Налини Синг
Архангелска целувка (32)

31

Елена бършеше кръвта от бузите си, когато Рафаел излезе от стаята на Венъм.

— Имам нужда от дарбата ти, Елена.

Тя остави мократа хавлия, която бе намерила в една от празните стаи. Лицето все така я болеше, но не толкова силно, колкото ако още бе човешко същество — раните вече бяха донякъде заздравели.

— Мъртвият ангел?

Кимване.

— Венъм — той ще…

— Не е толкова лесно да го убиеш.

Не говореха, докато летяха към тялото. На мястото имаше огромно струпване на скали. Тя бързо прецени опасния, неравен терен и разбра, че приземяването ще бъде проблемно. Гордостта може би щеше да я подведе да опита въпреки всичко, но осъзнаваше с пределна яснота, че Рафаел има нужда от нея, че му трябва във възможно най-добрата си форма, за да свърши нещо, с което можеше да се справи единствено тя.

Малко помощ?

Рафаел промени посоката на полета си, така че се оказа над нея, и й нареди да свие крилете си. Беше удивително трудно да се пребори с новосъздадените си инстинкти, но тя успя да спази указанието. Рафаел я хвана още преди да започне да пада и се приземи безукорно с нея върху най-близката сравнително равна скала.

— Благодаря.

Умът й вече бе зает с тялото. Тя приближи. Отгоре изглеждаше сякаш ангелът е бил хвърлен върху скалите — костите му бяха изпочупени, крайниците толкова зле пострадали, че някои дори не бяха цели. Тя видя, че главата му е отделена от тялото, гърдите му бяха разсечени, оказа се, че липсва не само сърцето, но и всички вътрешни органи.

— Някой е искал да бъде съвсем сигурен, че няма да се съвземе.

Отвореният гръден кош на ангела искреше на светлината на планинското слънце, кръвта вече бе изсъхнала, но блестеше по начин, който я накара да се приведе, смръщила съсредоточено вежди.

— Изглежда, сякаш тялото му се превръща в камък.

Мъртвата обвивка, подобна на тъмночервена черупка, беше по странен начин красива.

— Това е илюзия — каза Рафаел. — Клетките му се опитват да поправят пораженията.

Тя се отдръпна изведнъж.

— Още е жив?

— Не. Но минава много време, преди безсмъртните да умрат наистина.

— Това не е безсмъртие, нали? Ако можеш да умреш?

— В сравнение с човешкия живот…

Да.

— Значи трябва да отрежеш главата, да извадиш органите, за да си сигурен.

— Мозъкът му също е отстранен.

Елена се взря в главата.

— Изглежда цяла. — Тя протегна ръка, после я отдръпна. — Наистина ли няма да ми стане нищо?

Пръстите й се свиха, когато приближи ръка до сплъстената от кръв коса, която някога може би е била руса.

— Не.

Но Рафаел вече бе приклекнал от другата страна на тялото, а ръката му повдигаше онова, което бе останало от главата на ангела.

Тилът липсваше. Празна черупка. Тя усети как лицето й пулсира от изненада. Кимна към Рафаел да я остави на земята.

— Постарали са се.

Той положи главата върху скалата с лицето нагоре.

— Казваше се Алойсиус. Беше на четири хиляди и десет години.

Бе някак по-трудно, след като вече знаеше името. Тя си пое дъх и се залови да раздели миризмите. Долавяше толкова много.

— Тук е имало доста ангели.

Изглежда, новопридобитите й умения да разпознава мириса на ангелите днес функционираха добре.

— Имаше надежда, че може да бъде съживен, докато не открихме, че мозъкът му липсва.

Тя се загледа в Рафаел над тялото — едно от най-празните неща, които бе виждала. Беше й казал, но…

— И наистина би преживял всичко останало?

— Безсмъртието невинаги е приятно. — При такъв отговор нямаше място за съмнение. — Най-вероятно е бил в съзнание, докато са изваждали органите му.

Тя преглътна и поклати глава.

— Аз съм прекалено млада за такова нещо, нали? Ако някой реши да ме разфасова, ще загубя съзнание.

— Да.

— Добре. — Елена не бе от онези, които се предават, но и не искаше да знае какво причинява на някого да преживее подобно мъчение. — Като се има предвид как се е разплискала кръвта, бил е хвърлен от внушителна височина.

Опитваше се да не се отдава на много задълбочен размисъл във връзка с онова, което може би полепваше върху подметките на обувките й — следствените щяха да я тикнат зад решетките, задето замърсява терена на престъплението по подобен начин. Но Елена успокои съвестта си с факта, че мястото вече бе толкова омърсено, че никой, освен роден ловец не би могъл да открие каквото и да било.

— Въпреки това — продължи тя — не е паднал чак толкова отвисоко, че тялото да се разкъса напълно. Има ли някакъв начин да разбереш дали органите му са били още непокътнати на този етап?

Беше невъзможно да реши при всичката тая кръв и разкъсани тъкани.

— Да. — Рафаел посочи отворения гръден кош. — Останали са парченца от някои органи.

Той посегна и вдигна нещо, което приличаше на твърдо розово камъче с назъбени ръбове. То светеше като кварц на лъчите на слънцето.

— Това е част от черния дроб.

По гърба й полазиха тръпки.

— Сигурен ли си, че той не усеща?

— Той е мъртъв. Това, което сега се случва с тялото му… Нали си виждала пиле, което тича известно време след като главата му е била отрязана.

— Нервен рефлекс.

Изглеждаше логично тялото на по-стар безсмъртен да спре да функционира по-бавно.

Рафаел върна камъчето в гръдния кош и посочи главата.

— Части от мозъка също бяха намерени разпръснати по скалите.

Щеше да изхвърли тези обувки веднага щом се прибере вкъщи.

— Толкова силен удар би превърнал органите му в каша — каза тя. — Не е ли било по-трудно да ги премахнат така?

— Не и ако „хирургът“ е изчакал травмите да зараснат достатъчно, за да може да ги отстрани.

Тя понесе добре гледката на мъртвото тяло, но вените й се изпълниха с лед при мисълта за хладнокръвното убийство.

— Исусе.

— Използвай сетивата си, ловецо. — Това бе внимателно напомняне от негова страна. — Вятърът още духа в правилната посока, но може да се промени всеки момент.

Тя се отърси от ужаса и започна да отхвърля миризмите, които вече познаваше — щеше да ги разделя на добри и лоши момчета по-късно. Беше достигнала към средата на проверката, когато ангелското й чувство се събуди без предупреждение.

— Тук е имало вампир.

— Не е бил със спасителния екип — отвърна Рафаел с напрегнато изражение.

— Значи е бил тук преди това.

Тя се помъчи да не се задави от противния сладникав мирис на тялото пред нея — тяло, което не миришеше както смъртта би трябвало да мирише — и насочи сетивата си към онази вампирска следа.

Кедър, едва покрит с лед, необичаен аромат, изтъкан от изящество.

Очите й се отвориха изведнъж.

— Рейкър. Рейкър е бил тук.

 

 

Рафаел откри Михаела часове по-късно, високо в нощното небе над дома й. Бе облечена в плътно прилепнал костюм, който я превръщаше в опасен хищник с гладко, елегантно тяло. Нямаше и следа от онова безумие, което Елена и Гален бяха видели у нея, тялото й беше чисто и примамливо, грациозно както винаги.

— Рафаел — каза тя, като се издигна нагоре и се задържа на неговата височина. — Да не си дошъл да ме предупредиш отново да стоя далеч от твоя ловец?

Елена може и да е открила в миналото на Михаела болка, превърнала я в това, което е, помисли си Рафаел. Но той самият я познаваше отдавна, от времето, когато тя бе млад ангел. Амбицията й би могла да се оприличи на клада, на която би изгорила всичко.

— Влязла си в „Медика“ с намерение да причиниш вреда.

Усмивка, обгърната в тънък слой най-чиста злост.

— Не съществуваше подобно намерение, докато твоята любимка — ловецът, и нейните приятели не застанаха на пътя ми.

— Наранила си неколцина от лечителите, докато си влизала. И си чакала, за да се увериш, че Елена е вътре.

— Не те ли отвращава? — прошепна тя, а гласът й за миг от отровен се превърна в чувствено мъркане. — Че тя е толкова слаба.

— Сила, лишена от съвест, съсипва душата — отвърна той, наблюдавайки как очите й се изпълват с жестокост. Устните й останаха извити нагоре в усмивка, обещаваща най-тъмния от греховете, най-мъчителното удоволствие.

Замисли се за Юръм, който бе попаднал в капана на тази усмивка и себичната красота на този ум. Но пък мъртвият архангел бе избрал пътя си дълго преди Михаела да се роди.

— Защо уби Алойсиус?

— Много умно, Рафаел. — Тя наклони леко глава, в очите й се четеше истинска наслада. — Той беше един от моите, стана мой, когато наследих част от територията на Юръм.

— Какво е направил, за да заслужи подобна екзекуция?

Като архангел, управляващ територията си, Михаела имаше право да убие Алойсиус. Но да позволи на един Преобразуван да извърши това — вампир, на когото вероятно е било разрешено да се храни с умиращия ангел — беше ритуално унижение.

Зелените очи на Михаела се стесниха и заприличаха на тънки ивици светлина.

— Помогнал е да отвлекат Сам.

Всяко съчувствие, което Рафаел може би изпитваше към Алойсиус, угасна изведнъж и завинаги.

— Взе ли спомените му?

— Нямаше смисъл. — Тя махна с ръка. — Той беше пионка. Присъедини се като овца към армията на онзи кандидат архангел без лице.

— Успя ли да откриеш нещо, което да ни помогне да намерим онзи, когото търсим?

— Не. Казах ти, Алойсиус беше пионка.

Рафаел прочете истината, съдържаща се в тънката усмивка, която трепкаше на устните й. Беше студена, безмилостна, доволна.

— Загубила си самообладание, убила си го, преди да вземеш всичките му спомени.

— Той се смееше, когато слагаше Сам в онзи сандък. — Тънка червена линия огради ирисите й. — Видях го, когато надникнах в ума му.

— Тогава ли го хвърли?

— Да. — Тя сви рамене. — Вече бях пречупила крилете му. Рейкър се погрижи за останалото.

Рафаел обузда яростта си.

— Как разбра, че е бил замесен?

— Той се боеше, че господарят му го смята за заменим. Не можеше да се сдържи да не сподели тези страхове с любовницата си. — Бавна усмивка, като на змия, скрита в тревата. — А предаността е толкова рядко срещано качество, когато става дума за богатства.

 

 

Елена се чувстваше почти неправдоподобно спокойна, когато на следващия ден се качи в самолета. Летяха за Пекин два дни преди самия бал. Щяха да бъдат на мястото един ден преди останалите архангели.

— Венъм? — попита тя.

— В безопасност е — отговори Рафаел, докато излитаха. — Преместих тримата — Сам, Ноел и Венъм — на друго място. Гален е с тях.

— Добре. — Тя се хвана за облегалките отстрани. — Мъчно ми е за Михаела. Наистина.

Да изгубиш дете… дори не можеше да си представи болката.

Баща й бе изгубил две дъщери.

Заради Елена.

Тя преглътна чувството за вина, подсилено от болката, която тежеше като камък в гърдите й, и се обърна към архангела, когото наричаше свой.

— Но в болницата тя не беше на себе си. Ако само бе поговорила с теб, нямаше да се случи нищо.

— Очакваш тя да постъпва като човек, Елена. — Отговорът му я накара да почувства студ. — Архангелите не са свикнали да искат разрешение за нищо.

Тя вече не беше онази Елена, събудила се от комата — жената, за която отношенията им бяха пълна загадка. Вече го познаваше отчасти. Дотолкова, че да попита:

— Какво има?

Рафаел я погледна с очи, придобили металния блясък, който не вещаеше нищо добро.

— Онова, което Михаела направи с Алойсиус… Аз нямаше да съм толкова милостив.

Дланите й се изпотиха.

— Наричаш това милост?

— Умрял е бързо. — Погледът му беше мразовит — студена безсмъртна зима. — Бих го оставил жив дни наред, докато не разкъсам ума му.

Тя издиша на пресекулки.

— Защо ми го казваш?

Трябва да знаеш кой съм.

Елена се замисли върху това и му даде отговора си.

— Ако Слейтър Петалис беше пред мен, щях да направя същото.

Рафаел погали бузата й с опакото на ръката си.

— Не, Елена. Твоят гняв гори с много по-силен пламък.

Тя вдигна ръка и вплете пръстите си в неговите.

— Ще се опитам да те спра, ако някога се стигне дотам.

— Защо? Нима съжаляваш онези, които нараняват невинните?

— Не. — Тя доближи сплетените им длани до устните си. — Ще го направя заради теб.

Рафаел почувства как студът в него бавно се топи, как започва да се превръща във вътрешна топлина.

— Значи ще се опиташ да ме спасиш.

— Мисля, че и двамата бихме го сторили един за друг.

Гласът й беше дрезгав от спомените, които се криеха в сенките. Тази сутрин пак се бе събудила с вик, умът й бе хванат в капана на ужаса, връщайки я почти две десетилетия назад.

Той отвърна на целувката й.

— Ще се спасим един другиго.

Останаха в мълчание, докато тя не поклати глава.

— Какво ще стане, ако ангелът — онзи, който иска да стане архангел, опита да направи нещо, докато ни няма?

— Назарах, Дахариел и Анушка са поканени на бала, както и всички останали, притежаващи подобна сила.

Елена притихна.

— Ще предприемат нещо точно тогава, нали? Ще бъде идеалното място, особено заради срещата на Десетимата преди бала.

— Да. — Той я погледна. Усещаше пулса му, трепкащ във врата й, толкова крехък. — Не им позволявай да те доближат. Ти оставаш главната цел на претендента.

— Не се тревожи. Те не са точно онези, с които бих искала да прекарам времето си. — Елена потръпна и Рафаел разбра, че това не беше от страх за живота й. Знаеше го още преди тя да проговори. — Леуан… чувал ли си нещо?

— Довела е Преродените си в Забранения град. Ще видим мъртвите да вървят.