Налини Синг
Архангелска целувка (38)

37

Лицето на Рафаел беше безизразно.

— Не Елена е тази, която е организирала нападението над детето.

Някой си пое въздух през зъби и Елена разбра, че това е Михаела. Тялото на женския архангел се изви към Анушка, въпреки че Рафаел стоеше между нея и всички останали.

— Лъжи — отсече Анушка. Вече дишаше по-леко, тялото й бе започнало да се възстановява. — Ловецът се опитваше да заслужи уважение, като убие ангел.

Елена не можа да се сдържи.

— Аз помогнах да бъде убит архангел. Нямам нужда да се доказвам.

Нейха се изправи, движенията й бяха плавни и меки като на нейните любимци — питоните.

— Дай ми мислите си.

Елена изведнъж усети, че потъва в мириса на дъжд и море, а Рафаел вдигна ръка, в която държеше ангелски огън.

— Никой няма да докосва Елена. Трябва да претърсиш мислите на Анушка.

Нещо се раздвижи бързо над главите им, после Аодхан се приземи до Елена, макар че поради ъгъла, под който се снишаваше, щеше да бъде по-лесно да кацне между Михаела и Рафаел. Ангелът бе покрит с толкова много кръв, че диамантено ярките му криле изглеждаха ръждиви. Но не това накара всички събрали се да замълчат. Аодхан държеше в ръцете си вампир — крайниците му липсваха, но той все още бе жив.

Елена се бореше да прикрие ужаса си. Последният вампир, когото бе видяла в подобно състояние, беше жертва на група противници на вампирите, които го бяха измъчвали дни наред.

— Сир. — Аодхан положи товара си върху камъните. — Бях задържан от началника на стражата на Анушка. Истината е в мислите му.

От израза на лицето на Анушка личеше, че няма как да отрече идентичността на вампира. Елена разбра само защото гледаше право в лицето на Принцесата — искрица болка, породена от загубата. Наистина изпитваше нещо към този вампир. Но не бе достатъчно. Тя се изправи, грабна ножа кукри с едно от онези неуловими змийски движения и го хвърли към гърлото на вампира.

Рафаел хвана ножа за острието и кръвта му потече върху разкъсаните гърди на вампира.

— Фаваши, Титус, вземете мислите му.

Кроткият Архангел на Иран затвори очи. Големият черен архангел направи същото. Отне им само секунда.

— Виновна — прошепна Фаваши, като се обърна към Нейха. — Дори Астаад да прости за убийството на наложницата му, дори Титус да прости за убийството на женския ангел от неговите земи, дори Рафаел да прости, че са измъчвали негов човек или за опита да бъде погубена партньорката му, пак не можеш да я спасиш.

— Нарушила е най-висшия ни закон. — Гласът на Титус бе неочаквано тих за толкова голям ангел с мускули като плочи, които блестяха под нагръдната му броня.

— Насилието над дете е може би единственото истинско табу, което още зачитаме. — Астаад галеше поддържаната си малка черна брада с два пръста, а гласът му звучеше сякаш изнасяше лекция. — Ако прекрачим тази граница, все едно сме се предали на мрака, който дебне всички нас.

— Момчето не е мъртво — отвърна Нейха.

— Убийство или нападение с цел убийство — наказанието е едно и също. Освен това детето е било толкова близо до смъртта, че едва са го спасили. — Говореше ангел със стоманен глас и златистокафяви очи — Елижа. — Най-лошото е, че не го е направила сама. Научила е други да се наслаждават на страданието на невинните.

— Имала е намерение да отвлече още деца, след като стане една от Десетимата — заяви Фаваши с тъжен, но твърд глас. — Щяла е да командва ангелите си, като държи децата им за заложници.

— И аз го видях — потвърди тихо Титус.

— Дори аз не съм стигала толкова далеч — каза едва чуто Леуан с лека изненада в гласа. Очите й почти не се виждаха на дневната светлина. — Какво си родила, Нейха?

Това, което последва, се случи толкова бързо, че Елена не успя да види всичко. Михаела размаха ръка с животинска сила. След миг главата на Анушка падна на земята, а кръвта й бликна от срязаните артерии като фонтан. Оплиска лицето и дрехите на Елена, но тя се насили да остане на място, докато Нейха се надигна с писък, а ноктите й се издължиха и почерняха. Михаела продължаваше да размахва ръка в широки смъртоносни движения.

Милостиви Боже. Разсичаше Анушка на парчета.

Нейха се спусна със скорост, непостижима за смъртните, и одра лицето на Михаела, като го покри с черни следи. Михаела опря ръка на гърдите й и я отблъсна. Черните дири върху лицето й придобиха противния зеленикав цвят на разлагаща се плът, после се свиха и изчезнаха, сякаш тялото на Михаела отхвърляше отровата. Докато Нейха се изправи, лицето на Михаела отново бе станало гладко и чисто, отровата се бе стекла върху квадратните каменни плочи на двора, оставяйки следи върху тях.

Нейха се извърна към дъщеря си, очите й бяха пълни със страдание.

— Тя е достатъчно стара, за да…

Ангелски огън, студен и син, погълна онова, което бе останало от Анушка. Елена се взря в лицето на Рафаел, в твърдите му очертания. Беше безмилостен — архангел, изпълняващ присъда. Бързината на екзекуцията я потресе, но тя не беше против решението — споменът за сгърченото окървавено телце на Сам никога нямаше да я напусне.

Писъкът на Нейха разцепи въздуха. Беше пронизителен — нещо съвсем различно, нещо неразбираемо. Царицата на змиите и отровите падна на колене и започна да си скубе косите с извитите нокти на ръцете си. Рафаел отстъпи и срещна погледа на Елена. Беше време да си тръгват. Всички се оттеглиха, дори Леуан. Мълчалив знак на уважение.

Никой не проговори дори когато излязоха на ослепителната светлина, в която се къпеше главната градина. Беше празна, за пръв път, откакто Елена бе тук. След миг сянка затъмни слънцето, от изток прииждаше плътна облачна пелена. Елена погледна нагоре и усети как по гърба й се спуска вледеняващ студ.

Това не беше краят.

 

 

Елена влезе в апартамента след Рафаел, Аодхан беше последен. Джейсън бе предприел едно от редките си появявания през деня, за да отнесе началника на стражата на Анушка при лечителите, което даде възможност на Аодхан да се върне с тях.

— Ранен съм.

Думите му прозвучаха спокойно.

Елена гледаше как подръпва кървавата риза, залепнала за тялото му, за да я повдигне, откривайки толкова дълбок разрез, че бе цяло чудо как не е бил разсечен на две.

— Исусе. Как, по дяволите, успя да долетиш при нас?

Аодхан не отговори, но се обърна към Рафаел, който приближи и застана пред него.

— Тази вечер може да не съм толкова бърз.

— Стой така — каза Рафаел и вдигна ръка. Дланта му беше обвита в син огън.

За пръв път върху лицето на Аодхан се изписа емоция. Паника, ярост, страх злостно се преплитаха в очите му. Но той остана на място и позволи на Рафаел да допре ръка до него. Елена забеляза трепването му само защото гледаше много внимателно. След малко Рафаел отмести ръката си. Разрезът вече не изглеждаше толкова червен.

Напрегнатият израз изчезна от лицето на Аодхан, но Елена не бе сигурна, че това е свързано с бързото затваряне на раната. Тя не проговори, докато ангелът не излезе, за да се прибере в собствената си стая.

— Не обича да го докосват.

— Не — потвърди Рафаел, като свали ризата си и избърса в нея кървавите си ръце.

Като се чудеше какво или кой бе наранил безсмъртен до такава степен, че да се отдръпва дори при най-обикновено докосване, Елена започна да сваля оръжията, които й бяха останали.

— Добре че си носех резервни.

Тя огледа раната на бедрото си. Макар и още розова, нямаше нужда от превръзка.

— Душ?

— Да.

Едва след като взеха душ, потъвайки в топлата баня, от което отчаяно се нуждаеха, тя каза:

— Ти си причината Сам да се възстановява по-бързо, отколкото всички очакваха.

Сърцето й преливаше от неудържима изгаряща я гордост.

— Еволюирал съм — рече той, а очите му гледаха почти объркано. Около ръката, която вдигна от водата, трепкаше син огън. — Тази дарба е нова, слаба. Не успях да излекувам Сам напълно, макар че опитвах много пъти.

— Но ускори процеса. — Тя се приближи, за да хване лицето му в ръце и опря челото си в неговото. — Везните са изравнени, Рафаел.

— Не — каза той. — Никога няма да бъдат изравнени, както никога не бива да забравям в какво се превърнах в Тишината.

Тя си спомни бързината, с която бе изпълнена присъдата преди малко, замисли се за тънката линия, която разделя силата от жестокостта и разбра, че той е прав.

— Е, поне едно е сигурно — ако не беше наблизо тази вечер, щях да съм мъртва.

Очите му се преобразиха в онази вечна, безкрайна синева, която я караше да вярва, че пропада в друга вселена.

— Никога не позволявай на Нейха да те докосва — каза той, като сложи ръка на врата й и я привлече още по-близо. — Успях да обезвредя отровата на Анушка, защото не беше много силна. Тази на Нейха е хиляди пъти по-смъртоносна.

Тя не се отдръпна от ръцете му, усещаше у него страх, за който архангелът никога не би си признал с думи. Нещо в нея се промени, когато осъзна, че животът й означава толкова много за него. Част от Елена — може би онова уплашено момиче, застанало на прага на Голямата къща, което беше някога, се боеше, че той ще се отегчи от нея, че любовта й няма да е достатъчна.

— Толкова много кошмари — прошепна Рафаел, а ръката му галеше гърба й, докато тя се настаняваше върху него.

— Тя ме остави — прошепна Елена. — Обичаше ме, но си отиде.

— Аз никога няма да си тръгна, Елена. — За миг тя видя архангела, свикнал да властва, да контролира. — И никога няма да те оставя да си тръгнеш.

Други жени може би биха възроптали срещу подобно изявление. Елена никога не бе принадлежала на никого. Сега принадлежеше на него и когато осъзна това, нещо пречупено вътре в нея започна да зараства.

— Двупосочна улица, архангеле — напомни му тя.

— Мисля, че се радвам, задето ти, която си ловец, ме наричаш свой архангел. — Той притисна хълбоците й със силните си настоятелни ръце. — Хайде, вземи ме в себе си. Нека се слеем в едно.

Думите му бяха нежни, но не и силният твърд тласък на пениса му. Тя опря ръце върху раменете му и се плъзна надолу върху тъмната му горещина, потръпвайки, когато плътта й се разпъна, за да приеме безкомпромисната дължина.

 

— Рафаел — прошепна тя до устните му, когато тялото й го обхвана.

Той си пое дъх през зъби и отпусна глава за миг. Устните му докоснаха пулсиращата й шия и тя усети зъбите му. Ухапване. Не беше внимателно. Тя издиша шумно, когато той близна малката рана и после придвижи устни нагоре по врата и към челюстта й.

Не ме извика, когато Анушка те е нападнала.

Елена вплете пръсти в косата му и захапа долната му устна, когато той вдигна глава.

Призовах те, когато имах нужда от теб.

Времето спря за миг, щом погледите им се срещнаха.

Той сякаш виждаше през сърцето й, през душата й, през самата й същност. Но тя също го виждаше — великолепно същество, изпълнено със сила и тайни, толкова дълбоки и стари, че се чудеше дали някога ще узнае всичките.

Целувката й отне дъха, мислите й, всичко. Стенейки, Елена погали с пръсти извивката на крилете му, усети как той става все по-твърд вътре в нея. Беше почти непоносимо. Тя се надигна, освобождавайки го мъчително бавно, устата му се впи в нейната, докато накрая тя спря да усеща тялото си и всичките й сетива бяха залети от вълна на удоволствие.

Рафаел притисна по-силно ръце към кръста й и я върна обратно надолу. Тя се отпусна, жадуваща за интимното сливане, за откровената първична наслада.

Рафаел.

Той прекъсна целувката, за да обхване гръдта й с длан, като сложи палец върху зърното й, стърчащо над гладката кожа.

Имаше нещо невероятно еротично в това да гледа как той я докосва с дългите си уверени пръсти, а очите му светят като въглени. Елена сви пръсти около основата на неговото крило и нетърпеливо се притисна към тялото му. Главата му се повдигна, очите му блестяха като скъпоценни камъни. Ръката му върху гърба й се премести, пръстите му погалиха чувствителната вътрешна извивка на крилете й.

— Престани — изрече тя, опряла устни в неговите, неспособна да спре бавната, гореща милувка на плътта си върху неговата плът, пулсиращото освобождаване и връщане в ножницата, от което сърцето й биеше тежко.

Колко си чувствителна, beebti.

Тя не разбираше какво казва и все пак всичко бе ясно. Беше й прошепнал нещо красиво на език, който сега чуваше само насън — език, който, независимо от спомена за болката и загубата, свързани с него, винаги бе означавал любов.

Тя взе ръката му и я доближи до устните си. Целуна нежно дланта му, а неговият отговор бе кобалтов взрив. После нямаше повече думи. Само удоволствие. Изгарящо, пронизващо удоволствие. Тя се почувства сякаш обгърната в ръцете на архангел, който никога нямаше да я остави да падне.

 

 

— Мамо?

Защо обувката с висок ток на майка й беше на пода на фоайето? Къде беше другата? Мама не бе слагала високи токчета от… дълго време. Навярно тези й бяха омръзнали и затова просто ги е захвърлила. Да, сигурно така е станало. Но ако бе започнала да ги носи отново, може би нещата щяха да се оправят, мама щеше да се усмихне и всичко щеше да е истинско.

Гърдите й се свиха от болезнена надежда.

Тя пристъпи, обгърната от хладното великолепие на Голямата къща — къщата, която бе превърнала баща й в непознат. Отиде до изоставената обувка, легнала настрани върху пода, и посегна да я вдигне. Тогава забеляза сянката. Беше много тънка и се полюшваше леко.

Знаеше.

Знаеше.

Не искаше да знае.

Сърцето й се сви като топка бодлива тел и тя погледна нагоре.

— Мамо?

Не изкрещя, защото знаеше.

Чу шум от гуми върху чакъла. Бет се връщаше от училище. Елена пусна чантата си и изтича навън. Тя знаеше, но Бет не биваше да разбира. Бет не трябваше да вижда. Никога. Тя грабна телцето на сестра си и се втурна покрай човека, който някога бе неин баща. Продължи да тича, отдалечавайки се в ярката слънчева светлина на безоблачния летен ден.

Не искаше да знае.

 

 

Беше вечерта преди бала. Елена се обличаше с тиха решителност. Но миналото й тежеше като черно покривало върху плещите й — плътно, задушаващо. Искаше да издере шията си с нокти, отчаяно да вдиша толкова нужния й въздух, но така щеше да покаже слабост. А в случая всяка слабост би била това, което е кръвта за акулите, сновящи под повърхността на музиката, в която бе потопен градът.

Тя се обърна и погледна плавните вълни, на които падаше дрехата, сътворена от шивача за този бал. Беше рокля, но рокля за жена воин. Тя вече бе сложила бикините си и черните ботуши на висок ток. Оръжията й бяха в кобурите и ножниците, закопчани върху тялото й. Елена вдигна роклята и почувства плата мек и осезаем като вода по пръстите й.

— Можеш да вкараш всеки мъж в смъртен грях.

Тя си пое дълбоко дъх, когато видя своя архангел, с голи гърди и официален панталон.

— Ти ли го казваш?

Красотата му бе изваяна от времето, смъртоносно оръжие, с наточено от вековете острие.

Тя пристъпи, придърпа роклята си нагоре и материята се плъзна по краката й, докато горната част се надипли около бедрата й. Рафаел се приближи до нея, погледът му обходи голите й гърди. В очите му светна огънят, разпалван от собственическото му чувство, и това беше единственото предупреждение, преди да я връхлети бурята на целувките му, докосването на пръстите му… ангелският прах, който сякаш проникваше в порите й.

Когато той понечи да се отдръпне, тя притисна устни в неговите.

— Още не.

И продължи да го целува, докато вкусът му не изпълни вените й, не проникна във всяка нейна клетка.

— Ти — каза Рафаел, когато тя най-сетне го пусна — ще ме целуваш така тази нощ.

Тя нямаше нищо против подобна заповед.

— Съгласна съм.

Той плъзна ръце над гърдите й и вдигна към раменете й двата къса плат, които представляваха горната част на роклята, кръстоса ги над бюста й и започна да ги завързва на възел отзад на врата й.

— Мисля, че нямам нужда от грим — реши тя, като навлажни устните си с език.

Ангелският прах блестеше като диаманти върху кожата й.

Рафаел провери дали възелът е здраво завързан, сложи ръка върху гладката кожа на стомаха й и целуна врата й, който бе открит, тъй като тя беше вдигнала косата си в стегнат кок. Имаше намерение да го закрепи с две дървени пръчици, но косата й бе твърде гладка и хлъзгава, за да задържи подобен аксесоар. Вместо това използва малка фиба, украсена с изваяно диво цвете.

Просто. Съвършено. Непобедимо.

Беше подарък от най-добрата й приятелка — Сара. Намери го закрепено в кутийката до пръстена, който Елена бе я помолила да поръча. Кехлибарът бе доставен от търговец, дължащ услуга на Елена. Някога тя бе видяла точно това кехлибарено украшение в личната му колекция. Бали бе върнал услугата, защото това бе въпрос на чест, но сигурно му е било трудно да се раздели с накита. Разбира се, след като е разбрал при кого отива… Споменът за кръглото му лице, грейнало в усмивка, разведри сърцето й.

Рафаел погали гладкия й корем с ръка, върху която блесна кехлибареният пръстен.

— Как са раните ти?

— Всичко е наред.

Бедрото още я болеше, напомняйки за последното отчаяно нападение на Анушка, но раните на ръцете й вече бяха заздравели.

— Можеш ли да се движиш?

Тя се завъртя и извади остриетата, които носеше този път открито, закрепени в ремъците от мека като масло черна кожа, без да я е грижа за протокола. Полите на роклята й се разделяха, сякаш бяха течни, следвайки всяко нейно движение. Тя метна ножа към архангела, който я наблюдаваше внимателно.

Той го хвана с лекота и го хвърли обратно. Елена бързо върна острието в ножницата върху ръката си, после провери дали може да извади лесно пистолета, закрепен към лявото й бедро. Успяваше.

— Няма проблеми.

Тя се изправи, а роклята се спусна плавно край нея, всички разрези в плата прилегнаха плътно един върху друг, сякаш не съществуваха.

— Каква вероятност има да не ми потрябват оръжия тази вечер?

Отговорът на Рафаел бе плашещо откровен.

— Преродените на Леуан се разхождат из залите.