Налини Синг
Архангелска целувка (36)

35

Елена лежеше в прегръдките на Рафаел, тялото й бе изтощено от сексуалното изживяване. Архангелът бе удържал обещанието си. Беше я накарал да вика. Сърцето й още туптеше от ехото на изгарящото удоволствие, когато потъна в тъмнината на спокойния сън. Толкова спокоен, че й трябваше известно време, за да разбере какво чува.

 

 

Кап.

Кап.

Кап.

— Ела тук, малки ловецо.

Към устните й се допря пръст.

Тя ги стисна здраво, но вкусът се просмука в устата й, без да може да го спре, неописуемо усещане. Не! Умът й отказваше да осъзнае какво е това, отказваше да разбере.

Но чудовището не я пускаше да избяга.

— Не е ли вкусна Бела? — Очите му бяха тъмнокафяви, оградени с тънка кървавочервена ивица. — Оставих малко и за теб. Ето.

Ръце, които махат златисторусата коса от врата на сестра й, оголвайки за очите кървавата каша, в която бе превърнато гърлото.

— Мисля, че е още топла.

Лицето му бе притиснато във врата на Бела, ръката му — върху оформящите се момичешки гърди.

От гърлото й се изтръгна писък. Не! Тя се хвърли върху него, удряше го с юмруци, дереше го с нокти, хапеше и риташе яростно.

Но дори родените ловци не са по-силни от възрастен вампир. Вампир, който току-що се е напил с кръв. Той си играеше с нея, накара я да вярва, че го е наранила, и когато тя се отпусна, задъхана от битката… той я целуна.

 

 

Елена се събуди, защото усети, че се задушава.

Погледът й бе замъглен от черни петна, чувстваше, че всеки миг може да загуби съзнание, докато мирисът на дъжд и море не проникна в ума й. Свеж и див, толкова различен от ужаса, който сякаш изпълваше устата й, той я изтръгна от примката на кошмара и й помогна да си поеме дъх, докато Елена отчаяно се въртеше в ръцете на Рафаел.

Те се сключиха около нея, обещавайки й съвършено, ненарушимо спокойствие.

— Шшшш, държа те.

— О, Господи, о, Господи, о, Господи.

Рафаел притискаше Елена толкова силно, че ръцете му може би щяха да оставят синини върху тялото й. Но въпреки това тя още трепереше, думите излизаха неразбираеми от устата й, страхът й беше толкова осезаем, че можеше да го вкуси.

Елена.

Продължаваше да повтаря името й, да докосва ума й със своя ум, докато тя не започна най-накрая да го вижда, да го познава. Без да я пуска, той галеше крилете й с ръка отново и отново, успокояваше я, напомняше й, че е при него, че не е заключена в минало, от което се бои, че не може да избяга.

Рафаел държеше собствения си гняв и яростта си, скрити зад железни прегради. Архангелите бяха способни да правят много неща, но дори той не можеше да върне времето назад и да изтрие злото, което бе опустошило Елена още преди да порасне.

— Той ми даде да пия от кръвта на Бел.

Шепотът й прозвуча дрезгав, сякаш гърлото й бе раздрано от писъци.

— Разкажи ми.

— Кръвта на сестра ми. Той ме целуна, накара ме да пия от кръвта на Бел. — Ярост, ужас и болка, примесени с потрес. — Опитах се да я изплюя, но той затисна устата и носа ми и аз я преглътнах. О, Господи, преглътнах я.

Рафаел разбра, че има опасност истерията да я завладее отново. Повдигна главата й от гърдите си и допря устни до нейните в целувка, в която се съдържаше чисто, недвусмислено желание. Тя замръзна за миг, после пръстите й се вплетоха в косата му, тялото й се изви, докато накрая Елена се оказа под него, а краката й обгърнаха кръста му.

В целувката й имаше диво отчаяние, усещаше се соленият вкус на сълзите й. Тя искаше да забрави. Той би направил всичко, на което бе способен, за да й помогне да намери спокойствие. Завладя я със силата, която тя жадуваше, с една ръка притисна дланите й върху завивките, с другата отмести бедрото й настрани и се плъзна с един-единствен тласък в нейната ножница, която го посрещна с готовност.

Той спря вика й с уста. Целуваше я през цялото време. Сурова, почти болезнена емоция, съпътстваща единението им. Целуваше я, докато тя започна да се задъхва, докато очите й се замъглиха от удоволствието, от страстта, от екстаза, в който бе потопена. После продължи да я целува, докато тя се успокои.

— Пак — прошепна той, допрял устни до нейните.

Елена посрещаше всяко движение на тялото му, бедрата й се повдигаха в готовност, с желание. Освободи ръцете си и го придърпа към себе си, целуваше го по бузите, по брадичката, по шията. Накрая притисна глава във врата му и остана така… позволи му да я държи, да я пази.

Доверието й го подтикна да падне на колене, накара го да премине границата и да рухне в ръцете й.

 

 

— Благодаря ти. — Елена отказваше да пусне Рафаел, да го остави да се отмести от тялото й, устните й докосваха ухото му, докато говореше, копринената му тъмна коса падаше хладна върху кожата й. — Благодаря ти.

— Бих искал да взема кошмарите ти, Елена.

— Знам. — И това, че не ги бе отнел насила от нея, когато трябваше да я спасява от болката й, изпълваше сърцето й с безкрайна благодарност. — Те са част от комплекта.

Тя не изрече въпроса на глас, но той го знаеше.

— Този комплект ми принадлежи.

Нямаше и следа от колебание, нищо не подсказваше, че Рафаел ще се отдръпне.

— Толкова съм объркана. Не те ли притеснява това?

— Ти си живяла. — Той разплете ръцете си и се опря на тях, надвесен над нея. — Както и аз. Ти би ли ме отхвърлила?

Мисълта, че може да го загуби, прониза сърцето й и й причини жестока болка.

— Казах ти: ти си мой. Вече не можеш да си тръгнеш.

Устните му се притиснаха до нейните в бавна, много бавна целувка, от която кошмарите й сякаш се оттеглиха в някакъв друг живот. Гърдите й докосваха неговите, докато тя вдишваше дълбоко, трепереща.

— Нещо в това място… — Елена разтърси глава и отметна мокрите кичури коса от лицето си. — Смъртта, всичката тази смърт. Това място влияе ужасно на въображението ми.

— Не вярваш, че споменът е истински?

— Не искам да е истински. — Тя шепнеше, защото дълбоко в себе си знаеше, че това не е просто измислица. — Ако е реалност… — Очите й пареха. — Той е дошъл заради мен и остави част от себе си в мен.

— Не. — Рафаел я принуди да го погледне в очите. Кобалтовосиньото започна да изпълва ирисите му, докато в тях не остана нищо друго. — Ако те е накарал да пиеш от кръвта на сестра си — той говореше през вика, който тя не можа да сдържи, — тогава ти носиш част от нея.

— Нима това е по-добре? Още усещам вкуса й. — Ръката й се вдигна към гърлото й. — Беше плътен, богат, пълен с живот.

Ужасът на изживяването я стягаше като примка около шията.

— Дори майка ми — уверяваше я Рафаел, като обгърна лицето й с длан, — независимо от това, в което се превърна накрая, никога не ме обвини за нещо, което не би могло да бъде променено. Мисля, че сестра ти е била същество, много по-нежно от теб — тя те е обичала.

— Да, Бел ме обичаше. — Имаше нужда да го каже, да чуе как го изрича на глас. — Непрекъснато ми го повтаряше. Тя никога не би ме нарекла чудовище.

Баща й бе този, който го направи.

— Няма да позволя мое дете да се превърне в такова отвратително нещо! — Ръцете му я разтърсваха толкова силно, че й бе трудно да говори. — Никога повече не споменавай тази глупост за миризмата. Ясно?

— Кажи ми нещо за майка си — настоя бързо тя. Душата й бе твърде крехка, за да се справи със спомените от нощта, когато баща й за пръв път я нарани с думите си.

Беше изминал един месец, откакто погребаха майка й. Сякаш понесена от черната вълна на страданието, тя бе заговорила за нещо, за което не бе споменавала дори шепнешком цели три години. По това време съзнанието, че е ловец, вече се бе превърнало в единственото постоянно нещо в живота й и тя мислеше, че Джефри ще разбере колко голяма нужда изпитва да се държи за тази мисъл. Но гневът му през онази нощ…

— Нещо хубаво — добави тя. — Разкажи ми някой светъл спомен, свързан с майка ти.

— Калиане имаше глас, красив като небето — започна той. — Дори Джейсън не може да пее така пленително като майка ми.

— Джейсън пее?

— Неговият глас е може би най-великолепният измежду всички ангелски гласове, но не е пял от столетия. — Той поклати глава, когато тя го погледна. — Това са негови тайни, Елена. Нямам право да ги разкривам.

Беше лесно да приеме обяснението му — тя бе наясно с лоялността, с приятелството.

— От майка ти ли се е учил?

— Не. Дълго преди Джейсън да се роди, Калиане вече я нямаше. — Той опря чело в нейното и дъхът им се смеси в най-нежната интимна ласка. — Тя ми пееше, когато бях съвсем малък — дете, което едва пристъпва. И песента й караше Убежището да притихва, всяко сърце се свиваше от болка, всяка душа се извисяваше. Всички слушаха… но тя пееше за мен. Бях толкова горд — продължи той, потънал в спомена, — защото знаех, че имам това право, правото да слушам нейната песен. Дори баща ми не го оспорваше.

По това време Надиел вече губеше отчасти същността си, но имаше няколко радостни спомена, преди лудостта да го отнеме от Рафаел, от другарката му. Той казваше, че песента на майка ми е толкова хубава, защото е родена от най-чистата любов — любовта, която само майка може да изпитва към детето си.

— Бих искала да я чуя.

— Един ден — отвърна той, — когато умовете ни ще бъдат в състояние да се слеят напълно, когато си достатъчно възрастна, за да владееш своя ум, ще ти разкрия спомена за песента й.

Това беше най-голямото съкровище, най-скъпият подарък, който би могъл да й направи.

Очите й блестяха въпреки тъмнината и той знаеше, че неговият ловец разбира. Един ден.

Те останаха така, вплели тела, през цялата нощ. Тя се обърна към него неведнъж и той с готовност й даваше онази забрава, от която имаше нужда.

 

 

На следващата сутрин Елена отново и отново поглеждаше ангела, който вървеше до нея. Не беше съвсем сигурна, че е истински. Косата му имаше цвета на мъглата, на ослепителното сърце на слънцето. Беше най-ярко русата коса, която е виждала някога, по-светла дори от собствената й. Ако трябваше да измисли име за нея, би я нарекла бяло-златиста, но това определение все пак намекваше за цвят. Докато косата на този ангел нямаше цвят. Блестеше на слънчевата светлина, сякаш всеки косъм бе посипан с натрошени диаманти.

Кожата му приличаше на косата. Бледа, много бледа, но със златист отблясък, който го превръщаше от каменна статуя в жив, дишащ мъж. Алабастър, докоснат от слънчева светлина, помисли си тя, това може би е думата, описваща цвета на кожата му.

И после очите.

Черни зеници, чийто цвят се разливаше на тънки ивици върху кристалночистото синьо-зелено на ирисите. Можеше да се взираш безкрай в тези очи и да не видиш нищо друго, освен собствения си образ, отразен хилядократно. Бяха невероятно чисти, напълно прозрачни и въпреки това непроницаеми.

Крилете му бяха бели, със същия диамантен блясък като косата. Сияеха толкова силно на яркото зимно слънце, че на нея почти й се прииска да погледне встрани. Би трябвало да бъде красив. И наистина беше. Удивително същество, което никога не би минало за човек. Но в него имаше нещо толкова далечно, че да го наблюдаваш бе все едно да се възхищаваш на статуя или на великолепна картина.

Този ангел всъщност бе последният от Седемте на Рафаел. Името му бе Аодхан. Носеше два меча един до друг във вертикална ножница на гърба си. Дръжките им нямаха украса, освен един символ, подобен на келтски възел, но сплетен по особен начин. Тя би го попитала какво означава въпросният символ, но той говореше толкова рядко, та можеше да се каже, че Елена не познаваше гласа му. Мълчанието му изглеждаше странно, особено като си спомнеше за забавните закачки на Илиум, острия език на Венъм, дори за еротичните подмятания на Дмитрий. Но пък й позволяваше да се концентрира върху мястото, където се намираха.

Очите й се спряха на резбованото пано в основата на едно тясно стълбище. Тя слезе и се озова на нивото на централната градина. Отляво имаше дърво с опадали листа. Резбованата картина бе отдясно. Като се правеше, че не забелязва придворните, които пък се преструваха, че не виждат нея, тя се съсредоточи върху изображението.

Едно докосване й подсказа, че е старо. Умението й да преценява на колко години бе онова, пред което се е изправяла, особено ако се касае за сгради, й бе вродено. Резбата бе поне на няколко столетия. Изработена с невероятна прецизност, тя представяше един ден от живота в двореца. Леуан седеше на трона си, а под нея се виждаха танцуващи придворни и акробати, изпълняващи сложни номера. Нищо особено… и все пак. Тя се смръщи и отново разгледа паното.

Ето.

— Това е Юръм. — Фактът, че откри образа на мъртвия архангел, не би трябвало да я шокира, но… — Никога не съм си го представяла в такава светлина.

Толкова завладяващ в мрачната си красота, застанал до елегантната Леуан.

— Виждала съм само чудовището, в което се превърна.

Елена се учуди, когато чу Аодхан да говори. В гласа му звучеше музика, идваща от земя, покрита със зелени поля и хълмове, обитавани от феи.

— По това време той вече беше чудовище.

— Да — каза Елена, защото знаеше, че подобна поквара не може да те завладее за една нощ. — Предполагам, че тогава се е прикривал по-добре.

Тя се готвеше да тръгне по една тясна пътека, когато инстинктът й неочаквано се събуди. Елена се обърна бързо и съзря ангел, който вървеше към нея. Очите му бяха кехлибарени, както и крилете, кожата му бе по-тъмна от тази на Наазир.

Никога преди не го бе виждала, но го позна. Назарах.

Когато Ашуини говореше за него, гласът й нашепваше за ужас.

— Писъците на това място, Ели. — Потръпване, наситеният тъмнокафяв цвят на очите й потъмня до черно. — Той се опива от болката, наслаждава й се повече от всекиго, когото познавам.

— Ловецът на Рафаел. — Ангелът наклони глава, кимайки леко.

— Елена. — Тя плъзна ръка в джоба си и сключи пръсти около пистолета. Късият меч, който двамата с Гален бяха избрали като най-подходящ за нейния стил, висеше от дясната й страна. Но дори Гален се беше съгласил, че това трябва да бъде последното оръжие, което би използвала — просто не беше достатъчно бърза, за да се изправи срещу повечето ангели.

— Аз съм Назарах. — Странните кехлибарени очи се преместиха върху Аодхан. — Не съм те виждал да излизаш от години.

Аодхан не отвърна, но Назарах, изглежда, не очакваше отговор, вниманието му се прехвърли върху Елена.

— Очаквам с нетърпение да танцувам с теб, Елена.

Тя бе напълно сигурна, че не иска ръцете му да я доближават. Елена не притежаваше вродените сетива на Ашуини, но начинът, по който я гледаше Назарах… сякаш чуваше писъка й.

— Съжалявам, но Рафаел ме ангажира за всички танци.

Усмивка, която едва ли не накара женският й инстинкт да се разкрещи предупредително.

— Не съм свикнал да се отказвам толкова лесно.

— В такъв случай предполагам, че ще се видим довечера.

— Да. — Очите му се стрелнаха вдясно. — Трябва да говоря с моите хора.

След като Назарах се отдалечи, Елена хвърли поглед към Аодхан и видя, че гърбът му е напрегнат.

— Добре ли си? — попита тя.

Той се взря в нея учуден, после леко наклони глава.

Елена реши, че присъствието на Назарах е достатъчно да накара дори един от Седемте да застане нащрек, и посочи тесен коридор, който би ги отвел по-далеч от него.

— Да тръгнем натам.

Аодхан я последва, без да каже дума. Докато завиваха, крилете им се допряха.

— Извинявай — изрече тя и бързо отстъпи.

Той кимна рязко и притисна крилете към гърба си.

Изглежда, Аодхан наистина не обичаше да докосват крилете му. Нито крилете… нито нещо друго. Чак сега Елена осъзна, че той не се бе допрял до никого през цялото време, откакто Рафаел й го бе представил. Запомни, че трябва да стои на разстояние от него. Започна да примигва, докато очите й свикнат с по-ярката светлина в другия край на коридора.

Излязоха на малък празен площад, ограден от дървени стени, изписани със сложни рисунки. Всяка една представяше сцена от живота извън Забранения град: от фермери, които работеха на нивите си, до девойки, тичащи из пазарния площад, и старци, седнали на слънце. Мястото беше тихо, имаше няколко вечнозелени дървета, внимателно засадени така, че сенчестите и осветените от слънце места се редуваха, носейки успокоение. Върху плочките на пода се забелязваха цветни петна. Когато Елена вдигна глава, за да проследи кой е източникът на тези багри, погледът й бе привлечен от изпъстреното с балончета цветно стъкло на стар витраж.

Красив. И отвличащ вниманието.

Ето защо й отне само един миг по-дълго от обичайното време да разбере, че миризмите, които усеща, са прекалено близо, че малкият предмет, забит в ствола на близкото дърво, е кама на Гилдията… а едва доловимият звук бе от арбалет, зареждан за стрелба.