Как така спря? — попита Мариса.

Адам веднага се изправи. „Не, не отново.“

— Той вика на някого — каза объркано Кийран. — Какво става, в името на бленуващите небеса…

— Искам визуален образ — каза му Мариса.

Адам се приближи припряно и застана зад стола й, навеждайки се, за да погледне в конзолния й портал. Връзката с ретиналните импланти на Кийран показваше нестабилна картина, оскъдна гледка през тълпата от хора. Множество тъмни разфокусирани глави се поклащаха право пред него. От другата страна тичаше нечия фигура. Образът пламна в бяло при освобождаването на йонен заряд.

— Мамка му! — извика Кийран. Разклати яростно глава и размазани ивици мрак прорязаха яркото сияние. За миг се появи размит черно-бял образ на прелитащ назад човек, чиито крака и ръце се размятаха. Кийран увеличи образа върху мъжа с пистолета, който се обръщаше, за да побегне.

— Брус! — извика Мариса.

— Кой, по дяволите, е Брус? — попита Адам.

— Брус Макфостър. Приятелят на Казимир.

— Мамка му! Имаш предвид онзи, който е бил убит?

— Да.

Адам удари юмрук в челото си.

— Само дето не е умрял. Звездния странник е правил това със затворниците си и преди. По дяволите!

Екранът, който показваше образа от имплантите на Кийран, проблесна в бяло.

— Той стреля отново — каза Кийран.

Порталът вече показваше единствено чифт обувки, чийто собственик лежеше на белия мраморен под. Кийран вдигна глава и обувките потънаха в дъното на портала; Брус Макфостър тичаше с все сила през площада, а хората от двете му страни търсеха прикритие, защото той продължаваше да стреля. Двама мъже и една жена го преследваха. Размахваха пистолети и му крещяха да спре. Бяха облечени в цивилни дрехи.

— Тези не са от отдела по сигурност на ТСП — каза мрачно Адам.

Изстрел отнякъде над и зад Кийран уцели Брус Макфостър. Силовото му поле пламна за миг, но той дори не забави ход.

— Господи, колко хора знаят за операцията на Казимир?

Върху конзолата на Мариса започнаха да проблясват червени икони.

— Някой атакува локалната мрежа с каос — каза тя. — Ударът е тежък; софтуерът е изключително сложен. ОИ едва успява да удържи заразата.

— Това трябва да е Брус или тези, които го контролират — каза Адам. — Ще му помогнат да се измъкне. Сигурно знаят, че флотът наблюдава Казимир.

„Което е повече, отколкото знаехме ние“, помисли си отчаяно.

Връзката с имплантите на Кийран се разпадаше, остана само защитеният му аудиоканал.

— Какво да правим? — попита Мариса.

— Кийран, можеш ли да стигнеш до Казимир? — попита Адам. — Можеш ли да вземеш кристалната памет?

— Не… о, какво… има някой… въоръжени… стоят до… няма начин, не мога да стигна… още хора… задействаха се аларми…

— Добре, не се разкривай и виж какво ще стане. Виж къде ще го отведат.

— Заемам се… добре.

— Можеш ли да видиш къде е Брус?

— … все още стреля… преследват го… перон 12А… гонитба… повтарям, перон 12А…

На Адам дори не му се налагаше да се допита до конзолна карта. След двадесет и пет години работа в ЕлЕй Галактик познаваше плана на огромната гара по-добре от Найджъл Шелдън. Седна на конзолата до Мариса и отвори специалните наземни линии, които внимателно бе положил през последните няколко години. Бе използвал роботи, които бяха развили оптичните кабели през каналите и тръбите. Невидимата мрежа се бе разпростряла под мащабния релеф на гарата. Всеки беше свързан с миниатюрен, скрит чрез стелт технология сензор. Бяха монтирани върху стени високо над повърхността, осветителни стълбове, мостове, навсякъде, откъдето можеха да предоставят добра видимост.

Два от тях покриваха огромната разпределителна зона на запад от Каралво. Образите се появиха тъкмо навреме, за да успее Адам да види Брус, който се появи изпод извития бетонен покрив на перона. Агентът на Звездния странник се обърна и започна да прескача релсите. Адам си пое рязко дъх, когато един от влаковете се понесе към забързаната фигура. Брус обаче се измъкна тъкмо навреме. Затича се покрай втори влак, който пътуваше по-бавно и в обратната посока. Това напълно обърка преследвачите му от флота.

Виждаха се служители от отдела по сигурността на ТСП, тичаха опасно близо до влаковете и се опитваха да погледнат през свистящите колела. Адам внезапно осъзна, че никой от тях няма връзка с пътническия контрол. Брус прескочи маглеви релси и отново промени посоката си. Преследвачите му забавяха ход. Вече се пазеха от влаковете, които се стрелкаха през кръстопътната зона и преминаваха на различни релси без предупреждение. Въпреки предпазливостта си бяха разгърнати в прост кръг, който бавно се свиваше. Адам знаеше, че трябва да имат достъп до някакви комуникации.

Нареди на един от сензорите да фокусира върху един от членовете на флотския персонал. Без съмнение жената беше източник на слаби електромагнитни емисии, които нямаха нищо общо със стандартния градски спектър на възлите на киберсферата.

— По дяволите! — прошепна Адам на себе си. Нищо чудно, че наблюдаващите програми на екипа му, инфилтрирани с такова внимание в мрежовите възли на ЕлЕй Галактик, не бяха засекли нищо около Казимир. Това означаваше, че от флотското разузнаване подозираха за контранаблюдателните им възможности. Или това, или Алик Хоугън беше изключителен параноик.

Един от хората от флота се приближаваше до Брус по тесен коридор, оформен от два движещи се влака. Бяха само на няколкостотин метра един от друг. Брус сякаш нехаеше за преследвача си.

— … Паула Майо… — каза Кийран.

— Повтори, моля — каза бързо Адам.

— Виждам… Майо… площада… контрол… говори… сенатора.

„Паула Майо! Все пак не се е отказала от случая. По дяволите!“

Беше малко разсейване, но достатъчно, за да загуби Брус от поглед сред релсовите пътища и ускоряващите влакове.

— Къде изчезна, по дяволите?

Изглежда и преследвачите нямаха никаква представа. Цяла редица от тях вървяха по продължение на релсите, до които Брус се бе намирал преди миг. Крещяха си един на друг и размахваха ръце. Около тях влаковете спираха.

Трябваше три пъти да прегледа записите от сензора, преди да се увери във видяното. Наблюдава увеличения образ на Брус на забавен ход: сбор от размити сиви пиксели, които подскочиха лудо към товарния влак, докато той се плъзгаше напред. Тъмен квадрат отстрани на товарния контейнер погълна размазаната фигура. Мигове по-късно квадратът изчезна, а на негово място се появи обикновен метален лист.

— Копеле — изсумтя Адам. — Имаме си работа с истинска банда бой скаути.

— Сър? — попита Мариса.

— Дошли са много добре подготвени.

 

 

Четирите века опит и обективно наблюдение на света не му помогнаха с абсолютно нищо, когато „Пътеводителя“ започна ужасяващото си спускане. Ози закрещя също толкова силно като Орион, писъците им се чуваха дори сред тътена на водната маса. Около разнебитения сал се вихреха могъщи пръски и закриваха цялото небе със сиво покривало. Ози се бе вкопчил в мачтата, сякаш само това можеше да го спаси от сигурната смърт, докато падаше ли, падаше в безкрая. Пяната накваси дрехите му за секунди и ужили голата му кожа.

Той си пое дъх и извика отново. Когато въздухът му свърши, вдиша, но погълна разпенена вода. Закашля се и започна да плюе, автоматична реакция, която надделя над инстинкта му да продължи да вика. Веднага щом гърлото му се прочисти и дробовете му бяха отново пълни, понечи да отвори уста и да произведе вик, който без съмнение щеше да му докара експлозия от болка. В най-затънтените кътчета на мозъка му започна да се оформя една объркана мисъл.

Когато паднаха от ръба на водопада, бе забелязал невъзможната височина на каскадата, а освен това не се виждаше никакво дъно. Никакви назъбени скали под тях, върху които да се разплескат на парчета. Нямаше внезапен край. Всъщност нямаше нищо.

„Всичко това е изкуствено, тъпак такъв!“

Ози си пое отново дъх, издиша през разширените си ноздри и се насили да вдиша дълбоко. Тялото му настояваше, че пада и че продължава да пада от няколко секунди. Животинският му инстинкт знаеше, че са запратени на невероятно разстояние и скоростта им вече отдавна е задминала смъртоносната. Дихателното упражнение му помогна да успокои бясното си сърце.

„Мисли! Не падаш, намираш се в условия на нулева гравитация. Свободно падане! В безопасност сте… поне за момента.“

Ревът на водопада отвъд шибащата пяна все още беше умопомрачителен. Ози чуваше виковете на Орион, които се бяха превърнали в задавени хленчове. Избърса капчиците от очите си и се огледа. Момчето още се държеше с всичка сила за палубата на сала на няколко метра от него. Чистият ужас, изписан на лицето му, беше страховита гледка; никой не заслужаваше да страда така.

— Всичко е наред — изрева Ози. — Не падаме, само така изглежда. Падаме свободно, като астронавти.

Това трябваше да поуспокои момчето.

Но в ужаса на Орион се промъкна объркване.

— Какво е астронавти?

„О, за Бога!“

— Не сме в опасност. Ясно? Не е толкова зле, колкото изглежда.

Момчето кимна, но не изглеждаше убедено. Все още бе вкопчено в сала, в очакване на смъртоносния удар.

Ози се огледа внимателно, като постоянно бършеше пръските от лицето си. Едва различаваше слънцето — ярко петно, което образуваше вихър от дъждовни дъги сред капките. Нека това да бъде горе. Едната половина от наситената с материя вселена, която ги обкръжаваше, беше отчетливо по-тъмна от останалата. Това трябваше да е водопадът. Което беше просто сбъркано, защото ако наистина се намираха в условия на нулева гравитация, водата нямаше да пада наникъде. И все пак той я бе видял. Несъзнателен порив го накара да стисне мачтата още по-здраво.

„Добре, какво може да накара вода да тече при нулева гравитация? Откъде, по дяволите, да знам. Каква може да е геометрията на този изчанчен малък свят? Не може да е планета…“

Спомни си водните петна, които се носеха през мъгливото безкрайно небе на газовия ореол. Този колосален минисвят трябва да беше едно от тях. Както винаги на това място, мащабите го объркаха съвсем.

„Значи плосък океан от едната страна. А водата пада от ръба. Ако постоянно се излива, трябва да бъде възстановявана. Или просто обикаля циклично. Долната страна събира разлетите количества и ги изпраща отново на океанската страна. Чиста лудост! Само дето, ако можеш да създаваш гравитация и да я прилагаш както си искаш, няма да е чак толкова шантаво.“

Имайки предвид тази контролируема гравитация като основно предположение, Ози се опита да си представи геометрията на минисвета. Ако наистина беше като останалите водни петънца, значи бе изцяло покрит от вода. Гравитационните проектори просто издърпваха течността в неочаквани посоки. Не му харесваха формите, които му идваха наум. Нито една от тях нямаше долна страна, по която салът можеше да плава необезпокоявано.

Когато отново се огледа, си помисли, че се носят все по-близо до водопада. Пръските около тях вече не бяха толкова плътни и все пак не ставаше по-светло. Сигурно навлизаха в сянката от долната страна.

„Тук има гравитация, под прав ъгъл с океана на върха. Може би дори на по-малко от деветдесет градуса, защото водата трябва да бъде издърпвана около ръба и под света. А това не е на добре. Не можем да си позволим течението да ни завлече.“

Засега бяха в безопасност, докато гравитацията от долната страна все още беше слаба. Океанското течение ги бе изстреляло хоризонтално отвъд ръба на минисвета и заради това бяха на разстояние от водата, но в крайна сметка изкуствената гравитация щеше да ги извлече обратно в течението.

Трябваше да се измъкнат, докато гравитацията все още беше слаба. Можеше да се сети само за една двигателна сила, която им бе останала.

Провери дали въжето около кръста му е завързано здраво за основата на мачтата и се пусна. Орион изписка шокирано, оцъклените му очи следваха всяко негово движение. Ози отдавна не се бе движил при нулева гравитация. Дори тогава не се справяше особено добре с маневрирането. Оттласна се леко от мачтата, припомняйки си основното правило, че никога не трябва да се движиш бързо. През пръските около него се плъзгаха предмети — предимно кръглите плодове, които бяха донесли със себе си и които се бяха изплъзнали от плетените кошници. Малката му торбичка с принадлежности за бръснене се запремята покрай него и той изпсува, раздразнен от дребната загуба. За щастие портативната система все още беше закачена за раницата му, която бе вързал здраво за палубата. Извади лъщящото устройство и се придърпа по дължината на „Пътеводителя“, докато не стигна до Точий.

Дървената палуба, за която голямото извънземно се бе вкопчило с гънките си, беше извита нагоре. Хватката му беше много мощна. Някои от грубо оформените клони вече започваха да се пропукват. Ози се хвана за един от тях и вдигна портативната система пред издаденото око на Точий.

— Трябва да се махнем оттук — каза Ози. Системата преведе гласа му в танцуващи експлозии виолетови звезди върху екрана.

— Падаме към смъртта си — отговори Точий през системата. — Съжалявам за това. Желая още живот.

— Нямам време да ти обясня — каза му Ози. Усещаше, че грохотът на водопада отслабва и каскадата бавно се успокоява. — Довери ми се, моля те. Трябва да ни изведеш с летене извън това.

— Приятелю Ози. Аз не мога да летя. Съжалявам.

— Можеш. Плувай, Точий, плувай във въздуха. Това трябва да ни издърпа на свобода. Не бива да се докосваме отново до водата.

— Не разбирам.

— Няма време. Довери ми се. Аз ще те държа. Ти плувай. Надалеч от водопада. С колкото сила имаш.

Ози се покатери несръчно върху тялото на Точий. Естественото наметало от цветни, подобни на пера листа на извънземното беше напоено с вода и лепнеше за козинестата му кожа. Ози ги чувстваше под ръцете си и не смееше да дърпа твърде силно, за да не откъсне някое. Най-накрая се озова зад задницата на Точий и изпъна ръце, за да се хване за двигателните ивици плът на извънземното. Почувства как гуместата тъкан се плъзга под пръстите му. Пъпките се надуха под ръцете му и оформиха дръжки, които нямаше как да изпусне.

Точий се напрегна за един дълъг миг и пусна „Пътеводителя“. Разгърна всичките си ивици плът в широки перки, които започнаха да се извиват. Ози усети как въжето се изпъва около кръста му. Тогава Точий замаха с перките си с по-широки и уверени движения и напрежението във въжето се усили. Ако си бе дал сметка колко точно тежи салът, Ози можеше да измисли малко по-различен метод, чрез който Точий да ги издърпа на свобода. Сега той беше слабото звено във веригата. Когато енергичните движения на Точий ги завлякоха надалеч от пренебрежително малкото гравитационно поле на долната страна, целият сал буквално се люлееше на кръста на Ози. Той заскърца със зъби, когато напрежението върху ръцете му се усили. След като бе видяло какъв ефект имат действията му, желанието на извънземното бе нараснало. От перките му се носеше напоен с влага полъх. Голямото същество започна да ги изменя още повече, плътта му изтъня толкова, че те заприличаха на криле. Ози усещаше, че ръцете му ще се измъкнат от раменете всеки миг.

Така и не разбра колко време им отне, но в крайна сметка пръските изтъняха до ситна мъгла. И тя се изчисти. Оставиха мъглявото покривало на водопада зад себе си и се показаха право под слънчевите лъчи. Около тях се появи яркосиньо небе и топлината погали кожата му. Шумът от водопада се бе превърнал във фоново ръмжене. Вече не беше заплаха за тях.

Точий спря да маха и оформи извитата си плът в обичайните ивици отстрани на тялото си. Ози почувства как по него премина бавен трус. Когато погледна между краката си, видя, че се носят към сала. Обърканото обнадеждено лице на Орион гледаше нагоре към тях. Въжето вече беше отпуснато и се гънеше на пръстени, които се извиваха като змии. Едва не се нанизаха на върха на мачтата и потънаха обратно върху палубата. Точий изпъна тънко пипало и го уви около един от клоните.

Ивицата от двигателна плът, омотана около ръцете на Ози, се прибра и той се хвана трескаво за мачтата. Сърцето бумтеше в гърдите му.

— Какво става? — запита ги настоятелно Орион. Момчето все още не бе пуснало участъка от палубата, към който беше завързано. — Защо не сме мъртви?

Ози отвори уста и се оригна шумно. Сега, когато вече разполагаше с миг на спокойствие, усещаше бунта на стомаха си срещу усещането за пропадане. Отгоре на всичко главата го болеше, сякаш изведнъж си бе лепнал настинка, синусите му бяха съвсем запушени.

— Не падаме в обичайния смисъл на думата — каза бавно Ози. Усети как тялото на Точий се намести, така че окото му да гледа към портативната система, от която извънземното неутолимо четеше резките пурпурни шарки, разцъфващи на екрана. — А това не беше нормална планета.

Той посочи колебливо към гигантския водопад. Той беше образувал удивителна завеса от постоянно движение, която лъщеше от лявата страна на сала и продължаваше в три посоки, докато не изчезнеше от погледа. Чак ръбът на минисвета служеше за някакъв край. Той сякаш се оттегляше бавно от тях.

„Пътеводителя“ всъщност се бе спуснал на няколко километра под нивото на океана. Там водата се пенеше и пръскаше като подивяла, докато се изливаше през ръба, а зад тях вече беше значително по-спокойна и гигантските гърчещи се катаракти от вода и пяна се сливаха в гънещ се потоп, който бушуваше по продължение на скалата отстрани на този изкуствен минисвят. Проследявайки течението на водата, Ози не успяваше да види накъде се е насочила дори с помощта на максималното увеличение на ретиналните си импланти. Видяна едва в най-високата резолюция, скалата сякаш се извиваше. Ако предположението му беше вярно, минисветът щеше да се окаже с полусферична форма.

Точно над тях ръбът му определено беше извит, макар че извивката беше много малка. Имплантите му направиха няколко изчисления. Ако горната част наистина беше кръгла, щеше да е съвсем малко над шестнадесет километра в диаметър. Ози изсвири впечатлено с уста.

— Мисля, че ще ми стане лошо — каза унило Орион.

— Слушай, мой човек — каза Ози. — Знам, че ти се струва, че това е най-странното чувство, но човешкото тяло е способно да живее в такива условия. Астронавтите се носеха из космоса с месеци по времето, когато аз бях на твоята възраст.

— Не съм виждал астронавти — изстена мрачно Орион. — Никога не съм чувал за такива извънземни.

На Ози му се прииска да отпусне глава на ръцете си, но нямаше как да го направи без гравитация.

— И аз не съм сигурен дали моето тяло може да оцелее — каза Точий през системата. — Усещам сериозно неразположение. Не разбирам защо си мисля, че падам. Виждам, че не е така, и все пак това ми казват сетивата ми.

— Знам, че в началото е трудно — каза Ози. — Но доверете ми се, приятели, телата ви ще свикнат след известно време. Ако мога да съдя по собствените си преживявания, вероятно дори ще ви хареса.

Той млъкна, понеже Орион се давеше жално. Миг след това момчето започна да повръща немощно.

— Иска ми се да ти вярвам, приятелю Ози — каза Точий. — Но не мисля, че разбираш достатъчно добре физиологията ми, за да си способен да направиш такова заключение.

Орион обърса уста с ръката си и се вторачи с отвращение в лепкавите жълти капчици, които се поклащаха бавно във въздуха, точно пред лицето му.

— Не можем да останем тук — възкликна отчаяно той. — Точий, можеш ли да ни издърпаш обратно на острова?

— Би трябвало да мога.

— Ей, хора, чакайте малко — каза Ози. — Хайде да не прибързваме с действията. Ако прелетим над океана и гравитацията ни улови, най-вероятно ще паднем наистина.

— Не може да е по-зле от това — изхленчи Орион. Бузите му отново се издуха и той изпъшка.

Ози погледна назад към минисвета. Определено се носеха надалеч от него с бавна, но постоянна скорост.

— В газовия ореол има и други обекти. Помните ли какво ми каза Брадли Йохансон? Той се озовал на нещо като дървесен риф, който живее в тукашната орбита. А силфените със сигурност са построили пътища, които водят извън този свят. Та как иначе се е върнал във Федерацията?

— Далече ли са? — изпъшка Орион.

— Не знам — каза търпеливо Ози. — Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще открием. — Той протегна ръце. — Има бриз. Значи се движим.

Осъзна, че салът се е извил и минисветът се плъзга под палубата.

— Наистина мразя това — каза Орион.

— Знам. Сега нека да обезопасим всичко, доколкото можем. Не трябва да губим още провизии. Камо ли някой от нас.

 

 

Проектантите на имението „Тюлип“ бяха предвидили подобното на оранжерия помещение като стая за закуска. То се простираше от източната страна на северното крило като осмоъгълен мехур. Налице беше традиционният висок стъклен покрив, крепящ се на лети железни колони, и стени от нежно извиващо се стъкло, които стигаха до повърхността. Подът беше в класически черни и бели мраморни плочки, а в центъра имаше огромен кръгъл бар в римски стил, където разглезените собственици закусваха под шарените лъчи на силното слънце. Лози и пълзящи обички растяха от големите матови саксии в основата на всяка колона и хвърляха рошави сенки. Във въздуха се носеше сладникава мускусна миризма, допълвана през деня от нежния аромат на краткотрайните цветя, които цъфтяха през цялата година.

Тъй като в началото на деня членовете на фамилията Бърнели предпочитаха по-уединената трапезария в западното крило, Жюстин използваше помещението за нещо като ежедневен офис. Официалните столове бяха изнесени и заменени с огромни кожени канапета и дори с няколко променящи формата си кресла от желеподобен материал. Единственото, което стоеше върху централния бар тези дни, беше огромен аквариум във формата на полумесец, в който многообразие от цветни земни и извънземни риби се оглеждаха предпазливо. Останалото място на плота стигаше точно колкото двамата техници да монтират нова огромна система.

Жюстин стоеше под рамката на вратата и ги наблюдаваше, докато довършваха проверките си и събираха инструментите си. Тя носеше черно, разбира се — дълга неукрасена пола и подхождаща й блуза. Нищо твърде модно, но не и твърде мрачно. Просто посланието, което смяташе за най-удачно. Повечето хора от собственото й обкръжение нямаше дори да доловят, че зад това се крие смисъл. На човешкия вид вече не му се налагаше да се изправя пред последиците от смъртта.

— Готово е и работи, госпожо — каза старшият техник.

— Благодаря ви — каза студено Жюстин. Двамата техници кимнаха учтиво и си тръгнаха. Бяха от „Дислан“, компанията за електроника, собственост на Бърнели, която не се занимаваше с нищо друго, освен да произвежда и да доставя оборудване за семейството.

Тя отиде до неукрасения сребърносив цилиндър, монтиран върху гранитния плот на бара. В горния му край имаше малка червена лампичка, която блестеше в алено.

Паула Майо влезе в помещението и затвори високата двойна врата зад себе си.

— В безопасност ли сме тук, сенаторе? — попита тя. В тона й се усещаше нотка на скептицизъм, докато поглеждаше през широките прозорци. Отвъд градината с рози хълмовете на Рай Каунти оформяха неравен пейзаж от борови гори, нарушен от по-ниски пространства с рододендронови храсти, чийто цъфтеж отдавна беше приключил.

Жюстин даде инструкции на е-конома си. Стените и таванът се разтвориха в зърнеста завеса от сива светлина, като холографски проектор, който показваше мрачно есенно небе. Не остана нито следа от външния свят, ефект, който предизвикваше почти клаустрофобични усещания.

— Вече да — каза Жюстин. — А и системата е напълно самостоятелна. Няма дори собствен възел, така че не може да бъде хакната. Не можем да бъдем по-добре изолирани в модерния свят.

Тя взе кристалната памет от тънка метална кутия, която стоеше пред системата. Единичната светлина превключи от алено в смарагдово, когато я натисна.

— Искам да сканираш това и да ми кажеш каква информация съдържа.

— Да, сенаторе — отвърна ОИ. На върха на цилиндъра се отвори малък кръг и Жюстин пусна кристалната памет в него.

— Това е квантов скенер — каза тя на Паула. — Би трябвало да разпознае всеки капан, имплантиран в молекулярната структура.

Двете седнаха на един от диваните. Кафявата му кожа беше толкова изсушена от слънчевата светлина, че се цепеше. Жюстин му се наслаждаваше заради това, както и заради мекотата, която бе придобил с времето. Една износена мебел в безупречния дом на трилионер придаваше още повече чар на помещението, като малък подпис на собствената й личност.

— Какво показа аутопсията? — попита Жюстин.

— Беше съвсем обичайна — каза Паула. — Потвърдиха липсата на каквито и да е импланти с памет. Останалите му импланти бяха сравнително обикновени. Флотското разузнаване ще проследи производителя и би трябвало да разберем коя клиника ги е присадила на Казимир. Очаквам, че операцията е била платена в брой или през сметка за еднократно ползване. Адам Елвин не допуска елементарни грешки, но може пък и да извадят късмет.

— Това ли е всичко?

Жюстин не беше сигурна, че е очаквала това. По-скоро нещо, което да изтъкне Казимир, някакъв аспект, който да покаже колко изключителен е бил.

— Накратко, да. Йонният заряд беше потвърден като причина за смъртта. Не е взимал наркотици, въпреки че са на лице доказателства за големи преливания на стероиди и хормони през последните няколко години, което е разбираемо за някой роден на свят с ниска гравитация. Сигурно си наясно, че не е преминавал през клетъчно препрофилиране.

Жюстин се намръщи.

— Наистина е бил той — обясни Паула. — Не са се опитали да те измамят с някой друг.

— Аха. — И сама можеше да й го каже. Това беше Казимир, никой не можеше да го подправи. — Ами хотелската стая? Някакви следи, свързани с нея?

— Няма особени изгледи. Получавам директни доклади от флотското разузнаване още щом бъдат въведени в тяхната база данни. Разбира се, ако съществува информация, която не въвеждат и пазят за себе си, тогава имаме проблем.

— Има ли такава вероятност?

— Малка. По закон трябва да записват всичко във файлове, а Отделът по сигурността към Сената разполага с пълен достъп до тях, тъй като сме на по-високо ниво в хранителната верига на ведомствата по сигурността. Въпреки това и двете знаем, че флотът е компрометиран. Някой от агентите на Звездния странник може да спира част от информацията.

— А ако не е така, може ли хотелската стая да ни каже нещо?

— Като цяло не. Пазителите, изглежда, са много прилежни по отношение на делата в жилищата си, както и във всичко друго. Единственият доклад, който смятам за ценен, е този за финансовите записи на Казимир. Те би трябвало да ни осигурят добър преразказ на действията му, преди да уведомите флота за присъствието му.

Нова вълна от вина при това напомняне накара Жюстин да стисне челюст.

— Кога ще е готов този доклад?

— До няколко дни. Офисът на флотското разузнаване в Париж ще съотнесе информацията. Аз ще я проверя след това.

— Париж — това е старият ти офис, нали?

— Да, сенаторе.

— Мислиш ли, че там е агентът на Звездния странник?

— Възможността един от тях да работи там е голяма. Преди да ме освободят от работа, провеждах няколко операции, в чиито капани трябваше да падне агентът.

— А аз отидох и им разказах за Казимир — каза с горчивина Жюстин.

Паула Майо се загледа в цилиндъра, в който се съдържаше системата.

— Ще разкрия Звездния странник. За това се борят Пазителите. Казимир Макфостър е вярвал в това.

— Да — каза Жюстин и кимна.

— Привърших с анализа на кристалната памет — обяви ОИ. — Съдържа триста седемдесет и два файла кодирана информация. Има няколко софтуерни предпазителя против неоторизиран достъп, но те лесно могат да бъдат заобиколени.

— Добре — каза Жюстин. Предвид възможностите на системата щеше да е изключителна изненада, ако не успееше да се добере до информацията в кристала. — Можеш ли да разшифроваш файловете?

— Кодирани са с хиляда двеста и осемдесет измерна геометрия. Не разполагам с нужните изчислителни възможности, за да се справя с кодиране от такова ниво.

— По дяволите! — измърмори Жюстин. За миг надеждите й всъщност се бяха покачили. Беше очаквала малко повече от машина, за която току-що бе платила пет милиона земни долара. — Кой може да го направи?

— СИ — каза Паула. — И Пазителите, разбира се.

Жюстин зададе въпроса, който я тормозеше. Оказа се изключително трудно.

— Имаш ли доверие на СИ?

— Мисля, че помощта, която ни оказа, за да победим Първите, показа, че е съюзник, на когото можем да се доверим.

— Това е доста предпазлив отговор.

— Не мисля, че хората могат да разберат изцяло мотивите на СИ. Дори не знаем истинското му намерение по отношение на вида ни. Твърди, че е добронамерен и никога не е действал по друг начин спрямо нас. И все пак…

— Да?

— По време на разследванията си съм се натъквала на неща, които подсказват, че ни наблюдава далеч по-отблизо, отколкото признава.

— Разузнаването е занимание на правителствата, откакто троянците са били изненадани по най-неприятния начин от подаръка на гърците. И за миг не съм се съмнявала, че СИ ни наблюдава.

— Но с каква цел? Има няколко теории, повечето от които принадлежат по-скоро към по-изчанчените измерения на конспиративната параноя. Всички като че ли са свързани със зачатъчната му еволюция към божествен статус.

— Какво смяташ ти?

— Мисля, че се отнася към нас до голяма степен така, както ние бихме се отнесли с умерено досаден съсед. Наглежда ни, защото не иска изненади, особено такива, които ще застрашат квартала.

— Това касае ли ни наистина?

— Вероятно не, освен ако не предпочете да заеме страната на Първите.

— По дяволите, наистина си подозрителна.

— Предпочитам да го възприемам като усложнена шахматна задача — каза Паула.

— Моля?

— Опитвам се да предвидя всички възможни враждебни ходове във възможно най-далечен план. Но съм съгласна, че възможността СИ да се окаже враг е много малка. На лично ниво съм установила много полезни работни отношения с него. А и той, разбира се, съдържа огромно количество човешки самоличности, което би трябвало да е в наша полза.

— Вече нямам никаква представа какво да мисля.

— Съжалявам, не исках да те притеснявам допълнително. Беше необмислено от моя страна, предвид моментното ти състояние.

— Знаеш ли, единствената полза от възрастта ми точно сега е, че съм наясно, че съм твърде объркана, за да взема подобно решение. Затова, ако нямаш нищо против, ще го оставя на теб. Искаш ли да помолим СИ да разшифрова паметта?

— Единствената алтернатива е да се свържем с Пазителите и да ги помолим направо.

— Знаеш ли как да го направиш? — попита Жюстин.

— Не. Ако разполагах с подобна следа, водеща към Пазителите, щях да съм ги разнищила още преди десетилетия.

— Ясно.

Сиво-синята икона, свързана към кода, който Казимир й бе пратил, висеше в ъгъла на виртуалното й зрение — неподвижна и толкова изкушаваща. За пореден път си помисли, че не разсъждава достатъчно ясно, за да направи такъв избор. Не знаеше дори дали може да каже на следователя за съществуването му. А комуникацията на сенатор от Федерацията с организация, класифицирана като терористична, беше нещо нечувано. Инстинктите я спираха да качи безобидния код в унисферата. Ако подобна връзка станеше публично достояние, преди Звездния странник да бъде разкрит, щеше да е напълно дискредитирана. Дори фамилията нямаше да успее да я защити. А Звездния странник щеше да спечели нова победа.

— Може и да не се налага да молим когото и да е било да ни помогне с кристалната памет — каза Паула. — Флотът разследва обсерваторията в Перу. Би трябвало да успеят да разберат от какво естество е информацията, дори самите файлове да останат блокирани.

— Добре тогава — каза облекчено Жюстин. — Ще изчакаме, докато флотът е готов с доклада.

Тя извади кристалната памет от системата и изключи екранирането на стаята. Топлата следобедна светлина нахлу през големите прозорци и Жюстин запремига срещу лъчите.

Икономът на имението чакаше до вратата.

— Адмирал Колумбия чака, за да ви види, мадам — каза той.

— Той е тук? — каза изненадано Жюстин.

— Да, мадам. Въведох го в приемната стая в западното крило и го помолих да почака.

— Каза ли какво иска?

— Уви, не, мадам.

— Стойте тук — каза Жюстин на Паула. — Аз ще се оправя с това.

Тя се отправи по централния коридор на северното крило, изправяйки рамене. Колко типично за Колумбия да се опита да вземе преимущество, като я посети изненадващо в собствения й дом. Ако си мислеше, че подобна недодялана тактика ще му помогне срещу някой младши Бърнели, бъркаше жестоко.

Декорацията в приемната зала в западното крило напомняше за най-пищните дни на френската монархия. На Жюстин не й допадаше огромното количество позлатени рамки и златни покрития. А и столовете от периода, макар и да бяха красиво орнаментирани, всъщност бяха неудобни за по-продължително седене.

Адмирал Рафаел Колумбия чакаше прав пред огромната камина. Бе опрял крак на мраморната плоча. Носеше безупречната си униформа, липсваше му само поръбеното с кожа палто, за да бъде завършен образът му на император. Разглеждаше ониксовия часовник в старинен стил, който заемаше централно място над камината.

— Сенаторе. — Той се поклони леко, когато тя разтвори двойната врата и влезе с широка крачка. — Възхищавах се на часовника. Оригинал ли е?

Вратите се затвориха зад нея.

— Сигурно. Баща ми е доста агресивен колекционер.

— Несъмнено.

Жюстин махна към масата със стъклен плот, гравирана с герба на Бърнели. Двамата седнаха един срещу друг на високите столове.

— Какво мога да направя за вас, адмирале?

— Сенаторе, опасявам се, че трябва да ви попитам защо сте се намесили в операция на флотското разузнаване. По-точно защо сте преместили трупа на заподозрян терорист от местопрестъплението.

— Не съм преместила нищо, адмирале. Аз придружих трупа.

— Уредили сте да бъде преместен в неофициална институция.

— Да, в центъра по биотехнология на фамилията ни. Където беше проведена аутопсия под щателен официален надзор.

— Защо, сенаторе?

Жюстин му се усмихна ледено.

— Защото не съм уверена във флотското разузнаване. Току-що станах свидетел как цялата операция по наблюдението се сгромоляса катастрофално. Не исках още провали. Тялото на Казимир би трябвало да осигури много следи за разузнавателните екипи. От това, което видях досега, отделът ви се показа като забележително некомпетентен. По това дело не трябва да има повече грешки, адмирале. Няма да приема никакви извинения.

— Сенаторе, мога ли да ви попитам как се запознахте с Казимир Макфостър?

— Запознахме се, докато бях на ваканция на Далечината. Бяхме заедно за кратко. След това той се появи тук, в имението „Тюлип“, точно преди атаката на Първите. Съвсем естествено, когато ми каза за Пазителите, уведомих веднага командир Хоугън. Всичко е документирано.

— Какво искаше той?

— Няколко неща. Да ме убеди, че Звездния странник е истински. Да вдигна проверките на товарите, които пътуват за Далечината. Отказах му.

— Значи не сте били близки?

— Не.

— Разбрах, че сте изключително разстроена от смъртта му.

— Бях силно потресена от нея. Не съм свикнала да виждам истинска смърт. Без значение какви са били вижданията и дейностите му, никой толкова млад не заслужава смърт.

— Проведената под наблюдение аутопсия ваша идея ли беше, сенаторе?

— Да.

— Разбрах, че Паула Майо също е придружила тялото.

— Напълно вярвам на следовател Майо.

Изражението на Рафаел се напрегна.

— Опасявам се, че аз не споделям доверието ви, сенаторе. Следователят е огромен фактор в целия проблем с Пазителите, пред който е изправено флотското разузнаване. Бях изненадан и малко разтревожен, когато чух, че фамилията ви й е уредила назначение в Отдела по сигурността към Сената.

— Бяхме изненадани, когато вие я освободихте от поста й във флотското разузнаване.

— След сто и тридесет безрезултатни години реших, че подобно действие е оправдано.

— Всеки във Федерацията е чувал за следовател Майо, именно защото разследванията й дават резултати.

— Ако трябва да бъда честен с вас, сенаторе, тя започва да губи нишката. Обвини собствените си офицери в нелоялност. Провеждаше външни операции без разрешение. Също така започна да показва наченки на симпатия към терористите, които трябваше да преследва.

— Симпатия? Какво имате предвид?

— Обяви, че вярва в съществуването на Звездния странник.

— А вие не вярвате ли?

— Разбира се, че не.

— Кой уби брат ми, адмирале?

— Не разбирам. Знаете, че беше същият убиец, който уби Макфостър.

— Напълно. А Макфостър беше Пазител. За когото и да работи този убиец, те се противопоставят на Федерацията и Пазителите. Вярвам, че това ви оставя доста стеснен списък със заподозрени, не е ли така?

— Пазителите са били въвлечени в черния пазар на оръжия от дълго време. Като групировка тези хора обикновено разрешават споровете си чрез брутално насилие. Вярваме, че убиецът работи за един от въвлечените търговци.

— А брат ми просто се е оказал на пътя му?

— Ако някоя оръжейна пратка е била блокирана, са били заложени много пари.

— Това е смехотворно. Никой няма да убие сенатор на Федерацията заради някаква си примитивна вендета.

— Нито пък ще го убие невидимо извънземно.

Жюстин се облегна назад и се вторачи гневно в адмирала.

— Колкото и да е неприятно да го признаем, сенаторе — каза Рафаел, — във Федерацията има огромни престъпни групировки. Затова беше създадена първоначалната Междузвездна дирекция за тежки престъпления. Ако не ми вярвате, попитайте следовател Майо. Може би трябва да се запитате и защо съществува Отделът по сигурността към Сената. Имаме си достатъчно проблеми, които са истинска заплаха за Федерацията. Наистина няма нужда да си измисляме нови.

— Адмирале, да не би да ме предупреждавате?

— Съветвам ви на базата на това, че действията ви не са подходящи в този труден момент. Точно сега трябва да се държим заедно и да се борим срещу истинския си враг.

— Флотът разполага с пълната ми подкрепа и ще продължи да я получава.

— Благодаря ви, сенаторе. Последно — терористът Макфостър е бил на някаква куриерска мисия. Не открихме какво е носил.

Тя наклони глава на една страна и му се усмихна безучастно.

— Това не е ли необичайно?

— Много необичайно, сенаторе. Чудех се дали сте видели нещо, докато придружавахте тялото му?

— Не.

— Сигурна ли сте, сенаторе?

— Не съм видяла какво е носил. Ако е носил нещо.

— Разбирам. — Взорът на Колумбия не трепна и за миг. — В крайна сметка ще го открием, нали знаете?

— Не открихте убиеца, нали?

Беше детинска подигравка, но въпреки това Жюстин й се наслади, особено след като вратът на Колумбия се зачерви леко над яката на униформата му.

 

 

Гор Бърнели и Паула Майо си говореха на кожения диван, когато Жюстин се върна в дневната стая. Златното лице на баща й отразяваше светлината в малки шарки върху колоните и пода, чиито очертания се разливаха дори при най-слабото му движение. Жюстин влезе и активира екранирането, блокирайки дневната светлина.

— Това момче Макфостър те е размекнало и те е направило сантиментална — каза Гор, щом стаята беше обезопасена. — Трябваше да изриташ задника на Колумбия право в шибаната орбита. Едно време щеше да го изядеш за закуска. Не мога да повярвам, че една от дъщерите ми се е превърнала в някаква проклета либерална лигла.

— Живеем в нови дни, татко — каза спокойно Жюстин. — Не аз съм не на място в пространството и времето.

Вътрешно кипеше от яд само при мисълта, че той си позволява да каже подобно нещо, камо ли пред следователя. Дори Паула Майо, обикновено толкова хладнокръвна, изглежда, се почувства некомфортно заради изблика на Гор.

— Просто ти казвам истината, момиче. Ако мъртвото ти гадже разиграва емоциите ти, трябва да изтриеш спомена за него от мозъка си. Не мога да ти позволя да бъдеш слаба, не и сега.

— Несъмнено ще обмисля дали да елиминирам от живота си всичко, което намирам за неприятно.

Понякога се чудеше дали Гор все още е достатъчно човек, за да си спомни и разбере неща като любовта, тялото му бе претърпяло толкова много адаптации.

— Така е по-добре — каза той, подхилвайки се. — Знаеш, че Колумбия ще стовари истински ад върху теб след провала на ЕлЕй Галактик, нали? Той иска Паула да бъде извадена от картинката за постоянно, а освен това много би му се искало Сенатът да се превърне в малко съветско парламентче, което да гласува единодушно за него по всеки повод.

— Не за Колумбия трябва да се тревожите — каза Паула.

Жюстин и Гор прекъснаха малкия си сблъсък и я погледнаха.

— Мисля, че знам истинската причина, поради която беше убит Томпсън.

— И не си ми казала, дявол да го вземе? — изстреля думите Гор.

— Почти през цялото време, докато бях в Дирекцията, лобирах всички стоки, внасяни на Далечината, да бъдат проверявани от инспектори с полицейски правомощия. Предложението ми бе блокирано от изпълнителната власт всеки път, докато Томпсън не го придвижи по моя молба.

— И Звездния странник го е убил по тази причина — каза Гор. — Знаем това.

— Точно преди да бъде убит, Томпсън ми се обади. Каза, че е открил кой спира молбите ми. Найджъл Шелдън.

— Това не може да е вярно — каза инстинктивно Жюстин. — Шелдън е човекът, направил цялата Федерация възможна. Не би се опитал да подкопае основите й.

— Не и по собствена воля — каза Гор. Лицето му не бе способно да изрази нормални емоции заради златната кожа, но беше очевидно, че идеята го притеснява. — Доколкото разбирам обаче, Брадли Йохансон винаги е твърдял, че извънземното е поробило Шелдън.

— Вече гледах последната минута живот на Казимир на терминала Каралво няколко пъти — каза Паула. — Изглежда, познава убиеца. Всъщност се радваше да го види. Изглеждаше, сякаш са стари приятели.

— Не. — Жюстин поклати глава, отхвърляйки цялата идея. — Не мога да повярвам, че някой може да стигне до Шелдън. Нашата фамилия разполага с невиждани системи за сигурност, както и клиниките ни за подмладяване. Тези на Шелдън трябва да са още по-силни.

— Пазителите твърдяха, че президент Дой работи за Звездния странник — каза Паула.

— А каква торба с лайна беше това! — изсумтя Гор. — Ако това копеле Звездния странник може да проникне през Отдела за сигурност на Сената и защитите на Шелдън, няма да му се налага да се прокрадва в сенките, а вече ще е наш Фюрер.

— Тогава защо беше убит синът Томпсън? — попита Паула. — Само защото придвижи митническите промени? Или защото е разкрил връзката?

— Добре — каза неохотно Гор. — Да предположим, че Томпсън се е натъкнал на информация, която го е накарала да повярва в това. Каза ли ти кой му е подшушнал името на Шелдън?

— Не. Каза, че теренът е много неясен. Било политика на най-високо ниво.

— В политиката няма високо ниво — промърмори Гор и се обърна към Жюстин. — Ти ще се заемеш с това. Трябва да открием откъде Томпсън е получил тази информация.

— Татко, моите контакти в Сената са несравнимо по-малко от неговите.

— Исусе, ще спреш ли да се подценяваш, момиче? Ако исках да слушам такова жалко хленчене, щях да отида при някой защитник на човешките права на Орлиънс.

Тя вдигна ръце.

— Добре, ще тръгна слепешката, ще крещя въпроси и ще чакам някой да се опита да ме застреля.

— Ето това искам — каза Гор. Металическите му устни се извиха в нещо, напомнящо усмивка.

— С каква цел? — попита Паула.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Какво ще предприемете, ако се потвърди, че Шелдън е блокирал молбите ми?

— Ако е вярно, ще трябва да се свържем със старшите членове на фамилията му и да им покажем какво се е случило. Предполагам, че ще го съживят в ново тяло и ще възстановят спомените му от трезор отпреди заразяването му — когато и да се е случило това.

— Мислиш ли, че фамилията Шелдън ще ви подкрепи?

— Не може всичките да са агенти на Звездния странник.

— Несъмнено. Но как ще разберем кои са агенти?

— Разсъждаваме твърде необмислено — каза Жюстин. — Нека първо се опитаме да потвърдим подозренията си. След това ще разполагаме с по-ясна картина.

— Освен това трябва да създадем някои надеждни съюзи — каза Гор. — Нещо като мрежа за политическа съпротива, която да противостои на влиянието на Звездния странник. Аз ще започна изграждането й.

— Внимавайте с Колумбия — каза Паула. — След като вече знае, че сте мой спонсор, ще се прицели и във фамилията ви. А политическото му влияние расте. Обществата са склонни да правят големи компромиси по време на война. Като адмирал начело на вътрешната ни защита, той ще може да издаде заповеди, немислими в мирно време.

— Не се притеснявай за това. Самият Ад ще трябва да замръзне за много дълго време, преди някакъв си парашутист на Халгарт да ме надхитри.

 

 

Малкият самолет „Боинг 44044 VTOL“ кацна на площадката на обсерваторията сред вихри, разбудени от електрическите му двигатели, които вдигнаха вихрушка от песъчлива охрена почва и мръсни ледени гранули. Тя се уталожи бързо със забавянето на перките и стюардът отвори люка. Рене усети пукане в ушите си при рязкото падане на налягането. Бяха на пет хиляди метра височина от западната страна на Андите, право на север от Сандиа. Назъбените планини образуваха величествен пейзаж от покрити със сняг върхове. Тя веднага усети недостиг на въздух и вдиша дълбоко. Нищо не се промени. Стана от мястото си и се затътри напред, като закопча догоре палтото върху дебелия си пуловер. Светлината навън беше достатъчно ярка, за да я накара да спре на върха на самолетните стълби и да сложи слънчевите си очила. В този опасно рядък въздух дъхът й образуваше малки бели серпантини.

Двамата офицери от отдела на флотското разузнаване в Лима я чакаха на повърхността. Бяха облечени с тъмнозелени сака, които приличаха повече на космически костюми, отколкото на екипировка за тежки атмосферни условия. Слизането по петте алуминиеви стъпала я остави без дъх и усили жаждата й за кислород.

Един от мъжете пристъпи напред и й подаде ръка.

— Лейтенант Кемпаса, добре дошли в станция „Антина“. Аз съм Фил Мандия. Бях част от екипа, който следеше Макфостър по пътя му насам.

— Страхотно — изхриптя тя. Едва успяваше да различи лицето му под защитните кехлибарени очила. Сърцето бумтеше силно в гърдите й. Наложи се да вървят изключително бавно до сградите за наблюдение — редица ниски кутийки, направени от тъмна пластмаса, чиито прозорци приличаха на крепостни бойници. Само от една струеше светлина. Чиниите на трите главни радиотелескопа се намираха върху голямото скалисто поле зад сградите — огромни бели дискове, крепящи се върху невероятно тънки на вид метални кули. В този момент една от тях се обърна леко и проследи северния хоризонт.

— Как се държи затворникът ми? — попита тя.

— Кафлин? Твърди, че не знае почти нищо, че е работил с анонимен агент по някакъв договор за защитни системи. Не знам колко тежест има мнението ми, но му вярвам.

— Ще разберем със сигурност, след като го заведа в Париж.

— Какво ще правите с него, ще му прочетете спомените?

— Да. — Въпреки че беше скрито под маската, Рене ясно видя неодобрителното изражение на Фил Мандия.

Под краката й захруска скреж. Наоколо не се виждаха никакви растения, дори туфи трева. Трябваше да внимава къде стъпва; земята беше набраздена от дълбоки, замръзнали следи от гуми. Старите, боядисани в жълто превозни средства, които ги бяха докарали, бяха паркирани точно до сградите. Приличаха на неугледни хибриди между трактори и снегорини. До тях бяха спрели два нови червено-кафяви джипа „Хонда“, опръскани с кал.

— Вие с тези ли дойдохте? — попита Рене.

— Да. — Фил Мандия кимна към самотния неприветлив път, който се извиваше надолу от обсерваторията — Беше си цяло мъчение да стигнем дотук.

— Как, по дяволите, успяхте да се скриете от Макфостър?

— Трудно.

Рене не беше сигурна дали той се шегува.

Стигнаха до основната сграда и влязоха вътре, където светът отново стана топъл. Сърцето на Рене обаче не усети разлика и все така препускаше в гърдите й. Тя се принуди да седне тежко в първия офис, в който влязоха. Беше немислимо да стане отново, затова й се наложи да свали палтото, докато седеше на стола — простичко действие, което я лиши от още въздух. Не можеше да си представи как ще се върне до самолета. Може би щеше да се наложи да я пренесат дотам.

— Тази височина не ви ли убива? — попита тя Фил Мандия.

— Отнема известно време, докато човек свикне — призна той.

Рене започваше да осъзнава до каква степен местният екип не я харесва. Някаква голяма клечка, изпратена тук, за да разследва провала на операцията, опитвайки се да прехвърли вината върху оперативния екип. „Не е така“, искаше й се да каже, но това само щеше да й придаде слабост в очите им. Справяше се достатъчно умело с политиката в отдела, за да се оправи и с това.

— Добре, ще започна с директора — каза тя.

Дженифър Зайц бе преминала през подмладяване само преди пет години. Малка, стегната жена с привлекателни зелени очи и много тъмна кожа. Носеше торбест кестеновокафяв пуловер, достатъчно дълъг, за да мине за рокля. Ръкавите й бяха навити, но дори така се поклащаха около тънките й ръце. Рене си помисли, че сигурно го е заела от някой с около половин метър по-висок от нея. Директорката изглеждаше по-скоро подразнена от натрапниците в обсерваторията й, отколкото сплашена или притеснена. Енергичното й пренебрежително отношение се смекчаваше от измамно младоликата й усмивка. Тя погледна недоволно към Фил Мандия, който учтиво я въвеждаше в офиса, но дори това беше по-скоро израз на раздразнителност, отколкото на истинско неодобрение.

Рене посочи към кръглия прозорец на стаята и трите големи чинии отвън.

— Коя от тях — тя спря за миг и си пое дъх — сочи към Марс?

— Никоя — каза Дженифър Зайц. — Главните телескопи се използват за радиоастрономични проучвания на дълбокия космос. Използваме едно от помощните си устройства, за да улавяме сигнали от Марс. Операцията не е особено мащабна.

— А сигурни ли сме, че Кафлин е дал на Макфостър именно данните от Марс? — Рене погледна към Фил Мандия, за да получи потвърждение.

— В мрежовата памет на обсерваторията няма никакви следи от нея — каза флотският офицер. — Кафлин е заредил червеева програма, която е изтрила всички записи на трансмисиите точно след като Макфостър е взел своето копие.

— Трябва да има и други копия — каза Рене. — От колко време получавате информацията?

Дженифър Зайц сбърчи неволно уста.

— От около двадесет години.

— Двадесет! За какво, по дяволите, ви служеше?

— Събираме я за една асоциация за научни изследвания. Това е съвсем дребен договор, представлява по-малко от един процент от цялостния бюджет. Дори не изисква човешки наблюдатели. Нашият ОИ може да се справи с процеса. Сигналите постъпват веднъж месечно. Приемаме ги и ги съхраняваме за асоциацията. Продължителността на проекта им е оценена на тридесет години. — Дженифър Зайц забеляза изненадата в очите на Рене. — Какво, мислите си, че това е дългосрочен план ли? Тук провеждаме наблюдения, чието завършване ще отнеме цял век, и то ако сме късметлии.

— Добре, върнете се малко по-назад и обяснете по-бавно — каза Рене. — Дори не знаех, че Федерацията разполага с нещо на Марс. Откъде точно идват тези сигнали?

— Дистанционната научноизследователска станция на Арабия Тера.

— И каква точно наука се практикува там?

— Почти целият спектър от планетарно проучване чрез сензори: метеорологично, геоложко — по-скоро аероложко, — физика на слънцето, радиационни изследвания. Списъкът е дълъг. Трябва само да кажете какво ви трябва, станцията там разполага със собствен набор от инструменти, заети с наблюдение. Пръснати са из целия Марс и предават информация към Арабия Тера, която, от своя страна, я изпраща на нас. Освен това има и сателити. В момента има четири в полярната орбита, макар всички да се нуждаят от смяна.

— Не знаех, че някой все още се интересува от Марс.

— Много малко хора наистина имат интерес — каза сардонично Дженифър Зайц. — Говорим за астрономия все пак. Дори след появата на Дъдли Боуз нашата професия е далеч от най-популярните във Федерацията. Във вселената има планети, които са много по-интересни от Марс. Въпреки това малък набор от сензори, работещи през дълъг период от време, могат да осигурят също толкова информация, колкото и по-кратко, но интензивно проучване. Всъщност информацията е по-надеждна, когато е събирана в продължение на повече време. По-представителна е. Разполагаме с дистанционни станции из цялата Слънчева система, които събират малки парченца информация и ги пращат на нас и останалите обсерватории в малки, но постоянни количества. Повечето земни университети или фондации обикновено разполагат с по някоя малка катедра за всяко звездно тяло. Всички се борят за оцеляване с оскъдни ресурси, каталогизират и анализират данните си. Само че инструментите, с които работят, не струват много по днешните стандарти — всички са от твърди материали, захранват се или от слънчева светлина, или от геотермална енергия, и издържат десетилетия. Мрежата, която изграждат, доставя достатъчно информация, за да могат малцината останали планетолози на Земята да продължат работа.

— Бих искала списък с имената им.

— Фондацията, която финансира станцията на Марс, е базирана в Лондон, мисля, че името й е Междупланетарна асоциация „Ламбет“. Един бог знае откъде се финансират. Това все пак е чиста научна планетология в този ден и тази епоха. Трябва да си истински филантроп, за да поддържаш такава кауза.

— За какъв проект точно плаща Междупланетарна асоциация „Ламбет“?

— Нямам представа.

— Не знаете? — Рене го произнесе толкова високо, че й се наложи бързо да си поеме дъх, за да напълни отново дробовете си, вследствие на което се закашля. Чувстваше нарастващо главоболие в слепоочието си.

— Не е по моята специалност — каза Дженифър Зайц. — Ако трябва да бъда точна, аз съм радиоастроном. Работя с основните чинии. Те са част от системата Соларен пръстен, която се простира чак до орбитата на Плутон, така че разполагаме с огромни възможности за прием на информация. Затова и разполагаме с толкова много помощни устройства тук — за да поддържаме връзка с елементите на Соларния пръстен, които се намират на много големи разстояния. Така че, разбирате ли, прахът на Марс, приливните пропуквания на Европа или свръхпроводимите течения в геообвивката на Харон изобщо не ме интересуват. Ако искахте да научите за истински интересни събития, като отразените емисии от Големия взрив или писъците на мегаквазарите, можех да ви забавлявам с дни.

— Има ли тук планетолози?

— Не. Разполагаме само с двама радиоастрономи — аз самата и партньорката ми Кери, — както и с четирима техници, които поддържат нормалната работа на уредите. Нормална дотолкова, колкото може да бъде поддържано нещо с толкова нисък бюджет като Соларния пръстен. Отгоре на всичко след атаката на Първите космическата агенция на ОФН обсъжда затварянето ни за неопределен период. Вече получих няколко предложения да поставя в режим на хибернация цялата обсерватория. Трябваше да зарежа цялото това увлечение по астрономията в трезор със спомени по време на последното ми подмладяване и да си измисля някое хоби, което да ми спечели купища пари. Така де, кой, по дяволите, има интерес да поддържа работата на хора, които тихо ще посветят няколко живота, за да помогнат в разширяването на човешкото познание? Не и проклетото ни правителство, това е сигурно. А сега и вие се нахвърлихте отгоре ни.

— Съжалявам за обсерваторията — каза рязко Рене. — Но в момента тече война. Федерацията трябва да определи приоритетите си.

— Да, вярно.

— А от Междупланетарна асоциация „Ламбет“ виждали ли са някакви данни от тези, които приемате за тяхна сметка?

— Не. Станцията на Марс отговаря за почти половината от проектите по наблюдение в Слънчевата система. Графиците им са запълнени с години. Безспорно тридесет години са доста дълъг период за планетарната наука, но не са нещо изключително.

— Какви по-точно сензори излъчваха от Марс?

Дженифър Зайц сви рамене.

— Разбира се, проверих договора, когато нещата се сговниха. Не научих нищо особено. Инструментите, които сме следили, не отговарят за нещо повече от общ преглед на марсианската околна среда.

— Възможно ли е да сте получавали кодирани сигнали заедно с останалата информация?

— Разбира се. Само че не виждам от какво.

— Поне разполагате ли със списък на инструментите там горе?

— Да. Само че, лейтенант, трябва да разберете, че не ние сме ги поставили на Марс. Някои вече бяха там, останали от други проекти. Другите бяха оставени през годините от автоматизираните кораби на космическата агенция на ОФН. Ние нямаме никакъв контрол над тях, ролята ни е просто да наблюдаваме. Не мога да ви гарантирам какво всъщност представлява който и да е от тях. Само защото са ни казали, че определен канал на информация пренася резултатите от сеизмичния скенер, не означава, че това наистина е така. Просто няма начин да сме напълно сигурни, освен ако не отидем там и не проверим лично откъде наистина се излъчват трансмисиите. Ние сме просто един поразкрасен възел за препредаване на информация.

Рене не обичаше да се отклонява, но…

— В Слънчевата система работят автоматизирани космически кораби?

— Не знаехте ли?

— Не — призна тя.

— Ами налага се да има такива. Просто не може иначе. Никой от света на астрономията или планетарната наука на Слънчевата система не може да си позволи да наеме червеева дупка на ТСП, за да спусне термометър в атмосферата на Сатурн. Вместо това преглъщаме гордостта си и се обединяваме. Координираме бюджетите си така, че да доставим инструментите на големи пратки. Когато дадена пратка е готова, натоварваме един от трите товарни кораба на космическата агенция с безценната партида от сателити и сензори и го изпращаме на осемгодишен път през Слънчевата система. След това всеки от нас се моли най-егоистично проклетата антика да не се разпадне, преди да остави точно неговата пратка. Ще ви дам един съвет, лейтенант — когато сте в компанията на земни астрономи, дори не споменавайте мисията за доставка от 2320 година. Много колеги напуснаха професията след тази малка катастрофа. За да бъде одобрен проект по наблюдение със сензори, трябва да отделиш средно около петнадесет години за кандидатстване, предложения, прегледи, просене и да дариш първородното си дете. След това ти остава само да намериш средства, с които да проектираш и да изградиш сензорите. В товарното отделение пътува цяла планина от емоционални и професионални вложения.

— Да — каза отбранително Рене. Главоболието вече бумтеше в черепа й. Беше сигурна, че носи пакет с болкоуспокояващи. Сигурно беше в джоба на сакото й, което висеше на няколко метра от нея — твърде далече, за да стигне до него.

— Благодаря ви, получих представа. Заниманието ви не е нито добре платено, нито особено популярно.

— Освен ако не се казвате Боуз.

— Значи нямате никаква представа какво сте получавали от Марс през последните двадесет години?

Дженифър се усмихна извинително.

— Точно така. Но искам да се знае за протокола, че съм била директор тук само седем години, като две години отсъствах, за да се подмладя. Не съм сключвала този договор, нито някой от нас е бил обвързан с него. Цялото нещо се управлява от няколко процедури на ОИ.

— Кой е сключил договора?

— Директор Роуъл е управлявал обсерваторията, когато Междупланетарна асоциация „Ламбет“ са започнали проекта. Мисля, че се премести на Беркак. Предложили са му позицията на декан в нов университет.

— Благодаря. Ще го разпитам. — Рене вдиша жадно разредения въздух. От липсата на кислород леко й се виеше свят. Усещането не беше неприятно, но пречеше на концентрацията й. — Кажете ми нещо. Според вас какво може да има на Марс, че да заинтересува шайка терористи като Пазителите?

— Именно в това се корени цялата глупост на ситуацията — нищо. И това не е предразсъдък, защото съм радиоастроном. Мястото е пълна дупка, една замръзнала безвъздушна пустиня. Няма тайни, няма стойност, не е важна за никого. Почти съм убедена, че сте направили грешка.

— Кажете ми за Кафлин.

Дженифър Зайц смръщи красивото си лице.

— Господи, не знам. Той беше просто технически асистент. Обикновен техник на временен договор, който работеше скапана работа в космическата агенция, за да може да си плати пенсията за подмладяване и възстановяване. Довчера щях да се закълна, че мога да ви разкажа историята на животите му по-добре от самия него. Както и че са били изключително скучни. Всички прекарваме триседмични дежурства, натъпкани тук, след което получаваме една благословена седмица почивка. Той беше назначен преди три години и половина. Затова не ми се иска да си помисля колко време сме преживели заедно. Сега се оказва, че е част от някакъв терористки заговор с цел да превземе Федерацията. Исусе! Та той е Дан Кафлин. Остават му седем години до подмладяване и той очаква отчаяно този момент. Обича къри, мрази китайска храна, включва се към твърде много телесензорни сапунени опери със софтпорно, бил е женен веднъж през този живот, но нещата са свършили зле, посещава малкия си внук всяка година по Великден, краката му миришат, програмист втора ръка е, посредствен механик и ни подлудява, когато танцува степ — при това го прави зле. Та кои терористи играят степ, по дяволите?

— Скапаните — каза сухо Рене.

— Не мога да повярвам.

— Несъмнено е виновен. Разбира се, сами ще потвърдим това. Очаквам да ви повикат като свидетел на процеса.

— С вас ли ще го отведете?

— Несъмнено.

 

 

Рене успя някак си да се довлече обратно до самолета, облегната на Фил Мандия, без слабостта й да проличи твърде явно. Двама флотски офицери придружиха Дан Кафлин до самолета зад нея. Избутаха го върху една седалка от другата страна на пътечката. Около китките и глезените му се увиха квазиметални ограничители, който щяха да го държат неподвижен. Кафлин бе висок мъж, успял да се опази от прекомерно надебеляване, но очевидно приближаваше възрастта, когато щеше да се нуждае от подмладяване. Заради притеснението и пораженческото настроение бузите и очите му изглеждаха необичайно хлътнали, а кожата му беше бледа като тази на Рене. Носеше тъмносин работен комбинезон и това го правеше още по-неугледен. Кафлин се взираше объркано през малкия прозорец, докато обсерваторията се смаляваше под тях.

Главоболието на Рене бе започнало да отслабва още щом люкът се затвори и двигателите започнаха да херметизират малката кабина. Тя отвори клапата над себе си и се усмихна доволно, когато филтрираният въздух задуха в лицето й. Кафето, което стюардесата й донесе, отми и последните следи на дискомфорт, дори не се наложи да прибягва до капсулата с обезболяващи.

— Полетът трябва да продължи около петдесет минути — каза тя и обърна глава към Кафлин. — Отиваме към Рио, след това ще хванем кръгов влак за Париж.

Той не каза нищо, погледът му беше съсредоточен върху някакво петно извън прозореца, докато се издигаха.

— Знаеш ли какво ще се случи, когато стигнем там? — попита весело тя.

— Ще ме заведете пред някой съдия и ще ме разстреляте.

— Не, Дан. Ще те заведем във флотска биомедицинска клиника, където ще прочетат спомените ти. Във всички случаи не е приятно изживяване. Ще загубиш контрол над собственото си съзнание и други хора ще проникнат в черепа ти и ще изследват всяко късче от живота ти. Няма да ти остане нищо лично. Нито чувства, нито мечти. Ще ги изтръгнем от теб.

— Страхотно. Винаги съм си падал по ексхибиционизма.

— Не, не си. — Тя въздъхна със съболезнование. — Прочетох досието ти, говорих с колегите ти. Защо си се забъркал в тези глупости?

Той я погледна.

— Техниката ти на разпит не струва, наясно ли си с това?

— Не съм опитен шпионин като теб, Дан.

— Много смешно. Не съм шпионин. Не съм терорист. Не съм предател. Не съм нищо подобно.

— Какъв си тогава?

— Прочели сте досието ми.

— Припомни ми.

— Защо?

— Добре, с две думи, това, което искам да ти кажа, е: сътрудничи ни, излей си душата пред мен и може да препоръчам да не си губим времето с четене на спомените. Само че историята ти трябва да е много добра.

— А процесът?

— Не ти предлагам сделка, Дан. Няма да стане така. Ще отидеш на процес каквото и да се случи. Но ако ни помогнеш, съм сигурна, че съдията ще вземе това предвид.

Отне му минута, но накрая кимна неуверено.

— Имам внук, Джейкъб. На осем е.

— Да?

— Трябваше да отнеса нещата до съд, за да мога да го виждам. По дяволите, той е всичко, което ми остана от този скапан живот. Щеше да е ужасно, ако не можех да го виждам. Имате ли деца, лейтенант?

— Да, няколко. Но не и сега. Всички те обаче имат деца. Тези дни вече съм прапрабаба.

— И можете да виждате всички? Семейството ви?

— Когато имам време. Тази работа, знаеш… Работното време не е от девет до пет.

— Но можете да ги виждате, това е важно. Дъщеря ми застана на страната на майка си. А всички ние сме родени на Земята, там е проблемът. Трябва да си милионер, за да можеш да се срещнеш с адвокат на тази планета. А аз не съм.

— И някой ти предложи пари? Достатъчно, че някой адвокат да ти осигури достъп до внука ти?

— Да.

— Кой?

— Не знам името му, никога не съм го срещал, той е просто адресен код в унисферата. Агент е на хора в сферата на персоналната охрана. Един приятел ми каза за него. Каза, че може и да успее да ми помогне.

— Добре, как е името на приятеля ти?

— Робин Биърд.

— И този агент те вербува?

— Да.

— За какво?

— От това, което каза той — на практика за нищо. Тревожех се, че ще трябва да убия някого — вероятно щях да направя и това. Само че той искаше само да кандидатствам за работа на техник към космическата агенция на ОФН тук, в обсерваторията. Трябваше да наглеждам марсианските данни, които получаваха, и да се уверявам, че няма проблеми. Каза, че един ден някой ще дойде и ще вземе копие от тях и когато това стане, аз трябва да изтрия оригинала. Това е всичко, което трябваше да направя. В замяна можех да виждам малкия Джейкъб веднъж годишно, по Великден. Съвсем не изглеждаше като сериозно престъпление, затова си казах: защо не, по дяволите.

— Добре, Дан, а сега ми кажи най-важното: знаеш ли какво представляваше тази информация?

— Не. — Той навлажни устни и поклати глава. — Не, кълна се. Опитах да я прегледам няколко пъти. Явно е била много важна за агента, но на мен ми се струваше, че са обикновени данни от дистанционна станция.

— Направи ли си копие, Дан? Може би, за да разполагаш с коз срещу агента?

— Не. Наистина можех да виждам Джейкъб, както ми обещаха. Затова играх честно. Не съм си и помислял да прецакам тези хора. Предполагам, че съм бил прав; нали казвате, че са терористи.

Отговорът подразни Рене. Имаше неприятното усещане, че той казва истината. Дан Кафлин не беше замесен от тестото на престъпник, за да започне свое собствено малко изнудване, беше просто слаб, отчаян мъж, твърде лесен за манипулиране, ако човек разполага с достатъчно бутони, които да натиска. А кой би търсил спящ агент в някаква обсерватория с радиотелескопи по средата на Андите?

Каквото и да бяха направили на Марс, Пазителите бяха прикрили следите си много добре. Докато някой не уби Казимир Макфостър.

 

 

Ден по-късно тя още се чудеше как това убийство пасва на иначе недвусмислената ситуация. Офисът в Париж разследваше случая двадесет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата. Разчитаха на най-висок флотски приоритет. Този път никой от счетоводния отдел нямаше да се заяде за бюджета и продължителността.

Късно сутринта усети, че се прозява, докато екраните на конзолата й изобразяваха нова поредица от информация за несъществуващата Междупланетна асоциация „Ламбет“. Нямаше как да поеме повече кафе, за да пребори токсините, които се натрупваха в кръвта й. Навън беше поредният сив парижки ден. Дъждът се стичаше по прозорците. Колегите й ставаха все по-изнервени заради липсата на сън и объркването, което убиецът предизвика с бягството си от ЕлЕй Галактик. Тази сутрин между бюрата се носиха виковете на не един спор. Репортажът за отдела в шоуто на Алесандра Барон никак не им подейства добре. Красивата репортерка със злоба и задоволство бе показала как убиецът поваля жертвата си, обграден от агенти на флотското разузнаване, преди да се втурне да бяга. Също така намекна, че убиецът от ЕлЕй Галактик се издирва във връзка с убийството на Бърнели.

— Откъде е разбрала това? — изръмжа Тарло. — Това е класифицирана информация.

— Вероятно от фамилията Бърнели — каза Рене. — Не мисля, че ни харесват особено точно сега. Все пак убитият беше играчката на Жюстин. Тя сигурно пледира случаят да бъде поверен на Отдела по сигурността към Сената.

Тарло снижи глас и се огледа виновно, да не би някой да подслушва.

— Докато ти беше в Южна Америка, открих, че шефката получава цялата ни информация в момента, в който я запишем. Хоугън направо полудява от мисълта, че тя следи всичките му действия.

— Най-накрая — промърмори тя. — Добри новини. Тя свърза ли се с теб?

— Не още. А с теб?

— Не.

— Ако го направи, кажи й, че ще й помогна с каквото мога.

— Ще й кажа.

Разделиха се като двойка любовници, въвлечени в незаконен офис романс. И двамата полагаха усилия да не се разсмеят.

 

 

Командир Алик Хоугън се върна в офиса в Париж точно след обяд. Беше в лошо настроение, знаеше, че е така и че лошото настроение е лошо за добрата офис обстановка. Честно казано, не му пукаше. Тъкмо се бе прибрал от Керенск, където прекара един час в офиса на адмирал Колумбия, опитвайки се да даде обяснение за провала на ЕлЕй Галактик — така го нарече самият адмирал. Не се сещаше за някаква причина да не прехвърли нещастието си върху останалите.

Всички в големия открит офис вдигнаха глави от дисплеите, когато той влезе. Хоугън мерна няколко самодоволни усмивки, които бързо бяха прикрити.

— Старши офицери, среща за обсъждане на прогреса в конферентна зала три след десет минути — обяви той, докато крачеше тежко към своя офис. Чу няколко приглушени коментара зад гърба си, но не им обърна внимание.

Алик седна в стола зад бюрото. Той беше от обикновена черна кожа като офис мебелировката, с която обикновено разполагат секретарките. Оставен му беше от Паула Майо, още не се бе заел да го смени. Като всичко в офиса. Включително и хората.

Възползва се от предимството, че е сам, и облегна глава на ръцете си. Опита се да изхвърли емоционалния си багаж и да се съсредоточи. Да поеме офиса в Париж беше такава голяма възможност. Флотът се разрастваше с невероятна скорост, позициите му бяха добри и той се катереше бързо нагоре. Да се присламчи към екипа на Колумбия беше най-умният му ход, когато това място все още беше дирекция. Беше решил много сериозни проблеми за директор Колумбия, изготви доклади за почти всеки отдел. Това го превърна в очевидния избор за човек, който да следи Паула Майо след напускането на Рийз. Сега най-сетне можеше да оцени срещу какво се е изправяла тя през всички тези десетилетия.

„Исусе, така ли се е чувствала Майо през всичките сто и тридесет години?“ Начинът, по който убиецът им се бе изплъзнал на ЕлЕй Галактик, не беше дори удивителен, а направо обиден. Ако се съдеше по това, че пътят му за бягство беше безупречно планиран, той вероятно е знаел, че флотът наблюдава Макфостър. А това загатваше, че някъде има изтичане на информация — единственото нещо, което Алик никога не можеше да спомене на адмирала, не и преди да разполага с неопровержимо доказателство и по възможност пълно признание. Съществуваше и огромният проблем за кого точно работи убиецът. Най-очевидното решение, това, на което беше заложила Майо, беше политически невъзможно. Никога не можеше да признае това на когото и да било. Идеята беше равносилна на професионално харакири.

Просто трябваше да постави цялата ситуация с Пазителите под контрол, да докладва някакъв видим напредък пред адмирала. Ако не постигнеха резултати — и то бързо, — щеше да последва Майо през вратата. А той беше сигурен, че никой няма да му предложи добра работа в Отдела по сигурността на Сената.

Хубавото беше, че вследствие на операцията в ЕлЕй Галактик се бяха сдобили с доста следи към различни операции и членове на Пазителите. Офицерите му в Париж бяха добри въпреки горчилката, останала заради принудителното напускане на Майо. Всичко, което трябваше да направи, беше да се убеди, че разполагат с нужните ресурси, за да завършат разнообразните разследвания и да координират добре цялостна стратегия за разследване на случая. Щяха да получат резултати, които да им позволят да проникнат дълбоко в операциите на Пазителите. Трябваше да ги получат.

Алик пресуши цяла чаша с минерална вода с надеждата, че това ще го успокои и ще му позволи да настрои съзнанието си, за да председателства срещата. Може би просто беше дехидратиран, последните двадесет и четири часа бяха много напрегнати. Когато беше готов, се отправи към конферентната зала. Рене Кемпаса вървеше пред него, понесла голяма чаша с кафе.

Тарло и Джон Кинг вече чакаха вътре. Джон беше следовател от старата дирекция, който се бе преместил от Отдела по техническа криминалистика няколко месеца преди началото на административните промени. Заради този си сравнително късен ход отношението му към Алик не беше толкова хладно, колкото това на другите двама лейтенанти.

— Твърде много кофеин — каза високо Тарло, когато Рене седна. — Това кое е, осмото за деня?

Тя го изгледа гневно.

— Или ще го изпия, или започвам да пуша. Ти избирай.

Джон се засмя при вида на шокираното изражение на Тарло.

Алик Хоугън влезе в стаята и седна на централното място до бялата маса.

— Адмиралът изобщо не е доволен от нас — каза им. — Даде ми много ясно да разбера това, сигурен съм, че можете да си представите. Така че… моля някой да ми каже, че най-накрая сме открили името на убиеца.

— Съжалявам, шефе — каза Джон Кинг. — Лицето не е в нито една база данни във Федерацията. Препрофилирано е, разбира се. Вероятно разполагаме с информация за старата му идентичност. Само че сегашните му черти са напълно непознати.

— Не е така — каза Рене. — Макфостър го познаваше. Всъщност дори се радваше да го види. Ако трябва да заложа парите си, бих предположила, че убиецът е от Далечината.

— Кой от Далечината би пратил убиец във Федерацията? — попита Джон.

Тя сви рамене.

— Не знам, но най-малкото трябва да проверим записите на ТСП, за да видим дали не е пристигнал от гарата на Буунгейт през последните няколко часа.

— Добре, ще наредя на хората си да се заемат с това — каза Джон. — В момента Фостър Кортес работи с програми за визуално разпознаване по моя наредба. Може да добави базата данни на гара Буунгейт към анализа си.

— Добре — каза Алик. — Така, какво знаем за технологиите, с които е бил невронно свързан? Всички видяхме на какво е способен. Това са все последни технологични постижения. Трябва да има някакъв наличен регистър.

— Джим Нуан се е заел с това по мое нареждане — каза Тарло. — Има много компании във Федерацията, които произвеждат подобно въоръжение. Не го знаех. Голяма част от продуктите им отиват при Великите фамилии и Междузвездните династии и отделите им по сигурността. Проследяването на крайния потребител през техните канали не е лесно; нямат голямо желание за сътрудничество. Разбира се, като възможност винаги остава Илюмината. Клиниките са дори още по-враждебни от тях.

— Ако някой спира разследването ти, веднага ме уведоми — каза му Алик. — От офиса на адмирала ще окажат директен натиск.

— Разбира се.

— Добре. Рене, на какво се натъкна в обсерваторията?

— На доста неща, но не съм сигурна кои от тях имат отношение.

— Да чуем.

Тя отпи от кафето и трепна, беше горещо.

— Първо, потвърдихме естеството на пратката, която е взел Макфостър: цял трезор с информация, която са събирали там. Очевидно всичката е с произход Марс.

— Марс? — Алик се намръщи. — Какво, по дяволите, има на Марс?

— Тук започват да се появяват проблемите. Не знаем. Информацията е излъчена от дистанционна станция за научно наблюдение. Официално това е било проект, спонсориран от Междупланетна асоциация „Ламбет“, с цел да изследва Марс. Станцията е предавала сигнали в период от двадесет години, уж чрез автоматизирани сензори, пръснати по цялата повърхност на планетата.

— Двадесет години ли каза?

— Да — отвърна сардонично тя. — Както и да е, Междупланетната асоциация „Ламбет“ вече не съществува. Преминала е към виртуално съществуване преди осем години; днес е просто адрес, регистриран в също толкова фиктивна правна фирма. Има администрираща програма, която следи банкова сметка, съдържаща точно толкова пари, колкото да изплати докрай марсианския проект. Обсерваторията получава годишната си такса и ако някой се обади на асоциацията със запитване, програмата разполага с меню с готови отговори. С други думи, типичната фасада на операция на Пазителите.

— Истинска ли е била? — попита Алик.

— Да, когато е била създадена. Имало е истински офис в Лондон, както и персонал. Наредих на Гуинет да проследи всеки, който е служил там; надяваме се да открием секретар или някой младши служител. Не храним големи надежди; всяка по-важна фигура несъмнено е била Пазител. Останалите вероятно са били чуждопланетяни със стандартна работна виза. Тъй като няма никакви записи, проверяваме агенциите за наемане на чужденци.

— Защо Пазителите са затворили офиса на асоциацията, ако обсерваторията все още е събирала информация за тях? — попита Джон.

— Промяната съвпада с изпращането на последната група от сензори на Марс — каза Рене. — Платили са за изпращането на много комплекти през първите дванадесет години. Това не може да бъде направено единствено чрез киберсферата. Трябва да се проведат срещи, истински хора трябва да говорят със служители на космическата агенция на ОФН, да ги заведат на обяд, да присъстват на семинари, трябва да има дизайнери на комплектите сензори, такива неща.

— Значи има записи на екипировката, която са изпратили на Марс? — Всички тези факти намекваха, че операцията на Пазителите е с огромни мащаби. Това никак не допадаше на Алик. Нито пък това, че включваше нещо ново, нещо, което не разбираха. Твърде много негативни впечатления, за да ги включи в какъвто и да е доклад до адмирала.

— Разполагаме с митническите документи на транспортните им кораби — каза тя. — Що се отнася до истинското съдържание на трюма по време на тези полети, няма начин да разберем какво е било. Такива кораби пътуват из цялата Слънчева система. Планетарните инструменти, които разнасят, са пакетирани в обезопасени контейнери в приземяващи се кораби за еднократен полет. Никой на лунното пристанище няма да тръгне да отваря запечатана система, докато я товарят на кораба, няма причина за това.

— Искаш да кажеш, че Пазителите са провеждали операция тук, в Слънчевата система, в продължение на двадесет години, точно под носовете ни и ние все още не знаем за какво изобщо става дума? — Алик млъкна. Не искаше да изглежда критичен; трябваше да работят заедно. — Ами други планети? Пазителите провеждат ли операции и на тях?

— Не изглежда да е така — каза Рене. — Матю Олдфийлд прави проверка на всички планетарни проекти в Слънчевата система, за които космическата агенция на ОФН знае. Засега всички изглеждат легитимни. Проектът за Марс е единственият съмнителен.

— Само че няма никакъв начин да разберем какво са оставили там?

— Не, освен ако не посетим планетата лично и не прегледаме оборудването. Само че системите са връщали информация в продължение на две десетилетия и са били програмирани за още десет години. Не мога да си представя, че това ще се окаже някакво оръжие. Ако трябва да съм честна, не мисля, че си струва да пръскаме повече ресурси по тази линия. Каквото и да е било, целият проект очевидно е приключил.

— Не съм съгласен — каза Тарло. — Провеждат го от двадесет години. Не може да не е бил важен за тях. Това означава, че трябва да разберем какво е представлявал.

— Информацията е била важна — отвърна Рене. — Това им е трябвало. А сега нея я няма. Кафлин е изтрил паметта на обсерваторията, а информацията не беше и в Макфостър, когато го убиха.

На Алик му бе неприятно припомнянето, че Макфостър, изглежда, не носеше нищо, макар и въпросът да се превръщаше в един голям политически двубой между адмирала и фамилията Бърнели. Със сигурност не искаше да въвлича парижкия офис в това и му трябваше съвсем малко да се съгласи с Рене, че случаят с Марс е загуба на ресурсите им. Само че… двадесет години. Йохансон очевидно бе смятал операцията за изключително важна.

— Ами този Кафлин? Прочетохме ли вече паметта му?

— Не виждам смисъл от това — каза Рене. — Разказа ми всичко сам по време на обратния полет до Рио. Тук го натъпкахме с наркотици и повтори същата история. Бил е просто платен съучастник, не е важно звено. Препоръката ми е да го обвиним в престъпно съучастничество и да оставим на съда да реши какво да го прави.

— Ако не смяташ, че можем да извлечем полза от него, добре. — Алик каза на е-конома си да направи бележка.

— Въпреки това той спомена едно важно име — каза Рене. — Робин Биърд. Това е бил посредникът, свързал Кафлин с анонимния агент, който е уредил цялата сделка. Това е само интуиция, но няколко от членовете на екипа, саботирал „Втори шанс“, са били вербувани чрез агент, специализирал се в работа с оперативни работници по сигурността и бил изключително внимателен при запазване на анонимността си. Може и да е съвпадение, но и двете са били операции на Пазителите.

— Знаем ли къде е този Робин Биърд? — попита Алик. Опита се да не изглежда твърде развълнуван, това щеше да е непрофесионална проява, но името на агента звучеше като обещаваща следа.

— Наредих на Вик Ръсел да работи с всички сили по този проблем. Последният известен адрес е на Кагайн. В момента Вик пътува с експреса натам. Вече е уредено сътрудничеството на местната полиция.

— Отлично.

— Ами Марс? — попита Тарло. — Не можем просто да не му обърнем внимание.

— Това е най-интересното в цялата работа — каза Рене. — Кафлин никога не е предавал нищо към Марс през връзката на обсерваторията, никакви кодирани инструкции за спиране на работа. Така че, на теория, дистанционната станция и онова, което Пазителите са оставили там, все още работят. Ще изпратя нов сигнал след осем дни. Космическата агенция на ОФН сформира екип от учени планетолози, които да анализират информацията и да проверят дали наистина идва от сензори за проучване на околната среда.

— Осем дни? — каза язвително Тарло. — Стига бе! Командир, нуждаем се отчаяно от тази информация. Трябва да разследваме това сега.

На Алик му се искаше да го подкрепи, но разходите по изпращането на екип криминалисти щяха да са феноменални. Отклоняването на червеева дупка на ТСП, дори изследователска, щеше да струва милиони. Подобна процедура трябваше да получи зелена светлина от адмирала.

— Не може ли обсерваторията да се свърже с дистанционната станция на Марс днес? Трябва да има някакъв комуникационен протокол, който да провежда диагностика на системите там. Сигурно е по-евтино и вероятно по-бързо.

Рене сви рамене.

— Предполагам. Мога да попитам Дженифър Зайц, директора на обсерваторията.

— Направи го. Уведоми ме какво е станало.

Той се усмихна доволно. Добри, ясни решения, правилна лидерска позиция — всички печелеха.

— Разбира се. — Тя отпи отново от кафето си.

— Имам добри новини за теб, шефе — каза Тарло и стрелна с подигравателен поглед Рене, която седеше от отсрещната страна на масата.

— Казвай.

— Напредваме с финансовите записи на Макфостър. Нуждая се от заповед, за да отворя сметките му в банка „Пайн Пасифик“, защитени са. Когато получим възможност да проучим как е харчил парите си, ще можем да съставим профил на действията му. Също така ще открием откъде са дошли парите.

— Еднократна сметка, депозит в брой — каза Рене и се ухили над чашата си. — Винаги е така. Непроследими са.

Тарло й показа среден пръст.

— Ще получиш заповедта до час — обеща Алик. — Добре, нещата не изглеждат толкова безнадеждни, колкото бяха в онази разпределителна зона. Можем да го разплетем, знам, че можем.